fbpx

Детето ви има енергия за трима, а вие едва издържате физически и психически? Познат сценарий, за който най-доброто решение е спортът, съчетан с още спорт. Което е супер, ако се предлагаха организирани спортни занимания за най-малките деца.

Но такива няма и има причина за това – в повечето случаи детето не е готово за активен спорт. Всички изследвания показват, че преди шестгодишна възраст моториката на децата не е готова за организиран спорт. Костната им структура – също. Освен това те нямат достатъчно търпение и концентрация. Да не говорим как се сменят настроенията им – всеки родител си е патил от това. А само се сетете как ще обясните на едно 2–3-годишно, че в спорта има и загуби. Че трябва да се редува с някое друго дете. Или че трябва да работи заедно с още деца в отбор. Или че има правила, които се следват. Косата ви се изправя и побелява рязко, нали?

Добрият модел за спорт за малки деца

Но всички ние знаем, че спортът е важен. И че желанието на детето да скача, хваща, хвърля, рита и т.н. трябва да се поощрява. Според препоръките на СЗО децата във възраст от 1 до 3 години трябва да са активни всеки ден най-малко 180 минути. Тоест трябва да се намери някакъв модел, в който едновременно детето спортува, но го прави без риск за здравето. Модел, в който то може да има помощта на родителите си, но може и само да се впусне в нетолкова страшни приключения. Добрата новината е, че има такъв – програмата „Ранно детско развитие и спорт“ на Climb Academy.

„Идеята ни беше да създадем сигурно и безопасно пространство, насърчаващо активната игра и цялостното детско развитие от най-ранна детска възраст. Програмата е разработена от професионалисти от различни сфери – детски психолог, ерготерапевт, кинезитерапевт и треньор по катерене“, казва Елица Човалинова, която е детска психоложка и води програмата. 

Елица Човалинова

Целта на заниманията е цялостно детско развитие на деца от 10-месечна до 3-годишна възраст. В програмата се включват упражнения за общата и фината моторика, езиковото развитие, подпомагане на изграждането на топла и сигурна връзка родител – дете. Освен това се работи за умения от сферата на когнитивното развитие, усещането за ритъм и такт, социално и емоционално развитие. „Това е пространство, което създаваме за децата. Искаме те да се чувстват свободни да изразяват себе си и подкрепени с любящо напътствие, като в същото време стъпваме на стабилна структура и зададени ясни граници“, разказва Елица. 

Как спортът помага на децата

  • Прави ги по-социално активни и по-уверени
  • Помага им да се справят по-добре с организацията на времето, съответно – и с уроците
  • Усилва костите и сърцето и подобрява съня.
  • Има положителен ефект върху психическото здраве
  • Има положителен ефект върху емоционалното развитие – всяка загуба е предизвикателство, но е по-лесно да се справиш с нея в безопасна и подкрепяща среда

Както стана дума, при най-малките деца не може въобще да се мисли за отборен спорт. Но това не означава, че децата (и техните родители) не могат да се занимават в група. Това е благодатна среда за взаимодействие, общуване, обмяна на опит и работещи практики. И за създаване на нови приятелства.

спорт с малки деца

„Съчетаваме ядро от познания с практическа работа – задачи и упражнения, провеждани в рамките на занятието. Освен това се стимулира продължаването и затвържаването на работата в домашни условия, с цел качествено усвояване на всяка следваща стъпка в развитието“, разказва Елица. Съвсем естествено сложността на игрите, упражненията и задачите в програмата „Ранно детско развитие и спорт“ на Climb Academy нараства постепенно, следвайки особеностите на възрастовата група и усвоените до момента умения на децата. 

Времето, прекарано заедно в спортни упражнения с малкото дете има и още един голям плюс – стимулира комуникацията. А точно този процес е от ключово значение за формирането на детето и неговото пълноценно развитие. А и моментите, посветени на физическа активност, предполагат избягване на екраните и електронните устройства. 

спорт с малки деца

Най-важното, за да се получи както трябва

Бъдете търпеливи – поставете се на мястото на детето си и си представете, че се занимавате с някакъв сложен спорт за първи път. То не знае какво прави. Вашето търпение ще сътвори чудеса.

Бъдете позитивни – Майкъл Джордан е само един, Марадона – също, Серина Уилямс – и тя. Ако не окуражавате детето си, има огромна вероятност да порасне с ниско самочувствие. 

Бъдете весели – спортът е забавление за тялото и душата. Дори и детето ви да не успее да постигне всички цели. Идва нов ден и нов опит. 

Ще ви напомним, че няма перфектни родители. Но има достатъчно добри родители. Такива са откликващите и търсещите, насърчаващи любопитството, задаването на въпроси и търсенето на решения и отговори.  

„Фокусирахме усилията си към най-ранните етапи на развитие, защото искаме да бъдем спътници в процеса по изграждането на здрава и качествена връзка родител – дете. Да се потопим заедно в детския свят е истински вълнуващо. Да бъдем подкрепящи спътници в техните първи опити за движение, техните първите стъпки и изречени думи, първите им опити за досег със света наоколо – има безброй нови неща, които ще откривате и преоткривате заедно с децата си“, казва Елица.

Защо са важни насоките на инструктора

Заниманията по „Ранно детско развитие и спорт“ в Climb Academy и във Funtopia са възможност за излагане на децата на структурирана среда. Точно каквато е средата в детската градина, а по-късно и в училище. За да се адаптират по-лесно, за тях е важно да изградят умение да следват рутина и определени правила, както и да изпълняват насоки. В случая те се дават от инструктора, но след това идват от учителите.
Има и още – справяйки се с поставените задачи, децата изграждат увереност в себе си и света наоколо. Те стават по-смели, развиват целеустременост, усещане за собствена ценност, както и познание и вяра в своите способности. Това са качества, които ще ги насочват и занапред в правилната посока. 

спорт с малки деца

Програмата „Ранно детско развитие и спорт“ е в Climb Academy и Funtopia.

След броени дни в София ще се проведе първенство по хокей на лед. Да, далеч е от блясъка на олимпийските игри или световното първенство. Става въпрос за група 2, дивизия Б. И не за мъже, а за жени, и то до 18 години. И тъкмо това ни дава великолепна възможност да се срещнем с тези български момичетата, които по неведоми пътища са избрали един ултра непопулярен за България спорт. Той най-вероятно никога няма да ги направи звезди в национален мащаб. Но това не означава, че не заслужават същата любов или внимание, която получават гимнастичките, например. И затова, ето ги - част от специалните български момичета, които обичат хокея.

Как се влюбваш в хокея

“Моя съученичка ме покани да я гледам на тренировка по хокей, бяха само 4 момичета, които тренираха, и събираха още, за да се сформира отбор. Още на другия ден бях на тренировка. Случи се непосредствено, след като спрях плувната си кариера и търсех отново надпреварата и усърдните тренировки. Идеята за отбор, за ново начало ме грабна още тогава и вече повече от 15 години не съм спирала да мисля и живея с това”, казва треньорката Стефани Стоянова, която е и капитан на националния отбор за жени. За нейно щастие тренировките по хокей са вечер, което ѝ оставя време да работи като инженер.

