За децата Десислава Петкова е „специален роботник“. Но всъщност тя е социален работник и ръководител на екип във фондация „За Нашите Деца“. Организацията започна кампания, с която да ни обясни с какво наистина се занимават хората като Деси. На финала на разговора с нея дърпаме чертата и си даваме сметка, че в длъжностната характеристика липсват човещина и сърце. Как обаче се запазват те в големия лош свят, защо едни хора искат да оставят децата си и има ли изход, когато мислиш, че вратите са заключени…
Десислава Петкова. Снимка: Фондация „За Нашите Деца“
Деси, опишете ни работата си, както бихте я описали на дете. Какво правите?
Социалният работник, най-общо, помага на хора, които не функционират по най-добрия възможен начин в обществото. Моята работа конкретно и работата на фондацията е насочена към деца от 0 до 7 години. Ако са с трудности или увреждания – до 10 години.
Каква е цялостната идея на фондация „За нашите деца“?
Идеята е, че ако инвестираш в ранното детство, печелиш повече. Защото след това, когато се натрупат дефицити и трудности, лоши моменти, травми, по-скоро гасиш пожари или отработваш някакви щети.
През първите три години мозъкът е най-бързо развиващ се, най-попиващ. Най-способен да променя неща, които не са се случили по най-добрия начин. И ако приемем, че детето има някакъв потенциал, инвестирайки възможно най-бързо в него, можеш да попълниш най-голяма част от дефицитите и то да достигне най-голям процент от потенциала си.
Това означава ли, че след определена възраст става все по-трудно и няма спасение от тежките преживявания и травмите?
Спасение винаги има. Въпросът е, че количествата усилия и ресурси, които хвърляш в ранното детство, ще са с много по-голяма възвръщаемост, отколкото тези в по-късен период.
Като във всяка професия и в тази има хора, които сякаш са родени за това, но има и други, които е възможно дори да вредят на ситуацията. Какво правите, ако Ви се наложи да работите с такъв човек – и във фондацията, и извън нея?
Във фондацията не съм виждала човек, който да вреди. Може да има човек, когото трябва да го понаучиш, защото приемаме и доста млади колеги. А вече във външната среда са множеството вредители – там се опитваме по законни начини да им влияем. Тоест сигнализираме хората над тях.
Например, ако хора от отдел „Закрила на детето“, които са органът по закрила, не правят нещо, както е по закон, наредба или по изисквания, и говорим с тях, и те продължават да не го правят, тогава пишем към регионална дирекция „Социално подпомагане“ (РДСП).
„Закрила на детето“ е отдел на дирекция „Социално подпомагане“, каквито има във всяка община. Регионалната дирекция е тяхната шапка във всяка област. Всички регионални дирекции са подчинени на Агенцията за социално подпомагане, която е държавният орган. И така нагоре, нагоре, нагоре, нагоре, докато задействаме някого.
Снимка на Фондация „За Нашите Деца“ от дом, в който специалистите на фондацията ходят на посещение.
Случвало ли се е, въпреки че се подават сигнали, да няма ефект?
Да, често се случва. Най-малкото заради принципа на разглеждане на сигнали. Когато пусна сигнал до отдела за дете в риск – много е бито, видяла съм го, работя с него – и те не реагират по установения ред, аз пиша същия сигнал и слагам копие до техните началници. Само че това, което правят техните началници, е да върнат писмо на същия отдел, който не е свършил работа и да кажат: „Тук имаме сигнал за еди-кое си дете, вижте какво става“. И те връщат: „Видяхме, всичко е наред“.
А как си обяснявате това? Тук не става въпрос за документ, а за бито дете. Дори да не си социален работник, това би следвало да провокира някакви емоции, емпатия, нещо да те жегне и да се задействаш.
За мен има два основни проблема. Единият е свързан с условията на труд за колегите от системата. Във Велико Търново работех в кризисен център за деца жертви на трафик. Там се е случвало да нося хартия за принтера на социалните работници в отдела. Също така си изчерпват за отрицателно време полагащите се часове за служебна кола, понеже я делят с още хора. Или ако искат да настанят някое дете някъде – няма места.
За София са ми разказвали колеги преди години, че в отдел „Закрила на детето“ всички социални работници са правили график за ползване на един компютър, на който да пишат. А има много за описване. След един час пряка работа с човек има повече от час писане. И тези колеги чакат на опашка за компютъра, за да пишат. Така че ако те не свършат нещо в срок и аз съм им много сърдита, се замислям дали въобще имат къде и как да го напишат.
Тоест от една страна са техните възможности, които са силно ограничени, плюс заплатата, която не е висока. И второ – там няма изискване за квалификация и за компетентност. Може да отидеш от средното училище и в движение да се учиш какво и как се прави.
Според мен, понеже от 20 години гледам какво се случва, държавата няма интерес тази система да функционира.
И все пак органът по закрила е отделът, който носи отговорност. Затова логично е там да се вземат и решенията. И когато това са грешни решения или вредни решения, на нас ни е много мъчно и тежко, но те носят отговорността. НПО секторът не може да изземе тази функция.
Имали ли сте случай, при който заради немарливост се е стигало до фатален изход?
Имахме един случай с майка на 22 години с три деца, която беше абсолютно сама. Тя не издържаше повече с тези деца, не можеше да отиде никъде, да излезе до магазина… И ги оставяше сами. Те бяха на 3 години, на 1 година и новородено. Детето на 3 беше с неустановени дефицити, тъй като така и не се разбрахме с нея да отидат на лекар и да се установи какво не е наред с него.
