Ако и вие имате чувството, че след като сте родили, приятели и роднини са ви заличили от лицето на света – не се стресирайте. Не сте сами. Много често, след като доведете своето отроче в тази чудна реалност, хората от другата Вселена – тази преди бременността – забравят, че съществуваме по редица причини: не искат да ни безпокоят или занимават, или са ни отписали от забавния кръг пиячи, защото кърмим новото си бебе. Е, може би част от хората така и така заслужават да не се виждаме повече, но, в крайна сметка, има и такива, които просто не разбират, че ние сме същите личности и не сме отпътували от планетата Земя и имаме нужда от социални контакти извън рутината на бита. Гергана Янакиева споделя с нас своето виждане за изолацията след раждането и сме напълно съгласни – колкото и зверски обичаме децата си, е полезно и за двете страни да се отделяме поне за мъничко от тях.
*************
Първо, искам да започна с това, че съм общителен човек. Някои хора биха казали, че съм хейтър, асоциална, затворена, интровертна, сдухана. Аз пък ще кажа, че дори понякога да отговарям на някои от тези качества, съм комуникативен човек. Обичам да бъда сред хора, да ги наблюдавам, анализирам, да им задавам въпроси. Затова сигурно учих и журналистика – защото обичам да питам.
След като изчистихме това, ще продължа с една тема, която, за съжаление, е актуална само сред майките (или хората, на които им се налага да стоят затворени за неопределено време с един и същи човек в една стая – да, знам, че малко прилича на затвор).
Та, повечето хора вероятно си мислят, че когато една жена роди, тя трябва и иска да прекарва цялото си време с детето. Да му се отдаде изцяло, да го обгрижва, обслужва, прегръща, целува, милва, информира, образова, забавлява, да му гука и т.н.
Това са хората, които не са раждали досега. На някои майки периодът на майчинството им минава леко, бързо и безболезнено, стига да има кой да им помага.
Някои майки имат нужда от майка си, баба си, съпруга си, свекърва си, сестра си, бавачката или който и да е друг. Аз нямам особена нужда от това.
Аз имам нужда да бъда с хора.
Хора, които са различни от хората, които виждам всеки божи ден – детето, мъжа ми, жената от детската кухня, хората от месарницата, млекарницата, хранителния магазин или зарзаватчийницата. Не, мерси. Тях си ги виждам достатъчно. Имам нужда да бъда с приятелите си, които да ме върнат към реалността и да се разсея от тъпото си всекидневие.
Майките, които четат сега, знаят за какво говоря. Онова всекидневие, което е колкото приятно и спокойно заради „почиването“ вкъщи, толкова и побъркващо, заради постоянното висене вкъщи.
Хем искаме да си стоим у дома и да си се гледаме с детето на топло и уютно, хем отвътре един звяр ни разяжда, беснеейки да излезе навън и да изтича да си говори с хора, да ходи на работа, да се вози сам в претъпкания, миришещ автобус, да се реди на опашка, да пие бира с приятели, да ходи на кино, театър, концерт или каквото там правят хората без деца.
Защото няма нищо по-хубаво от това да се отделиш дори за един час от детето си. Дори е здравословно, бих казала. На майчиния мозък му трябва толкова малко да се разтовари от врещенето, мрънкането и тръшкането, че дори и ходенето до кофата пред блока си е ваканция на Малдивите.
Възхищавам се на майките, които намират сили и желание да излизат. И най-вече не им е гузно, че оставят мъжа си с ревящо бебе за 3 – 4 – 5 – 6 часа.
Така де, все пак къде пише, че само майката трябва да гледа детето? Те си излизат, бащата “поема смяната” и хич не им пука.
А аз всеки път, като изляза, си мисля, че съм предала родината.
Как ще ги оставя двамата сами, дали мъжът ми ще се оправи с храненето, къпането, обличането, приспиването, буденето с рев посред нощ.
А мен дали някой ме мисли, когато аз трябва да правя всичко това сама?
Това с излизането е много хубаво, само че за да излезеш навън, някой трябва да ти се е обадил преди това. Да се е сетил за теб. За съжаление, когато жената роди, сякаш става социален призрак.
„Да, да, ти си майка вече, трябва да си гледаш детето, трябва да си стоиш с него и да му се радваш, няма да те закачаме“.
Не, хора! Закачайте ме, защото ако забравите за моето съществуване, и аз ще спра да съществувам.
Ще се депресирам, ще започна да рева, ще започна да викам по детето, което за нищо не е виновно. Знаете ли колко е трудно да си с чисто съзнание, когато не виждаш смисъл от всекидневието си?