Стефани (с червеното яке) и помощничка ѝ Ванеса Георгиева

Тя привлича нови играчи и понякога е един от първите хора, окуражаващи ги да се качат на кънки. Както се е случило с Моника Недялкова например. “Когато бях в детската градина, сегашният ми треньор дойде и ме покани да участвам в програма, чрез която да се науча да карам кънки. Отидох и ми хареса изключително много. Следващата година, вече в първи клас, отново се включих в същата програма и след като тя приключи, ме попитаха дали искам да тренирам хокей на лед. Тъй като на всяка тренировка наблюдавах как по-големите играчи правят различни упражнения, подават си, шутират и ми изглеждаше доста забавно, се съгласих и оттогава започна историята ми с хокея”, разказва Моника.

Капитанката Мария Руневска е започнала с фигурно пързаляне. “Хокеистите винаги са ми били много по-интересни. Като ходихме на свободни тренировки с моите приятели, те караха хокейни кънки и бяха по-бързи от мен. Аз, разбира се, си мислих, че е от кънките и поисках хокейни кънки. Месец по-късно започнах да тренирам хокей на лед”, спомня си тя.

Симона Аспарухова има друга рецепта. “Едно момиче се влюбва в хокея, когато разбере, че е малко аутсайдер. Тези игри, на които си играят момичетата, не са и толкова забавни. Тези на момчетата - тичането, гоненето - всичко е по-забавно. Така, когато стъпиш на леда, просто знаеш, че е твоето признание”, казва тя.

А понякога е семейно. “Братовчедите ми тренираха хокей на лед. Поканиха ни със сестра ми на една от тренировките, за да пробваме колко точно е хлъзгав ледът… Беше „любов от първо пързаляне“. Харесвам динамиката на този спорт, защото той изисква непрекъснато усъвършенстване на различни умения и качества – скорост, сила, ловкост, съобразителност, самообладание, тактика, хитрост, доверие, отговорност и грижа към съотборниците ти”, разказва Калина Димова.

Каква е подкрепата от семейството

Има спортове, които вървят с предразсъдъци, че не са за жени. За щастие на в този отбор това не важи. Няма нито една, която да не е подкрепяна от семейството си . “Всички, които ме познават, знаят колко важна част от живота ми е хокеят. Семейството ми не е спирало и за миг да ме подкрепя и да е съпричастно с всяка победа, загуба, трудност и успех”, казва Стефани Стоянова. “Семейството ми се притеснява, но и ме подкрепя”, казва Рая Митрова, която отскоро се занимава с хокей. “За съучениците ми е доста интересно и странно, когато чуят какво спортувам, защото почти никой не знае, че има такъв спорт в България, нито пък са чували какво точно представлява”, добавя Моника Недялкова. Мария Руневска пък е организирала агитка от съученици, която ще вдига шум с тъпани и вувузели на предстоящото първенство.

“Всички много ме подкрепят и се гордеят, че съм от малкото момичета в България, които играят хокей. Хокеят владее сърцето ми и всички жертви в негово име си струват”, казва Поля Петрова.

хокея на лед хокей на лед
Тренировка в Зимния дворец

Животът извън хокея

“Понякога има моменти, в които не можеш да издържиш – от училище отиваш на тренировка, след това се прибираш вкъщи да пишеш домашни, не можеш да се наспиш, уморена си през целия ден, а те чака същото нещо ден след ден. Но страстта към играта винаги взема превес и помага да понесеш по-леко трудностите. Засега не съм решила как ще продължа живота си, но смятам да запиша история или право в Софийския университет. Но ще продължавам да тренирам хокей на лед”, категорична е Моника. Ангелина Димова също е на подобен етап: “Мечтая да стана много, много добра, да спасявам много голове и винаги да печеля с отбора ми. Освен това уча архитектура и искам да стана добра и там”. 

Симона е по-смела. “Моята мечта е да стана професионална хокеистка. Много тренирам и се боря да сбъдна мечтата си. Хората, които ме познават, знаят, че като си наумя нещо, го постигам”, казва тя.

Мария Руневска дори обмисля опцията да използва хокея като трамплин за стипендия в чужбина. “Процедурата е същата като с другите спортове. Трябват TOEFL, SAT, постижения, успех в училище. Много искам да уча в Бостънския университет. Ще видим дали ще се получи”, казва тя. Бостън Прайд всъщност е най-силният женски хокеен тим в Щатите и споделя една зала с Бостън Брюинс, които пък са един от най-големите отбори в Националната хокейна лига (НХЛ). За Мария сме писали и преди - когато спечели бронзов медал от Зимните младежки олимпийски игри в Лозана.

Кой плаща

Не е тайна, че в по-малките спортове в България, почти всичко се осигурява от тези, които ги тренират. Както не е и тайна, че в много спортове екипировката е в пъти по-скъпа от други - както при хокея. “До 16-годишна възраст момичетата тренират в избрани от тях клубове, където плащат месечна такса. Тренировките на националния отбор са безплатни, но дотам. Екипировката, възстановяването, кондиционната подготовка е за собствена сметка”, казва Стефани Стоянова. “Със семейството ми преглеждаме сайтове, поръчваме екипировка от Финландия, Австрия, Германия, когато е на промоция или с големи намаления, или гледаме за екипировка втора употреба”, допълва Моника Недялкова.

Какво може да се подобри

От какво се нуждае хокеят в България? "От още пързалки и съответно повече момичета и момчета, които да го практикуват, за да има конкуренция и развитие”, казва тренер Стоянова. Мнението ѝ е споделено от момичетата. Всички искат повече пързалки. “Като цяло базата за трениране на хокей на лед в България, особено спрямо някои други държави, е доста зле. Има много малко пързалки в страната и ако някой, който не живее близо до София или Варна, иска да тренира нашия спорт, ще му е много трудно, тъй като ще трябва да пътува, и то всеки ден. И накрая просто ще се откаже от тази мечта”, обобщава Албена Павлова.

Всъщност момичетата тренират едва на две пързалки и едната от тях от години не се поддържа. Условията на нея се влошават постоянно. Това съвсем естествено може да убие дори и най-упорития ентусиазъм. Макар че засега в редиците на националния отбор за жени до 18 години няма такава тенденция. Доказват го самите те - с отговорите си. И с това, че дори и като няма лед, не спират да тренират.

Но не е да няма горчивина. “Хокеят не е популярен тук, особено пък за жени/момичета. А много ми се иска повече хора да знаят за нас и да идват да ни подкрепят, защото усилията и времето, което отделяме за подготовка, не са по-малки от тези, които останалите спортисти полагат. Тъжно е хората да се изненадват, че в България има държавно първенство и национални отбори по хокей на лед”, казва Калина Димова.

Дни след интервютата и дни преди старта на турнира момичетата играят контрола с Нова Зеландия. Печелят с 4:2 и така успешно сефтосват новите екипи. Не е зле за отбор, който за първи път се събира през пролетта на миналата година.

Отборът при първото си събиране преди година

А какво правим с боя?

Сигурно сте чували или виждали, че понякога по време на състезание хокеистите свалят каските и влизат бодро в бой един с друг и всеки с всички.

Защо се бият ли? Отговор няма, но го правят, откакто има хокей на лед. Първото правило за забрана на боя влиза в сила през 1922 г., но, естествено, не се спазва. Още повече в НХЛ не наказват играчите, ако се посбият, а само ако има брутална размяна на удари. Съответно всеки отбор си има enforcer, чиято роля се свежда до това да набие съперников състезател. Причини бол - защото е много добър, защото много те дразни, защото е вкарал гол, защото е бил по-груб със звездата на твоя отбор или просто защото преди година те е погледнал накриво.

