Случвало ли ви се е да ви излезе видео в социалните мрежи на перфектно чисто дом на майка с две деца? Изглежда ли ви нереално? Не че казваме, че е невъзможно... Но когато сравняваме нашия хаотичен живот с идеално подредените и изчистени домакинства на инфлуенсърите, които изглеждат така, сякаш при тях работят всички съвети и трикове, лесно може да започнем да се обвиняваме, че не се справяме достатъчно добре.
Може би най-големият хак за нас ще е да спрем да гоним идеалното и да дадем глас на онези истински истории на родители, които минават през същото като нас? Оказва се, че точно това ни дава усещането за свързаност и подкрепа. Които са от изключителна важност, за да се справим с предизвикателствата на родителството днес.
Според ново проучване сред 2000 родители с деца между 2 и 18 години 60% от тях признават, че внимателно подбират какво постват в социалните си мрежи, за да изглеждат като „перфектните“ родители. В същото време 62% си дават сметка, че е невъзможно да се сравняват с безупречните образи на родителството онлайн, затова биха искали да имат по-искрени и неподправени постове.
Проучването е проведено от Talker Research по поръчка на Mrs. T’s Pierogies. То е част от кампанията на марката „Spill The T(ea)“. Вдъхновена от стремежа на родителите към близост и разбиране, инициативата насърчава майките и бащите да споделят своите „несъвършени“, обикновени, но забавни моменти от родителството.
Родителите най-често се дразнят, когато децата им скрият ключовете за колата или дистанционното за телевизора (31% разказват за такива случки). Или внезапно започнат да тичат в друга посока по време на разходка навън (случва се при 30% от анкетираните). Както и когато хвърлят храната на земята (за това говорят 17% от участниците). Освен това, споровете какво да вечерят децата, както и да ги накарат да си отсервират, са обичайни моменти на раздразнение за 1 на всеки 5 от участвалите в анкетата родители. И тези моменти се случват при тях средно четири пъти в седмицата.
Резултатите от проучването обаче не са само мрачни, тъй като 79% от родителите казват, че се чувстват по-добре, когато споделят на приятели най-стресиращите си моменти с децата. С това е съгласна и една от инфлуенсърките, която подкрепя кампанията – Линдзи Гурк.
„Делничните дни вкъщи мога да опиша като вихрушка, особено след училище. Представете си: децата си идват гладни и пълни с енергия, със закуските от училище, разпръснати навсякъде, има раници по целия под и започват да питат какво има за вечеря“, описва тя картината. Олеква ѝ, като се свърже с приятелка вечер, след като децата заспят, за да сподели за деня си и заедно да си напомнят, че дават всичко от себе си.
Лицензираният психолог Нина Кайзер е на мнение, че когато споделяме нашите родителски тревоги и трудности с други родители, се чувстваме по-малко сами. „Толкова е лесно да се изолираме и да мислим, че сме единствените, които изпитват трудности с родителството. И че те са по наша вина или са наш личен провал.“
Цял нов тренд в социалните мрежи започна с идеята да насърчи родителите да „дръпнат завесата“ и да покажат разхвърляния си дом в социалните мрежи. Вместо да показват само идеално изчистени и подредени къщи, с чисти, сресани, облечени прилежно деца.
За съжаление, трудно може да спрем да се обвиняваме. И чувството за провал, което често възниква, когато мислим, че не сме достатъчно добри родители, може да ни накара да се изолираме от другите родители. Срам ви е, например, когато вашият тийнейджър влезе в стаята си след вечеря и ви затръшне вратата. А вие си мечтаете да е като онези тийнейджъри, които танцуват с родителите си и качват видеата в TikTok.
„Когато се изолираме от другите родители, или приемем, че ние сме единствените, на които им е трудно, е много по-вероятно да възприемем всичко много лично и да изпитаме срам и вина. А това може да доведе до затруднения да овладеем емоциите си, когато сме с децата“, казва Кайзер. От друга страна, тя споменава, че когато родителите говорят открито с другите за това колко им е трудно, обикновено разбират, че не са сами.
„Това ни позволява да приемам тези трудни моменти по-малко лично и да запазим хладнокръвие. Както и да се чувстваме по-малко стресирани и да бъдем по-пълноценни родители“, казва още тя. Кайзер също така посочва, че откритото споделяне на нашия опит с други родители може да ни вдъхнови за нови идеи или стратегии.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Ако се чувстваме уверени в себе си като родители, е по-вероятно да бъдем последователни и пълноценни в отношенията с децата си. И също така е по-вероятно да се насладим на родителството.“ Едно нещо, което може да помогне на родителите да развият тази увереност, е да не се взимат толкова на сериозно.
Разбира се, има моменти, в които трябва да поддържаме мир и ред. Но защо да не се оставим на хаоса и да се насладим на малко забавни мигове!?
Източник: Parents.com
Казват, че споделянето е грижа. И често така ни учат още от деца. Самите ние често караме децата да си споделят играчките на площадката, когато те не искат. Споделянето е важно, но трябва да се случва, когато децата станат готови за това действие. И не бива да бъде на всяка цена.
Ето какво казват специалистите по темата и защо е важно да изчакаме правилния момент и възраст, за да научим децата си да споделят.
Малките деца не могат да разберат концепцията за споделяне. Така че няма смисъл да се опитвате да им обяснявате, че трябва да споделят играчката си с друго дете. Те просто няма да го разберат и вашите думи няма да ги научат на нищо съществено.
Ето защо е важно да изчакате детето да порасне малко и когато се е развило достатъчно умствено и емоционално, ще може да разбере как споделянето и грижата за другите са свързани и защо е добре да споделяме с хората около нас.
Една от причините малките деца да не разбират концепцията за споделяне е, че те все още нямат представа за себе си като отделна личност. И това, че имат играчки, които са само техни и ничии други, може да им помогне за това разбиране. Така че, когато грабнат нещо и решат, че е тяхно, не се държат като егоисти. А просто „тестват хипотезата, че са отделни личности“.
Малките деца също така не разбират, че нещата могат да принадлежат на други хора, а не само на тях.
Друго нещо, което усложнява процеса, е концепцията им за времето – все още не разбират как тече времето. Така че, докато ние може да си мислим, че не е голяма работа да оставим друго дете да играе с играчката на нашето за известно време, детето ни вижда това като отказване от играчката завинаги. Същата неспособност за разбиране настъпва и когато им кажем да се редуват да си играят с нещо.
За малките деца е трудно да контролират импулсите си. Така че ако искат нещо и искат да бъде само тяхно, няма думи, които да ги убедят в обратното.
Още не сме свършили, скрол надолу
Понякога то може да сподели нещо с вас. Това обаче не е съзнателен акт на споделяне, те просто изследват и експериментират. Ако все пак се случи, можете да покажете на детето си, че е било мило от тяхна страна да сподели, а също така да му дадете нещо и вие. Ако такива ситуации настъпват естествено, можете да ги използвате като възможност за обучение.
И ако някой вземе играчката на вашето дете, важно е то да се почувства разбрано. Опитайте се да опишете емоциите му и да подчертаете, че разбирате, че не му харесва, когато някой му взима играчката. Можете също така да му кажете, че не е задължително винаги да споделя нещата си, защото и това е негово право.
