fbpx

Ето ни отново с главозамайващите истории, споделени в групата Положението е "Майко Мила!", като темата този път са най-нетипичните ситуации, с които ни се е налагало да се справяме като жени и освен това сме го направили по най-забележителния начин! Поводът е 8 март, в навечерието на който попитахме жените в най-екстремната група дали им се е налагало да управляват кран, да отскачат със совалка до месарницата на Марс или пък да чукат с чук арматурните железа на къщата, която са построили сами. И ето какво ни отговориха те:

Milena N. Pekareva-Nencheva: Брои ли се сглобяването и монтажа на два броя шкафчета за обувки, докато едно 3-годишно и едно 9-месечно се катерят по гърба ми?

Dilyana Nikolaeva Marinova: Аз бременна в 6-и месец сглобих секция, докато мъжът ми гледа мач в другата стая. Имам и снимков материал - на полувремето влезе да ме снима, за да се похвали във Facebook какъв живот си живее.

Musha Busha: Ами, аз съборих къща в събота...

Jive To; Преди 27 години (бях на 24), разглобих двигател на Жигули сам сама!

Teodora Borova-Slavcheva: От ринене на сняг, през редене на дърва за камина, през уроци по стрелба с валтер, през сглобяване на гардероб за детска стая - сама с 3-месечно до мене. Вече всичко ми е толкова типично, че не знам направо... Въздушната пушка вкъщи е на мое име, да добавя само.

via GIPHY

Христина Хаджийска: Преди 8-9 години точно покрай осми март някъде, се качваме на балкан с половинЪТ и семейството на девера.
Естествено, пътят е "майко мила" и на един хубав завой просто не можахме да продължим. Слизаме от колата петимата и започваме да гледаме умно… Половинът се сеща, че ЕСТЕСТВЕНО веригите са на дъното на багажника… Вадим всичкия багаж на пътя, а племенникът си щъка напред-назад, радвайки се на еднометровия сняг.
Изкарахме кутията и се започна едно чудене от мъжа ми и брат му. Мъчиха се от тук, от там, ама не могат да ги сложат пустите му вериги.
Заемам аз поза "дай ми начален", да видя аджеба каква му е толкова философията на туй слагане. Ми нищо особено - едни синджири трябва да се сложат от задната страна на гумата, да се прекарат веригите по цялата повърхност и да се закопчаят едни копки отпред на джантата.
Сложих и на другата гума, запалих една цигара и самодоволно си я изпуших, докато мъжете бяха "умрели от студ", ГЛЕДАЙКИ ме, как се вра в снега.

via GIPHY

Vessela Ivanova: Връзвах с БИНТ от аптечката една висяща ламарина от предницата на една кола, за да можем да продължим…

Donika Peeva: Сглобих си дивана, две кресла, измих сам-сама 100 квадрата след брутален ремонт. Отпушвала съм си сама два пъти тоалетната. Докато половинът гледаше шокирано, бръкнах в тоалетната с голи ръце, после я сритах отзад в тръбата два пъти и с едно "пльок" се отпуши. Бутала съм си шкафове в бебешката количка... Но мисля да не се уча да редя плочки и да пробивам с бормашина. Все пак трябва да има смисъл от присъствието на благоверния...

Geri Turiyska: Като бях на 15, гаджето ми (на 17), се скри зад гърба ми, като ни заплашиха с пистолет в тъмна уличка. Наложи се да бъда медиатор в тая ситуация. Човекът беше пиян и искаше цигари. Купих му от една будка и си тръгна.

via GIPHY

Vanya Ivanova: Ей това е положението вкъщи горе-долу... Докато ми течеше химиотерапията, не спрях да работя, в това число да карам ван из централен Лондон, да ставам в 5.30, да влача тежки вази и ей такива работи… Мъжът ми при 38.5 С е на легло и се мъкне три дни. Само казвам, не се заяждам.

Milena Ugrinova: Разглобила съм 2/3 от кола сама, за другата 1/3 нямаше как, там се искаха мъжки мускули. И я продадох част по част.

Diana Mincheva: Преди години живеех в една брутална квартира до Лъва - стара къща, ама много стара, от тия с безкрайно високите тавани. Половин зима изкарах с един конвектор - нямаше стопляне това място… В един момент вече не се търпеше, принудих се да приема предложението на нашите да ми докарат печка на дърва.
Беше голям цирк, докато се науча да я паля, но в крайна сметка потръгнаха нещата. С един приятел таксиметров шофьор ходех да си купувам чували с дърва, а разпалки си взимах от един мебелен магазин на Сливница. Нямах кола - така си ходех с чували с разпалки на гръб. Един 8 март с колежките бяхме резервирали механа и от работа всички директно там трябваше да отидат.
Да, обаче аз все пак трябва да си подготвя печката, за да не тропам по нощите. Та… прибрах се, нацепих си дръвца, заредих печката, изкъпах се и отидох на партито с има-няма час закъснение. Като обясних защо съм закъсняла, всички ме гледаха в стил "таянеевчас".

via GIPHY

Ina Svilarova: Не съм аз, но историята е като за тук. В началото на майчинството ми, се развали пералнята. Аз в ужас, защото на това дете, което експлодира по 60 пъти на ден, трябва да му се перат дрехите (на 60 градуса). Моят мъж си беше вкъщи (по бащинство!). Авторитетно каза, че аз съм виновна, защото аз пускам пералня и да се оправям, но той пари за нова нямало да даде... Аз в ужас пиша на една група приятелки от офиса да препоръчат майстор. Едната ме пита какъв е проблемът, каза, че работела от вкъщи този ден и ще отскочи до нас да я погледне. Аз се втрещих, защото тя не ми е много близка и ми стана малко неудобно, но се съгласих.

