Как се качват на хижа на 2300 метра надморска височина две двегодишни деца?

Ако това беше задача по математика, от типа „две деца тръгват от Бургас към Горна Оряховица, докато в същото време две тръби пълнят басейна в 22-ро училище“, още отсега щях да кажа на всеки талантлив математик, дръзнал да се опитва да я решава, че това е едно уравнение с много, МНОГО неизвестни.

В него например липсва информация дали майките са взели достатъчно солети, дали бащите могат да подгъват крака като камили на пресечен терен и да качват на гръб квичащи малолетни пътници, както и колко е разсейващ пейзажът наоколо – има ли мравки, храсти с гъби, камъчета, които трябва да бъдат събрани, и пръчки, с които децата да си извадят очите.

Ако пък ви разказвах виц, сигурно щях да кажа:

ами, правите си две деца, чакате ги да станат на 2 години, отивате на 2300 метра и ги оставяте в хижата.

Но понеже не ви разказвам виц, а истинска история, ще започна малко по-отдавна – няколко години преди това, когато вашата скъпа другарка Красимира се запознава с бащата на едното от тези деца и той се оказва един от онези мъже, които ходят по планини, въоръжени с огромни раници, в които можеш да пренесеш телевизор Велико Търново, имат нож против мечки, виждали са мечки, спят в палатки сред мечките, а зимата карат ски по писти с отвес от 99 градуса и чакат мечките да се събудят от зимен сън, защото им е скучно (на мъжете), когато мечките спят.

Докато в същото време Красимира води един сравнително безопасен живот, в който осезаемо липсват мечки, планинарството се изчерпва с качване с лифта до Алеко, поглъщане на супа, греене на слънце и връщане обратно, а зимните спортове според нея са за хора, които не са толкова силно привързани към глезените и коленете си и затова нямат против да ги оставят раздробени по разни Шилигарници-Милигарници.

Съдбата обаче е най-голямата присмехулница, както всички знаем, и така дойде момент, в който на Красимира ѝ се наложи да обуе планинарски обувки 42 номер, да нарами раница с размери на малка кухня и да се качи на тия ми ти 2300 метра надморска височина, където да води активен планинарски живот посредством челник, билков чай и увиване в спален чувал.

Оказа се, че преживяването е много приятно, дори и омразното изкачване - напук на очакванията ми да умра без дъх в някой бистър ручей, където да ме изкълват оцъклени планински пъстърви.

Всичко това започна преди около 6-7 години и към този момент вече се водя средно ниво планинар, ако не броим няколко злощастни случая, като например качването ми на Мальовица, след което скубах изгорялата кожа от ушите си в продължение на седмици, както и още две подобни изживявания, а именно:

1. Денят, в който мъжът ми реши, че ще ме учи да карам ски.... къде, къде – НА СЕДЕМТЕ РИЛСКИ ЕЗЕРА, РАЗБИРА СЕ (а не на хълмчето на Камбаните, което е много по-подходящо за идиоти като мен). Това е история, изпълнена с доста нерви, течащи носове, замръзнали сълзи и усещане за безнадеждност в открития лифт, на фона на реплики „ГЛЕДАЙ, ГЛЕДАЙ КАКВА КРАСОТА, БОЖЕЙЙЙ“, докато у мен растеше предчувствие за предстояща бяла смърт. Финалът настъпи с крясъка „СКАЧАЙ И ТИЧАЙ!!“ - след който крясък аз се свлякох от лифта и се приземих като прасе с вързани крака НЯКЪДЕ в пустошта от лед, мъгла и сняг, а в разкикерченото ми, безжизнено тяло започнаха да се спъват и да падат всички останали нещастници, слизащи от лифта след мен.

Тази история, която след това се разви в един епичен триптих, ще ви я разкажа в началото на зимния сезон, че сега не ѝ е време. Само ми напомнете!

2. Денят, в който тръгнахме на мръкване да се катерим до езеро с кодово наименование „Смрадливото“, за да спим там на палатка (сами!) на фона на веселяшките разкази на мъжа ми как преди 2-3 години ТОЧНО ТУК видял мечка. 3 минути, след като се добрахме и си направихме огън, рязко стана нощ, угасихме огъня и си легнахме в нещото, което той наричаше палатка, а според мен беше парцал, направен от стари цедки, през които кондензът се стичаше на безмилостни, ледени капки върху лицето ми и ме оставяше с чувството, че лежа подгизнала, увита в пухенка и планинарски обувки, върху надуваем дюшек, насред Северния ледовит океан, ЗА УДОВОЛСТВИЕ. Напомнете ми и тая история да ви я разкажа някой път, че също е много хубава!

