Днес отново ни гостува Дарина Рангелова, която се подвизава далеч на север, в Онтарио, и не спира да споделя с нас различните аспекти на живота там, което адски ни радва. Причината да напише днешния си разказ е недопустимата случка отпреди няколко седмици, когато майка на дете със специални образователни потребности е била помолена то да не участва в тържеството в градината по повод Международния ден на жената. Споделихме разказа ѝ с вас в текста Няма дете, няма проблем. Дарина решава да пише на учителката на сина си, за да попита какво правят те там, в Канада, когато някое дете има нужда от специално внимание и занимание, както и при проблеми с поведението, каквито е имало и нейното дете. Ами, във всеки случай не ги набутват в ъгъла – а просто дават шанс всекиму. Сигурни сме, че има и много други държави по света, където децата със специални нужди са третирани като личности - чакаме да доживеем това да се случи и тук.

***

Получих въпроси какво се прави тук с децата с проблемно поведение. Тъй като не съм съвсем наясно, писах имейл на учителката на Тони със запитване относно обучението на деца със специални образователни потребности или просто с проблеми в поведението.

Децата бяха във ваканция, така че не очаквах отговор преди първия учебен ден, още повече, че имейлът е служебен. След два дни получих отговор с извинение, че чак сега го вижда, защото е била на посещение на възрастния си баща. Пишеше, че не може да отговори на въпросите ми и ще ги препрати на учителката, която е в този ресор. И в неделя получих имейл с отговорите.

Честно, доста се впечатлих от това, че... че просто отговориха на въпросите ми през почивните си дни.

И така, ето какво ми е написала учителката:

„Обикновено всеки случай първо се разглежда индивидуално, няма общ протокол, стремим се всяка програма да задоволява индивидуалните нужди.

Въпрос 1: Какво се случва, ако ученик не желае да учи и не постига минималните образователни стандарти?

Отговор: На първо място ние вярваме, че децата желаят да учат, когато материалът и програмата са базирани на техните индивидуални нужди. Понякога отнема време и се налагат многократни обследвания от различни специалисти, докато стане ясно какви са индивидуалните нужди на детето.

Въпрос 2: Има ли „специални“ класове или индивидуални асистенти?

Отговор: Има специални занятия, насочени към индивидуалните нужди, като поведение, социални или емоционални нужди, проблеми с ученето и т. н. Всеки борд е различен в начина, по който предлага подобна подкрепа. Нашият борд ще предостави асистент, ако детето има нужда от помощ, също ако има проблем със самодисциплината и може да нарани себе си или другите.

Въпрос 3: Какво се случва, ако ученик е агресивен и родителите не съдействат? Какви санкции се прилагат?

Отговор: Отново всичко е индивидуално. Ако е достатъчно тежко провинение, може да се отстрани от училище за един, два или няколко дни. Може дори да се изключи от училище.

Въпрос 4: Има ли санкция „преместване“ в друго училище?

Отговор: Не можем да преместим ученик без съгласието на родителите.

(Това не е точно така, но аз съм задала въпроса по този начин, тъй че отговорът е коректен. По-надолу ще поясня.)

Въпрос 5: Кое мислите, че е важно за децата със специални образователни потребности и как се интегрират те?

Отговор: Зависи от нуждите на учениците. Има напълно интегрирани, полу-интегрирани и частично интегрирани. Нашата мисия е да им помогнем да бъдат независими, колкото се може повече.“

Разбира се, не всичко ми се изясни и потърсих програмите на сайта на Министерството на образованието. Тук поне всичко лесно може да се намери. Както стана ясно и от имейла, за децата със специални образователни потребности се изготвят индивидуални програми и се интегрират в различна степен, в зависимост от възможностите им.

По-интересното за мен бе какво се прави и как се санкционират децата с чисто поведенчески проблеми. Прилага се прогресивна дисциплина.

Знаете, че Тони имаше проблеми с поведението. В началото, още като не знаеше английски език, положението беше тежко. Всъщност нищо кой знае какво не е правил по българските „стандарти“. Гъделичкаше децата доста грубо, буташе ги, веднъж хвърлил нечия шапка в локва. За тези неща непрекъснато ми се обаждаха, тъй като те нямаше как да се разберат.

