Малко преди коледната ваканция, която вече всички забравихме заради новините, които ни обливат, депутатите приеха на второ четене промени в Семейния кодекс. Въпреки че реформите би следвало да са за доброто на децата, родители, активисти и правозащитници заеха полюсни позиции.
Измененията предвиждат възможност за прилагане на т. нар. споделено родителство, включително в случаите, в които родителите не са постигнали споразумение за такова. Съдът ще е този, който може да го постанови. Досега действащият Семеен кодекс изключваше възможността за споделено родителство, ако родителите не са се разбрали предварително.
В промените е добавено още, че
„режимът на лични отношения между родителите и децата включва период или дни, в които родителят може да вижда и взема децата – през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето и на родителя, както и по друго време, включително неприсъствено чрез телефонни разговори, писма, електронни съобщения и други подходящи средства за комуникация.“
Друг важен момент е, че родителят, при когото живее детето, трябва да съдейства на другия родител и да му предоставя информация.
От първоначалните предложения за промяна в Семейния кодекс отпаднаха исканията за мерки срещу „родителското отчуждаване“. В предложенията, които не бяха приети, се искаше право на преразглеждане и промяна в родителските права при „системно възпрепятстване на определените лични отношения от родителя, на когото са предоставени родителските права“.
Практиката в европейските страни приоритизира интереса на детето. Идеята е и след раздялата родителите да упражняват съвместна родителска отговорност, която обаче съдът може да промени при нужда. Ако родителите не могат да постигнат съгласие, се ползват услугите на семейни медиатори. И в случай че и след консултациите с тях няма решение, се намесва съдът.
Промените в Семейния кодекс у нас, от една страна, следват европейската тенденция за взаимна отговорност към детето и след раздялата на неговите родители, дори и в случаите когато те не могат да се разберат.
Някои европейски страни работят за засилване на защитата на децата заради убийства с цел отмъщение към другия родител (комплексът на Медея не е нещо ново и не се отнася само за жени). В Испания например по данни на Министерството на равенството (Ministerio de Igualdad) между 2013-та и юни 2025 г. 65 непълнолетни са загубили живота си по причини, свързани с т. нар. violencia vicaria (косвено насилие). Това е форма на насилие, при която агресорът се стреми да причини максимална вреда на партньора си чрез страданието или убийството на децата му. При посочените 9 случая за Испания през 2024 г. седем от децата са убити от собствените си бащи, а другите две – от партньорите на майките им, уточнява EFEminista – обществено-политически онлайн журнал на испанската информационна агенция EFE.
През септември 2025 г. испанското правителство предлага закон, който разграничава косвеното убийство (на дете или животно) като отделно престъпление, съобщава Reuters.
Ще успява ли обаче Темида в български контекст да припознава истината, за да бъдат децата отгледани в максимална сигурност? И ще издържи ли съдебната ни система на евентуален натиск в полза на интереси, различни от тези на децата?
Ако споделеното родителство би следвало да е най-висшата форма на разбирателство и баланс, то от двете страни на предложените промени в законодателството, досущ като разделени възрастни с „непреодолими различия“, застават защитници и противници на идеята. Събрахме доводите им „за“ и „против“, а към твърденията включваме няколко истории на семейства.
И докато в двата края на залата адвокати, психолози и неправителствени организации спорят, между тях, в центъра на юридическото поле, е есенцията на реалността. Там е сърцето на всяка история. Там има отчаяние от несправедливостта, бързо крачеща агресия, очакване за разплата. А от върха на този хаотичен куп от емоции и крясъци, в които възрастните не могат да се разберат, гледат децата.
По данни на НСИ в България през 2024 г. са се родили 53 428 деца.
През 2024 г. според статистиката на НСИ е имало 8650 развода. 20 643 са всички сключени бракове за страната през същата година.
Общият брой на гражданските дела, постъпили през 2024 г. в районните съдилища в страната, е 56 932, сочат данни на Висшия съдебен съвет. В това число влизат и семейните дела, като една част от тях са именно за определяне на попечителство. Публична информация за точния им брой обаче липсва.
