Малко преди коледната ваканция, която вече всички забравихме заради новините, които ни обливат, депутатите приеха на второ четене промени в Семейния кодекс. Въпреки че реформите би следвало да са за доброто на децата, родители, активисти и правозащитници заеха полюсни позиции.
Измененията предвиждат възможност за прилагане на т. нар. споделено родителство, включително в случаите, в които родителите не са постигнали споразумение за такова. Съдът ще е този, който може да го постанови. Досега действащият Семеен кодекс изключваше възможността за споделено родителство, ако родителите не са се разбрали предварително.
В промените е добавено още, че
„режимът на лични отношения между родителите и децата включва период или дни, в които родителят може да вижда и взема децата – през училищните ваканции, официалните празници и личните празници на детето и на родителя, както и по друго време, включително неприсъствено чрез телефонни разговори, писма, електронни съобщения и други подходящи средства за комуникация.“
Друг важен момент е, че родителят, при когото живее детето, трябва да съдейства на другия родител и да му предоставя информация.
От първоначалните предложения за промяна в Семейния кодекс отпаднаха исканията за мерки срещу „родителското отчуждаване“. В предложенията, които не бяха приети, се искаше право на преразглеждане и промяна в родителските права при „системно възпрепятстване на определените лични отношения от родителя, на когото са предоставени родителските права“.
Практиката в европейските страни приоритизира интереса на детето. Идеята е и след раздялата родителите да упражняват съвместна родителска отговорност, която обаче съдът може да промени при нужда. Ако родителите не могат да постигнат съгласие, се ползват услугите на семейни медиатори. И в случай че и след консултациите с тях няма решение, се намесва съдът.
Промените в Семейния кодекс у нас, от една страна, следват европейската тенденция за взаимна отговорност към детето и след раздялата на неговите родители, дори и в случаите когато те не могат да се разберат.
Някои европейски страни работят за засилване на защитата на децата заради убийства с цел отмъщение към другия родител (комплексът на Медея не е нещо ново и не се отнася само за жени). В Испания например по данни на Министерството на равенството (Ministerio de Igualdad) между 2013-та и юни 2025 г. 65 непълнолетни са загубили живота си по причини, свързани с т. нар. violencia vicaria (косвено насилие). Това е форма на насилие, при която агресорът се стреми да причини максимална вреда на партньора си чрез страданието или убийството на децата му. При посочените 9 случая за Испания през 2024 г. седем от децата са убити от собствените си бащи, а другите две – от партньорите на майките им, уточнява EFEminista – обществено-политически онлайн журнал на испанската информационна агенция EFE.
През септември 2025 г. испанското правителство предлага закон, който разграничава косвеното убийство (на дете или животно) като отделно престъпление, съобщава Reuters.
Ще успява ли обаче Темида в български контекст да припознава истината, за да бъдат децата отгледани в максимална сигурност? И ще издържи ли съдебната ни система на евентуален натиск в полза на интереси, различни от тези на децата?
Ако споделеното родителство би следвало да е най-висшата форма на разбирателство и баланс, то от двете страни на предложените промени в законодателството, досущ като разделени възрастни с „непреодолими различия“, застават защитници и противници на идеята. Събрахме доводите им „за“ и „против“, а към твърденията включваме няколко истории на семейства.
И докато в двата края на залата адвокати, психолози и неправителствени организации спорят, между тях, в центъра на юридическото поле, е есенцията на реалността. Там е сърцето на всяка история. Там има отчаяние от несправедливостта, бързо крачеща агресия, очакване за разплата. А от върха на този хаотичен куп от емоции и крясъци, в които възрастните не могат да се разберат, гледат децата.
По данни на НСИ в България през 2024 г. са се родили 53 428 деца.
През 2024 г. според статистиката на НСИ е имало 8650 развода. 20 643 са всички сключени бракове за страната през същата година.
