fbpx

В бързата ни неделна рубрика, в която Поли&Дани готвят вкусни и полезни закуски, ви предлагаме да започнете деня с класиката домат и сирене, но не какво да е, а богатото на протеини котидж сирене:

За да е пълно удоволствието, добавяме и ароматен пресен босилек (или зелената подправка, която най-много обичате), а ако искате малко по-калорична закуска, Поли и Дани съветват следното:

Приятен апетит и силна неделя!

Повечето жени, след като родят, получават като подарък - освен родилната травма, депресията и болничните от НОИ с тримесечно закъснение, също и едно допълнително име, което ги съпътства през целия им живот на майка. Или поне докато отрочето навърши 18 и поеме по собствения си път, а майката легне най-накрая за десет-петнайсет години да се наспи.

Това е едно неформално име, то не се изписва в личната карта, но разкрива много повече за личния и обществения живот на клетницата от нейното собствено, невзрачно име. Eдно прозвище, един шорткът (както биха се изразили нашите американски колежки) към душевността и бита на майката, посредством който жената може да бъде разпознавана мигновено от близките си, далечните си и напълно непознатите хора, с които се сблъсква.

В началото след раждането и прохождането на чедото това име варира и е по-скоро свързано с посредствени, битови житейски ситуации, от типа на ОБУЙСИЧОРАПИТЕ, или ЕЛАТУК!!, или ЗЪБИТЕСЕМИЯТВСЯКАСУТРИНИВЕЧЕР!! Твърде често бива и АЙДЕДАСИЛЯГАШВЕЧЕ!!!, а при някои по-експресивни майки е просто ЩЕСЕГРЪМНА!!!

Да имаш такъв прякор е само в услуга на майката.

Ето, например, един позитив от имането му - когато една майка наближи детската площадка, не да почнат всички останали жени да се чудят абе тая коя беше сегаааа, Елена лиииии, Радостина лииии..., защото, знаете, майчиният мозък не е от най-свежите, а просто да я видят и да си кажат – аааа ОБУЙСИЧОРАПИТЕ идва!!

Те самите също имат съответен прякор, и така на всички им е много по-леко и неангажиращо в един свят, изпълнен с прекалено много имена и подранила склероза.

След седмата година на детето прякорът се сменя с нов, който отговаря на съответния етап от развитието му – или ще е НАПИСАЛИСИДОМАШНИТЕ??, или ще е ПАКЛИСИЗАГУБИЧАНТАТА или нещо от тоя род, но със сигурност с една идея по-интелктуално издържан от този, който е бил в следродилния период.

След това идва време на ТИДНЕСНЯМАШЕЛИКЛАСНО??, ГАДЖЕЛИ?КАКВОГАДЖЕ?? и т.н., схващате ми мисълта, докато някой ден прякорът не стане ВЕЧЕСИДОСТАТЪЧНОГОЛЯМЗАДАРАБОТИШАЙДЕЧАО и тогава цикълът, дай Боже, приключва.

Аз в момента се намирам в първия, посредствен, битово-ориентиран етап, изпълнен с чорапи, четки за зъби, сапун, гащи, глисти, несиближиподметките и какво още?

ХРАНЕНЕ.

ЯДЕНЕ.

Ама не ядене на буболечки, стелки и случайно намерено на земята парче праскова от миналата седмица.

А истинско, нутриционно издържано хранене на дете, чрез което то да израсне щастливо, високо, с нормален свод на двата крака, да има шестица по математика и литература в 7 клас, да влезе в елитна гимназия и аз да се куртулисам.

Обаче знаете ли какво?

Храненето на деца не е като храненето на възрастни и особено на възрастни с емоционални, хормонални и всякакви други проблеми, които си лекуват въпросните проблеми с... хранене. На такива възрастни им е все едно дали ядат кус-кус със сирене, стар килим или фазан по тайландски – те просто си изяждат всичко.

Храненето на дете e нещо като криминален екшън, в който има доста изнудване,  умоляване и заплашване. Не на всички деца, разбира се – чувала съм, че има такива, които не можеш да ги изтръгнеш от хладилника, а вечерята за тях приключва, когато изгризат и малко парче от масата. Дори още помня милата ми майка, която на въпроса на педиатърката относно хранителните навици на невръстния ми брат: „Имате ли проблем с храненето?“ отговори – „Не, но имаме с ИЗХРАНВАНЕТО“.

При мен обаче нещата не стоят така, ето защо и моят прякор от настоящия период е:

ЯДЕШЛИ?

Ядешли?, казвам аз всяка сутрин, след като първо съм попитала КАКВОЩЕЯДЕШ? и за двеста осемдесет и шести ден съм чула МАКАРОНИИИ.

***********

Гладен ли си?
ДАААА!
(Макарони, масло, сирене, купичка в предразполагащ оранж)
Ядеш ли?
Мълчание.
Ядеш ли???
Какво?
ЯДЕШ ЛИ?
ДА! (бурно изяжда 1 макарон, създавайки звуково и всякакво впечатление, че изяжда 6, при това - наведнъж)
След 5 минути.
Ядеш ли?
ДА!
(блее)
ЯЖ!!!
Да!!!
(ближе вилицата)
Ядеш ли???
Да!
(Вилицата вяло се надига, боде свещения макарон, виждам как ръката поема в различна траектория от тази, която води към устата, макаронът пада тежко на пода, всичко е в сирене, АА ооо, искам кърпичка, искам аз да бърша, ааа оооо тва масло ли е, ааа ооо, виж ТУК какво имааааа (троха сирене), аз бърша, той бърше, сиренето влиза мазно във фугите на паркета за вечни времена, когато ще го открият по-развити цивилизации)

Ядеш ли??
Това моите чорапи ли са?
Да! Ядеш ли?? Яж!
Аааа, моитеее, не твоите!
Не, твоите си лични чорапи. Ядеш ли?
(Мълчание)
Ядеш ли?
Това какво е?
Ядеш ли???
Не искам повече! Може ли шоколад??

********

Понякога, разбира се, той иска да яде, например когато сме навън, следобед е и иска кюфте. И аз търча, и осигурявам кюфте, разбира се, защото майка се раждаш на тоя свят горе-долу за такива неща.

Също така яде и на други места, например на гости или в яслата. Ааа, какво ядеш, вика – ДОМАТ ЛИ? и аз, във възторг, че имаме разпознаване на домата като нещо за ядене, казвам ДА!!, ти ял ли си? (с плаха надежда), а той ми отвръща отегчено – “Да, в яслата.“

НО ТАМ Е НА МАЛКИ ПАРЧЕНЦА.

Ооо, викам, майка ти навремето по трудово колко ламарина е нарязала, един домат ли няма да нареже НА МАЛКИ ПАРЧЕНЦА. Искаш ли да ти нарежа?

Не.

А ядеш ли си супата??

И така, разбирате сега защо моят прякор е ЯДЕШЛИ?? Понякога към него има и малко заплахи, като „Ако не си изядеш месото, няма да....“ (произволно), но като цяло през повечето време съм известна като Красимира ЯДЕШЛИ??