Тя дойде по джапанки, с клин и куфар с инструменти в ръка. Дръпна пералнята (сама, МЪЖЪТ МИ Я ГЛЕДАШЕ!), разглоби капака, ръчна тук-там с една отвертка и я оправи. Все още нямам думи, с които да ѝ благодаря за бързата реакция!

via GIPHY

Mi Lena: 5 март брои ли се? Не, че се хваля, всъщност ненавиждам факта, че мога всичко. Сега точно разглобявам на бебето уредчето, с което варим на пара и пюрираме. Иначе шпакловам и слагам первази след цезарово. Вече мисля да си пусна едно бюлетинче "кърти, чисти и извозва". Някой нещо?

via GIPHY

Anita Koleva: В ранната бременност, точно в етапа на многото болки, повръщане, и всички други екстри, тръгнахме с колежка насред лютата зима да работим из селата в Руенския балкан. Три пъти бутах колата, стелките и станаха на парцали от подлагане. А бременна в 7-и месец къртих и сменях душа в банята...

Христина Петкова: Преди два месеца отивам в дома на братовчедка ми, докато тя е в болницата с бебето ѝ. Говорим си с вуйна и в един момент се чува пукот. Отивам да погледна какво става и виждам как крушката се е спукала, фасунгата и кабелът горят и пламтящи останки капят върху оставен пакет тоалетна хартия върху продължаващата да работи пералня. Вуйна се паникьоса. Аз грабнах пакета хартия и го стъпках. С един парцал потуших огъня. Изключих бушона, но около кабела продължава да тлее. Следва бърза консултация по телефона с мъжа ми и със спрей за вода, спрях и тлеенето (сега като се замисля нямаше нужда да се обаждам, но явно тогава ми е свършил адреналина). И разбира се, последващо обаждане на братовчедката, че пожарът, за който тя не подозира, е овладян!

via GIPHY

Още:

Споделяме с вас един текст, който Надежда Хинчовска ни изпрати преди известно време. Тогава още беше зима, но бързо се оказа 15 градуса и някак нямаше вече сняг, който да ви метне пълноценно в мизансцена. Е, сега е пролет, но пък снегът се появи отново, затова четете и се смейте, и не страдайте, ако вие сте ентусиасти, а детето ви не иска да излиза в студа – поне може да се редувате с шейната, която вече си е само ваша.

--------

Зима е. От време на време сняг, от време на време - пролет. Сложно е. И странно. И неразбираемо за хората. За нашето дете, оказа се, още повече.

Мислите, че всички деца обичат снега, свежия въздух, щипкането на бузките от студа, игрите, шейните? И аз мислех така. И аз го очаквах с нетърпение, защото в себе си още отглеждам дете и то има нужда от компания в дивотиите. Докато не дойде втората зима на моето мъжко отроче (през първата зима още му беше все тая дали ще е в снега или във вълните) и с татко му не разбрахме за ПОРЕДЕН път, че нищо не се получава така, както си го представяме.

В един приятен зимен ден с щедро слънце децата в нас, въоръжени с целия си ентусиазъм, шейната, раницата, шапките и няколко чифта ръкавици, приготвени за безкрайна игра в снега, ние (по-долу наречените майка и татко) щастливо започнахме да опаковаме отрочето за излизане.

Сцена 1: Обличането

След няколко пъти отрицание при въпрос „Ще излизаме ли навън?“ най-сетне чуха „Да“-то, което очакваха, по-развълнувани и от мъж, току-що чукнал коленце в пода с пръстен в ръка.

Започва се. Смяна на панталони, бельо, чорапи. Фиууу – дотук добре. Сега идва ред и на тежката артилерия – ски панталона против намокряне. При вида на това УЖАСНО НЕЩО сякаш се отваря ада на бебешкото недоволство. Отрочето започва да буйства, да „не ицка“, да лежи по земята и всичко протестиращо, за което може да се сетите, или пък не. Майката и таткото обаче са много търпеливи и спокойни (вече са тренирани) и първоначално започват с добро (но то „НЕ ИЦКА!“ бе!).

След пет минути обаче сцената изглежда така: таткото е хванал детето през горната част на тялото, майката тъпче краката в панталоните, а детето вече се дере, мята и подсмърча, все едно го колят. Идилия! Дано съседите не мислят това, което майката си представя, че могат да си помислят при тези сцени.

