Както вече ви разказахме, социалният работник не е в ролята на големия лош вълк, който идва и ни взема децата с помощта на норвежците. Покрай притеснението на една майка, че някой ще сигнализира да ѝ вземат детето, понеже му се развикала, като се тръшнало в магазина, се замислихме, че е добре да разберем кога тази легенда за вземането на децата става истина. За внасяне на яснота по въпроса се допитахме до Десислава Петкова – социален работник и ръководител на екип във фондация „За Нашите Деца“.
Десислава Петкова – социален работник и ръководител на екип
Как разбирате, че едно дете живее в риск? Какви са сигналите за това?
Сигналите са в поведението на детето. Ако човек поговори и с родителя, те са и в неговото поведение. Социалните работници ходят по домашни посещения и в самия дом също много неща им говорят за евентуално насилие или риск.
Когато от отдела за закрила на детето изпратят случай, който трябва да се работи, първо се събира един доста широк екип. Спрямо това какво сме прочели като информация от отдела и как сме се ориентирали, определяме поне двама специалисти, които ще започнат да правят първоначална оценка какво се случва в това семейство. Те може да са двама социални работници, медиатор и социален работник, може да са психолог за възрастни и детски психолог.
После тези специалисти по закон имат 20 дни да се ориентират в ситуацията, да направят оценка и да съставят план как да се подходи в случая. Този първоначален план се прави за три или четири месеца – в зависимост колко дълго ще работим със семейството.
Той след това планът може да се повтаря за още три месеца. Например ако става въпрос за родител алкохолик – това не може да се оправи за три месеца; тоест през три месеца отново ще планираш нещо в посока този човек да спре да пие. Или пък да спре да бие или каквото друго е заложено като цел.
Какъв е процесът по извеждане на детето от семейната среда, ако е установено, че тя е зловредна за него?
Извеждането от семейната среда не се прави от фондация като нашата. На това има право единствено органът по закрила – отдел „Закрила на детето“. Негов представител може да отиде на място и моментално да изведе детето.
Аз, ако отида на място и сваря баща да пребива детето си например, мога единствено да се обадя на 112 и да напиша сигнал към органа по закрила.
Мога силно да препоръчам извеждането. Мога моментално да звънна на пет отдела. Мога, ако не ми е неудобно, да сритам бащата, макар че на това нямам право. Но не мога да разделя дете от семейството му.
Кога се приема, че ситуацията в семейството е рискова за детето?
Дете се извежда от семейството, когато има заплаха за живота и здравето му. Не е причина да го вземеш от семейството, ако е бедно, ако няма какво да яде редовно, ако го шамаросват, ако не го пускат на детска градина.
Защото да разделиш едно дете от семейството е много по-голям кошмар за него, отколкото, че то живее без детска градина, без три хранения на ден, без стаята си, без играчки или с някаква форма на насилие. По-скоро целта е първо да се хвърлят всички усилия да спрат да го бият, да го пуснат на детска градина и т. н. Извеждане се предприема само и единствено, ако е възможно това дете да не оцелее до утре.
Какво се случва с него, след като бъде изведено от семейството?
По закон първо трябва да се потърсят близки роднини – родители на родителите, пълнолетни братя и сестри на родителите. Ако всички те подпишат декларация, че няма да поемат грижите за него, моментално се пуска справка и се търси свободно приемно семейство в населеното място, където е детето. Ако положението е много спешно, колегите пускат търсене из цялата страна. Най-крайната мярка е детето да отиде в център за настаняване от семеен тип. Ако то е жертва на насилие, възможно е да се настани далеч от дома си умишлено.
А след това търси ли се осиновител?
След това родителите имат възможност да подадат заявление, за да си върнат детето. Но за да си го върнат, те трябва да минат през оценка на родителския капацитет. Трябва да се поработи с тях, да се наблюдават, да се разпитат… И някой да напише доклад, че за това дете е безопасно да бъде с тези хора и може да се върне обратно. Ето такова проучване имаме право да правим ние от фондация „За нашите деца“.
Движим се по една много проста схема, за да преценим. И тя е да минем през потребностите на конкретното дете за съответната възраст. Тоест например на Гошко на три години какво му трябва: храна, безопасност, родител, който да общува с него, детска градина, личен лекар.
И после проверяваме първо, дали родителят има разбиране, че на Гошко му трябва това. Защото може и да няма подобно разбиране. Второ, дали този родител има възможност да осигури всичките тези неща. И трето, дали възнамерява и дали силно желае да ги осигури. Ако всичко това е налице, казваме „Да, Гошко може да се върне.“ Ако нещо от изброените неща не е окей, в хода на нашата работа се опитваме да обясним на родителя, че Гошко се нуждае например от лекар и каквото друго се налага.
И накрая, като теглим чертата на доклада, ако няма непосредствена заплаха за Гошко, казваме: „Нека Гошко да се върне, но е добре в рамките на следващия един месец да се провери дали родителят го е записал на личен лекар и дали го е завел на този лекар. Също така да се провери дали мисли да го пуска на училище, или мисли като по-големите деца в семейството да го праща да работи, или каквото и да е.“
Няма нужда родителят да е изряден отвсякъде, за да му се върне детето. Необходимо е да няма някаква непосредствена заплаха за самото дете.
Но това е работа, която изисква време и ресурс, каквито органът по закрила няма, и затова той много често я делегира на организации като нашата. Затова, след като ние направим доклада, той се получава от органа по закрила и пак там се взема финално решение какво да се направи за детето. Така че, ако аз съм написала „Върнете детето“, това не означава, че те ще го върнат. Могат да решат да не го върнат, както е възможно и тъкмо обратното – да сме написали, че не бива да се връща в семейство, но детето да бъде върнато – каквито случаи сме имали.