Жените, обичащи хокея, далеч не са толкова агресивни, колкото мъжете. Нито едно от нашите момичета не е участвало в хокеен бой. Макар че… “Виждала съм на на живо, точно пред мен”, казва Ангелина Димова. И “ако някой от другия отбор посегне по някакъв начин на наш съотборник, ние винаги бихме го защитили, дори това да доведе до спречкване и наказание”, добавя Албена Павлова. 

Програмата на нашия национален отбор

  • 26.01, 20:00, Естония
  • 27.01, 20:00, Казахстан
  • 29.01, 20:00, Нова Зеландия
  • 31.01, 20:00, Исландия
  • 01.02, 16:30, Белгия

Всички мачове са в Зимния дворец на спорта

Перчат ли се колко добре се пързалят

Авторът на тези редове изпитва страх от пързалянето с кънки, но се насилва да води децата си по пързалки. Но големият въпрос при хокеистките е дали се перчат с това колко са добри.

Стефани: Хаха, определено не. С удоволствие бих отишла с всеки мой приятел, който не може да се пързаля толкова добре, за да му помогна.

Моника: Не, не се перча и няма смисъл от подобен вид демонстрация. Всеки е добър в различно нещо и всеки може да се научи.

Симона: Разбира се. Не само с пързалянето, а с всичките си качества. Хокеят е труден спорт, защото изисква много елементи. Фокус, физическа сила, бързи рефлекси, баланс, бърза мисловна дейност, работа в екип и т.н. Ако си хокеист, ще ти се отдават и други спортове.

Поля: Не, пред никого не се перча. 

Ангелина: Да, разбира се. Кой не го прави.

Албена: Винаги когато съм на ледена пързалка, съм една от тези, които карат най-добре, и не мога да кажа, че това не ми харесва. Даже е много полезно, когато някой мой приятел не може да кара и му трябва помощ.

Рая: Не.

Калина: Никога не съм се хвалила с това, че мога да се пързалям по-добре от някого. Всеки може да се научи и винаги бих помогнала и показала, ако има желаещи.

Мария: Ооо, да! Като ходим със съученици, много ясно, че се перча. Това е умение, което не се добива ей така. Нужно е много труд, постоянство и часове лед, за да караш добре.

Най-хубавият и най-тежкият момент в хокея

Стефани: Най-хубавият момент е този, в който слушаш химна на България, прегърнат с целия отбор след победа. Най-тежкият момент беше в последния сезон, когато травма ме извади от възможността да играя на световното седмица преди началото му. 

Моника: Участието ми в Балканския турнир, проведен през април 2022 г. Тогава моят отбор, включващ играчи от Хърватия, Сърбия, България и Гърция, спечели златните медали. Освен това преди няколко години играх за женския национален отбор в приятелски мачове със Сърбия. Имала съм доста тежки моменти, особено когато от нападател станах вратар. Присмиваха ми се, шегуваха се колко много голове са ми вкарали и ми казваха, че не ставам за вратар. Преди около година и половина някои от съотборниците ми заявиха, че аз само им преча и че могат да се оправят и без мен, но на практика, когато започна първенството се оказа, че не е така и им се наложи да преосмислят позицията си и да ми се извинят.

Симона: Най-хубавият момент е, когато преди мача пътуваме в автобуса и слушаме музика. Тогава не сме просто едни случайно събрани момчета, а семейство. Най-лошият момент беше на миналото световно първенство на жените, когато нямах възможност да играя. Гледах как моите съотборнички играят, но не можех да им помогна -  това беше просто отвратително.

Поля: Най-хубавият момент е когато целият труд, който сме положили, се показва по време на игра и когато някоя от нас отбележи гол. Най-тежкият е, когато губим от отбор, който не полага същите усилия като нас.

Ангелина: Може би един от най-хубавите засега е, когато се преместих в новия си отбор и направих първата си победа с тях. За най-лош - може би когато заминах в Германия за малко и после всички (без най-добрите ми приятели от там) ми обърнаха гръб и не се държаха добре мен.

Албена: В хокея събираш хубави спомени с отбора, които остават за цял живот. Като с всеки друг спорт, рано или късно, трябва да се разделиш с него и най-тежко би било, ако това се случи заради контузия.

Калина: Най-хубавият момент беше, когато миналата година имах възможността да участвам в първото си световно първенство като част от националния отбор за жени. Чувството да сложиш екипа на България и да представяш страната си е неописуемо! Най-тежкият момент бяха поредица от травми, които трябваше да преодолея и които ме извадиха от леда за дълъг период. Наложи се няколко пъти да започна от началото.

Мария: Най-хубавият момент започва с първата стъпка на леда за деня. Ако денят ми е минал много зле, стъпването на леда е единственото нещо, което го оправя. Най-тежкият за мен беше краят на юни - имах контузия и не тренирах цяло лято.

Ако се чудите какво да подарите за предстоящите празници - подарете спорт! В DECATHLON можете да изберете подходящата екипировка за десетки спортни дейности и да се заредите с хиляди идеи за спортно начало на следващата година. Но и не само начало, а и продължение, постоянство и успех!

Преди да сте си поискали от спортния Дядо Коледа, каквото ви е най на сърце, участвайте в нашата игра с DECATHLON, в която четирима от вас ще спечелят страхотни спортни награди. Какви са те и какво е условието - вижте във видеото и след това коментирайте под този пост във Фейсбук. Обявяваме победителите на 15 декември. Успех!

Знаете ли кой е вечният въпрос? Не е кое е първо - яйцето или кокошката; не е въпросът за смисъла на живота; дори не е да бъдеш или да не бъдеш. Не! Вечният въпрос е “Какво да сготвя за вечеря?”. Задават си го стотици хиляди родителите по целия свят, а стотици хиляди деца в същия този свят биха се намръщили на който и да е отговор на така поставения въпрос. Освен ако, разбира се, отговорът не е “сладолед” или “торта”.

Има вариант, при който децата не са злояди и с радост ядат всичко - да, съществуват такива деца. Обаче този въпрос пак стои, защото родителите винаги се чудят каква храна да предложат така, щото тя да е вкусна, питателна, съдържаща всички най-важни хранителни групи и толкова пълна с витамини, антиоксиданти и безценни макронутриенти, че детето веднага да започне да превежда Шекспир в оригинал и да конструира телескопи, виждащи всичко чак до края на вселената.

И в дъното на всичко това всъщност стои желанието ни да възпитаме в децата си здравословно отношение към храната. Да не прекаляват с нея, но и да не пренебрегват това, с което се хранят. Да имат любопитство към вкусната и интересна храна, но да не са самоцелни чревоугодници. Да не робуват на хранителни ограничения, но и да не посвещават цялото си съществуване на това какво ще ядат.

В текста си за Parents Мишел Хейнър поставя на масата почти еретичната възможност да оставим децата да ядат каквото си искат. (Или поне така да си мислят.) За да им дадем възможност да поемат сами отговорност за избора си и за последиците от него. 


Разделение на отговорностите - възможно ли е, когато говорим за храна?

И аз като много други майки прекарвам доста време в приготвяне на храна или в обмисляне какво да сготвя за децата си, защото те почти винаги са гладни. Но забелязвам, че с порастването хранителните им нужди и навици се променят, което прави целият процес по изхранване още по-сложен. 