Когато партньорите имат сключен брак, попечителството върви „в пакет“ с развода. При липса на брак делото за попечителство е самостоятелно и насочено към интересите на детето – кой родител ще го гледа, с кого ще живее и какви права има, без да се разглеждат въпросите за брака или имотни спорове.
Противници на промените в Семейния кодекс смятат, че реформите ще допуснат споделено отглеждане на децата, дори когато причината за разрив в отношенията на родителите е насилие.
Домашното насилие в България е като семейна реликва, която поколенията си предават с внимание и усърдност. Статистиката на загиналите от домашно насилие ни навежда на въпроса кого пази законът. Жертвата или насилника?
Според данни на Националния статистически институт от проучване, проведено в периода ноември 2021 – февруари 2022 г., относителният дял на жените, преживели насилие от интимен партньор, е 20,5%. В изследването са включени жени на възраст от 18 до 74 години. Делът на психическото насилие е най-голям – 19,4%, като според жертвите и адвокатите, с които се свързахме, то е и най-трудно доказуемо в съда. 7,1% е делът на физическото насилие, като тук са включени и заплахите за физическо посегателство.
Още не сме свършили, скрол надолу
Неправителствени организации слагаха червени удивителни пред предложенията за изменение на Семейния кодекс именно поради съображения, свързани с домашното насилие.
„Деца и жени, преживели насилие, ще бъдат принудени да поддържат продължителен контакт с насилника“, предупреждаваха от инициативата „За разумното прилагане на споделеното родителство“.
Адвокатът по семейно право Йорданка Бекирска, която е и президент на комисията по семейно право към Федерацията на европейските адвокати, е сред водещите юристи, подкрепящи прилагането на споделеното родителство. Бекирска участва в публични дискусии и инициативи по темата. В разговора ни с нея тя уточни, че прилагането на Закона за защита от домашното насилие е с приоритет, независимо какви са родителските отношения. Този закон и Наказателният кодекс се прилагат спрямо човека от семейството, който е обект на насилие, независимо от неговия пол и дали става дума за майка, баща, дете, баба, дядо.
„Ако има данни, че един родител е насилник, се депозира молба за защита от домашно насилие и независимо кой упражнява правата по отношение на детето, има по-силна мярка – мярката за защита на детето от домашно насилие. В такъв случай родителят бива ограничен от възможността да вижда детето си и да има нещо общо с него. Или го вижда в контролирана среда – при психолози и по време на супервизирани срещи, ако изобщо има допуснати такива.“
Бекирска добавя, че в случаите, когато дете живее в риск, се намесват социални работници, психолози и всякакви експерти, които да съдействат родителят да се промени. В случай че се наложат ограничителни мерки по Закона за защита от домашното насилие, в срок до 18 месеца на родителя не се позволява да се чува с детето или да се вижда с него. След изтичането на срока може да се определи ново ограничение в зависимост от промяната и поведението на родителя. Бекирска е категорична, че:
„Защитата на живота и неприкосновеността на детето е с приоритет.“
Законът за защита от домашното насилие се явява специален, съгласна е и адвокат Адела Качаунова, съпредседател на Българския хелзинкски комитет (БХК). Качаунова ръководи правната програма на БХК, включително стратегическо правно застъпничество и дела, свързани с човешките права пред български и европейски съдилища.
„Когато има мярка за защита, тя ще се приложи, независимо дали има споделено родителство. Съдът би трябвало да преценява този конфликт и да не изисква споделено родителство, когато има подобна мярка за защита.“
Адвокат Качаунова добавя, че обикновено насилието е спрямо другия родител и децата са косвена жертва.
„Децата, за съжаление, се използват за разменна монета в разрешаването на родителски конфликти и в наказването на другата страна, когато единият е недоволен от раздялата“, казва още тя. По думите ѝ не е задължително да става дума за родител насилник, макар че „психическото насилие също трябва да се възприема за насилие“.
Клиничният психолог Анелия Горгорова от гражданското обединение „Разумно споделено родителство“ и организатор на протестите „Против лобистките промени в Семейния кодекс“ споделя мнението си, че няма пряка връзка между Закона за защита от домашното насилие и Семейния кодекс, защото това, което е записано на хартия, не отговаря на практиката.