Що се отнася до детето, което е взело играчката, можете да му предложите да попита дали може да разгледа играчката следващия път, вместо просто да я грабне.
Въпреки това не притискайте детето си. Ако продължавате да настоявате да споделя играчките си с друг, то може да започне да свързва самата дума „сподели“ с нещо негативно. Съответно това създава риск периодът на „егоизъм“ и ба желание да имат неща само за себе си да продължи по-дълго.
Обикновено около четвъртата година децата започват да разбират, че взетите „за малко“ неща трябва да се връщат, и придобиват умения за споделяне.
Днес при нас е Татяна Миткова. Тя ще ни разкаже как една книга и идеите в нея могат да променят всекидневието на родителите. Пък вие ще решите дали да я прочетете.
Когато пристигнах в дома на брат си, за да му гостувам за уикенда, той гордо ми показа как е изпрал и подготвил чаршафите и завивките за гости, а пък приятелката му добави, че тази седмица е неин ред да отговаря за готвенето. Двамата споделяха тези неща на глас и се шегуваха за разделянето на задълженията вкъщи. Причината – няколко седмици по-рано им бях препоръчала книгата „Честна игра“ (Fair Play: A Game-Changing Solution for When You Have Too Much to Do (and More Life to Live)) на Ив Родски.
Това е книгата, която промени начина, по който с партньора ми се отнасяме към битовите детайли във всекидневието. И книгата, която ни накара да се замислим не само как да постигнем по-добър баланс в разделянето на домашните задължения, а и колко е важно всеки от нас да има време. Време за себе си, за приятелите си и за своите собствени проекти.
Идеята за „Честна игра“ се заражда след като авторката и нейните приятелки съставят списък на „Глупостите, които правя“ – лист на всички задължения. От най-отговорните до най-дребните и невидими неща, които вършат за дома и семейството си. От организиране на подаръци за детски рождени дни до поставянето на коледна украса, от всекидневното подготвяне на децата за училище до планирането на семейни почивки.
А когато стане майка, това може драстично да промени динамиката на връзката. Докато животът на майките обикновено става по-зает, стресиран и изпълнен със задачи, животът на бащата не се променя толкова много. Дори често остава почти същия.
Защо е така? След като интервюира над 500 мъже и жени, Родски открива, че с появяването на деца жените започват да имат „втора смяна“ – поемайки задължения като (повече) готвене, пране, гладене, простиране, пазаруване и т.н. В същото време мъжете си остават с „една смяна“ – работата, която работят по 8 часа на ден.
Майките поемат и повече емоционални задължения. Те се грижат за роднините и близките на семейството, знаят кога да се обадят или изпратят подарък за нечий празник. И остават с децата си вкъщи и се грижат за тях, когато са болни. Макар и това да са качества на отдаден и добър родител, емоционалният труд често е и много уморителен и натоварващ. Особено когато жените се опитват да направят всички останали щастливи, без да се грижат за себе си.
От интервютата на Родски става ясно, че много мъже не осъзнават колко много „невидима“ работа бива извършена от партньорката им и не се замислят за емоционалното натоварване от това да имаш десетки малки задачи всеки ден. „Втората смяна“ на жените има и друго изражение. Тя допринася да са по-малко щастливи, по-малко здрави и намалява финансовата им сигурност.
Разговаряйки с мъже и жени, Родски наблюдава, че и двата пола възприемат и говорят по различен начин за времето си. Често времето на мъжа е ограничено и скъпо. А това на жената е направо безкрайно – няма лимит на задачите, с които може да се справи. При много двойки се наблюдава и двоен стандарт. Когато мъжът инвестира време в дадена задача, времето му се възприема като много ценно, а когато задачата се извършва от жената, времето ѝ не се третира като нещо специално.
Ив създава практическа игра със 100 карти, отговарящи на различни задължения вкъщи. Разглеждайки картите сама или като упражнение с партньора си, всяка жена може да види нагледно колко е голямо нейното тесте в сравнение с тестето с общи задачи и това на мъжа ѝ.
После Родски кани читателите да отворят темата вкъщи и да „раздадат“ тестето отново. Само че взимайки предвид колко са ценни времето и енергията на всеки от партньорите. И обсъждайки кои задачи трябва да сменят собственика си или да се ротират по-често. Разговорът около всяка карта е и допълнителен шанс. От една страна – да се разкрие невидима работа, за която другият партньор може би не подозира. От друга – да се определи стандарт на изпълнение на задачите. Например, изхвърлянето на боклука включва и това да сложиш нов чувал за боклук. Зареждането на хладилника пък включва и да се изхвърлят продукти с изтекъл срок на годност.
Сравнявайки задачата „Грижа за кола: смяна на зимни и летни гуми“ със задачата „Закуска, обяд и вечеря за цялото семейство“, лесно можем да видим разликата. Първата задача отнема няколко часа два пъти в годината. Втората обаче е всекидневна и отнема няколкостотин часа в годината.
Нещо, което с партньора ми приложихме, след като прочетох книгата, е да ротираме големи задачи и да сме сигурни, че всеки от нас може да замести другия при нужда. Например, когато става въпрос за готвене, се редуваме по седмици. Един от нас планира, пазарува, готви и сервира всички яденета за нас и дъщеря ни. А другият само се наслаждава на храната. През следващата седмица ролите са сменени. Това определено внесе нова енергия е кухнята. В добавка ни провокира да експериментираме, когато е ред на някого да готви. И съответно – да сме по-благодарни на готвещия, когато е ред на другия да си почива.
Когато става въпрос за заместване, направихме така, че да няма задачи, които само един от нас да може да прави. Ако трябва да се опакова багажът на бебето, няма разлика дали го опаковам аз, или той. Ако се поръчват хранителни продукти – също.
Още не сме свършили, скрол надолу
Майчинството завинаги променя всяка от нас и може да разтресе живота ни из основи. Не бива да губим себе си и да преставаме да имаме хобитата, работата или интересите, които са ни правили щастливи и удовлетворени, преди да имаме деца. За съжаление, това е трудна цел, когато се намерим притиснати от тежестта на безкрайните задължения.
Именно затова балансираното и хармонично разпределение на домашните задължения е основата, над която да надградим и да създаваме щастливо партньорство и семейство. Неслучайно няколко от картите на „Честна игра“ са „Грижа за себе си“, „Време с приятели“, „Социални ангажименти“ и Unicorn project (проект, който ти дава смисъл). Важно е да не забравяме да намираме време за тези активности, които имат централна роля да ни поддържат щастливи и намиращи смисъл, дори когато мивката прелива от съдове.
Ако изпитвате вина, че показвате живота на детето си онлайн, не сте единствените – споделянето на всяка снимка крие заплаха за сигурността ви. Ние и преди сме писали по темата – какво може да се научи от тези снимки и как Франция иска да ограничи детските снимки онлайн. Следващият текст отново е насочен към този проблем – как да пазим децата си от онлайн заплахите.