10-годишният ми син е супер атлетичен, занимава се с няколко спорта и постоянно е в движение. Понякога имам чувството, че гори калории по-бързо, отколкото мога да ги запълня с храна. При него диетата, богата на ядкови мазнини, авокадо и пълномаслени млечни продукти, е абсолютната норма. И ако понякога изяде някой допълнителен следолед след обяда, не обръщам голямо внимание. 

7-годишната ми дъщеря също е много активна, въпреки че не чак толкова, колкото брат си. Тя има не особено добра връзка със зеленчуците и затова по-често я окуражавам да избира по-здравословна храна и да избягва втори десерт.

“Мамо, дебела ли съм?”

Съвсем скоро, докато си обличаше трикото за гимнастика, изпъчи коремче и ме попита: “Имам ли голям корем? Според теб дебела ли съм?”. 

Направо ми се преобърна стомахът.

Като дъщеря на една чудесна, любяща майка, продукт на поколение, в което жените бяха индоктринирани да виждат храната като враг и да са винаги на диета, ми се е налагало често да чувам какво не бива да ям. “Нали не искаш да станеш дебела” и “Минута в устата, цял живот на бедрата” бяха обичайни фрази през цялото ми детство. И това повлия доста негативно на отношението ми към храната. Отне ми години да го преодолея. 

По тази причина съвсем умишлено не използвам думата “дебел/а”, за да опиша себе си или някой друг и внимавам да не слагам знак за равенство между теглото на децата ми и тяхната стойност като хора. Те знаят, че аз тренирам и се храня добре, защото искам да съм здрава, а не защото съм обсебена от число, което трябва да видя на кантара. 

Та, когато дъщеря ми постави под въпрос външния си вид, се зачудих дали това, че се опитвам да я отклонявам от сладките неща не ѝ е оказало негативно влияние, без да искам.

Говорете по-малко за храна с децата си

Според д-р Шарлът Марки, професор по психология в Университета Рутгърс в Камдън, Ню Джърси, храната е един от малкото случаи в живота ни като родители, в които е по-добре да казваме по-малко. “Има толкова много неща, за които е добре да се говори дълго и подробно, но не съм убедена, че храната е едно от тях”, казва тя. “Това създава тревоги и несигурност в децата, които не са здравословни.”

Вместо това д-р Марки предлага да се използва добре познатия сред различни диетолози метод на “разделение на отговорностите”. При него родителите осигуряват на децата различни, предимно здравословни, храни в определеното за хранене време, а децата сами преценяват какво и колко искат да изядат. Дори това да означава, че понякога ще изядат повече бисквити, отколкото моркови.

“Ще има дни, в които децата ви ще ядат боклуци и това няма да ви кара да се чувствате добре като родители. Но така се учат как да ядат, когато са гладни, и кога да спрат, когато се заситят”, казва тя. И добавя, че родителите трябва да използват този метод с всяко дете в семейството, стига, разбира се, някое от децата да не страда от заболяване или хранителна алергия. 

Освен че ще им позволите да следват хранителните си желания, с този метод ще им дадете възможност да разберат какви са последиците от техните решения. “Когато детето ви каже, че го боли стомаха, можете спокойно да му отговорите, че ако не беше яло толкова сладки неща и беше направило друг избор, може би щеше да се чувства по-добре”, отбелязва д-р Марки. “Позволете им да почувстват, че имат някакъв контрол над ситуацията.”

На практика

Лично аз се почувствах доста освободена, прилагайки тези съвети, тъй като обикновено едва ли не изпитвам вина, ако всяко хранене не стъпва на четири основни хранителни групи. Получих разрешение да спра да съм “надзорникът по храната”, но въпреки това бях доста несигурна. 

“Ами ако яденето на цял пакет чипс се превърне в навик?” “Ами не купувайте такива неща”, казва д-р Марки. “Купете им любимите им плодове. Стойте зад кулисите и насочвайте избора им. Или отделете едно чекмедже или шкаф за храна, която е без всякакви ограничения. Оставете контрола в техните ръце, но с определени параметри.”

Въпросът с напълняването

В допълнение към това стоеше и въпросът с думата “дебел”, която дъщеря ми очевидно беше започнала да възприема като нещо лошо. Диетологът Мариан Якобсен съветва родителите да имат отворен диалог с децата си по отношение на напълняването. 

“Това така или иначе ще е съществена част от живота им”, казва тя. “Момичетата наедряват по-бързо през първите две години от пубертета, което може да е малко плашещо, но е съвсем нормално. Обикновено това се случва преди първата менструация. В този период организмите им се променят и би трябвало да можете да говорите с децата си за това.”

Кейти Райт е професионален фитнес инструктор и майка на пет деца. Тя също споделя, че понякога се чуди как да се справи с разликата в нивата на апетит и в желанието за активност при двете си по-големи дъщери. “Опитвам се да им обясня, че няма нищо лошо в това да не искаш да тичаш по 10 км на ден, но все пак трябва да балансираш активността си спрямо това, което ядеш”, казва тя. “Обаче и не ми се иска да им казвам да не ядат нещо. Много е трудно.”

Освен че е трудно, вероятно няма и да има ефект. “Някои деца просто обичат храната и ядат повече”, казва д-р Марки. “Да им забраните да си вземат допълнително, няма да реши проблема, затова е по-добре да ги оставите сами да разберат колко ти става лошо, след като изядеш шест курабии.” 

Якобсен съветва родителите да карат децата да сядат на масата за всяко хапване, дори да е малко междинно хранене с плод, за да осъзнаят по този начин какво е да си гладен и какво е да си сит. Освен това е добре да отъждествите храната с неща, които са важни за тях. “Ако спортуват, кажете им, че храната ще им помогне. Обърнете внимание на това, което храната би направила за тях, а не какво ще направи с теглото им”, казва тя.

Все някога ще започнат да ядат зеленчуци

Опитвам да прилагам тези стратегии. Задобрявам в това да режа плодове и зеленчуци и да им ги давам за бързо хапване. Освен това казвам “да”, когато искат сладолед, дори в този ден вече да са яли. Видях, че когато налагам по-малко забрани, те вземат по-добри решения. А дните, в които няма толкова много зеленчуци, компенсираме с повече зеленчуци в следващите. “Храненето е дълъг процес”, казва Якобсен. “Храната, която се предлага, прави разликата, защото дори и да не искат да я ядат, те я виждат. И в един момент просто им прещраква и започват.”

Има някои неща, които обединяват българския народ без никакъв проблем. САЩ ’94, художествената гимнастика и Йордан Йовчев. 

За първото вече не сме сигурни, защото беше толкова отдавна и толкова не се повтори повече, че почваме да се чудим дали не е било някаква колективна халюцинация. 

Гимнастичките и досега ни карат да се гордеем и да викаме “Дръж!” пред телевизорите, когато се подхвърлят ленти и бухалки за медали. 

Третата причина - Йордан Йовчев, завинаги златен, завинаги първи на халките и в сърцата ни, няма как да я заобиколим. Особено когато знаем, че в момента под неговото ръководство тренират деца, които утре може да наследят владението на халките, салтата и стабилното приземяване - в живота и в залата.

От известно време Йордан Йовчев си партнира с Climb Academy - първият катерачен център изцяло за деца, изграден от Walltopia. В последните няколко месеца освен стените за катерене, в Академията вече има и съоръжения за детски паркур и комплекс от уреди за детска гимнастика.

