fbpx

Текстът на Красимира Костадинова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Може да ви се струва странно, но да излезеш пръв от корема на мама си има своите предимства... Дори когато си близнак. Пет минути са си пет минути. Накратко, достатъчни са, за да приемеш статут на батко или, както е в моя случай – на кака. 

Като кака на моята петминутно по-малка сестра, съм имала право на избор в много ситуации и една от тях е свързана с най-милия ми спомен с дядо. 

Когато бяхме още деца, понякога мама и тати ни оставяха за ден-два при баба и дядо, а те, съвсем нормално за възрастни хора, държаха много на следобедната дрямка. Така, станеше ли един и половина всички дейности приключваха и знаехме за какво е дошло време.

Аз, като по-голяма, нали, избирах винаги едно и също – да ме приспива дядо. А сестра ми се примиряваше с категоричния ми поглед и унило придружаваше баба в стаята. Там трябваше да се завие прилежно до носа и да стиска здраво очи, дори и да не ѝ се спи, защото при баба номерата и капризите не минаваха. 

При дядо... е, при него беше супер забавно. Никога не ми е „шъткал“ и не ме е карал насила да спя. Той беше добър, много добър... Разказваше ми приказка – всеки път една и съща – „Тримата братя и златната ябълка“. Всеки път по един и същи начин.

Дали ми е било скучно? Не, никога. Разказваше я с неговия благ, леко дрезгав, дълбок, нежен глас. Понякога дори шептеше. Разказваше я така, че някъде по средата на историята вече спях. Заедно с братята прескачах планини, реки и гори, за да стигна до Долната земя и да се срещна с Ламята. Спях непробудно, топло сгушена в дядо, опряла глава в неговата, сънувайки приказни картини, за да се събудя накрая отпочинала и щастлива. 

Дядо отдавна е на Горната земя – „качи се“ там твърде рано, бях само на 12 години. Винаги ще ми липсва и, макар споменът за него да избледнява, този все още е силен и много мил. И все още ме кара да се усмихвам, връщайки се в миналото. 

Споменът на Мира Пантева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Имам много и прекрасни спомени с баба, която за съжаление не е вече с нас. И те не са само кулинарни.

Тя беше много талантлива в пеенето. Спомням си в ученическите години как една вечер преди изпит пя с мен по телефона химна, защото щяха да ме изпитват, а пеех фалшиво. 

Баба приготвяше най-невероятноте милинки, както и една невероятна домашна добуш торта с крем ванилия. Спомням си как бременна в деветия месец се бях приготвила да отида на рождения ѝ ден, за да я поздравя, да похапна от гореспоменатата торта, но вместо това се озовах по спешност в родилното и се роди моята дъщеря и нейна правнучка.

Това точно на женския празник – Осми март. Толкова беше щастлива баба. Каза, че не си е и представяла такъв подарък. Допреди година баба и правнучката празнуваха заедно рожден ден.

Текстът на Бела Велчева е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 30 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


В паметта ми има ясна времева граница, с която започват спомените ми за моята баба Бойка. И те са белязани с отиването ми в Москва. Там от години работеше дядо, преди мен се бяха изредили за гледане другите двама по-големи внуци. „Никой не е длъжен да гледа внуците на бабите“ все пак, та дойде и моят ред.

Смених омразната ми детска градина с руско училище. И първият ми спомен е свързан именно с това – твърдата ръка на баба. Говорех по телефона с баща ми, когато той ме попита: „Как е в училището?“ И аз имах глупостта да кажа: „Като в детската  градина“. Изпуснати думи и то покрай ушите на баба Бойка. 

„Като в детската градина ли?!“ – ми зададе тя риторичния въпрос, щом затворих телефона.

Тотална грешка, която осъзнах веднага щом баба разтвори тетрадки и учебници на голямата маса. Започна мъката училище с писане на ченгелчета и букви. От нея съм запомнила, че „повторението е майка на знанието“, което явно в онзи момент е трябвало да ми даде кураж. Още помня двата самолета „Ту“ и „Ан“, които упорито ми сочеше в буквара. Съвсем скоро разбрах от сестра ми, че целта била всъщност да прочета как се казват, което ясно показва, че дългата ръка на баба не е подминала и нея. 

По това време освен за внуци баба се грижеше и за една котка на име Даша. Мисля, че в нейно лице съм се сблъсквала с най-злобното създание от семейство котки. През нощта не можех да отида до тоалетната, защото тя дебнеше като хищник. Хвърляше се по движещите ми се крака в тъмното със зъби и нокти. 