Дъщеря ми Мила е на осем. Няма личен профил в нито една социална мрежа, но присъствието ѝ във Facebook и Instagram започна още на ниво пренатална диагностика. Именно там със съпруга ми съобщихме, че очакваме дете и там продължихме да отбелязваме всеки ключов момент от отглеждането ѝ, спомени от рождени дни, първи и последни дни от училище и всичко случило се между тях.
Не съм сама в този масово разпространен за дигиталната ера синдром, наречен „онлайн отглеждане“. Да се похвалим с децата си в социалните мрежи е на пръв поглед безобиден и лесен начин приятелите и роднините ни по света да са в час с живота ни. Но съображенията за сигурност променят темпото на споделяне. Проучване на Norton, американска организация за киберсигурност, показва, че
с цел превенция. 62% от семействата пък въобще не искат в уеб пространството да изтича лична информация за децата им и техни снимки.
Кевин Раунди, главен технически директор и изследовател на Norton, разбира напълно тенденцията. „С жена ми се вълнуваме от развитието на децата си и нямаме търпение да го споделим с близките си в социалните мрежи“, казва той. „Фактът, който най-често подценяваме, е, че всеки статус, снимка и видео са дигитален отпечатък.“
Раунди съветва родителите да си зададат някои въпроси, преди да публикуват. Например кой ще види споделената информация, каква е целта ѝ, комфортно ли ще се почувствате, ако напълно непознат попадне на нея. Ако отговорът на някой от тези въпроси ви притесни, най-добре е да не споделяте нищо.
Получих просветление по въпроса, когато Мила гледаше как нейният идол Джоджо Сива се бори на финалите на Dancing With the Stars и не устоях на изкушението да снимам реакцията ѝ пред телевизионния екран. Мила беше неутешима от загубата на Джоджо в танцовото шоу. Бях доволна, че запечатах драматичната ѝ, свръхемоционална реакция – изражението ѝ си беше солиден магнит за лайкове! Чудех се дали ще стане вайръл. Може би Джоджо щеше да попадне на клипчето и да се свърже с дъщеря ми, за да я успокои.
Отговор не получих, защото в момента, в който Мила видя, че я снимам, плачът ѝ се трансформира в гняв. „Спри веднага, изтрий го!“, развика ми се тя. И после: „Дано не го постнеш в Instagram!“. Разбира се, че я послушах. Но ще излъжа, ако кажа, че след този случай повече не съм я публикувала без нейно съгласие. Все пак се замислих как ще реагира, когато поотрасне, има собствен профил и види всичко, качено от мен.
И така – кои са най-често срещаните грешки, които родителите правят, споделяйки съдържание с децата си в социалните мрежи? Попитахме експертите къде и защо бъркаме.
Растейки в дигитална ера, децата ни са по-свързани от всякога. Не мога да преброя случаите, в които дъщеря ми е изумявала баба си и дядо си с чат трикове или с корекция в настройките на таблета им.
Въпреки че това поколение работи добре със смартфони още преди да се е научило да си връзва обувките, то има ужасно много да учи за разпознаването на рисковете в социалните мрежи. И не трябва да бъркаме находчивостта на децата с умението да взимат добри решения онлайн.
„Поговорете с тях за личната информация, поверителността, идентичността, репутацията и сигурността. Както и кои са допустимите и приемливи послания за семейството ви в тези платформи“, казва Ким Олман, директор на корпоративната отговорност на GEN.
Ако следим активността на детето в социалните мрежи, ще ни е по-лесно да поставим граници и очаквания в дигиталното му общуване.
Като публикуваме снимки на децата си онлайн, несъзнателно даваме джакпот за хакери и недоброжелатели. Лична информация като рождени дати и локации може да бъде използвана безскрупулно от онлайн хищниците. Снимка от началото или края на учебната година звучи сладко, но ако в кадър се вижда униформа или друга знакова за училището част, всеки би могъл да локализира детето.
Кибер престъпниците могат да съберат информация за него, да наблюдават и анализират заниманията на семейството и потенциално да използват снимките за изнудване и куп други користни цели.
„Важно е да знаете, че всичко носи безценна информация на рекламодателите и ловците на лични дани. Например, ако публикувате снимка на пеленаче, алгоритмите моментално ще ви идентифицират като потенциален клиент на бебешки продукти“, казва Джил Мърфи, главен редактор на Common Sense Media.
Изключително важно е да внимаваме при споделяне на снимки с участието на други деца. Без значение дали от събития в училище, спортни прояви, рождени дни или семейни събирания. Мърфи напомня, че задължително трябва да поискаме разрешение от родителя, преди да публикуваме снимка с неговото дете. Ако моралният ни компас сочи накъдето трябва, ще изберем сигурността пред това да съжаляваме по-късно, и няма да публикуваме нищо. Или просто можем да изрежем чуждото дете от снимката.
Вече споменахме, че споделянето на лична информация за децата крие рискове за тяхната сигурност. От ключово значение е родителите да регулират настройките за поверителност в социалните мрежи. Достъпът до профилите им трябва да бъде ограничен само до хора, които познаваме и на които имаме доверие. „В Instagram не само може да заключите профила си за масов достъп, но и да избирате кои последователи могат да виждат или коментират сторитата и постовете ви“, казва Раунди.
Според него добро правило е да сте сигурни, че в съдържанието, което постваме няма информация, която не бихме искали да споделим с непознати. Хакерите могат да ползват данните ни, така че в един момент да се окажем задлъжнели с кредити. Или директно да откраднат самоличността на детето ни.
Да, видеото, в което детето изпада в истерия в магазин за играчки или разглежда книжка на гърнето си, е супер готино. Но то не бива да има онлайн публика. Помислете си как ще реагират децата ви, като изровят тези умилителни кадри след 10 години.
Раунди съветва цялото съдържание, което споделяме – особено с участието на децата, да е позитивно. „Избягвайте негативни постове. Без значение дали ще е нещо, което може да засрами детето ви, информация или аспект от живота му, които са супер лични. Това би могло да наруши мира у дома. И още по-лошо – да разклати доверието на детето във вас като родител. Освен това подобно съдържание би могло да се използва като повод за подигравка и тормоз от страна на съученици“, добавя Раунди.
Мислим повече, преди да публикуваме. Няма нищо лошо в това да споделяме значимите моменти в живота на децата си онлайн. Но преди да го правим, е добре да отчитаме фактори като сигурността и трайния дигитален отпечатък, който оставяме. Както и мнението на други родители, ако децата им са замесени.
Автор: Лорън Браун Уест-Розентал
Всички сме ги виждали. Онези двойки в социалните мрежи, които ни заливат отвсякъде със снимкова и словесна информация за любовта им и прекрасния им живот заедно. Не спират да припомнят колко хубаво са си изкарали на морето тази година, как са влюбени като в първия ден и колко е важно човек да е като тях, защото това е любовта.
Учудващо, обаче има някои проучвания, които доказват, че в повечето случаи това е точно обратното, пише huffington.com. Навиците ни за постване онлайн са свързани с това, което учените наричат “видимост на връзката” или с други думи степента, до която правим връзките си част от нашия публичен образ.
Прекалено голямата “видимост на връзката” и прекалено многото постове за партньора може да говорят за маскиране на несигурност в отношенията.
