В България сме свикнали да чуваме, че децата са ни най-важното и заради тях си струва да се борим за това да променяме неработещи системи и механизми. Често тези приказки са просто клишета, които остават без последващи резултати, обаче от другата страна стоят неща като ПРОМЯНАТА, които ни показват, че... ами, че когато човек си е поставил за цел да работи за промяна и вярва в нея, тя наистина се случва.
С това си идваме на думата и казваме направо, че след броени дни е финалът на най-голямата социално отговорна инициатива на Нова Броудкастинг Груп в партньорство с Reach for Change България ПРОМЯНАТА и ако още не сте избрали и гласували за своя фаворит в надпреварата, време е да го направите.
Като финалисти и победители от изданието на ПРОМЯНАТА през 2018-та със социалната ни кауза Оле Мале, ние знаем колко важни са тези последни дни преди финала. Затова сега бързаме да ви разкажем за петимата финалисти в тазгодишното издание и след това ще ви оставим да решите кой от тях да подкрепите, като гласувате за някой от тях.
Имайте предвид, че можете да гласувате само веднъж за един от финалистите, като крайният срок е 23:59 часа на 24-ти октомври 2022 г. За да гласувате за избрания финалист, трябва да отидете на неговия профил и да натиснете бутона “Гласувай”.
Академия Атлантида е школа за деца в начална степен за развитие на математическия си талант. В последните 3 години учениците от Академията са спечелили над 30 награди от европейски и азиатски състезания по математика.
Мисията на Академия “Атлантида“ е да разпространи създадения иновативен обучителен план за преподаване на математика, който развива личностните качества на децата и поощрява индивидуалните им възможности, успоредно с математическите им успехи.
Той вече има разработен модел с хибридна класна стая, в която децата могат да се обучават на живо или онлайн, когато нямат възможност да посетят кръжоците на Академията.
Идеята за създаването на Академия Атлантида хрумва на Митко Христов, който е софтуерен инженер, програмист и учител. Проблемът, с който Митко се сблъсква е, че децата в начална образователна степен често нямат достъп до вдъхновяваща среда, в която да развият своя математически талант. Той установява, че проблемът със спада на нивото на нашите ученици е хроничен, което се отразява ясно в ниските резултатите на България при отчитане нивото на функционална грамотност. Това, според него, води и до все по-осезаемата липса на висококвалифицирани кадри за IT индустрията и може да създаде проблеми в развитието на бизнеса у нас в дългосрочен план.
ПРОМЯНАТА, която иска да постигне:
Голямата цел на Академия “Атлантида“ е да разпространи иновативния си подход в обучението на децата като достигне и развие школата в районите със слабо развита състезателна математика в България.
Дигитална платформа Investclub Kids
Investclub Kids цели да възпита финансова култура и дисциплина в деца и младежи от 5. до 12. клас. Проектът е посветен на каузата подрастващите да получат разбираема и добре представена информация как функционират парите и различните финансови инструменти. Целта е да израснат като финансово грамотни и спокойни млади хора, които взимат рационални решения и не поставят благополучието си под риск.
Идеята за проекта е на Божидар Балевски – финансист, създател на онлайн медия за финансови анализи и инвестиции, и неговият приятел и съмишленик Емил Бенов - бизнес и маркетинг специалист с международен опит. Тяхното мото е, че финансовата независимост дава шанс за живот, изпълнен със свобода и възможности, но тази цел би останала недостижима, ако човек няма нужните познания.
Проблемът, който Божидар и Емил установяват, е слабото застъпване на финансовата грамотност в България не само в средното образование, но и като общо познание в страната. Според данни на Тhe Atlas, България се намира на 72-ро място в Световната класация за финансова грамотност редом до Кот д'Ивоар и Габон. Двамата вярват, че тя е основен фундамент за взимането на рационални решения и финансова свобода на всеки един човек. В държави като САЩ, Германия, Австрия и Италия финансовото ограмотяване на младото поколение е силно застъпено както в публичното образование, така и като инициатива от частния сектор и програми за социална отговорност.
Решението идва естествено за Божидар и Емил, които си поставят за цел да преведат трудната материя на популярен и разбираем за децата език, така че да променят негативната тенденция по отношение на финансовата грамотност в България. Така се заражда идеята за иновативна финансова онлайн академия за деца и младежи.
Съдържанието на Investclub Kids ще бъде изцяло анимирано, за да може материалът да се асимилира свободно и бързо от децата, без значение от възрастта им. Уроците са във видео формат. Темите и казусите, които разискват са представени на достъпен език с конкретни примери и са съобразени с нивото на разбиране на деца над 11-годишна възраст.
Мисията на Investclub Kids e чрез повишаване на финансовата грамотност на едно дете, то да бъде подготвено за малките и големи финансови решения в живота си занапред. Като резултат от инициативата им, деца и младежи ще могат взимат решение дали дадена покупка е правилна за конкретен момент; да различават добра от лоша инвестиция; ще имат създадена представа как да спестяват, както и да знаят как и дали е подходящо да се вземе заем. Ще знаят, че трябва да мислят в перспектива относно своите финанси и всички тези умения ще подобрят тяхната конкурентоспособност и благополучие.
ПРОМЯНАТА, която искат да постигнат:
Промяната, която Божидар и Емил искат да постигнат чрез Investclub Kids, е един ден финансовата грамотност да се изучава в училище на разбираем и леснодостъпен език. Дългосрочната им цел е всеки зрелостник, който излиза от средното образование, да може да вземе информирано решение за важните финансови въпроси, които ще срещне с влизането си в света на „възрастните“.
Дигитална платформа MedicalSpace.org
MedicalSpace.org e онлайн платформа, която предоставя безплатни кандидатстудентски курсове по биология и химия, проектирани конкретно за кандидатстване за специалност „Медицина“ в България. Инициатор на проекта е Катерина Костадинова – практикуващ парамедик към най-голямата спешна болница в страната и доброволец по време на Ковид пандемията.
Проблемът, който Катерина е установила, е затрудненият достъп до медицинско образование. Конспектите за кандидатстудентските изпити по биология и химия надхвърлят знанията, които учениците получават по природни науки в училище. Кандидатстването в медицинска специалност в България изисква продължителна подготовка, свързана с посещаването на частни уроци или курсове. Разходите за частни уроци много често надвишават финансовите възможности на семействата на младежите, които мечтаят да станат лекари.
Катерина и нейни съмишленици в проекта MedicalSpace.org провежда предварително проучване, в което участват 547 кандидат-студенти и студенти. Резултатите показват, че над 90% от младежите посещават частни уроци или курсове, като при повече от половината участници този процес продължава около две години. Всички анкетирани посочват, че частната кандидатстудентска подготовка представлява сериозно финансово натоварване за тях и техните семейства.
Решението, което екипът на MedicalSpace.org предлага, е създаване на кандидатстудентски курсове по биология и химия, които са достъпни онлайн и са безплатни. Към тях е интегриран и модул за ефективно учене. Курсовете съдържат учебни видеа, план-конспекти, мисловни карти, решения на задачи и материали за самоизпитване. Платформата дава възможност за платени онлайн консултации по трудните въпроси от конспекта. Учебното съдържание е съставено от студенти, преминали успешно през кандидатстудентската кампания и посветили се на каузата за достъпно образование.
Работата на младите автори се проверява от редактори – специалисти в областта на медицината, биологията и химията. Така се гарантира фактологичната точност на учебните материали, създават се условия за студентска заетост и различни поколения медици. Учени формират общност с осъзната и споделена отговорност към качеството на медицинското образование в страната.
Споделяйки идеята си за иновативния образователен проект, Катерина формира успешен екип от ентусиазирани млади специалисти, готови да се посветят на каузата за общодостъпно и качествено обучение за кандидатстване в медицинските специалности в България. Част от екипа на MedicalSpace.org са Мартин Кръстев – главен отговорник по административните въпроси, София Аспарухова – бъдещ дентален лекар и настоящ координатор социални медии, Марио Митончев – изкушен от науката фармацевт в развитие.