Червеното също я дразнеше, затова баба забраняваше да носим червени чорапи. Преродена лъвица в персийска котка – това беше Даша. Освен че не можеше да понася никого освен баба и дядо, Даша имаше ужасния навик да бъде, когато пожелае, невъзпитана. 

Невъзпитанието си проявяваше като радар, когато баба се готвеше да посреща гости. Тя правеше нещо като днешнитие тийм билдинги в домашни условия. Двайсет гости от работата на дядо, отрупана маса, между другото винаги съм се чудела на количеството храна, което баба е в състояние да сготви за ден, и на този фон - подаръкът на Даша.

Снесено едно миризливо и кафяво нещо, точно под масичката за телевизора в хола. Баба го подушваше и отдалече наддаваше вой: „Ах, ти, мискинино!“

Най-милите ми спомени от баба са, когато остаря и си заприлича на типичната баба. Обичаше да готви, все я питах за какво прави купища курабии, като за своята къща оставяше няколко, а другите ги изсипваше в торбата ми.

Тъй като държеше да не стоим гладни в гладните времена, винаги се обаждаше и с тон, нетърпящ възражение, ме инструктираше с „ела“. Ама няма "по-късно", "не искам" или "имам работа". Щом баба е казала, трябва да се изпълни. Натоварваше ме като муле с продукти, които едва носех, и ме изпращаше по живо по здраво. Това "тежко е" и "не мога да го нося", не важеше при нея. 

Друг любим спомен – палачинки и мекици. Баба по пеньоар, споделяща, че нещо ѝ се върти главата, кухнята пълна бъркотия от съдове, брашно по пода и масата. Ние сме тримата внуци у тях, ядем изобилие от палачинки или мекици и си приказваме.

След това ароматът на кафе, задължително турско на джезве. Колко кафе съм изпила само и само след това да си обърна чашата и баба да започне да ми гледа. Винаги завършваше гледачеството с: „ Я си завърти пръста и си намисли едно желание“. Познаваше, имаше дарбата да вижда образи в черната утайка –  кучета, вълци, мечки. Държеше и аз да ги виждам за доказателство, че не си въобразява. Наместваше си очилата и сочеше с пръст и питаше: „Виждаш ли?“. Понякога виждах, но повече я слушах. 

Когато баба много остаря и я подхвана дископатията, се подпря за опора на един бастун. Любимото ѝ място беше под навеса на входа, седнала на кухненски стол, подпряла брада на бастуна си, гледаща градината, която с двете си ръце беше създала пред блока. Досущ като на село, само че не пред двора на къщата, а на входа.

Е, точно тази градина е отнесла много скандали. Баба едва се държи на краката си, ама влязла вътре и копае. Бастуна е заменила с мотика и прави по нейните думи „гимнастика“. Нейната гимнастика завършваше или с падане в нея, откъдето молеше случаен минувач да я измъкне, или на другия ден с „помощ, умирам“.

Във втория случай баба ставаше много хрисима, клатеше глава и се съгласяваше, че повече няма да копае, за да не вдига кръвно, краката ѝ да не се подуват, да не ѝ се върти свят. Само тогава тя слушаше и изпълняваше, докато не се почувства по-добре.

Често я виждах на стола пред входа, подпряла брада на бастуна, и я предупреждавах: „Никакво влизане в градината!“. „Няма“ –  отвръщаше. Прибирам се и тя пак там, пак прави своите „упражнения“.

Такава беше баба Бойка – твърдоглава, опърничава, инатеста. Никой не можеше да излезе с нея на глава. А нейния характер го носим по малко всички – и внуци, и деца. „Същинско Бойче“ е станало нарицателно за рода ни. Отсега си знаем, че остарявайки няма да е лесно за наследниците ни. Ще си скубят косите и ще побеляват с Бойчиното проявление на характера.

Градината на баба още съществува, столът, на който стоеше подпряна с брадичка, от години го няма. Когато почина, оставих две откъснати хризантеми от нейната градина на нейния стол. Спомням си за нея с усмивка, с любов, с носталгия, но не и с болка. Мисля, че така човек трябва да се разделя с хората и с живота – спомените да предизвикват усмивка, а не сълзи.

Баба живя с размах, градивно, беше щедра и беше добра не на думи, а на дела. Правеше и грешки, но ѝ ги прощавахме, защото я обичахме. Още я помним, ще е в сърцата ни, докато сме живи.

Текстът на Веселина Бецова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 25 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Беше лято и бях на 14.

Тъкмо бяхме завършили учебната година и бях скъсала с първото си гадже. Беше ме наранил, не помня с какво, и бях спряла да му говоря, да се виждам с него, общо взето, не исках да имам никакъв контакт с това момче. Казваше се Мартин.