Всеки ден е едно и също – събуждане, сутрешно мрънкане, миене, преобличане, приготвяне на закуската, придружено с мрънкащ глад, евентуално мрънкане в знак на протест срещу закуската, отново измиване, преобличане, излизане, пазаруване, висене на площадката, галопиране към падащо от катерушката дете, разтърваване на ядосани деца, залъгване за прибиране вкъщи, миене, обяд, евентуално мрънкане в знак на протест срещу обяда, миене, преобличане, следобеден сън, рев след събуждане от следобедния сън, мрънкащ глад, ядене, евентуално мрънкане в знак на протест срещу закуската, игра, тичане към падащата стъклена купа, заключване на всички шкафове, вечеря, евентуално мрънкане в знак на протест срещу вечерята, къпане, обличане, сън.
И нищо от това не беше време за мен.
След като описах забавния си ден, отново ще кажа. Закачайте ме, обаждайте ми се, пишете ми, призвънявайте ми, хвърляйте камъчета по прозореца ми. Няма да ви се разсърдя, дори и ако ми звъннете точно когато детето се катери на най-високата кула на пързалката и врещи като младо прасенце на заколение, защото аз го дърпам с едната ръка да слезе, а с другата трябва да си придържам телефона. Дори и тогава ще се радвам да ви чуя.
Моля ви, опитайте се да разберете, че след като родят, жените не се заличават от лицето на земята. Те пак си остават хора, пак живеят, дишат и имат личен живот (макар и малко по-ограничен и с уговорки). И не им се сърдете, че не ви се обаждат. Защото им се иска, но врещящият, акащ Джурасик парк ги е погълнал. Иска им се да дойдат с вас на концерт, на кино, да отидат на фирменото си Коледно парти, да се разходят, или просто да изпият една бира.
За бога, братя! Обадете се на своите роднини или приятелки, които са родили наскоро. Поканете ги на кафе, питайте ги кога можете да се видите. Не ги питайте дали искат – разбира се, че ще искат.
P.S.: Само да кажа, че детето ми е много добро, даже най-доброто. Изобщо не се оплаквам от него, дори и да звучи така. Просто еднообразието всеки ден убива малко по малко.
Ето я поредната история в Майко Мила!, в която поредната жена ще разкаже как поколения жени от семейството ѝ са живели в условия на домашно насилие. Да, пак ще говорим за онова насилие, върху онази всяка четвърта или трета българка, които просто присъстват в статистиката по един или друг начин (ако стигнат до нея) - както присъстваше убитата Елена, убитата Катя, убитата Виола, залятата с киселина Бела...
И много, много други жени, чиито имена са просто инициали в нечий отчет и в някоя сводка.
В последните седмици темата за домашното насилие се върна на дневен ред благодарение на така наречената Истанбулска конвенция и дебатите относно нейното ратифициране.
Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието срещу жени и домашното насилие (подписана е в Истанбул и затова краткото ѝ название е такова) е документ, който вече е подписан от България година, но за да придобие юридическа стойност, той трябва да бъде официално ратифициран.
Това, донякъде прогнозируемо, се превърна в тема за спорове в политическия и обществен живот на България, най-вече заради измисления проблем около израза "социален пол", който - ЗА ЦЕЛИТЕ НА КОНВЕНЦИЯТА, присъства в документа по следния начин (записан в член 3):
"пол" означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики,
които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете;
„насилие над жените, основано на пола“ означава насилие, което е насочено
срещу жена, защото тя е жена, или което засяга предимно жените;
Вследствие на изкуствено раздухания от шепа политици (99% от тях - мъже) скандал, построен върху нелепата теза, че "социалният пол" ще доведе до сексуални извращения сред децата и прочие откровени глупости, в момента в държавата тече безобразен по своята характеристика дебат, в който се включи и Църквата, чрез своя представител отез Дионисий, който нарече хората, подкрепящи Конвенцията, "сган".
Истината - единствената истина - е, че Конвенцията създава рамка от правила, определения и задължения, които държавата ще има, след като я ратифицира, а именно:
Всичко това обаче някак остана на заден план на фона на бушуващите страсти и уплахът на мнозина българи, че "социалният пол" ще им нанесе непоправими морални (и други) щети.
Това не е вярно.
Конвенцията има за цел ЕДИНСТВЕНО да създаде условия за защита на жените от насилие и да допринесе за драстичен спад на случаите на домашно насилие.