Със същото квичене и хватки тъпчат и апреските, които са по-коварни, защото се измъкват лесно и момчето това много добре го знае... Таткото се облича с едно преобръщане, като от филмите; майката вече е „пенясала“ и се чуди дали да не си остане вкъщи; отрочето продължава да оплаква тежката си участ да бъде ИЗВЕДЕНО. Всички се мятат в асансьора със замах.

Сцена 2: Излизането

Вече са пред блока, опитват се да стигнат до парка. И греда. По-точно: тротоар. Тротоарът, където нещата ще поемат драматичен обрат.

Детето е в отрицание. Според майката – вечно отрицание. И майката и таткото стърчат (отново най-спокойно) и изчакват (както пише по книгите) този момент да отлети, да са му дали простор за проява на чувствата и да му покажат, че го разбират. Чудесно, много ги бива! Напрежението обаче започва да расте, защото по нищо не личи, че детето ще се превърне в едно успокоено слънце, което ще разтопи снега от прегръдки. Дори напротив! Следва най-безизходната ситуация: детето отмята глава, обръща театрално очи и полита назад, със засилка към земята, като на половината път минава на забавен каданс от Матрицата, защото да не е лудо да се удари с такава сила в тротоара!!! Полягва немощно и тъжно (не забравяйте, че има сняг), притваря очи и подсмърча печално... Да, може да му е студено, но сам си го прави.

И те пак стърчат и чакат, а вече и пуфтят. Следва цял рецитал с обяснения: „Колко хубаво ще е с шейната!“, „Ще се замерваме с топки!“, „Хайде, ставай, ще вземем близалка!“, „Добре де, ще се разходим само малко.“, „Няма как в колата, тръгнали сме в парка.“ и прочие, и прочие.

Сцена 3: Прибирането

Никъде и с нищо не успяват да пробият тази ината барикада. А детето дори не е станало от земята! Полекичка и техният ентусиазъм си взима личната шейна и се оттегля сърдит да се пързаля. Ми то и те са хора и се изнервят, вие за какви ги помислихте?

Гледат детето, гледат хубавия зимен ден, гледат пак детето. Сърцата им плачат, че изходът явно е един: прибиране. Или по-точно: изход няма. Ядосан, таткото мята детето като чувал с картофи на рамо, то отново извисява своето „не ицкам“, вече и то не знае какво не ицка.

Майката хваща шейната и така я стяга главата, че ако беше с шапка щеше да каже, че я стяга шапката. И целият актьорски състав от тази драматична сцена се прибира в апартамента.

Там положението не е по-добро, но поне не ги слушат и гледат хората (освен споменатите съседи) и ще си го запазят за себе си.

И така, мисията беше невъзможна. Детето беше невъзможно, защото: „То само, когато знае к‘во му е, само то си знае к‘во му е.

THE END.

P.S.: При следващия пухкав сняг последва и нов опит за изпълнение на мисията, този път включващ братовчед от Париж, леля от Кайро, познатата шейна, познатите родители, познатото дете и другата леля с кучето си. Изправиха ли ви се косите? Защото тези на майката още са, а така ѝ се искаше да се накъдри!

Автор на тази кратка, но поучителна история е Цветелина Цекова. Ако случайно сте болни, но все още нямате херпес, ето един начин, който ще ви помогне да си го докарате! 

*******************

Много обичам да излизам с детето в снега. Особено когато за сравнително кратко време трябва да стигна пеша от точка А до точка Б, без да закъснявам. Особено когато ме е тръшнал злокобен вирус.

Днес се наложи и няколко капиляра ми се спукаха още преди да излезем.

И така, опаковаме се като хандмейд обеци от кост на мамут. Обличаме си няколко чифта термо клинове, слагаме ушанки, козя кожа, ръкавици и излизаме. Аз се старая да изглеждам напрегната, за да му предам това чувство и да осъзнае, че не трябва да се влачи като гъсеница на орехово листо. Без успех.

Спира на всяка крачка, рови в снега, яде го. Копае трапове, намира кучешки визитки и изгнили пръчки, нефт. Смее се. Подканям го да тръгнем, опитвайки се да звуча като полковник пред младо войниче. Той пада. Започва да реве. Прегръщаме се. Спира да реве. Ставаме. Аз падам. Той се смее.

Гледам колко е часът - закъсняла съм. Опитвам се да го разсея, показвайки му петно от урина във формата на панда - груба грешка.

Пикае на снега.

Когато най-накрая стигаме накъдето сме се запътили, изглеждаме очарователно. Приличаме на полярни мечки, които са се въргаляли в мина, а после са попаднали в чалга дискотека и са ги замеряли със салфетки.

Преживях го някак. Поех си дълбоко въздух, успокоих се и изведнъж се сетих, че трябва все пак да се приберем по същия път.

Току-що ви описах най-лесния начин да се сдобиете с херпес. Ако случайно вирусът ви се струва някак незавършен.

Моля.

Ето ни и нас, уважаеми родители, които сте оцелели под канонадата от ошав, сарми и печени фъстъци!

Това сме ние, вашите приятелки от Майко Мила!, които се опитват да да изпълзят тромаво изпод завивките, за да обявят края на конкурса „Коледата НЕпослушна“, организиран заедно с любимите ни приятели от Ozone.bg, и да ви покажат наградените разкази за родители, които напук на всички обети за послушание, са показали точно обратното. И за това заслужават награда!

