fbpx

Бременност, раждане… Все вълнуващи и страшни моменти. Истински вълнуващо и страшно става обаче, когато дойде и бебето и се видим в тотално нова ситуация. И какво правим тогава? Казват, че станем ли майки, вече знаем, защото сработвал майчинският инстинкт. Ами ако не сработи, просто защото нямаш такъв? Кейтлин Найлс разказва своята история като майка, за да покаже, че невинаги лошият старт означава лоша майка. И да, понякога може и да нямаш вроден майчински инстинкт, какво да се прави…


Нямам вроден майчински инстинкт, но все пак съм добра майка.

Преди да имам деца, не се чувствах добре покрай тях. Винаги съм ги смятала за сладки, но не знаех какво да ги правя. Как да ги държа? Да им правя ли смешни физиономии или не? Как се сменя памперс? Как да ги успокоя, ако плачат? 

Общо взето през целия си живот съм избягвала да бъда покрай бебета. Пробвала съм се като детегледачка като тийнейджърка и не ми хареса за разлика от другите момичета на моята възраст. И това винаги е стояло някъде в съзнанието ми, докато пораствах и започвах да мисля за собствени деца. Дълги години се чудех дали изобщо ще имам такива, защото не знаех как да бъда майка и, честно, беше ми неудобно да държа или да гледам децата на другите хора, дори собствените ми племенници.

Няколко години след като със съпруга ми се оженихме, започнахме да мислим за дете.

Това си беше просто нещо, което се прави. Опитвахме да забременея, но все не успявах. Оказа се, че нямам овулация, затова трябваше да вземам определен медикамент, който да я предизвика, за да може да забременея. Когато най-накрая видяхме положителния тест след 9-месечни опити, бяхме много развълнувани, защото нещо, за което мечтаем от толкова много време, най-сетне е на път да се случи. Ще ставаме родители. 

Много скоро след като стана ясно, че чакаме дете, главата ми се наводни от мисли как да бъда майка. Прочетох страшно много книги за родители, за да знам какво точно да правя и как да се грижа за бебето. Споделих на няколко души, че ме е страх, защото нямам майчински инстинкт, но всеки ме убеждаваше, че ще се появи, щом бебето се роди. Уверяваха ме, че просто ще знам какво да правя. Мама винаги знае най-добре.

Дъщеря ми се роди на 23 октомври 2017 г. и това беше най-хубавият ден в живота ми.

Роди се десет дни по-рано от предвиденото. Когато ме приеха в болницата, бях ужасена. Не от раждането, а от това, което идваше след него. След 10 часа раждане вече бях толкова щастлива да я видя в ръцете ми, но все още не знаех какво да я правя. Спомням си, че когато заплака за първи път, след като вече нямаше сестра в нашата стая, която да съдейства, попитах мъжа ми: “Какво да правим?”. Нито един от нас не знаеше. 

Пробвахме да я люлеем, да я нахраним, да ѝ сменим памперса, но тя просто не спираше да плаче. Първите няколко нощи с нея са ми в мъгла. От една страна, бях толкова щастлива, че я имам, а от друга, бях ужасена. Не знаех какво да правя като плаче, а освен това имах и затруднения с кърменето и доста се потрудих, за да успея да кърмя. 

Как е възможно нещо толкова естествено да боли толкова много? Чувствах се ужасна майка, защото така и не успявах да я сложа на гърда без болка, а помпането и храненето с шише беше толкова изморително като се има предвид, че и без друго не спях много. Постоянно си повтарях “Другите майки успяват, ти защо не можеш?”.

За капак на трудното кърмене и безсънните нощи се оказа, че дъщеря ми има тежки колики, което правеше успокояването ѝ още по-трудно. Тя ми е първо дете и не бях разбрала, че има колики, макар че споделих на педиатъра ѝ, че страшно много плаче. Той просто вдигна рамене - всички бебета правят така, затова и не последва нещо кой знае какво по въпроса. Мислех си, че плачът никога няма да спре и бях убедена, че реве, понеже правя нещо грешно.

Скоро след това говорих с други майки и установих, че има колики и че има цяла общност на майки на бебета с колики.

Когато тя плачеше неутешимо, си мислех “Нещо не е наред с мен, защо не мога да я успокоя с люлеене или хранене? Какво не правя като хората?”. Гледах другите майки в Инстаграм и тяхната реалност по нищо не си приличаше с моя живот на майка.

Не се бях къпала от дни; бях изтощена и дори не можех да се позная в огледалото. Бракът ми не беше наред, аз не бях наред. Не бях излизала от вкъщи със седмици. Малко след това ме диагностицираха със следродилна тревога и започнах терапия и лечение.

С напредването на терапията ми и ефекта от лекарството започнах да си давам сметка, че не всички майки се раждат такива.

Започнах да изтривам профили от Инстаграма си, които ме караха да се чувствам неспособна като майка. Искаше ми се да следвам профилите на истински майки. На други майки, които говорят за това колко е трудно да си майка и как никой от нас не знае какво прави и че това е в реда на нещата.

Исках да съм част от общност, в която е в реда на нещата да кажеш “Не се справям”, без да се притесняваш от осъждане. Направих си мой Инстаграм - honestly.kaitlyn, за да споделям собствения си път като майка – доброто, лошото, истинското.

Първото ми дете, дъщеря ми Харпър, сега е на 3 години. И все още не чувствам, че ми идва отвътре да съм майка, но вече съм ок с това; не пречи на всекидневието ми. В мига, в който решиш, че си овладяла една част от майчинството, детето ти минава в нова фаза, с която не знаеш как да се справиш. В момента се опитваме да овладеем тръшкането и поставянето на граници. Караме го ден за ден, но съм уверена в подхода, макар и да не сме много постоянни. 

Вече имам и 6-месечно момиченце - Дафни. С радост мога да кажа, че второто ми майчинство е доста по-лесно. Дафни нямаше колики и е страшно щастливо бебе. Има си своите моменти и пак имахме трудности с кърменето и безсънни нощи като с Харпър.

Мисля, че това, което направи нещата по-лесни, е моето очакване. Да не очаквам, че ще знам какво трябва да правя и да съм напълно наясно с това. Опитът също помага, но ми се струва, че приемането на обстоятелствата е по-полезно, тъй като всяко бебе е различно. Нещо, което върши работа при едно, не е задължително да сработи при друго.

Ако трябва да дам съвет на някоя млада майка, той би бил следният:

Няма да знаеш какво правиш и това е в реда на нещата! Ще разбереш какво работи за теб и твоето бебе по свой начин, опитай се да не се сравняваш с никой друг. Ти си добра майка, дори да не ти идва отвътре.


Жанет Бодурова ни сподели, че дълго време се е чудила дали да ни пише. После, когато все пак се е престрашила, не е била сигурна дали да го направи анонимно или не. Сега обаче е напълно наясно, че иска да сподели за преживяното с истинското си име с една-единствена цел – ако може да помогне на някого.

Не че това, което ѝ се е случило, е нещо особено, нещо необикновено, което не се е случвало на никой друг. Напротив, случва се на много жени, но рядко говорят за него. Следродилната депресия заради хормоналния дисбаланс, натрапливите мисли, страхът са все неща, с които не една и две жени встъпват в майчинството.

Няма страшно. Просто говорете. И да ви се струва маловажно, и да звучите като мрънкачка. Вероятността така да си помогнете не е никак малка, защото все ще има кой да ви сподели, че може би някога е бил в същото положение.

А ако нещата изглеждат безнадеждно, потърсете специализирана помощ.


Това, в което никога не съм вярвала, е следродилната депресия. Колкото и да съм чела и каквото и да съм преглеждала по време на бременността си, все си казвах, че това е състояние на ума. Ако съм с акъла си няма как да изпадна в такова състояние! Е, да, ама не!

Беше ме срам да си призная! Не съм стигала до крайни състояния, за да приемам антидепресанти, но никак не беше приятно.

Ето как започна. Карах си аз една невероятна бременност, без никакви оплаквания – щастие и усмивки греят от мен. Ходя на фитнес, ходя в университета, уча, ходя по изпити и доста изненадващо за мен ги взимам с високи оценки. Общо взето, честно да си призная, не я усетих много тази бременност.

Терминът ми беше на 19 май, но моето малко човече беше решило да си почака. Имах Бракстън-Хикс контракции, но нищо повече. На 24 май отидох на контролен преглед и ми казаха, че до ден-два ще родя. Но след като не родих до 26 май, ми дадоха час за 2 юни за предизвикване на раждането. На 27 май в 3:00 часа започнаха контракциите ми и три часа по-късно, в 6:18 сутринта, се появи моят син – Петър. 

Родих нормално, 20 минути след раждането се изкъпах и ме преместиха в друго отделение за майки с новородени. Не се шегувам! Наистина станах и се изкъпах! Аз такова раждане не съм си представяла – толкова бързо и безболезнено, като се има предвид, че ми е първо дете.

24 часа след това започна да се случва това, в което не вярвах! Понеже все още нямах кърма, а и бебо не можеше да суче, започнаха през главата ми да минават мисли, че не мога да си нахраня детето, че ако умре от глад, вината ще е моя, че ще бъда ужасен родител, че ако започна да го храня с адаптирано мляко, едва ли не винаги ще е болно и аз ще съм виновна за това. 