И явно толкова съм се увредила, че онзи ден казах на една приятелка, с която бяхме излезли на вечеря –

АКОНЕСИИЗЯДЕШСАЛАТАТАУТРЕНЯМАДАХОДИМНАДЕТСКИЯКЪТ!!!

После ѝ се извиних, естествено, но то, както се викаше в оня виц... лошото впечатление остава.

И така. Кажете сега вие как сте, ядете ли, не ядете ли и въобще – какъв ви е прякорът в тоя живот.

Ваша,

Ядешли?

P.S. ЩЕСЕГРЪМНА!

Наскоро синът ми ПРЕД МЕН опита да си бръкне с пластмасова вилица в окото и ето ме - доживях момента, в който се чух да изричам репликата, апогей на мъдрите ми майчини напътствия за живота, а именно:

НЕСИБЪРКАЙСВИЛИЦАВОКОТО!!!

Сега, ако сте някой по-пунктуален човек, ще забележите, че нищо не съм казала за лъжица, нож и отвертка, тоест, може да се направи обосновано предположение, че му забранявам да си бърка в очите само с вилица, пък с лъжица му давам да гребе на воля. За щастие, детето е само на три и половина и не може да прави обосновани предположения като вас, но аз пък седнах и направих няколко такива.

Първо. Ето, значи, откъде идвали заканите и тъпите лафове за забиване на вилици в очи. То наистина съществувало – имаш око, имаш вилица, колко му е да вържеш две и две, дето се вика.

Второ. Някъде май бях чела, че децата все пак имат някакъв инстинкт за самосъхранение... или пък бяха само децата на хиените и орлите?? Ако е второто, защо се наричаме венец на природата, като до петгодишни (ПОНЕ!) си бъркаме с вилици в окото, падаме си върху главите (повтаряемо) и прочие застрашаващи живота идиотщини?

Трето. Как се справят майките в природата, когато родят дете? Лисицата дали се притеснява, че малкото лисиче ще си бръкне с кокоши нокът в носа и ще си разпори корема на някой плет? Какви ли трудности срещат животните в отглеждането, дали им е по-трудно, отколкото на нас, венците на природата?

Третото, да ви кажа, най ме заинтригува.

Защо, по дяволите, сме венец на природата, попитах се? Ти, по-конкретно, Красимира, венец ли си въобще и ако да - откъде-накъде??

Търсейки отговор на този мистериозен въпрос, реших да поразмишлявам как ли се развива животът на майките с деца в тая ми ти природа, и как се справят те в трудни ситуации.

ХРАНЕНЕ

Значи, взимаме, да речем, една лъвица на име Марияна. Родила, жената, няколко лъвчета, и като дойде време за хранене, просто ги пита - „Деца, гладни ли сте? Искате ли антилопа за вечеря“?, и те казват ДА!!

ВСИЧКИТЕ КАЗВАТ "ДА!"!

И тя отива, и трепе антилопа, без да се притеснява дали в 7 вечерта ще намери безглутенова антилопа, пък да е с ниско съдържание на захар, пък да няма брашно и гума арабика, да е расла на чист въздух и да е обработвана само със зехтин екстравърджин.

Просто една чиста, натурална антилопа. След което стоварва трупа на поляната, челядта се събира и започва доволно да хрущи и да лочи.

БЕЗ ПРЕТЕНЦИИ.

Без цупене „Ама аз исках антилопа НА КЛЕЧКА, а не ВЪВ ФУНИЙКА“ или "УУУУ ГАДНОООО, АЗ ТОВА, ЗЕЛЕНОТО ЧЕРВО, НЕ ГО ИСКАМ"!

Не се чуват крясъци „Не този кокааааал!!!“ (последвани от хвърляне на кокала на земята), „НЕ РЕБРО!!! ВАФЛА!!!“, не се тропа с лапи по земята, никой не се мята театрално по муцуна насред тревата, и със сигурност никой не тича сърдито към хладилника, не го отваря с трясък и не вие като чакал пред рафтовете, повтаряйки думата „ШОКОЛАААААД!!!“, докато лампата в хладилника не започне да мига от звуковата вълна.

Няма разсипана супа, няма чекнене и съответно – падане от столовете, докато се яде пиле. Няма сплъстен жълтък по косата и мокета - то въобще мокет няма, камо ли жълтък.

Просто едно чисто, прецизно, хирургично хранене, състоящо се от звучно дъвчене на бъбреци, жлъчки и уши. След това всички лягат в тревата, и заспиват без да гъкнат, защото тва е лъвица, а не Красимира Хаджииванова, и всички знаят, че не е много умно да я дразниш!

ПРЕСИЧАНЕ НА УЛИЦА

Не знам как е при вас, но аз все още не съм постигнала пълен и безапелационен успех с урока за спиране накрая на тротоара. Какво ли не пробвах – обяснявам, умолявам, чертая ужасяващи сценарии, после в обратния ред, но резултатът все още е далеч от задоволителен.

Сега, вярно, че това е едно дете, родено под знака на Водолея, а Водолеите са хора, които са така... малко своенравни. Малко на кестерме. В смисъл, че не се е родил още човекът, който ще им каже как ще пресичат, откъде ще влизат и излизат, и прочие досадни обществени и архитектурни ограничения.

Да си представим сега обаче как пресича майка зубър с дете зубър, тръгнали на разходка из резервата Масай Мара.

Тича малкото зубърче напред като алтаво, на хоризонта се мержелее река Мара, а в нея - фрашкано с крокодили с най-различни размери и модели. Дизелов крокодил, бензинов крокодил Х6 и чисто нови, лъскави модели електрически крокодили.

Търчи зубърчето, майка му и тя търчи, въпреки че е доста по-тежка и стара, а и не е ходила на педикюр от миналия февруари, но успява да го настигне бързо, защото не влачи раница с топки, якета, шишета с вода, мокри кърпички, Фенистил, рогче със сирене, банани, телефон, дамски превръзки и тротинетка, като някакъв катър, нали.

Няма нужда тая майка да крещи като невротичка, та да я чуе цяла Танзания, защото детето зубърче има нещо, наречено ИНСТИНКТ. То не цвърчи радостно, защото си мисли, че майка му го гони да си играят, нито пък тича напред, гледайки назад ЕДНОВРЕМЕННО.

То просто стига брега на реката и СПИРА.

Затова, логично, и майката не си прави труда да реве в долината колкото сили има:

СПРИ ВЕДНАГА, АСЕНЕ, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ, СПРИ, И МЕ ИЗЧАКАЙ ДА ТИ ДАМ КОПИТО И ДА ПРЕПЛУВАМЕ ЗАЕДНО!!! НЕ ВИЖДАШ ЛИ КАК ХВЪРЧАТ ТЕЗИ КРОКОДИЛИ, ЩЕ ТЕ ТРЕСНЕ НЯКОЙ И ПОСЛЕ КАКВО ЩЕ ПРАВИМ??? КЪДЕ СИ СЕ РАЗБЪРЗАЛ И ТИ, БЕ, ТЪПАК, ПО ТИЯ ТЕСНИ БЪРЗЕИ, ЩЕ ОТНЕСЕШ НЯКОЙ СЛОН, МОЖЕ ЖИРАФ ДА ИЗЛЕЗЕ, БОЖЕЕЕ, НАПЪЛНИ СЕ СЪС СЕЛЯНИ ТОЯ РЕЗЕРВАТ, КОЙ ВИ ДАВА КНИЖКИ!!!