Обединихме ги в един текст, защото някои от тях са достойни за жанра „Кратък разказ с неочакван край“, а също така сред тях има и такива, които не са обвързани тематично с Коледа, НО ПРОСТО СА МНОГО ЯКИ.

Пожелаваме на всички весели празници, страхотно посрещане на Новата година и... отпуснете му края малко! И вие сте хора, така че – бъдете непослушни! Наздраве!

***********************

Десислава Енчева абсолютно единодушно печели голямата награда, защото и двете - и Красимира, и Елисавета, са преживели АБСОЛЮТНО СЪЩОТО, което е преживяло нейното дете, и някакси сме съпричастни към случката. Десислава, получавате плейстейшън като награда за най-непослушен родител и ви заклеваме да дадете и на детето да поиграе (малко)!

Тази история е кратка, но за сметка на това достойна за кОнкурса по родителско безумие и малоумие, и до ден-днешен, при спомена за случката, с мъжа ми се хващаме за косите кой е бил по-виновен – той или аз…

Действието се развива през един прекрасен зимен ден (пък може и на Коледа да е било) на Алеко – завели сме нищо неподозиращото 3-годишно да го пързаляме с шейна.

Всичко е прекрасно – белият сняг, чистият въздух, слънчице грее дружелюбно, ние двамцата сме си взели по някакви напитъци и безгрижно се шматкаме насам-натам.

Пързаляме и детето, ама без наклон не е интересно – дърпаш таа ми ти шейна из снега като изоглавен… Решавам аз да позасиля малко по едно... пó така... нанадолнище, че и то адреналин да усети. Мъжът ми измърморва някакво предупреждение, че тая работа не е много сигурна и че май повечко ще се залети шейната, ама аз – не, ти нали си там, долу, ще внимаваш, ако се засили прекалено, ще я спреш, кво толкова – мъж си!

Речено-сторено. Аз горе – засилвам, той – чака долу. В едната ръка държи чаша кафе, в другата - фотоапарат.

Шейната, естествено се засилва повече от предвиденото (от мен) и вече лети със страшна сила към него. А той, вместо самоотвержено да се метне пред нея, да хвърли на една страна фотоапарат, на друга – кафе, на трета – сабя на две строшена… СЕ ОТМЕСТИ!!!

Явно чувството за самосъхранение, възскъпичката фотографска техника и - не на последно място - недопитото кафенце (всичко това, нали, си е основателно оправдание да не спасиш детето си от сигурна катастрофа), взеха превес и той ПРОСТО СЕ ОТМЕСТИ, вследствие на което шейната, барабар с детето, се забиха челно (буквално челно – с челото на горкото дете) в някаква будка на края на пистичката.

Единственото спасение за главата ѝ беше дебелата зимна шапка с удебелена част на челото. Слава богу, размина се само с рев и леко натъртване… е, и брутален семеен скандал и 8-годишни спорове кой е по-по най… идиот!

*************************

Следва разказът на Поля Йорданова, която миналата година наистина е била МНОГО непослушна и по тая причина Дядо Коледа сега ще ѝ донесе чуден подарък - кашон с книги. За да има стимул да си седи вкъщи и да си чете кротко, вместо да кръстосва безпаметно из клубовете!

Това е една малка, много срамна, но реална история на едни иначе послушни родители.

Всичко се случи миналата година, горе- долу по същото време, а именно – по Коледа. И аз, и любимият имахме нужда от заслужена почивка - стига цяла година бъхтане!

Разбира се, в тези трудни моменти, изпълнени с тежки коледни партита, на помощ се притекоха бабите, а ние интелигентно и със сълзи на очи ги изпратихме обратно към провинцията, барабар с внучето.

„Ех, че мъка бе... ами сега какво ще правим?“, завайкахме се ние, неопитните в свободата родители. Да полегнем? Пък да гледаме някой филм? Абе, с две думи - тегавина...

След няколко дни разгулно ядене на пици, пиене на к'вото има и маникюр, дойде моментът за коледното ми парти.

С две думи - така се налюлях, че последното нещо, което помня, е чалга дискотека, нацепен хитов изпълнител, който хулех, за това че се опитва да пее на английски, и нечленоразделно мъцане на таксиметровия шофиор къде да ме остави.

За татковия купон даже не желая да си спомням!!! Това, което знам, е, че го играх медицинска сестра цяла нощ, и то, за жалост, без капка еротичен акцент. Важното е, че оцеляхме и.........добре, че детето не беше вкъщи!

***************************

Ани Михайлова ни спечели безапелационно с разказа си и, въпреки че всичко се е разиграло в сезон, различен от коледния, печели подарък, защото показва страхотно какво е да си НЕПОСЛУШЕН РОДИТЕЛ и да се измъкваш от неудобни ситуации на гърба на децата (не буквално)! Браво, Ани, браво Михайлова! Печелиш кашон с книги!

По принцип с мъжа ми сме спокойни и отговорни родители. Гледаме първо децата да са добре, а нашето удобство отива на заден план. Това, посвоему, води до тихо отмъщение, без да е търсен подобен ефект.

