fbpx

Вторите деца... Тези чудесни малки хора, които идват на този свят, за да ни покажат още веднъж, че нищо не ни е ясно, дори когато сме вдигнали родителското ниво.

Говорили сме си за тях. Особено забавно е правенето им. Чели сме го в текста "10 сцени из филма "Второ дете". Проследявали сме поведенческите, психологическите и асоциалните промени в майките с второ дете в текста на Ралица Николова.

А сега е време да видим как става така, че ти не искаш второ дете, даже предпочиташ лоботомия пред това да забременееш пак, но ето, че в един момент всичко започва да трепти на честота "ново бебе". Става с помощта на първото, което успява да ти вкара мухата в главата. Или поне така се е случило при Цвети Христанова.


От около 3 години чувам въпроса кога Теодор (синът ми) ще се сдобие с братче средно хиляда пъти на ден. Всеки път отговарям, че трябва първо да ми бъде направена лоботомия, за да се навия. Често срещам жени, които тъкмо родили и вече плануват второто.

И се замислих: аз ли нещо съм сбъркана?

Тео вече е на 3 години, защо не искам и аз второ? Какво кара хората да изберат да имат породени (или много!) деца и защо при мен не работи? Рационално знам всички плюсове и минуси, но това не е ли решение свързано с копнеж на сърцето и душата? Чудя се как ще имам сили, търпение, достатъчно крайници и място в сърцето за още едно дете?

Знам, че е глупав въпрос, тъй като Теодор ме учи всеки ден колко бездънно е майчиното сърце, и всеки път, когато си помисля, че е невъзможно да обичам някого повече, той идва да ме погали или да ми каже, че иска само малко да ме гушне.

И сърцето ми се разширява още малко.

Явно съм идиот.

Е, то не че и Теодор ме улесни, де. Още в корема ми вкара строг режим срещу спането. И е щур – няма какво да се лъжем. Само си се представям как обикаляме да търсим съкровища или да бягаме с колелото: той, аз и колосалният ми корем. И да дойде вечерта, за да си почина, и той да почне по нощите с "МАМА, МАМА, МААМААААА!!!"

Не. Просто не. Не, не.

Но после се започна.

Знаците.

Жуженето в ухото...

Лятото, когато повечето му приятели ги нямаше, тъгата се настани във вечно усмихнатите му очи. Като се чуваше детска глъч от някой двор, той заставаше до вратите да слуша. Мъничък, тъжен, самотен. И ми се разбиваше сърцето. Кучето ни Лина помагаше, но не всеки път.

Приятелите се завърнаха, но тъгата продължи да идва и да си отива. Не след дълго, както си играеше веднъж вкъщи, дойде при мен супер сериозен и ми каза: "Мамо, искам вкъщи да има много деца!".

После заваляха въпросите, защо еди кой си има сестра, а друг - брат. "Вече и Робин си има бебе вкъщи. Мамо, защо?“ След като посетихме въпросното "бебе на Робин", Теодор все по-целенасочен и устремен започна: "Ако имаме бебе вкъщи, аз ще го гушкам, ще ти нося памперсите да ти помагам и ще му мия ръцете. И ще бутам количката. Ще му дам и да спи при мен и ще му нося вода".

Бъдещ търговец... непреклонен и с артилерия аргументи.

След 6-месечната обработка от негова страна се предадох и го попитах: „Добре, ако има бебе вкъщи какво искаш да е - братче или сестричка?“ Тео светна. "Ммм, брат, не, не - сестра. Не. Не знам, само искам да мога да го гушкам и да си играем." Ох, да му се не види. Добър е.

И след това се случи. Сънувах ги. Двама. Толкова реални. Помня всеки детайл от съня. И името ѝ. Отрони се от устните ми като капка утринна роса. Толкова леко сякаш цял живот съм го повтаряла. Събудих се и трябваше да се огледам дали случайно няма бебе до мен. Толкова беше истинска.

Така се започва. Идеята се заражда в мозъка ти, забутана в дълбините на подсъзнанието. Расте и набира сили. Докато не изплува в мислите ти и не заеме място в сънищата ти. Ами сега? Сега ми е спукана работата...

Нека поне да спя един месец първо, ама всяка нощ. Тогава ще го мисля.

Кейти Мишел Рeйeс има бебе на 10 месеца, но вече ѝ се иска и второ дете. И понеже само допреди няколко месеца изобщо не е било така, Кейти решава да попита приятелките си с повече от едно дете кога са усетили, че вече е време за второ.


Бебето ми тъкмо навърши 10 месеца (нямам идея как стана!) и на мен ми се иска и второ дете. Толкова е гушлив, сладък и забавен, че искам 10 такива като него – спешно! Стигна до онзи чудесен момент, в който спи като ангелче, държи се добре, всичко, което прави, е сладко и е абсолютна радост да си покрай него. Колко бързо забравяме за болките покрай раждането, беззсънните нощи и съсипващите дни! Просто искам още бебета, проблем?!

Ако преди няколко месеца някой ми беше казал, че скоро ще искам да имам второ дете, щях да му се изсмея в лицето. А сега? Сега нещата се промениха. И това ме накара да се замисля как моите приятелки с деца са разбрали, че са готови за второ. Затова питах всички. А ето това тук са отговорите им – до един сладки, забавни и откровени.

"Някой някога ми беше казал, че най-големият подарък, който човек може да направи на детето си, е да му подари братче или сестриче. Никога не съм го разбирала, докато един ден не видях сина ми да си играе в хола и да си говори самичък все едно си е другарче. Тогава осъзнах, че е редно да станем четирима." – Кей В.

"Няколко месеца след като спрях да кърмя първото, вече бях готова за второ. Имах нужда да си взема тялото обратно за малко, преди отново да го отдам на друг малък човек." – Британи Л.

"Страдах от следродилна депресия с първото дете, така че известно време се колебаех дали да включа в картинката още едно бебе. Наложи се съпругът ми да ми се помоли и да ме сръчка малко и сега имам 7-седмично момченце!" – Манди Б.

"Искаше ми се първото ми дете да си има всички бебешки моменти само за нея! Затова решихме, че разликата от 3 години е чудесна." – Манди А.

"Всъщност съпругът ми ми каза, че иска още едно дете! Голямата ни дъщеря тъкмо беше отпразнувала първия си рожден ден, а той вече искаше второ! Лесно се дадох." – Кортни У.

"Знаех, че съм готова за друго бебе, когато видях двете черти на теста за бременност." – Кейт Р.

"Бях готова за второ дете, когато първото започна да ходи на гърне! Двойната смяна на памперси просто нямаше как да се случи." – Менда Б.

"Дъщеря ми тъкмо стана на две и аз съм вече съм в началото на нова бременност. Исках да бъда бременна, исках да кърмя отново. Искам да държа малко бебе. Липсва ми, откакто дъщеря ми стана независима. Повече от готови сме!" – Стефани Дж.

"Винаги съм била наясно, че искам повече от едно. И знаейки, че ни отне почти три години, за да заченем сина ни, не искахме да възпрепятсваме възможността за друго бебе. Как можехме да знаем, че когато синът ни е едва на 4 месеца и половина, ще забременея за втори път! Така че реално нямахме шанса да репим дали сме готови, или не! Но не съжалявам за нищо." – Дезире Л.

"Яйчниците ми крещяха "Скоро ще си на 30!" Та това беше необходимото разтърсване." – Кейт Ф.

"Един ден видяхме как синът ни си играе с по-малко дете на площадката и сърцата ни се разтопиха. Спогледахме се с "онзи" поглед и оттогава пробваме за номер 2." – Лаура Дж.

"Исках бебе номер 2 възможно най-скоро след първото, за да са си приятели. Изчакахме малко повече от година и ще са с 22 месеца разлика. Струва ми се, че ако човек почне много да го мисли, е лесно да се откажеш от идеята за второ дете, защото става много по-лесно да се грижиш за по-голямо дете и не искаш да се връщаш към безсънните нощи и памперсите. Така че моят съвет е не му мислете много." – Тасиана Т.

"Човек изобщо някога готов ли е наистина?" – Хедър Н.