Няма такова нещо.

Има просто една нормална разходка из саваната, без крясъци, нерви и стрес. Една майка и едно дете в пълна хармония. То не бърка с копита в олуците, не се катери по витрините на магазините. Виждали ли сте зубърче да застане пред дупка с кал и да се избуха право в нея с чисто новите си сухи маратонки?

Не сте.

Въобще, лесно ѝ е на майката зубър. Спокойно може да си подхване детето, да влезе в плод-зеленчука, да мине през магазина за сирене, да пресече и да иде до НДК – никой не реве, не се тръшка и не се опитва да се вреже в средата на движението.

Блазе ѝ.

В МАГАЗИНА

Отново не знам как е при вас, но при мен ходенето в магазин с дете протича така.

Искаш ли да идем до магазина, да вземем месо, сирене, хляб, сок, да направим вечеря, и да ядеш?

ДАААА!!! 7364&&%%%% (цвърчене, подскачане на два крака, после на един крак и последващ удар във вратата)

Добре, тръгваме. Дай да сложим обувките.

НЕ!! НЕ ИСКАМ ТЕЗИ!! ДРУГИТЕ!!!

Добре, другите. Нали ще ходиш до магазина?

ДА!!!


Излизаме.


ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!!


10 минути по-късно.

Три пържоли, моля... ОСТАВИ ВЕДНАГА ТОВА, НЕ НИ ТРЯБВА!! Извинявайте, не викам на вас! АБЕ, ОСТАВИ ТОЗИ КАШКАВАЛ, ИМАМЕ ВКЪЩИ!! Да, три пържоли, благодаря ви. ЕЛА ТУКА И ГЛЕДАЙ НАПРЕД, КАТО БУТАШ КОШНИЦАТА. Извинявайте, госпожо, лошо ли ви удари в коляното? СЪЖАЛЯВАМ, КАКВО ДА НАПРАВЯ. Какво?? Не, само пържолите искам, благодаря ви! ЕЛА ТУКА ВЕДНАГА И НЕ ПИПАЙ ЯЙЦАТА!!! (кво ме гледат тия хора, се едно не са имали деца). ЕЛА ДА ВЗЕМЕМ СОК, ИСКАШ ЛИ СОК? ЕТО, ПРЯСНО ИЗЦЕДЕН, НЕФИЛТРИРАН, НЕГАЗИРАН, НЕПОДСЛАДЕН, ВЪОБЩЕ – НЕ СОК, А АМБРОЗИЯ. ЕЛА ТУК, ТИ КАЗВАМ, ОСТАВИ ТОВА, ТОВА Е ХРАНА ЗА КОТКИ!! НЕ ЯЖ ЛЕДА ОТ ЩАНДА С ФРЕШОВЕТЕ!!! Сега ще чакаме на опашката. Госпожо, защо не минете най-отпред с детето?? (с надежда). АМИ ЩЕ МИНА, ДА ВИ КАЖА, БЛАГОДАРЯ. СТОЙ СЕГА ТУКА!!! Боже, кой е направил вратите да се отварят толкова лесно – аз сега портмоне ли да гледам, пържолите ли, детето с кошницата ли да не излезе насред улицата и да се завре баш под някой камион? ЩЕ ПОЛУДЕЯ!! Не, не на вас, какво искате пък вие? Пет стотинки? Имам, сигурно, момент – СТОЙ ТУКА ТИ КАЗВАМ, ДА НЕ СИ МРЪДНАЛ!!! САМО ДА СИ МРЪДНАЛ! (ето, сега ако имах вилица, щях да си я забода три пъти в окото).

Тръгваме си.


ГУШИИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!!

А сега да видим как пазарува маймуната Десислава, която е тръгнала да готви телешко варено, но е открила, че няма нито телешко, нито картофи (досущ като маймуната Красимира, и тя така готви телешко варено).

Тръгва Десислава към кварталното дърво с банани и нарамва детето маймун на гърба си. Никой не плаче, че не иска с тези чорапи, а иска с другите. Също така никой не настоява да излиза със зимна грейка през лятото и да вземе всичките си колички със себе си.

До дървото се стига спокойно, защото досущ като детето зубър, детето маймуна също има инстинкт за самосъхранение, и не се втурва с тротинетката към Хипопотам петица, който препуска със сто километра в час през гората.

Десислава ходи спокойно, елегантно, не ѝ се налага да взима по 7 информирани решения в минута и не повтаря като улава „не ближи тоя стълб, защо го ближеш, знаеш ли колко е мръсен??“.

След това стига до дървото, откъсва си, жената, каквото ѝ трябва, даже може би има време и да се поогледа, па да си купи гащи, да изсмуче някое насекомо, а защо не и да изпие един нектар с някоя приятелка на Витошка???

В края на краищата, никой около нея не блъска невинни граждани с колички в коленете, не дърпа кори с яйца, не събаря пликове с хляб и не крещи в екстаз

ИСКАМДА ПИПНА РИБАТАААААААААААААААААААААААААААААААААА!!!

Няма такова нещо. Затова и Десислава няма тъмни кръгове под очите, аритмия и повишено кръвно налягане, а серумните ѝ нива на магнезий са разкошни.

Просто една маймуна, излязла на пазар с детето си.

Блазе ѝ.

Разбира се, аз съм наясно, че всичко това е малко преувеличено. Знам, че смъртността в саваната е много висока, защото отвсякъде дебнат кръвожадни бактерии, тигри, лешояди и раздразнителни хипопотами, както и ревниви мъжки лъвове, които искат да утрепят цялото семейство на Марияна и да я оплодят наново.

Но все пак, ВСЕ ПАК! От научно-популярните програми съм останала с впечатлението, че децата в животинския свят доста бързо схващат как да ловят сьомга в леденостудена река и как да замъкнат труп на зебра на дърво. Как да оглозгат ребро от слон и да преминат буйна река без да се нанижат на алигатор.

А ние какво?

Години наред вилици в окото, изскачане на улицата, чукане с чук по пръстите, скачане от дивани и слагане на ЦЯЛАТА ръка върху врял котлон. Лепенки, антибиотични пудри, спрейове и много, много обстоятелствени обяснения защо не трябва да се стои ПРЕД или ЗАД люлката, когато на нея има друго дете, което се люлее.

И всичко това, за да кажем накрая, че сме венец на природата.

Голям келепир, няма що.


Ето я и четвърта, последна част от пътеписа “Лашате ми кантаре и манджаре” за забавленията и перипетиите на Майко Мила! в Сицилия. За хората, които още не са се запознали с нашите приключения, ето я първа част, а тук е втора, а ето тук - трета!

**********************

„Всяко нещо си има край“ е казал някой мъдър човек, и това се отнася с пълна сила и за грандиозното пътешествие на цирковата трупа Майко Мила! и приятели в Сицилия.