Мисията на младите и ентусиазирани специалисти на MedicalSpace.org е да осигури справедлив достъп до качествено медицинско образование от поколение за поколение.
Инициативата е особено полезна за децата, които не разполагат с финансов ресурс за частна подготовка. Улеснени са и учениците от по-малки градове, където кандидатстудентски курсове или уроци изобщо не се предлагат или посещаването им е свързано със сериозни разходи за транспорт. За младежите, които се подготвят частно, платформата MedicalSpace.org е още една възможност за преговор и ценен източник на качествени учебни материали.
ПРОМЯНАТА, искат да постигнат:
Високата цел, към която екипът на MedicalSpace.org се стреми, е повишаване качеството на образование по биология и химия – фундамент на медицинските науки и гарант за критично мислещи поколения. Така мотивираните и борбени млади хора имат реален шанс да постигнат мечтите си, разчитайки преди всичко на собствените си усилия и независимо от финансовата ситуация, в която са поставени.
Фондация „Радост за нашите деца“ се е посветила на развитието на трудови умения на деца и младежи с нетипично развитие и различен тип физически и интелектуални затруднения. Движеща сила в организацията са Нари Банкова - председател на фондацията, майка на четири деца, едно от които с диагноза детска церебрална парализа (ДЦП), и Елизабет Чешмеджиева – координатор и майка на момче със синдрома на Аспергер.
Двете жени са посветили живота си на каузата деца с различни затруднения да бъдат обучени на трудова дейност, която отговаря на техните възможности. По този начин те могат да достигнат частична или пълна независимост от социалните помощи в зряла възраст.
Един от многото проблеми, с които майките на деца в неравностойно положение като Нари и Елизабет се сблъскват, е социалната изолация в почти всички аспекти на живота на хората с различни затруднения. От фондацията са установили, че социалният модел в България няма работещо практическо решение в национален мащаб, което да развитие индивидуалните умения на децата, така че да не остават напълно зависими от социалната помощ след навършване на пълнолетие. Липсват и общоприложими практики за работещи алтернативи за полагане на платен труд за младежите с различен тип затруднения.
Решението, което двете майки откриват, e разработване на програма за трудова реализация на младежи с дефицити, с фокус върху индивидуалните умения на всяко едно дете/младеж по отделно.
Те създават социално предприятие - пекарна в град Варна, в която деца и младежи плавно развиват трудови умения в конкретна трудова дейност в защитена среда. Там младите хора придобиват знания и опит, за които могат да получат съответно възнаграждение за положения труд. Подходът и моделът на обучение на Фондация „Радост за нашите деца“ е съобразен с индивидуалните възможности на всеки младеж, така че той/тя да бъдат полезни на себе си и на обществото.
Мисията на фондацията е да компенсира липсата на опит, време и ресурс на браншовите училища и работодателите, като обучават младежите с нетипично развитие. Крайната им цел е да се запълни празнината, която съществува между обществото и хората с увреждания, като бъдат приети с техните умения и способности в света на трудещите се.
ПРОМЯНАТА, която искат да постигнат:
Промяната за Нари и Елизабет е в справедливо и достойно място в обществото за младите хора с дефицити в България. Те вярват, че вместо да се създават хора, зависими от социални помощи, може и трябва да се подкрепят младежите в неравностойно положение, като бъдат обучени да работят и да получават заплащане за труда си.
Тяхната дългосрочна мечта е развиването на модела на фондация „Радост за нашите деца“ да послужи за законодателни промени в политиките за социално включване и развитието на солидарна икономика.
Програмата SportAnalytik тества и открива индивидуалния спортен талант на всяко дете. Целта на платформата не е да намира професионални спортисти, а да даде достоверна и практически базирана информация в кой спорт едно дете би открило най-голямо удовлетворение и радост, за да подобри физическото си здраве и спортната си култура.
Основен двигател на програмата в България е Андрей Андреев – бивш състезател по тенис, бивш изпълнителен директор на Националния Тенис Център в София към Българска Федерация по тенис, собственик и мениджър на спортни клубове в България, Австрия, Хърватия и Китай. Международният му опит се простира от София до Пекин, където е бил спортен директор на най-голямото международно училище Dulwich College International.
Проблемът, с който Андрей се сблъсква през дългогодишната си кариера като треньор и спортен мениджър, е деца с ниска двигателна култура и наднормено тегло. Последното национално проучване за храненето потвърждава, че средно 30% от момичетата и 13% от момчетата у нас страдат от затлъстяване. В големите градове тези цифри стигат до 40%. Към това се добавя обездвижването, като е установено, че българските деца средно прекарват по 26 часа на седмично пред компютъра, за разлика от холандските си връстници, за които средното време пред екран е ограничено до 14 часа седмично.
Решението, което Андрей намира, е в програмата SportAnalytik разработена в Карловския университет в Прага и вече работи успешно в 22 държави. През SportAnalytik са преминали над 500 хиляди деца за последните 5 години. Програмата е подходяща за деца от 5-годишна до 13-годишна възраст.
Как работи SportAnalytik?
Физическите умения на децата се измерват с 9 забавни физически теста, резултатите от които се въвеждат в специализиран софтуер. С помощта на алгоритъм се предоставят индивидуални доклади за подходящ спорт за всяко тествано дете и неговия вроден физически талант, който може да развие.
Мисията на Андрей със SportAnalytik е да помогне на децата да открият правилния за тях спорт и да ги насърчи да водят здравословен начин на живот.
ПРОМЯНАТА, която иска да постигне:
Голямата мечта на Андрей е да подкрепи създаването на едно младо общество от активни и здрави физически деца и подрастващи, които имат висока здравна и двигателна култура. Деца, упражняващи спорт, който ги изпълва с радост и удовлетворение. За тази цел той иска SportAnalytik да достигне до всяко дете, във всяко населено място в България. Андрей желае да разгърне мрежа от спортни клубове и треньори, които ще станат съмишленици в мисията му. Да подобри здравната култура и възпитание на подрастващото поколение, за да може децата днес да израснат и да се превърнат в активни и здрави млади хора, които обичат движението и намират удовлетворение от спорта.
Повече за инициативата ПРОМЯНАТА можете да научите тук и отново напомняме, че имате възможност да гласувате само веднъж, а крайният срок е 23.59 часа на 24-ти октомври.
Стискаме палци на финалистите от сърце им пожелаваме успех!
Това е текстът на Виктория Викторова, който е един от трите наградени разказа в конкурса на FOX book cafè и People of Sofia по темата за жените, които ни вдъхновяват, променят нагласи или преодоляват истински предизвикателства. Другите две победителки са Яна Палагачева за най-голямото ѝ предизвикателство като жена в наши дни и Надежда Рангелова-Бояджиева за нагласите, които може да се опиташ да промениш.
„Абе, какви са тия глупости? Как ще си депресирана?“
„Пф, да не си пубер – как ще си депресирана?“
„О, погледни се – здраво, право, хубаво момиче – как ще си депресирана?“
„Я виж тия планини! Как ще си депресирана?!“
И така – 10 години. С чувствителен пик след интервюто, което дадох за Майко Мила на тема високофункционална клинична депресия.
Цитати като горните са част от причината хората (особено в България) да крият за подобни състояния.
След споменатото интервю ми писаха стотици хора, предимно жени, които имат привидно перфектни животи, но страдат от депресия, страдат в самота и страдат в анонимност.
Мъжете в България (без да знаят) обикновено се самотерапевтират с алкохол и не само не са признали пред света, а и пред себе си.
След личен катарзис в един от най-тежките ми моменти преди близо 3 години аз преборих клиничната депресия.
Благодарна съм на всички терапевти и психиатри, които чрез разговори и медикаменти ме крепяха през тъмното десетилетие.
Аз съм един от случаите с щастлив край и искам това за безброй други!