Научната хипотеза е, че стиловете привързване (как се свързваме емоционално и как се привързваме към другите в живота ни като възрастни) стоят в основата на видимостта на връзката и желанието ни да постваме за нея.
Според учените хората с избягващ стил на привързване, които са склонни да се отдалечават от партньорите си, показват по-малко желание за видимост на връзката, а тези с тревожен стил на привързване, които имат нужда от постоянно препотвърждаване на отношенията, имат по-високо желание за видимост.
Има и трети стил на привързване, т.нар. сигурен стил, но него учените не са успели да асоциират с определен тип навици за постване в социалните мрежи.
Хипотезата на учените е потвърдена след данни събрани от 108 колежански двойки, които участвали в изследването, като водели дневник за връзката си в продължение на две седмици.
“Когато хората се чувстват по-несигурни за чувствата на партньора си, имат навика да правят връзката си по-видима”, пишат изследователите. “Тези проучвания подчертават ролята на връзките в това как се представяме пред другите.”
Брачният консултант и семеен терапевт Дженифър Чапъл Марш, която не е обвързана с изследването, потвърждава тази динамика в двойките, тъй като я забелязва и в кабинета си.
“Хората с избягващ стил на привързване обикновено се дистанцират и отдръпват от партньорите си, докато тези с тревожен стил на привързване почти винаги търсят потвърждение на връзката си дори в социалните мрежи”, казва Чапъл Марш.
Тя дава следния пример, за да илюстрира разликата между двата стила привързаност. Ако в една връзка имаме партньори и с избягващ, и с тревожен стил на привързаност, партньорът с избягващ би бил доволен и на тиха интимна вечеря, а другият, тревожният партньор, ще е прекалено зает да поства всичко за вечерята, за да може да ѝ се наслади. И колкото по-студен и дистанциран става единият, толкова по-голямо е желанието в другия да поства.
“Тази загуба на свързаност помежду им провокира пик в тревожността на партньора с тревожен стил на привързаност, което резултира в постване на обща снимка във Фейсбук, за да събере “лайкове”. Много често тези хора имат нужда от положително внимание, когато партньорът им не предлага достатъчно сигурност за връзката им.”
Партньорът, който не поства, може да почне да се оплаква, макар и да не е задължително раздразнен от аспекта на свръхсподелянето. По-често тези хора се дразнят, че партньорът им предпочита постването пред прекарване на качествено време заедно”, казва терапевтът Зак Бритъл.
“Наративът за социалните мрежи, който чувам най-често в кабинета си, е свързан с оплаквания, че единият или и двамата партньори са пристрастени към телефоните си”, добавя Бритъл. “Социалните медии са възможност хората да отвърнат глава от връзката си и да погледнат към някакъв друг стимул. Има си и обяснение защо го правят; съществуват достатъчно данни за допаминовия кик, който идва заедно с получаването на лайкове и със споделянето на твой пост от другите.”
Каквато и да е причината за свръхпостването – тръпката от лайковете или друга по-съществена причина за несигурност във връзката – ако сте страничен наблюдател, раздразнен от постоянните щастливи постове, имайте предвид, че хората обикновено споделят най-важните, интересни и вълнуващи моменти от живота си, а не най-тежките. И в края на краищата няма една категорична причина защо някои хора споделят толкова много самохвални постове.
“Свръхактивният ни приятел в социалните мрежи може и да е искрено щастлив и да иска да го изрази през платформите или може да чувства, че трябва да се докаже по някакъв начин пред аудиторията си, или пък му се иска да отвлече вниманието от други аспекти на живота си, в които се чувства несигурен”, смята Даниел Кеплер, терапевт с опит в консултацията на двойки.
В заключение може да се каже, че нито една връзка не е толкова перфектна, колкото изглежда в Инстаграм. “В момента живеем в такива времена, в които е социална норма да си усмихнат на снимки, дори когато пет минути, преди да бъде направена кадърът, си се карал с партньора си”, казва Кеплер.
И макар че за външните наблюдатели свръхсподелянето може да изглежда като напънато старание, Бритъл съветва да не си вадим крайни заключения за двойките само от това. “Ако се стараят да си докарат определен образ, вероятно пазят нещо – някакъв образ или идеал”, казва Бритъл. “Защо? Като терапевт смятам, че е важно да се задава този въпрос, без задължително да се очаква отговор. В края на краищата историята на всяка двойка е уникална. А социалните медии им позволяват да измайсторят версия на тази история, дори и да не е реалистична.”
Жанет Бодурова ни сподели, че дълго време се е чудила дали да ни пише. После, когато все пак се е престрашила, не е била сигурна дали да го направи анонимно, или не. Сега обаче е напълно наясно, че иска да сподели за преживяното с истинското си име с една-единствена цел – ако може да помогне на някого.
Не че това, което ѝ се е случило, е нещо особено, нещо необикновено, което не се е случвало на никой друг. Напротив, случва се на много жени, но рядко говорят за него. Следродилната депресия заради хормоналния дисбаланс, натрапчивите мисли, страхът са все неща, с които не една и две жени встъпват в майчинството.
Няма страшно. Просто говорете. И да ви се струва маловажно, и да звучите като мрънкачка. Вероятността така да си помогнете не е никак малка, защото все ще има кой да ви сподели, че може би някога е бил в същото положение.
А ако нещата изглеждат безнадеждно, потърсете специализирана помощ незабавно.
Колкото и да съм чела и каквото и да съм преглеждала по време на бременността си, все си казвах, че това е състояние на ума. Ако съм с акъла си, няма как да изпадна в такова състояние! Е, да, ама не!
Беше ме срам да си призная! Не съм стигала до крайни състояния, за да приемам антидепресанти, но никак не беше приятно.
Карах си аз една невероятна бременност, без никакви оплаквания – щастие и усмивки греят от мен. Ходя на фитнес, ходя в университета, уча, ходя по изпити и доста изненадващо за мен ги взимам с високи оценки. Общо взето, честно да си призная не я усетих много тази бременност.
Терминът ми беше на 19 май, но моето малко човече беше решило да си почака. Имах Бракстън-Хикс контракции, но нищо повече. На 24 май отидох на контролен преглед и ми казаха, че до ден-два ще родя. Но след като не родих до 26 май, ми дадоха час за 2 юни за предизвикване на раждането. На 27 май в 3:00 часа започнаха контракциите ми и три часа по-късно, в 6:18 сутринта, се появи моят син – Петър.
Не се шегувам! Наистина станах и се изкъпах! Аз такова раждане не съм си представяла – толкова бързо и безболезнено, като се има предвид, че ми е първо дете.
24 часа след това започна да се случва това, в което не вярвах! Понеже все още нямах кърма, а и бебо не можеше да суче, започнаха през главата ми да минават мисли, че не мога да си нахраня детето, че ако умре от глад, вината ще е моя, че ще бъда ужасен родител, че ако започна да го храня с адаптирано мляко, едва ли не винаги ще е болно и аз ще съм виновна.
И всичко това, разбира се, беше подкрепено с много рев, ама много. Просто си стоя и сълзите ми вървят, не мога да ги спра.
А през цялото време ми се обаждаха много хора да ми честитят, казвайки ми, че това е най-хубавото, че сега трябва да съм най-щастлива, че най-важното е, че сме живи и здрави и трябва да съм благодарна. Това е чудото на живота, най-голямото щастие!