Последният изгрев от балкона ни.

Колкото и да ни се искаше вечно да тънем в разкоша на апартамента на Джузепе Гарибалнди 79, чупейки по един ключ всяка вечер (за да звъним на телефона на пожарната и оттам да пращат знойни пожарникари да ни спасяват), и да плуваме в море от прошуто, сирене и вино, реалността заяви за себе си много категорично още на предпоследната вечер, когато стана ясно следното:

Пет жени, заминали на пътешествие в Италия с два куфара, и на място овършели 150 сергии, магазини за храна, вино, обувки и сребристи плисирани поли, няма как да се върнат със същите два куфара.

Просто законите на физиката на тази планета не позволяват на един куфар да се разтегли до размерите на контейнер за превоз на жасминов ориз от Китай до Европа.

Ето това, между другото, е една достойна задача, за учебник по математика за 7 клас. Зарежете тръбите, пълнещи кирливи басейни и прочие тъпотии, и намерете решение на тази задача: ако пет жени заминат с два куфара и си купуват боклуци със скоростта на бързия влак от София до Горна Оряховица, колко куфара ще трябва да си купят от кварталния китайски магазин, за да си върнат скъпоценните боклуци в София?

Верният отговор, за да не се мъчите, е ПОНЕ ЕДИН, при това розов. Така постъпихме и ние, за радост на господин Динг, господин Донг или както там се казваше собственикът на магазина, който ни отведе до рафт, съдържащ единствения що-годе голям куфар на стойност 25 евро.

Розовият лебед, разбира се, претърпя полуразпад още на летището, където единият му цип се скъса, но важното е, че колелата му все още работят и сега Анна, чието притежание е тази величествена пътническа вещ, може да си посади в него теменужки или копър, и всеки ден да си ги мести където пожелае.

И така, предпоследната вечер всяка от нас успя да натъпче съкровищата в наличните куфари и да си легне навреме, защото на следващия ден ни предстоеше още път – алчните ни за гледки очи нямаше как да си тръгнат от Сицилия без да са посетили препоръчвания от всички туристически и курортен град Таормина.

Както може би вече сте забелязали, нито един път до момента не сме написали нищо за вулкана Етна, а както всички знаем, първата асоциация с думата Сицилия е именно този вулкан. Оля Идва беше разчертала точния маршрут и знаеше колко време ще ни отнеме да стигнем до него, но след кратко и ползотворно групово обсъждане (което от страна на болната Красимира се състоеше само от мучене) всички единодушно решихме, че няма НИЩО интересно в тоя ми ти вулкан – само някакви си камъни и пръст. А пък и непрекъснато го виждахме в далечината, докато кръстосвахме пътищата, така че му помахахме за довиждане и без капка угризения се запътихме към Таормина.

Да не си мислите обаче, че всичко е станало лесно – товарим куфарите, сядаме в колата и айде, довиждане. Нищо подобно. Все пак, нали си давате сметка, че едното пазаруване на допълнителен, розов куфар, не означава, че си си решил проблема. Та нали този куфар трябва някъде да го сместиш в колата, и да си го занесеш на летището!

Е, това се оказа огромен проблем дори и за организиран мозък като този на госпожа Анна, която сигурно е имала само пълни шестици по геометрия и е намирала лицето на трапец без да ѝ мигне окото. Колкото и да се опитваше да нареди тетриса, трупайки един куфар на така, а друг на иначе, и върху тях трети, както и да се пробваше да уплътни нещастния багажник на чисто новото ни, взето под наем Поло, успех не бе постигнат.

Ето че, без да се усетим, направихме още едно велико нАучно откритие – освен куфарите, багажниците на колите СЪЩО не се разтягат спрямо обема на багажа. Не претендираме да сме Айнщайн, нали, но не е зле тия, дето раздават Нобелови награди, да се поинтересуват по-задълбочено от тази наша дедукция.

И така, след като беше пробвала да натъпче куфарите в продължение на 15 минути, Анна сви рамене и отсече, че НЯМА ДА СТАНЕ! Тогава решихме, че единственият вариант е единият куфар да бъде вграден в пространството между задната и предната седалка. Това обаче означаваше, че там трябва да бъде настанен само някой, който може да стои поне 2 часа с крака, увити около врата – сами се сещате, че за жени като нас, които са притежателки на едни гъвкави, но все пак доста мощни тела, това не е изпълнимо гимнастическо упражнение.

Единственият човек-каучук в групата беше Елисавета Втора, която е известна с това, че се храни предимно със семки и люспи, и освен това практикува някакъв много акробатичен вид йога, който ѝ позволява вечер, като се прибере, да си запретне долните крайници зад ушите и така да си почива с часове на някой стол.

Затова всички се настанихме в колата, Елисавета Втора се сви като мътеща чайка на задната седалка и тръгнахме към последната забележителност в програмата ни. Пътят от Катания дотам е кратък, може би не повече от 40 минути, така че си заслужава да отидете.

Таормина на влизане, отвисоко.

Таормина е малко, но много живописно място, до което се изкачваш с кола, оставяш я на паркинг и се качваш на лифт с кабина, която те смъква в центъра му.

Забележете физиономиите на двете особи в най-задните редици!

Возенето с лифт, разбира се, е едно съвършено нормално действие за нормалните хора, но за тези, които страдат от клаустрофобия, имат страх от височини и като цяло не обичат НЕЩО да ги разнася на 15 метра над земята, това се превръща в адско изпитание.

Оказа се, че в групата си имаме две такива особи – Оля Идва и Анна, които се вкопчиха като пиявици една в друга и започнаха да издават пискливи звуци всеки път, когато някоя от нас се размърдаше с думите ЯЯЯЯ, КОЛКО КРАСИВО, ЧАКАЙ ДА СНИМАМ! Добре че екстремното преживяване трая само около 7 минути, та не се наложи да съживяваме някой припаднал или да се чудим как да пренесем тленните му останки обратно до колата.

Веднъж добрали се до твърда земя, веднага се ориентирахме в обстановката. Таормина си е абсолютно типичен курорт, с малки магазинчета със сувенири, заведения, които все още не работеха с пълен капацитет, тъй като сезонът не бе започнал официално, и прекрасни къщи с изгледи към залива.

Бързо-бързо се запътихме към едно такова заведение и изкарахме следващия 1 час в благо дзверене в морската шир, в сърбане на кафе и мечти за разгулен живот. Разбира се, не всички от нас почиваха – зоркото око на Анна, която от няколко години управлява хотели с безброй звезди, веднага отбеляза няколко недопустими пропуска:

  • дръжките на чадъра в заведението НЕ са боядисани!
  • пясъкът не е изчистен от НЕЩО СИ, което никой друг не забеляза
  • шезлонгите не са подредени под ъгъл от 77 градуса и половина, което прави Много Лошо Впечатление

Всички единодушно се съгласихме, че хората в Таормина са едни големи щастливци задето Анна Божкова Василева работи на българското Черноморие, а на не сицилианското Средиземноморие, и те въобще не знаят какво е те управлява човек, който има вграден транспортир в окото и може да измери ъгъла между два шезлонга от разстояние 15 метра.