Бях тъжна по цял ден, плачех, мислех си, че това е краят на света, че няма как да ме е наранил по този жесток начин и всякакви такива подобни тийнейджърски мисли. Един ден си стоях на терасата, както всеки друг ден, защото нямаше с кого да изляза навън, бях се скарала с всичките си приятели, всички ме мразеха (поне така си представях аз нещата в онзи момент), та получих покана от баба да отида при тях за ваканцията, ако искам.

В този момент се усмихнах и вътрешно се зарадвах много силно.

Забравих за всичко лошо, приех предложението на мига и започнах да си приготвям багажа. Баба и дядо бяха много позитивни хора, винаги ме учеха на нещо ново, успокояваха ме, вярваха, че винаги всичко се нарежда както трябва и затова ги обичах изключително много.

Родителите ми бяха противоположното - не разговаряха с мен и сякаш не ги интересуваше как се чувствам и през какви моменти преминавам, не ме разбираха.

Няколко дни по-късно тръгнахме към село. Докато пътувахме, не обелих и дума. В мен бушуваха много емоции - тъга, щастие, вълнение, всичко. Бях се отделила от света. По едно време погледнах през прозореца на колата и разбрах, че пристигаме скоро - знаех пътя наизуст. Бях много щастлива.

Те ни чакаха отпред и баба държеше пита. Дори кучето Джеси махаше с опашка пред портата на къщата. Слязох бързо от колата и се затичах да ги прегърна. След това ни поканиха да влезем, но родителите ми казаха, че имат работа и си тръгнаха. Очаквах го, те никога не искаха да влязат при баба и дядо.

Джеси ми се зарадва много, скочи върху мен и още веднага легнах на тревата, за да си играя с нея, а баба и дядо стояха наоколо и си говорехме. За половин час те разбраха толкова от живота ми, колкото родителите ми не знаеха за месец. Те просто ме познаваха много добре. Първите 7 години ги прекарах с тях. Разказах им за всичко - за Мартин, за проблемите ми в училище, за родителите ми.

Някак си ми олекна.

Нямаше на кого друг да разказвам ежедневието си. Те винаги бяха насреща за мен и проблемите ми. Първо започнах с Мартин, след като им разказвах всичко с него и защо в момента се чувствам толкова зле, се разплаках. Просто не издържах. Тогава и двамата дойдоха, седнаха на тревата и ме прегърнаха силно. Тази прегръдка беше дълга и сякаш се пренесох в техния свят - сложих розовите очила и започнах да приемам от тяхната позитивна енергия.

Тогава баба ми обясни как не е нужно да обвинявам само него за спора ни. Дядо допълни, че те с баба като млади са имали много пререкания, но са ги преживели заедно, с търпение, и благодарение на това, че са се обичали.

Аз не исках да говоря на Мартин, но те ме посъветваха да се видя с него, след като се прибера, защото той ме обича много и със сигурност целта му не е била да ме нарани. След това им разказах как съм се скарала с всички и как всички от училище са ме намразили, те ми обясниха, че това е така, защото след ситуацията с Мартин съм била афектира до някаква степен от случилото се и съм искала да остана сама, затворена в себе си, а те просто са искали да ми помогнат.

Тогава реално осъзнах, че вината е моя, а не както аз съм си мислела, че всички околни са ми виновни. Започнах да хлипам още по-силно, защото усетих това ужасно чувство за вина. Започнах да се обвинявам. Дядо се включи в разговора тогава с думите:

– Всеки прави грешки, мила, важното е да се учим от грешките си. Нищо не е непоправимо. Аз и баба ти в началото имахме много скандали, аз я бях коментирал с лоши думи пред всички мои приятели. След като тя разбра, се почувства изключително зле. Но разбрах грешката си благодарение на нея и я поправих. Събрах приятели ми, доведох и нея и се извиних за изречените думи. Естествено, едно извинение не стигна, но оттогава не съм си позволил нито веднъж да кажа нещо лошо за нея.

Усмихнах се. Родителите ми никога не са били толкова мили един с друг. Те никога не ми бяха разказвали техни случки. Стана ми приятно, че имам баба и дядо. Прегърнах ги и им споделих всичките си мисли в главата ми в този момент. Те ме разбраха.

Знаеха, че родителите ми не се разбираха много добре, не се прегръщаха, не си казваха „обичам те“ и за тях тези неща бяха лигави. Баба каза, че всеки си има мнение и всеки сам избира как да гледа на живота и света. Според тях трябва да си позитивен, защото когато ти си настроен позитивно, светът ти изглежда по-позитивен и трябва да вярваш, че нещата винаги се нареждат.

Това, че родителите ми не се държат добре с мен и един към друг, може да помогне на мен, като аз реша да не взимам техния пример.