Не мога напълно да се радвам на щастието си, знаейки колко хора все още се лутат в тъмното. А там, повярвайте ми, е много студено, празно, отчайващо и самотно. И скучно. Боже, колко е скучно. Не от вида скука „Няма-какво-да-се-гледа-по-телевизията“, а всеобхватна, вселенска, парализираща, изсмукваща скука. Защото нищо на света не ти се струва интересно. Отегчен си в мозъка на костите си. Искаш единствено да изчезнеш. Не да умреш и да причиниш мъка на хората около себе си. Просто да изчезнеш и светът да продължи все едно никога не те е имало.
Как да не ме прояжда фактът, че на тези хора може да се помогне, ако имаха смелост да си кажат без страх, че гласовете им ще бъдат заглушени от невежи заучени фрази и дори порицание?
По тази тема, особено у нас, ТРЯБВА да се говори. Постоянно. Навсякъде.
Заради всичко това с още четири прелестни дами и един младеж създадохме социална придобивка за психично здраве, правеща психотерапията достъпна за служителите, прехранващи се с интелектуален труд. А скоро, надяваме се, и за всички други.
Това искаме да оставим след себе си. Посланието за съществуването и сериозността на най-тихата съвременна пандемия, както и инструменти за борба с нея. И най-вече: светлина. За тези, които все още се лутат в мрака.
Това ще е от текстовете "обеца на ухото". С нас се свърза дама, която има нужда да разкаже историята си, за да предпази други хора от попадане в подобен капан. Благодарим ѝ за смелостта. Искрено се надяваме споделеният разказ да не остане просто в графата "Това на мен няма как да ми се случи", защото очевидно всичко е възможно.
Защо Covid-19 не беше най-лошото, което се случи за мен тази година? Е, станах жертва на измама!
Бях въвлечена в схема.
Абе, направо си изгорях с една стабилна сума така, че да има да си плащам години напред.
Накратко: аз съм голяма бяла птица!
Кой да предположи - в средата на 40-те съм, имам две момичета, достатъчно големи, за да се оправят почти с всичко сами. Те са прекрасни, възпитани, в приятелски отношения съм с тях, постоянно ме търсят и ми споделят, независимо преди и след пубертетната им възраст.
С мъжа ми се справяме добре с отглеждането на децата. Е, вярно, с него в последните години не сме така близки, което може би оказа влияние и "помогна" да се поддам на ухажването и вниманието на друг.
Подхлъзнах се и станах поредната измамена, неудовлетворена нечия съпруга. Смятам (смятах?!) себе си за средно интелигентна жена или поне такава с достатъчно разум и адекватна преценка, но не би!
Един мъж ми поиска приятелство в социалната мрежа и аз – що па да не го дам, да видим какво ще стане, а?! Почнахме да чатим, ама по едно време той много вече ме харесва, даже, едва ли не, бил влюбен в мен.
Една жена трудно остава безразлична към подобно ухажване, много е готино, чак малко прекалено, сега като се замисля, но той знае как да ме "удари". Много умело използва слабостите, които без да искам съм разкрила пред него, трябва да му се признае.
Представя се за американец с европейски произход – германо-испански, иначе като акцент по-скоро италиански. Работи на петролна платформа в Средиземно море на договор. Познато ли ви е?
Оказа се, че в полицията им е доста познато, но го разбрах след няколко месеца и няколко десетки хиляди в борчове. След като ме увери, че много ме обича, каза, че като свърши работа на платформата, ще дойде до България. Даже иска да живее с мен.
Искам ли да живея в Щатите? Не? Добре, той ще ми купи къща тук и ще си живеем заедно. Много е щастлив, че ме е срещнал, защото, откакто преди три години жена му е починала при раждането на детето им, което също умира, той е много самотен и нещастен.
Как да не станеш съпричастен на такава трагедия? Че даже и хлътваш. Той разбира какви са ти интересите и страстите и направо ти влиза под кожата. Мъж мечта – това изчерпва всичко.
Постепенно си ставаме близки и изведнъж се оказва, че той отчаяно се нуждае от пари. Има затруднения в работата, нещо се е скапало и трябва да се купи, за да си завърши работата, иначе има неустойки и няма да си получи парите по договора.
Освен това няма близки хора, които да му заемат пари, няма достъп до банковата сметка – нали е от Щатите, пък сега е в Европа, не може да плати и онлайн...
Почна да ми иска пари с уговорката, че ще ми ги върне в момента, в който свърши работа и му платят. Ама за да му платят, трябва да завърши работата си, а дотогава имаше нужда от пари на няколко пъти по различни причини.
Не, не склоних веднага, разбира се. Поне месец вървяха преговори. Доста се постара човекът, за да му гласувам доверие. Изпрати ми снимка на лични документи, убеждаваше ме, че няма близки хора, които да му помогнат, даже се опитах да прекъсна връзката. Изтрих си приложението, чрез което комуникирахме по негово желание, но почна да ми звъни от щатски номер.
Позволих да осъществи наново контакт. На по-късен етап ми даде достъп до банковата си сметка, за да видя, че има пари, и да ме убеди, че ще ми върне парите, които иска да му изпратя.
И така постепенно затънах стабилно в дългове, убедена, че помагам (все гледам да помогна в тоя мой живот, убедена, че има смисъл в това!). Нито за миг не съм изключвала възможността, че може да е измама, но въпреки това историята звучеше доста правдоподобно. Доверих се – този човек има нужда от помощ, от моята помощ.
А пък какви любовни съобщения ми пишеше посред нощ, дори собственият ми съпруг не ми е писал подобни. През цялото време бях под напрежение – ако се окаже измама, потъвам в дългове, децата ми ще страдат, ще мизерстват, няма да мога да им осигурят елементарни неща. Как ще го приемат те и съпругът ми? Ами родителите ми?
И въпреки това си повтарях: "Ето, той ми каза това и това, не може да е лъжа, иначе няма да е така загрижен, почти всеки ден разговаряме...". Убеждавах сама себе си, че е искрен.
По едно време споделих с моя близка, че имам връзка и че съм му пращала пари. Тя се опита да ме предупреди, че всичко е измама. Знаех, че е твърде вероятно, но вече му бях изпратила доволно количество пари. Смятах, че има шанс да си ги върна.
Споделих с него за подозренията си, исках от реакцията му да разбера каква е истината. О, колко разстроен беше, че съм го нарекла измамник, Господ му е свидетел, че никога не ме е лъгал!
Манипулацията беше жестока и доста умела, но това го осъзнах след още поне два месеца. Напрежението и натискът бяха огромни, въпреки че той "не ме насилва да правя нищо", просто ако е възможно да му помогна.
Сънят ми беше по 4–5 часа на денонощие, едвам заспивах, будех се рано. Свалих 14 кг за шест месеца (не че нямах нужда, просто никога нямаше да се случи дори и след година диета – направо се стопих!). Състоянието на постоянно безпокойство и нервно напрежение се редуваше с привидно спокойствие и успешна преструвка, че всичко си е нормално за пред децата и съпруга ми. Дори бях изненадана от себе си, не знаех, че съм толкова издръжлива.
Най-трудното беше, когато окончателно и безвъзвратно осъзнах, че съм жертва и няма шанс да си върна парите, но още никой от близките ми не знаеше. Изпадах в ужас всеки един момент, в който мислех как ще им кажа, как ще реагират и какъв срам ме очаква. Същевременно се опитвах да наглася вноските по дълговете и осъзнавах, че заплатата ми няма да стига, за да ги изплащам.
Подадох жалба – полиция, прокуратура, до последно държах връзка с него, ако се свържат междувременно с мен след подаване на жалбите, за да има шанс да го проследят някак си. Напразни надежди!
Мога да понеса много упреци – заслужавам си ги, но вече няма смисъл. Не споделях дълго време с никого, а сега вече всичко е приключило, връщане назад няма, съжалението също е излишно.
Не знам кое ме тормози повече – че ще изплащам едни пари с години заради глупостта си или че допуснах да бъда излъгана и се чувствам морално ограбена и разбита. Благодарна съм, защото човекът до мен се оказа – не знам как да го нарека – благороден, неочаквано широко скроен или може би просто ме обича?