След като хубаво се налочихме с кафе, поцъкахме завистливо в стил „хората какви красоти имат, божеее“ , снимахме се на фона на романтична скала, боцната насред залива и прочие задължителни туристически дейности, се натоварихме обратно на колата и тръгнахме към летището.

Защото тепърва ни очакваше връщане на колата, оглеждане за щети от страна на фирмата-наемодател, минаване на митница и какво ли още не, а все пак още не бяхме правили най-важното – ДА ЯДЕМ.

Добирането до летището ни отне известно време, тъй като три пъти се въртяхме на едно и също кръгово движение, следвайки инструкциите на госпожата от джипиеса. Накрая решихме да я игнорираме и хванахме сами правия път.

Малко преди летището се завряхме в последния пристан на лазанята – крайпътно заведение, в което набързо излапахме по една голяма порция италианско щастие, а след това оставихме колата, която за щастие, нямаше никакви нанесени от нас щети.

На летището успяхме безпрепятствено да изпратим всички куфари, което беше най-големият ни дерт, защото нали знаете – тук поличка, там магнитче, тук бутилка вино, там шоколадче, и ето ти ги 23 кила.

Всичко обаче се оказа в норма, така че скъпоценните ни покупки тръгнаха по пътя си, а ние се застопорихме на една зловещо дълга опашка преди гейта, където изкарахме над 30 минути без да разберем защо никой не ни пуска да влезем в салона за чакащи.

Някои от нас с по-лабилна психика и физика, като Красимира и Елисавета Първа, директно си постлаха по един шал и се проснаха като бедуини на пода, гледайки изтерзано и отчаяно – истински късмет е, че никой не ни пусна монети в шала, въпреки че, от друга страна - какво ни е, защо не ни пуснаха??

Както и да е, най-накрая и нашият ред дойде, и скромната ни група се затътрузи към гейта и след това – към самолета. Вече сте наясно как се случват нещата – Анна послушно си изгълточи транквиланта, Елисавета Първа набара първата налична стюардеса и ѝ обясни за клаустрофобичните си пристъпи, Оля Идва и Елисавета Втора се отнесоха към местата си, а Красимира беше толкова болна, тресяща се от температура и прегракнала, че успяваше само да мига с очи и в по-спешни ситуации - да издава звуци като от току-що отпушена канализационна шахта.

На клетата клетница ѝ беше все едно дали някой има клаустрофобия, агорафобия или каквато и да е друга фобия - притесняваше се единствено летищният персонал да не я вземе за болна от Ебола или жълта треска и да да извикат онези хора, облечени в космонавтски екипи с надпис BIOHAZARD, които да я напръскат отдалече с лекарство и да я обезвредят като гигантска, космическа ядрена хлебарка.

Така, улисани в собствените си телесни и психически несгоди, се разположихме на седалките и затворихме очи (тези, които бяха погълнали транквиланти, директно откъртиха) и след малко повече от час вече бяхме на гостоприемното летище Враждебна, взехме си куфарите, отворихме ги насред салона, разпределихме всички поли, жълти обувки и всякакви други безценни вещи, и с нежелание се разделихме – всяка накъдето ѝ е мястото (като жабите).

Тук е мястото да отбележим един прелюбопитен факт, а именно, че след като Оля Идва и Елисавета Втора – две мастити бизнес дами, въртящи бизнеси за доста пари, си събрали прилежащите им гащи, обувки, обици и магнити от трите куфара, напъхали си ги в джобовете и дамските чанти и излезли да си викнат такси, един мил шофьор се приближил до тях и изрекъл следните думи:

Госпожи, нали знаете, че предлагаме превоз и до провинцията – до Мездра, до Враца?

Историята мълчи по въпроса какво са му отговорили госпожите, след като са се съвзели от смеха, но сигурно е било нещо също толкова хубаво!

Та така се раздели нашият сплотен екип от пътешественички – с лека носталгия по Сицилия, но без много униние и тъжни сълзи, защото освен че ние и в София си се виждаме, вече имаме планове за бъдещето! Да, малката ни, но успешна циркова трупа вече крои детайлите за следващия си гастрол.

Къде ще е той, няма да разкриваме, само ще кажем, че по график трябва да се случи през есента и да е на място, което изобилства от хубава храна (естествено!), подправки, изумително красиви гледки, старинни градове и плажове.

Дотогава, разбира се, сигурно ще отидем и на други интересни места, за които ще ви разказваме, но винаги ще ни се иска някой ден да се върнем отново в Сицилия, защото, приятели, това е едно прелестно място, на което няма насищане. Ако досега сте имали колебания дали да ходите, надяваме се, че сме ги разсеяли и вече обмисляте кога да купите билети!

Брегът на Таормина.

А ние че ще се върнем – ще се върнем. Все пак, толкова сирене остана неизядено и толкова вино – неизпито, че е грехота да оставим други хора да се мъчат с тях. А и все пак си имаме едно наум и за тоя вулкан – все нещо интересно сигурно има и около него. Ако не друго – поне ресторант ще има. А на нас и това ни е достатъчно!

„Отиват пет жени в Сицилия“ звучи като началото на трагикомедия в няколко действия, чийто край може да ви докара конвулсии, да ви накара да тропате с крака и да крещите на разказвача „Стига, спри, ЩЕ СЕ НАПИКАЯ, КАЗВАМ ТИ, ЩЕ СЕ НАПИКАЯ!!!“ - и, да ви кажа честно, не сте далече от истината.

Но нека не дразним читателите и започнем произведението от самото му начало.

Декември 2016-та.

Какво прави една компания от жени, събрала се да празнува рождения ден на Красимира в началото на мъгливата софийска зима? Не се занимавайте да отгатвате – аз ще ви кажа. Влиза в един ресторант, като стадо превъзбудени павиани, които не са се виждали от абитуриентския си бал, и започва да обговаря битието на всеки един от групата на висок глас, поръчвайки си отривисто бутилки с вино, пици и плата с миризливи сирена.

Насред вакханалията един от павианите плахо предлага „Хайде да идем в Сицилия през пролетта, искате ли?“, на което всички останали на масата, опиянени от дъхавите плесени по сирената и градусите на виното, отговарят с объркано цвърчене, опити за взимане на думата и хвърчащи парчета горгондзола (вследствие на опитите за взимане на думата).

Групата единодушно се съгласява, че това е Една Много Добра Идея (ЕМДИ).

Плахият павиан, който всъщност е един много разумен, практичен и предвидлив павиан, управляващ петздвездни хотели, предупреждава, че предложението е сериозно и че НАИСТИНА ще купи билети за април месец. Всички махат пренебрежително с ръка - жест, който идва да каже „Виж какво, ние всеки април летим до Сицилия за Събора на пролетния октопод, така че КУПУВАЙ!“

Във врявата се чуват изрази като „ОООО, МА АЗ СЪМ ХОДИЛА, ЩЕ ВИ ВОДЯ ДО ::=“!!%:::: (не се разбира, но звучи добре) И ЩЕ ЯДЕМ ==“+://8****!!! - също не се разбира, но глаголът ЯДЕМ отприщва нещо невиждано:

- всички започват да подскачат по столовете

- да си дърпат опашките

- и да крещят "Малее, това вкусно ли е, лелеее, ще се пръснем, трябва да ОТСЛАБНА дотогава!!!" (защото отскоро в Сицилия не допускат хора, които не са отслабнали).