Говорихме си така заедно до залез слънце, а след това влязохме да ядем. В следващите дни помагах на баба и дядо, играех си с Джеси и някак си, магически дори бих го нарекла, лошите мисли се изпариха от главата ми. Запознах се с деца от село и излизах навън с тях, те също подхождаха много добре към мен. Нагласата ми стана позитивна. Аз самата вече не изпитвах лоши чувства.

Дойде краят на лятната ваканция, с тъга се прибрах за училище. В крайна сметка с тези мои приятели и с Мартин се оправихме. Всяко лято оттогава ходех при баба и дядо и бях щастлива. Дори родителите ми забелязаха това и на мен ми се стори, че са те също станаха по-позитивни.

Години по-късно баба, за мое огромно нещастие, почина. Преживях го много трудно, а майка ми – още по-трудно. Дядо се премести при нас, но някак си все още оставаше позитивен.

Един ден реших да споделя всичко това с майка ми и тези разговори, които сме провели с баба и дядо преди доста време, но са ми останали в съзнанието. Докато разказвах историите, тя плачеше, плачеше много. Помолих я заради мен и заради дядо, а най-вече за баба да се опита да е по-позитивна и да приема други гледни точки освен собствената ѝ.

Дълги разговори имахме след това, но майка ми се промени. Всички се променихме. Онази среща с тях промени живота ми и го преобърна на 180 градуса.

Това беше моята случка, развиваща се в доста дълъг период от време. Каквото и да кажа за баба и дядо, ще е малко. Тези хора са преминали през много и заедно, и поотделно.

Текстът на Станислава Ваклина е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 25 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Като малка не съм ходила на детска градина. Майка ми работеше, а баба и дядо ме гледаха. Когато връщам времето назад ми става много мило. Баба винаги ми приготвяше любимите ястия, а дядо ми даваше парички да си купувам каквото поискам. Много ми угаждаха. На братче то ми също.

Още преди да тръгна в 1 клас, баба ме научи да чета, без да сричам. Когато тръгнах на училище, всеки ден ме питаше какво сме правили.

Караше ме да чета и да ѝ разказвам след това. Имах отлични оценки, благодарение на нея. Мисля, че съм добър човек и това пак се дължи на баба и дядо.

Дядо ми почина, за съжаление, но баба ми вече е на 91 г. и има три правнучета. Да ни е жива и здрава още дълги години.

Имах много хубаво детство, сега и добро семейство. Мисля, че аз съм щастлива сега благодарение на доброто възпитание и добродетелите, които те ми дадоха. Винаги ще съм им благодарна!

Обичам ви, бабо и дядо! 

Текстът на Лилия Рангелова е част от конкурса на Майко Мила „С обич за баба“, подкрепен от Milkiss, в който читателите ни разказват любимите си истории със своите баби и дядовци.

Майко Мила ще публикува в специалната си рубрика всички текстове, които ни изпратите до 25 ноември 2021 г. на имейл konkursmaikomila@gmail.com, а трима от участвалите ще получат и специални награди от Milkiss.


Моята история е посветена на баба Радка. По стечение на обстоятелствата аз не познавам моите кръвни баби. Починали са, преди да се родя, за жалост.

Но баба Радка заема специално място в моето детство. Тя е баба на моята най-добра приятелка и съседка Вики. Винаги когато наглеждаше Вики, канеше и мен да се разнообразявам с тях.

Водеше ни на разходка в Борисовата градина или на зимна пързалка на Ропотамо (в ж.к.Яворов). Но най-якият ми спомен с баба Радка е от съботите, когато отивахме на нейната вила в Луково.

Качвахме се на влак, а след това се катерехме из красивата гора над Луково. За около 20 минути стигахме до вилата на баба Радка - малка сгушена къщурка, тип алпийско бунгало. Тя отваряше да се проветри и започваше да шета. На нас с Вики ни казваше да си играем из двора и да се забавляваме.

Докато обходим и разгледаме, баба вече беше сложила обяд на малката масичка и ни подканяше с усмивка. Хапвахме, говорихме си тричките и се смеехме. В късния следобяд затваряхме всичко и потегляхме обратно през гората до жп гарата.

Стигнехме ли в София, вече питахме баба Радка кога ще ни води пак до вилата. Тази мила жена остави след себе си много хубави спомени у мен, а у моята приятелка, с която бяха неразделни - купища незабравими моменти!

Днес в Майко Мила е Люба Късова с великолепен спомен за своята майка Татяна. Благодарим ѝ от сърце за стоплящия душата разказ и го споделяме и с вас, за да изпитате същата емоция и да ви видим как си бършете тайно сълзите пред екрана.


