fbpx

Осми март... Що за празник е това? На майката ли, на „милите дами“ ли или както казва Красимира – на зюмбюла от чувал, защото ясно си спомня, макар да е била крехко девойче, че навремето колегите в „службата“ са идвали с по един малък чувал със зюмбюли и са раздавали на поразия де що видят същество от женски пол.

Всъщност, осми март е датата, която отбелязва дългогодишната борба на жените за равни права и задължения. Или простата възможност да бъдат третирани от закона и обществото като свободни, пълноправни граждани без оглед на пола.

В България това в голяма степен е факт, особено що се отнася до законодателството. И макар да има още много да се желае от обществото ни, страната ни е направила огромни крачки напред в наглед простата задача

да предостави на жената същите възможности, каквито имат и мъжете,

па всеки да се оправя кой както може.

И когато казвам „обществото ни“, имам предвид цялото общество, защото съм далеч от мисълта, че идеята за равнопоставеност е трудна за възприемане само от мъжете. Има безброй жени, които по една или друга причина все още не могат да заживеят напълно с концепцията за свобода, но се надяваме заедно, помагайки си да преминем в една друга епоха на себеосъзнаване.

Затова и днес, на този празник, ще ви запознаем с две велики българки, които почти никой вече не си спомня. Те надали са получили и един зюмбюл в живота си (дори и да са получили по случайност някъде из горите и планините, не е било от чувал), нито са била на банкет, а още по-малко са се обръщали към тях тържествено от трибуна с думите „Жените са нежни цветя“, но пък са най-добрият образ, който можем да ви представим на днешната дата, за да трепне кръвта ви, да се събуди приспаната смелост и да разсъним свободния дух, който, вярваме, спи във всяка жена.

И така, ето ги и тях. Юначната дъщеря на българската бойна слава – Донка Ушлинова или както е била известна – Донка Комитката и нейната етърва Сребра Апостолова.

Родена през 1885 в село Смилево, Битолско, днешна Република Македония, страховитата Донка не само е била революционер, четник, но и професионален войник в Българската армия.

Но нека ви разкажем нейната впечатляваща история.

Донка съвсем рано остава сираче и на 16 години се жени за Ставре Ушлинов. На седемнайсет години тя вече е красиво момиче, мъжът ѝ е на гурбет, а местният ага – Реджеп Ага, я пожелава за ханъма, заедно с етърва ѝ Сребра. Двете девойки не могат да преживеят такава съдба и

затриват агата по особено кървав начин с помощта на съпруга на Сребра.

След подобно престъпление, нямат друг избор освен да избягат и да се влеят в редиците на четниците на ВМОРО. Там Донка е облечена в четническа униформа и започва пътят на нейните бойни подвизи.

Донка Ушлинова. Снимка: Уикипедия

Участва в десетки сражения, смело, рамо до рамо с четниците, като в един момент дори е обявена за подвойвода. Двете с етърва ѝ Сребра, която също не е шега работа, се бият наравно с мъжете и се прочуват навред. След редица боеве, Донка успява да се прехвърли в Княжество България и се установява във Варна, където, като всяка благоприлична и скромна девойка… започва да следва в университет.

Тук трябва да си признаем, че малко ни хвана срам, защото, както отбеляза Красимира - „Виждаш ли, хората идват с пушка от гората и стават висшисти, а ние двете с теб едвам сколасахме“.

За Донка обаче висшето образование не е оправдание да загърби основната си страст и се записва доброволка в последващите две Балкански войни, където е наградена с два ордена за храброст. После следва Първата световна война и Донка отново е в редиците на армията, вече произведена в ефрейтор.

Сигурно се чудите какво ли е казал мъжът ѝ за цялата тази работа.

Съвсем логично е да предположим, че не е бил никак доволен и само е мърморел, че няма кой една леща да му завърти, няма кой чорапът му да зашие и двора да измете, а да не говорим съседите какво ще си кажат.

Но такива специални жени надали биха се занимавали с мъже, които мрънкат, и не е никак чудно, че самия Ставре Ушлинов се бие като доброволец редом до жена си през всичките три войни. Ето и част от спомените, които разкриват, че дори и смела като лъвица, тя е имала своите страхове:

Донка в униформа. Снимка: Уикипедия

„…Когато ни строиха, аз бях облечена с македонската си куртка, шапка, цървули и една лека рокля. Полковник Влахов и полковник Драганов като ме приближиха засмени и ме попитаха какво търся тук и че трябва да си ида. (…) Каква мъка изпитах в този момент. Страх ме обзе като си помислих, че сега могат да ме върнат и да не ми позволят да остана при другарите си.“

В този момент десетки войници се застъпват за Донка

и разказват на двамата полковници за нейните геройства. Приета е с почести в редовете на армията и получава още два ордена за храброст – този път първа и втора степен. В спомените си Донка признава, че не отстъпва на мъжете по нищо друго освен в близкия бой с ножове.

След края на войната се завръща с мъжа си във Варна, където двамата си построяват дом и им се ражда син – Александър. Донка умира на 52 години и остава в историята незаменима диря, която да служи на поколения жени след нея.

А ако някой от вас се запита какво стана със етърва ѝ Сребра Апостолова, то тя също е пример за изключителна храброст. Участва в македонските освободителни борби и след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание, също отива във Варна, където ражда 4 деца и живее в изключителна бедност и скромност. Умира на 59-годишна възраст, заобиколена от големия си род.

Така завършват своя житейски път двете етърви – неразделни в сърцата си.

И тъй като знаем, че нищо не може да илюстрира по-добре душата на един човек от собствените му думи, в заключение ще дадем думата на самата Донка Ушлинова, която е произнасяла страховити речи пред своите другари.

“Победата не е в юначеството, а в търпението. Сега е моментът да докажем пред света, че сме еднакво смели и храбри както при щастие, тъй и при нещастие, както вчера, тъй и днес… Рано или късно всички ще умрем, но блажени са тия, които умрат за отечеството си, защото няма по-сладка и по- славна смърт от смъртта за отечеството“.

cross