Поръчват се нови бутилки вино и така, в приятно пиянство и мечти, стадото се разотива, а на другия ден никой не помни за разговорите на масата.

Януари 2017-та.

Практичният павиан на име Анна изпраща съобщение до останалите, че билетите струват ххх и тя ги купува. Застинали в смертелен ступор от минусовите температури, всички отговарят вяло, но утвърдително, и разговорът замира.

Няколко седмици по-късно Анна отново се включва, изпраща няколко линка с места за живеене и моли останалите, ако обичат, да си изберат. Никой не откликва особено горещо, предимно защото е ужасно студено и никой не вярва да доживее пролетта. Затова тя избира сама, всички забравят за случая и се прибират по дупките си.

Април.

В специално направената група на павианите във Фейсбук Красимира задава деликатен и ненатрапчив въпрос, а именно:

Някой знае ли кога заминаваме, имаме ли чекиран багаж и къде ще спим?

Както сами виждате, въпросът намеква, че Красимира е запозната с някои детайли на пътуването, а с други не е запозната, но като цяло тя е добронамерена и любознателна и с радост би научила тези дребни подробности.

След известно количество часове, Анна, която стремглаво продължава да управлява хотели, отговаря, че заминаваме след 5 дни, имаме ЕДИН КУФАР и по-надолу в групата има информация за апартамента, след което изчезва от хоризонта, защото си е изгубила всички лични документи и предвид пътуването е добре да си извади поне лична карта.

В този момент предвидливостта, която не е от силните черти на Красимира, каквато например е лакомията, изведнъж надигна глава и тя си казва:

А ние с този 1 куфар накъде?? Това вино, това сирена, това тонове боклуци и обици, които ще си купим, къде ще ги сложим?? Ще трябва да ги гълтаме и да ги пренасяме в стомасите си и накрая, когато митничарите на летището ме арестуват, и ме попитат КРАСИМИРА ХАДЖИИВАНОВА, ТОВА В СТОМАХА ВИ ЕДИН КИЛОГРАМ ПАРМИДЖАНО, ДВА КИЛОГРАМА ОБИЦИ И ТРИНАЙСЕТ МАГНИТА ЛИ СА, НЕ ВИ ЛИ Е СРАМ??, аз какво да им кажа - „Ами, аз забравих да си чекирам куфар“, ТАКА ЛИ??

Затова Красимира и Елисавета набързо се сдобиха със собствен, персонален малък куфар, в който можеха както да спят, ако се наложи, така и да натъпчат цялото сирене на Сицилия, и на уречения ден, се озоваха първи на летището, където установиха две неща:

нямат кьораво лекарство и също така нямат застраховка

така че ако случайно ги заболи мъдрец, да не може да го обезвредят, а когато пукнат от възпален мъдрец, никой да не може да превози мощите им до дома.

Това, разбира се, не успя да развали доброто им настроение, защото точно в този момент пристигнаха и останалите три от групата – Анна, Оля Идва и Елисавета Втора (нашата е Първа), всяка разтвори найлоновия плик, с който се беше въоръжила, и пътникопотокът стана свидетел на следната сцена:


ОТВОРЕТЕ ТОЗИ КУФАР ВЕДНАГА, Има ли място за този плик??? КЪДЕ ДА СЛОЖА ТОЗИ ПЛИК??? А джапанките тука ще влязат ли??, БОЖЕЕ, ТАМ ИМА ЛИ СЕШОАР??, Анна, имаш ли лична карта??, КЪДЕ СА БИЛЕТИТЕ?, ГОСПОДИ, КЪДЕ СМЕ ТРЪГНАЛИ, ПРИЛИЧАМЕ НА ГАСТАРБАЙТЕРИ, КОИТО ПРЕНАСЯТ ПРАХ ЗА ПРАНЕ!!! НЯКОЙ ИМА ЛИ АДРЕСА НА АПАРТАМЕНТА??!?

За изумление на Майко Мила! в този момент няколко пътнички разпознаха Красимира и Елисавета и след първоначалните поздрави им зададоха логичния въпрос къде отиват, колко време ще стоят и къде ще спят. Двете, както можете да се сетите, започнаха да мънкат и да вдигат рамене, защото, разбира се, нищо не помнеха.

Така съзадоха впечатлението на две объркани жени, тръгнали да купят хляб и две кисели млека посредством куфар и внезапно озовали се на летището, без да знаят какво да правят.

Милите хора все пак подходиха с разбиране, пожелаха ни приятно пътуване и си отидоха по гейтовете, защото така правят нормалните хора – знаят от кой гейт пътуват и къде ще ги отведе той.

След известни перипетии, свързани с мерене на куфарите, вадене на лаптопи от чанти, и внедряването им в същите тия куфари, ние също преминахме криво-ляво и накрая всички се озовахме пред самолета в следната специфична конфигурация:

Оля Идва и Елисавета Втора – в предния край на самолета

Красимира, Елисавета Първа и Анна – в задния край на самолета

Елисавета Първа – с тежка клаустрофобия и отказваща да се качи на самолета, докато всички други не си приберат раниците в багажното, не седнат, не си закопчаят коланите, не млъкнат, не си затворят очите и не изпаднат в кома

Анна – с вид и движения на замаяна змиорка вследствие на транквиланти, които пие всеки път, когато лети със самолет

Красимира – в чудене Анна ли да крепи или да успокоява Елисавета Първа

Накрая и трите успяхме да се качим, Елисавета Първа моментално налази стюардесата и ѝ обяви, че за доброто на всички пътуващи в последните 20 минути от полета трябва да бъде преместена най-отпред (за да може да слезе първа след кацане), а Анна с палав поглед се опита да отнеме слушалката за уредбата от ръката на горката жена и да обяви на всички пътници, че в самолета са се качили SOME VERY CRAZY PEOPLE!!

Красимира, с извинителен поглед, събра и двете, настани ги удобно и дори успя да помогне на Анна да си закопчае колана, преди тя да заспи като пън. Последваха час и половина безметежие и докато се усетим, вече бяхме кацнали в Катания.

Там изкарахме още 1 час в опити да влезем във владение с колата, която бяхме запазили предварително и след като се справихме и с това интелектуално предизвикателство, натоварихме куфара, чантите и Анна, и отпрашихме към апартамента.

По пътя успяхме да се въртим в едно и също кръгово само ДВА пъти, помахахме на стадо овце, което се прибираше към един от крайпътните блокове (без да сгазим нито една овца) и след кратко пътешествие, акостирахме на булевард Джузепе Гарибалди 79, където Анна твърдеше, че се намира нашата обител.

Оставихме колата, чинно плащайки си зоната (87 цента на час, от 8 до 20 часа, с изключение часовете от 13 до 15) и, въоръжени с торби, шалове и лаптопи, се изкатерихме два етажа до едно неописуемо място, а именно – нашия апартамент.