Топли зелени очи. Мека застаряваща кожа. Мъдра благородна усмивка. Закриляща прегръдка. Мирис на дом, усещане за уют, сигурност, хармония и спокойствие. 

Това усещам, когато мама обгърне ръцете си около мен и ме притисне силно. Предавам се напълно и доверчиво се отпускам в прегръдката ѝ. Аз съм дете, свързано с майка си. Аз съм и зряла жена, свързана с любовта. Чувствам се сигурна и изцяло обичана, освободена от всякаква отговорност и присъди. Давам си сметка, че това е най-добрата визуална медитация, която някога ще изживея.

Като дете израснах в много различни, дори поляризирани светове – светът на комунистическа България, на модерна капиталистическа Швейцария, на разкъсания от конфликти Афганистан, на гладна Етиопия и на бързо развиваща се Гана. Моят собствен свят беше поляризиран – от два различни и противоречащи си образа за мен самата, които бяха създадени от двама любящи родители, които ме възприемаха по много различен начин.  

Баща ми много искаше да съм щастлива, но се тревожеше заради моята твърде откровена, силна и сприхава личност, която му се струваше крайно неподходяща за момиче и несъвместима с щастието на една бъдеща жена. Татко беше човекът, който ме научи как да се боря за любовта, за това да бъда обичана. 

Майка ми, от друга страна, виждаше светлина в мен там, където другите виждаха тъмнина. Тя таеше по-големи надежди за мен, отколкото аз за себе си. Тя ме обичаше просто защото съществувах. Мама ме научи на безусловна любов.

Преди година участвах в курс „Наследена семейна травма“, който се водеше от световноизвестния експерт по наследени семейни травми Марк Уолин. Една вечер по време на обучението Марк помоли всички присъстващи да затворят очи и да си представят, че майките им правят три напористи крачки към тях и спират точно пред лицата им, гледайки ги право в очите. 

За моя изненада се оказа, че повечето от над двеста участници в курса, хора от различни краища на света, изпитаха физически и емоционален дискомфорт, когато бяха изправени пред внезапната близост на своите майки. Изследванията на Уолин от последните десетилетия стигат до заключението, че по-голямата част от нас в някакъв момент от своето детство преживяват рязко прекъсване на връзката с нашите майки (дори и да е за малко), което води до страх от интимност в зряла възраст. 

Когато аз затворих очи и си представих как майка ми навлиза в личното ми пространство, се развълнувах като малко дете, въодушевено от дългоочаквана среща. Във въображението си започнах да подскачам нагоре-надолу от радост, когато видях майка си толкова близо до мен. 

Нейната любов изпълни цялото ми тяло с топла енергия, така както слънцето бавно изпълва стаята със светлина при изгрева си рано сутрин. Това топло чувство обаче скоро отстъпи място на чувството на дълбока тъга, породено от осъзнаването, че майка ми я има завинаги само в моето въображение, че само там тя е жива. 

Аз съм живяла много по-дълго време без майка си, отколкото с нея. Тя загуби битката си с рака, когато бях в късната си тийнейджърска възраст. Сълзи изпълниха очите ми, но аз ги приветствах. Познати са ми неканените посещения на скръбта, които с годините оредяват, но винаги обсебват цялото ми внимание, когато ме споходят. 

Предадох се на тази моя добра позната с очакване тя да отмине, да продължи напред. И тя го направи, както винаги. С годините съм се научила да намирам утеха в неизбежността на посещенията на тази мощна, но преходна емоция, която наричаме скръб.

След курса на Марк Уолин вече не приемам нежната си връзка с отдавна починалата ми майка за даденост. През онези вечери осъзнах, че твърде много хора никога не съумяват да изградят солидна интимна връзка с майките си. Тогава си дадох сметка, че съм имала повече време с моята майка за 19 години, отколкото голяма част от хората през целия си дълъг живот. 

Сред всичките ценности, противоречиви очаквания и истории, поляризирани светове и системи, в които съм израснала и живея, винаги мога да намеря убежище и утеха в топлата прегръдка на майка ми. И до ден-днешен, толкова години след смъртта ѝ, мога да се отпусна, обгърната от нейната любов и човешка доброта. Единственото, което трябва да направя е просто да затворя очи.

Днес в Майко Мила е Екатерина Панайотова, за да ни провокира да си кажем всичко, което мислим за бащите и за това как участват в живота ни. Затова днес сме Татко мили! Ето как:


Понеже скоро четох една книга за бащите, а и през март отдадохме значимото на майките, реших, че ще е редно да споделим най-важното и за бащите, тати-тата и Татковците с главно Т.