Благодарим на Climb Academy, че ни дават възможността да разберем малко повече за партньорството им с Йордан Йовчев, докато наместват последните елементи на паркура.

Помните ли на колко години за първи път погледнахте в зала по спортна гимнастика?

За първи път влязох в зала „Чайка“ на 7 години и бях изумен от нещата, които забелязах в нея. За първи път видях Стоян Дончев. Впоследствие разбрах кой е той… Но шокиращото беше, когато видях как правят двойни и тройни салта – за мен това беше нещо изумително, да видя, че хора е възможно да правят такива изпълнения. И си казах: „Един ден и аз ще съм като тях. И ще бъда различен“.

Има ли много деца, които тренират спортна гимнастика?

Имаме много деца, които, за наша радост, практикуват спортна гимнастика в различна възрастова група. Занимавам се с деца, не ежедневно, три пъти в седмицата влизам в залата. Имам си групичка. Опитвам се да дам това, което съм получил навремето от моите треньори, за да може да се предаде в поколенията и да накараме детето да заобича спорта.

Мускули и пак мускули ли е гимнастиката?

Гимнастиката влияе изключително добре на емоционалното състояние на децата. Всеки ден научават по нещо ново, а емоцията от това, че си научил нещо, зарежда. Това са едни много приятни емоции, които за мое щастие, срещам в залата – когато и треньорите, и родителите, и детето се чувстват горди. Виждам емоцията и това ме мотивира да прекарвам повече време с тях.

Как се роди идеята да комбинирате спортовете гимнастика и катерене на едно място?

Гимнастиката и катеренето са много сходни спортове. Те могат да бъдат практикувани от най-ранна детска възраст до по-зряла. Но важното е, че това са основите на спортовете.

Всеки, който се занимава с гимнастика, развива всички свои качества много по-бързо от който и да е спорт. Освен гъвкавост, дисциплина и всички качества, които са необходими, за да бъдеш катерач или гимнастик, развиваш и мисловния процес за постигане на целите.

Трябва да бъдеш много точен, много прецизен, много ясен; да намериш най-прекия път до успеха по най-бързия възможен начин. Тоест – работи се както за физическото развитие на човек, така и за неговата психика.

Да разбираме, че си помагат взаимно?

Да, гимнастиката е полезна за катеренето, защото тя е един от основните спортове, които развиват гъвкавост, сила, координация. Всички тези качества за едно малко дете могат да бъдат много по-бързо развити чрез гимнастика и да помогнат в катеренето.

И не само за катеренето. Казвам, че гимнастиката помага много на децата, които впоследствие искат да се занимават с какъвто и да е спорт по техен избор.

Но гимнастиката е много близо до катеренето, защото знаете, че всяко едно мускулче от тялото за катеренето участва и в гимнастиката. Така че гимнастиката е основата на катеренето.

Как протичат тренировките?

Тренировките в Climb Academy протичат по определен начин. Първото нещо са игрите, с които придобиваме знания за спорта. Чрез тях разбираме какво можем ние, чрез играта разбираме какво ще научим и предаваме на другия, и съответно се чувстваме щастливи с това, с което се занимаваме.

Така че ние се стараем чрез гимнастика и катерене да накараме децата да знаят повече за спорта, който практикуват. Да поемат знание и любов към него, защото всяко едно нещо, което правиш, трябва да го правиш от любов и така постигаш резултати много по-бързо. Освен че се занимаваме с игри, се занимаваме с тези спортове сериозно, за да постигнем конкретни физически умения.

Знаем, че активно развивате и паркур за деца. Разкажете ни повече за това.

Да, тук освен катерене и гимнастика се развива и детски паркур, който е дисциплина на гимнастическите спортове, доста рисков бих казал, ако говорим за високо спортно майсторство.

Българската федерация по гимнастика беше домакин на световна купа по паркур 2021 в София. Отново ще бъдем домакини през септември 2022.

Това е една доста атрактивна дисциплина. Това са младежи и девойки, мъже и жени, които искат да развиват този вид спорт навън, което е и по-голямата идея в него. Защото правят различни елементи, които се оценяват по сложност и начин на изпълнение, но са в открита среда.

Какво ще кажете на малките спортисти и техните родители, които сега надникват в Climb Academy?

Научавайте и щурейте, бъдете любознателни и правете нещата с любов! Чрез цялата тази дива игра ще станете едни малки шампиони…

А за родителите – продължавайте да ги подкрепяте. Идвайте! Climb Academy e вашето място с доста образовани хора по темата, където ще се чувствате комфортно и весело. Нетърпеливи сме за вас – влизайте и се забавлявайте! 


Всеки, който иска да разбере повече за спортовете в Climb Academy, може да отиде на 17 април на деня на отворените врати и всъщност "Голямото откриване" на Академията. Ще има демонстрации от възпитаниците на Йордан Йовчев, както и много други забавления, работилници, че даже и подаръци. Повече за програмата можете да откриете във Facebook събитието.

Ева Вукадинова е състезателка по ски алпийски дисциплини. 21-годишно момиче, което се намира в началото на кариерата си. Беше част от българския национален отбор по ски и се състезава за България на последните Олимпийски игри в Пекин, където завърши на 36-о място. 

Ева беше част от националния ни отбор по ски до 31 март, когато спечели първо място на Купа Пирин. На следващия ден обяви решението си да се откаже от отбора, като изпрати официални писма до ски федерацията и сподели решението си с близки, приятели и фенове с откровен пост в Инстаграм профила си.

Ева решава да се откаже от българския спорт и от възможността да представя страната ни, защото ѝ е писнало да слуша сексистки коментари, да я подценяват и да я карат да се чувства зле, когато трябва да бъде подкрепяна, окуражавана и мотивирана да дава най-доброто от себе си. 

Редом с всичко това върви и лошото финансиране за състезания и тренировки, но в поста си Ева не набляга на това, а мотивира решението си с неприятната атмосфера в целия отбор.

Няма да ви преразказваме нейните думи, защото тя е казала всичко, което иска да каже, достатъчно добре. Позволили сме си да преведем поста ѝ, за да го прочетат повече хора, защото проблеми от подобно естество - грубо и нехайно отношение, отровена атмосфера и страх, има не само в националния отбор по ски, не само в спорта въобще.

Сигурно много хора кажат, че Ева нещо не е разбрала. Може. Но е успяла да разбере, че извън тези ширини и този отбор, нещата не стоят така. Пък нека не е разбрала.

Много съм щастлива да обяви, че считано от днес (1 април 2022 г., бел. ред.) вече не съм част от българския национален отбор по ски. Решението ми да напусна отбора е свързано с цялата отрова в организацията. 

Тъжно е, но това ще ми позволи да дишам повече и да се наслаждавам на живота и ските възможно най-много. 

Изморих се всекидневно да слушам груби и сексистки коментари как женският спорт трябва да бъде забранен, как НИКОГА не сме достатъчно добри, как НИКОГА не сме достатъчно отдадени и как НИКОГА не сме достатъчно слаби.

Единственото, което мога да кажа, е, че имам дълбоко уважение към жените и момичетата, които са били подлагани на всичко това и все още минават през него. 