Сега, драги читатели, ще ви разкажа какво представляваше този разкошен апартамент.

Като начало, трябва да знаете, че той имаше два етажа, за да може всички да търчим нагоре-надолу като юрдечки и докато едните крещят от втория етаж ЛЕЛЕЕЕ, ТУК ИМА САУНА, ГОСПОДИИИИ, другите да пищят от долния ЕЛАТЕ ДА ВИДЯТ КАК СВЕТЯТ ЧЕШМИТЕ!!!, а някой от хола да изкряка сподавено ХОРАТУКИМАДВАХАМАКА!!!

След като пообикаляхме в кръг и попищяхме на воля, изскачайки ту на терасата с малки масички и малки столчета, ту в огромната баня с душ с масажор и балкон към вътрешния двор, малко се уморихме и решихме, че е време да ядем - защото не бяхме яли от цели два часа и нещата вече излизаха извън контрол.

Бърз поглед през балкона разкри божествен надпис SALUMERIA баш срещу нашия вход и петте се изстреляхме натам (е, четири от нас, защото Анна още беше под влиянието на траквилантите и категорично не беше способна да се изстрелва накъдето и да било).

Първа нахлу Красимира и с треперещ глас и оскъдните си познания по италиански обяви на висок глас желанието си да консумира сирене. Незнайно как великолепният сицилиански чичо зад щанда я разбра започна да реже огромни парчета от всички налични сирена в магазина и да ѝ предлага да пробва, а тя стоеше, изтъпанчена като паметник на таледжиото и пекориното, и преглъщаше шумно.

На третото парче нахлуха и останалите четири, и рязането започна наново. Така, под натиска на тълпата, се сдобихме с три вида сирена, един вид шунка, голямо количество прошуто, маслини, сушени домати, хляб, вино и вода, а сицилианецът, видно, беше очарован от факта, че срещу него за известно време се заселват пет жени с апетита на разгонени лъвове от резервата Масай Мара.

Натъпкахме военновременните запаси в раниците и тръгнахме на обиколка из центъра на Катания, в търсене на рибния базар и едно заведение, препоръчано ни от приятели - Osteria Antica Marina. За наша изненада, нито то, нито което и да е друго не предлагаше храна по това време.

Очевидно сицилианците не ядяха в 18.30 вечерта и трябваше да се примирим само с гледката на шаващи омари и облещени октоподи в огромните аквариуми.

Накрая подвихме крак в кафене, в което склониха да ни направят брускети, а пътьом Красимира закупи първия си селфистик след продължително и упорито преследване от дребен пакистанец, прибра го в раницата си (селфистика, не пакистанеца) и така и никога повече не го използва.

Първите две бутилки вино изкараха и последните ни останали сили и в този сюблимен момент някоя от петте предложи просто да се приберем в разкошната си къща и там да се разпищолим както си пожелаем.

Все пак, в раниците ни имаше храна като за прехода Ком-Емине и беше кощунство да я разхитим. Всички единодушно се съгласиха, че това е ЕМДИ (вж по-горе) и така местните, които таман бяха излезли, видяха как пет изморени, но щастливи сенки се влачат немощно по Джузепе Гарибалди и със сетни сили отварят огромната порта на номер 79.

Изкатерихме двата етажа, нахлухме вътре, разопаковахме цялата храна и за другото вероятно вече се досещате – виното, музиката и балконът, който гледа към центъра на Катания ни бяха повече от достатъчни, за да се почувстваме неимоверно щастливи, да му отпуснем края и да си наливаме по чашите колкото си искаме.

А когато някоя от нас почувстваше, че вече не може да участва пълноценно в разговора, а само седи и се блещи като омарите в аквариумите, просто изпълзяваше незабележимо до удобните легла и да потъваше в блажен сън – без някой да я буди, да иска вода посред нощ, да сънува мишката от Том и Джери или да я рита с крака в ребрата.

Така завърши първата ни вечер в Сицилия, а в следващия пътепис ще ви разкажем за пътешествието ни до Ното и Сиракуза, как ни спряха италиански полицаи и как, разбира се, ние изскочихме, заградихме ги и пожелахме да се снимаме с тях.

Втората ни вечер завърши с покупка на розови очила и пластмасови часовници, които светят в нощта (всяка уважаваща себе си жена трябва да има такъв часовник). Дотогава – наздраве от пътуващия цирк на Майко Мила!

P.S. И няколко бележки от Елисавета Първа: За да ви стане по-ясна картинката, трябва да представим главните действащи лица в тази трагикомедия:

Красимира: Недоспала, напрегната жена, която постоянно си цъка на телефона, владее интернета, не яде тестени произведения и се тревожи неимоверно за половината неща на този свят. Работи фриланс като PR и копирайтър и е половин Майко Мила! Един от начините да объркаш Красимира е да ѝ кажеш "Колко прави, Красимира, 12 евро по 5 човека минус 32 евро за такса?"

Елисавета Първа: Изморена, истерясала жена с грубиянски манталитет, която е способна да си загуби далака за 2 минути в тоалетна. Яде всичко без оцет и вдига скандали. Работи като копирайтър в рекламна агенция и е половината Майко Мила! Един от начините да объркаш Елисавета е да я попиташ "Елисавета, къде остави общите ни пари и личната си карта?"

Оля: Възторжена жена, която бясно се радва на живота, пие вино, където свари, и главата ѝ е пълна със сексуални фантазии. Яде и пие всичко. Предполагам и оцет, защото професията ѝ го налага. Маркетинг мениджър на компания за производство на вино и бъдещ сомелиер. Един от начините да объркаш Оля е да бъдеш едновременно тъп и нахален с много правописни грешки в нахалството си.

Елисавета Втора: Завеяна, непретенциозна жена, която изчезва тук там, но винаги се връща. Обича да свива цигари и романтично да пуши, обвяна от бриза и тънки копринени шалове. Не яде месо, но яде всичко останало доста професионално. Пие и не вдига врява. Съсобственик на верига био-мио обекти. Не знам как можеш да объркаш Елисавета, но тя има леко объркан вид априори.

Анна: Напориста, детерминирана жена с пасивно-агресивен профил. Яде всичко, но по малко, защото е на режим. Основна характеристика - всички, повтарям ВСИЧКИ обичат Анна. Родена за организатор и военачалник, тя управлява петзвезден хотел. Няма никакъв начин да объркаш Анна. Дори на транквиланти, които пие поради огромния ѝ страх от летене, щом се появи проблем, тя разбутва всички и го урежда с леден тон. Ако Анна не си губеше документите, не си изхвърляше ключа от колата в контейнерите за боклук и не си забравяше нещата из цяла България, тя щеше да владее Вселената и всички ние да се гърчим.

И още една бележка от Елисавета Първа: Искам да обявя, че в началото на това пътуване имаше изключително голямо напрежение, защото Анна си беше изгубила всички лични документи и в 9.30 сутринта (демек 3 часа преди чекиране) се намираше във Велинград, където продължаваше да управлява хотела с петстотин двадесет и шест звезди, държейки всичките ни билети, а в това време новата ѝ лична карта се намираше в общината.