Да отворим съзнанието си и да кажем какво са бащите, какво значат за нас, как се обръщаме към тях, за какво ги търсим, какво място заемат в живота ни. Без да отваряме интернет търсачката, за да намерим най-красивите думи, казани от някой друг за тях, без да търсим в тълковния речник думата и нейния етимологичен произход, ей така простичко със свои думи и от сърце.

Като чуя думата татко, в главата ми се подреждат куп картини коя от коя по-цветни и разнообразни, топли, щури и най-вече изпълнени с много смях и любов. По начина, по който аз го разбирам, Татковците са нещо такова: 

Ръцете, които ни придържат, докато се учим да ходим.

Очите океан, които ни гледат с най-искрената обич и най-изпълваща гордост при думата „Тате“.

Раменете, върху които се катерим, за да видим света отвисоко, когато сме три,  и главата, върху която се качваме без пощада десетина години по-късно.

Голямото дете, което е готово да лудува с теб дори след дълъг работен ден. Да се търкаляте заедно по килима, да го ползваш за стълба, кран, люлка, приказен герой, конче, куче и други животински видове и предмети от първа необходимост.

Стената, на която можем да се опрем винаги, но и в която се блъскаме с ярост и сила, търсейки себе си и себеутвърждане на личността.

Този, с когото решихте най-трудните задачи по математика и който със завидно търпение обясняваше всяка формула по 10 пъти, строеж на права към точка, околна повърхнина на правоъгълен паралелепипед и други екзотики от геометрията.

Този, който ни сипва първата чаша бира, ей така, да пробваме, и по-късно ни дава първите уроци по кормуване.

Мъжкото сърце, което ни обича независимо колко сме капризни, недоволни, понякога груби и несправедливо жестоки, и което ни утешава, когато друго сърце е оставило горчив привкус.

Отговорът, който татко има на почти всички въпроси от „Защо небето е синьо, защо светят светулките, ама защо, защо не мога да скачам в локвите?“ до тежките питанки, които сме се осмелили да му поднесем и на които все пак дава отговор, предлага решение и съвет или просто те прегръща силно, за да покаже, че разбира, но не може да ти помогне.

Отговорността, която носи с гордост, логиката и рационалното, които търси, защитава и се опитва да ни вмени като нещо фундаментално за формирането и съзряването ни.

Този, на когото ви беше най-трудно да кажете, че сте готова да се омъжите за момчето с рошавата коса и обиците по ушите, който дори не е ходил войник. Не от страх, а от страхопочитание, от уважение и с известна доза неудобство, но и с много надежда, че той разбира и приема избора ви и знае, че никой никога няма да го измести от сърцето ви.

Мостът през времето, който пази миналото ни, остава в настоящето, за да ни държи здраво стъпили на земята и да разказва на бъдещето ни приказни истории за света от едно време.

Такива са Татковците. Те са най-малко всичко това по-горе и още много, много други образи за всяко дете.

Казват, че докато родителите ни са живи, все още се чувстваме деца независимо от възрастта – потвърждавам и напълно споделям това усещане.

И не! Бащите не си отиват! Те са тук – в нас, в семействата ни, в домовете ни, в децата ни, в името на дъщеря ми и в очите на сина ми. И остават завинаги.

Този текст е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.

Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на email konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г. 


Моята майка се казва Ани.

Никога не съм гледала на нея като на обикновен човек, роден по обикновен начин.

Ако очаквате да чуете как ми е готвила най-вкусните яденета, винаги е била усмихната и е ставала в пет часа сутринта, за да ми намаже филия с лютеница, ще останете разочаровани.

Още от съвсем малка съзнавах, че туй, което ме буди с трясък в седем сутринта, провиквайки се от кухнята „Елисавета, ставай!!!“, е нещо съвсем различно от обществените очаквания.

Първите ми спомени за нея са от детската ми градина. Висока и царствена, тя ме хващаше за ръката, излизаше на улицата и беше най-красивата сред всички майки. Извисяваше се със своите метър и 73, вървеше плавно с балетната си походка и докато аз унило се тътрех до нея, колите бибиткаха, за да я поздравят, мъже я спираха, за да я заговорят, а тя просто вървеше нататък, защото бързаше.

Бързаше да ми обърне внимание, да ми разкаже всичко, което я вълнува, да ми сподели абзац от книга, да ме вземе от детска градина, веднъж седмично да хапнем в някой ресторант и да се смеем до припадък. Нищо, че беше на 30, а аз само на 5.

Моята майка беше балерина. Още помня как изглеждаше, докато се мотаех из съблекалнята на Националната опера – дълги крака, опънати върху тоалетката, изкуствени мигли, сценичен грим, цигара.