Колко шоколада сме изяли тайно и скришно, докато децата блажено и кротко спят, колко пъти сме си ходили сами на кино да гледаме анимации (защото сме фенове), без знанието на нищо неподозиращите ни наследници - сигурно не е новаторство в родителските злодеяния. И други са го правили.

Една случка обаче силно се отличава и досега се срамувам от нея. В един летен ден през уикенда, преди две години, когато голямото дете прекарваше заслужена ваканция при баба и дядо, а малкото спеше болно вкъщи, скучаещата майка вместо да почисти килера, реши, че трябва леко да поокастри котката, с цел превенция на вечно разнасящата се козина из целия дом.

И то, забележете, с машинката за подстригване на брада на бащата в семейството.

Твърде лоша идея, признавам, но към този момент не мислех така. След като нещата не се получиха така, както ми се искаше, и с оглед на незадоволителния ефект, се наложи да заведем котарака в близката ветеринарна клиника, където да довършат започнатото от скучаещата майка.

Но как да отидеш в клиниката и да обясниш случилото се, като хем да не изглеждаш глупаво, хем нещата да се случат както трябва и котката да бъде във вид на персийски принц, а не на бездомник след битка с глутница съблезъби тигри?

Ето тук клетият баща беше натирен да оправя бакиите на загрижената майка. Та отива той в клиниката, където ни познават, представя нащърбената козина на котарака ни и дежурният лекар със съчувствен поглед пита:

”Децата ли?”

Той, намерил спасение от епохалното излагане, кимнал потвърждаващо, свел поглед и отговорил:

”Децата. За момент отместиш поглед и подстригали котката!!”.

Знам, че за мен има запазено място в ада, но ако някой трябва да бъде отговорен за случилото се, то това са децата.

И до ден-днешен, влизайки в същата тази клиника, двете ни ангелчета са гледани с подозрение. Заклевам се обаче, че ни нито една моя котка или дете не са пострадали в моя дом!

**************************

На разказа на Галина Николова, признаваме си, много се смяхме. Няма какво друго да кажем, а просто директно ѝ връчваме подарък - кашон с книги!

Най-напред, в свое оправдание, искам да кажа, че наистина опитвам да съм добър родител. Когато една приятелка роди за пръв път, ужасéна ми се обади да попита как се справям с чистене, готвене, мъж, дете и бебе, отговорих, че просто не се справям, но въпреки това някак, о, чудо, оцеляваме.

Спокойно, викам, както и да се справяш, важното е да оцелеете. Мисля, че хората се решават на второ, само защото от недоспиване за изтрили файловете как точно се гледа бебе. Сред затритите файлове обаче понякога успявам да сглобя истории, на които после много се забавляваме. Ето една от тях.

Идва ми на гости във Варна моя много любима приятелка /Лорчето/, която живее в Кипър понастоящем и силно ми липсва. Този път обаче, в пристъп на мазохизъм, реши да дойде с двете деца. Та, извели сме целия наличен състав – трима големи, поизгледани, и моят, малкият, на 2 г., който използва всеки повод да драсне в произволна посока с усещане за пълна свобода.

Аз се наслаждвам на разговора с нормален възрастен, когато внезапно регистрирам липса в стадото. Малкият просто го няма. Вървим край околовръстно шосе, от което ни дели само верига зелени храсти. Погледът ми се замъгли от ужас, когато изведнъж го видяхме – тръгнал да слиза от алеята, заклещен в живия плет, върти очи и не издава ни звук, ни стон.

Кипърците замучаха от възторг. Лора ме задърпа да го оставя да сме видели какво ще направи, ама аз много не се навих.

Аз, вика, искам да съм кръстница на това невероятно дете!!

ОК, казах, за вкъщи ли да ти го опаковам или ще си го вземеш така?

Посъбрахме добитъка и решихме че ще е голяма забава да ги заведем на зоопарк. Речено – сторено, само дето зоопаркът тъкмо затваряше. Понеже вътре имаше още хора, пуснаха ни за половин час. Големите тръгнаха да пообиколят, а ние се отпуснахме на една пейка до входа да побъбрим.

Малкият увисна на решетките на оградата, досущ като уловена животинка. Реших, че е ориентиран в правилната посока, т.е. - през решетките няма накъде, заприказвах се и замечтах за бира на плажа. Когато лъвът ревна здраво, направо за сафари замечетах.

Големите се зададоха тичешком (при нас всичко се случва на забързан каданс) и един през друг заобясняваха как ако ревеш срещу лъва и той започва да реве. Точно обсъждахме, че сигурно е разгонен, а то на война била работата! Ревнаха тримата да покажат (неслучайно моят, голямият, се хвали, че е спечелил състезание за най-силно викане между всички класове), ревна и лъвът, който беше в другия край на зоопарка, и решихме, че е крайно време да се омитаме преди да са ни зашили някоя глоба или по-лошо (винаги има по-лошо, питайте майка си).

Оказа се обаче, че входната врата е заключена и няма кой да ни отвори.