А има ли домашно насилие дори няма смисъл да се питаме. С всеки разказ, който получаваме по темата, виждаме, че то не само присъства в българския бит и култура, но и така здраво и отдавна е пуснало корени, че трябва всички - цялото ни общество - да впрегнем усилия, за да го изкореним.
Затова, прочетете този разказ. И помнете - Истанбулската конвенция е за Виола, Елена и Катя. Посмъртно. За Диана. За Бела. И за всички останали, които живеят в ада на домашното насилие.
А това е историята на Христина (името е променено).
****************************
Гледах обществения дебат в Аулата на СУ по повод ратифицирането на Истанбулската конвенция и не издържах дълго.
С всяко изказване за семейството, ролята на мъжа и жената и Бог ми ставаше все по-тежко и по-мъчно. Защо ли?
Нека ви разкажа моята семейна история, която никой не ще иска да запише, да фотографира или да разкаже някога. Защото такива истории остават скрити в раклата, напоена с миризмата на нафталин и застояло.
Почти всеки път, когато ходя при баба ми на село, се опитвам да я изненадам, като вляза в стаята без да ме усети. След няколко опита спрях, защото видях, че има отрицателен ефект.
Всеки път, когато аз я „изненадвах”, тя се вцепеняваше от страх. Стряскаше се дотолкова, че ѝ трябваха няколко секунди да осъзнае, че съм аз и че всичко е наред.
Странно изглежда, не мислите ли? Не и ако ви кажа, че това е защитната ѝ реакция, създадена в продължение на десетки години (30-40 в конкретика), в които подобни шумове и „изненади” са били предвестник на поредния скандал, завършващ с побой.
И тук идва дядо.
Откакто са се оженили, та докато той почина - преди 6-7 години, крясъците, псувните, блъскането, скубането, разкървавените устни, скъсаните дрехи и замерянето с пепелници, ножове, юмруци и ритници е семейна традиция.
В тази „благоприятна семейна среда” живее не само младото семейство, но и децата на баба и дядо – мама и вуйчо. А по-късно ставахме свидетели както аз, така и братовчедите ми.
Алкохол, цигари, пиянски ругатни, скандал, побой. Може да не си направила нищо, но ти си виновна. Виновна си, защото просто съществуваш. Побой след побой.
А днес – баба, вдовица (за щастие, понеже ако дядо беше още жив, сигурна съм, баба отдавна щеше да е умряла от психическия тормоз и от нанесените телесни щети), баба днес се стряска лесно, плаче за всяко малко нещо и се радва като дете на всичко.
Защото от толкова дълго време не е била спокойна и обичана... въпреки че често е самотна и някак успява да живее с мизерната си пенсия.
Питала съм я стотици пъти, не само аз впрочем:
„Защо не си го оставила, защо не си се развела с него?“
Заради децата, ми отговаря всеки път.
А мен ме стиска за гърлото, защото виждам какво влияние е оказало всичко това върху децата – мама, вуйчо, мен и братовчедите ми. Моделът е вкоренен във възпитанието, а стресът е основният дисциплиниращ метод, като крещенето не го броим, то е просто за разпяване.
Стиска ме за гърлото, защото виждам един живот, прекаран в страдание, в плач, в нечуто ридание, в липса на подкрепа – от роднините (оженила си се за него, ще го търпиш), от близките и не на последно място - от държавата. Тя точно в тези неща между мъжа и жената не се меси, по-лесно е.
Но това не е всичко.
Нека ви разкажа и другата част от семейната ми история. Тя е запечатана не само в спомените на майка ми и на преките и косвени свидетели на случките, но и в едно безугледно на вид бяло листче:
Открих го преди 2-3 години, когато рових в черната чанта с документите. Търсех нещо и съвсем случайно попаднах на тази хартийка, която вероятно съм пропускала през останалите стотици пъти, в които съм ровила в същата тази чанта.
Така и не успях да разчета кривия почерк на лекаря, издал медицинското на мама. Но разбрах друго – в ръцете си държах доказателството, че подобни неща не трябва да се случват и трябва да се променят.
Както вероятно сте се досетили, историята се повтаря. В първия удобен момент мама бяга от баща насилник и попада в обятията на друг мъж насилник – баща ми.
Историята този път обаче е и малко по-различна. Вече знам и подробности за нея – не е любовна история, не очаквайте нещо подобно. Тази история включва бременност, побои, замеряне и удари с чук, ритници, влачене за косата, късане на дрехи, скандали, сълзи и страх.
Мама обаче решава, че не си струва да търпим всичко това, за да „не съм дете без баща” и бяга.