Съблекалнята на балерините беше място, което никак не приличаше на останалата част от детството ми. Западнало по един декадентски начин, миришещо на дърво и пълно с горски създания. Облечени в  костюми или голи, колежките на мама играеха карти, плетяха, разказваха си вицове и ежедневието им бе като сцена от „Ах, този джаз“. И досега съм благодарна, че имах шанс да израсна зад кулисите на един магичен свят благодарение на мама.

Когато бях малка, децата ми казваха „Е, то щом майка ти е балерина, значи по цял ден нищо не прави освен да танцува из къщата по пеньоар и да се пудри с огромно пухче“.

Милата ми майка… Както често ми е казвала, „Ели, трудно е човек да бъхта по цял ден и после вечер да иде да прави изкуство“.  Защото мама работеше постоянно, а после чистеше, гладеше, готвеше, пазаруваше и понякога се връщаше след спектакъл в 11 вечерта смъртно уморена.

Не знам как успяваше винаги да е елегантна, с маникюр и парфюм. Цял живот се опитваше да ме направи човек, който поне да започне да се сресва и да се поглежда в огледалото, но, когато станах на 20, се отказа.

Мама ме научи да обичам свободата.  Постоянно ми повтаряше: „Важното е да можеш сама да се издържаш. Да си имаш нещо свое. Да бъдеш сама себе си. Да можеш да си тръгнеш, когато поискаш“.

Научи ме да не се изгърбвам. „Не се изгърбвай“, ми казваше. „Няма нищо по-грозно от гърбава жена.“

От нея получих най-добрите съвети за мъжете. „Свестният мъж е щедър. Но не гледай на теб какво дава, защото може да е временно. Гледай дали дава на всички около него. Най-важно е да е добър, но не сантиментален. Сантименталните хора са най-жестоки.

Мама никога не е чакала внуци. Надяваше се да стана велика личност, вместо да бременея, и когато я попитах дали ще ми помага с децата, ми каза: „Който си има деца, да си ги гледа“. После отгледа и тримата си внуци с цялата любов на сърцето си, за да може нейната дъщеря да има кариера и свобода.

Научи ме да чета навсякъде. Да вървя по тротоара и да чета, без да се блъскам в стълбовете. Да ям и да чета. Когато обядвахме заедно, и двете вадехме книги, подпирахме ги на една солница и четяхме.

Тя ме научи, че майката е самостоятелна личност, която не принадлежи на децата си. Понякога знаех, че просто трябва да я оставя на мира в най-добрата компания – нейната собствена. 

Моята майка никога не се скандализира. Не я възмущава нито каруцарската реч, с която се сдобих с времето, нито житейските абсурди, които натворих с годините, нито това, че винаги бъркам в тенджерата, преди да е станало яденето.

Моята майка ме обича така, както никога не съм се надявала някой да ме обича. Без капка колебание. И ме научи на най-важните правила в живота ми, валидни и до днес:

Не флиртувай там, където си вадиш хляба.

Легендата, че красивите жени са глупави, не е вярна.

На каквото си се присмял, това ти се е случило.

Но най-вече ме научи на почтеност и състрадание. Научи ме да обичам животните, да бъда силна и да взимам решения, колкото и тежки да са.

Никога не разбрах защо има такова скромно мнение за себе си. Все казваше: „Ели, колко по-добре пееш/ рисуваш/ пишеш от мен“ или „Колко по-добре ги разбираш тези неща, маме“. За мен тя е най-добрият литературен експерт и преди да видя какво ще ми кажат великите критици за някоя книга, давам я на мама.

Тя ми показа как се гледа изкуство. Когато е добро – с аплодисменти. „Най-голямата награда за артиста са аплодисментите. В края на краищата, това е, за което сме се трепали толкова време.

Когато обаче, е лошо – с напускане. Макар сама да беше балерина, ме учеше, че не трябва да толерирам лошото изкуство, а да го порицавам високо, ясно и недвусмислено.

Мама преживя житейски предизвикателства, достойни за цял отряд ветерани от Първата световна война, и все още главата ѝ е изправена.

Научи ме да се надсмивам на носталгията, да вярвам, че всяко поколение е по-добро от предишното. За разлика от много хора на нейната възраст, никога не я чух да казва, че по нейно време е било по-добре. 

Винаги гледай напред, но работи сега, защото не знаеш какво може да ти донесе животът, а няма да си вечно млада.

Един ден седяхме край морето и си говорехме. Мама обожава морето. След 5 минути взиране ми каза: „Не ме е страх да умра. Просто не искам. Докато съм жива, ще мога да виждам. Когато умра, вече няма да мога, а то ще е още тук все така красиво и това много ме измъчва“.

