fbpx

След приемането на най-строгия закон срещу аборта в щата Алабама, хиляди жени излязоха на протест, облечени като героините от Историята на прислужницата – антиутопията на Маргарет Атууд, екранизирана от HBO, в която репродуктивността и раждането са изцяло контролирани от държавата.

Източник:
MICKEY WELSH/THE MONTGOMERY ADVERTISER

Не е нужно обаче да търсим примери във фикцията до какво може да доведе забраната на аборта. В продължение на десетилетия комунистическа Румъния беше тест от реалния живот за последствията от подобни политики, напомня в публикация ForeignPolicy.

През 1966 г. лидерът на Румъния Николае Чаушеску обявява за незаконни извършването на аборт и достъпa до контрацепция с цел увеличение на броя на населението на страната. В краткосрочен план това работи - година след като забраната е приета, коефициентът на плодовитост (или средният брой деца, които ще роди една румънска жена) скача от 1.9 на 3.7.

Но раждаемостта бързо спада отново, тъй като жените намират начини да заобиколят забраната. По-платежоспособните понякога имат възможност да подкупят лекарите и да се подложат на аборт, или се снабдяват с контрабандни контрацептиви от Германия.

Забраната обаче засяга осезаемо жените с ниски доходи и тези в неравностойно положение (което защитниците на правото на аборт в САЩ се страхуват, че ще се случи, ако законът на Алабама влезе в сила).

В крайна сметка, много румънски жени започват да правят нелегално аборт в домашни условия. Вижте спечелилия Златна палма филм “4 месеца, 3 седмици и 2 дни”, който разказва точно такава история.

До 1989 г. около 10 000 жени умират в резултат на извършени извън болниците процедури. Реалният брой на смъртните случаи може да е бил много по-висок, тъй като жените, които са искали аборти, и тези, които са им помагали, са били изправени пред години лишаване от свобода.

Нивото на смъртността сред майките в Румъния рязко скача, удвоявайки се между 1965 и 1989 г.

"Понякога жената дори не може да каже на съпруга си или на най-добрата си приятелка, че иска да направи аборт, тъй като това ще изложи и тях на риск", каза Ирина Илисеи, научен изследовател и съосновател на феминистката група Front Association. „За много жени сексуалните отношения са свързани със страх, те не са част от живота, на която следва да се насладят”, казва още Илисеи.

Друга зловеща последица от забраната на абортите в Румъния е, че стотици хиляди деца попадат в домове за изоставени деца. Когато комунизмът се разпадна в Румъния през 1989 г., в окаяните сиропиталища има около 170 000 деца, живеещи в отвратителни условия, бити и малтретирани.

„Ако целта е да се защитят повече човешки животи, забраната на аборта не е инструментът, с който да се постигне това”, казва Мария Букур, професор по история и изследвания на половете в университета в Индиана. Родена и израснала в Румъния, Букур описва себе си като продукт на забраната за аборт, след като майка ѝ два пъти не успява да го направи.

Законът в Алабама отива дори по-далеч от този в Румъния, където са се допускали изключения в случаите на изнасилване и кръвосмешение. В Алабама абортът ще е законен само когато има сериозна заплаха за здравето на майката. Наказанието за лекарите, опитали да проведат процедурата, ще е 10 години затвор, а за тези, които са я провели успешно – доживотен затвор.

Ограниченията на правото на аборт в Алабама са част от тенденция, започнала в последните месеци в още няколко американски щата. Забрана на аборта е предложена в 16 щата и е приета в общо 6 от тях. Една от основните разлики между Алабама и законопроектите в останалите щати е, че те все пак допускат времеви прозорец, в който жената има право да прекъсне бременността – преди да бъде регистриран сърдечен ритъм на плода. Алабама забранява аборта дори преди 6-ата гестационна седмица.

Правните схватки относно абортите ще продължат и се очаква въпросът да стигне до Върховния съд. Но това всъщност е целта на защитниците на забраната на аборта. Те се надяват, че Върховният съд може отмени ключово съдебно решение, гарантиращо правото на аборт на федерално ниво.

Става дума за известното решение по делото "Роу срещу Уейд" от 1973 г., което твърди, че една от клаузите на 14-ата поправка на Конституцията гарантира фундаментално право на неприкосновеност, а то защитава правото на жената да абортира в първите 12 гестационни седмици. Съдът потвърждава това решение през 1992 г. и отново през 2016 г. Тогава Доналд Тръмп обеща в предизборната си кампания да назначи консерватори в съда с цел да преобърне „Рой срещу Уейд“.

Това стана с идването на Брет Кавано през октомври 2018 г., което даде на консерваторите в съда мнозинство от петима (срещу четирима либерали). Ако мнозинството съдии приемат решението „Рой срещу Уейд“ за грешно, те могат да го отменят.

„Трябва да вземем под внимание дългосрочните последици от подобно законодателство“, казва Чарлз Нелсън, професор по педиатрия в Харвардското медицинско училище и автор на Romania’s Abandoned Children. Той изследва какво въздействие е имал животът в сиропиталища върху децата в Румъния, установявайки, че много от тях са с тежки нарушения в развитието и проблеми с психичното здраве.