И така, дойде моментът, в който освен клетата майка, трябваше да закараме и клетото дете на въпросната хижа, наречена „Рибни езера“ - ама не онова Рибно езеро, което го знаете, а едни други езера, високо в чукарите над Рилския манастир. Това е магично и чудно красиво място, където телефоните нямат обхват (с изключение на някаква точка на отсрещния баир, на два часа катерене), но за сметка на това има коне, езера, чист въздух, тук-таме по някое куче и някоя котка, стари бунгала и въпросната хижа, в която има един стол и една баба Данче на 74 години, която готви божествен боб.

Всичката храна и напитки в хижата се качва с коне, а как се качва баба Данче на 74 години е въпрос, който от години ме терзае и някой ден ще взема да я питам.

Та, уговорихме още една двойка наши приятели, също отявлени планинари, и с дете на същата възраст като нашето, да дойдат с нас, за да не изкукаме сами с мечките и рибите, и поехме на път.

За да стигнете до хижа Рибни езера, трябва да минете през Рилския манастир, да продължите през Кирилова поляна и оттам да карате още около час по черен път, където накрая да оставите колата, да излезете и да започнете да се приготвяте за прехода до хижата.

За полу-тренирани хора и ако не водите двегодишни деца със себе си, би трябвало да можете да стигнете до горе за около час и 15 минути, а подготовката се състои в обличане на дрехи с дълги ръкави и крачоли, и щедро обливане със спрей против комари, тъй като там расте и вирее някаква порода комари с големината на яребици, които кацат върху оголения ви прасец и го отнасят към някоя скала около Злия зъб, където си го глозгат на спокойствие.

Облякохме подобаващо децата, нахлупихме им шапки и очила на главите, обяснихме им осемнайсет пъти, че сега ще трябва да походят малко, и метнахме раниците на гърбовете си. Мъжете - от онези раници, в които можеш да пъхнеш боксониера с южно изложение, а жените – от малко по-малките, компактни раници, които само дават вид, че са леки, но иначе хубавичко опъват ишиаса и навяват мисли за безрадостния живот на Белчо и Сивушка.

И така, какво става, като тръгнеш на поход с двегодишни деца?

В началото всички са много екзалтирани, особено въпросните деца. Подскачат, кихат, сочат върховете, гонят мравки, говорят за риби и обещават тържествено, че ще ходят. Вие се правите, че вярвате, изяждате по две парчета луканка и едно варено яйце, за да имате сили, слагате си идиотската сламена шапка, нарамвате боксониерата и тръгвате.

След 10 метра детето казва ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ.

Вие леко потръпвате и казвате – еее, айде още малко, виж къде трябва да идем, при рибките, горе високо в планината, там има и кончета, как прави кончето?

Детето казва как прави кончето (кльоч-кльоч-кльоч) и минава още 10 метра, след което се увива като водорасло около ръката на родителя, който го води, и с пронизителен писък започва да си влачи задницата по земята. Бащата предлага да го качи „на кон“ върху раницата-боксониера, детето охотно приема и се озовава горе.

Другото дете, естествено, мигом поисква същото и неговият баща, ще не ще, го вдига и го инсталира върху неговата си боксониера.

Настъпва спокойствие и всички се правят, че вече всичко е наред. Керванът продължава да върви – ехеее, минали сме вече цели 20 метра, то, дето се вика, не остана!!

5 минути по-късно.

Някъде изпод клоните с натежали шишарки, между които се провира раницата с инсталирано дете, се процежда гласец:

ИСКАМ СОЛЕТИ!!!

Керванът спира, майката сваля топуза от гърба си и вади един от сто и петте пакета солети, с които се е запасила, подава го на детето и то, като един блед британски колонизатор, възседнал индийския си роб, тържествено започва да хруска – разбира се, под носа на другото дете. То, понеже не е балама, също поисква солети и така се създава една своеобразна поточна линия между двете боксониери, в която се прехвърлят солети, вафли, вода, шишарки и други стоки от първа необходимост.

След 15 минути бащите започват да пуфтят, щото, както и да го гледаш, това си е една чудовищна раница с осемдесет джоба и тегло от 20 килограма, върху която е кацнало дете с тегло 14 килограма, което се киндилка като мех с вода, а пътят не е като алеите в Борисовата градина.

Стигаме до полегат камък, където камилите подгъват крака, а помощник-шерпите поемат децата от раниците и ги пускат да изследват храстите. Започва да изглежда малко безнадеждно, но поне е красиво и някакси отчаянието не може да вземе връх над потоците, боровинките и цветята.

Почиваме си десетина минути, някои пикаят, други пият вода, трети ровчат с пръчка сред камъните и питат къде са рибите, след което тръгваме отново, пустошта се раздира от поредното ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ, камилата подвива крак, помощник-шерпът поставя детето върху боксониерата и керванът със солети, луканка и резервни гащи потегля наново.