И всичко това, разбира се, беше подкрепено с много рев, ама много. Просто си стоя и сълзите ми вървят, не мога да ги спра.

А през цялото време ми се обаждаха много хора да ми честитят, казвайки ми, че това е най-хубавото, че сега трябва да съм най-щастлива, че най-важното е, че сме живи и здрави и трябва да съм благодарна. Това е чудото на живота, най-голямото щастие! 

Да, така е. Но никой не ти казва за вълната от хормони, които ще те залеят, за най-лошите мисли, които ще ти минават през главата, за това, че ще се чувстваш виновна за абсолютно всичко! 

И това не отминава за ден-два. 

При мен трая може би месец-два и ме беше срам да кажа на когото и да е. В България никой не говори за проблеми от подобно естество, включително и аз. Не смеех да кажа на никого и си мълчах. 

Докато накрая се престраших да споделя на една приятелка, която ми каза – извинявам се за циничните думи, но ще я цитирам дословно: –  “Жанет, надявах се ти да не изпадаш в такова състояние. Не съм ти казвала, за да не те плаша, но на мен хормоните ми е*аха майката!”

Може да звучи цинично и ужасно, но точно това трябваше да чуя, за да знам, че не съм сама, за да вляза отново в пътя и да се възстановя. Трябва да говорим за проблемите си! 


Националният здравен институт на САЩ е провел изследване сред 5000 жени, в което става ясно, че приблизително 1 на всеки 4 жени е изпитала високи нива на депресивни симптоми в някакъв момент през първите 3 години след раждане. 

Американската академия по педиатрия препоръчва педиатрите да следят майките за следродилна депресия на детските консултации до шестия месец на детето. 

Изследователите са открили четири възможни траектории на депресивните симптоми, както и факторите, които може да увеличат риска за развитие на подобни симпторми.

Във връзка с тези открития се препоръчва по-продължително наблюдение на майките - поне до 2 години след раждане.

“Според нашето проучване 6 месеца не са достатъчно дълъг период, за да се определят с точност симптомите на депресия”, казва д-р Даян Пътник. “Събирането на данни в дългосрочен план е ключът към подобряване на знанията ни за майчиното психично здраве, което е критично важно за благосъстоянието и развитието на детето ѝ.”

Учените наблюдавали 5000 жени в рамките на първите 3 години след раждането на децата им, като самите раждания са се случили между 2008-а и 2010 г.

Симптомите са изследвани чрез въпросник, но изследването не е диагностицирало клинично депресията в жените.

Жените с предшестващи раждането състояние като промяна в настроенията и/или гестационен диабет с по-голяма вероятност развивали по-висока степен депресивни симптоми, които траели през изследвания период.


Говорили сме вече много пъти за следродителната депресия, но някак сме свикнали, че щoм минем по пътя с първото дете, със следващото е по-лесно. Само че изобщо не е така, предупреждава ни със собствената си история за Washington Post Даниел Кампоамър. Грижете се за себе си и не се притеснявайте да помолите за помощ. Няма нищо срамно в това да кажеш "Пичове, дайте едно рамо, не се справям!" Понякога "геройството" носи големи щети.


След 4 години, 3 спонтанни аборта и една извънматочна бременност на света се появи второто ми дете, за което бях копняла. Въоръжена с 4-годишния ми родителски опит, ми се струваше, че съм много по-добре подготвена за живота с новородено, отколкото първия път. Оцелях през безсънните нощи, справих се с ужасните температури, предшестващи пробиващите зъби, и се научих как да се справям с ирационалните страхове, които те връхлитат, когато се грижиш за абсолютно безпомощно човешко същество. Изплувах от следродилната депресия, овладях кърменето. И се научих да разбирам бързо кой родителски съвет ще ми свърши работа и кой - не.

Когато тричленното ни семейство се увеличи с един, просто знаех, че ще се справя. Не се чудех защо болничният персонал ми позволява да си тръгна от болницата с бебе в ръце. Дори не ме интересуваше, че нямах второ парти за новото бебе или че приятелите не ми бяха оставили неща за хапване в хладилника, които да ме посрещнат след болницата, както първия път. Случвало ми се е вече, правила съм го.

Осем месеца по-късно докато плача на кушетката

в кабинета на психиатъра ми и си признавам за първи път на глас, че не мога да се справя с две деца, бях принудена да разбера колко съм се объркала.

“По време на второто майчинство приятелите и семейството обикновено очакват, че жената е овладяла тази смяна на ролите и по тази причина не се интересуват толкова, не предлагат толкова често помощ или не празнуват дребните моменти така, както се прави с първото бебе”, обяснява Джесика Зукър, психоложка от Лос Анджелис, специализирала се в репродуктивно и майчино психично здраве. “Ако още първия път майката се е справяла добре в определени ситуации, то се предполага, че същото ще е и с второто дете.”

С първото дете хорските приказки ни подготвят и информират за трудностите на това да си родител: “Животът ти ще се промени!”; “Няма как да си съвсем подготвена!”; или дори “Край с живота ти!” - тези са най-разпространените.

Но тогава има и повече хора, които предлагат помощ. Ако неизказаната (а понякога и изказана) представа за живота ми като майка, беше “Това ще е много по-трудно от всичко и вероятно няма да се справи добре”, отговорът на хората покрай мен, които ме обичат и подкрепят, би бил

“Тук сме да ти помогнем, за да не потънеш.”

И когато това, че имам бебе не ме унищожи и не прекрати живота ми - напротив, даже кариерата ми процъфтя и преместих семейството си от Сиатъл в Ню Йорк, за да започна работата на мечтите си към онзи момент - предложенията за помощ се изпариха. От кариера на фриленсър станах редактор на пълен работен ден, докато едновременно с това родих и отглеждах дете. Писала съм за следродилната депресия, за загубата на бременност, както и за всеки хубав, лош, скучен или зашеметяващ момент между двете, докато записвах часове за педиатър, ходех на семейните вечери в детската градина и се наслаждавах на вечери навън с партньора си.

Отстрани изглеждаше, че "имам всичко". Какво можеше да се обърка с още едно дете, когато вече съм работеща майка?

Отговорът, стана ми ясно, е уловка. Уловка, за която си мечтала и си си я представяла, и си я планирала, и си я обичала – но уловка, която разпердушинва внимателно изградената машина, която ти помага да запазиш психическото си здраве като майка на едно дете.

Лепкавите пръсти на следродилната депресия

ме хванаха по-бързо от първия път - или може би аз забелязах по-рано. Чувството за безпокойство беше по-свирепо, заплашващо да ми прекърши гръкляна, когато 5-седмичното ми бебе беше диагностицирано с бронхиолит и прието в детското интензивно отделение. Напрежението да успея да продължа по същия начин на работа, както досега, беше толкова силно, че се тресях в паника сутрин, докато пътувах към офиса. Ставаше все по-трудно да се измъкна от леглото, да заведа голямото си дете на градина на време, да си спомня да пусна този имейл или да спазя онзи срок, да поддържам къщата чиста, да готвя, да се къпя, да бъда майката, от която момчетата ми имат нужда.

И точно когато най-много ми трябваше помощ, беше почти невъзможно да помоля за такава.

"Очакваме, че майките обожават това, което правят, правят го добре и не е необходимо да молят за помощ или дори да разкриват, че имат нужда от такава", обяснява Зукър. "По същата причина много често обкръжението им не мисли, че трябва да попита "Как се справяш?", "Как се чувстваш?", "Мога ли да направя нещо за теб по време на този изключително важен момент от живота ти?" Ще е хубаво, ако казваме тези неща по-често."

През първата годинка на сина ми имаше една жена – също майка на две деца – която ми носеше топла храна.

Аз потъвах, но бях решила да си потъвам тихо,

за да се държа на положение пред хората, така че онези, които преди години ми казаха, че с живота ми е свършено, да не се окажат прави. Партньорът ми, който работеше 12-часови нощни смени по 60 часа седмично, си мислеше, че съм просто изморена като него. Не забеляза, че се опитвам да се боря с нещо повече от обичайното изтощение по време на първите месеци на бебето, повече от болките на следродилната депресия, повече от обикновените раздразнения на родителството.

Не се справях на работа, не се справях вкъщи. И след като ме приеха в болница с паник атака, с партньора ми осъзнахме, че ако не поискам помощ, ако не призная, че ми е трудно да се справям с живота като майка на две деца, следващата вълна ще ме завлече към дъното.

Отне ми месеци да си намеря психолог, който би работил с нов пациент. Продължих да изпускам сроковете в работа и след като работодателят ми не можеше повече да удовлетворява нуждата ми да работя два дни седмично от вкъщи, за да се грижа за синовете си, напуснах.

Предписаха ми антидепресант, насочиха ме към психолог

и след като останах без работа на пълен работен ден от 4 години насам, можех да отделя повече време, за да се концентрирам върху себе си и само върху себе си.

Здравната ми осигуровка, възможността да получа медицинска помощ и подкрепящият ме партньор също свършиха работа. Всичко това са привилегии, заради които успях да стигна до спасителната лодка, която ми се предложи. Месец след първия рожден ден на сина ми, най-сетне чувствам, че мога да дишам. Че животът ми като майка на две деца не е краят на всичко, което познавам, а началото на нещо много по-хубаво.