Мама е голямото ми вдъхновение. Човекът, който ме научи, че да си свестен и почтен, в края на краищата, е най-добрият вариант. Да работиш е най-сигурният начин да се научиш да правиш нещата както трябва. Да имаш време за себе си е изключително важно. Да казваш истината на децата си е това, което ще ги свърже най-силно с теб. Само не успя да ме научи да се сресвам, но дори майка ми не успя да се справи с всичко. 

Да си родител понякога е трудно, а ако случайно не ви е било трудно досега, изчакайте, докато подарят на детето барабанче или движеща се играчка с вградена песничка на китайски! Всяка клета майчица и нещастен татко в такава ситуация има нужда от благородна лъжа, за да опази разума и нервичките си.

Истината ще ви освободи, казват, но, също така, знайте, че ако кажете на детето истината, това ще освободи и духовете в Кутията на Пандора, където са скрити всички досегашни ваши лъжи.

Намерихме в Reddit цяла поредица родителски изповеди за изказани лъжи и заплахи, чакаме да си признаете и вашите!

***************************************

  • Не продават батерии за този вид играчки.
  • Баба ми казала на майка ми, че дясната гърда пуска прясно мляко, а лявата – шоколадово. Майка ми вярвала, че е истина до 9-ти клас!! 
  • Когато ме взимаше в магазина, за да пазаруваме, майка ми казваше: „Всеки път, когато пипнеш нещо, умира по едно малко котенце.“ 
  • Татко ми каза, че петната от масло по асфалта са всъщност от деца, които са били прегазени, защото не са се огледали на двете страни и не са искали да държат ръка на възрастен, докато пресичат.
  • Ааа, не, това не е кока-кола! Това е просто черна вода със сол и мисля че няма да ти хареса.
  • Когато минехме покрай брониран полицейски микробус или инкасо на улицата, баба ми казваше, че го пращат да прибере непослушните деца.
  • Майка ми казваше на сестрите ми, че затворените с решетки магазини в мола всъщност е специален затвор, в който прибират невъзпитаните деца и ги превръщат в манекени. 
  • Баща ми каза, че ако се грижа за един специален камък и го поливам всеки ден, докато спре да расте, ще ми вземат куче. Поливах камъка всяка седмица, а докато съм бил на училище, баща ми го заменял за малко по-голям камък. Не ми взеха куче. От всичко това само ни остана купчина камъни пред портата в различни форми и големина, които все още поливаме. 
  • Всеки път, когато изречеш лъжа, бебето Исус получава разстройство. 
  • Казаха ми, че всеки човек получава по 10 000 думи на месец и ако си стигнеш лимита, физически не можеш да говориш, докато не дойде следващият месец. Баща ми непрекъснато повтаряше: „Внимавай! Вече използва 9000 думи!“ и аз моментално млъквах.
  • Ако изядеш достатъчно зеленчуци, тялото ти ще направи така, че да имат вкус на бонбони!
  • Баща ми казваше, че натискането на бутона за вдигане и сваляне на подлакътника в самолета му помага да излети и че ако не го натиснат едновременно достатъчно пътници, самолетът няма да може да се вдигне.
  • Накарахме дъщеря ни да яде риба, като ѝ казахме, че това е „аржентинско пиле“. Всичко вървеше добре, докато баба ѝ не дойде на гости и не каза истината.
  • Казваха ми, че лампите в купето не могат да светят по време на движение, защото заслепяват другите шофьори.
  • Казах на сина ми, който се страхува от клоуни, че сладоледът се прави от клоуни. 
  • Майка ми каза, че земетресенията се случвали, когато нашата планета се бие с друга планета. Вярвах в тези глупости до 2-ри клас!
  • На съквартирантката ми, която е израснала на село, ѝ бяха казали, че телевизорът работи само когато навън вали. Тя дълги години е вярвала в това...
  • Баща ми каза, че „Криминале“ било документален филм за отглеждане на портокали и няма да ми е интересен за гледане. (ХАХАХАХАХА, тук ревем от смях!!!) 
  • Родителите на жена ми казали на детето, че цветята са незаконни и ако ги откъсне от градината и ги премести оттам, ще го глобят.
  • Дядо ми каза, че има тръба, която свързва дупето и пъпа ми и ако пъпът ми се развие, ще ми падне дупето. 
  • Майка ми казва на сестра ми, че жената от интернета го изключва всяка вечер точно в 6.
  • Майка всеки ден питаше възпитателката в детската градина как се е държал брат ми и какво е правил. После вкъщи му разказваше всичко и му обясняваше, че има специален телевизионен канал, по който може да го гледа по цял ден.
cross