И да, аз нямам баща, и се радвам за което. Имам само майка, която е достатъчно смела (според някои - сигурно и безразсъдна), за да избяга от мъжа си насилник с мен, докато съм на 2 годинки.
И съм ѝ благодарна точно заради това!
И тя, както баба, не получава особена подкрепа от околните (за щастие, поне баба ѝ помага), камо ли от държавата. Това, което държавата отрежда, е аз да живея с майка си, а биологичният ми родител от мъжки пол е длъжен да изплаща някаква мизерна издръжка.
Баща ми обаче не прави и това – и това е само една малка част от всичко, което той НЕ прави.
Не знам как мама успява да се съвземе от всичко това. Знам само, че по това време чете много книги, за да се разсейва… Нямам и представа каква смелост е нужна през онези години (90-те), за да гледаш сама дете. Нямам представа каква е обществената стигма към това да си самотен родител.
Нямам представа и за много други неща - какъв човек трябва да си, за да пребиваш жена си, да упражняваш психически и физически тормоз над нея пред очите на децата си.
Какъв човек трябва да си, за да приемаш това за нормално и да го разказваш във вицове.
Да, по празниците станах свидетел на скеч, в който това беше шегата – мъжът си побийвал жената.
Нямам представа какъв човек трябва да си, за да си затвориш очите за всички жертви като мама, баба и всяка четвърта жена, която преживява или умира в резултат на нещо подобно.
Не знам дали след малкото, което видях на дебата за Истанбулската конвенция, да се надявам, че дъщеря ми един ден ще бъде защитена от държавата. Не знам дали ще бъде подадена ръка на жените, а и на децата, за да излязат от този ад.
Защото това е ад, в който се умира, в него не се живее...
Ад, от който, ако имаш късмета да излезеш жив, то ще е с непоправими щети върху здравето, върху психиката и върху възприятията ти за света.
Вероятно това е някакъв странен природен феномен, но така се получава наистина – когато станеш родител, някак си естествено започваш да гравитираш около други родители и се заобикаляш с други клети майчици и татковци, с които да споделяш кой какво е ял, акал и изгукал.
Не че не ни пука за приятелите ни, които нямат деца, просто между родители съществува една особена форма на съпричастност и разбиране, която е някак си различна от тази, която имаме с бездетните ни приятели.
Подозираме, че причината се корени в това, че има дни, в които най-интересната тема за разговор между родителите е, че второто дете най-накрая е успяло да ака в гърне, което е една изключително интригуваща и интелектуална тема, безспорно...
Въпреки че да си родител понякога е изключително безславна и бездарна работа, все пак успяваме някак си да задържим наоколо бездетните си приятели, за което сме им невероятно благодарни.
Ако, обаче, по някаква (о, каква ли може да е?!) причина сте изоставили дружките си без деца откакто сте станала майка, ние, от Майко Мила!, сме тук, да ви обясним каква капитална грешка сте направили и защо моментално трябва да си ги върнете! За целта ще се подпрем и на един материал по темата от сайта Babble.com.
И така, да се обърнем към тези от приятелите ни, които още не са се размножили:
На приятелите ни без деца искаме да благодарим, за това че ни помагат, когато имаме нужда от почивка, за това, че ни напомнят, че животът не е само памперси и тиквени пюрета, за това, че успокояват детето, което се е прибрало разстроено от училище, докато ние готвим вечеря. И моля ви, не си помисляйте дори и за миг, че ако някой ден имате деца, ще ви харесваме по-малко!
Ако не сте гледали филма „Мисия невъзможна“, да знаете, че в него се разказва за две семейства, които се опитват да се видят на вечеря съобразно графика на децата си. Необходима е Божия намеса, за да се намери удобното време между училище, детска градина, уроците по плуване, футбол, таекуон-до, вечерния час за къпане и лягане. Бездетните приятели са страхотни в това отношение, защото се съобразяват само със себе си и своята собствена програма, което значи, че е абсолютно практически възможно да се видите наживо!
Приятелите без деца определено не чакат с нетърпение дечурлигата ви да обърнат с главата наопаки подредения им, чист дом, и да извадят всяко чекмедже и кутия, които намерят някъде из къщата им.
Не, определено не чакат подобно посещение с нетърпение. Кой нормален човек с ума си би искал бебешко повръщано на белия си бутиков диван или някое прохождащо детенце да си прасне челото в ръба на стъклената холна масичка и да оплиска с кръв пухкавия бежов килим?