В този момент (вече на забавен каданс) забелязвам как малкият, с риск да се заклещи, някак успява да преодолее решетките – най-трудно прекара памперса – и драсва нагоре по вече опустялата алея на Морската градина.

Веднага заех мястото му на решетката и загледах как се отдалечава. Представете си само – майката заключена в зоопарка, а сополанкото върти памперс на хоризонта с усещане за пълна недосегаемост и свобода...

В този момент дойде спасението – по пустата алея като фея се зададе една близка прятелка, която немедленно изпратих да гони избягалото животинче.

Пристигна и потресеният пазач на зоопарка, защото големите също не си бяха губили времето – подгонили пеликаните и патиците, които свободно се разхождат по средата на зоопарка...

 

Дядо Коледа е навсякъде, където и да погледнете напоследък, и това може да бъде малко объркващо за децата. Когато виждат толкова много Дядовци Коледа, напълно естествено е да попитат:

"Дядо Коледа истински ли е? И ако е истински, кой от всички Дядовци Коледа е истинският?"

Никой родител не иска да лъже детето си. Но и никой родител не иска да спука магическия балон, който прави празничния дух толкова вълшебен.

 

Представете си обаче, че на света има едно чудесно обяснение за историята с Дядо Коледа? Такова, с което не разбивате "празничния дух на Коледа" и не лъжете детето? Няма ли да е супер?

Преди няколко години Марта Брокенбро публикува в New York Times свое писмо до дъщеря си, която наскоро открила, че Дядо Коледа не съществува, което поставило майка ѝ "в положение да обяснява цялата история с измисления дядо през последните години".

Ето какво гласи писмото:

"Скъпа Люси,

Благодаря ти за писмото. Ти зададе много добър въпрос: "Вие ли сте Дядо Коледа?" Знам, че дълго време си търсила отговор на този въпрос и трябваше внимателно да премисля, преди да отговоря.

Отговорът е "не". Аз не съм Дядо Коледа. Няма Дядо Коледа.

Обаче аз съм човекът, който слага лакомства и подаръци в коледното ти чорапче. Също така аз избирам и опаковам подаръците под елхата, по същия начин, както моята майка го е правила за мен и както нейната майка е правела за нея. (Да, и татко също помага.)

Сигурно и ти някой ден ще правиш същото за своите деца и знам със сигурност, че ще се радваш, като ги видиш как тичат към елхат сутринта на Коледа. С радост ще ги гледаш как сядат под нея и малките им личица се озаряват от коледните лампички.

Това, обаче, няма да те превърне в Дядо Коледа.

Дядо Коледа е по-голям от обикновен човек. Това, което прави той, е много простичко, но е много силно и смислено. Той учи децата да вярват в нещо, което не могат да видят или пипнат.

Това е огромна задача и никак не е лесна. През целия си живот ще ти трябва това умение да вярваш: в себе си, в приятелите си, в таланта си и в семейството си. Ще ти се налага да вярваш дори в неща, които не можеш да измериш или дори да докоснеш с ръка. Тук говоря за любов, тази велика сила, която ще озарява живота ти отвътре навън, дори и в най-тъмните и студени моменти.

Дядо Коледа е учител и аз съм била негова ученичка, а сега и ти знаеш тайната как той успява да се спусне по всички комини по света в нощта преди Коледа: помагат му всички хора, чиито сърца е изпълнил с радост. 

С пълни с радост сърца хората - като мен и татко ти, се редуват да помогнат на Дядо Коледа да си свърши работата, която иначе би била невъзможна. 

Така че... не, аз не съм Дядо Коледа. Дядо Коледа е любовта, вълшебството, надеждата и щастието. Аз вярвам в това, а сега и ти знаеш какво е Дядо Коледа.

Обичам те и винаги ще те обичам.

Мама"

Весели празници, мили родители! А сега отидете и целунете децата си!


Покрай всички теми около майките малко изоставихме темата за БАБИТЕ. А тя си е една обширна и безкрайна тема, особено ако питаме авторката ни Моника Иванова, която е съставила списък на най-често срещаните сблъсъци между родители и пра-родители (както тя ги нарича). Разбира се, споровете вечно са около яденето и температурата навън - ако направим класация "По коя тема най-често спорите с бабите на детето?", тези двете ще я оглавят! Но нека видим какво ни е писала Моника и ако имате какво да добавите, давайте смело на maikomilabg@gmail.com! 

**********************

Напът сте да станете родители и смятате, че е най-добре да сте близо до мама (без значение тъща или свекърва), за да може да ви помага и отменя, когато сте на предела на силите си.

Голяма грешка!

Оказва се, че в момента, в който някоя от тези особи се превърне в баба, тя директно се трансформира от мила, нормална и сравнително приятна жена в триглаво чудовище, внимателно бдящо над малкото беззащитно човеченце.

В нейните очи вие сте страшните - тези, които нищо не знаят и никак не успяват да удържат децата здрави.

Подсмихвате се и мислите, че вашата майка няма да ви създава подобни главоболия? Помислете пак или най-добре поговорете с приятелки.

В подобни разговори излиза, че най-много 1 от 20 семейства случват на приятна баба, която се погажда с децата и внуците.