„И аз го виждам в съдебните решения. Виждам го в препоръките на социалните. Виждам го и в експертизи, които трябва да регистрират има ли негативно влияние, какви са взаимоотношенията и т. н. Така че практиката е доста негативна и в случай дори на сериозно насилие, то не се взима под внимание.“
Това ни дава повод да ви припомним и наш разговор с Десислава Петкова, социален работник във Фондация „За Нашите Деца“, в който тя каза, че е свидетел как за дете в риск е подаден сигнал до органа по закрила, но оттам връщат отговор:
„Видяхме, всичко е наред“.
Анелия Горгорова допълва, че при прилагането на Закона за домашното насилие не се влиза в дълбочина. По думите ѝ част от подалите оплакване жени, включително при сериозни случаи на насилие, не получават защита. „А когато говорим за психическо насилие, за финансово…? Представете си как това нещо се доказва в съда!“
Клиничният психолог знае, че тежките семейни казуси изискват разглеждане от хора с опит, защото въпросните казуси може да звучат заблуждаващо. Според нея обаче нужният тип компетентност липсва при специалистите, които се занимават с подобни казуси, включително липсва при съдиите. Горгорова твърди, че някои от тях разпределят контакта с другия родител механично.
Проблем не вижда съдът и в казуса на майка, с която се свързахме и която по нейно желание оставяме анонимна. Ще я наричаме Ива. Нейният бивш партньор е упражнявал и физическо, и психическо насилие над нея и децата им. По думите на Ива той е осъден за домашно насилие над децата и има мярка за въздържане заради насилие, но въпреки това е получил родителски права. Според Ива една от слабостите на системата е, че е трудно да отсее кой е жертвата и кой е насилникът:
„Съдиите нямат лакмус, с който да отсеят фалшивото домашно насилие от реалното. Защитата на жертвите на домашно насилие остава в сянка. Много е трудно да се докаже насилие. Много е трудно съдиите да възложат някаква адекватна мярка и е трудно и да се спазва.“
След раждането на двете им деца партньорът ѝ, по нейни думи, започва да се държи агресивно, упражнява психически тормоз и я поставя в икономическа зависимост. Ива решава да прекрати 12-годишната връзка и да напусне общото им жилище.
Когато приключват отношения си, все още важат предишните условия в Семейния кодекс с възможност за споделено родителство само при споразумение. Ива отказва да подпише такова, след което бившият ѝ мъж завежда лавина от дела срещу нея. Условието да прекрати делата е тя да се съгласи на споразумение за споделено родителство.
Как се прилагат закони и какви промени се прокарват според опита на Ива е и въпрос на влияние и пари. Тя остава с впечатлението, че Семейният кодекс е променен от група хора с влиятелни адвокати и с цел да се обслужат законово личните им семейни казуси.
Ива твърди, че съществува схема, в която се търсят съдии, склонни да постановят споделено попечителство по делата, които разглеждат.
Адвокат Адела Качаунова пък говори за „пазаруване на съдебни състави“. Тя казва, че когато делото бъде разпределено на състав, за който предварително е известно, че по-скоро уважава исковете на едната страна, молбата се изтегля и се внася на следващия ден отново. Така молбата се разпределя на друг съдебен състав и според Качаунова това е практика в Софийския районен съд.
По нейни наблюдения от схемата се възползват най-вече бащи, които са част от формални и неформални организации. Целта е да попаднат на съдебен състав, който е по-благосклонен към тяхното виждане.
„Самото съществуване на такива съдебни състави, за които предварително е известно, че са по-благосклонни към едната или към другата страна, е проблематично, но това не се разисква в юридическата общност достатъчно, така че да бъде преодоляно.“
Качаунова коментира още, че тази разнопосочна съдебна практика не следва непременно онова, което е в най-добър интерес за детето.
За клопката на системата разказва и Силвия Филева, която подкрепя прилагането на споделеното родителство. Нейната история вече сме публикували в Майко Мила. Тогава тя пожела да остане анонимна, защото все още между нея и бащата на децата се водеха дела. Борбата с партньора ѝ при кого да живеят децата започва, докато синовете им са на 6 години и на 8 години. Днес единият вече е пълнолетен, а другият е на 16.