Съпругът ми реагира по възможно най-добрия начин. Трудно му беше в първите дни, но каза, че гладна няма да ме остави. Има възможност да покрива разходите в семейството без моята заплата, но отговорността и задължението да върна дълговете си е изцяло моя и той няма да ми помага за това. Обсъждаме ситуацията и търсим изход заедно.
Благодарна съм на децата си! Имах опасения, че ще ги разочаровам прекалено много, но те продължават да ме обичат все така силно. Когато им казахме за ситуацията, попитаха дали ще останем семейство както досега – това беше най-важното за тях. Ние, разбира се, ги уверихме в това.
Благодарна съм за адекватната реакция на сестра ми – получих безрезервна подкрепа от нея, поредното доказателство, че нищо не е толкова зле, колкото изглежда. Най-тежко е положението с родителите ми и особено с майка ми, но се надявам някога да ми простят, че им причиних такива тревоги.
Знам, че съм силна и мога да се справя! Само да съм здрава, за да работя – както се казва, пари се изкарват. Та, в тая връзка, вече съм в режим на търсене на работа за уикендите – със заетостта ми в работата на пълен работен ден не мога да разчитам на друго.
Много се надявам да успея до 2–3 години с постоянна и допълнителна работа да отхвърля част от задълженията. Казват, че нищо не се случва без причина. Още не съм сигурна за причината, но се надявам да я разбера скоро.
Споделям моята история, защото съм сигурна, че има доста "изгорели" жени. Не знам колко точно, но съм убедена, че са повече, отколкото предполагам, и ако има и малка вероятност да предупредя и предпазя някоя добра душа, то значи има смисъл и от моята изповед.
Вече сме говорили за невероятни модели за социализация на деца не просто със специални, а с много сериозни образователни потребности. Спомнете си прекрасната исландска история Ари, който не ходи и не говори - но завършва гимназия, от която разбрахме какво значи цялото общество да е въвлечено в грижата за "по-различните деца". Или пък Алиса в страната, в която се гордее със себе си, в която Рени Маринова напомни, че на родителите у на все още не им се полагат усилия да научат едни деца да приемат други деца. Днес още една майка влиза в обувките на друга, питайки защо когато в детската градина има дете със затруднения в общуването, сериозно мнозинство от родителите не правят опит да помогнат, а дезертират.
Не мога да мълча. Не искам. Особено когато става въпрос за бъдещето на едно дете. И не само - става въпрос за ценностите и емоционалната интелигентност, с които растат всички наши деца.
Едно дете е „виновно“, че е малко по-различно; “виновно“ е, че се нуждае от малко повече внимание; „виновно“ е, че иска да бъде разбрано, подкрепено и обичано. Дете, което иска да ходи на градина и да участва в детските тържества, като моето и вашето. Но не се чувства прието.
В градината, която моето дете посещава, има дете, което не успява да се впише - не се справя с правилата, наложени от учителите, има известни затруднения в общуването и обучението.
Разбира се, като естествена последица се появяват недоволството и оплакванията от родители на други деца от групата, изказват се мнения и за проява на агресия от това дете към техните, което води и до напрежение сред учителите.
В опит да се „помогне“, детето се мести от една група в друга. Естествено, ситуацията там се повтаря, за да не кажа - задълбочава. От едната група, недоволството се прехвърля и ескалира в другата.
Провеждат се родителски срещи, започват остри нападки срещу това дете и майка му, етикетиране на семейството и много „квалифицирани“ и „доброжелателни“ съвети как трябва да се гледа това дете. Нито един от съветите не включва ангажимент от страна на детското заведение. Не и тази градина.
Не знам как се чувства тази майка. Мога само да подозирам, защото и аз съм майка. Знам обаче как плаках, след като детето ми пресъздаде разговори и ситуации в групата с това дете, като накрая заключи, че то е „лошо“.
Поговорихме си за всичко това. Не знам дали разбра всичко, което казах, но аз го казах и ще продължавам да го казвам: че такива деца не са „лоши“. Те просто имат нужда от повече прегръдки и внимание. Като всички.
Имах възможност да разговарям с тази майка и да наблюдавам за кратко детето ѝ на площадката. То дори не се опита да посегне на моето. А тя не е „лош“ или безотговорен родител. Прави всичко по силите си, за да помага на детето си. И просто се надява другите да проявят разбиране, малко повече усилия и желание то да бъде част от групата. В тази градина.
Но ситуацията не се подобрява. Напротив, стигна се дотам, че съвсем случайно станах свидетел на думи на майка, която е готова да търси адвокат, който да защити правата на нейното дете от това „другото“. Не повярвах на чутото.
Хора, това дете не е престъпник, от когото да се защитавате. То е дете. На има-няма 4 години.
Засрамих се. Много. Това дете може да е нейното, моето, вашето. Ние възрастните трябва да поискаме да се справим и да помогнем, а не да дезертираме, обвиняваме, сочим с пръст и заклеймяваме.
Къде е емоционалната интелигентност, за която толкова много се говори в последните години, на която искаме да научим децата си. Няма как да я предадем, след като ние не я притежаваме.
Мисля си, дали някой от тези родители, които търсят защита, е поговорил с детето си за тяхното другарче от групата. Дали е обяснил нещо, дали е поздравил родителите му. Само една майка е подкрепила „другата“ майка. Само една!
Не знам как станахме толкова душевно осакатени и деградирали, та да търсим „защита“ срещу ДЕТЕ.
Децата са основна грижа на държавата и обществото. Така е записано в Конституцията на България. Защо тези думи ми се струват лишени от всякакъв смисъл и тежест?
Още:
Мая Донева е жена-ураган и опитвайки се да я представим, дори не знаем откъде да захванем. Все отнякъде обаче трябва да започнем, така че нека е от това, че тя е съосновател на свръх популярната Социална чайна във Варна - проект, който бе един от миналогодишните финалисти в Промяната - най-голямата социално-отговорна инициатива на Nova Broadcasting Group в партньорство с фондация Reach for Change-Bulgaria.
Социалната чайна е място, като всички останали хубави заведения, с една разлика - дава работа на младежи, излезли от домове. Като че ли това обаче не стига на Мая, и тя работи и във Фондация "Карин дом", занимавайки се с подкрепа на семейства и деца със специални потребности. Освен всичко останало, тя самата има три деца, обиколила е целия свят, била е лектор в Лапландия и Тунис, социалното предприемачество и гражданските права е тема, по която може да говори с часове, а днес е в Майко Мила!, за да ни докаже, че жените могат всичко! Пък ако искате да я видите на живо - бързайте към фестивала "Усмихни се, Карин дом", където няма как да я изпуснете!
Представете се - коя сте, откъде сте, как се казвате?
Аз съм Мая, изпълнителен директор на “Карин дом” във Варна. Част съм от звеното експерти и обучители на Европейския младежки форум и водя тренинги за млади хора из целия свят, съосновател на Социалната чайна във Варна, майка на 3 деца, любител на плажа и къмпингуването.
Какво образование имате преди университета? Питаме, защото често хората работят в област, различна от това, което са учили.
Аз съм фен на неформалното образование повече от формалното - най-полезните ми “образования” са под формата на тренинги с програма Еразъм на Европейската комисия - модули за граждански и човешки права, активно гражданство, младежко участие и тн. Но имам MBA от Cardiff Met., а преди това бакалавърска степен по Журналистика. И двете са имали доста важна роля в професионалното ми развитие, но за да мога да бъда пълноценна в това, което работя днес, съм комбинирала много житейски и професионални умения.
С какво се занимавате? Знаем, че сте основател на Социалната чайна във Варна, която е едно истински разкошно място. Разкажете ни повече за нея – даже не повече, а всичко!
Аз съм изключително щастлив човек що се отнася до работата ми. Чайната дава първа работа и менторска подкрепа на младежи, израснали без родители. Като погледнеш отвън, е заведение като заведение - огромната и единствена разлика, че целият ни персонал е съставен от младежи от домове, за които това е често единственият шанс да се издържат след като станат на 18 години.