Поне нашите бездетни приятели са такива, де, затова и са готови с радост да дойдат у вас или някъде навън, само и само да не им ходим в къщата с децата. За вас пък това е облекчение - че не се налага да товарите деца в кола, заедно с храна, памперси и резервни дрехи, като за експедиция до Непал. Всички знаем от опит, че докато едното дете си закопчае колана в колата, другото се е оповръщало, така че излизането с деца невинаги е лесно, лежерно и безгрижно занятие. Бонусна точка е и това, че когато ви идват на гости, не се налага да бързате, за да не си лягат късно децата, понеже така и така сте си у дома - всеки може да заспи където му падне.
Приятелите ви с деца са страхотна компания за вечеря, но проблемът е, че обикновено вечерята трябва да започне около 5 следобяд и да свърши най-късно в 7 вечерта. Това е така, защото в 7:05 всички налични деца вече са изпаднали в истеричния период преди лягане, закъснели са за къпане с около 3 хиляди години и ще си легнат с около 5 милиона години по-късно, а вие ще искате да се пропиете.
Хубавото на бездетните гости за вечеря е, че просто слагате децата да спят и вече спокойно можете да водите смислен разговор с възрастни, диалог с глаголи и съгласни звуци, без някое невръстно гласче да ви прекъсва или ръчичка да ви дърпа за панталона, или да се опитва да ви изяде пантофа, или докато преглъщате вечерята, някой да се наака. А пък гостите ви не се налага да тичат към вкъщи в точен час, защото с бавачката са се разбрали така – те нямат деца, помните ли!
Много обичаме да ни идват на гости приятелите ни с деца. МНО-ГО. Всички родители обичат, признайте си. Това сближава децата, отменя нас от ролята ни на непрестанно забавление за детето, споделяме си с другата майка или татко, посмеем се, поплачем, похейтим... Единственият недостатък е, че къщата изглежда като пометена от ураган, след като си тръгнат гостите и челядта им.
Науката още не е открила защо когато на гости ви идват приятели с малки деца, всяко дете трябва да скочи от всичко, което е по-високо от килим, трябва да се използва всичката посуда, която имате у дома, и да се надъвчат всички сладки неща, които имате складирани в шкафа за почерпка.
И уж приятелите ни казват, че ще ни помогнат да разчистим, измием и подредим, но накрая едва събират с пръсти счупената чаша и свещник и напускат опустошения ни, разхвърлян и омазан със сладко дом. Не че са невъзпитани и безчуствени хора, които се скатават, за да не помогнат... просто в обичайния случай не знаят кое къде държим и как си подреждаме нещата или са твърде заети да обличат, мият и оправят децата, за да помогнат с домашния хаос, сътворен от същите.
А когато ни идват на гости бездетните ни приятели, не само никой не хвърля разопакован и надъвкан кроасан на леглото, а даже ни помагат с разчистването на масата и миенето на чиниите! Даже познаваме бездетна приятелка, която измила всички чинии, докато майката кърмела бебето! В света на майките това е равностоен жест на подаряването на шоколад и бутилка вино, а в идеалния в е комбинация с тези двете.
Лесно се сближавате с другите родители, защото имате едно общо нещо: децата. Случва се, обаче, впоследствие да осъзнаете, че освен децата, нямате никакви други допирни точки. Ако сте окей с това винаги да обсъждате една и съща тема, отново и отново, всеки път, тогава няма проблем. Но ако искате да вкарате в разговора и нещо друго, някоя различна тема или въпрос, тогава този тип приятелство не ви стига.
Бездетните ви приятели са лечението, от което имате нужда. С тях сте имали много повече общо и интересни допирни точки, а не само децата, и те ви връщат обратно към това, което сте извън и независимо от това да сте родител. Уроците по испански, танците в събота вечер, пътуването до Барселона и ходенето на палатка все още съществуват и бездетните ви приятели ви го напомнят и ви подтикват да не забравяте кои сте.
Не че на приятелите ни с деца не може да се разчита, просто от опит знаем, че всякакви непредвидени ситуации може да променят плановете и обещанията. Може и преди два месеца да сме планирали пътуване до Копривщица или да излезнем в събота вечер на бар, но точно днес детето хваща стомашен вирус и прекарваме следващото денонощие на пода в банята до него.
Или напът към планирания обяд навън бебето получава диария и омазва столчето за кола. Случват се такива неща и това е част от всекидневието на родителя, никой не го прави нарочно и няма как да планира всички възможни сценарии.
На приятелите ни без деца можем да разчитаме една идея повече, просто защото те отговарят само за себе си.
Ето заради всичко това ние си ги обичаме толкова много! Да си знаете!