Имах големия късмет да видя как се процедира в други федерации и отбори благодарение на родителите ми, които направиха всичко възможно да се обучавам в ски академия в Австрия на изключително високо ниво. А след това ме изпратиха и да тренирам там, както и на други места в чужбина, през всички години, в които карам ски. 

Там видях хора, които се подкрепят и се забавляват. И това не го виждам, нито пък чувствам особено много в собствената ми страна. 

Тук се сблъсках предимно с клюки, омраза и завист. 

Това, което ме натъжава най-много е, че през години оттук са минали и заминали много талантливи спортисти, които са жертвали много, за да може накрая някой да им каже колко са зле (въпреки че те не са).

Много са минали и заминали, много са се оплаквали и все още се оплакват (не само спортисти, а и треньори), но НИКОЙ не е проговорил досега. Аз обаче имам твърде много самоуважение, за да не го направя.

Това е тъжната истина. Така я чувствам и така я разказвам. Това е моята история.

Няма да подхващам темата за финансирането и парите за нашия сезон и тренировки, защото трябва да говоря с часове.

Благодаря на всички хора, които винаги са били на разположение, на малцината треньори, които ме подтикваха да съм по-добра и ме мотивираха да продължа въпреки всичко. 

Благодаря ви за хубавите моменти, защото въпреки всичко имаме и такива. 

Все още не знам дали ще продължава да карам ски или няма, но ако го направя, ще е доста по-различно. 

Благодаря за отделеното време.

Днес в рамките на поредицата ни, посветена на качеството на въздуха, която правим съвместно с неформалната родителска платформа Въздух за Децата, ще си поговорим за спорта и практикуването му, докато навън дишането не е особено леко.


Гледали ли сте по филмите едни хора, които стават рано сутрин, обуват маратонките и излизат да тичат по крайбрежни алеи или страхотни паркове, или дори по страхотни тротоари? Нито една кола не ги пръска с кал, няма пушеци, излизащи от ауспусите на автомобилите, никой не кашля и не се държи за гърлото с измъчен вид.

А сега да видим как се тича в София 

Ставаш рано сутринта, поглеждаш през прозореца и виждаш, че нищо не виждаш. Обуваш маратонките, излизаш и потъваш в мъглата. И да има коли, които те пръскат с кал, поне не ги забелязваш. Тичаш там, кашляш, надишваш се със съдържимото на мъглата и се прибираш като герой. 

Може малко да преувеличаваме, но не съвсем. Говорейки си за мръсен въздух, няма как да подминем и влиянието му върху хората, които спортуват. Защото те спортуват целогодишно, а не само в дните със зелено на картата за качество на въздуха.

По време на летните Олимпийски игри в Рио де Жанейро през 2016 г., организаторите повдигат въпроса за ефекта на мръсния въздух върху представянето на атлетите. Същият въпрос е повдиган и по време на игрите в Лондон и Пекин. 

В Бразилия най-големият замърсител във въздуха е етанолът, който съставлява около 40% от горивото на автомобилите в страната, което пък води до нездравословни нива на замърсяване с озон, с който етанолът прави реакция. В някои части на Рио де Жанейро нивата на озон са нормални само в един на всеки пет дни, а през лятото озонът е в особено високи нива.

Представянето на спортистите и мръсният въздух

Учените от години са наясно с това, че мръсният въздух влияе негативно на представянето на спортистите и дори застрашава здравето им. Причината е в това, че по време на тренировка атлетите поемат около 20 пъти повече въздух в сравнение с човек, който си почива. Това означава, че те са изложени на 20 пъти повече замърсители.

Няколко контролирани изследвания с участието на атлети показват, че тренировката, когато във въздуха има повишени нива на серен диоксид и озон (които са едни от основните замърсители на въздуха), може да причини констрикция (свиване, стесняване) на дихателните пътища, а това директно влияе и на спортното изпълнение.


Друго проучване на връзката между мръсния въздух и постиженията по време на маратон доказва, че с всяко 10 мг увеличение на фините прахови частици на кубичен метър намалява с 1,4% ефективността на спортистите. В ситуации като Олимпийските игри, където успехът зависи и се мери в милисекунди и милиметри, замърсеният въздух може да определя кой губи и кой печели, както и дали се поставят рекорди или не.

Серният диоксид, който е изключително разтворим във вода газ, е почти напълно абсорбиран от горните дихателни пътища, когато дишаме през носа. Когато дишаме през устата обаче, нивата на абсорбирания серен диоксид са значително по-ниски, а по време на тренировка и дишане през устата серният диоксид не се абсорбира от горните дихателни пътища, а преминава към трахео-бронхиалното дърво. Комбинацията от тренировка и вдишване на озон и серен диоксид води до бронхоспазъм и намален въздушен поток през дробовете.

Ефектът върху здравето

Спортните резултати са важни, но още по-важно е здравето генерално. Мръсният въздух има краткосрочен и дългосрочен ефект върху спортистите особено заради факта, че при елитните атлети, и най-вече тези, които са периодично изложени на замърсен въздух, рискът от това горните и долните дихателни пътища да получат трайно увреждане, е голям. 

Комбинацията от дехидратиране и вдишване на опасни замърсители може да доведе до астма, както и до хронично-обструктивна белодробна болест (ХОББ).

Мерки за справяне с проблема

Ако обичате да тичате или сте сериозен спортист, който има редовни тренировки, организирайте ги рано сутрин и късно вечер. Когато замърсяването на въздуха е сериозно, особено с озон, най-добре е да ограничите тренировките на открито – тичане, каране на колело, спортно ходене – само в ранните часове на деня, когато нивата на озон са по-ниски.

Следете данните за качеството на въздуха. Много спортисти или хора, които бягат за удоволствие, казват, че, когато е горещо, не могат да си поемат дъх, но реално това се дължи на повишените нива на ФПЧ и озон.

Избягвайте булеварди и улици със задръствания. Там въздухът е абсолютно ужасен, но само на няколкостотин метра встрани той става по-добър. Тичайте в парк или из кварталите, където не минават много коли.

Тренирайте вътре, когато е възможно. Най-добре е, ако в помещението има и пречиствател за въздух.

* В текста са използвани данни от IQAir, базирана в Швейцария компания за технологии за повишаване на качеството на въздуха, както и от ScienceDirect.

Кампанията „Красив ум в красиво тяло“ е посветена на хората, които имат нужда от подкрепа, за да минат през предизвикателствата на изолацията по време на пандемията. Инициативата е подета от верига фитнеси Next Level, а в нея освен движение, има възможност и за консултация с психолог – групови и индивидуални онлайн сеанси със специалист от екипа на Ани Владимирова за допълнителна подкрепа и персонални насоки. Създадена е и специална платформа, в която всеки може да провери кой спорт е подходящ за него.


Аз: Ще свърша първо с този разговор. Къде са ми записките? Ще се обадя, че текстът е готов и ще направя следващия. Какво да сготвя за обяд? “Мамоооо, дай ми чая!” Няма чай. Трябва да направя чай. Има починало от Covid бебе. Колко са починалите днес? За вечеря може риба, отдавна не сме яли. Дали ще ни затворят пак? Къде да изчистят DPF-а на колата, че е в авариен режим? Да взема да преведа таксата за детската градина, че май пак сме закъснели. 

Мозъкът ми: Ааа, не, не мога повече. (става и излиза)

Ако горното ви е прекалено битово и твърде нереалистично, или сте много щастлив и спокоен човек, или просто вашият стрес се обостря от други дразнители и се изразява по друг начин. Резултатът на финала обаче е един и същ – стрес и тревожност до дупка.