След като забраних на Тони да докосва децата, той започна да плюе. Тук вече ни извикаха на среща, като искаха и двамата с баща му да отидем. Присъстваха учителката, психологът и директорът. Казаха, че това не може да продължава така, има оплакали се родители, и следваща санкция ще е отстраняване от училище за по ден – два. Предвид ситуацията, че Тони беше в стрес от преместването и невъзможността да говори на английски, ни влязоха в положението и проявиха търпение.

Предложиха разни стратегии, например да му дават някакви карти, като награда за добро поведение. След като проговори езика, нещата доста се подобриха. Но недостатъчно.

В първи клас посещаваше занятия за овладяване на емоциите и позитивно поведение. Тогава се ядосах, че не са ме питали, а направо получих писмо. В крайна сметка осъзнах, че това е само в негов интерес, защото той наистина не умее да изразява емоциите си.

Тази година не посещава такива занятия, въпреки, че ми се щеше, но учителката преценява. Засега няма оплаквания. Имаше само едно – замерил с обувка едно дете и то се стресирало. Много ми стана смешно, защото ако беше в което и да е българско училище, едва ли щяха да ме уведомят за такава незначителна случка.

Какво се случва обаче, ако няма подобрение и детето тормози другите?

Отстраняване – за леки провинения до 5 дни, за по-тежки - до 20 дни. Това си е наказание и за родител. Все пак, ако детето е под 12 г. трябва да го гледа някой. Ако ученикът е отстранен за повече от 5 дни, се прави индивидуална програма, академична, за да не изостава с материала, и такава за коригиране на поведението, според случая. Отстраняването за самите деца е срамно.

Тони не е стигал до отстраняване. Но той някак сам взе решение да не е насилник. Повлиян от средата, предполагам. Помня първата година, веднъж, като го взимах и чаках до шкафчетата, едно момиченце от класа му дойде и ми каза, че Тони се държи неприемливо. Въобще не можах да реагирам, толкова неудобно се почувствах. Едно дете на 5 г. ме засрами.

За побой, притежание на оръжие и други, ученикът може да бъде изключен. Първо се отстранява, защото директорът няма право да реши сам. Директорът предлага на борда (училищата се управляват от борд), свиква се среща, на която се разглеждат всички гледни точки. Родителите и ученикът също присъстват и могат да се защитят. Бордът решава дали да бъде изключен, и ако да – дали само от това училище или от всички, управлявани от борда. Както отстраняването, така и изключването може да се обжалва.

Ако е изключен само от конкретното училище, просто го записват в друго. Това реално е „преместване“ в друго училище. Ако обаче е изключен от всички, бордът трябва да предостави академична програма и задължително програма за работа относно поведението, пак според случая. Има и разни срещи с родителите. Ако ученикът изкара успешно програмата, може да се върне в училище. Това е обаче, ако ученикът е съгласен и съдейства. Ако не – си остава изключен и отпада от образователната система.

Не знам какъв процент отпадат от училище, но има възможност, ако след няколко години се осъзнаят, да си завършат средното образование. Към борда има центрове за алтернативно обучение за хора над 18 г., отпаднали от училище и решили все пак да го завършат. Аз ходих на един курс там - струва $25 на година и можеш да учиш каквото си искаш, а за тези, които искат диплома за средно образование, си има и задължителни предмети - както си е в едно истинско училище за средно образование.

Терминът специални образователни потребности (СОП) обхваща деца с различни обучителни трудности, езиково-говорни нарушения и различни видове увреждания. В стремежа си да ги приобщят към всички други деца със стандартни потребности в образованието и да могат всички те да растат здрави и щастливи, за да станат пълноправни и удовлетворени членове на стабилно общество, едни хора се събират и съставят няколко документа – Конвенция за правата на детето (ООН, 1989 г.), Конвенция против дискриминация в образованието (ЮНЕСКО, 1960 г.), Декларация от Саламанка (ЮНЕСКО, 1994 г.) и Конвенция за правата на хората с увреждания (ООН, 2006 г.) – които да се грижат за благосъстоянието на децата и хората с увреждания, а в частност – на децата със специфични потребности в образованието.