Имаме менторска програма, в която ги учим а основни личностни и професионални умения, а вечер се случват различни събития - готварски курсове за деца, рисуване и вино за възрастни, лекции, обучения, театрални представления, изложби и т.н. С подкрепата на общината, на дарители и на доброволци вече 4 години това място си има специално място в сърцето ми.
Как се появи идеята да давате шанс на младежи, израснали в домове или в проблемни семейства? Какви са предизвикателствата и положителните страни на работата с тях?
Дълго време аз и няколко приятели бяхме доброволци в няколко дома за деца и виждахме, че тези деца са в абсолютна безпътица. Много е трудно, когато няма кой да ти обясни елементарни неща - често момичетата стават жертва на трафик на хора и се забъркват с “едни много чаровни мъже”, които се оказват сводници, а момчетата попадат в ареста за дребни кражби.
Наблюдавайки тези случки, ставайки свидетел на тези житейски повторения, решихме, че трябва да направим нещо.
В този период от живота ми аз и съоснователят на Чайната пишехме една концепция за градско развитие на Варна, която беше подадена и след това спечели на Варна титлата за Европейска младежка столица. Концепцията беше фокусирана върху социалните иновации, и как, ако комбинираш различни нерешени социални казуси, може да създаваш решения. Звучи супер нелогично и сложно, но не е.
Там се съдържаше и много информация за социалното предприемачество, бизнес с кауза: фирма, която има стопанска дейност, но инвестира печалбата си в това да реши социален проблем. И така 1+1 даде решението: Чайна!
Какво ви донесе участието в Промяната, най-голямата социално-отговорна инициатива на Nova Broadcasting Group?
Много. Увереност, че можем да постигнем всичко, ако сме достатъчно упорити. Промяната ни даде много умения за развитие на нашия социален стартъп в началото, когато нямахме пукната пара, нито сграда, нито капитал. Видимостта, която проектът получи, го направи разпознаваем и според мен върна енергия обратно към нас, че такива неща може да се случват и в България.
Промяната ни донесе и приятелите - с хората, с които се учихме заедно по пътя: Ашо от Заслушай се, Силвена от Живот със синдром на Даун, Николета от Loveguide, както и самият екип от Промяната. Това са иноваторите, будителите на тези години - хора, които от нищо правят нещо, от личното си време и мечти правят нещо за всички!
Толкова е зареждащо да си покрай такива хора. Ако не беше промяната и вас нямаше да познавам.
Сега работите в Карин дом. Участвате активно и в провеждането на фестивала Усмихни се, както и генерално в дейността на Карин дом. Кажете ни повече за тази ви дейност.
От пролетта съм изпълнителен директор на Фондация Карин дом - една от най-големите организации, която подкрепя деца и родители със специални потребности. Карин дом има много красива и интересна история. Основана преди над 20 години от потомствения дипломат и филантроп Иван Станчов, развита през годините от много отдаден и професионално подготвен екип, сега помагаме на над 300 семейства годишно, обучаваме десетки специалисти, учители и родители по теми свързани с детско развитие, приобщаващо образование.
“Усмихни се, Карин дом” е може би най-цветната и видима част от нашата работа, защото по време на този двудневен благотворителен фестивал събираме готвачи, занаятчии, артисти, певци и всякакви идеалисти в двора на Карин дом и се забавляваме. Има огромна детска зона с много работилници- от игри на шах, до рисуване, изработване на бижута, билкознание и много други. Рафи и любимата група на варненци “Бумеранг” ще пеят през двете вечери, Улицата на Готвачите и Фермерски пазар ще ни хранят - въобще ще бъде чудесно.
Най-прекрасната част на цялото това споделено семейно забавление, е че миналата година фестивалът събра почти 40 000 хиляди лева в подкрепа на терапевтичната дейност на Карин дом. Тази година се надяваме да успеем да съберем дори повече! Използвам възможността да поканя всички, които имат време и желание, да се включат във фестивала - хубаво е, полезно е, приятно е, а и ето къде е Варна. Хайде, хора!
Толерантни ли сме към хората в неравностойно положение?
Не сме. Част от мисията на фестивала е да срещне хората - тези, чиито деца са на терапия при нас и всекидневно идват в градината, и тези, които само са виждали снимки на деца в количка, деца с ДЦП. Да се видят - това са хора, които често делят един град, един квартал, но не се познават.
Аз не вярвам в това, че, видиш ли, българите били лоши хора, не приемали “различни” и т.н. - ние не се познаваме. Нямаме идея как протича денят на едно семейство, в което има дете със специални нужди - как се буди, как се храни, колко време отнема, как често единият родител не може да си позволи да работи, за да полага грижи за детето си.
И това, дебело искам да подчертая, ако сме наистина толкова горди да сме българи, и толкова обичаме България, е обща отговорност - децата в колички, децата, които не виждат или не чуват, могат много неща. Техният потенциал, техните умения не трябва да остават извън училище, извън игрите, извън разговорите и срещите с другите деца. Това е жестоко, но ако оставим човешката страна на нещата, това е и икономическо глупаво.
Да игнорираш съществуването на цяла група хора политически няма смисъл, защото освен, че те са част от общността ни и всички социални процеси в нея, те биха могли да бъдат и част от икономиката ни.
В много държави физическите и интелектуалните увреждания не са причина да не можеш да работиш, но ние имаме още път да извървим до там. И първата стъпка е през приемането, виждането, запознаването, ако щеш - признаването на това, че има хора, които по друг начин вървят, ходят, виждат, чуват, и това не ги прави по-малко хора.
Как се справяте с всичко, с което сте се заели – знаем, че имате доста собствени деца, плюс тези, на които осигурявате работа, а сигурно имате и други задачи? Как го правите?
Трудно се справям сама, но ние, хората, не сме направени да сме сами. Семейството ми е много подкрепящо за всички житейски и кариерни избори, които правя. Имам 3 деца, почти първокласник, дъщеря в предучилищна и бебок на година и четири месеца. Много се радвам, че се решихме на голямото семейство, за което мечтаехме с мъжа ми. Не е лесно, но е възможно. Леко сме убили социалния си живот и излизаме средно 2 пъти в годината, но не съм сигурна, че ми липсва. Децата са деца само за 10-12 години, после искат независимост, свобода.
За мен е важно да съм въвлечена в този период с гушкането, рисуването, опознаването на света колкото се може повече. Вярвам че особено в първите години няма нищо по-подходящо от това децата да са покрай родителите си, ако ще това да значи, че идват с тях в Карин дом и в Чайната по време на работни срещи и обучения.
Гледаме една ваша снимка, на която кърмите третото си дете по време на среща кръгла маса с Европейския комисар по младежки политики и кмета на Варна, и умираме от кеф. Имаме ли напредък в това отношение у нас – жените да продължават да бъдат активни в професията си дори и с бебе в ръце и това да се приема нормално от всички?
Хахаха. Ох, тази среща. Ох, тази снимка! Обожавам тези 80 минути всеки път, като се сетя за тях. Гришо беше току-що роден - нямаше 3 седмици. Тази среща се случи на втория етаж на Чайната и беше своеобразна европейска чест, че ще си говорим за политическия ефект на социалните иновации, за предприемачеството с кауза и т.н. Оказа се, както често става, че няма кой да гледа Гришо и аз или трябва да пропусна срещата, или да отида с него.
Била съм на десетки формални срещи с бебе, водила съм тренинги в Лапландия и Тунис с бебе. Но на среща с еврокомисар не бях ходила с бебе. Накратко - срамувах се, притеснявах се, чудех се уместно ли е, не е ли.
И съм сигурна, че и сега, четейки, някой ще си каже: “Естествено, че не е уместно, луда ли си”. Но егото и страхът са свързани - аз НЕ съм по-важно от това, което искам да кажа. Посланието ми към тези мъже в хубави костюми е по-важно, отколкото личната ми драма имам ли кой да гледа Гришо. И така - изпрах си официалния черен слинг и се изтипосахме с него на среща. Той, по законите на Мърфи, естествено, се събуди и трябваше да го накърмя, завит с един шал. Беше интересно преживяване - и за мен, и за всички от Комисията.