Докато се борим всеки със своите малки или по-големи проблеми и кризи, неизбежно преминаваме от шок към отричане, гняв, страх и стигаме до пазарене, примирение и приемане. В условията на пандемичната криза обаче, стоим постоянно в стръмнината на страха, гнева и отричането, както отбелязва психологът Ани Владимирова. 

А тази твърде неприятна троица носи тъга, тревога и загуба на смисъл, от които въобще нямаме нужда, но за сметка на това пък доста трудно можем да се отървем от тях, веднъж влезли в стресовия цикъл.

Съвсем наскоро излезе детайлно Европейско здравно проучване (EHIS), свързано с Covid кризата, което показва, че 44,9% от изследваните хора на възраст над 15 години се чувстват напрегнати и изпитват стрес, 35% имат проблеми със съня, 33,5% се чувстват нещастни, а 60% имат сериозна зависимост от екрани и дигитални устройства. Вдигнете ръка вие в коя група попадате, защото сме почти сигурни, че всички се засичаме поне по един параграф.

Появява се и тревожната информация, че всички зависимости, алкохол, тютюнопушене, хранителни разстройства, употреба на наркотици са нараснали многократно. Увеличило се е и използването на антидепресанти. И това може да ни говори само едно – не е ни е добре. 

А за да ни стане по-добре, няма да е лошо да си дадем сметка какво е стресът, какво е и неговото негативно проявление - дистресът, какво го отключва в нас, какво ни кара да се чувстваме тревожни, тъжни и неудовлетворени и как да се справим с всичко това. Ясно е, че психиката на всеки човек се повлиява от различни фактори и в положителна, и в отрицателна посока. Но има един отговор, който важи за всички, и той е много прост – спорт и движение. И си има обяснение защо е така – и физиологично, и психологично. 

Какво всъщност е стресът и как да го борим със спорт, доставящ ни удоволствие, разказва психологът Ани Владимирова. А преди да прочетете само ви припомняме чудесната възможност да изберете спорта, който най ви пасва, в специалната платформа на фитнеси Next Level и да се запишете, за да опитате. 

Кои са източниците на тревожност и дистрес около нас? 

На първо място огромният поток от информация. Медиите и интернет заляха всички ни с лавина от всякаква информация. Това доведе до обществена атмосфера на тревожност и объркване. 

От друга страна повсеместното усещане, че не може да се разчита на институции, на работодател, на познати създаде тежко усещане за безпомощност и обреченост. Личната борба с кризата, със загубата, с предотвратяването на щетите породиха много постравматични стресови разстройства. 

Защо ни е толкова трудно да се справим със стреса, с тревогата, с дистреса? 

Най-вече заради промените в биохимията, които всички ние много дълго търпим. Заради постоянното напрежение в оста на стреса в нашите тела лимбичната ни система, и по-специално амигдалата, постоянно подава сигнали до тялото, граничещи със заплаха за живота. 

Всичко това води до дистрес и последвалите панически състояния, зависимостите от алкохол, наркотици, хранителни разстройства, автоагресията. Все непродуктивни механизми за справяне с дистреса и тревожността. 

Какво да направим, когато усещаме тревожност? 

Най-важно е да свържем съзнанието си с друга положителна реалност чрез физическа активност. Не са нужни дълги и сложни тренировки. Важно е да са редовни и енергични. Тези с кардио елемент работят за по-бързото метаболизиране на адреналина и излишния тироксин в кръвообращението. 

Умереното бягане, скачане на въже, използването на степери, практикуването на напади, „джъмпимг джак”, „бърпи” и така добре структурираните групови занимания премахват усещанията за скованост и напрежение във всяка част на тялото. 

Когато знаем часовете и дните, в които ще практикуваме аеробните занимания, тялото след около месец започва да “очаква” ендорфините - вещества, подобни на морфина, създаващи усещане за благополучие.

Как да се справяме с паническите състояния като продукт на дистреса и посттравматичното стресово разстройство (ПТСР)?

Сърцебиенето, потенето, „омекването” на краката и ръцете, позивите да изтичаш до тоалетната, замайването, дереализацията и страха от полудяване или смърт са безпардонно смазващи. Но:

  • Когато тичаме умерено на пътеката, активираме сърдечно-съдовата система и здравословното сърцебиене, което можем да контролираме. То ни десенсибилизира към страха за сърцето ни, намалява киселинността на кръвта и се чувстваме по-леки и свежи.
  • Когато правим балансирани и планирани от инструктор силови упражнения, тренираме не просто мускулите, а засилваме циркулацията на кръвта и виждаме, че “омекналите” крайници могат повече. Десенсибилизираме към страха от разпад на тялото и укрепваме периферната нервна система. 
  • Когато започнем да се потим от физическата тренировка, помагаме да се освободи напрежението от тялото, но това не е онази студена пот, а такава, която контролирано създаваме. 
  • Когато тренираме коремната мускулатура, балансираме храносмилането и субективното усещане за тежест, идващо от факта, че тревогата и паническото състояние бързо „удря” богатата инервация на стомашно-чревния тракт. Неслучайно изразът „Свива ми се коремът” е емблематичен при всяка тревога и паника.

Какво да направим, когато сме потиснати? 

Всичко, което е свързано с тренировки, основаващи се на танци и боен спорт дава на съзнанието ясна посока и го структурира. Това е най-добрата реакция срещу общия негативен емоционален фон. Усещането, че сме с други хора, ни дава принадлежност и сигурност. Музиката в залата може да балансира мозъчните хемисфери, което е от изключително значение, когато сме в плен на тежките емоции. Това е спечелена битка и с тревожността, и с дистреса, и с паниката.

За всички изброени състояния е от изключително значение възможността да се отпускаме. Най-важен инструмент за това е правилното дишане, което усвояваме именно чрез кардио упражненията, разтягането и всеки двигателен комплекс, който ни показват инструкторите. 

Така се получава „с един куршум два заека” – доброто дишане е равно на по-добра концентрация и по-спокоен ритъм на тялото. Не се притеснявайте да използвате и сауна или парна баня. Те са безценни детоксикиращи инструменти за стресовата биохимия и покачват допамина, който е отговорен за усещането ни за справяне и лекота.

Кое изтрива усещането, че няма никакъв смисъл? 

Тук има два важни момента: да поддържаме регулярност на престоя в залата, та дори и да не виждаме смисъл в началото, а впоследствие да забелязваме малките промени и да ги отчитаме, за да започнем да усещаме справяне. 

Независимо кой вид тренировка предпочитате, самите действия и контактът с хората са доказателства, че има смисъл. Усещането във всеки мускул има смисъл. Повтарянето и научаването на всяко упражнение има смисъл.

Това е зареждането на батерията, което ще ви се отплати. Така ще започнете да виждате приоритетите в живота по различен начин. Един ден просто ще ви се стори много вълнуващо да вземете сака, да видите познати лица, да усетите мускулите си, да постигнете свое постижение, да видите усмивки и обща цел. А след това да осъзнаете, че четирите стени, тревожните новини и уплашените лица не са единствената реалност.

Всеки атлет има своята индивидуална вдъхновяваща история, с която блести не само на спортния терен. Обичаме спорта (особено да го гледаме!), защото може да изкара на преден план най-хубавото в нас – силата на човешката воля, която разбива стереотипи и установени норми. 