Осъзнах, че това е двупосочна улица: ние, майките с две деца трябва да запомним, че да помолим за помощ не е точка срещу нас. А тези, които ги е грижа, не трябва да чакат да признаем, че имаме нужда от подкрепа, преди да я предложат, без значение дали е първото ни бебе, или третото. Ако наистина е нужно цяло село, за да се отгледа дете, трябва да се сещаме колко е важно това село, когато семейството ни се разраства.

"Скъпи майки, време е да започнем да споделяме реалните и болезнени подробности за живота в четвъртия триместър. Да спрем да щадим околните и да извикаме, че имаме нужда от повече подкрепа." Одри Кинго за Working Mother.


Всички използваме социалните медии, за да представим най-лъскавата, полирана и перфектна версия на нашия живот. Няма обаче по-извратена измама от постовете във Facebook за състоянието след раждането: "Майката и бебето се справят страхотно!"

Това е лъжа.

Знам го, защото самата аз излъгах. Почти умирах, след като синът ми се роди. Екип от хирурзи трябваше да извърши спешна хистеректомия (оперативна интервенция с цел отстраняване на матката), за да спаси живота ми.

Съпругът ми и аз споделихме тази подробност със семейството и приятелите си чрез социалните мрежи, но с непринуден, позитивен тон, характерен за съобщенията, свързани с раждането на бебета: „Днес беше труден, но в крайна сметка прекрасен ден. След като решихме синът ни да бъде роден чрез секцио тази сутрин, Одри трябваше спешно да бъде подложена на хистеректомия. За щастие майката и бебето се справят добре".

Абсурдното е, че наскоро мъжът ми ми сподели, че един от неговите приятели му казал, че нашето кратко съобщение за раждането на бебето било „блестящо“.  

Всъщност, Джон, изобщо не беше такова.

Ето част от въпросните „блестящи“ моменти:

Да виждаш кръвта от собственото си тяло по престилките на хирурзите. Да слушаш как лекарите обсъждат начина, по който да спасят живота ти. Да бъдеш в будно състояние, докато отстраняват орган от тялото ти.

По-късно да гледаш как чужда ръка изцежда коластра и кърма от гърдите ти, за да нахрани бебето ти, което не може да бъде с теб в интензивното отделение. Да пълзиш едва-едва до банята в болницата, защото все още не можеш да ходиш. Сменянето на кървава превръзка след кървава превръзка.

Да кажеш на медицинската сестра, която те придържа, докато пишкаш: "Май не трябваше да става точно така…". Да стискаш стойка със система за вливане с едната ръка и китката на баща си с другата, докато правиш бавни болезнени стъпки из болницата, опитвайки се да научиш краката си да работят отново.

Да плачеш от болка всеки път, когато колата се разтресе по пътя към дома. Още една смяна на кървава превръзка. Да ревеш на пода на банята, защото не можеш да се справиш с кърменето.

Да не можеш да контролираш гнева си. Да не можеш да заспиш, дори когато отчаяно се нуждаеш от това. Да усещаш, че малкото, скъпоценно създание в ръцете ти е единственото нещо, което те свързва със Земята в момента...

Иначе майката и бебето се справят добре…

Но тогава аз не разказах на никого тези подробности. Само на майка ми и на най-добрата ми приятелка. По-късно и на моя терапевт.

Дори и сега, като човек, който пише есе от първо лице за преживяванията след раждането, съм склонна да скрия най-кървавите подробности дори от най-близките ми приятели.

Открих обаче, че не съм сама. Превърнах се в добър слушател на жени, минали през страшни етапи и състояния – от спонтанен аборт и безплодие до следродилни проблеми от всякакъв вид. И разбрах колко много жени се борят, преструвайки се, че всичко е наред.

Всеки ден се качвам в метрото, оглеждам се и се чудя: колко жени тук крият белези, които никой не вижда? Колко от тях имат бебета, с които трудно се справят? Колко плачат тайно върху възглавницата си, без да казват на никого?

И кому е нужно това? Защо се крием? Кого защитаваме? Със сигурност не себе си.

Когато мълчим, не получаваме помощта, от която отчаяно се нуждаем. Не я получават и други жени. Когато мълчим, ние просто продължаваме да поддържаме системата, която дава приоритет на бебетата за сметка на майките.

Система, в която жените са обучавани как да минат през бременността, раждането и кърменето, но нямат абсолютно никаква подготовка как да се грижат за себе си след появата на бебето.

Може би смятаме, че правим на нашите бременни приятелки услуга, като им спестяваме истини за трудностите около и след раждането. Давайки им шанс да имат „перфектното“ раждане и следродилен опит, които ние така отчаяно сме искали, но не сме имали. Истината обаче е, че дори многото жени, които имат прекрасни раждания и периоди на възстановяване, носят гигантски превръзки и понякога не се къпят с дни, защото предпочитат да използват тези 20 минути за сън.

Най-важното е да споделим тази реалност с мъже, като Джон, които не знаят как изглежда раждането и следродилния период.

Мъже, които дори не знаят, че сред развитите страни, САЩ са с най-висок процент на майчина смъртност – процент, който продължава да расте. Мъже, които не знаят, че една от седем жени ще се бори със следродилна депресия, и колко е трудно да намериш терапевт, който е обучен да лекува такива състояния.

Или, може би, знаят и се интересуват, но не разбират какви точно са тези битки. Така че нека им го кажем. Трябва да спрем да защитаваме мъжете от реалностите в живота след раждането. Да, всички подробности могат да бъдат кървави, брутални и неудобни. Но няма нужда да крием това, което сме понесли. Няма нужда да се срамуваме. Няма нужда да се борим в мълчание. Не крийте, че се изпускате, не крийте сълзите си, не крийте мастита си.

Ако трябва да се борим, нека го направим шумно. И ако дори тогава не получим помощта, от която толкова отчаяно се нуждаем, поне знаем, че това не е така, защото нашите близки не знаят през какво минаваме. Нека извикаме болката си и нека другите да обяснят защо не са отговорили, когато е ясно, че се нуждаем от тях. Нека да им кажем: „Ние сме майки, а не мъченици, и това е нашият живот“.

По темата:

Как две перфектни майки попадат в психиатрията. С колко неадекватна грижа и мъка се сблъскват там. И какви са възможните новаторки модели за лечение на следродилни психични заболявания. Великолепен репортаж на Ейприл Дембоски за KQED, публикуван в National Public Radio.

Когато ражда дъщеря си през 2014 г., Лиса Ейбрамсън била възхитена точно толкова, колкото предполагала, че ще бъде. Погледнала в очите своята малка Луси и усетила как адреналинът се втурва през нея. „Бях ужасно развълнувана, пълна с енергия и си помислих: Не разбирам защо другите майки мрънкат, че са толкова уморени и колко им е трудно, за бога, аз ще се справя с всичко!“ Искала да бъде перфектната майка и била готова да бъде такава.

Лиса живее с мъжа си Дейвид в Сан Франциско и освен че е успешен предприемач, има кариера като маркетинг директор за технологична компания в Силициевата долина. Когато идва време да вземе решение за бебе, тя е готова да поеме по този път и организира всичко. И в тази първа седмица след раждането на бебето, всичко върви по план, светът ѝ е само цветя и рози.

Когато се оказва, че бебето не наддава, педиатърът казва на Лиса да я храни на всеки два часа. "Почувствах огромно напрежение заради мисълта, че не се справям като майка. Трябваше да я нахраня - това беше най-важното. Моето състояние нямаше значение.“

Започва да не спи. И дори когато успява да се освободи от това, което я кара да се чувства като в чистилище на кърменето, не може да се отпусне. Чувства се все по-изтощена и напълно объркана.

Тогава си помислила, че ако отиде на тренировка по спининг, ще се успокои. Толкова обичала това. Само след 10 минути обаче избягала от залата. "Шумът и бясното въртене на колелото още повече ме потиснаха", казва тя. "Сякаш стените ми говореха…"

Така започва ужасът. Прибирайки се, "видяла" полицейски хеликоптери, които обикалят дома ѝ. „На покрива имаше снайперисти - спомня си тя, - а в спалнята ни имаше шпионски камери, всички ме наблюдаваха. Телефонът ми ми изпращаше странни съобщения."

Лиса зачакала полицията да влезе и да я отведе. Когато на другата сутрин се събужда в собственото си легло, си мисли, че полицаите сигурно са арестували бавачката. „Това е ужасна грешка“, помислила си. „Бавачката не трябва да бъде наказана за моите престъпления!“.

Казва на съпруга си, че не е честно. И че ще скочи от моста Голдън Гейт. Той решава да ѝ каже, че ще я заведе лично до полицейския участък. За да може да я закара в болницата.

Така вместо в затвора, в който е била убедена, че заслужава да попадне, Лиса се оказва в психиатричното отделение в Калифорнийския медицински център в Сан Франциско.

Пациентите около нея се лекували от наркотична и алкохолна зависимости. Когато Дейвид видял един от тях да обикаля на четири крака и да лае, разбрал, че това не е подходящото място за една майка на бебе. „Оставих я там, виждайки паниката в очите ѝ и езика на тялото ѝ и това беше най-ужасният ден в живота ми."