Откровено казано, не мисля, че някой имаше проблем. Понякога страховете ни са в пъти по-големи от реалността. Така е и като трябва да съчетаваш бебе и работа... Научила съм се да не давам съвети. Ако имаш нужда да работиш - работи, ако имаш нужда от време с бебето си - имай го; ако решиш и можеш да ги съчетаеш - пробвай, най-много да се получи.
Какво бихте казали на някое момичетата и жените, които биха искали да тръгнат по вашия път и да се занимават с това, което вие правите?
Аз не съм сигурна кой е моят път, много ми е хаотичен - международни обучения, социални иноавции, младежки проекти, социално предприемачество, изпълнителен директор, доброволец. Пътят на всеки е уникален и няма повтаряне.
Всичко, което едно момиче има нужда да знае, е, че тя си поставя лимитите - ако решиш, че искаш да имаш бизнес и да го управляваш, няма нещо, което да те спре; ако решиш, че искаш академична кариера и го преследваш 24/7, няма как да не стане; ако решиш, че искаш 3 деца и това е нещото, което знаеш, че е ТВОЕТО - давай. Важно е да сме честни към себе си, да се провокираме да учим и да правим добро - това е моята формула - бъди причината и за своето щастие, и за това на някой друг.
Какво искате да кажете на младите хора в България?
Не си хвърляйте фасовете по земята, внимавайте какво ядете, не работете без договор на Златни пясъци, ползвайте презервативи, гласувайте, научете кои са трите власти, за да не попаднете в статус на Елисавета.
Какво ви харесва в професията ви?
Всичко. Възможността да уча всеки ден от децата, родителите и колегите, начинът, по който мога да подобрявам и развивам процесите вътре в организацията, социалното измерение на това, което правим в Карин дом - то променя начина, по който едни хора живеят, мислят и действат.
Ето, например Фестивалът “Усмихни се, Карин дом”, това е пак от сферата на социалните иновации. Обединяваш местната общност и бизнес, за да си изкарат добре заедно. Един своебразаен градски тийм билдинг, при това с кауза - да подпогнеш семейства, които имат нужда от терапия. 1+1 прави 3!
А кои са лошите страни, все някакви трябва да има!
Темпото. Аз съм зораджия с визия, искам нещата да се случват по-бързо и по-мащабно. Има много деца, които са в списък на “изчакващи” за терапия, защото не можем да поемем всички - и финансово, и логистично. Аз ги мисля тези хора, знам, че ни чакат и всеки път, когато говоря с компания, която ни е дарител, и когато им сложа предложение на масата за финансово дарение, знам какво стои зад него- не като бройка хора, а като хора…
Преди 2 месеца, закривайки терапевтичната година, правихме едно тържество за бъдещите първокласници и като ги награждавахме, си мислех за тези деца, които отиват в първи клас. Колко от училищата, учителите и другите ученици са готови да ги приемат? Ама истински, да работят с тях, да играят, да общуват с тях. Правим много информационни кампании за децата със специални нужди, но обществото има нужда от постоянно напомняне. Защото се забравяме. И това ми тежи.
Кои са тежките и предизвикателните моменти от вашия житейски път досега?
Чайната и Карин дом ми смениха перспективата за '’тежки моменти и житейски път”. Израснала съм с двама родители, пътувала съм из целия свят, имам работа, която обичам, и семейство, за което съм мечтала. Житейските предизвикателства най-вероятно предстоят.
И тъй като сме жени и сме се събрали на приказка – кой е любимия ви певец, любимият ви филм, актьор и книга?
Е, не! Рафи ми е любимият певец, защото ще пее на "Усмихни се, Карин дом" в неделя вечер. Заповядайте. Ако носите The constant gardener, ще разбера, че сте чели това интервю, защото това ми е любимата книга. А ако Рафи изпее Crawling на Linkin park, ще знам, че и той е чел, защото това е моята музика.
Преди да роди, жената обикновено има очаквания – за това как ще се справя с всичко, което едно малко бебе изисква, за това дали ще може и ще има желание постоянно да бъде на разположение на детето или, казано накратко - дали ще успее да е перфектната майка.
Разликата между погрешно създадените представи и реалността обаче може да натрупа чувство за неудовлетвореност и дори провал у майката. Няколко пъти сме засягали дълбоката тема за следродилната депресия със Скъпи, депресирах се!, Даниела в страната на следродилната депресия и Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, а Следродилното изтощение може да трае 10 години!
Отново искаме да напомним, че това е изключително сериозно състояние, за което трябва да се говори и споделя, за да бъде осъзнато и възприето. Някои по-леки проявления на следродилни терзания обаче остават пренебрегнати. Затова днес споделяме разказа на Ребека Мейбърли, която бавно и трудно осъзнава, че нещо не е било както трябва и дава някои съвети за справяне с тревожността и разочарованието.
Ако в написаното разпознавате себе си или другиго, не се колебайте да потърсите помощ или да предложите такава!
--------
Когато се сещам за преживяванията си на новоизлюпена майка, не си спомням изключителната умора или шока, в който бях, докато се опитвах да се адаптирам към новата си роля в живота. Не гледам назад с изумление, че съм успяла да дам ново същество на света и да го опазя живо. Нямам привързаност към красивите моменти, които съм споделила с новородения си син.
За тези първи 6 месеца имам една преобладаваща мисъл – че бях "скъсала лентата". Не мисля, че беше следродилна депресия. Просто бях леко полудяла (не в клиничния смисъл на психично разстройство, а просто леко куку... разбирате ли?)
Когато споделям това с други майки, те ме поглеждат с напрежение и учудване, и разпознават себе си.
„ДА!!“, възкликват, „Аз също бях луда!“.
А защо не се говори за това? Следродилната депресия е широко разпознаваема и, за щастие, вече не е необходимо да страдаме сами. Стигмата се руши и жените са по-уверени да споделят своите истории, както и отражението на състоянието върху тях и семействата им.
Но като че ли хората не говорят особено за субклиничната лудост след раждане (тоест състояние, което няма официално наименование, нито строго определени симптоми, но е широко разпространено и мнохо хора се разпознават в него).
При мен комбинацията от безсънни нощи; новата, непозната ситуация; хормоналната въртележка; липсата на сън, храна, почивка; това, че не бях на седмото небе от новата си роля в живота, и всъщност от малкия човек, с когото дойде с цялата тая работа, ме доведе до множество нерационални чувства.
Някои от тях бяха:
- Крайна ревност (и малко омраза) към съпруга ми, чийто живот изглежда продължи да върви нормално. Всяка сутрин, когато тръгваше за работа, отвътре ме гореше завист, тъй като си представях как той се отправя по пътя към метростанцията, наслаждава се на своите 40 минути, сврян в нечия подмишница по северната линия, а после сяда на бюрото си, отпива от чашата си горещ чай и се включва в чат за възрастни, който не се върти около цвета на акото, консистенцията на повърнатото или милилитрите консумирано мляко!
- Ярост, заради липсата на разбиране към това колко трудно бе да се грижа за неспящото бебе, което по някаква причина не можех да нахраня правилно, което дрискаше и драйфаше от сутрин до мрак и през цялото останало време. Той се включваше пълноценно, веднага щом се върнеше от работа и ставаше за толкова много нощни хранения и смени на пелени, но без значение колко си мислеше, че симпатизира, все още не личеше, че оценява безмилостната тежест на всичко това. Как смееше?
- Дива решителност да се опитам да правя всичко, което правех преди, плюс 8 пъти изпомпване на ден и грижи за бебе, което спеше по 6 часа на всеки 24 и повръщаше повечето храна, която му давах. Гледах с пълна неприязън и неразбиране на онези родилки, които не са напуснали леглото или къщата си за първата седмица, или десет дни, след раждането.
Майките, които не правеха планове, защото просто бяха щастливи да се мотаят с красивите си бебета по цял ден, бяха просто странни за мен! Какви бяха тези мързеливи жени? Седят в леглото или на дивана по цял ден и пеят приспивни песни?