Ако вие сте това семейство – ЧЕСТИТО!

Ако обаче не сте, значи или може да маркирате нещата, които вече сте чули, или поне да се подготвите за това, което тепърва ви предстои да чуете, докато децата растат.

Няма да описвам милионите ситуации между родители и пра-родители от самото раждане на бебето, защото те стигат по-скоро за книга, отколкото за къс разказ. Ще спомена само, че като родители вие, естествено, не знаете кога и по колко трябва да яде това бебе; как да го държите правилно; да го приспивате; колко градуса трябва да е температурата в стаята; дали да го извеждате навън или не; в колко слоя дрехи да го напъхате; как да му изградите режим; да го отучите от памперса и т.н.

Ще мина директно към проблемите, които няма да отминат през първата, втората та дори сигурно и до десетата година на детето ви.

Детето не яде нищо!

Най-големият проблем на всички пра-родители е това, че детето не може да яде денонощно. Вероятно и вие сте чували от баба си: „Нищичко не си хапнал... да ти сложа ли нещо друго...виж само твоята чиния е пълна”. Тогава обаче родителите ви казваха: „Остави детето! Колкото му се яде, толкова ще хапва”.

Двадесет години по-късно не можете да ги познаете - седите и спорите дали детето е дребно, хилаво, болнаво (според тях, не според лекарите). То какво ли разбират тези лекари, в Интернета пише всичко! Имат готова диагноза – анемия, алергии, анорексия и т.н., по азбучен ред.

Тънко е облечено!

Без значение, че навън е 23 градуса, в съзнанието на баба и дядо месецът е март и детето (без значение от възрастта) трябва задължително да има чорапогащник, няколко блузи, яке и шапка. Ако случайно сте пропуснали който и да било от изброените елементи или, не дай си Боже, няколко или всичките, неминуемо ви очаква първо втрещено-уплашена, след което бясна физиономия тип „само твоите деца ходят вечно голи и боси“.

Следва бързо прибиране вкъщи, където дядо е запалил парното, а баба е пуснала два климатика, за да се стопли детето по-бързо.

Ако детето ходи на градина и 2, 3, 5 или 10 деца от групата са болни, не е страшно, но когато вашето е болно, няма никакъв шанс то да се е заразило там, а вината е изцяло на безотговорните му родители, които не го обличат подобаващо.

Трябва да му се карате по-често!

Като всички останали деца, и вашите ще минат през трудни глезени, лигави, ревливи и тръшкащи се периоди, за които, естествено, не е виновна средата, приятелите им в градината, всичко, което виждат и слушат по телевизията и Интернет.

Единствените виновници са мама и тате, защото не са достатъчно строги. Когато обаче решите да докажете колко сте строги, баба и дядо на секундата съжаляват детето, гушват го, милват го и отиват да му купят новата дрешка или играчка, за която е ревало цял час в магазина и лошата му майка не е искала да му купи.

Тия деца израснаха по заведенията и по улиците!

Много по-добре според баба и дядо е детето да седи вътре на топло и да похапва вкусна манджичка, вместо да мръзне по паркове и градинки или да ви чака да си изпиете кафето в развъдник на болести (който ние наричаме заведение). Странно защо родителите му казват социален контакт и се радват, когато детето общува и знае как да се забавлява с връстници. Пра-родителите, разбира се, го виждат единствено като загуба на време и предпоставка за вирусни инфекции.

Не извеждай детето в това време!

Дали баба и дядо са забравили какво щастие е за едно малко дете да скача от локва в локва или да прави ангелчета в снега? Имам щастието да живея на 3 минути разстояние от детската градина на детето и въпреки това родителите ми изпадат в потрес, ако навън вали, а ние сме без колата.

Държат се сякаш само аз не виждам бушуващото навън торнадо, придружено от наводнение, снежна буря, градушка и вероятно слабо земетресение и съм единственият човек на света, който рискува живота на детето, като се бори с него в снега.

Бабите и дядовците не се нуждаят от прогноза за времето. За тях има два типа време:

  • „опасно топло, защото детето ще прегрее, по-добре да е вътре на хладно
  • изключително студено, пипни му ръцете, замръзнали са, по-добре да го приберем на топличко...”

Не ни даваш детето / Изморени сме и не можем да го гледаме

Тук вече няма угодия. Каквото и да се опитате да направите, винаги ще е грешно. Ако давате детето често при баба и дядо (с надеждата то да е щастливо и те да са щастливи), в някой момент те заявяват, че имат своя работа, която не могат да свършат или са изморени от работния ден.

Тук единственото спасение е да се решите да станете родители след 45 години, когато, ако евентуално вашите родители са живи, те ще са стигнали пенсионна възраст и ще имат достатъчно време; тогава обаче сигурно няма да имат нито сили, нито желание да гледат малки деца.

Когато обаче не са виждали детето няколко дни, вие директно сте провъзгласен за „единственият човек, който не обича родителите си и забранява на децата да ходят при баба и дядо”. Започват безкрайните спорове при кои баба и дядо е седяло повече и кои са по-малко обичаните.