През първите пет дни Лиса не говорила с никого. Не помни лекари или медицински сестри да са ѝ обяснявали защо е там, какво става. Помни, че около седмица след хоспитализацията, съпругът ѝ донесъл разпечатка от статия за следродилната психоза.

В статията било посочено, че повишените хормони от раждането - плюс липсата на сън - могат да предизвикат объркване и параноя. Тя била убедена, че той я лъже и че е прекарал часове във Photoshop, за да сглоби една фалшива статия. „Не! - настоявах – Чувала съм за следродилна депресия, но не и за следродилна ЛУДОСТ."

Нови страшни данни за майките

Следродилната психоза е реална. Проучвания в САЩ показват, че засяга една или две жени от всеки хиляда, след като са родили. Някои лекари смятат, че засегнатите са много повече, но не са диагностицирани. Без подходящо лечение, някои от тези жени в крайна сметка се самоубиват. (Проблемите с психичното здраве са един от основните фактори, допринасящи за смъртността сред майките, според доклад от 2018 г. на инициативата Building U.S. Capacity to Review and Prevent Maternal Deaths). Можеше да са живи, ако здравните системи работят по-добре по отношение на следродилните прегледи на жените, диагностицирането на психични заболявания и леченията им.

"Правим по-малко от 10% от това, което трябва", казва д-р Нирмалджит Дхами, психиатър в болница El Camino в Маунтин Вю, Калифорния. Тя е експерт в областта на следродилните психични заболявания и често лекува случаи на следродилна психоза. Според нея много лекари не познават ранните признаци на следродилната психоза и не знаят, че симптомите пламват и гаснат - и пак така. Точно това, което се е случило с Лиса – усещането, че в един момент има здрав ум и че стените ѝ говорят в следващия.

Дори когато новите майки се насочат към психиатрична помощ в дните и седмиците след раждането на детето, грижите често са неадекватни, казва Дхами. Лекарите предписват грешни лекарства, а персоналът не е обучен добре за този вид заболяване на новите майки.

Например, когато Лиса пристига в психиатричното отделение и съпругът ѝ казва на медицинската сестра, че смята, че тя има следродилна психоза, отговорът е „Следродилна КАКВО?“

Няколко дни след престоя си Лиса, естествено, започва да се оплаква от болки в гърдите, тъй като, излизайки от дома си, все още е кърмела. Съпругът ѝ трябвало да преговаря с персонала, за да ѝ донесе помпата за кърма. Тя си спомня, че когато искала да изпомпва, я пращали в стая с тапицирани стени, които приличали „на интериор от филм за терористи“.

Но най-лошото от всичко било, че не ѝ позволявали да види дъщеря си. Болницата твърди, че това е мярка за безопасност.

Семейството ѝ настоява, че тя трябва да види бебето, за да запази връзката си с него и успява да договори разрешение за едночасови срещи, по време на които обаче майката и бебето са наблюдавани от човек, който непрекъснато следял часовника си.

Семейството на Лиса било толкова недоволно от грижите в болницата, че съпругът ѝ решава да я измъкне от там. Намира Дхами и я моли да поеме лечението на Лиса. Така тя започва цялостна терапевтична програма в болница El Camino, наречена MOMS (Maternal Outreach Mood Services/Програма за повишаване на настроението на майките), където можела да бъде с бебето си по време на лечението.

Има нужда от нова грижа за майките

Има много изследвания, датиращи от 40-те години на миналия век, за идеалния начин на лечение на следродилни психични заболявания. Златният стандарт е майката и бебето да са в болницата заедно и да бъдат третирани като двойка. Или по-скоро като единица.

Част от терапията на майката е да получи указания как да чете сигналите на бебето и как да се посреща нуждите му – без да пренебрегва своите. През нощта бебето спи в обслужвана от екипа детска стая, така че майката да може да се наспи пълноценно.

В Обединеното кралство има 21 такива психиатрични отделения. Във Франция - 15. Те съществуват още в Белгия и Нова Зеландия, има и едно в Индия. В голяма страна като САЩ броят на подобни секции е почти нула.

Най-близо до този модел работи отделение в Университетската болница на Северна Каролина (UNC). „Във всяка стая има помпа за изцеждане и консултант по кърмене, който помага на жените, казва психиатърът Мери Кимел, която управлява програмата. "Бебетата могат да бъдат доведени в отделението и ние наистина насърчаваме това", казва още Кимел. Те обаче не могат да останат през нощта. За разлика от подобни отделения в Европа, тук няма детска ясла. Основните причини за това са, че нито един застраховател в САЩ никога няма да плати за приемането на здраво бебе в болница…

Как протича лечението?Освен персонални терапии, има много групови занимания: уроци по родителство и управление на времето, както и упражнения, в които ЖЕНИТЕ ПРАКТИКУВАТ КАК ДА ПОИСКАТ ОТ ПАРТНЬОРА СИ ПОМОЩ. Има още класове за релаксация и духовни практики.

Алис Сарти разказва как е попаднала тук. След като родила сина си, била погълната от манията непрекъснато, всяка минута, да върши нещо. „Нямаше да сложа в ред три неща, щях да сложа в ред 17“, споделя тя и допълва, че като бизнес анализатор по професия това ѝ се отдавало. Но изведнъж всичко започнало да се разпада. "Започнах да крещя за най-безсмислени неща...“

Така Алис попада в най-близкото психиатрично отделение, сред хора, които едва могат да ходят и да говорят, а отказът ѝ да пие лекарства я прави непопулярна сред персонала. „Социален работник ми каза, че ще загубя детето си, ако не го „издърпам при мен“, казва Алис, която по време на триседмичния си престой вижда сина си веднъж за 20 минути. "И не можех да го докосна. Той беше в столчето за кола и когато се протегнах към него, бях порицана от персонала."

Трудно ѝ е да признае какво е да се върнеш при детето си, след като си била в психиатрията. „Държах го, изкъпах го, всичко направих, но връзката я нямаше. Бях загубила време със сина си, което никога нямаше да мога да върна."

Алис се лекува в две болници, без да се почувства по-добре, преди да се озове в психиатричното отделение за майки в UNC. Тук най-накрая всички разбират какво преживява - натискът, който усещала, вината. Редовно виждала сина си и персоналът ѝ помагал да си върне връзката с него.

"Беше невероятно благоприятна среда, която промени живота ми“, казва тя. Но дори и в това привидно перфектно място нещата могат да се объркат. Изписват я, и манията ѝ изчезва. Но след това попада в най-дълбоката и най-тъмна депресия, която някога е познавала. Обръща се отново към UNC, страхувайки се, че ще се самоубие.

С Алис, както и с други пациенти, лекарите са подложени на толкова голям натиск да изпратят майките вкъщи по-бързо, че понякога превишават лекарствата, обяснява Кимел. Част от този натиск идва от самите майки, които искат да бъдат с децата си, но идва и от застрахователните компании.

"Средната продължителност на престоя е от една до две седмици", казва още тя. При условие, че майките отказват да пият лекарства, защото кърмят, това означава, че изходът е в бавнодействащи терапии. Което пък означава, че пациенти като Алис могат да бъдат хоспитализирани четири пъти, преди да се възстановят.

Алис минава през тях и казва, че e почувствала като място за изцеление само UNC - единствената болница в страната, в която има психиатриччно отделение само за бременни жени и нови майки. Болницата El Camino в Калифорния, където практикува д-р Дхами, изгражда психиатрично отделение със специален акцент върху нуждите на новите майки.

Готови ли сте да опитате отново

Днес Лиса Ейбрамсън се чувства завърнала се към нормалното си аз. Въпреки че опитът ѝ със следродилната психоза все още е жив, тя решава да роди още едно бебе. Вивиан вече е на 19 месеца. Първата ѝ дъщеря Луси е на 5 години.

"Казаха ми, че има около 50% шанс психозата да се върне", споделя тя. И взима предпазни мерки. Да спи достатъчно. Да си позволи да се откаже от кърменето, ако почувства, че не издържа, че не се справя.

"Обсипани сме с толкова много послания за саможертва", казва Лиса. „Направи нещо за децата си, зарежи всичко друго. Това означава да си добра майка според обществото. Но мен това не ме направи добра майка, накара ме да се разпадна.

Сега се опитвам се да се поставя на първо място - без вина - и знам, че това е усилието, което ме прави по-добра майка.“

По темата:

За момичетата в тийнейджърска възраст има по-голям риск да развият психични заболявания, ако бащите им са преживели следродилна депресия, показва проучване, публикувано в списание JAMA Psychiatry, съобщава The Guardian.

Изследването, стартирало през 1991 г., обхваща над 3000 семейства в района на Бристол в Англия. То установява, че един на всеки 20 бащи е изпаднал в депресия в седмиците след раждането на детето му. Изследователите откриват връзка между мъжете с това състояние и техните дъщери, чиито депресивни състояния се отключват на 18-годишна възраст.

Този риск е валиден само за дъщерите, докато синовете не са засегнати, казват изследователите. Според тях една от възможните причини депресията на момичетата да е свързана с тази на татковците им са специфичните взаимоотношения между бащата и дъщерята, когато момичетата преминават през юношеството.

Констатациите биха могли да имат отражение върху редица свързани с умственото здраве услуги, които традиционно се фокусират върху идентифицирането и лечението на постнаталната депресия при майките, казват още авторите на прочуването.