Те стигат до заключението, че най-ефективното средство за борба с дискриминацията в образованието, са обикновените училища, които би трябвало да създават гостоприемна среда, да изграждат толерантно общество и да предоставят равен достъп до образование на всички. Именно те трябва да осигуряват специална педагогика за децата със специални образователни нужди. Смисълът на приобщаването им е в това да са заедно със своите връстници; да се чувстват пълноправна част от обществото; да са в достъпна и здравословна среда, съобразена с техните възможности на обучение; да имат достъп до индивидуални образователни програми и специалисти – ресурсни учители, логопеди, психолози.

А какво прави България, за да приобщи децата със СОП? Учтиво ги кани да застанат в ъгъла, където никой не ги вижда, за да не затормозяват и без това измъченото всекидневие на хората. Или просто, ако може, въобще да не се появяват в хубавите дни. Наскоро беше 8 март – символ на силата на женския дух и равноправието между половете. На този ден все още в много детски градини се провеждат тържества, от които някои майки на деца със специални образователни потребности, са помолени да отсъстват.

За сблъсъка си с българската образователна система реши да ни разкаже една от тези майки – Антонина Кенова – която от няколко години полага зверски усилия да накара някой да предостави адекватно отношение и образование на детето ѝ. И проблемът е многопластов – на цялото ни общество – а не само в отделни институции. Промяната трябва да започне във всеки от нас поотделно, за да има своя масов отзвук.

Имам две необикновени момчета. Едното е с етикет „СОП“ и е на 5г, другото с етикет „в норма“, почти на 4.

Исках да напиша историята на Теди, „по-необикновеният“, и през какво премина за 2 години и половина в детската градина. Всъщност тази история не е само негова. Срещнах достатъчно родители на „Теодоровци“, за да се убедя, че МАСОВО децата ни са нежелани в детските градини.

Записваш детето си в детска градина на 3г. То изостава говорно и комуникативно. Или с други думи – той е различно дете. Може да е с Генерализирани разстройства на развитието (ГРР), Аутизъм, със Синдром на Даун. Психолог ти препоръчва, че масовата градина е най-доброто за детето, за да може да догони връстниците си. Попадаш на учител, който заявява: „Детето Ви не е за тук!“ Смело питаш „ А за къде е?“

За частна градина или самостоятелно гледане.

При 30 деца в групата нямало как да се справи с него. И тук изниква въпросът „Аз имам ли вина, че учителката работи с 30 деца в групата, 2 – 3 от тях със СОП и без никаква подкрепа от специалисти?“. Добре. Имам явно, ще се опитам да подобря условията за децата и техните учители!

И започвам. Предлагам услугите си на доброволец – да помагам в друга група, не в тази на детето си. Пък в неговата ще намеря друга майка. НЕ става. Предлагам външни специалисти да влизат в групата. Не става. Предлагам студенти. Не става. Година по-късно предлагам да назначат помощник на учителя, защото е излязла наредба и има такава опция. Не става. Всичко, което предлагам не се приема. Временно го записвам в частна градина, защото положението в общинската става нетърпимо. Учителките вече ме гледат лошо, постоянно се оплакват от Теди, а на него не му е добре там.

Как премина първото тържество на Теди? Водя го на градина и се сбутвам с медицинска сестра и директор. Говорим си и по едно време чувам „Вие нали ще дойдете на тържеството следобед? Нали ще седите с Теди отстрани?“ Държа да подчертая, че беше мила молба. Наистина. Учителките не са посмели да ме молят, прехвърлили топката в ръцете на директора. Как мина тържеството ли? Не отидохме. Прибрах си го по-рано и не отидохме. И от тогава не съм фен на тържествата. Даже искам да ги забранят в този им вид.