Това се повтаря още 5-6 пъти, докато накрая виждаме крайчеца на първото езеро и в редиците настъпва оживление.

Успяхме! Ура! Ще се живее! Сигурно така се чувстват алпинистите, покоряващи осемхилядници!

Децата и те се радват – дори слизат от раниците и започват да крещят срещу езерото в израз на задоволство и изненада. Добираме се до хижата, а баба Данче излиза да ни посрещне - същата си е, като преди 3 години, когато съм я виждала последно преди да забременея. Пак се замислям - как се качва тая жена, просто не знам!

Отнякъде изпълзява котка – моето дете, израсло с огромна котка с размерите на косатка, пощурява от кеф, хваща я за за опашката и оповестява на широката общественост АЗ НОСИМ!! Обяснявам, че котки не се носят никъде, камо ли за опашката, защото само това ми липсва – разпрани ръце и издрани лица на 2300 метра над цивилизацията. Въвеждам строго вето върху дърпане на опашки, уши и мустаци, и установям ред за галене на котка – първо едното дете, после другото и КРАЙ! Котката, мисля, също ми е благодарна.

Поръчваме боб и кюфтета, а после се настаняваме в бунгало, където в следващите 3 часа спим, а след това всички отиваме на разходка до езерото и се дивим на красотата на тая ми ти природа, пълна с езера, риби, скали, сипеи с остатъчен сняг и мека, зелена трева. Възрастните са щастливи, децата – още повече.

Боже, станаха хора тия деца и доживяхме да ходим по планини с тях (буквално)! Само трябва да се внимава да не падне някое дете в езерото, нали, иначе други опасности няма – най-много да се преяде с боб.

Със скриването на слънцето става студено – вадят се полари, пухенки и шапки, и се тръгва обратно към хижата. По пътя се натъкваме на коне – Красимира, която е падала от кон, е със смесени чувства по отношение на галене на копринени конски муцуни, но се предава пред тая красота – няма как пред теб да стои кон и да не посегнеш да го погалиш. Детето е толкова впечатлено, че не спира да говори цяла вечер, загубва ума и дума, тръгва по наклонената плоскост, изпива 3 чаши чай, изяжда две вафли и заявява, че иска да спи.

Водиш го в бунгалото. Обясняваш, че ще спи в спален чувал – най-хубавият и топъл от всички два, с които семейството разполага. С по-скапания ще спи майката, а бащата ще спи с вълнен пуловер и две одеала, защото човек, който е виждал мечка, няма нужда от спален чувал.

Обличаш детето в дебели дрехи и чорапи, закопчаваш чувала, гасиш лампите и заспиваш с него, надявайки се студеният, чист въздух да го занити и то да спи непробудно до 8 сутринта.

1 час по-късно страшен рев раздира тъмното бунгало.

Скачаш в ужас - мечката ли влезе, конят ли влезе, И ДВЕТЕ ЛИ ВЛЯЗОХА, КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ВЛЕЗЕ!!! – това е първата мисъл, която ти минава през главата, но бързото светкане с фенерче и оглеждане на местопрестъплението разкрива далеч по-прозаичен проблем.

Детето се е напикало до ушите.

ДО ТВОИТЕ УШИ.

През памперса, през анцуга, през спалния чувал. Тия три чаши чай хубавичко са наквасили всичко, а температурата е около 6 градуса и сигурно е вълшебно да лежиш напикан в тоя студ. Ставаш, отваряш боксониерата и се молиш в нея да има още тринайсет анцуга, блузи, полари и чорапи. Успокояваш клетото, тресящо се от студ дете, обясняваш му, че е студено, защото сме в планината, и при други обстоятелства в планината Е МНОГО ХУБАВО, СТИГА ДА НЕ СЕ НАПИКАВАШ, даваш му нова вафла, а също и сушени сливи, обръщаш спалния чувал с напиканото наопаки, и си лягаш до него, за да го топлиш.

На сутринта разбираш, че и в съседното семейство е имало напикаване до уши в чувала - това създава една нова дисциплина в олимпийските спортове, а именно Синхронно напикаване в зимен спален чувал, в която поне към този момент присъстващите там са абсолютни победители.

За радост на сгърчената ти, опикана душа, сутрините край езерата са разкошни – слънцето топли, котките се въргалят по гръб, конете се чешат, баба Данче прави мекици, реката ромоли край теб и въобще цялата природа се е впрегнала да те накара да се чувстваш приятно безмозъчен (а не неприятно безмозъчен, като в града). Върху камъните се сушат напиканите чували, децата ровчат из пластилина, който предвидливите майки са скрили в раниците-топузи и всички са щастливи - времето се точи бавно, идват нови туристи, а други отпрашват по пътя си към други хижи и други баби Данчета.