"Знаехме, че искаме децата ни да са близки по възраст, затова веднага щом получихме ОК от лекаря, започнахме опити за номер 2. С 16 месеца разлика са и са най-добри прители, точно както се надявах." – Джес Д.

"В деня, в който момиченцето ми навърши 3 месеца, бях готова за друго дете. Планираме да почакаме още някоя и друга година за номер 2, но, ако трябва да съм честна, ще се зарадвам на някоя щастлива случайност." – Кейтриел Б.

"Искахме децата ни да са с малка разлика, а аз започнах да се чувствам "гладна" за ново бебе, когато първото навърши 8 месеца. Струва ми се, че човек просто си знае." – Марси У.

С едно дете или 5 - животът е долу-горе еднакво забавен и горчив. Ако сте направили избора да имате едно дете, не позволявайте на други родители да ви казват, че всъщност природата ви копнее за повече деца, пише Келси Даун, на която ѝ е омръзнало да я питат няма ли да ражда още...


Когато бях достатъчно голяма, за да отговарям на въпроса колко деца искам да имам НЯКОЙ ДЕН, винаги съм отговаряла в мащаб: между четири и шест, казвах. Възрастните повдигаха вежди, чувайки тези цифри. Как така тийнейджърката мисли за шест деца?

Влечеше ме идеята как ще си оставам вкъщи и ще отмятам майчински и домакински работи, пишейки най-добре продаваните романи, разбира се. Но когато осъзнах колко много обичам работата си, това откритие дойде с необходимото преосмисляне на плановете ми. И мащабът ми се сви до две или три деца.

Тогава забременях и минах през 9-те месеца сравнително лесно - минимално сутрешно гадене, никакви усложнения, само отекли глезени и киселини.

Не обичах обаче да съм бременна. Със сигурност не заобичах и раждането. А първите няколко месеца след раждането? Да, определено не искам да минавам отново през тази забъркана от безсъние, тревожност и депресия мъгла.

Така желанието ми за деца отново се сви. САМО ДО ЕДНО!

Сега съм майка на сияещо, щуро, любопитно момиченце. Когато с мъжа ми я гледаме как щъка, определено единият от нас ще каже: "Почти разбирам защо хората се решават на второ и трето и така нататък." Но другият ще допълни: "Почти , но не съвсем."

Шегата настрана - разбирам импулса. Копняла съм за онези тихи мигове, в които малкото бебе заспива в скута ми. Но също така копнея за дните преди бебето и за много други моменти, които са в миналото. И знам, че за моето семейство, възможности и обстоятелства едно дете е правилният избор.

Ето защо настръхвам, когато ми се наложи да се обяснявам на хора, които не разбират избора ми да имам само едно дете. Споделям само малка част от нещата, от които ми е писнало:

-- "О, ще промените решението си...“

Не само това "О" и думите след него ме притесняват. "О" е придружено с едно такова особено накланяне на главата и снизходителна усмивка. Признавам си, че не можем да знаем нищо със 100 процента сигурност и да, вероятно световната историята показва, че хората винаги променят мнението си за това колко деца да имат. Но аз ви казвам моята истина, сега. "Ама, какво стана с момичето, което искаше пълна къща с деца?" Това стана: въпросното момиче не беше раждало и не беше сменяло четири пелени за два часа. Сега, бих казала, съм по-информирана от всякога.

-- „Няма ли дъщеря ви да страда, че е самичка, че си няма братец, ни сестрица?“

За това определено изпитвам вина, така че, моля, спрете да мятате сол с шепи в раната! Въпреки че аз имам прекрасна връзка с братята и сестра си (и техните половинки), познавам повече семейства, засегнати от болезнени роднински проблеми и неразбирателства. Няма гаранция, че моето дете ще бъде по-щастливо с брат или сестра. Освен това тя има много приятели и братовчеди (всички живеят наблизо).

-- “Кой ще ѝ помага да се грижи за теб, когато остарееш?”

Сериозно ли?! Не искам да се размножавам с изричната цел да имам гледачи в последните дни от живота си. Не, не искам дъщеря ми да се чувства обременена от грижата за родителите си! Това не може да е причина да се създаде още един живот. Мисля, че по-важно е да се гарантира на детето, че не е длъжно да ни се посвещава, когато... ами изкукаме.

-- "Е, не искате ли и едно МОМЧЕ?"

Първо, много грубо. Второ, изобщо не съм съгласна с предпоставката, че биологичният пол, с който сте родени, предопределя дали искате да ритате топка в калта или да шиете мини жилетки на една кука за кукли. Трябва да насърчаваме децата си да преследват всичко, което ги интересува. И, всъщност, каква е гаранцията, че ще имам момче втория път? Аха, ясно, да продължа да забременявам, докато момчето изскочи. Не, благодаря.

Обичам дъщеря си и засега тя е единственото дете, което искам да имам. Уважавам всички семейства, които се чувстват способни да обгрижват и възпитават още деца. Вярвам, че внимателно са обмислили това решение. Аз също имам нужда да се убедя, че това е правилно (извън горните 4 "причини" да увеличиш потомството си).


Източник: WorkingMother

Още:

В последния текст, който публикувахме в Майко Мила! по темата с домашното насилие, се опитахме да обясним на незапознатите с темата защо жените продължават да стоят с партньора-насилник, особено когато имат деца.

Най-честото оправдание, което чуваме, е "ЗАРАДИ ДЕЦАТА" (вижте “Заради децата” – най-честото оправдание на жените, които търпят насилие и унижение).

Това, разбира се, е абсолютно неразбираемо за хората, които не са били в такава връзка или поне не са били свидетели на такава отблизо - та кой би приел да живее в една къща с насилник, само и само да не нанесе психически травми на детето от една евентуална раздяла, и вместо това да обрече и ТЯХ на ужасен живот, изпълнен с грозни сцени, побоища и унижение?

Да, но колкото и парадоксално да звучи, "заради децата" продължава да е водещият мотив за жертвите на домашно насилие, с който те оправдават оставането си в тази болна връзка. Много често жените избират да вярват в него, защото: 

1. Насилникът е смазал самоувереността им (и е ограничил социалните им контакти, направил ги е зависими, включително и финансово) и те наистина не вярват, че ще се справят сами.

2. Нямат подкрепа от роднини, близки, приятели, институции. Обикновено насилниците са хора, които поддържат чудесен имидж в обкръжението си - те са забавни, хората ги харесват и никой не може да повярва, че този човек вкъщи удря и унижава жена си.

Днес публикуваме разказ от първо лице, който илюстрира точно този парадокс - решението да останеш "заради децата". Авторката (помолила ни да остане анонимна) е жена, израснала (със сестра си) в семейство с тежко домашно насилие, и с майка, която така и не си е тръгнала. С този текст тя иска да даде кураж на жени, които в момента са в такава ситуация и да им каже - не стойте заради децата! Махнете се заради тях. 

***************************************

Споделяла съм само на четирима души на този свят за моето „детство“, но в такива подробности - само на един. Въпреки че съм щастливо омъжена жена с прекрасно дете, кошмарите ме преследват където и да отида.

Понякога думите ме стискат за гърлото и искат да излязат. Може би трябва да излязат, за да си отидат и кошмарите заедно с тях.

И понеже мълчанието ни е най-големият враг, днес реших да споделя, провокирана от една история, много близка до моята, която прочетох в Майко Мила! (текстът е Да израснеш в семейство с домашно насилие – история от първо лице)

Не съм била желано бебе, защото мама не е обичала татко, тъй като той я биеше.

Клише.

Имам си по-голяма сестра. Имаме голяма разлика, защото мама е правила много аборти преди да ме остави мен - просто не е искала още едно дете да живее така.

Избрала е да остави мен, без да ме познава. За добро или лошо - аз се родих. Нямам почти никакви спомени от първите ми 9-10 години. Седят заключени някъде дълбоко, и вероятно така е най-добре. Приятели споделят истории от детската градина, от училище. Първи клас. Имам проблясъци оттук и оттам.

Един от спомените ми е как се криех под масата в кухнята, докато той я удряше. Този път беше, защото аз се родих руса, а той е с черна коса. Значи мама трябва да му е изневерила и я наказва. Вината е моя.

Пропълзявам до спалнята при кака. Тя се е сгушила до бюрото и ми казва:

„Иди да те види, като те види и спира, защото си още малка и му е гузно“.