Да, така е. Но никой не ти казва за вълната от хормони, които ще те залеят, за най-лошите мисли, които ще ти минават през главата, за това, че ще се чувстваш виновна за абсолютно всичко!
При мен трая може би месец-два и ме беше срам да кажа на когото и да е. В България никой не говори за проблеми от подобно естество, включително и аз. Не смеех да кажа на никого и си мълчах.
Докато накрая се престраших да споделя на една приятелка, която ми каза – извинявам се за циничните думи, но ще я цитирам дословно: „Жанет, надявах се ти да не изпадаш в такова състояние. Не съм ти казвала, за да не те плаша, но на мен хормоните ми е*аха майката!“
Може да звучи цинично и ужасно, но точно това трябваше да чуя, за да знам, че не съм сама, за да вляза отново в пътя и да се възстановя. Трябва да говорим за проблемите си!
Да спим или да не спим с децата в едно легло – това е въпросът! Ще можем ли да ги изкараме от леглото си, щом веднъж сме ги допуснали? Или всъщност спането с децата е много по-лесно за всички? Ще ги превърнем ли в малки, закачени за нас, ултраразглезени създания, или напротив – ще пораснат уверени и спокойни, че винаги има кой да ги закриля? Толкова много въпроси, но и толкова малко отговори. Уенди Уайзнър обаче е успяла да си отговори на някои от тях за единайсетте години, в които спи все с някое от децата си.
Когато се роди първият ми син преди 11 години, не очаквах, че ще спя с децата си толкова дълго време. Докато беше бебе, знаех, че споделянето на леглото е правилният избор за нас. Така кърменето беше далеч по-лесно и изобщо не си го представях по друг начин. Освен това, той се будеше постоянно нощем и ми се струваше ужасно да измъквам изтощеното си тяло от леглото, за да го успокоявам.
Докато се роди малкият му брат, вече бях преместила батко му в кошара в моята стая. Малкият спеше с нас в леглото, точно както и брат му. Но големият все още искаше да спи с нас в нашата стая, така че някак си нещата останаха по този начин. Изглежда имаше нужда от тази допълнителна сигурност, особено след като цялата семейна динамика се обърна с главата надолу, когато се появи новото бебе.
И въпреки това нямаше как да предвидя, че години по-късно все още ще има едно-две деца в леглото или в стаята ми почти всяка вечер.
Да, децата ми си имат тяхна стая с техни си легла. И са напълно способни да си спят там. Обаче в един момент се появяват болести или кошмари, или желание за малко повече гушкане, и накрая пак са при нас. Всъщност, случва се през повечето нощи. Най-малкото почти винаги заспива в нашето легло и остава там цяла нощ. Но той е бебето, така че заслужава специално отношение.
Ясно е, че тази „политика на отворените врати“ не е за всяко семейство. Но ние някак свикнахме да я караме така и си създадохме условия, за да ни е удобно. Имаме матрак 160 на 190 см с по едно единично легло от двете страни, за да може децата да спят с нас или близо до нас и пак да остава достатъчно място за нас.
Още не сме свършили, скрол надолу
В статия за The Natural Child Project антропологът Джеймс Маккийна обяснява, че съвместното спане се практикува навсякъде по света и в много култури продължава дълги години, дори до по-късно детство или даже през тийнейджърските години. Разбира се, това е свързано с факта, че някои семейства имат по-малко място, но е и културно приета практика.
И не, това не създава закачени и разглезени деца.
Робърт и Сара Ливайн, автори на „Важни ли са родителите? Защо японските бебета спят спокойно, мексиканските братя и сестри не се карат, а американските семейства просто трябва да не се впрягат“, споделят пред Los Angeles Times за японските деца, които делят стаята с родителите си много години и въпреки това не са свръхзависими от майка си и баща си. Всъщност е точно обратното: японските деца са сред най-самостоятелните, отговорни и старателни в света, традиционно включващи се в домакинството от много ранна възраст.
Ако имате нужда от още доказателства, че съвместното спане с децата за по-дълги периоди не им вреди, ето едно проучване от 2011-а. То разглежда деца от семейства с ниски доходи и различни етноси, които са спали заедно с родителите си на възраст 1, 2 и 3 годинки. Резултатите показали, че на 5-годишна възрасст децата нямат никакви негативни последствия от съвместното спане с родителите – нито в поведението, нито когнитивно.
Но повечето от нас, родителите, които спят заедно с децата си, нямаме нужда от конкретни доказателства, за да знаем, че допускането на децата ни до нашите легла – дори на възраст, заклеймена като „прекалена“ от повечето хора – е нещо аболютно нормално и естествено. Ние просто споделяме схващането, че децата са деца за толкова кратко и че необходимостта им от сигурност и близост трае толкова малко. Със сигурност не ги принуждаваме да спят с нас.
Вярвайте ми, в мига, в който някое от децата ми каже, че не иска повече да спи в стаята или в леглото ми, ще съм безкрайно щастлива да спрем. Но ще им позволявам този допълнителен буфер, колкото имат нужда от него. Светът понякога е страшно място, така че защо да не им осигуря допълнителен комфорт, ако мога?
Понякога хората питат мен и съпруга ми как успяваме да правим секс в тази разстановка. На тях им казвам: „Стига да имаш повече от едно помещение вкъщи, можеш да действаш.“ Както всички останали, чакаме децата да заспят и да са добре, за да се отдадем един на друг – просто не го правим в нашата стая. Този дребен детайл не е променил честотата или качеството на секса. Честно казано, е забавно да го праим на различни места. Така поддържаме нещата по-интересни.
И пак, споделянето на легло или стая с децата толкова дълго като нас, не е за всеки. Абсолютно го разбирам и никога не бих накарала някой да го практикува. Но ако ви се струва правилно, а сте притискани да не го правите, тотално може да обърнете гръб на тези глупости и да знаете, че няма нищо лошо в това. Не вреди на децата по никакъв начин, може да е един специален начин да се сближите и освен това предлага спокойствие на децата, когато най-много имат нужда от него.
Източник: mom.com
Тази седмица под невинната като летен флирт статия Пет типа гости, които да не каним, след като родим, се оформи малък Facebook спор около ролята на мъжа в семейството.
Поводът беше закачката, че докато бебето плаче нощем, има случаи, в които бащата успява здраво да спи, заради което сутрин любимата му го „мрази“ малко, особено ако ѝ каже, че е изморен.
Този окарикатурен момент от семейното житие-битие събра осезаема доза коментари, че, да, таткото ще спи, защото е бил на работа, и утре е на работа, и по презумпция той носи отговорност за финансовото благосъстояние на семейството цял живот.
В „Майко мила!“ вярваме, че здравият сън е право на всеки татко, както и на всяко друго човешко същество (да, и за майката говорим), но днес темата е друга. Решихме да обърнем внимание на модела, в който в един брак или връзка доминираща финансова роля има жената.
Разпределението на ролите между половете е много по-динамично и равнопоставено през последния половин век, но някои стереотипи продължават да властват, когато става дума за мъже, жени и пари, казва Тара Сийгъл Бърнард в своя материал за New York Times.