Така, в безмозъчие и безвремие, идва моментът да тръгваме обратно – сега ми звучи идиотско да предприемеш целия този преход само за 1 нощ, но вече го бяхме решили и в долу, в цивилизацията, ни чакаха хора.

И тук допуснахме най-голямата грешка с планирането във времето. След като хубаво нагнявихме котката, а тя хубавичко одра някои от нас (мен), изядохме по един боб и няколко кюфтета, излочихме петдесет чая, нарамихме боксониерите, детето влезе в ролята си на махараджа и възседна баща си, то, разбира се, заспа.

ЗАСПА!

Разля се като плик с прясно мляко върху раницата и главата на баща си, и захърка блажено отгоре. Следващият час и нещо слизане по остри камъни и борови иглички си го прехвърляхме – ту единият го носеше 15 минути, ту другият, а то спеше блажено и се събуди точно когато стигнахме колата – свежо и отпочинало, докато ние приличахме на скитници, излезли след петгодишен престой в гората.

Имайте предвид тази дребна подробност със заспиването, ако смятате да ходите с малки деца из планините. Не ги носете на гръб в часовете им за спане, защото е адски, АДСКИ неудобно, освен ако, може би, не разполагате с една от онези раници със столче и сенник, в които нашето дете отказва да вирее.

Иначе един поглед назад – към чукарите, от които току-що бяхме слезли, набързо ни съвзе – мисълта, че сме прекосили целия този път, натоварени като катъри, за да изкараме 1 нощ в напикан спален чувал, ни се видя идиотска.

Следващият път отиваме поне за 2!

И ето ни сега - събираме сили и спални чували, както и желаещи да се присъединят към нас за следващото изкачване. Ако не ви е страх от катерене, мечки и коне, идвайте. Голям плюс ще е и ако не се напикавате в спалния си чувал, но това, все пак, си е ваша работа - ние няма да ви съдим, дори и да го правите.

Валентина Стоичкова ни допадна много с краткия си и забавен разказ за една незабравима морска "почивка" отпреди повече от 15 години, който единодушно решихме да покажем и на вас. Ето какво ни написа тя:

"Аз съм една „попораснала” майка - дъщеря ми е на 23 години, но като чета историите за деца на почивка, се сетих за една моя такава и реших да я споделя, защото е актуална и смешна."

Дъщеря ми беше за 2-ри клас и аз взех леко неразумното решение да ида на море сама с нея и да взема още две деца за нейна компания, а аз да си почина ИСТИНСКИ.

Боже, колко млада и глупава съм била!

Въпросните 2 деца бяха мой племенник, завършил 4-ти клас, и синът на една приятелка - завършил 6-ти клас. Пътувахме в посока Варна със спален вагон, настанихме се в кв. Чайка и морето започна.

Всеки ден ходехме на плаж, давах им пари и тримата ми купуваха вестник, вода и кафе (най-големият носеше кафето по обясними причини). Пусках ги на воля във водата и само ги предупредих като погледна към тях, водата винаги да им е до кръста.

Нещата вървяха добре, но на третия ден тича към мен дъщеря ми, цялата посиняла и накокошинена от студ, и ми вика - „Айде, бе мамо, изкарай НИ от водата, каква си такава учителка???!!”

Викам ѝ - „Не съм учителка в момента, в отпуска съм”.

Вечер, изкъпани, вечеряли и полузаспали, изпитвах дъщеря ми по таблицата за умножение (която тя и до ден днешен не знае за цифри, по-големи от 6).

Водих ги по музеи (да им мине изгорялата червенина от плажа), на Златните и на дълги вечерни разходки.

На връщане пътувахме през деня с влак и аз измислих цял репертоар словесни игри, за да кротуват. Към Вакарел репертоарът ми се изчерпа и аз млъкнах, за да измисля още нещо, а тримата моментално си отметнаха главите и веднага заспаха. Чак се ядосах, че по-рано не прекъснах игрите...

В купето с нас седяха още 2 жени, които се чудеха из целия път какъв ми е случаят. Да сме лагерници - не сме, малко сме като бройка. Да са мои и трите - горката жена...

Излязох по едно време в коридора на влака и аз да видя свят и жените поразпитали децата - и получили следните отговори от тях:

Дъщеря ми: „На мене ми е мама”

Племенникът: „На мене ми е стринка”

Синът на приятелката: „На мен ми е на мама приятелка”

Сега, като се сещаме за това море, момчетата твърдят, че им е най-хубавото море в детството, а дъщеря ми мълчи многозначително...

Идеята ми е, че каквото и да е преживяването, като минат години, човек се сеща само за хубавото и смешното, и слава Богу, че паметта услужливо е изтрила лошото.