Вярвам в детето си! Винаги съм вярвала! Плакала съм и съм била обезверена един-единствен път. Когато трябваше да преразкажа историята за тържеството. Оказа се, че съм била дълбоко наранена, а дори не съм подозирала. Истината е, че аз искрено вярвах и се надявах да го включат в тържеството, та дори и да го държат за ръката!!! Ама не – ОТСТРАНИ му е мястото.

Знаете ли кой е основният похват за справяне с родители като мен? Родители на деца с проблеми, които отстояват правото на децата си да посещават масови общинска градини или училища? Настройване на останалите родители срещу детето. Ако детето проявява вид агресия, това е добре дошло за писане на жалби. Жалби срещу деца… Ако детето е като моя Теди и е миличък и неагресивен, тогава е по-трудно. Тогава учител обяснява на родителите, че догодина в подготвителна група ще се УЧИ сериозно и той ще спъва процеса.

Трябва да се отървем от детето. НЯМА ДЕТЕ, НЯМА ПРОБЛЕМ. ЧУДО!

Родителите в групата ни, в по-голямата си част се оказаха доста свестни. За единиците, които бяха срещу детето… за тях нямам думи! Та част от свестните предложиха сами да си финансираме помощник, но аз вече бях отправила такова предложение и ми бе отказано. Интересното е, че дори и тези, които бяха на моя страна, постоянно ми повтаряха да махна детето си, защото виждат, че там не му харесва. И бяха прави. Но в онзи момент вече се бях запознала с достатъчно родители в моето положение и реших, че няма отказване.

Пак го спрях от градина. Цели 7 месеца не ходи. Писах жалби и бях готова да ги пускам през септември 2017 г. И тогава изведнъж смениха едната учителка! Реших да дам шанс на новата. А тя се оказа ПРЕКРАСНА!

Като общество (има ли го, няма ли го?), не можем да си позволим да оставим децата със СОП, техните учители и родители да се справят САМИ! Това не е в ничия полза.

През 2015 г. бях гневна на учителите.

През 2016 г. – и на родителите.

През 2017 г. осъзнах, че и най-прекрасните учители не биха успели да са от полза за детето ми, ако не са подкрепени от специалисти. А родителите не се запознати със състоянията на децата ни и се страхуват.

През 2018 г.:
1) В едно квартално училище в София майка на дете с аутизъм е допусната да влиза в клас и да подкрепя както него, така и учителката му.

2) В един провинциален град друга мама не я допускат да влезе с детето си в клас и да подпомага процеса на обучение.

3) В една столична детска градина дете с ГРР ходи 2 пъти седмично за по 3 часа, защото не могат да се справят с него.

4) Има пълен екип в нашата градина – психолог, логопед и специален педагог, назначени на половин щат. Има и трима помощници на учителя. ОБАЧЕ! Винаги има едно „обаче“ в такива случаи. Проектната дейност, по която са назначени част от специалистите, приключва в края на юни 2018 г. И съществува опасност част от тях да бъдат съкратени поради липса на средства! Не само в нашата, а във всички градини, в които не достигат средства за специалисти, трябва да бъдат отпуснати такива!

5) В детски градини и училища родители се борят за осигуряване на специалисти и им се отговаря, че „ПАРИ НЯМА“.

6) Там, където има специалисти, масово работят с повече деца, отколкото е по наредба. А това означава по-малко часове работа с децата. Неефективност.

7) В десетки детски градини родители са изнудвани да водят децата си за половин ден. По-лесно е, нали ви писах по-горе – „няма дете, няма проблем“.

Уважаеми учители, ние родителите знаем колко отговорна и тежка е работата ви. Знаем, че често имате нужда от подкрепа. Приемете я, когато ви я предлагаме. Борете се ЗАЕДНО с нас за специалисти.

Уважаеми родители, децата със СОП не са страшни. За да могат да разгърнат максимално възможностите си, те трябва да са сред връстници, а не затворени в домовете си.

Уважаеми родители на деца със специални образователни потребности, НЕ трябва да мълчим, за да може всяко едно дете да бъде подкрепено според нуждите му!