Аз имах планове за всеки ден от седмицата, месеци предварително! Излизах от къщата преди 8 часа, след като бях пуснала две перални и бях почистила банята, изминавах пеша по 4,5 мили до площад Слоун, за да купя някакви бебешки принадлежности от Peter Jones, и след това да се върна отново – през Sainsbury's, за да купя продукти за гала вечерята, която исках да готвя всяка вечер.
Когато синът ми беше на 3 седмици, трябваше да се върна на работа, тъй като бях на свободна практика. Сама опънах и подредих щанда си на изложението в Олимпия, отказвайки да помоля за помощ! Пътувах всеки ден в продължение на една седмица с моето 3-седмично бебе, привързано към мен.
Аз бях със сигурност нормалната, а не тези мързеливки, които се излежаваха у дома с бебетата си!
Нещата стигнаха до крайност, когато давах газ към Clapham Common, бутах количката с триста (винаги бързах – не можех да понеса да бъда тази майка, която закъснява). Вече бях свършила работа за половин ден – направих пюре от различни кореноплодни зеленчуци с органичен произход, пуснах три перални, напазарувах, отидох до пощата и претеглих бебето си.
Исках да си сваля якето, тъй като се бях изпотила от толкова мисии. Отхвърлих мисълта, че трябва да спра да вървя, за да изпълня тази задача, затова продължавах да се движа, да бутам количката с едната ръка, да си събличам якето, да се опитвам да свърша хиляда неща наведнъж и... си извадих предмишницата от лакътната става!
Долната част на ръката ми буквално увисна и се залюля в много неестествена посока. Болката беше толкова отвратителна, че за малко не повърнах! За щастие ръката ми се върна в ставата толкова бързо, колкото излезе, а аз останах вцепенена, дишах дълбоко, опитвах се да не повърна и се чудих какво точно се е случило! Мъчителна болка обгръщаше лакътя ми в продължение на седмици!
По онова време съвсем леко прозрях „лудата жена“, в която се бях превърнала, но аз с нови сили се оттласнах на вълната на здравия разум и животът продължи, както преди! Чак по-късно осъзнах колко трагичен е бил този малък епизод!
Когато реших да пиша за това, потърсих съвет от някои местни експерти по психично здраве.
„Тревожността очевидно се увеличава с новата ти роля на майка“, каза терапевтът Кейт Хей.
„Би било странно безпокойството да отсъства, но примерите за крайност включват нежелание други хора да държат бебето; строги правила за миене или дезинфекция на ръцете, които не позволяват на партньора или някой друг да помогне с шишетата или пелените, в случай че не изпълняват заръките правилно“.
Много майки страдат от социално тревожно разстройство и това не е изненадващо, когато се сблъскаш с нова роля и нова социална група, вероятно съставена от хора, които преди това може би си отбягвала!
Може да си свикнала да бъдеш високоплатена бизнес дама и сега да се намираш на пода на събитие за бебета и майки, където всички, освен теб, знаят текста на „Зайченцето бяло“!
„Чувството може да бъде все едно отново започваш училище и хората, които са работили усилено да оставят социалното неудобство в миналото, се връщат отново на 13. Отново си най-непопулярното дете в класа“, обяснява Кейт.
„Списанията и рекламите рисуват картина, различна от реалността“ – казва д-р Джейд Редфърн от клиниката Fernwood. Някои жени мислят, че всичко ще бъде усмивки и кикотене с прекрасното им бебе, но може периодът да е силно емоционално изпитателен. Това може да изкара или засили съществуващи грижи, притеснения и стрес.
Родителите в началото често имат лични очаквания за това какво означава да бъдеш добра майка или добър баща. Като да бъдат постоянно на разположение на детето си, да го развиват по най-добрия възможен начин, жената да може да кърми или винаги да мислят само най-прекрасни неща за детето си. Тези очаквания произхождат от общността, имитирането на поведението на собствените родители или четенето на книги за бебета и онлайн статии, които натрапват този модел на поведение.
Неспособността да постигне някои от тези цели може да накара майката да чувства, че се е провалила, което обаче тя може и да не е способдна да изрази пред партньора, семейството или обществото.
Да вярваш, че наистина можеш да направиш ВСИЧКО, може да е вредна мисъл! Вчера говорих с една от най-добрите си приятелки, която се опитва да жонглира с бебе и нов собствен бизнес, и тя ми каза, че се е ядосала! Нейното частно девическо училище едно време я е увещавало, че може да направи всичко това... но всъщност тя открива, че не може!
Просто не е възможно да бъдеш най-добрата майка, най-добрата съпруга, най-добрата колежка, най-добрата собственичка на бизнес, най-добрата приятелка, най-добрата сестра и да спиш достатъчно.
Трябва да се откажеш от нещо!
Мисля си за тези ранни дни – ако бях отишла при лекаря и бях опитала да обясня как се чувствам, вероятно щях да се озова с някакви весели хапчета. Но не отидох. Подобни състояния обаче не трябва да бъдат пренебрегвани.
Алекс Србиноски от клиниката Fernwood предлага някои съвети:
Структурирайте деня си, но останете достатъчно гъвкави, за да се справите с неочаквани неща. Подгответе се за по-бавен живот – може да нямате същите постижения, както преди!
Опитайте да отделяте всеки ден от 2 до 5 минути истински тихо време. Опитайте да седите и да не правите нищо – без телефон, без телевизия, без домакинска работа... просто поседете и си починете!
Не се срамувайте да приемете помощ. Ако приятелите и семейството не ви я предлагат – не се притеснявайте да я потърсите от тях. Повечето хора се радват да помагат на другите, но често трябва да бъдат подканени. Помолете някого да бута количката около блока, докато дремнете, или си изсушите косата, или потичате – каквото ви кара да се чувствате по-добре!
Опитайте да поддържате хоби – дори и само 20 – 30 минути седмично. Плуване набързо, читателски клуб (или пък винен?), настолни игри или каквото и да е, което повдига настроението ви – това ще ви помогне да се почувствате отново свързани със света такъв, какъвто го познавате!
Адел наскоро призна, че е имала трудности, след като се е родил синът ѝ Анджело.
„В крайна сметка просто казах, че ще си дам един следобед седмично, за да правя каквото си искам, без бебето. Моя приятелка каза: „Наистина ли? Не се ли чувстваш зле?“, а аз отговорих: „Да, но не толкова зле, колкото бих се чувствала, ако не го направя“.
Нормално е да бъдете раздразнени или разочаровани – нереалистично е да очаквате от себе си да се чувствате щастливи или благословени през цялото време. Не слушайте хората, които казват неща от сорта на „наслаждавайте се на всяка секунда, това е толкова специално, те растат толкова бързо... ", защото този вид разговори не ви помагат и най-често се водят от по-възрастни майки със синдром на фалшивата памет!
Все още не съм се научила да забавям темпото, да отстъпвам или да моля за помощ. Може би все още съм на ръба на лудостта и мисля, че сега живея в полутрайно тревожно състояние, но не се чувствам толкова ядосана, колкото преди!
Отделям време за себе си и съм щастлива, че съпругът ми разбира, че имам нужда от това! Смехът с други майки, независимо дали са стари приятелки или случайно сме се засекли в магазина, определено помага!
Да родиш и да бъдеш майка е трудно. Но с правилната подкрепа, добрите примери за подражание и честността сред майките, можем да сме в състояние да си помагаме взаимно.
В Майко Мила!, знаете, се опитваме да говорим по всякакви теми, включително и много тежки. За днешната обаче нямаме подготовка. Никой не е подготвен да види това, което ще споделим с вас сега. Това е една истинска история за чудото да се грижиш за умиращо дете с увреждания, изоставено от семейството, медицината и държавата си. Дете, което никой друг не иска. Историята е разказана от репортерката Хейли Брансън-Потс за изданието LA Times с изрично съдебно разрешение. Предполагаме, че историята и думите на Мохамед - човекът, приел в обятията си десетки умиращи деца, ще ви разстрои, но си заслужава да я видите и да чуете думите му (във видеото накрая). Не знаем какво друго да кажем, освен че животът често е отвратително непоносим и несправедлив и никой не знае защо това е така. Но дори и в най-черните и тежки моменти може да се намери светлина и за едни малки, нещастни души тази светлина е Мохамед, който облекчава и прави малко по-спокойни последните им мигове.