За разлика от повечето публикации, посветени на социалните нагласи към ролите на жените и мъжете, тук не става въпрос за хвалба и тупане в гърдите как професионалното изстрелване на жените поставя под съмнение мъжеството.
Авторката на статията се опитва да намери формулата за баланс в отношенията в свят, който от една страна е съгласен, че домакинската работа не е само женска работа, но от друга - продължава да вярва, че мъжът е мъж само когато носи основната част от парите вкъщи.
Възможно ли е да измъкнем отношенията си от този капан и да минем към най-споделения модел на отговорности? Докато търсим отговор на този въпрос, вижте и други текстове, които сме публикували по темата - Парадокс: Колкото повече пари изкарва майката, толкова повече семейни отговорности има и Как си поделихме задълженията.
___________________________
През по-голяма част от 12-годишния брак на Ник и Натали Фой „глава на семейството“ е тя. Започва кариерата си в банка веднага след колежа, а г-н Фой решава да поеме по по-обиколен път и работи като пастор преди да реши да се заеме с това, което сам нарича "истинска работа".
По време на прехода двамата имат интензивни разговори за това полага ли той наистина достатъчно усилия да си намери работа.
"Това създаде напрежение, което нито един от нас не беше предвидил", казва 36-годишният Ник, който сега ръководи финансов отдел в компания в Шарлът, Северна Каролина.
През последния половин век ролите на половете в САЩ станаха много по-равнопоставени. Сега жените превъзхождат мъжете в университетите и трупат повече образователни степени. Нараства броят на жените, които печелят повече от съпрузите си, и на мъжете, поемащи повече отговорност у дома.
Въпреки тези промени, някои нагласи и стереотипи се запазват. "Отдалечили сме се от идеята, че жените трябва да бъдат основно домакини, но все още се придържаме към идеята, че мъжете трябва да осигуряват поминъка", казва Александра Килулд, професор по социология в Харвард.
Днес почти една трета от жените, които са омъжени или живеят с мъж, допринасят поне за половината от общите приходи на двойката, сочи проучване на Pew Research Center от 2017 г. За сравнение, през 1980 г. само 13% от омъжените жени са печелили повече от или почти колкото съпрузите си.
Но 7 от 10 възрастни също така казват, че за да бъде определен един мъж за добър съпруг или партньор, е "много важно" той да може да подкрепи семейството си финансово. Само 3 от 10 казват същото за жените.
Проучване на Чикагския университет от 2015 г. установява, че двойките, в които жените печелят повече, съобщават за по-големи спорове във взаимоотношенията си и е по-вероятно да се разделят. Изследването също така предполага, че жените, които печелят повече, вършат и повече домакинска работа, за да накарат съпрузите си да се чувстват по-добре по отношение на "ситуацията".
По-сериозните семейни проблеми могат да бъдат свързани с това дали съпругът изобщо има работа. Проучване на професор Килулд от 2016 г. установява, че когато женените мъже не са наети на работа на пълен работен ден, рискът от развод е по-голям. Това не е така, когато имат работа на пълен работен ден, дори да печелят по-малко.
Професор Килулд обаче знае от собствен опит, че традиционните стереотипи могат да избухнат, когато най-малко очакваме. Тя и приятелят ѝ (бъдещ доктор по физика) са в гимназията, когато започват да говорят за брак. В един момент той изтърсва: "Аз обаче не мога да те издържам…". Тя е напълно объркана. „Тази реакция сякаш беше излязла от нечии дълбоко вкоренени представи, че мъжът трябва да може да издържа съпругата си, ако реши да бъде съпруг.“ Те се женят в крайна сметка и тя все още печели повече от него.
Тъй като нагласите към подобно разпределение на ролите се променят, макар и бавно, все повече финансови специалисти и терапевти предлагат съвети, когато свръхдоходността на жената се окаже застрашаваща за връзката:
Дерек Тарп, който управлява фирма за финансово планиране в Айова, казва, че неясните предположения, с които всеки партньор е влязъл във връзката, са най-големите потенциални източници на конфликт. "Ако партньорите са отворени към идеята да се приспособяват към нови роли – например, той да полага повече домакински труд, когато нейните отговорности на пазара на труда станат по-големи – тогава нещата обикновено вървят добре. Но ако някой от съпрузите се окаже неподготвен за ролята си, той може да почувства, че няма достатъчно тежест – и рискът от конфликт се увеличава".
Лазета Рейнай Бракстън, главен изпълнителен директор на финансова фирма, заявява, че е виждала свързан с доходите на съпрузите стрес на по-късен етап. Когато жената иска да се откаже от ролята си на „глава на семейството“, за да прекарва повече време с децата, сменяйки кариерата си с по-гъвкава и не толкова доходоносна работа.
"Това може да накара мъжете да се почувстват под натиск, да ги принуди да осъзнаят разликата в доходите", казва тя. Но тази ситуация може да помогне на двойките да разберат колко голяма гъвкавост е нужно да проявят точно сега.
Изследванията показват, че мъжете все повече се справят с по-голям брой домакински отговорности, но все още не правят толкова, колкото съпругите си. И когато жените задълбаят в несправедливо разпределения дял от домакинството, това може да застраши връзката.
Удивително е какво може да постигне малко повече помощ вкъщи: Друго проучване от 2017 г. установява, че някои жени на по-висока професионална позиция от партньорите си са склонни да се чувстват неприятно от това – тези чувства обаче не могат да навредят на връзките им, когато мъжете предоставят осезаема подкрепа като грижа за децата и/или по-възрастни роднини.
"Направете списък на кого е отговорността да изхвърля боклука, да следи дали застраховката на колата е платена, да решава колко да харчите за хранителни продукти и т.н.", казва Соня Брит-Лутър, доцент в университета в Канзас, която е разработила програма за ръководство на отношения чрез финансови разговори. „Обсъдете какво ще стане, ако някой от двама ви започне нова работа или получи повишение, което изисква повече време извън дома.“
Тя предлага тези теми да се преразглеждат всяка година, за да може партньорите да са наясно как се чувстват със сегашните си "задачи" и да обмислят промени.
Изследванията показват, че някои жени, които печелят повече, са склонни да омаловажат своя статут, но Кари Галауей, финансист в Ню Йорк, е установила, че съпрузите на тези жени всъщност се гордеят с техните постижения.
Без значение обаче кой носи хляба у дома, конфликт може да възникне, когато единият от двамата партньори взема повече финансови решения, без мнението на другия. Това може да създаде негодувание в партньора, който не разбира как и кога се взимат тези финансови решения, а просто чува за тях.
Когато във връзката има доминиращ във финансово отношение партньор, има начин двамата да запазят известна степен на автономност, но да работят за общи цели. Много специалисти препоръчват поддържане на споделена сметка за всички съвместни спестявания и разходи, в комбинация с индивидуални сметки, какъвто модел следват семейство Фой, тъй като са открили, че той работи най-добре за техните отношения.
Споделената сметка им помага да следят къде отиват парите им, а също така им позволява да работят за общи цели и мечти като спестяване за образование на децата или голямо пътуване.
„Споделянето на общ фокус предпазва връзката от конфликти, когато става дума за доходи и харчене, казва г-жа Фой. „Парите - казва тя, - не са крайната цел“.