Това, разбира се, е в случаите, когато детето е добро. Ако ви се роди второ, което е с буен и труден характер, може да сте спокойни, че никой няма да го иска. Дори и да се чувствате като ходещо зомби, не разчитайте на чужда помощ – това невъзпитано малко, ревливо същество си е изцяло ваше.

Мили баби и дядовци на моите и на всички останали деца - дръжте се нормално и оставете младите да изживеят приятно родителството си. Ако децата ви и техните деца са живи, здрави, имат дом, работа, занимания заедно, обичат се, стараят се и се поддържат един друг, виждате ги усмихнати заедно, това означава, че те нямат нужда някой да ги поучава и да им създава изкуствени проблеми.

Бъдете им в помощ, когато имат нужда, но не се натрапвайте с нежелани съвети или по-скоро нареждания.

А вие, мили родители, бъдете готови да се сблъскате с изброените по-горе ситуации, стискайки зъби в опит да не се изпокарате. За тях винаги ще си останете дете, без значение, че може вече от години да сте родители...

Смразяваща новина долетя тези дни северно от Пазарджик. Метеоролози в Европа прогнозирали, че настоящата зима ще е най-студената от 1000 години насам.

Сега, не че искам опортюнистично да блесна със завиден интелект, но съм склонна да предложа известни насоки за размисъл на българските общини във връзка с предстоящата климатична аномалия.

Както е известно на нещастния ни народ, родните власти винаги се изненадват от зимата. Защо това е така, отговор нямам. Всички сме учили по „Роден край“, че България е страна с умерен климат, в която има 4 сезона.

Вярно, че напоследък два от тях – пролетта и есента, кокетно са се свили в последния четвъртък на април и октомври, но по отношение на лятото и зимата съществени промени не са настъпили.

И ако вярваме на метеоролозите от Европа, тази зима се очертава да изчезнем като вид, което всъщност е доста примамлива перспектива, но да не бъдем лоши пророци.

Така че – какво можем да очакваме, когато изненадващо някоя декемврийска сутрин България бъде връхлетяна от Зима?

Преди всичко, нека уточним какво е Зима. Това е сезонът след есента, в който пускат парното, идва грип, претака се зелето, затварят прохода Троян-Кърнаре, а нещастниците, които ходят на работа с автобус 72, трябва да си пробият път до спирката в неделя, за да го хванат в понеделник.

Какво се случва през този сезон?

На първо място – много е вероятно да завали сняг. Снегът е нещо, дето се сипе от небето от коприна през Зимата /виж по-горе/, и в нормалните държави предизвиква радост, а у нас предизвиква фрактура на долните крайници, задръстване и политическа криза.

Имаме ли да основания да смятаме, че и у нас ще дойде Зима?

Да. Вярно, че не сме Владивосток, но за справка – зима имаше и миналата година, както и преди десет години, по спомени на баба ми в нейното детство също е валял сняг, да не говорим, че и детските песнички са отредили подобаващо място на това енигматично атмосферно явление:

„Тихо се сипе първият сняг,
галено щипе бузките пак.
Где е на двора старият пън?
Снежко затрупа всичко навън.“

От това по-солидно доказателство за наличието на Зима по нашите ширини аз не мога да открия, така че учтиво моля общините и фирмите за почистване да си го препишат и наизустят.

Защо е необходимо да се подготвим по-отрано за Зимата?

Защото нормалните хора и държави – а сред тях има и такива, открили колелото, тока и радиото – правят така и не виждам основателна причина ние да се отклоняваме от разумния им подход.

Как да се подготвим за Зимата?

Не съм запозната отблизо с взаимоотношенията „община – метеоролози – фирми за почистване“, но ето няколко насоки към кметовете:

  • не разчитайте на народни поверия от типа „въртят ме коленете“. И аз така предвиждам времето, но все пак отговарям само за себе си, а не за цялата държава. Поддържайте връзка с Минчо Празников и като ви каже, че в полунощ ще нахлуе ниска слоеста облачност, строявайте снегорините. В края на краищата, никой не е длъжен да ходи с лопата и търнокоп в джоба и да кòпа пъртини до припадък.
  • когато Снежко затрупа всичко навън, не стойте като стария пън, а се погрижете фирмите да изринат снега и от кварталните улици, и да хвърлят две-три кила пясък из подлезите. Колкото и да е странно, хората са привързани към глезените си и ги предпочитат цели.
  • ангажирайте някой и друг катаджия да се разгрява по ключовите кръстовища из града сутрин и вечер. Органът на властта ще отнесе всеобщата народна омраза, ще предотврати смъртта на милиони нервни клетки, а може би и на известен брой хора – сигурна съм, че задръстванията са едни от отключващите моменти у масовите убийци.
  • не се оправдавайте с неизвестното.

Защото е смешно докато светът се опитва да прати хора на Марс /където, между другото, също има зима/, да предсказва земетресения и да се свърже с извънземен разум /поради липса на земен/, вие да се правите на Шаро, да тръскате тревожно глава и да питате “Как е възможно? Що е това?!?”.

*************************
Текстът е оригинално публикуван в блога на Красимира тук

cross