Отивам. А какво ще правя като порасна?

Вдигам шум, за да му привлека вниманието, за да не трябва да гледам още много. Спира. Извинява се на мен и на мама. Никой не спи тази нощ. Друго не помня.

Бегли спомени как карам колело с приятели.

Кака замина да учи в университет, останах сама с мама и него.

Днес я удря, защото го гледала с безразличие в погледа.

Вечерта ѝ се молех да го напусне. Ходих да търся адвокати сама. Намерих и заведох мама, но ѝ обясниха, че ще отнеме години и той вероятно само ще се ядоса още повече.

Така и стана. Спряхме делото след 3 години, защото той обеща, че ако го прекъснем, вече няма да я удря.

Спим заедно с мама в една стая. Чуваме входната врата, той влиза. Пиян, ядосан. Псува. Обижда. Ходи из коридора и реди ужасяващи думи и закани. Заканите бяха много страшни.

Някои вечери влизаше в стаята и я извличаше от леглото, други - не. Всяка нощ се молех със свито сърце, притаен дъх и стегнато гърло да не влезе. Молех се да катастрофира с колата. Почти всяка вечер кара пиян...

Но него някой го пази, така и не се случи.

Започна да раздава правосъдие в кухнята, като заключваше вратата, за да не се намеся. Заключваше и входната врата и взимаше ключа, за да не успеем да се измъкнем случайно. Спях с телефона под възглавницата.

Веднъж извиках полиция. Влязоха точно когато той я влачеше за кичур коса по пода.

Скараха му се, заплашиха го и му казаха, че аз съм се обадила. И си тръгнаха.

После спря за малко.

Веднъж се прибрах от училище и ги чувах през вратата, седях така половин час, търсих съседи, исках някой да се обади на полицията. Никой не си беше вкъщи.

Често канех приятели от училище да спят вкъщи, защото когато имаше други хора, не смееше да прави нищо и беше добър. Никога не им споделих. Не можех. А трябваше.

Веднъж беше много страшно и виках лекар. Дойде лекарка, тя не можа да повярва, че татко е „такъв“.

Вече и аз бях голяма, приеха ме в университет. Беше ме страх да ида и да я оставя сама.

Говорих с него. Заплаших го. И кака дойде. Уплаши се и май спря. Или поне така мисля. Звънях често да я проверявам, след това ѝ купих компютър и камера, за да я виждам на Скайпа и да съм сигурна, че няма нови синини и липсващи кичури коса.

Тя още е там, но изглежда вече по-спокойна, съсипана и не много щастлива.

Трябва да го гледам в очите на всеки празник. Червата ми се обръщат при мисълта, че трябва да му се усмихвам. Целува ме по бузата за "чао". Притрепервам.

Радвам се, че аз и кака сме момичета, защото ако бяхме момчета, може би и ние някои ден щяхме така да се държим, защото така щеше да е „нормално“ за нас.

Аз и сестра ми пребродихме света, за да открием мъже, които са пълна противоположност на баща ни. Щастливи сме и двете. Аз сънувам кошмари, понякога без причина плача. Но сме добре.

Толкова години съм се молила мама да го напусне. А тя седяла заради нас. Сега ни няма, тя защо още е там?

Ако някоя жена прочете това и е в подобна ситуация - моля ви, от дъното на душата си – не стойте с него заради децата. Махнете се заради тях.

P.S. Като дете, израснало в дом с насилие, съм прекарала много часове, търсейки отговора на въпроса „Защо?“. Търсих в книгите, учебниците, песните, филмите, хората. Хубавото, което излезе от цялата тази работа, е, че развих една дарба да разпознавам както насилниците, така и страдащите жени и момичета. И мисля че разбирам и двете страни по-добре.

Установих, че психопрофилите на насилниците имат допирни точки. Много от тях споделят характерни маниери и привички. Повтаряема тенденция е насилникът да страда от различни комплекси, мания за надмощие, несигурност и преди всичко - желание да поддържа своя собствен имидж.

Повечето насилници са приемани като „добри“ хора в обществото и рядко някой подозира за истинските им лица. Тези индивиди държат истинското си поведение в тайна и в това се крие и тяхната власт над жертвата.

Затова и едно от първите неща, което предприема един насилник, е да отдели своята приятелка или съпруга от нейното семейство (ако има такова), приятели и среда. Когато човек е изолиран и се чувства сам, е по-вероятно да не сподели какво се случва с него и да не може да намери подкрепа. Така насилникът запазва своето надмощие и нещата започват да ескалират.

Не е случайно, че това ескалиране на тормоза и отключване на епизодите на насилие започва, когато жената забременее или роди дете (вижте Бебето беше в ръцете ми, когато той ме удари!, бел. ред). Тогава жената става по-зависима и по-уязвима, което я отдалечава от шанса за избягване от ситуацията.

Отстрани всеки много лесно коментира – просто си тръгни, не може да те спре. Като иде на работа, си стегни куфара и си тръгни.

Но отстрани винаги е много лесно. Освен че е нужно самата жертва да осъзнае проблема, да разбере, че тя не е виновна, че тя не е тази, която трябва да се срамува, че трябва да събере куража да потърси помощ – тя трябва да има план.

Да има финанси и място, където да може да отиде.

Темата е безконечна и може да се пише с години, но това, което искам да кажа на всички жени е, че всъщност те притежават силата да отнемат властта на насилника. При това съвсем лесно. Един насилник, този същият, който поддържа определен имидж извън дома, този който разчита на вашето мълчание и изолираност – той би станал слабият, когато вие дадете гласност на проблема.

И не само като споделите на ваша приятелка или роднина. Споделете на всички. На приятелите му, на семейството му, на колегите му. Дайте гласност на проблема и не оставайте с него насаме от този момент нататък.

Вашето мълчание е най-големият ви враг. Разберете, че вие сте по-силни, отколкото си мислите. Ако стоите с мъжа си, въпреки че ви тормози (тоест, стоите заради децата) – моля ви, недейте - точно заради тях.

Ако сте с него, защото вярвате, че ще се промени и че ви обича – знайте, че такава любов ви трябва точно толкова, колкото ви трябва и да изпиете чаша с живак.

Не сте сами. Говорете.

************************************************

Официалната статистика сочи, че всяка четвърта жена у нас е жертва на домашно насилие. Много жени попадат в механизма на домашното насилие и с години (или никога) не могат да се откъснат от него, а заради това страдат и децата им. Защо това се случва се опитахме да обясним в текста „В оковите на травмата” или защо жертвите на домашно насилие не си тръгват.

Ако сте жертва на домашно насилие и имате нужда да споделите с някого или ви трябва помощ, пишете ни – анонимно или с псевдоним, в случай, че искате да скриете името си. 

Запишете си и телефона на Фондация “Анимус” – това е горещата денонощна линия, на която пострадали от домашно насилие могат да подават сигнали и да потърсят помощ

0800 1 8676

02 981 7686

Ако още сте на етапа, в който само подозирате, че сте жертва на домашно насилие, препоръчваме веднага да се сдобиете с книгата “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” ОТ МАРИ-ФРАНС ИРИГОАЙЕН, и да я прочетете няколко пъти.

Авторката на “ЖЕНИ ПОД ВЛИЯНИЕ” е психиатър, психоаналитик, семеен психотерапевт и автор на няколко книги, засягащи проблемите на моралното и физическото насилие в обществото.

В тази книга тя много точно, конкретно и чрез преки примери показва как се заражда насилието вкъщи, в какво се изразява то (невинаги е физическо, може да бъде под формата на икономически и психически тормоз), и колко опасно може да бъде бездействието и страхът от страна на жертвата, както и неглижирането на проблема от страна на близките.

Александър Миланов е специалист по социална работа, част от екипа на Националната асоциация за приемна грижа. Ангажиран е с правата на децата, в частност с правата на децата, лишени от родителски грижи. Автор е на книгата „Детство без сълзи“, която отразява действителността на живота в домове от ранна детска възраст. В Майко Мила! е познат с текстовете си Единственото дете, раздялата между родителите и новите им партньори и Теменужка – изоставената приемна майка. Днес представяме негов текст по темата за насилието на родители над деца в опит да разберем какви са мотивите и обясненията на тези ужасни действия, които персистират в обществото ни и като че ли остават без необходимия отзвук.