„Знам, че те ще умрат“, казва Мохамед Бзеек, но въпреки това вече над двадесет години е приемен родител на най-тежко болните деца, изоставени на системата за приемна грижа на Лос Анджелес, САЩ.
Погребал е около 10 деца. Някои са умрели в ръцете му.
Днес Мохамед Бзеек прекарва дълги дни и безсънни нощи, грижейки се за парализирано 6-годишно момиченце с рядко мозъчно увреждане. Тя е глухоняма. Всеки ден получава гърчове. Ръцете и краката ѝ са парализирани.
Бзеек, един тих, набожен мюсюлманин, роден в Либия, който живее в Азуза, просто иска момиченцето да знае, че не е самичко в този живот. „Знам, че не може да ме чуе или да ме види, но винаги ѝ говоря“, казва той. „Прегръщам я непрекъснато, играя с нея, милвам я... тя усеща. Тя има душа. Тя е човешко същество.“
„Той е единственият, който взима като приемен родител дете, което е с голяма вероятност да умре.“, казва за Мохамед Мелиса Тестерман, координатор по приемната грижа в Департамента за деца и семейства. От 35-те хиляди деца под опеката на Департамента, около 600 попадат под грижата на Отдел за медицински грижи, който поема най-тежките медицински нужди на децата. Там има страхотна нужда от приемни семейства за такива деца.
Но има само един приемен родител като Мохамед Бзеек.
Ако се налага някое дете да бъде преместено в хоспис с постоянна медицинска грижа, той е единственото име, за което се сещаме веднага. Той е единственият приемен родител, който би взел дете, което най-вероятно няма да оцелее. Обикновено децата с усложнения са настанявани в медицински учреждения или за тях се грижат медицински сестри, които са се съгласили да приемат ролята на приемно семейство. Но Бзеек е единственият приемен родител в страната, който приема да гледа терминално болни деца. Макар да знаят, че за един родител да се грижи сам за болното момиченце е изключително тежко, защото то има нужда от непрестанна грижа и обслужване, от Департамента са потърсили Бзеек през декември с молба да поеме още едно болно дете.
Този път Мохамед Бзеек учтиво отказал.
Мохамед е 62-годишен едър мъж, с дълга тъмна брада и мек глас. Най-големият от общо 10 братя и сестри, той идва от Либия в САЩ като студент през 1978 година.
Години по-късно, чрез общ приятел, той среща Доан, която става негова съпруга. Тя самата е станала приемен родител в началото на 80-те години на миналия век, преди да срещне бъдещия си съпруг Мохамед. Нейните баба и дядо са били приемни родители и може би това я е вдъхновило тя да продължи тяхната дейност. Преди да срещне Бзеек, тя отваря дома си като спешен център и приют за деца, които имат нужда от незабавно настаняване или които имат нужда от защитен дом.
Мохамед Бзеек казва, че ключът към справянето с това да си приемен родител е да обичаш тези деца като свои.
Доан Бзеек обиква всяко дете, което влиза в приемния ѝ дом. Води ги на професионални фотосесии и организира коледни дарителски кампании в подкрепа на децата в приемни домове.
„Беше забавна жена“, казва Мохамед. „Изпадаше в ужас от паяци и буболечки, толкова я беше страх, че дори украсата за Хелоуин я плашеше, но никога, дори веднъж не я изплаши някоя от болестите на тези дечица или това, че ще умре.“
Домът на семейство Бзеек е приел десетки деца. Организирали са училище за приемни родители в обществените колежи със специални лекции как да се справят с болестта и смъртта на дете. Доан Бзеек е била толкова известна и уважавана приемна майка, че името ѝ е увековечено в държавен мемориал за приемната грижа наред с доктори и законотворци.
Бзеек започва да се грижи за деца като приемен родител заедно с Доан през 1989 година. В повечето случаи децата, които приемат, са болни.
Мохамед Бзеек се сблъсква със смъртта на дете в дома си през 1991 година. Детето е дъщеря на фермерка, която, докато е бременна, вдишва токсични пестициди, с които са напръскани посевите. Момиченцето се ражда с гръбначно увреждане, поставено е в циментово корито и умира на 1-годишна възраст на 4 юли 1991 г., докато Бзеек приготвя вечерята.
„Ужасно ме заболя, когато тя почина“, казва Бзеек, докато гледа снимка на мъничко момиче в свободна бяла рокля, което лежи в ковчег с жълти цветя.
Към средата на 90-те години Бзеек взема решение да е приемен родител основно за деца с терминални заболявания, за които няма изгледи за възстановяване, тъй като никой друг не ги искал.
Взема под опеката си момче със Синдром на късите черва, което е хоспитализирано 167 пъти за краткия си 8-годишен живот. Момчето не може да приема твърда храна, но въпреки това Бзеек го слага винаги на масата и пред него поставя празна чиния и прибори, за да участва във вечерята на семейството.
Грижи се и за момиче със същото увреждане, като приемната му дъщеря в момента, което умира само осем дни, след като идва в дома им. Тя е била толкова мъничка, че когато умира, се налага майстор на кукли да ушие дрехи за погребението ѝ.
Бзеек носи ковчега ѝ в ръце, все едно носи кутия за обувки.
Единственият биологичен син на Бзеек, Адам, роден през 1997 година, също е с увреждане - Остеогенезис имперфекта и дварфизъм. Той е бил толкова чупливо дете, че дори сменянето на памперсите му или обуването на чорапи е можело да счупи костите му.
Бзеек казва, че никога не е бил гневен или ядосан заради увреждането на сина си, а го е обичал във всеки момент какъвто е. „Така го е създал Бог“, казва Бзеек.
Днес 19-годишният Адам тежи около 30 килограма и има огромни кафяви очи и срамежлива усмивка. Когато си е вкъщи, се движи легнал върху специален скейтборд за цяло тяло, който баща му е измайсторил от малка дъска за гладене, лагери и колела, който задвижва с ръце.
Адам учи компютърни технологии в колежа Citrus College, като посещава лекциите в електрическа инвалидна количка. Баща му казва, че е най-малкият студент, но е голям борец.
Родителите на Адам никога не са прикривали или омаловажавали състоянието на болните му братя и сестри и той е знаел, че те рано или късно ще умрат. Те приемат смъртта като част от живота – нещо, което прави дребните актове на радост още по-значими.
„Обичам сестра си“, казва срамежливият тийнейджър за малкото момиче, което родителите му са осиновили в приемния си дом. „Никой не заслужава да живее с толкова болка.“
През 2000 година Доан Бзеек се разболява. Тя страда от мъчителни гърчове, които я изтощават в продължение на дни. Рядко излиза от дома си, защото се страхува да не получи гърч на обществено място и умира през 2014-та.
В една студена ноемврийска утрин Бзеек бута инвалидната количка на малкото момиче и поставката ѝ за системи към Детската болница на Сънсет булевард. Момиченцето е увито в меко розово одеало, главата ѝ почива върху възглавница с извезани думи „Татко е лепилото, което държи всичко у дома едно за друго.“Температурите се променят непрекъснато, ту е топло, ту е студено цяла седмица и момиченцето е настинало. Мозъкът ѝ не може напълно да регулира телесната ѝ температура, заради което единият ѝ крак измръзва, докато другия е топъл.
Въпреки това обаче, момиченцето, което е закачено за банки с хранителна формула и лекарства по 22 часа на ден кара вече 6-та годинка, благодарение изцяло на грижите на Бзеек. Докторът разказва, че когато не се чувства зле и е в добро настроение, момиченцето плаче, за да я прегърнат. Не казва гласно какво иска, но съобщава за нуждите си по свой начин. Животът ѝ не е непрестанна болка и мъка. Има моменти, в които се радва и се чувства добре, и всичко това се дължи на Мохамед.
А ето какво казва и самият Мохамед за чудото, което прави за малките, умиращи деца.