Та, Елисавета не спря да крещи по интернета, че ако Анна не се яви на летището, никъде никой няма да отиде, че всичко е свършено и всички ще умрем. Освен това, тя не познаваше Елисавета Втора, която инцидентно се беше присъединила към компанията, и когато видя замаяна и слаба жена с дълга рокля и художествен колан пред Терминал 1, придружавана от Мария Силвестър, реши че нищо не е наред, защото:

Първо: Оля я нямаше
Второ: Анна я нямаше и личната ѝ карта я нямаше, и паспортът ѝ го нямаше и шофьорската ѝ книжка я нямаше.
Трето: Билетите ги нямаше
Четвърто: Беше забранено да се ходи със слаби жени където и да е, за да не ни потискат и тя никак не беше съгласна да има Втора Елисавета, па камо ли и слаба.
Пето: Беше един час преди полета
Шесто: Нервите ѝ не издържаха
Седмо: Искаше да пукне и всички да пукнат
Осмо: Не беше яла нищо
Девето: Красимира не беше яла нищо

Накрая, обаче, всичко се оправи.

Първо: Оля дойде. Нали затова се нарича Оля Идва
Второ: Анна дойде с чисто нова карта, билети и всичко
Трето: виж горе
Четвърто: Елисавета Втора се оказа разкошна
Пето: Качихме се
Шесто: За да се успокои, след като всичко приключи и всички ядяха ягоди и прошуто във фантастичния си апартамент, Елисавета Първа злоупотреби с половин хапче от транквилантите на Анна за полет и ВСИЧКО СЕ ОПРАВИ
Седмо: Никой не пукна
Осмо: Яде. Много. Но най-тъжното беше, че се наложи с Красимира да си купят по един пакет бадеми от летището, които бяха толкова скандално скъпи, че трябваше да продадат единия бъбрек на Анна, но тя така или иначе не беше на себе си, та нищо не разбра.
Девето: И Красимира яде, та чак ушите ѝ плющяха.

ПП: Втора част на пътеписа можете да проследите тук!, а трета - ето тук!


Това, което предстои да прочетете сега, е един разкошен фейлетон за био продуктите, писан от нашата любима Фани Давидова, която вие вече познавате в Майко Мила! с два култови текста - Образуванието, наречено образование и изключителния разказ Как не си купих бебе – трагикомедия в престъпния свят. Този текст обикаля интернет от поне една година, като често авторът не се цитира, затова ние много държим да подчертаем неговото име преди да ви оставим да се смеете -  Фани Давидова, дами и господа, феята на годжи берито и топлия колаген! А също така и автор в първата книга на Майко Мила! "Да оцелееш като родител", която вече е в книжарниците и онлайн в Ozone.bg.

********************

В наше село плъзна епидемия от био еко “фермерски магазини” - по три на пряка. Всяко нещо, за което попиташ, се продава със заклинание - продавачката те поглежда право в очите, хваща те за ръката и прошепва "Сиренето е от био ферма в Карапръдлево, ние (винаги сме "ние") сами си го носим (?!) от мандрата на Ламбрев (явно, ако не го знам Ламбрев, съм големото зле) - 20 лева за сто грама е, да видите ИСТИНСКО сирене, като от нашето детство! (задължително сравнение).

Тука вече тонът се повишава и звънват нотки на гордост - “айде, опитайте, опитайте го да видите, че друго сирене няма да поискате”.

Други много ценни неща, които, естествено, са като от “нашето детство”, са прясно мляко, което ми обещават да се развали още преди да съм се прибрала, а то пък обикновено е или манастирско, или калугерско.

Ще речеш, че в нашата малка, но духовна страна, манастири на всеки хълм - в тях фрашкано с работливи монаси и кипи бурно производство - то мляко се кваси, то масло се бие, сирене се сири, пчели хвърчат... добре че са много монасите у нас, та смогват да зареждат био магазините.

В същите, задължително “фермерски“, магазини се продават био еко плодове и зеленчуци – ябълки, които, за по-голяма еко автентичност, са бити от градушка два-три пъти, круши, газени от трактор, моркови с приятно изгнил цвят. И за ОЧЕИЗВАДНО доказателство за био еко произход - задължително в смачкани мукавени пликчета, та да се подчертае интимната близост с майката-природа.

Плодовете също са много изгодни, особено имайки предвид, че здравето цена няма - ябълките са по около 7 кинта килото, морковите - 5 кинта връзката, за крушите направо не смея да попитам. В някои по-луксозни магазини има и хляб - лимец (значи, ако няма лимец, хич не ми го хвали), ръжено брашно, стърготини талаш, люспи, семки, секви отломки и шишарки. Колкото е по-твърд, толкова е по-истински, някои ДАЖЕ с лека плесен - ебаси здравето.

А при хранителните добавки ... там е цяла Вселена, пълна с магични имена и ритуали според мен изключени от естествените науки, но не и от весталките на здравословния живот, които ни съветват по телевизията. Последната препоръка, която уцелих, беше да пием чаша затоплен колаген сутрин на гладно - сметайте как след двете чаши гореща вода - отново сутрин на гладно (да не пренебрегваме Дънов!), обръщам и един топъл колаген …

За напреднали има много чудеса - пробиотици за вегани, витамин D с метаболити (не е някакъв си там обикновен, тъп витамин D), биофлавоноиди, и към триста вида “комплекси за жени” (прави впечатление, че мъжете са доста ощетени откъм комплекси за красота и здраве) - то не е вечна младост, детоксикация и укрепване маматасижаса.

Ако случайно, но много случайно, някой се усъмни в чудодейните качества на някой витамин с метаболит и попита какво му е действието и кой орган точно ще стане като чисто нов - дежурният отговор е “пречиства организма и укрепва имунната система”.

Няколко неща, без които не може! В смисъл, че чат-пат се появяват продукти, които изгряват, имат своята слава и залязват (жожоба, зелено кафе, бял чай, брашно от черупки), ноооо има няколко продукта, които са вечна класика – евъргийни, така да се каже:

1. Спирулина
2. Плацента
3. Коластра
4. Кактус

Други няколко неща, от които трябва да се пазим, като от чума:

1. Парабени - не знам какво е, но със сигурност е много гадно

2. Подобрители - под това твърде общо заглавие се крие ГОЛЯМА ОПАСНОСТ.

Всичко останало е капки, настойки, годжи бери, кю тен, екстракт от яйчници на прилеп, кактус, отглеждан в сърцето на амазонската джунгла, чия, фия, амарант, анатол, саностол и прочие.

Прави ми впечатление, че киноа на един и същи вносител в плод и зеленчука до нас струва 5 кинта, но веднъж минал под табелата на съседния биоеко фермерски магазин вече добива други качества, съответно и цената му хвърчи - както казах, здравето цена няма.

Предвид горното смятам, че ако спазваме елементарни правила, пием си биофлавоноидите редовно, не пропускаме топлия колаген и се мажем с коластра и тук- таме - с плацента, единственият шанс да умрем е посредством глух, тъп удар с тухла или изяждане от акула. Иначе просто не виждам как ще стане!

cross