****************************

Детството e най-важният момент от живота ни. В него се учим на доверие, смелост, грижа, отношение, ставаме инициативни, изграждаме и прекъсваме експериментално връзки. И въпреки това, най-важният урок, който научаваме, е да се доверяваме и да се привързваме.

Неслучайно порасналите хора, които не са били обичани и емоционално защитавани в детството си, имат потребност от това, без значение на каква възраст са.

Специалистите казват, че човек е на такава емоционална възраст, на каквото са го лишили от обич. По тази причина доверието и ученето да обичаш са основните житейски уроци, които децата научават и то не от случайни хора, а от онези, които децата по принуда, а по-късно и доброволно, допускат до себе си.

Това са родителите.

Липсата на родителска фигура в ранното детство, без значение дали това са майки, бащи или загрижени възрастни, създава пропаст, която в бъдещето на детето се превръща в яма. Яма, с която се обяснява неспособността на порасналите вече да се свържат, да обичат, да се разделят.

Тази яма е мястото, в което се „складира“ тъгата и копнежът на порасналия човек да бъде закрилян и обичан, точно по този начин, по който е имал нужда, когато е бил дете.

Вече не е достатъчно да станеш родител. Не е достатъчна увереността, която имаме, за да създадем дете. В съвремието ни е нужно да си емоционално пораснал, да си осъзнал, че преди всичко детето, което ще стане част от живота ти, има нужда от посвещаване и любов. Любов, която изгражда и формира искрен, открит и обичащ възрастен човек.

Наскоро ме потърси загрижен татко на доведено тригодишно момченце, който искаше да помислим заедно за това как да помогнем на детето, което е бито жестоко от майка си. Детето е от друг баща, но вторият му го е приел емоционално. Заедно с партньорката си имат и друго, общо дете. Пред мен той разказа за тежките емоционални състояния, в които изпада майката на детето, за жестокостта, с която бие малкия, за тежките думи, с които го нарича. Забележете - само малкото момче, не и другото дете.

В присъствието на таткото жената рядко си позволява жестокост, но когато остане насаме с детето, тя бие и ругае. Стига се до там, че момчето започва да проявява физически симптоми на емоционалното страдание – да го боли коремът, да чувства умора и безсъние. И да се страхува.

Не мога да забравя думите на таткото, който ми казва как един ден момченцето търсило внимание от майка си, но вместо това, тя блъснала главата му във вратата на семейния автомобил. Тази агресия, разбира се, не е само към детето, тя е и към нейният партньор, големият, вече пораснал и станал баща човек.

Опитахме се заедно да помислим за причините за това поведение. Стигнахме до извода, че майката е млада, неопитна, не е била готова да стане майка, вероятно не е искала детето, също така не е очаквала първият партньор да я остави.

Това е жена, която съзнава перспективата пред себе си – да остане сама, с две деца, с неизживяни младини, с „голям товар“. Насилието над детето, обяснявано с умора, незагриженост от страна на другите и т.н., всъщност е ясен сигнал към възрастните, че тази жена преживява страдание, страх от отхвърляне и ги обвинение към тях за нейния провален живот. Живот с две деца до края на живота ѝ.

Системното насилие над деца е признак за неслучили се емоционално хора, които са били лишени от любов, които не са се научили да консумират свободата си, които са били потиснати, за които животът е бил поредица от събития, свързани с изпитание на волята.

Родителите, които бият децата си, които ги унижават, не виждат в тях невръстни създания, нуждаещи се от любов, а причини за техните проблеми.

Родители бият децата си, защото ги чувстват като тежест или изпитание, особено ако в живота им има и други проблеми, които разбиват самочувствието, егото или комфорта им.

Родителите бият децата си, когато усещат, че губят почва под краката си. Степента на жестокост, обаче, определя доколко в детството си тези хора са били учени на самоконтрол, доколко е имало пространство, в което да говорят за реалните си чувства.

Помните ли жестокостта, с която беше тормозен малкият Христо - пребит от двама младежи, които трябваше да се грижат за него?

Жестокостта не се нуждае от мотивация, нужен ѝ е само повод. Жестокостта, както много други проявления на личността, се възпитават в детството. Тогава, когато се ражда и смелостта да упражняваш контрол и власт. Тогава, когато страданието, което причиняваш, ти доставя удоволствие. А удоволствието идва единствено от преживяването на свобода и безнаказаност, от липсата на авторитет и контрол, който да те санкционира. Защото жестокостта в началото е тайна, а резултатът от нея доставя наслада.

Замислете се, особено ако сте имали малки братя и сестри, с малка разлика във възрастта, дали не сте изпитвали поне веднъж садистичното удоволствие от плача, нервността или гнева от ваше подчинително действие?

А дали това не се е случвало и на вас от някой, който е притежавал същата власт да ви причини емоционално страдание?

В случая на малкото момче поводът да бъде жестоко малтретиран е бил налице – двамата младежи, които са го „отглеждали“, са имали пълната свобода да управляват живота на детето.

И ако в началото детето е било малко, сладко, симпатично, предизвикващо радост, то в един момент момченцето се е превърнало в бреме. Вероятно се е оказало, че то иска внимание.

Още по-голям проблем представлява страхът ни да говорим за насилието над деца, въпреки че ставаме свидетели на него постоянно. Искаме да сме удобни, предпочитани и желани, както и да не ставаме жертва. Зад привидното „то си е тяхна работа, детето си е тяхно, животът си е техен, не е моя работа“, всъщност се крие страхът от отхвърляне.

Защото съседите може да са добри хора, да са добра партия за карти, да са отзивчиви и това да е единственият им недостатък. Пък и мнозина от нас си казват, че малко бой не пречи, „децата трябва да си знаят мястото“, нали много от нас са били възпитавани с шамари?

Когато ставаме свидетели на насилие над деца в семейството ни или на насилие страна на наши близки, емоционалният договор с тях е причината да пазим тайната. Та нима трябва да се превърнем в предатели?

Освен това смятаме, че каквото и да направим, детето няма къде да иде. Сила ни дава увереността, че детето ще поотрасне, това ще спре, а после самото то ще се справи в живота.

Тези дни моя приятелка ме попита дали е насилие над дете, ако бащата бие майката пред детето.

Да, насилие е, когато те бият пред детето ти. Насилие е, когато те обиждат, когато уронват авторитета ти и показват незачитане пред детето ви.

Това не само е насилие, но е и нагледен урок как се създава емоционално нестабилна жертва.

Не мислете обаче, че от насилието няма измъкване.

Напротив. Има.

Измъкването е въпрос на личен избор, но подкрепен избор. Както е в живота – казват ни, че с трудностите можем да се справим сами, от нас зависи, решението е само наше. За съжаление, не е точно така.

Емоционалната зрялост изисква това да си бил свидетел на емоционална зрялост у хората, които са се грижели за теб, да си се упражнявал да си искрен и автентичен, да си се чувствал подкрепен и зачитан.

Емоционалната зрялост не се измерва в броя на нещастията, които си преживял, а в това колко успешно си се справял с тях и колко увереност и каква подкрепа си получил.

За да се справим с насилието над деца е необходимо да се преборим със собственото си преживяване като жертви. Или бъдещи такива. И да се доверяваме.

Насилниците имат респект от някого. Добре е да потърсим тези респектиращи за насилниците хора и да поискаме съдействие. Трябва и да говорим за това, да го казваме в очите. И да не крием.

Замисляли ли сте се какво преживява детето всеки път, когато е удряно и наказвано? Виждали ли сте очи на бито дете? Обземало ли ви е ужасното усещане на страх, подчинение и безпомощност, и тихата молба за помощ, докато напускате къщата му и затваряте вратата зад гърба си?

Може би ще видите тези очи по-нататък, но в погледа ще се чете сломеност и безнадеждност.

Това дете може би ще порасне и ще стане гадже на вашето дете.

А тогава?

И накрая - да не пропускаме и ужасяващите случаи на убийства на новородени деца.