Ако в едно семейство има домашно насилие, подаден е сигнал от съседи например, но майката отрича, не признава, или пък е подавала жалби преди, които впоследствие оттегля, какво се случва с детето?
Ние работим и с деца жертви на домашно насилие, които обаче не са изведени от семейството. Битката от една страна е да сигнализираме органа, че това дете е жертва на домашно насилие. А то е такова, дори когато е само свидетел на насилие. Тоест бащата може да бие само майката, да не бие него. Детето обаче е жертва – то показва симптоматика на жертва на насилие.
В подобна ситуация колегите се опитват много интензивно да поканят за разговор родителите. Обикновено детето го води майката, която е жертва и идва във фондацията. До бащата, който е насилник, не можем да се доберем. При нас услугите са доброволни. Никой не може да бъде задължен, принуден, доведен с белезници, за да работи над себе си.
Но се правят опити да се стигне до бащата, да се пускат сигнали и да се държи фокусът на отдела, че в конкретното семейство нещо не е наред. Хвърлят се усилия и много интензивно да се работи с майката.
Жените често не осъзнават, че децата им страдат ужасно. Тоест те признават само собственото си страдание, което понасят в името на нещо, и не си дават сметка, че детето им също страда. Така че, ако майката осъзнае, че детето ѝ страда не по-малко от нея в тази ситуация, може би по-бързо ще извърви крачките до напускането на насилника.
Най-голям дял от случаите ни в момента са „скараните“ родители, които непрекъснато се съдят. Значителна част от сесиите на колегите минава не в това да работят как детето да спре да страда от тяхната война, а да слушат кой какво е подал, кой кога има дело, кой какво е излъгал... Те се опитват да ангажират и нас в тази война. Включително са ни молили да ходим да свидетелстваме в съда – нещо, което е абсолютно неетично от професионална гледна точка. Освен ако не ни призове самият съд.
Какво е важно да правим всички ние, ако чуем крясъци от съседния дом?
Да звъним на 112. Ако се натрупа една критична маса на подаващи сигнали и се зароди култура да забелязваме какво се случва до нас, след много, много време нещата ще заработят. Да сме активни в сигналите е по-добре от това да седим и да цъкаме, казвайки си, че нищо няма да стане, че няма да се реагира. Може да няма резултат от сигнали първите пъти, но в един момент на държавата ще ѝ писне и ще си каже, че щом толкова някой я ръчка, значи нещо трябва да се направи.
Наскоро имаше случай с дете, което би друго и беше настанено в интернат. Защо въобще се допуска да ескалират нещата дотам, че накрая да има един 12-годишен човек, който е бит, и 13-годишен, който да бъде настанен в интернат?
Тук някой е изпуснал една камара време, в което е можело да се положи превантивна грижа. Нашата социална система гаси пожари. Тоест трябва някой някого да пребие или да убие, за да го хвърлим някъде и да поприказваме, че не е както трябва.
Затова винаги, когато чуя по новините Гошо набил Сашо и майка му казала, че той никога никого не е бил, в моята глава моментално се появяват около 40 хипотези – това доколко е така, кой от всичките тези хора би могъл да не казва истината… Защо би могъл да не я казва? Какво всъщност би могло да се е случило? И приключвам с новината и спирам да коментирам, защото зад тази новина има толкова много неща, които аз не знам. И си давам сметка за това от опита ми на социален работник.
Избягвам да коментирам новината, че дете набило във Видин някое друго дете, защото мога да ви разкажа тази история по 40 различни начина и да се почувствате по 40 различни начина. Това би означавало да злоупотребя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Кои са най-фрапиращите случаи на деца в риск, на които сте ставала свидетел?
Най-ужасни са случаите на деца жертви на насилие. И то не само на физическо. Имаше едно дете, което години наред беше живяло с мисълта, че баща му е умрял, защото майка му не желаеше то да го познава и да се среща с него. На 10-годишна възраст детето, не знам как, беше разбрало истината.
И майка му го доведе за „ремонт“ при нас, защото детето беше започнало с някакви прояви, сменяше училища… Да се крие произходът на детето е отвратително.
Какъв е смисълът от цялата работа, която фондацията върши, ако в крайна сметка решенията какво ще се случи с едно дете в риск са на държавата?
При нас има един отдел – Проекти и застъпничество – и колегите от този отдел намират начини да участваме в промените в законите и политиките.
Хората от услугите помагаме на един, на друг, но в опитите си да помагаме, непрекъснато се сблъскваме с факта, че системата не работи добре, че държавата не разбира и не ѝ се занимава… Че не е на нашата вълна.
За държавата не е проблем, че някого го бият или че няма къде да живее. И нашето непрекъснато бутане нещо да се промени, ни изтощава супер много. Но когато в съседната стая има хора, които се занимават само с това и могат да узнаят, че някъде ще има работна група за промяна в Семейния кодекс или че ще се разглежда някоя наредба, и да осигурят възможност да ни чуят на такова високо ниво, е различно.
Аз бях в такава работна група и писах аргументация за промяна в 105-и член от Семейния кодекс, който засяга тайната на осиновяването. И това на фона на едни над 30 години, в които нищо не се е случило по този въпрос.
Фондацията е на над 30 години и е вложила усилия да стане известна, да има влияние, да развие подобни отдели. Ние сме отделили време, за да можем да си позволим да сме на масата, на която се решават законовите промени. И точно благодарение и на колегите от „Проекти и застъпничество“, беше направена промяната в Семейния кодекс в частта с осиновяването, и по-конкретно с правото на осиновения да открие произхода си.