Яна Алексиева е завършила психология на детското развитие, а темите за училището, децата и родителите са неин приоритет. Имала е щастието да работи в училища и да види как се случват нещата отвътре. Тя е част от Асоциация Родители, а с времето Асоциация Родители се е превърнала в неизменна част от живота ѝ. Със сина си Боян Яна преоткрива света и учи нови неща.
Яна Алексиева. Снимка: Личен архив
Яна бе участник в първия родителски форум, посветен на детската онлайн безопасност – Форум: Родителска среща – „От нас зависи“ – организиран от Теленор в партньорство с Центъра за безопасен интернет, Асоциация Родители и Майко Мила!, където ни разказа какво е да си дигитален родител.
Наскоро споделихме първия текст от поредицата, в която споделяме какво научихме на родителския форум – Децата вече влизат в интернет на 7 години, а на 9 имат Facebook профил – с който навлязохме в темата за дигиталната среда и как децата могат да съществуват безопасно в нея.
А сега вижте какво сподели с нас Яна за дигиталното родителство!
-------------
Какво е дигиталност и как ние, като родители, да въведем децата в дигиталния свят? Въпросът наглед е елементарен и едва ли някой чак толкова се затормозява да разсъждава върху него. И все пак, ние май сме първото поколение родители, които трябва да обучат децата си и на дигиталност.
„Дигиталността не е нищо по-различно от всичко, на което така или иначе учим децата си, като техни родители. Учим ги как да пресичат, как да се хранят, как да бъдат самостоятелни, а дигиталността е просто още един елемент, който не трябва да ни плаши и не трябва да разчитаме друг да го представи на децата ни.“, споделя Яна.
По думите ѝ родителството е изключителна възможност – чрез него се преоткриваме, то ни кара да се себепознаваме и да се чувстваме пълноценни, а също така е споделено преживяване. Родителските модели в съвремието също така са много променени и ние не сме просто човеците, които подават информация, а напротив – можем заедно с детето си да вървим този път – то да учи от нас, а ние да учим от него.
„Днес ние сме първото поколение дигитални родители – дигиталността е навсякъде около децата ни, буквално в задния им джоб. Това е новост както за нас, така и за тях – и затова имаме възможността да започнем заедно да градим навиците си.“, обяснява Яна.
А какви са дигитално-медийните компетентности, за които е наистина важно да говорим с децата си така, както говорим за всичко останало?
Безопасността е в основата. Както искаме да са децата ни безопасно вкъщи, в училище, на улицата, в градинката, така те трябва найстина да са безопасни и в интернет. Става дума за безопасността на самата онлайн среда и тази на социална среда в която децата ни комуникират.
Какво може да направим ние като родители?
Необходимо е да съществуват правила за употреба на интернет, децата да нямат тази прозрачност онлайн.
„Хубаво е да ги научим или ние първо да се научим, и после да го предадем. А може и заедно – най-хубаво е качествено време прекарано заедно, като се учим с детето – къде са бутоните за докладвай, за блокиране на информация, кога кой се използва, защо се използва, и да могат да се чувстват спокойни да дойдат при нас и да ни го споделят. Да общуват непрекъснато.“
Разбира се, на помощ идват и програмите за родителски контрол, но те са до време.
„Трябва да има доверие между нас и децата и когато решим да инсталираме подобна програма, да споделим с детето - тоест, то да знае, да не го правим тайно и контролиращо. Защото иначе се чупи това доверие, което всъщност е най-важно – извън интернет и всичко останало“, обяснява Яна.
Следващото нещо което е важно в дигиталната компетентност, е информацията. Днес сме затрупани от информация, има информация буквално навсякъде, а в същия този поток живеят и децата ни.
И затова е важно да започнем да ги научваме те как да я подбират и да я обсъждат с нас. Ключово е те да знаят, че могат да обсъждат с нас нещата, прочетени и видени в интернет. Да видим има ли източника автор, кой е сайтът, да потърсим експерите които са го написали.
„Общуването, за мен е ключово – най-важното във всичко.“, споделя Яна.
Всъщност онлайн общуването не е нищо по-различно от офлайн общуването – и там трябва да спазваме същия етикет, същите норми, да се замислим какво казваме на другия. Всичко това е едно и също и няма защо да го пренебрегваме, когато говорим с децата си.
Любима тема на много съвременни родители е емоционалната интелигентност. Яна споделя опита си и с нещо така простичко, което обаче би било интересно особено на по-малките деца – емотиконите. „Те са чудесен начин да си поговорим с децата за емоциите и да им кажем кое човече какво олицетворява, какво изразява и какво иска да ни каже. И така да си помогнем в изграждането на емоционалната интелигентност у децата, която им е нужна както офлайн, така и онлайн.“
Освен че имат нужда да ги подкрепяме в училище за български, математика и всичко което учат, да им помогнем за проект за космоса и планетите, имат нужда и да им разказваме – точно ние, родителите им – за важните теми от живота.
Темите за смъртта, за любовта, за секса, за приятелството, за лъжата, за измамите все някак ще достигнат до тях. Важно е да си говорим за това и то не с порицание и размахване на пръст, а с разбиране.
„Необходимо е да ги научим да отстояват границите си – навън в света и в интернет. Да знаят кога да кажат не, да знаят какво правят и да знаят кога да докладват, ако видят нередности и че това е отговорно поведение, а не клюкарене.“
Още една възможност е да седнем и задно с децата си да се научим е създаването на съдържание – творчески процес, който дава възможност и на нас да творим. „Те обожават да бъдат наши учители – може да ни научат как се правят гифчета, клипчета, картинки, мемета и ние да се чувстваме много много по-знаещи, благодарение на тях.“
Необходимо ли е това съдържание, което създавам, полезно ли е, на кого е полезно, истина ли е, аз добронамерен ли съм в това което правя?
Това са въпроси, които децата могат да си зададат и трябва да поговорим с тях за всичките плюсове и минуси от това да създават и да споделят съдържание. Трябва да им обясним за плюсовете и минусите на това, защото понякога, дори да са създали нещо с цялата си любов, може неволно да злепоставят себе си или другиго.
Според Яна най-трудно и най-времеемко, дори чисто възрастово, е решаването на проблеми.
„Малко по малко ние ги учим на самостоятелност. Така започваме да я предаваме и в онлайн средата. За да можеш да вземеш решение, трябва наистина да си самостоятелен и някой да уважава теб и избора ти. Това са стъпки, с помощта на които градим доверието, без което не можем.“
Яна споделя, че да си дигитален родител не е трудно. Сигурно не е и лесно. Никой от нас не осъзнава, че е такъв, но му се налага. Просто към родителството, което живеем всеки ден, трябва осъзнато да прибавим и интернет.
Не за първи път засягаме темата за депресията – писахме за това в Скъпи, депресирах се, Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, Даниела в страната на следродилната депресия. Споделихме с вас и 5 причини защо майките не говорят за следродилната депресия. Стигмата върху психичните заболявания продължава да тежи и за тях продължава да се мълчи. Независимо дали състоянието засяга нас, наш роднина или приятел. Всеобщото схващане е, че трябва сами да сме способни да се справим, което от своя страна още повече задълбочава проблема.