Родителството е споделяне на емоционален ангажимент между двама души, без значение дали са в брак или не. Зачеването на дете е крайната, последна фаза на изпитване на отношенията между двамата. За жената това е форма на придобиване на собственост над мъжа и задържането му, а за мъжа това е начин да отговори на очакванията на хора около себе си и стимул за продължение на рода.

Когато двамата не са готови да станат родители, договорът лесно се разваля. И понеже двамата са самостоятелни, „пораснали“ хора, те имат свободата да сключат нова сделка, в името на продължаването на отношенията им.

Хвърлянето на дете в тоалетната, кофата за боклук или на тайно място, където детето да умре (или да бъде намерено) е практика, която показва единствено срам и страх.

Срам от това, че жената е извършила престъпление, като е заченала, против волята някому, срам и гняв към самата нея, че е позволила нещо „да провали живота ти“.

Страхът е страх от отхвърляне. Всъщност, страхът от отхвърляне е най-жестокият демон, който измъчва привидно зрели хора.

Защото отхвърлянето е удар върху това, което градим от детството си – това да сме значими и важни за някого.

Няма нужда да сте Грег Фокър от „Запознай ме с вашите“, за да усетите колко неловко може да е запознанството със семейството на половинката. Родителите на партньора ви не са прекарали десетилетия в отглеждането ви и не са се научили да оценяват малките ви несъвършенства, които ви правят иначе толкова симпатичен човек. И изведнъж тези напълно непознати хора се превръщат във ваше семейство, за чието сплотяване определено трябва да се положат грижи.

В един идеален свят спечелвате сърцата на всички новопостъпили роднини без да правите компромис с (иначе прекрасната) си същност и всички се разбират чудесно без много зор. Не се притеснявате как ще разпределите семейните обеди по Великден и Коледа, защото и вашето, и семейството на партньора са разбрани и мили хора, и някак естествено се получава да няма ощетени.

Обаче живеем в реалността и такива неща много рядко се случват от само себе си.

Да се интегрирате в чуждо семейство е достатъчно голямо предизвикателство, дори и без да отчитате допълнителните препятствия като телесната миризма на чичо Георги, това, че свекървата искрено вярва, че илюминатите пускат химикали от небето и това, че най-невинното изречение, казано насаме пред леля Любка се превръща в страшна клюка (което, за жалост, научавате по трудния начин).

Как се очаква от вас да се оправяте с тумба откачалници, които каните в живота си, само защото обичате един конкретен от тях?

В името на желанието ни за хармонични и сплотени семейства обобщихме най-често срещания роднински натюрморт и как да се оправяте с него.

Скръндзата

Ако вече пета година все вие плащате сметката в ресторанта, когато излизате със сестрата на половинката си и мъжа ѝ, въпреки, че тя работи в международна компания, а той има собствен бизнес, сигурно сте стигнали до два извода. Първият е, че ужасно много обичате половинката си ВЪПРЕКИ сестрата, а вторият е, че сте ужасно търпелив човек (очевидно и платежоспособен). Хващате се как търсите повод да откажете поредната покана за среща навън, която отново ще приключи за ваша сметка (буквално).

Какво можете да направите?

Променете собственото си поведение, за да промените ситуацията. Наистина е важно да уважавате различията при хората. Поведението, което един би описал като „скръндза“, може за друг да е „спестовно“. И понеже е адски трудно да промените друг възрастен човек, по-полезно и спестяващо нерви е да се опитаме да променим собственото си поведение, стига да имаме нервите и търпението за това. Например да поканим сестрата и мъжа ѝ у дома, вместо да излизаме на ресторант. Опитайте се, ако имате търпението и нямате капка дребнавост, да се фокусирате върху изграждането на конструктивни решения, вместо да виждате всеки недостатък и кусур на въпросната роднина.

Лудата (която наистина е абсолютно ненормална)

В един форум на майки попаднахме на оплакване от една жена, която разказва как свекърва ѝ непрекъснато разправя налудни истории с новия си мъж, от които нараво им увисва ченето. Явно жената сглобява изцяло измислени, протяжно дълги истории на база на дочути откъслечни разговори на други хора. В допълнение към това как разправя, че голямият й син я биел, бабичката не почиства след себе си и оставя локвички с урина в банята в къща.

Какво да направите?

Понякога наистина просто трябва да преустановите контакт с някого. Имайте предвид, че да скъсаш контакта с раздразнителен и агресивен близък е истинско геройство. Когато някой се държи грубо с нас или ни обижда, не става дума до това да се опитаме да не се конфронтираме с тях или да им угаждаме, за да не се ядосват. Става дума за това да направим нарочен избор да спрем да общуваме изобщо с хора, които се държат зле с нас, без значение дали са роднини или не.

Нахалницата (която не спира да си пъха носа в семейството ви)

Чухме за случай, в който свекървата на новоомъжена жена ,ведомила младото семейство, че си е направила резервация в същия хотел, в който ще отседне и младото семейство на за сватбеното си пътешествие. Не разбрахме да е последвала реакция от страна на младоженеца, но се надяваме булката да е предприела действия, за да не се превърне семейството в ходеща древногръцка драма.

Какво можете да направите?

Поставете граници заедно с партньора ви. Всеки трети човек, без значение дали е роднина или не, може да увреди отношенията на една двойка. Отношенията между двамата може да се съсипят тотално, ако единият от двамата силно се влияе от мнението на трети човек, без значение дали става дума за съвет каква кола да си купят или как да си гледат децата.

Ако искате да запазите свещената неприкосновеност на връзката си, вие и партньорът ви трябва да построите защитен вал около семейството си. Когато устоявате на външно влияние като двойка, позицията ви стои много по-сериозно и, вярвайте, роднините, и в частност конкретно една, се научава да се обажда, преди да ви дойде на гости и да ограничи идванията си у вас до разумна бройка.

„Големото добрютру“ (което непрекъснато ви омаловажава и подценява вас и роднините ви)

Няма да открием топлата вода, ако кажем, че има не едно и две семейства, в които жената е смятана за почти втора ръка човек, защото родителите ѝ не са професори или адвокати, или инженери. Намеците и скритите подигравки могат да разбият връзката ви, ако в началото изберете да не стигате до караници и да си затворте очите.

Какво можете да направите?

Отговаряйте на коментарите, но само, когато сте спокойна. От една страна не е продуктивно да игнорирате даден проблем, от друга обаче да го направите, когато сте афектирана, може да има много неприятни последствия. Гневът може и трябва да се използва като инструмент за промяна, но само когато сме спокойни и можем да се овладеем. Дали ще броите до 10, ще се разхождате или ще вземете мента, глог и валериан, изчакайте малко преди да обясните на въпросните персони какви тъпаци са.

Вечният контрол (която се опитва да налага огромната си власт и да доминира върху връзката ви)

„В нашето семейство не говорим/правим/ядем/пишем/ходим и т.н. така. Ще те науча как.“ Да, това е истинска реплика, казана от свекървата на младата булка, за да може жената да знае още отначало какви са правилата в семейството. С такова начало очакваният край е ултиматум кой да дойде в болницата при раждането на първото дете и други подобни неприятни сценарии.

Какво можете да направите?

Избирайте битките си внимателно.  Хората с мания за контрол концентрират вниманието и върху детайлите и са винаги готови да използват всяка възможност за надмощие и демонстрация на авторитет. Ограничете конфронтациите с такъв човек само за наистина важни неща, които имат значение в живота (в това число и примерът кой ще идва и кой - не при раждането на първото дете). Дребните неща не си заслужават караницата. Не забравяйте, че такива хора само упражняват контрол, но не подлежат на такъв. Промяната у тях е много трудна, затова агрументите ви не трябва да са опит за налагане на вашата воля, а нещо като здравословна критика и търсене на консенсус, колкото и чуждоземско да звучи.

Разкажете ни за по-ярките образи в родата на половинката и как се оправяте с тях. Сама ли сте в тази неравна битка или партньорът ви също пада свидна жертва в междуроднинската война? Споделяйте и тагвайте!

*За някои мнения и съвети са ползвани заемки от Proactiveparenting.net.