Нелсън казва, че историята на забраната на аборта в Румъния предлага достатъчно предупредителни знаци за това какво се случва, когато държавата се опитва да контролира репродуктивните права. Новият закон в Алабама повдига въпроси за това каква подкрепа ще осигури държавата, когато се установи, че плодът има вродени дефекти, а майката няма право да прекрати бременността.

"Държавата има ли как да се грижи за тези деца и да подкрепя семействата?", пита Нелсън.

Когато комунизмът се разпада в Румъния през декември 1989 г., едно от първите действия на преходното правителство е да отмени забраната за аборт. През последните години обаче в страната отново се подновяват призивите за забрана на аборта, оглавявани от влиятелната православна църква и други религиозни групи.

Проф. Букур не смята, че тези нови движения ще привлекат някакъв политически импулс. „Мисля, че суровата памет за забраната на аборта все още е много силна сред гражданите и че няма политици, които биха тръгнали срещу нея“.

Румънската активистка Ирина Илисеи добавя: „През 1989 г. САЩ бяха основният ни източник на вдъхновение в стремежа ни да изградим стабилна демокрация, плуралистично общество, с равенство между мъжете и жените. Сега вече не е така.“


По темата:

В Майко Мила! вече сме писали за приемната грижа и колко важна е тя за децата, нямащи шанса и късмета да се родят в семейства, които ги обичат. Помните текста ни за Цветелина - приемната майка, която учи изоставени деца на обич, една жена, която обръща представите за това какво е да си приемен родител и твърдо стои зад вярването, че не може да си приемен родител, без да се обвържеш емоционално с децата. Днес отново ще говорим по темата, но този път поводът е тъжен. В следващите редове ще прочетете за живота на Теменужка - една грижовна приемна майка от малко населено място в Северозападна България, която вече не е между нас, но делото ѝ и историята ѝ са повод да се повдигне въпроса колко недооценени са усилията и труда на приемните родители и нуждата от промяна в системата за социално осигуряване по отношение на тези важни за обществото хора. Текстът е писан от Александър Миланов - специалист по клинична социална дейност, част от Националната асоциация за приемна грижа и активен правозащитник, ангажиран с детски права, по приемна грижа и осиновяване.

***************************

Приемните родители са хора като нас, но разбират и приемат повече. Грижат се за деца, които никой не иска.

Приемните родители имат своите дилеми – ще се справят ли с травмите, които децата са преживели по сиропиталищата или причинени им в родните им семейства, дали собствените им деца ще харесат сирачето, дали ще се справят с раздялата след временното родителство, както и дали ще дадат на изоставените хлапета достатъчно обич, за да станат личности.

Приемните родители приемат децата с техните емоционални и физически травми и ги спасяват от домовете за изоставени, където грижата е на конвейер, а емоциите са дефицит. В отговор на това обществото нарича приемните родители “печалбари” и страни от тях, но в същото време масово българите не са готови да се грижат за изоставени деца в собствения си дом. Затова и приемните родители са едва 2300, а децата в риск – много повече.

Днес ще ви разкажем за една изоставена майка. Да, точно така – изоставена майка. Една българка, която, заедно със семейството си, решава да се грижи за малчугани в беда. А накрая, когато самата тя е в беда, обществото я забравя.

Този разказ за нея няма да е важен. Защото вече не е сред нас. Тази история е важна за много приемни родители, за които Теменужка бе символ на безрезервното майчинство и борба в името на детството.

Теменужка бе от Северозападна България. Живя дълги години в Бяла Слатина – малък град, който дели мислено несъществуващата вече теснолинейна железопътна линия между Червен бряг и Оряхово.

Тя е един от първите приемни родители в тоя край. Още когато стана приемен родител, не ѝ се разминаха злобните подмятания на съседи и роднини, че ще се грижи за “копеленце”, вместо да си гледа живота. Но тя и семейството ѝ не се стреснаха и след като преминаха през административната нелека процедура, обучението и оценката, приеха първото си приемно дете.

За Теменужка децата бяха повече от важни. И тя не спираше да го показва, където и да е. И парите нямаха нищо общо. Както Теменужка казваше:

“Никакви пари не могат да платят денонощната грижа и обичта, които даваме на тези деца, за да станат хора”.

Теменужка стана приемна майка на кърмаче, изоставено от майка си. Циганче. Така или иначе я одумваха, че е приемен родител, “за да забогатее”, сега имаха и повод да я наричат каква ли не, защото е взела циганско бебе. Но приемната майка беше над думите и хулите, тя знаеше, че всеки ден, прекаран с хлапето, го прави човек, а нея – пълноценна майка.

Година и половина се грижиха за малката, преди да бъде осиновена. Сърцето на Теменужка беше пръснато от мъка. А на нея социалните работници ѝ казваха, че трябва да е силна, “да е професионалист”, да не изпитва емоции, “защото за детето така е най-добре”. Въпреки голямата болка и тъгата от раздялата, приемната майка продължи да се грижи за изоставени деца.