Каролин Али, писател на свободна практика във Ванкувър, разбира това по трудния начин и споделя с New York Times как е преживяла тежестта на психичните заболявания, когато съпругът ѝ изпада в тежка депресия. Психичните разстройства не са просто лигавщина или тъпо настроение, за което сме си виновни сами и с което сами трябва да се справим. За това трябва да се говори! Ако вие страдате от депресия или разпознавате симптомите у ваш близък, не се колебайте да потърсите помощ, преди да е станало твърде късно!
***
Когато съпругът ми ме помоли да запазя тайната му, не се поколебах. Всъщност никога не ми хрумна да разкрия тайната му. Бяхме женени вече девет години, това правят партньорите.
Тишината се развиваше толкова постепенно, колкото и болестта му. В продължение на няколко месеца енергийното му ниво спадна. Той спря да отговаря на телефонните обаждания на приятелите си. Винаги е имаше причина да не отиде на кино, да не се разходи с мен или да не вечеря с родителите си.
Най-накрая всичко излезе наяве една случайна сутрин. Докато седеше на масата и отпиваше от чашата си хладно кафе, той каза съвсем тихо:
- Мисля, че съм депресиран.
- И аз така мисля. - отвърнах.
През следващия половин час притеснена го утешавах, докато плачеше. Уверих го, че ще потърсим помощ. „ОК“, каза той накрая, като се дръпна назад. „Но не искам да притеснявам родителите си. Моля те, не им казвай... нито на брат ми. Не искам да знаят.“. „Разбира се“, съгласих се аз, като го прегърнах силно. „Не се безпокой, не е необходимо да знаят. Няма да кажа на никого.“.
Предполагах, че ще се справим с това заедно, точно както се справихме с всички наши проблеми – като екип. Но бързо стана ясно, че вече няма сили да търси помощ сам. Затова се обадих по телефона, опитвайки се да се ориентирам в разпокъсаната, претоварена система за психично здраве. Семейният лекар му предписа антидепресант и го насочи към психиатър.
За консултация с психиатър трябваше да чака осем месеца.
Междувременно той се отказа от магистърската си програма. Не работеше и прекарваше дните си в сън. Прерових интернет и изнамерих купчини книги за депресията от библиотеката. Давах му телефонни номера на горещи линии за психично здраве и контакти на групи за взаимопомощ и подкрепа, които стояха непокътнати на гишето. Приготвях огромни ястия за вечеря, надявайки се да яде – ако не днес, на следващия ден, докато бях на работа. Чистех къщата често, в отчаян опит да разкарам паяжината на тъгата.
Докато неговият свят ставаше все по-малък, моят също се смаляваше. Прекарвах вечерите във внимателно убеждаване, за да го накарам да дойде с мен във фитнеса, да се разходим в парка. Молех се да направим едно кръгче около блока. Просто крачка навън. Но колкото и да се опитвах, не можех да го накарам да направи нищо. Той се отдръпна още повече, с мътна пелерина, затъмняваща сините му очи.
Съпругът ми винаги е бил най-добрият ми приятел, първият ми довереник, моят съветник и най-голям източник на подкрепа. Сега зависеше от мен – и само от мен – да разбера как да го накарам да се чувства по-добре.
Чувствах се съвсем сама.
Около шест месеца по-късно той се съгласи да каже на семейството си. След това казахме на моето семейство и на някои приятели. Но вредата от запазването на тайната му вече беше сторена. Той омаловажаваше тежестта на депресията си. Инвестираше цялата си енергия в това да изглежда оптимистично на събиранията за рождени дни и Коледните празници, но когато се прибереше, вече напълно изчерпан, се сриваше за цели дни.
Мълчанието около заболяването му имаше огромно влияние не само върху него, но и върху мен. Но тъй като това беше неговото заболяване и той не искаше да говори за това, чувствах, че нямам право да отварям темата. Така че извън семейството ми и няколко близки приятели, аз не говорех за това с никого. Не споделях разочарованията си, когато се опитвах да му намеря подходяща медицинска помощ. Не говорех за това колко безпомощна и безнадеждна се чувствах, когато се опитах да приповдигна настроението му. И определено не говорех за това тежко, като олово, противно чувство, което имах всеки ден след работа, когато отключвах входната врата на апартамента – проверявах всяка стая една по една, без да зная какво може да ме чака там.
Две години преди депресията му дори да започне да се подобрява казах на моя ръководител и на няколко колеги на работа. Той беше приет в клиника за афективни разстройства в болницата и трябваше да изляза от работа за сутрешните му прегледи. Подходиха с разбиране и започнах да говоря за моята ситуация по-свободно. С течение на времето започнах да го споменавам небрежно в разговор, сякаш да имаш депресивен съпруг е нормално.
А всъщност е нормално – около един на всеки петима възрастни в САЩ преживява психично заболяване в някакъв момент.
Докато ставах все по-открита, бях изненадана от броя на хората, които бяха съпричастни.
„Това звучи като цялото ми детство“, каза приятелка, когато за пръв път сподели как е израснала в объркване и мълчание с майка, която има биполярно разстройство.
„Съпругът ми преживя тежка депресия“, призна мой познат на коктейл и ние продължихме да обсъждаме предимствата и недостатъците на електроконвулсивната терапия на по чаша сира. Моя колежка разкри, че последният ѝ отпуск всъщност не е бил почивка. Тя се е върнала в родния си град за погребението на брат си, след като се е самоубил.
Познавах много от тези хора от години и никога не съм знаела колко силно психичните заболявания са засегнали техните семейства. Това първо ме натъжи, а после се ядосах. Защо психичното здраве в семейството трябва да бъде тайна? Защо не споделяме своя опит?
Това е същата причина, поради която съпругът ми ме помоли да запазя тайната му преди толкова години. Мислеше, че трябва да е способен да се справи сам.
А аз мислех, че би трябвало аз да мога да се справя.
Повече от десетилетие по-късно все още се опитвам да се справя. Опитът беляза и мен, и брака ни. Стигмата и мълчанието, свързани с психичните заболявания, не само не позволяват на хората да получат така необходимата помощ, от която се нуждаят, а спират техните партньори, братя и сестри, родители и деца, да получат подкрепата, от която всички те имат нужда. Отне ми години, за да разбера, че независимо от това дали съпругът ми иска да споделя историята си за психичното си заболяване, трябва да споделя моята.
Днес съпругът ми вече не е депресиран. Той говори открито за своята история на психични заболявания и сам се пребори със стигмата. Признава веблагоприятното въздействие, което тишината имаше върху всеки един от нас както поотделно, така и заедно, и ме подкрепя в споделянето.
Ако можех да се върна в същата тази есен в кухнята, щях да кажа на съпруга си следното: „Зная, че чувстваш непоносима болка от това, през което преминаваш. Сърцето ми се разбива, като зная, че страдаш. Толкова отчаяно искам да оправя нещата. Но ние не можем да запазим това в тайна. Нуждаем се от възможно най-голяма подкрепа, за да получим помощта, от която имаш нужда. Не си сам."
И тогава аз също нямаше да бъда толкова сама.