Пол Рамчандани от университета в Кеймбридж казва: „Отдавна е ясно, че бащите също имат депресия в следродилния период. Новото в тази статия е, че успяхме да проследим младите хора от раждането им до 18-годишна възраст, когато те бяха интервюирани и така намерихме връзката между депресията при бащите и тази при дъщерите им на 18-годишна възраст."

Рамчандани добавя, че депресията при бащите е свързана с повишено ниво на стрес в цялото семейство и това е един от начините, по които децата могат да бъдат засегнати. "Резултатите от това проучване подчертават колко е важно да се следи и психичното състояние както на жените, така и на мъжете след раждането на детето им.", казва той

Марк Уилямс, основател на групата Fathers Reaching Out и участник в борбата с депресията при бащите, допълва: „Моята работа със семейства показва, че понякога само бащата е този, който страда в мълчание. За съжаление много малко мъже са насърчавани да обърнат внимание на психичното си здраве, след като сстанат родители."

Предишни изследвания на същите учени установяват, че постнаталната депресия при бащите е свързана с поведенчески и емоционални проблеми в тяхното детство на възраст от три и половина до седем. Изследователите смятат още, че именно бащинската депресия причинява конфликт между партньорите и предизвиква и депресията при майките.

До голяма степен обаче, следродилната депресия остава недиагностицирана при мъжете, което до голяма степен се дължи на популярното схващане, че основна причина за депресията при майките са хормоналните промени след раждането. "Това е грешно", казва Андрю Майерс, психолог, специалист по перинатално психично здраве в университета в Борнмут, цитиран от The Guardian. Първо, има доказателства, че нивата на тестостерон при мъжете намаляват, когато станат бащи. Второ, „следродилната депресия не е просто хормонална. Става дума за цяла поредица от фактори в психиката или историята на всеки индивид, които взаимодействат с всичко останало", казва той.

През 2016 г. изследване установява, че 8% от мъжете изпитват следродилна депресия. Но академичните среди миналата година установиха, че скрининговите инструменти за откриването ѝ при жените (скалата на Единбург) са по-малко надеждни, когато се прилагат на мъжете, което предполага, че реалната цифра е много по-висока. Елия Псоуни от университета в Лунд в Швеция, която ръководи това изследване, казва, че поне 22% от анкетираните мъже в проучването са имали следродилна депресия. В Обединеното кралство, проучване на National Childbirth Trust сред нови родители през 2015 г. установи, че около един на всеки трима бащи казва, че се тревожи за психичното си здраве.

Въпреки това следродилната депресия при бащите все още не е призната за състояние, което трябва да се лекува. Психолозите обаче смятат, че именно фокусът върху постнаталното здраве на мъжете ще помогне още повече за разширяването на разговора за следродилната депресия при жените, която на много места по света все още е табу.


Още по темата:

Често всичките очаквания, които сме имали по време на бременността, се променят, след като родим. А често някакво непознато и неосъзнато чувство ни хваща за гърлото и стиска колкото може. Следродилната депресия е сериозно състояние, което често е пренебрегвано, но може да има съкрушителни последствия. Не за първи път говорим за това – поставяли сме проблема в текстовете Скъпи, депресирах се!, Даниела в страната на следродилната депресия, Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, както и Следродилното изтощение може да трае 10 години! 

Днес споделяме с вас разказа на Лей Тейлър, която влиза в най-тъмните дебри на съзнанието си и се опитва да овладее опустошителната сила на следродилната депресия. Ако в написаното разпознавате себе си или другиго, не се колебайте да потърсите помощ или да предложите такава!

------

Прибрах се у дома, заедно с моята малка радост, но един уикенд по-късно реалността ме удари. В неделя сутринта в 02:36 часа казах на съпруга си: „Не зная дали мога да се справя с това“. Но това, което наистина имах предвид, беше: „Не искам да правя това“.

През юни 2016 г., малко преди 35-ия ми рожден ден, родих моето момиче пет седмици преди термина. Нарекохме я Изабел. До този ден стигнахме след много вълнение и очакване... и пет месеца повръщане. След като наблюдавах как приятелите ми се радват на своите безценни малки чудеса, сега бе мой ред. Аз щях да имам своето собствено прелестно вълшебно създание, което щеше да предизвика в мен завладяващи чувства.

Да, аз бях завладяна от емоции, но, за съжаление, не любов и удивление, а абсолютно противоположни. През първите няколко седмици безмълвно се борех с това, което изпитвах към дъщеря си. Не чувствах любов или дори топлина. Бях учудващо безразлична и с течение на времето станах все по-убедена, че дори не я харесвам.

Първият път, когато разбрах, че това не е временно, беше уикендът, в който се прибрахме у дома, след като вече беше прекарала 8 нощи в детското интензивно отделение на болницата. Усещането съчетаваше празнотата на отчаянието, остротата на ужаса и нещо, което си представям, че е доста подобно на чистата скръб. След 36 часа непрекъснато пищене и никакъв сън, чувството разцъфтя и задуши живота в мен. Това бе началото на война, в която потърпевша можеше да бъде дъщеря ми, война, която бушуваше вътре в мен и истината е, че никога не е спирала. Спечелих много битки, но войната все още не е свършила. Това чувство ми напомня на Лорд Волдемор от книгите за Хари Потър – колкото и да се боря с него, колкото и голямо да е надмощието ми, то просто няма да умре.

Така че, само след 11 дни работа, за която бях сключила договор за остатъка от живота си, тихо и безпомощно осъзнах, че вече не искам тази позиция. Всичко, за което можех да мисля, беше: „Как да се измъкна от това?“.

Дъщеря ми беше невероятно трудно бебе – олицетворение на недоволството – през първите 16 седмици от живота ѝ. И докато съм сигурна, че нейното настроение е допринесло за тъмните ми чувства и мисли, не бе само то. Съберете едно недоволно недоносено бебе, измъчвано от тежък рефлукс и колики, и жена с диви хормони и история на депресия и тревожност, и ще получите перфектното природно бедствие.

Сега е моментът да изясня, че не е задължително някога да си страдала от депресия или тревожност, за да имаш следродилна депресия – тя може да засегне всяка жена. Нито пък засяга само онези, които са преживели трудни раждания – може да се появи след всякакъв вид раждане. Или пък засяга само майките за първи път – може да имате прекрасно първо преживяване и да страдате от следродилни психични проблеми с второто или третото си дете.

Изследванията показват, че вероятността да имате следродилна депресия се увеличават с последващи бременности, ако сте я преживели с първото си дете.

Няма обаче твърдо и бързо правило и зависи изцяло от човека, колко деца има и как мозъкът и химията му реагират на сътресението от това да имаш дете. Съжалявам, зная, че ясен начин да се предскаже всичко това би бил чудесен, но просто нещата не се случват по този начин.

Ден след ден, моето настроение се сриваше. Станах напълно безразлична към всичко – храна, къпане, говорене, дори към сериала Живите мъртви. Но най-тъжно от всичко, основният обект на моето безразличие, беше бебето-чудо, за което толкова дълго мечтах. Чувствах се куха, празна, бледа сянка на себе си. Едва се занимавах с бебето и не правех друго, освен да умолявам през сълзи да не оставам сама с нея. Да се съмнявам в способността си да се справя с тази бебешка история – в главата ми отчаяно крещях за някой, който и да е, да ме измъкне от това.

Тъй като няма „рекламации“, когато става дума за дете, аз се оттеглих в себе си и в телефона си – пристрастих се към Candy Crush. Поглеждайки назад, се изумявам как успях да се изолирам емоционално и психически – дори и неутешимият плач на новороденото ми не успяваше да ме докосне. През голяма част от времето мълчаливо се отказвах от отговорността си към всички останали – който и да е, наистина – знаейки, че ако не реагирам, рано или късно някой ще ѝ обърне внимание.

Тъй като все още кърмех, бях принудена да общувам редовно с нея, но не присъствах. Гледах през прозореца, докато тя се хранеше (копнеейки да съм където и да било другаде, вместо на този люлеещ се стол, с нея), или се втренчвах в нея, сякаш беше извънземно същество, с което никога нямаше да разбера или да се свържа. Щом приключеше, я давах на майка ми, на сестра ми, на снаха ми или на съпруга ми и се връщах в леглото или в телефона си.

Бяха ми казали, че кърменето предлага най-специалните мигове, които една майка може да изживее. Безброй пъти бях чувала, че тези моменти на близост – само вие двете, тихо свързани – са безценни. Но за мен цената изглеждаше прекалено висока. Да бъда сама с нея беше най-лошият ми кошмар. И в 03:00 сутринта, в тъмнината, в тишината, в люлеещия се стол, не можех да бъда по-сама. Сама с нея и моите мисли. Това не бяха мигове, за които щях да милея.

През деня беше малко по-поносимо, защото почти винаги имаше някой с мен, но когато ставаше ясно, че този човек се готви да си тръгне, не можех да се сдържа да не се разплача, да не трепери гласът ми, да не ми се вие свят, като стана и да не се потя. Бедната ми майка буквално се отказа от три месеца от живота си, за да се грижи за две деца – нейното и моето.

Всеки ден беше едно и също – живеех от хранене до хранене на всеки три часа. Пелени, хранене, повръщане, плач, люлеене, сън, пауза. И отново. Нямах нищо друго освен време, но нямах никакво време. И минаваше болезнено бавно. Нищо не правех за да се промени ситуацията, освен да искам да се промени. Надявах се, колкото се може по-бързо, тя да стигне до тези важни етапи, които трябваше да улеснят нещата.