Това е първият разказ от конкурса От кърмене спомени има – и то какви!, който организираме заедно с Philips Avent. Текстът е толкова готин, че абсолютно безапелационно си отнесе наградата - помпа за кърма. Авторката му пък - Антоанета Енчева, си я заслужи по няколко причини - хем разказът хубав, хем спомените смешни (на неин гръб, естествено), хем и отново ѝ предстои да се вкара във филма с кърменето - при това 15 години след събитията, описани тук! Можем само да ѝ кажем "Евала!", а на вас да пожелаем приятно четене! Използваме случая и да ви поканим на събитието Да поговорим за кърменето с Майко Мила! и Philips Avent, което ще се състои на 15 август, от 11 часа, в Детски център за изкуства Angel Steps, бул. Сливница 245, ет. 2. Входът е свободен, заповядайте!

*********************************

Най – сетне намерих място, където и аз да разкажа нещичко, без да усещам укорителните погледи на онези – безупречните, безпогрешни и перфектни майки, които размахват пръст и съдят.

Спомените ми са доста избледнели от факта, че преживяното е отпреди 15 (!!!!) години, НО ето че сега отново съм бременна и след по-малко от 2 месеца ще започна да трупам нов опит, а спомените започнаха притеснително да изплуват.

Пък и ми трябва помпа – нали ще кърмя…

Кратко описание, за да получите по – добра представа за главните герои:

Отрочето, споменавано в разказа ми, вече е 180 сантиметров и 70-килограмов „лют” тийнейджър, който ще наричам Тетко (той така се наричаше като малък). А аз... аз съм (бях) тип „джобно гадже” – кинта и 20 – 45 килограма напикана.

Тетко реши да се появява на бял свят в една септемврийска вечер, след като бях гледала с голям интерес новата версия на „Джак Изкормвача” (безценна визуална стимулация за всичко, което ме очакваше). Естествено, беше петък, 13-ти, а и навън валеше като в разказ на Пелин. Прескачам комичните несгоди покрай самото раждане, а те не бяха никак малко, и се насочвам към ден 14-ти, по обед, когато Тетко ми бе връчен.

Ужас!

Така бих описала чувството, което ме връхлетя, приседнала уплашено на металната рамка на леглото в родилното отделение, когато ми поднесоха бебето.

„Приседнала” е смело казано – все пак, преди по-малко от 6 часа от мен бяха извадили 3-килограмово бебе, и болката там, откъдето се беше промъкнало, все още беше неописуема. Болка – която бързо се забравяла, казват (да, ама друг път)!

Та бебето, с лице, сбръчкано като на малък пекинез, и цвят, наподобяващ заспал на плажа поляк, беше отворило уста и чакаше… чакаше манджата! Срещу себе си виждах една зяпнала уста, която чакаше да бъде нахранена от мен! Сестрата - огромна и грубовата жена, ме накара да дръпна нагоре разпокъсаната и зацапана нощница и да остана почти гола на онова студено легло срещу прозореца без завеси, и без идея какво ме очаква.

Изведнъж зърната на гърдите ми се потънаха в мъжествените ѝ пръсти и се превърнаха в копчета на старо радио, и тя – с тези огромни ръце - реши, че ще търси радио „Ереван” или кой знае коя по-актуална станция.

Изненада, болка, възмущение, изпитах всичко това в този миг, но какво пък – преди броени часове бях родила – нямах сили да се противя! Сестрата измрънка нещо под наболия мустак относно вида на зърната ми, от което разбрах, че нямало да стане тая работа с кърменето и безцеремонно ми нареди да сложа „зяпналата уста” на зърното.

Подчиних се безропотно и…

Ужас! Така отново описвам онова, което последва. „Зяпналата уста”, т. е. синът ми, даде всичко от себе си! А то беше доста за незавидния му житейски опит. Ориентира се бързо в обстановката, разбра от къде „извира” млякото и започна. Започна да суче. Започна да изтезава бедната си, полугола, трепереща от студ и страх майчица.

Малката пираня, която бях допуснала да захапе част от мен погрешка, имаше такава сила, че всяка негова глътка беше като пронизващ нож. А ножът, за мое голямо учудване, не се забиваше в гърдите, а там, откъдето се беше пръкнало малкото изчадие.

Ячката сестра ме гледаше въпросително, а на лицето ми се изписа една много идиотска усмивка – изкривена, от болката, която изпитвах, леко озъбен, а от потиснатото желание да викам - и със солен при вкус от сълзите, които се стичаха по лицето ми.

Времето спря и минутите бяха часове. Болка, ама много болка. След известно време гадината реши, че с тази част от мен е приключил и иска и другата ми гърда! Бях отчаяна и обезверена. В този момент се предадох!

Като агне на заколение поднесох и другата гърда към „зяпналата уста”. Всичко се повтори! Тогава разбрах, че изгубих битката за собственото си аз. Всичко мое му принадлежеше…

Боже, колко щастлива се почувствах, когато издебнах мига, в който „устата” се отвори отново, за да си поеме въздух, а аз я дръпнах на една педя разстояние от мен! Изпитах облекчение и си казах – край, приключи! Но, за моя изненада, пиранята продължаваше да търси гърдата ми! Е, не… стига толкова инквизиция, си казах!

С риск да ме обявите за лоша майка си признавам, че повече не му дадох. Не и на това хранене.

Отведоха го, а аз – приседнала там, на металната рамка на пружината, изтощена от поредната порция болка се питах:

„Ама защо, защо никой ме ми каза, че боли? Всички се оплакват, че не могат да кърмят, а никой не се оплака от това, че МОЖЕ да кърми!! Боже, защо ме боли коремът, а не гърдата? Да не би да има да излиза още нещо от мен? И така ще е на всеки 3 часа!? Дали още е гладен?”

и, разбира се:

„Аз ли съм най-лошата майка?”

Легнах, свих се на кравай и заспах в зацапаната си, дрипава нощница, уплашена и плувнала в сълзи.

След няколко часа се пробудих за следващото хранен. Този път реших да посрещна смело участта си и да се подам от вратата на стаята. Срещу мен, в тъмния коридор, идваше една огромна количка с бебета, наредени сякаш на конвейр.

Грубата сестра буташе количката самодоволно. Като ме видя, се подсмихна под мустак. Вътрешно изпитваше огромно удоволствие, че отново ще бъда изтезавана. С насмешка ме попита дали ще позная моето бебе.

Погледнах тази поточна линия със спящи бебета и съзрях едно, което се гърчеше и се опитваше да плаче, отваряйки широко уста. Засмях се – посочих моята „зейнала уста” ѝ и казах:

Тази пираня е моята - усетил е вече манджата и е гладен!

Пък другите бебета, сякаш още не съвсем на себе си, спяха блажено. Безгрижно. Само
той - моят Тетко - вече се беше ориентирал в живота! „Рънътъ прави борбътъ” - казват хората.

Поех детето си в ръце. Разголих смело гръдта си, като персонаж от картина за френската революция, и… о боже, о, не, не – не мога! Заля ме студена пот и започнах да играя един странен танц с дете в ръце – две напред, една назад.

Аха да дам на „зяпналата уста” да ме захапе и я дръпвам назад. Напред към гърдата и назад, далече от нея. И така – няколко минути, докато чувството за отговорност надделя , мен и се пречупих (май повече ме беше срам от съкилийничките ми, които се кикотеха в този момент на гледката, която представлявах).

Пиранята се впи отново в мен и всичко започна отначало…

Набързо ще спомена факта, че докато бях в болницата и наблюдавах другите майки да пушат весело на терасата на родилното, се наложи да се запозная и с изкуствено създадената пираня - помпа, която ми връчиха сестрите, за да храня чуждите отрочета. Кърмата ми била тръгнала много бързо… да съм дадяла и на другите деца в отделението…

И така, това са първите ми опити за кърмене. Впоследствие Тетко наддаваше килограми доста бързо и лекарите ни наричаха „голямото бебе с малката майка”, а драмите продължиха, но това не касае настоящата тема. Може пък да измислите продължение, в което бих се включила също толкова ентусиазирано!

Споделяме с вас една лична история на Кристи Кемп, майка на две деца и автор на блог в подкрепа на кърменето и кърмачките, която разказва как сексът става мисия (почти) невъзможна, когато имате деца. Нейната история се припознава от много майки, защото на практика всеки родител се е чувствал така, правил е (или не е, какъвто е случаят тук) същите неща.