След принцесата, в дома ѝ настаниха две момиченца, които бяха от ромски произход, захвърлени в дом. Едното – на 4, другото – на 2. Имаха много трудности – не знаеха елементарни неща, не можеха да се хранят правилно, не познаваха обичта и доверието. Животът в дом им беше отнел много за крехката им възраст. Най-тъжното за момиченцата беше, че бяха оставяни гладни, бяха бити и зарязвани за дълго време от собствените си родители, преди да отидат в сиропиталището.

Нуши знаеше, че я чака труден път, но знаеше и че ще се справи. Съвсем скоро, след като двете деца бяха в дома ѝ, започнаха да се виждат промени в емоциите и поведението им. Теменужка смяташе, че грижата в приемното семейство не се изчерпва само с купичка храна и легло, а че е важно как се чувстват малките госпожици, че трябва да имат хигиенни навици, да бъдат учени как да се държат с другите деца и възрастните. За кратко хлапетата наваксаха, научиха стихчета и песни, а в приемното семейство едното дете разбра, че има талант, който се насърчава.

За съжаление, петгодишната беше върната на родителите си. Така го решиха социалните. Нуши беше с разбито сърце, защото знаеше, че всичко постигнато до момента ще отиде по дяволите.

Уви, понякога, уж в интерес на децата, се правят грешни ходове, които обричат хлапетата на същия лош живот, от който са били спасени в приемните семейства.

След това в дома на Теменужка и нейния съпруг, Пепи, бе настанено друго момиченце - на 3 години, което беше взето от родното си семейство заради неглижиране, бедност и насилие. Новото детенце се адаптира бързо и заживя заедно с по-малката приемна сестричка, мама Нуши, татко Пепи и баба Генче.

Теменужка даваше любов и грижа на всички, докато не се появиха здравословните ѝ проблеми. Лекарите я лекуваха от бронхит, даваха ѝ антибиотици и сироп за кашлица, а болките в костите смятаха за невралгия.

Един ден Теменужка започна да храчи кръв.

Рак.

Нуши не се предаде. Не се сви в ъгъла да плаче и вие от страх. Кураж ѝ даваха приемните деца и плановете за тях. Мислеше, че всичко ще е наред. Докато тя вървеше по стъпките на пациентите с рак, тригодишното момиченце беше осиновено. Остана само малката красавица, за която Нуши полагаше грижи вече няколко години.

Един ден социалната работничка дойде в дома ѝ, седна срещу уморената от болки и притеснения Теменужка, изпи сервираното ѝ кафе и каза, че заради рака, трябва да изведат момиченцето и да го настанят при други, здрави, приемни родители. Малката ходеше на градина, приемният татко Пепи и баба Гинче се грижеха за нея, но това нямаше значение.

Теменужка вече беше болна, изхабена и ненужна на държавната система за закрила на детето. И нямаше значение дали детето иска при други хора или не. Нямаха значение нито чувствата, нито емоциите, нито отношенията, които имаше между дете, приемна майка, приемен татко и приемната ѝ баба.

Нуши умря от рак. Умря, разделена от приемното си дете, което беше “спасено от рака” и обгрижвано другаде. Нуши умря, без да има право нито на ден болничен, без отпуск, без рехабилитация или обезщетение за това, че е болна. Умря, без да има правото да изтегли кредит, за да си подпомогне лечението.

Теменужка умря от рак, сама и изоставена от държавата, която преди това, докато имаше нужда от нея, ѝ поверяваше сирачета, за да ги върне към живота и да ги направи личности.

Защото Нуши гледаше деца от името на държавата.

Тя, както и всеки приемен родител в България, получава за грижата за едно дете 150 процента от минималната работна заплата. За две – заплатата е 160 на сто от минималната работна заплата, за три и повече деца – 170 на сто от минималната работта заплата.

НО НА ГРАЖДАНСКИ ДОГОВОР.

Върху този договор не се внасят осигуровки за майчинство, инвалидизация, болнични, професионална злополука и риск. Приемните родители, като Теменужка, не могат да получават обезщетения от Бюрото по труда, ако им осиновят децата или ги върнат на родните им семейства.

Ако се разболеят, приемните родители не могат да получават и обезщетения за болест от НОИ. Защото нямат трудови договори. А нямат трудови договори, защото държавата не знае как да ги направи.

Според чиновниците, приемната грижа не може да се ограничи в 40 часа труд седмично, нито може да се планира отпуск, нито тая държавна грижа може да се вмести в рамките на Кодекса на труда.

И така, след извеждането на децата от приемните семейства, за които обществото говори, че са печалбари, приемните родители остават сами – с умората, с болестите си, без пари и в бедност. Спасили са детски животи и са дали детство и криле на немалко деца.

Но какво от това – децата порастват в други семейства, а приемните родители стават ненужни.

И умират. Изоставени.

Остава въпросът колко хора като Теменужка трябва да умрат, за да разбере държавата, че приемните родители имат право на социална сигурност, освен на уважение за грижата за изоставените българчета.

Поклон, Нуши. Оставаш в сърцата на мнозина от нас. С обич.

cross