Просто изчакай 6 седмици, 12 седмици, 6 месеца, ще видиш разликата. О, но тя беше недоносена, така че, трябва да се приспособиш, ще е повече от 10 седмици, 16 седмици. Дръж се, ще се подобри.“ Заветните цели се отдалечаваха от мен.

С риска да прозвуча безсърдечно, мисля, че нейната безпомощност ме безпокоеше най-много, нуждата ѝ, това, че разчита на мен. Не можех да го понеса. Напрежението бе твърде голямо. Мъчех се да се справям, как очакваше, да ѝ помагам и тя да се справя? Тя ме беше хванала като окови, вече нямах свободата да си тръгна и да правя каквото искам (опитайте да пишкате, докато държите новородено, късмет, ако положението е по-сериозно). Бях закотвена на люлеещ се стол и котвата беше моето бебе, а тежестта на очакването ѝ затрудняваше дишането.

Дългосрочната перспектива на това ограничение усилваше чувството на мисли и чувства винаги са съпътствани с тежестта на вината, че се чувстваш и че мислиш по този начин.

Приятелите и семейството ми бяха невероятни по това време, редовно посещаваха и търпяха призрака на своя близък човек. Тогава моите приятелки, които бяха майки, споделиха с мен колко тъмни са били мислите им през първите седмици и те наистина бяха тъмни. Изпитвах мрачна наслада от историите им, тъй като ме караха да се чувствам по-добре за собствените си мисли и усещания.

Често си представях как се качвам в колата и не се връщам, как ѝ намирам ново семейство, което да я обича повече от мен, дори имах намерение да се нараня, за да избягам, но най-тежки бяха моментите, в които исках нещата да се върнат така, както са били – преди Изи да съществува. И в крайна сметка, точно това исках. Исках си живота обратно такъв, какъвто беше, какъвто го познавах и над който имах контрол.

Шокът от това колко постоянна и опустошителна беше тази промяна, която бебето донесе, бе толкова всепоглъщащ, че не можех да видя път през него. И колкото повече всички – и имам предвид абсолютно всички – ми казваха, че това ще се промени, толкова повече не им вярвах. Защото докато минавах през трудностите нещата не се променяха, а в някои отношения даже се влошаваха.

Очевидно не се справях и беше очевидно за всеки, който погледне отвъд отдавна немитата коса и пижама за униформа.

При първото посещение при педиатричната медицинска сестра, Изи пищя от пристигането до тръгването. Майките в чакалнята се втренчиха, едновременно с ужас и облекчение, че това не беше тяхното бебе. Рецепционистът ме съжали, взе Изи и ми каза да ида в кухненския бокс и да направя чай. След около 10 минути „приготвяне на чай“ (т. е. плач и копнеж по различен живот) взех обратно все още ревящото бебе и излязох през потока от състрадателни погледи и насърчаващи слова.

Всеки път, когато заведа Изи на преглед, ми казват, че някои от майките, които са били там в този ден, все още питат за мен. Изи и аз сега сме легенди, майка, с която другите сравняват опита си и бебето – барометърът с който се оценяват другите бебета.

Една сутрин, когато Изи беше на около шест седмици, а аз се криех във Facebook, попаднах на една статия за жена, на име Алисън Голдщайн, награждавана учителка, обикновена майка за първи път, точно като мен. Една майка, която оставя 4-месечното си дете в детска градина, прибира се у дома и отнема живота си. Никой не е знаел, че нещо не е наред – нито съпругът ѝ, нито майка ѝ, нито сестра ѝ, с която тя говори всеки ден след раждането.

Парчетата от пъзела щракнаха и осъзнах, че имам нужда от помощ и то веднага. Още същия ден се обадих на психиатъра си и си запазих час. Казах на съпруга си и на майка си – ако все още не са го разбрали – че не съм добре и че не мога просто да се стегна.

Липсата на сън отежняваше депресията ми, така че психиатърът ми препоръча, заедно с промяна в медикаментите и редовни посещения при психолог, да наемем нощна сестра. Иронията е, че преди да родя аз бях една от тези жени, които осъждаха майките, които наемат нощни сестри, аз ги осъждах, защо „как, по дяволите, не може да се справи някой, който е в отпуск по майчинство“?

Но без тази помощ не зная дали щях да оцелея през първите 12 седмици. Вместо това, аз трябваше да оцелея само 12 часа всеки ден. Сестрата пристигаше в 18:00 часа и поемаше задълженията до 06:00 часа на следващата сутрин. Започвах да броя часовете от около 09:00 сутринта до пристигането ѝ – великото облекчение. И обратното – когато зората настъпваше, тревожността ми скачаше до небето. Веднага, след като чувах, че птиците започват сутрешната си песен, стомахът ми се превръщаше в дупка страх, а сълзите не спираха при мисълта, че скоро ще трябва да поема грижата за бебето – моето бебе.

След като се видях с терапевт няколко пъти, тя успя да ме накара да осъзная, че това, което се чувствах, не бе чудесно, но беше ок, че трябваше да преструктурирам езика си. Не харесвах Изи. Сега. Не ми беше приятно да съм майка. Днес. Тези емоции бяха чувствителни към времето. Тя ми даде разрешение да не харесвам бебето си по това време. „Какво има да му харесваш в момента? Тя не е много приятна или обаятелна в момента, но това е ок, тя няма да бъде така завинаги.“ И беше напълно права – може би нямаше да се наслаждавам на тези първи 16 седмици от живота на Изи, но 16 седмици в голямата картина са капка в океана.

Това е почти невъзможно да се осъзнае, когато се давиш в тази капка.

Тъй като седмиците и месеците минаваха, бавно, но сигурно чувството се оттегли. Докато продължавах да казвам „Не мога да го направя“, аз го правех. И дори това, което наистина имах предвид, да беше „не искам да правя това“, нямах избор – трябваше да го сторя. Аз бях майка ѝ. Започнах да осъзнавам, че действията говорят по-силно от мислите или чувствата. Аз се грижех за Изи, може би не по начина, по който се надявах, може би не с радостта, която хората очакват, но независимо от това, тя се развиваше чудесно. Недоносено бебе с тежък рефлукс и колики – седмица след седмица наддаваше, докато не достигна съответните възрастови норми.

Всъщност се справях наистина добре и педиатърът, медицинската сестра, приятелите и семейството ми ме насърчаваха. И се чувствах добре, знаейки, че въпреки че майка ѝ не бе добре, Изи получаваше всичко от мен. Не ѝ пукаше, че имам тези негативни чувства. Не мога да кажа със сигурност защо не се е повлияла, но мисля, че за новородено може би най-добрият знак за любовта е грижата – храна, когато е гладно, топлина, когато му е студено, смяна на пелените, когато е необходимо и нежно докосване, когато се нуждае от комфорт. Тя не знаеше, че не се чувствах добре, защото, що се отнася до нея, тя получаваше всичко, от което се нуждаеше. Говорех на нейния език на любов, дори и да не бях особено поетична.

Срам ме е да казвам, че дъщеря ми, с едва няколко седмици на Земята зад гърба си, ме обичаше още от самото начало. А аз бях прекалено откъсната, за да го разпозная. Аз бях човекът, когото търсеха мътните ѝ малки очи, човекът, който искаше да я утеши, първото лице, на което се усмихна, и това, на което извика най-силно.

Сега ясно виждам Изи, като малък човек, който се бореше толкова, колкото и аз. Научих се да признавам победите – големи и малки. През повечето дни я виждам и оценявам такава, каквато е, и след почти 16 месеца започнах да усещам тази дълбока любов, която беше обещана. Сега, когато тя е почти на две години, тази любов расте всеки ден. Тази любов не е съвършена – онова чувство се крие в тъмните ъгли на съзнанието, когато съм уморена или напрегната, когато Изи е в лошо настроение, когато работата е изнервяща или когато животът ми, какъвто го познавах, изглежда далечен недостижим спомен.

Все още има моменти, в които чувството се опитва да ме завлече назад, но те са малко и рядко се появяват. Добрите чувства са далеч по-силни от лошите и сега Изи по-често ме удивява по най-прекрасен начин – придържам се към това, когато другото чувство се опитва да се върне в живота ми.

Ще продължа да се боря, защото сега зная, че чувството лъже, мами и краде. Усещането ме отдалечи от радостта, която трябваше да бъде моя, радостта от безусловната любов, от създаването на нов живот с любовта на живота ти. Тя открадна партньора на съпруга ми – човекът, когото той познаваше и от когото се нуждаеше. То открадна част от доверието му в мен и в отдадеността ми към семейството ни. Усещането ме излъга за Изи и ролята ѝ във всичко това и я лиши от присъстваща и емоционално ангажирана майка, когато тя беше най-уязвима. Онова усещане открадна всичко това от мен, от Изи и от съпруга ми.

Но то няма да отнеме нищо повече от мен, от моето бебе, от моето семейство. Надявам се, че ако четете това и познавате чувството, да видите, че не сте сами, че помощта е там и това усещане не трябва да краде нищо повече от вас и вашето семейство.