******************

"По-голямото дете не се пуска от мен, винаги ме държи за ръката, някой крак, полата, косата... бебето пък суче на поискване... Кога да намеря време за нас двамата с таткото?  Опитът да планирам малко лично време за нас двамата се оказа истинско предизвикателство... Родителско всекидневие – една история за най-добри приятели по действителен случай.

Боже Господи! Дори не мога да си спомня кога е бил последният път, когато сме правили секс, докато децата са будни! Всъщност вече не съм сигурна, че може да се прави секс при будни деца в къщата. Ние (аз) приготвих вечеря за семейството, изкъпах децата, измих им зъбите, облякох ги в пижами и ги приспах рано. Затичах се към спалнята, замених диска с „Маша и мечока“ с Бари Уайт. Изрових запалката от 2-рия рожден ден на детето и запалих прашасалите свещи. Опитах се да изглеждам секси, напук на обществените очаквания как трябва да изглежда женското тяло след две бременности и раждания. Знам, че той обича всеки сантиметър от мен. Влизаме заедно под душа, където топлата вода бързо свършва, защото двете деца са източили почти целия бойлер. Започваме да се целуваме страстно, но на всеки 30 секунди ни се причува, че някое от децата плаче. Докато пристъпям около мъжа ми в търсене на най-удобна поза, се чува мощно „КВИИИИИИИИИИИИИЙЙЙЙЙЙК!“ – оказва се, че съм настъпала гумено пате. Тихо псувам патето, но и двамата се опитваме да не разваляме момента. Точно тогава поглеждаме надолу и виждаме, че целият под в банята е осеян с буквички от Скрабъл. Навсякъде около нас е пълно със срички и букви! Избухваме в смях и желанието за секс вече е напълно отминало. Връщаме се пак към всекидневното ни вече състояние на най-добри приятели и толкова силно се смеем, че почти се задавяме. Решихме да снимаме момента, като доказателство каква лудница е това да си родител.

Някой може да се възмути: „Как може да споделяш нещо толкова лично?!“ Ами, аз съм открит човек и се опитвам да намирам забавното във всеки момент от майчинството. Вярвам, че ако не се забавляваш, докато децата растат, ако загубиш чувството си за хумор и не се смееш, просто няма да оцелееш като родител. Затова посвещавам тази история на всички изтощени майки и бащи, които полагат усилия да бъдат родители всяка минута от денонощието, същевременно опитвайки се да намерят и време за себе си. Смейте се на смешните моменти от всекидневието, за да оцелеете и този ден:)“

Представяме си колко коментари, в интернет или на живо, предизвикват такива разкази, може би защото на всяка майка се е случвала подобна случка. Да бъдем честни - направо е невероятно, че на някои деца въобще са им се родили братя и сестри!

Действителността е, че не само разсипаният Скрабъл ни пречи на шушу-мушуто, има и далеч по-тривиални неща, като например:

Абсолютната липса на лично пространство. Родителят няма абсолютно никакво лично пространство и време. Нищо от това, което прави родителят, не е лично. Непрекъснато, винаги, по всяко време имаш публика, която следи всяко твое движение, от скубането на веждите ти до ходенето до тоалетна, затова е нормално, когато пубиката е заспала, на практика да смяташ, че си сам.

Играчките – но не от онези, палавите. Сюблимният момент по време на секса, когато изведнъж се чува: “Пеят, скачат палците! Пейте, скачайте, весели деца!“ О. Боже. Мой. Сбогом завинаги, секс.

Чувството да си сгазена от влак и влачена от трактор до някое блато, което трябва да преплуваш, за да се обесиш – толкова да си уморена. Станеш ли родител, въпросът „да поспя или да правя секс“ е действителна житейска дилема. Това, разбира се, се случва само ако имаш време за едно от двете, а не както е в повечето случаи – за нито едното. Откровено казано, сънят май е по-необходим.

Гравитацията. Не на едно или две семейства се е случвало точно когато се увлекат в дългоочаквания и планиран секс, да чуят глухо „туп“. Най-често източникът на този звук е детето, което е успяло да се покатери на креватчето или кошарката си и да се изсули през глава на пода. Децата не са кой знае колко координирани и ако не ги гледаш всяка минута, се случва да падат от разни места. Или да изядат храната на котката. Както и да е, на една приятелка се е случвало, не на мен.

За жалост, нередовният и кратък секс също е част от това да си родител, или поне за известно време, докато децата научат основните закони на физиката, пораснат или ги заведете при баба за лятото.

Дарина Рангелова е сред абсолютните любимци на Майко Мила. Почти всеки неин текст предизвиква вълна от коментари, като започнем от Аз не кърмя и не ме е срам от това, минем през С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!, след това и страхотният текст За ревящото бебе и други демони и завършим с последния ѝ хит Едно българче в една обикновена канадска гимназия. Днес тя ще ни разкаже какво е да си бременна и родилка в Канада, а ние ще седим и ще цъкаме, и ще викаме "Лелее, глей кви неща има по света!".

*****************************

Когато си направих домашен тест и разбрах, че съм бременна, по стар български обичай изчаках известно време преди да отида на лекар. Щото, нали, трябва да може да се види на ултразвука!

Отидох при личния ми лекар с благата вест. Посещението се оказа дълъг разпит как са протекли предишните ми бременностти и раждания, усложнения, тегло на бебетата, специфики относно здравословното ми състояние и т.н. Взеха ми кръв и урина, но ултразвук - йок.

За моя изненада докторът ми каза, че при нормална и нерискова бременност се правят два или три прегледа на ултразвук, а запис на тонове не се прави, ако няма причина за това.

Предвид преклонната ми възраст от 39 години докторът ми даде направление за скрининг за хромозомни аномалии, който да направя между 11-та и 14-та седмица и ми каза, че ще се видим пак, когато вляза в 4-ти месец. Това изследване се прави на жени над 35 г., самият преглед на ултразвук беше около час и половина и веднага след това ми беше взета кръв. Във втория триместър пак ми взеха кръв и с това се изчерпа скринингът за хромозомни аномалии (поне при мен, тъй като резултатите показваха нисък риск).

В общи линии, прегледите са веднъж месечно, в седми и осми месец - 2 пъти месечно, а в 9-ти месец са седмични, като всеки път протичат по следния начин: даване на урина, измерване на тегло, измерване на кръвно, измерване на корема и малко приказки. Не са ми предписвани витамини или каквито и да е добавки!

Вагинален преглед не съм имала през цялата бременност, вагинална микробиология се взима в девети месец.

Като казах, че тук правят по 2-3 ултразвука, нямах предвид, че не може повече. При мен в 9-я месец се наложи 2 пъти седмично преглед на ултразвук и запис на тонове, тъй като бебето беше малко и докторът имаше съмнения, че не може да се храни, а аз отказвах индуциране.

Изпрати ме и на консултация с акушер-гинеколог. Тук ще отбележа, че ултразвуковите прегледи се правят от техник и резултатите се изпращат на доктора ми по електронен път. Техникът няма право да коментира с мен какво вижда!

Никога не съм ходила някъде за резултат от изследване, още по-малко пък да ми го дадат на хартия. Всички резултати разбирам от доктора, който ми ги показва на компютъра си, когато съм на консултация.

Малко се дразнех, че не мога веднага да си разбера резултатите, а трябва да чакам до консултация, но така пък отпада варианта сама да си разчетеш изследванията, да направиш консултация в някой форум и, полу-откачила, да си поставиш диагноза.

Правилото е, че ако има някакъв проблем с изследванията, лекарят ще ми се обади по телефона.

Жената има 2 варианта за проследяване на бременността: личният лекар или midwife, но не и двете едновременно. Midwife няма точен еквивалент в България. Това е акушерка, но акушерките в болниците не са midwife.

За да стане midwife, човек учи 4 години в университет и първата година след завършване практикува само с опитна midwife. Midwife са в отделна клиника и нейната работа е да проследява бременността. Също както доктора има право да назначава рутинните изследвания и прегледи на ултразвук. Има право обаче да проследява само нормални, нискорискови бременности, и при поява на усложнение е длъжна да се обърне към лекар, а когато е необходимо, бременната се прехвърля при лекар.