Силвия разказва, че след дългогодишна връзка, започнала с грижовност, продължила със съвместен живот в Англия, с мъжа ѝ се разделят и децата остават при нея. Бащата изчезва безследно за два месеца, след това се появява, а две години след приключването на отношенията, Силвия завежда дело с желанието да се определи някакъв режим, в който да се включва и бившият ѝ мъж. След делото бащата започва да вижда децата веднъж или два пъти месечно, но по думите на Силвия понякога пропуска срещите. Тогава тя, децата и бившият ѝ партньор все още са в Англия.
Следват редица перипетии и здравословни проблем за Силвия. Налага се да бъде оперирана и бащата поема децата изцяло, докато тя се възстанови. Когато операцията минава, Силвия установява, че бащата се е върнал в България заедно с децата без нейното съгласие.
„Въпреки че не съм спирала да търся децата и да бъда в контакт с тях, беше заведено дело срещу мен за промяна на родителските права. Заради операцията на гръбнака и необходимостта да променя професията си се съгласих. Сключихме споразумение, след като доказах, че не съм изоставяла децата си.“
Тя твърди, че докато са при баща си, децата им са настройвани срещу нея. Пряко и косвено влияние Силвия вижда от майката на бившия си партньор, която е била социален работник. Именно чрез връзки в средите бабата е успяла да издейства протекция за сина си. Така за Силвия става все по-сложно да вижда децата си. Днес, години по-късно, комуникацията с момчетата е все така непълноценна.
„Срещите са много трудни. За да избегна това напрежение, ходя по-рядко да ги виждам. Старая се поне два-три пъти в годината. Но срещите са много напрегнати. Седим на улицата пред къщата, бабата е постоянно там. На мен ми е забранено да вляза вътре във входа на къщата, а там е звънецът. Няма дори как да звънна, когато пристигна. Трябва да им се обадя по телефона. Просто е някаква абсолютно нелепа ситуация.“
Според Силвия децата са обсебени от баба им, в което според нея, от една страна, няма нищо лошо, но проблемът е, че
„тази грижа всъщност ги лишава от нещо, което им се полага; нещо, което си е тяхно – майчината грижа.“
Лишение е ключовата дума и в разказа на Владимир Ненов. Преди 4 години и половина той се разделя с партньорката си и въпреки че тя се премества да живее на 300 метра, бащата вижда децата си едва 4 дни месечно. Твърди, че има случаи, в които дори този минимум не се спазва и се налага намесата на полиция или на Отдела за закрила на детето, за да получи достъп до децата си.
„Няма обективна причина да не си виждам децата, защото сме буквално съседи“, отговаря той на въпроса ни как си обяснява саботирането на срещите.
Владимир също казва, че децата са „тежко настройвани“ срещу него.
Той е един от активистите по въпросите за споделеното родителство и координира всички събития по темата в Пловдив. Необходимостта от споделено родителство вижда, защото според прилагания до промените Семеен кодекс, ако двамата родители не постигнат съгласие, съдът е длъжен да предпочете единия от тях и „това ги вкарва във война“.
„Хората, като се разделят, не се разделят, защото са най-щастливи. Те се разделят, защото има проблеми, особено когато пък има и дете. Решението да се разделите и всеки да си поема по своя път е много тежко. И въпреки това, щом се случва, значи има някакви непреодолими проблеми. Няма вече доверие един към друг, няма комуникация, няма път напред заедно.“
И ако до този момент, влизайки в съдебната зала, родителите се страхуват, че един от тях може да бъде предпочетен да гледа децата, сега според Владимир, „ако и двамата са годни, имат добър родителски капацитет и желание да полагат грижи за децата, съдът има право да постанови съвместно упражняване на правата. Тоест ти вече влизаш в съда и не се притесняваш дали няма да ти вземат детето. А си съсредоточен върху това да докажеш, че си годен родител.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Досега действащият Семеен кодекс според адвокат Йорданка Бекирска е позволявал „окупация на родителските права“ – тоест възможност родителят, с когото живее детето, да взима авторитарно решения. В същото време по думите ѝ законът е позволявал родителските права да се упражняват в интерес на детето от двамата родители ЗАЕДНО и ПООТДЕЛНО (?!).