Трите деца живееха в претъпкан с вещи апартамент от 80-те години. И всъщност към края на нашата работа малкото дете беше прието в болница с черепно-мозъчна травма и имаше опасност от загуба на зрение. Предполагаме, че в някой от случаите, когато майката ги е оставяла сами, то или е паднало, или някое от другите го е съборило.
Но тези деца продължиха да си стоят сами. Майката много ни се разсърди, защото пускахме сигнали. От отдела за закрила на детето казаха: „Ние я познаваме, тя е чудесна. Пък и няма къде да ги настаним тези деца“.
Майката започна работа с нас доброволно и можеше във всеки един момент да се откаже да работим заедно. И тя това направи – прекрати работа с нас, защото не ѝ харесваше какво казваме. И в момента не знам дали това дете е живо.
Стереотипното мислене към подобна история би било, че става дума за майка от ромски произход.
Не, не е от ромски произход.
А има ли дискриминация от страна на държавата към ромски семейства?
Има дискриминационно отношение, но то е по-скоро към хора с нисък социален статус и ниско образование. Тоест, ако насреща им седи човек, който очевидно не разбира, не борави с думите, не е ориентиран, някои от социалните работници, които не са „топ специалисти“, биха могли да го третират зле. Но такива хора ще третират еднакво зле и българите, и ромите, ако са на това ниво.
По какво се разпознава социалният работник, който върши дейностите си със сърце?
Такъв социален работник стига до възможния край, за да постигне някаква промяна. Имам колежка, която за всеки от случаите си стига до финал. Каквото ѝ се даде и не върви, тя го докарва докрай. И тя, между другото, дойде от отдел „Закрила на детето“.
Наредба на здравното министерство дава възможност на неосигурени бременни жени да имат определен брой безплатни прегледи и изследвания. Въпросната ми колежка откри, че наредбата не се прилага. В софтуера на болницата, в която тя изпрати една от жените, с които работим, основанието от наредбата не съществуваше и бременната трябваше или да си плати, или да не ползва услугите.
Колежката ми разпечата наредбата, пусна я на всички болници, с които работим, пусна я на тези, които са я измислили, пусна я на всеки, за когото се сетиш. Натиска ги няколко пъти с писма, с телефонни обаждания, преследва ги, умолява ги, развява им наредбата и в крайна сметка – с няколко прости движения – основанието беше въведено в софтуера. И така тази наредба заработи.
Има ли наистина лоши норвежци, които ще дойдат да отнемат децата ни? Къде да ги намерим?
Не сме ги виждали. Пуснали сме пипала навсякъде в държавата, запознати сме с всичко, което се случва, но норвежците не сме ги виждали. Аз мисля, че те отдавна спряха да се интересуват от нас.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разкажете ни история с щастлив финал.
Част от работата ни е по споразумения, които сме сключили с няколко болници, да посещаваме родилни отделения, в които има родилка, заявила, че възнамерява да остави детето си. Законът предвижда през първия месец от раждането на детето тя да не може да подпише декларация, че го дава за осиновяване. Тоест законът предполага, че жената е силно емоционално разлюляна, че в момента има някаква криза, че хормоните ѝ бушуват, и не ѝ дава да се откаже от детето на мига. Разчита се, че в този един месец може да се формира някаква връзка между нея и детето, че може роднините, които не я подкрепят, да размислят.
Ние обикновено консултираме майките, но никога идеята ни не е непременно да задържим бебето в семейството. Ако видим обаче, че жената има някакво желание да остане с него, но нещо друго ѝ пречи, трябва да разберем какво е то и да видим дали могат да се наредят така нещата, че детето бъде при майка си.
Ако тя категорично го отхвърля, подкрепяме решението ѝ, защото ако го набутаме насила в ръцете ѝ и тя си тръгне с него, не знаем след седмица в коя кофа ще го намерим.
Но при всички случаи консултираме майките за възможни варианти. Имахме случай с бременно непълнолетно момиче, ученичка. С майка ѝ бяха решили, че ще крият бременността от бащата на момичето, защото „какво щял да каже“. А то видимо го искаше това дете, но майка ѝ беше решила друго.
Снимка на Фондация „За Нашите Деца“ от дом, в който специалистите на фондацията ходят на посещение.
В хода на консултацията, която направихме, ѝ обяснихме, че когато тя остави детето, органът по закрила ще трябва да изиска декларация от определен кръг от семейството, че не могат да се грижат за новороденото, тоест от нейните родители и от нейни пълнолетни братя и сестри. И така те няма да могат да скрият от баща ѝ това дете. Тогава събраха някакъв кураж. Признаха му на този човек, че дъщеря му има дете. А той много се зарадва, че има внуче. Момичето изведнъж разцъфна и бебето остана в семейството.
Но има майки, които идват да си оставят бебетата и дори не са съобщили на бащите на децата. Една майка беше казала на мъжа си, че бебето е умряло. Тя си живее с него, имат две други деца... По някаква причина беше решила, че това дете няма да го задържи, защото двете по-големи са с някакви дефицити, които тепърва ще изследват какви са. В крайна сметка същата колежка, която накара наредбата за неосигурените бременни да работи, разговаря с жената.
На следващия ден тя вече се вълнуваше от бебето. Искаше да го види. Колежката ѝ каза да информира бащата, за да помислят заедно имат ли възможност да го гледат. Тя му беше съобщила. Той се беше зарадвал, много си го поискаха и всъщност си го взеха.