Говорете с някого, с когото и да било, дори с непознат. Назначете среща с лекар, свещеник, лечител, съветник, каквото работи за вас. Присъединете се към група за взаимопомощ, създайте група за взаимопомощ. Повярвай ми, когато казвам, има много от нас, които знаят през какво минавате и знаем, че усещането не трябва да ви задушава завинаги, не е нужно да се борите сами, помощ има.

Преди да роди, жената обикновено има очаквания – за това как ще се справя с всичко, което едно малко бебе изисква, за това дали ще може и ще има желание постоянно да бъде на разположение на детето или, казано накратко - дали ще успее да е перфектната майка.

Разликата между погрешно създадените представи и реалността обаче може да натрупа чувство за неудовлетвореност и дори провал у майката. Няколко пъти сме засягали дълбоката тема за следродилната депресия със Скъпи, депресирах се!, Даниела в страната на следродилната депресия и Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, а Следродилното изтощение може да трае 10 години! 

Отново искаме да напомним, че това е изключително сериозно състояние, за което трябва да се говори и споделя, за да бъде осъзнато и възприето. Някои по-леки проявления на следродилни терзания обаче остават пренебрегнати. Затова днес споделяме разказа на Ребека Мейбърли, която бавно и трудно осъзнава, че нещо не е било както трябва и дава някои съвети за справяне с тревожността и разочарованието. 

Ако в написаното разпознавате себе си или другиго, не се колебайте да потърсите помощ или да предложите такава!

--------

Когато се сещам за преживяванията си на новоизлюпена майка, не си спомням изключителната умора или шока, в който бях, докато се опитвах да се адаптирам към новата си роля в живота. Не гледам назад с изумление, че съм успяла да дам ново същество на света и да го опазя живо. Нямам привързаност към красивите моменти, които съм споделила с новородения си син.

За тези първи 6 месеца имам една преобладаваща мисъл – че бях "скъсала лентата". Не мисля, че беше следродилна депресия. Просто бях леко полудяла (не в клиничния смисъл на психично разстройство, а просто леко куку... разбирате ли?)

Когато споделям това с други майки, те ме поглеждат с напрежение и учудване, и разпознават себе си.

„ДА!!“, възкликват, „Аз също бях луда!“.

А защо не се говори за това? Следродилната депресия е широко разпознаваема и, за щастие, вече не е необходимо да страдаме сами. Стигмата се руши и жените са по-уверени да споделят своите истории, както и отражението на състоянието върху тях и семействата им.

Но като че ли хората не говорят особено за субклиничната лудост след раждане (тоест състояние, което няма официално наименование, нито строго определени симптоми, но е широко разпространено и мнохо хора се разпознават в него).

При мен комбинацията от безсънни нощи; новата, непозната ситуация; хормоналната въртележка; липсата на сън, храна, почивка; това, че не бях на седмото небе от новата си роля в живота, и всъщност от малкия човек, с когото дойде с цялата тая работа, ме доведе до множество нерационални чувства.

Някои от тях бяха:

- Крайна ревност (и малко омраза) към съпруга ми, чийто живот изглежда продължи да върви нормално. Всяка сутрин, когато тръгваше за работа, отвътре ме гореше завист, тъй като си представях как той се отправя по пътя към метростанцията, наслаждава се на своите 40 минути, сврян в нечия подмишница по северната линия, а после сяда на бюрото си, отпива от чашата си горещ чай и се включва в чат за възрастни, който не се върти около цвета на акото, консистенцията на повърнатото или милилитрите консумирано мляко!

- Ярост, заради липсата на разбиране към това колко трудно бе да се грижа за неспящото бебе, което по някаква причина не можех да нахраня правилно, което дрискаше и драйфаше от сутрин до мрак и през цялото останало време. Той се включваше пълноценно, веднага щом се върнеше от работа и ставаше за толкова много нощни хранения и смени на пелени, но без значение колко си мислеше, че симпатизира, все още не личеше, че оценява безмилостната тежест на всичко това. Как смееше?

- Дива решителност да се опитам да правя всичко, което правех преди, плюс 8 пъти изпомпване на ден и грижи за бебе, което спеше по 6 часа на всеки 24 и повръщаше повечето храна, която му давах. Гледах с пълна неприязън и неразбиране на онези родилки, които не са напуснали леглото или къщата си за първата седмица, или десет дни, след раждането.

Майките, които не правеха планове, защото просто бяха щастливи да се мотаят с красивите си бебета по цял ден, бяха просто странни за мен! Какви бяха тези мързеливи жени? Седят в леглото или на дивана по цял ден и пеят приспивни песни?

Аз имах планове за всеки ден от седмицата, месеци предварително! Излизах от къщата преди 8 часа, след като бях пуснала две перални и бях почистила банята, изминавах пеша по 4,5 мили до площад Слоун, за да купя някакви бебешки принадлежности от Peter Jones, и след това да се върна отново – през Sainsbury's, за да купя продукти за гала вечерята, която исках да готвя всяка вечер.

Когато синът ми беше на 3 седмици, трябваше да се върна на работа, тъй като бях на свободна практика. Сама опънах и подредих щанда си на изложението в Олимпия, отказвайки да помоля за помощ! Пътувах всеки ден в продължение на една седмица с моето 3-седмично бебе, привързано към мен.

Аз бях със сигурност нормалната, а не тези мързеливки, които се излежаваха у дома с бебетата си!

Нещата стигнаха до крайност, когато давах газ към Clapham Common, бутах количката с триста (винаги бързах – не можех да понеса да бъда тази майка, която закъснява). Вече бях свършила работа за половин ден – направих пюре от различни кореноплодни зеленчуци с органичен произход, пуснах три перални, напазарувах, отидох до пощата и претеглих бебето си.

Исках да си сваля якето, тъй като се бях изпотила от толкова мисии. Отхвърлих мисълта, че трябва да спра да вървя, за да изпълня тази задача, затова продължавах да се движа, да бутам количката с едната ръка, да си събличам якето, да се опитвам да свърша хиляда неща наведнъж и... си извадих предмишницата от лакътната става!

Долната част на ръката ми буквално увисна и се залюля в много неестествена посока. Болката беше толкова отвратителна, че за малко не повърнах! За щастие ръката ми се върна в ставата толкова бързо, колкото излезе, а аз останах вцепенена, дишах дълбоко, опитвах се да не повърна и се чудих какво точно се е случило! Мъчителна болка обгръщаше лакътя ми в продължение на седмици!

По онова време съвсем леко прозрях „лудата жена“, в която се бях превърнала, но аз с нови сили се оттласнах на вълната на здравия разум и животът продължи, както преди! Чак по-късно осъзнах колко трагичен е бил този малък епизод!

Когато реших да пиша за това, потърсих съвет от някои местни експерти по психично здраве.

„Тревожността очевидно се увеличава с новата ти роля на майка“, каза терапевтът Кейт Хей.

„Би било странно безпокойството да отсъства, но примерите за крайност включват нежелание други хора да държат бебето; строги правила за миене или дезинфекция на ръцете, които не позволяват на партньора или някой друг да помогне с шишетата или пелените, в случай че не изпълняват заръките правилно“.

Много майки страдат от социално тревожно разстройство и това не е изненадващо, когато се сблъскаш с нова роля и нова социална група, вероятно съставена от хора, които преди това може би си отбягвала!

Може да си свикнала да бъдеш високоплатена бизнес дама и сега да се намираш на пода на събитие за бебета и майки, където всички, освен теб, знаят текста на „Зайченцето бяло“!

„Чувството може да бъде все едно отново започваш училище и хората, които са работили усилено да оставят социалното неудобство в миналото, се връщат отново на 13. Отново си най-непопулярното дете в класа“, обяснява Кейт.

„Списанията и рекламите рисуват картина, различна от реалността“ – казва д-р Джейд Редфърн от клиниката Fernwood. Някои жени мислят, че всичко ще бъде усмивки и кикотене с прекрасното им бебе, но може периодът да е силно емоционално изпитателен. Това може да изкара или засили съществуващи грижи, притеснения и стрес.

Родителите в началото често имат лични очаквания за това какво означава да бъдеш добра майка или добър баща. Като да бъдат постоянно на разположение на детето си, да го развиват по най-добрия възможен начин, жената да може да кърми или винаги да мислят само най-прекрасни неща за детето си. Тези очаквания произхождат от общността, имитирането на поведението на собствените родители или четенето на книги за бебета и онлайн статии, които натрапват този модел на поведение.

Неспособността да постигне някои от тези цели може да накара майката да чувства, че се е провалила, което обаче тя може и да не е способдна да изрази пред партньора, семейството или обществото.

Да вярваш, че наистина можеш да направиш ВСИЧКО, може да е вредна мисъл! Вчера говорих с една от най-добрите си приятелки, която се опитва да жонглира с бебе и нов собствен бизнес, и тя ми каза, че се е ядосала! Нейното частно девическо училище едно време я е увещавало, че може да направи всичко това... но всъщност тя открива, че не може!

Просто не е възможно да бъдеш най-добрата майка, най-добрата съпруга, най-добрата колежка, най-добрата собственичка на бизнес, най-добрата приятелка, най-добрата сестра и да спиш достатъчно.

Трябва да се откажеш от нещо!