Midwife е единственият медицински специалист, който е обучен и има право да води раждане извън болница. Жената може да избере три варианта за раждане - вкъщи, в център за раждане и в болница. Ако жената е над 35г , но е здрава, няма пречка да избере midwife и да ражда вкъщи, ако желае.

Сам по себе си фактът, че жената е над 35 г., не прави бременността рискова.

Ако раждането е вкъщи или в център за раждане, midwife няма право да слага упойка или медикаментозни обезболяващи. Може да ползва хомеопатични продукти или разни практики, като масажи и т.н.

По време на домашно раждане присъстват две midwife, които имат необходимото оборудване в случай на усложнение, докато родилката бъде транспортирана до болница.

Жена, избрала midwife, може също така да реши да ражда в болница. Midwife работят в тандем с болниците, които предоставят и на двете всичко необходимо - може да се сложи упойка от анестезиолог, а midwife може да поиска консултация с доктор, ако смята, че има опасност от усложнения. Разбира се, при реални усложнения, доктор поема родилката.

След като бебете се е родило вкъщи или център, midwife се грижи първите 24 часа за майката и бебето, прави преглед и необходимите тестове на бебето (ако има някакви съмнения, трябва да го транспортира в болница), след това ходи на посещение 3 пъти първата седмица, после - веднъж седмично, в продължение на 6 седмици, като оказва помощ за всичко, за което майката има притеснения, включително кърменето.

След този период, бебето се поема от личния лекар на семейството (не от педиатър).

Не бъркайте midwife с дула. Дулата няма медицинско образование – тя може да присъства на раждането и да оказва емоционална и физическа помощ на родилката, но няма право да се намесва в процеса.

Аз избрах личният ми лекар да проследи бременността, както и да родя в болница, но след раждането ми предложиха, ако желая, първите седмици у дома да идва сестра, в случай, че имам някакви притеснения. Раждане, изследвания и всички прегледи на ултразвук (колкото и да са те), и въобще каквото се налага, е напълно безплатно, независимо дали жената е избрала доктор или midwife, включително и посещенията от сестра след раждането, ако желаеш такава. Дула не се поема от здравната каса.

Аз отказах у нас да идва сестра - нали уж съм вече опитна (не че не бях забравила всичко). Консултациите на бебето ги прави личният лекар, като поради ниското тегло на моето бебе бебето лекарят поиска първата седмица да го заведа веднъж, а след това консултациите са веднъж месечно.

Сигурно се чудите как се води новородено на консултация. Ами, тук животът не спира, защото се е появило бебе - няма забрана за излизане и разни дивотии с постепенно свикване на бебето на балкона по 5 минути.

Новородените се разнасят навсякъде, независимо от сезона – аз ходих на пазар с тридневно бебе. Нищо му няма, почти на 7 месеца е и досега не е боледувало, дори и хрема не е имало.

Ето това е моят опит като бременна, родилка и майка на новородено бебе в Канада. Нито за момент не съм почувствала отношение като към болна или нещо кой знае колко специално и смятам, че такава трябва да е нормалната практика.

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕТЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

Мая Цанева днес е тук с мил и трогателен разказ за връзката между нейния син и нейната майка. Защото бабите са онези жени, които вече са отгледали и възпитали децата си и сега имат възможност да угаждат и обичат до разглезване нашите деца. И децата ни ги обожават! И така, ето каква е историята в този семеен триъгълник на поколенията!

********************

Обикновено приказките започват с „Имало едно време една баба…“. Е, тази история завършва с това, защото разказва как моята майка се превърна в баба.

Майка ми е от онези жизнени и мъжки момичета, които отгледаха също толкова еманципирани дъщери. И двете със сестра ми не бързахме да станем родители. Аз родих на 35 г., сестра ми постъпи по-умно и стана майка на 30 години. И макар майка ми да заяви своята готовност за внуци още преди няколко години, наложи ѝ се да почака доста... но пък след това в рамките на 2 години се появиха първите момчета в рода от три поколения насам!

В женската ни къща настъпиха мъжки времена.

И така, първа станах майка аз. Когато споделих, че очаквам дете, майка ми сдържа смело всички емоции, които вероятно са експлодирали в нея, и ми даде най-ценния съвет: „Ти си бременна, не болна“.

Вероятно както аз, така и тя не е била подготвена да бъде баба. Че то кой е – в корема ти има нещо, за което не знаеш нищо, а и ти нямаш идея какво да го правиш. Вероятно и с бабите е също, особено когато поколенията са толкова различни.

Докато се опомним какво се случва, стана ясно, че бебето е здраво закрепено вътре и е МОМЧЕ. Душата на майка ми се отпусна и тя се отдаде на едно от любимите си занимания - шопинга! Слава Богу, защото дори първият бебешки магазин не ми понесе и все още предпочитам да инвестирам, но не и да купувам лично детски дрехи и играчки.

Предадох с облекчение задачата по осигуряването на гардероба на младенеца и се завъртях на пълни обороти на работа до края на бременността.

Когато малкият се роди, и двете гледахме бебето като извънземно. Как да го гушнем, завием, повием, нахраним… Доктор Спок спаси младенеца от прегаряне, полузадушен в две одеала, сакън да не настине. Единствено баба ми, тоест прабаба му, се държа най-адекватно и го гушна здраво, без колебание, докато ние се суетяхме в състояние на паника и обожание.

След първите седмици на опомняне, майка ми се върна на работа, а аз изпаднах в нещо като ступор и едва на третия месец се усетих, че има Скайп с видеовръзка, чрез която да показвам бебето на баба му. Държах се като диктатор и не го давах на никого!

Междувременно майка ми подготвяше къщата си за първото посещение на ВНУКА у дома. Пълно почистване, дезинфекция … и броени дни преди да отидем на гости, съседите наводниха апартамента! Къщата беше отводнена, пребоядисана и възстановена по спешност и ние се преместихме за две седмици там с багаж като за тримесечие.

На Коледа Митко спеше блажено на столчето си покрай общата трапеза, а снимките оттогава показват баба и внук, влюбени един в друг.

Любовта им разцъфтяваше, но с препятствия. Щом отидехме на гости при баба, майка ми се разболяваше на мига, щом внукът ѝ кихваше. Разбирам силната им кармична връзка, но това беше прекалено. И така, това продължи докъм 3-тата му година, когато аз взех крути мерки и отказвах да ходим на гости, щом видя и един сопол на носа му.

С времето баба и внук започнаха да си приличат много и визуално. Майка ми се подстрига късо и двамата с Митко сега са като копия един на друг, но в различен спектър на красотата. И двамата обичат сладко и сладолед, както и риба, проявяват високи изисквания към околните и са силно независими.

С времето аз поизлекувах понякога болезнената си привързаност към сина ми и …таратарам… той прекара цели два дни с преспиване при баба си Наташа.

Вкъщи е по-вкусно, откакто се появиха внуците. Те върнаха в кухнята любими сладкиши от моето детство. Майка ми започна отново да прави палачинки, да пече курабийки и целувки. Лично аз нямам нищо против да прояви малко и от строгостта от моето време вкъщи, защото често тя прощава белите заради … един „невинен“ поглед.

Добре че внуците са двама, за да се научат да делят бели и наказания. А, на мен, горката, ми се карат, само защото съм изяла последното парче от любимата торта на детето.

Откакто вкъщи се появиха внуците, майка ми стана по-земна и по-фина. Бързо разбра, че децата и родителите (бабите също) са чисти и спретнати заедно само за снимка и бързо замени елегантните обувки и костюми с дънки и спортни обувки. Второ, внуците са естествен фитнес, дори и за мързеливци като нашето семейство.

Осъзнах, че майка ми е щастлива баба, когато преди няколко седмици я видях, гушнала двамата си внука (за кратко, преди да се разбягат по техните си работи), с най-блажената усмивка на доволен човек.

Колко му трябва на човек - деца за прегръдки, един таблет (задължително) и много търпение да строят заедно кули, гаражи, замъци. Е, идилията не е пълна без малко критика за родителите , защото детето не яде или не е с червения пуловер например.

Но бабите са затова – да угаждат на едни и да дисциплинират други! И някой ден някой да разказва за тях „Имало едно време една баба...“

cross