Бекирска дава примери от практиката си, в които:
Според Бекирска промените в Семейния кодекс ще преустановят тъкмо такива злоупотреби от страна на родителите.
Клиничният психолог Анелия Горгорова обаче вижда в измененията възможност за още повече конфликти, насилие и институционален тормоз:
„Представете си едно малко дете. Как ще бъде отглеждано то, ако родителите му не се разбират и ако единият прави напук на другия? Достатъчно е например родителите да използват различни родителски стилове – дори за режима му на сън. Когато единият родител не е съгласен с нещо, не можем да го принудим да се съгласи. Тоест в момента използваме закона, за да заведем поредното дело, в което да принудим един от родителите [който в в случая има своите основания да не е съгласен на споделено родителство, бел.ред.] да се съгласи с определени неща.“
По думите ѝ дори не става въпрос за по-сериозни решения като обрязването, с което дава пример адвокат Бекирска.
„Говорим за елементарни неща. Например да заведем детето на спорт. Вие знаете ли колко родители го саботират? Въпреки че е полезно детето да ходи на определен спорт или например на курсове по чужд език.“
Според Анелия Горгорова част от адвокатите, които лобират за промяната на законодателството, учат родители как да водят дела, как да саботират бившия си партньор, как да снимат например дома му с цел компрометиране на родителския му капацитет. Споделеното родителство, казва Горгорова, налага задължително осигуряване на контакт с другия родител, независимо какви са последиците за теб – „абсолютизиране, което вече се отрича в много държави.“
Бърза проверка в някои от големите европейски държави показва следното:
Във Великобритания например няма автоматично споделено родителство – съдът решава според „най-добрия интерес на детето“, а родителите могат сами да се договорят. В Германия споделеното родителство е възможно, но настъпва при доброволно деклариране от родителите или след съдебно решение – тоест също не е автоматично. Във Франция къде живее детето например се решава в зависимост от конкретните обстоятелства и преценка на съда или от споразумение. Испания допуска съвместен режим, но той се определя от съд или по споразумение и оценка какъв е интересът на детето.
Адвокат Адела Качаунова нарича промените „опасни“ заради българския контекст. Според нея има неща, които са принципно добри в други системи, но у нас се използват превратно.
„Споделеното родителство е нещо чудесно, но то предполага да има разбирателство между родителите, да има изградени работещи социални системи, които да им съдействат за преодоляване на конфликти. Нашите системи в България не работят качествено и ефективно, за да съдействат на родители в конфликт и за да предпазват децата им.“
Някъде по пътя, насред разказите за и против споделеното родителство, измежду завоите на семейните неразбирателства и нереформираната ни съдебна система, за-доброто-на-децата се е спънало в стена.
Дали ще е заради напазаруван съдия, или гнил социален работник, синовете и дъщерите ни се превръщат не просто в слушатели на ужасни истории. Нашите ужасни истории правят децата главни герои на кофти съдби.
Споделеното родителство звучи като хубавото начало на една осъзната раздяла. Зад ехото от съдийското чукче, насред мъдростта на Темида, без фокус и скрити от кадър, се спотайват истории за възрастни, които дърпат децата си, за да докажат, че са по-добрият родител; за да заявят някак, че „ти на мене децата няма как да ми вземеш“; за да обслужат своето его. Остава да се надяваме съдебната система да се справи с лабилността си и да не си затваря очите за насилието там, където наистина го има.
Накрая ни се ще да ви припомним старозаветната притча (Трета книга на царете, 3:16–28) за двете майки, които спорели пред цар Соломон чие е детето. И когато царят казал да се вземе меч, да се разсече детето на две половини и да се даде по една на всяка, едната жена казала да не го убиват и да го дадат на другата, защото „утробата ѝ я заболяла за сина ѝ“. И така Соломон разбрал коя е истинската майка и разпоредил да ѝ върнат детето.