Мисля си за тези ранни дни – ако бях отишла при лекаря и бях опитала да обясня как се чувствам, вероятно щях да се озова с някакви весели хапчета. Но не отидох. Подобни състояния обаче не трябва да бъдат пренебрегвани.

Алекс Србиноски от клиниката Fernwood предлага някои съвети:

Структурирайте деня си, но останете достатъчно гъвкави, за да се справите с неочаквани неща. Подгответе се за по-бавен живот – може да нямате същите постижения, както преди!

Опитайте да отделяте всеки ден от 2 до 5 минути истински тихо време. Опитайте да седите и да не правите нищо – без телефон, без телевизия, без домакинска работа... просто поседете и си починете!

Не се срамувайте да приемете помощ. Ако приятелите и семейството не ви я предлагат – не се притеснявайте да я потърсите от тях. Повечето хора се радват да помагат на другите, но често трябва да бъдат подканени. Помолете някого да бута количката около блока, докато дремнете, или си изсушите косата, или потичате – каквото ви кара да се чувствате по-добре!

Опитайте да поддържате хоби – дори и само 20 – 30 минути седмично. Плуване набързо, читателски клуб (или пък винен?), настолни игри или каквото и да е, което повдига настроението ви – това ще ви помогне да се почувствате отново свързани със света такъв, какъвто го познавате!

Адел наскоро призна, че е имала трудности, след като се е родил синът ѝ Анджело.

„В крайна сметка просто казах, че ще си дам един следобед седмично, за да правя каквото си искам, без бебето. Моя приятелка каза: „Наистина ли? Не се ли чувстваш зле?“, а аз отговорих: „Да, но не толкова зле, колкото бих се чувствала, ако не го направя“.

Нормално е да бъдете раздразнени или разочаровани – нереалистично е да очаквате от себе си да се чувствате щастливи или благословени през цялото време. Не слушайте хората, които казват неща от сорта на „наслаждавайте се на всяка секунда, това е толкова специално, те растат толкова бързо... ", защото този вид разговори не ви помагат и най-често се водят от по-възрастни майки със синдром на фалшивата памет!

Все още не съм се научила да забавям темпото, да отстъпвам или да моля за помощ. Може би все още съм на ръба на лудостта и мисля, че сега живея в полутрайно тревожно състояние, но не се чувствам толкова ядосана, колкото преди!

Отделям време за себе си и съм щастлива, че съпругът ми разбира, че имам нужда от това! Смехът с други майки, независимо дали са стари приятелки или случайно сме се засекли в магазина, определено помага!

Да родиш и да бъдеш майка е трудно. Но с правилната подкрепа, добрите примери за подражание и честността сред майките, можем да сме в състояние да си помагаме взаимно.

Всички обичаме повече или по-малко гостите и се радваме на вниманието, което близките ни показват към новородено бебе.

У нас е прието за обичайно родилката да се изписва с тумба роднини, около бебето да се разменят букети с размера на кафява мечка, духов оркестър да думка с тъпан на стълбите на болницата. И всичко това да се запечатва с поне 4 камери - всички със светкавици, разбира се.

Сигурно тези традиции радват не една и две майки и изпъчили горди гърди татковци. Обаче от опит знаем, че има и жени, които предпочитат да се приберат у дома в кротка и спокойна среда, без думкане, без шумотевици, без да им се налага да се сресват (за да не се извиняват за снимките след време) и без да се налага да притискат бебето до гърдите си, за да е по-далеч от всички муцуни, които искат да се заврат в нослето му и да го щипнат по бузките и да заключат на кого прилича.

Независимо с колко шум и роднини сте се прибрали у дома, все в някакъв момент роднини, съседи и приятели искат да дойдат да нагушкат малкото човече, да ви питат „болеше ли“ и да ви донесат шоколад и къпкейкове, ако ви обичат.

Този текст е за всички нетърпеливи гости

Преди да хукнете към дома на наскоро родилата мйка и новороденото, проверете дали не сте изпуснали някоя важна подробност, като:

Ако не се чувствате добре, ОТЛОЖЕТЕ гостуването

Това, което за вас може да е просто лека настинка или „малко не е свил коремът“, за едно бебе и кърмеща майка може да се превърне в здравословен кошмар. Това важи не само за вас, но и за вашето собствено семейство. Ако някой в дома ви боледува, отложете гостуването и не рискувайте здравето на бебето.

Обадете се предварително

И най-добре е преди да звъннете, да пишете смс или съобщение във Viber.

Оставете у дома домашните си животни и собствените си деца

Второто е по-сложно, ако сте самотна майка и няма на кого да ги оставите. В този случай ги оставете в друго помещение, не директно в стаята на бебето. За една родила жена може да е адски стресиращо, ако в дома ѝ се разтичат като бесни хипопотами чужди деца, започнат да крещят или да ровят в шкафа в търсене на играчки.

Това гостуване ще се превърне в кошмар и за вас, защото ще се чудите на майката и бебето ли да обърнете внимание или да озаптявате собствените си деца. Родилката пък ще се разкъсва между това да опази бебето си, но и да е гостоприемна и уважителна към вас и децата ви.

А да не споменаваме, че децата носят със себе си бактерии и микроби. Това е нормално за всяко подрастващо дете, което се влачи по пода, пипа абсолютно всичко по пътя си и още няма усещане за лично пространство.

Носете храна или кафе

Да знаете, че новородените ядат през около два часа. Това значи, че майката невинаги има време да си приготви храна или пък да я изяде. Най-добре занесете нещо, което не изисква готвене, а само притопляне или може да се яде директно. Не носете джънк и боклуци, особено ако майката кърми. Повечето кърмещи майки не се отказват от кафето, просто го пият веднага след кърмене, за да не поеме и детето кофеин. При всяко положението, мама ще ви е благодарна, ако ѝ занесете да хапне и пийне нещо вкусно.

Задължително си измийте ръцете и си събуйте обувките

Да, знаем колко е модерно да не се събуват обувките, защото се разваля видът на тоалета и в цивилизования свят никой не щъка по чорапи... бла бла бла. Отивате на гости на жена, която наскоро е била в почти стерилна болнична среда и едно малко същество, което тепърва се учи да понася околния свят, микробите и бактериите в него. За Бога, събуйте модния аксесоар за малко! И си измийте ръцете, с които допреди малко сте пипали дръжките в тролея!

Ако сте близки с майката и семейството, помогнете с нещо

Вероятно, ако я попитате дали можете да помогнете с нещо, тя ще ви каже, че няма нужда, че се справя чудесно. Но наистина нищо не ви пречи да изхвърлите боклука на излизане или да измиете мръсната чаша в мивката. Може да ви се струва като нелеп битовизъм, но това винаги е от помощ за една майка. Използваме случая да ви напомним, че самотните майки обикновено трябва да правят всичко в компанията на детето или децата си. Това превръща едно обикновено изхвърляне на боклука в контейнера пред блока в семейно пътешествие с бебе на ръце (и свързаното с това адово обличане преди и събличане след това).

Поинтересувайте се как е тя

Не как е бебето, как беше раждането, ака ли и дали суче. Това ще разберете така или иначе. Но ако обичате приятелката си или роднината си, поинтересувайте се ТЯ как е. Как се чувства, за какво мисли, притеснява ли се от нещо. Не я съдете, просто поговорете с нея. Ако повече майки можеха да говорят за СЕБЕ СИ след раждането, следродилната депресия нямаше да се превръща в толкова сериозен проблем и нямаше след месеци да установите, че нещо май се случва с майката.

Говорете с нея за нещо различно от бебето

В следващите месеци нейният живот ще се върти около сменяне на памперси, кърмене или хранене с адаптирано мляко, изваряване на шишета и биберони, гладене на миниатюрни чорапчета, къпане и спорадичен сън. Да, основно това. Скучно звучи, нали? Затова всеки разговор с възрастен човек за неща извън изброените по-горе ще я държат свързани с реалния, активния ѝ живот на възрастен човек. Все пак се предполага, че тя го е оставила само за малко на заден план.

Уважавайте графика ѝ

Може да сте пътували близо час с два автобуса, за да дойдете да ги видите с бебето. Но това не значи, че е добра идея да останете на гости няколко часа, понеже не ви се тръгва. От опит знаем в колко деликатна ситуация може да изпадне една майка, чиято роднина не се сеща да си тръгне, а на майката ѝ е неудобно да продължи с дневната си програма (кърмене, цедене с помпа, приспиване на бебето и т.н.), защото гостът, иначе мил и драг, просто продължава да седи и да надига чашата с кафе. Без никакви признаци да си тръгва.

Бъдете малко по-чувствителни и уловете намека, че е време да оставите мама и бебе сами. Така няма да се налага да ви гонят с откровени думи и покана. Ако сте достатъчно близки с майката, и вие, и тя няма да се притесните, ако ви помоли сега да си тръгнете, но да дойдете отново съвсем скоро. Когато влязат в ритъм и усвоят всекидневия график с бебето, на повечето майки им става самотно и скучно да седят по цял ден сами с бебето. Тогава те наистина оценяват компанията на близки и приятели.

Не забравяйте, че вашата приятелка или роднина е родила, а не е болна. Тя е същият човек и съвсем скоро ще иска да съчетае новата си роля с досегашния си живот, от който и вие сте част. Не я оставяйте сега, защото именно сега всяка майка има нужда от близките си!

cross