fbpx

След като ни сподели, че истински я е страх от момента, в който синът ѝ ще стане първи клас, Мая Цанева е тук, за да ни каже, че декември е един ужасен месец за несръчните хора. Няма как да се радваш на цялата празнична суматоха, изискваща печене, рязане, украсяване и куп други дейности от графата "ръчен труд", ако ръцете са ти завряни в... е, някъде, откъдето явно не могат да бъдат извадени, за да турят малко коледен възторг на клонче. Признаваме си, напрежението е голямо, а общественият натиск – още по-силен, защото се очаква всички да можем всичко, а макар и по Коледа, невинаги стават чудеса.


Ако някой ме попита харесвам ли Коледа, краткият отговор би бил „да“, а дългият „да, но...“ Това „но“, което прави празничният месец леко или силно дразнещ – според деня и задачите, не са обичайните заподозрени Марая Кери или Дядо Коледа, който търси бързи кредити заради Снежанка по бикини или заради адското пазаруване. Не, не и не. Ще понеса всичко това, но не и възторженото и захаросано желание да творим коледни красоти всички, заедно, по възможност в големи количества и с възторга на дете, получило барабан за празника.

Аз съм с голямо въображение, но с две леви ръце. Вървя в комплект и с чифт недовиждащи очи, което затруднява силно каквото и да е усилие за изрязване по-фини линии, рисуване на изящни снежинки върху меденки, а не на последно място прави почти невъзможно ръчното изработване на ангелчета или снежковци.

Спомените ми от часовете по трудово обучение в училище (леле, колко съм стара!), са свързани с адски усилия да ушия гоблен на коте или куче, да изрежа фигура на елхичка в линолеум и да сготвя подобие на сандвич с яйце и сирене. По рисуване ми пишеха добри оценки, защото бях и съм добра в абстрактното изкуство, но на никого не му стискаше да сподели или анализира какво точно вижда. Поради тази причина аз съм голям почитател и сериозен потребител на магазини и майстори на фини ръчно изработени вещи и бижута и на изкуството като цяло. 

Но в живота на всеки родител идва ОНЗИ месец – декември, през който всички кошмари (или мечти), свързани с печене на килограми празнични мъфини, курабии и сладки, се сбъдват, и то в добавка с доброволното, но желателно упражнение по „труд и творчество“, както си ги спомням от училище. И тогава голата истина кой е бил първи по трудово обучение, рисуване и готварство и кой е плел гердани от макарони като по-лесно и безопасно занимание, а после е пържил яйца и ял филии с кашкавал до първото сериозно гадже, лъсва като бронята на коледната шейна.

В края на октомври, за Хелуин, синът ми беше поканен на домашно парти. В чата след поканата веднага някой зададе болезнения въпрос: „Кой какво ще носи?“. Под него се появиха дежурните отговори –  мъфини, сладки, кекс... Аз прочетох и написах кратко: „Да взема вино?“. Няколко палчета потвърдиха нуждата от вино при наличието на около 10 деца, много шоколад, сок и сладкиши. Все пак реших да постъпя като отговорен родител и попитах дали да не донеса нещо и за децата. Виното ме освободи от участието в състезанието за мъфин на годината и купих за децата нещо зловещо – карти помагала за учене на букви и цифри на български, английски и немски. Признайте ми, че това изисква въображение и остава послевкус, по-силен и от болки в стомаха след кофа лакомства!

Но дойде декември и моите неволи продължиха. Настъпи време да нижем пуканки за тържеството на децата. Ето как протече разговорът в родителско-учителската група онлайн:

– Здравейте, моля, донесете наниз пуканки за калпачетата на коледарите.
– Колко броя?
– За момчетата. (Явно момичетата нижат пуканки, а момчетата ги носят и изяждат после)
Аз: Всеки за своето дете или някой за всички деца? (Моля те, моля те, някой да обича да си играе с пуканки!)

Пауза в чата

Майка 1: Аз мога. Ако някой иска, може да помогне.
Няколко възторжени емотикони летят в онлайн пространството.
Аз: Аз съм силно несръчна, но мога да купя пуканки.

Помислих си да напиша, че мога да предоставя вино за мезе и за утеха или награда за доброто дело, но реших да запазя благоприличие. Не бях сигурна дали след това нямаше да ми пратят проверка за благонадеждност. Подарих вино на майката след тържеството.

Отървах се и този път, ух... Но няколко дни по-късно дойде покана за работилница в занималнята в групата „за запознаване с народните традиции“ или накратко – елате да украсяваме елхички, да правим суровачки и т.н. Помислих да спестя информацията на сина ми по две причини – първо в същия ден имаше тренировка по карате, от което виждах много повече дългосрочни ползи, отколкото от клетия опит на майка му за народно творчество, и второ, защото той е единствената, но не и любима причина да се науча да сглобявам кораби, совалки и всякакви превозни средства. 

Обикновено първото сглобяване на конструктор с негово активно участие приключва на третата инструкция, а останалите 97 остават в моите крехки ръце и здрави нерви. Предполагам, че това ми се връща за пропуснатите часове в прилежно рисуване на принцеси и умилителни моменти в готварство вкъщи. Въпреки това предадох поканата на младежа, а баща му му обясни дългосрочните ползи от каратето. И така той каза „да“ на бойното изкуство и „не“ на народното творчество.

Но животът винаги намира начин да ти го върне. Дядо Коледа му донесе китара. А тя идва в кутия с неправилна форма и, за съжаление, в магазина нямаше добра жена със сръчни ръце, която да я обвие красиво и здраво в хартия с ангелчета. Но аз не съм вчерашна. Прибрах се, огледах се и какво се сетих? Имам мъж, син на инженер, с уклон към технически науки и точни измервания и прилежащия към него свекър. Е, малко са възрастни, за да минат за джуджета, но и те остаряват, нали... Връчих им китарата, хартията, ножици, тиксо и линия и ги оставих да си „играят“. Един час не чух ни звук, ни въпрос... и китарата беше опакована!

Сега остава да се справя с украсата на коледните ми курабийки. Станаха вкусни, но на вид напомнят повече на персонажи от филм за извънземни. Но Коледа е след цяла седмица и времето е мое! Стискайте палци коледните ми неволи да приключат със задоволителен успех!

Още от Мая Цанева може да прочетете тук.

cross