Две истории от Токио 2020 (всъщност 2021!) влязоха в полезрението ни в последните дни и ви ги представяме накратко като пример за това, че може да си елитен спортист и още куп други неща. 

Анна Кизенхофер 

Никой не говореше за Анна Кизенхофер преди колоезденето за жени по време на Токио 2020, пише CNN. Но днес вече всички знаят коя е.

Австрийската колоездачка беше смятана за новак в сравнение с конкуренцията си – прочутата шампионка Анна ван дер Бреген, носителката на олимпийски бронз Елиза Лонго Боргини, британката Лизи Дейнан, германката Лиза Бренауер и бившата носителка на световната титла Анемик ван Флойтен.

Но Кизенхофер, която е картотекирана сред професионалистите колоездачи едва през 2017 г., явно не се впечатлява особено от световноизвестната компания. Успява да спечели за Австрия първия златен олимпийски медал в колоездането от 1896 г. насам, карайки в жестока жега и при унищожителна влажност. 

Състезанието

“Винаги я има малката надежда, онази малка мисъл, че може и да спечеля”, казва Анна. “Ако съм на старта, значи съм подготвена, искам да спечеля. Но знам реалистично, че няма как да победя тук.”

Анна е част от откъснала се бърза група още в началото, но едва на финала на 147-километровото състезание тя дръпва самостоятелно за последните 40 км, в които “кара за злато”.  

Да се състезава без бремето на очакванията може би успява да ѝ помогне да завърши състезанието за под 4 часа – 75 секунди преди сребърната медалистка Ван Флойтен.

“Беше нереално. Просто на никого не му се е вярвало. И аз не можех да повярвам, даже като преминах финала, пак не можех да повярвам”, казва Анна. 

Снимка: Olympic Team Austria/ Facebook

Подготовка с математическа точност

Анна има магистърска степен по математика от Университета в Кеймбридж и докторска степен по приложна математика от Политехническия университет на Каталуния в Барселона. “Като математик съм свикнала да решавам задачи сама, та затова се отнесох по този начин и към колоезденето”, казва Анна, обяснявайки защо предпочита да се подготвя сама – тренировъчни планове, хранителен режим, състезателна стратегия, всичко. 

“Много колоездачи имат хора, които правят всичко това – имат си треньор, нутриционист, човек, който планира състезанието. Аз просто върша всичко сама.”

Според нея ключът към успеха ѝ е смелостта ѝ да е различна. 

“Осмелявам се да съм различна. Имам различен подход, което означава, че съм непредсказуема и точно това се случи на финала. Хората не предвиждаха, изобщо не мислеха, че може да спечеля”, казва Анна. И добавя, че се надява историята ѝ да вдъхнови и други хора да не се отказват, да устоят и да правят това, което най-много подхожда на характерите им.

Габи Томас

В Токио американската спринтьорка Габи Томас беше по петите на нещо, което никой друг възпитаник на Харвард не е постигал – златен медал в лекоатлетическите дисциплини на олимпиада, пише Time. (През 1986 г. има харвардски студент, който печели златен медал на троен скок, но той така и не завършва Харвард.)

Томас беше една от силните претендентки за финал на 200 м. През юни по време на американските квалификации успява да пробяга дистанцията за впечатляващите 21,61 секунди – третото най-добро време на 200 м спринт за всички времена. Това я прави втората най-бърза жена в историята на дисциплината. Първата е легендарната Флорънс Грифит-Джойнър, която поставя световния рекорд за жени на 200 м през 1988 г.

Постигането на златото обаче означава победа над изключително талантливи атлетки. Илейн Томпсън - Хера от Ямайка, която има злато от Олимпиадата през 2016 г. и злато на 100 м от Токио, и Кристин Мбома от Намибия - и двете бягаха по-бързо от Томас в полуфиналните си серии. 

На финала Томас завърши трета с 21,87 след Томпсън-Хера с 21,53 и Мбома с 21,81 секунди. 

Преди медала

Достигането до олимпийски медал е само едно от впечатляващите постижения на Томас, която в момента прави магистратура по епидемиология и здравен мениджмънт в Университета на Тексас в Остин, подтиквана от желанието си да намали неравенствата в здравеопазването и негативния изход от заболяванията на база расова дискриминация. 

“Това, че съм редовно в университета, ме кара да оценявам всичко, което правя на пистата”, казва Томас. 

Родена е в Атланта. Има брат близнак. Започва да се състезава, подтиквана от майка си – Дженифър Рандал, която казва, че дъщеря ѝ си е била роден атлет.

Томас започва да се занимава с бягане малко по-сериозно през първата година в гимназията. Става много добра и е привлечена в Харвард, за да се състезава на 100 м, 200 м, дълъг и троен скок. 

Снимка: Buzz Sports 24/ Facebook

Докато е в Харвард става най-добрият лекоатлет на Бръшляновата лига за 2017-а и 2018 г. Но всъщност бягането е само допълнение, тъй като Габи Томас била изключително отдаден и мотивиран студент. 

В Харвард избира невробиология и световно здравеопазване като основни специалности, като споделя, че конкретно изборът на невробиологията е продиктуван от личния ѝ живот – нейният брат близнак има ADHD, а по-малкият им брат е с аутизъм. 

През май, точно преди квалификациите, Габи Томас научава, че има тумор на черния дроб. За щастие образуванието е доброкачествено и Томас успява да влезе в олимпийския лекоатлетически отбор на САЩ по впечатляващ начин. 

Пред тази дилема се е изправила испанката Она Карбонел – състезателка в националния отбор по синхронно плуване. Оказало се, че антиковид мерките за Игрите в Токио са толкова утежнени, че няма как да вземе бебето си, което кърми.

Преди няколко дни в специално видео Карбонел обяснява, че няма да вземе близо едногодишния си син Кай в Токио, макар да е искала, защото той няма как да остане с нея в олимпийското село.

“Преди няколко седмици някои спортистки започнаха да пускат постове по темата в социалните медии”, започва Она обръщението си във видеото, докато кърми Кай. “А темата беше дали да избереш семейството и кърменето или участие в Олимпиада.”

И продължава: “Казаха ни, че двете неща не са съвместими”. 

В края на юни организаторите от японска страна обявиха, че спортистиките, които кърмят, могат да вземат децата си на Олимпиадата. Но условията, при които това може да се случи, практически те отказват. 

Децата и техен придружител трябва да останат под строга карантина в хотел извън олимпийското село и да не излизат едва ли не 20 дни. Майката може да посещава детето, за да кърми, но после трябва да се върне при спортистите. 

По този начин, влизайки и излизайки от селото, Карбонел смята, че ще изложи атлетите на много по-голям риск, отколкото ако детето беше при нея в самото село. Освен това перспективата детето и придружителят му да не могат да излизат също не е много примамлива.

Карбонел е на 31 години и участва на трета олимпиада. Тя е сребърна медалистка при дуетите в синхронното плуване и бронзова при отборните състезания от Игрите в Лондон. В Рио през 2016 г. дуетът, в който участва, остава четвърти.

В крайна сметка, дори и при разрешението, Она изказва дълбокото си разочарование, че няма как да вземе Кай на Олимпиадата и се надява, че сред приключването на пандемията нещата ще се нормализират за всички.

cross