Общият брой на гражданските дела, постъпили през 2024 г. в районните съдилища в страната, е 56 932, сочат данни на Висшия съдебен съвет. В това число влизат и семейните дела, като една част от тях са именно за определяне на попечителство. Публична информация за точния им брой обаче липсва.
Когато партньорите имат сключен брак, попечителството върви „в пакет“ с развода. При липса на брак делото за попечителство е самостоятелно и насочено към интересите на детето – кой родител ще го гледа, с кого ще живее и какви права има, без да се разглеждат въпросите за брака или имотни спорове.
Противници на промените в Семейния кодекс смятат, че реформите ще допуснат споделено отглеждане на децата, дори когато причината за разрив в отношенията на родителите е насилие.
Домашното насилие в България е като семейна реликва, която поколенията си предават с внимание и усърдност. Статистиката на загиналите от домашно насилие ни навежда на въпроса кого пази законът. Жертвата или насилника?
Според данни на Националния статистически институт от проучване, проведено в периода ноември 2021 – февруари 2022 г., относителният дял на жените, преживели насилие от интимен партньор, е 20,5%. В изследването са включени жени на възраст от 18 до 74 години. Делът на психическото насилие е най-голям – 19,4%, като според жертвите и адвокатите, с които се свързахме, то е и най-трудно доказуемо в съда. 7,1% е делът на физическото насилие, като тук са включени и заплахите за физическо посегателство.
Още не сме свършили, скрол надолу
Неправителствени организации слагаха червени удивителни пред предложенията за изменение на Семейния кодекс именно поради съображения, свързани с домашното насилие.
„Деца и жени, преживели насилие, ще бъдат принудени да поддържат продължителен контакт с насилника“, предупреждаваха от инициативата „За разумното прилагане на споделеното родителство“.
Адвокатът по семейно право Йорданка Бекирска, която е и президент на комисията по семейно право към Федерацията на европейските адвокати, е сред водещите юристи, подкрепящи прилагането на споделеното родителство. Бекирска участва в публични дискусии и инициативи по темата. В разговора ни с нея тя уточни, че прилагането на Закона за защита от домашното насилие е с приоритет, независимо какви са родителските отношения. Този закон и Наказателният кодекс се прилагат спрямо човека от семейството, който е обект на насилие, независимо от неговия пол и дали става дума за майка, баща, дете, баба, дядо.
„Ако има данни, че един родител е насилник, се депозира молба за защита от домашно насилие и независимо кой упражнява правата по отношение на детето, има по-силна мярка – мярката за защита на детето от домашно насилие. В такъв случай родителят бива ограничен от възможността да вижда детето си и да има нещо общо с него. Или го вижда в контролирана среда – при психолози и по време на супервизирани срещи, ако изобщо има допуснати такива.“
Бекирска добавя, че в случаите, когато дете живее в риск, се намесват социални работници, психолози и всякакви експерти, които да съдействат родителят да се промени. В случай че се наложат ограничителни мерки по Закона за защита от домашното насилие, в срок до 18 месеца на родителя не се позволява да се чува с детето или да се вижда с него. След изтичането на срока може да се определи ново ограничение в зависимост от промяната и поведението на родителя. Бекирска е категорична, че:
„Защитата на живота и неприкосновеността на детето е с приоритет.“
Законът за защита от домашното насилие се явява специален, съгласна е и адвокат Адела Качаунова, съпредседател на Българския хелзинкски комитет (БХК). Качаунова ръководи правната програма на БХК, включително стратегическо правно застъпничество и дела, свързани с човешките права пред български и европейски съдилища.
„Когато има мярка за защита, тя ще се приложи, независимо дали има споделено родителство. Съдът би трябвало да преценява този конфликт и да не изисква споделено родителство, когато има подобна мярка за защита.“
Адвокат Качаунова добавя, че обикновено насилието е спрямо другия родител и децата са косвена жертва.
„Децата, за съжаление, се използват за разменна монета в разрешаването на родителски конфликти и в наказването на другата страна, когато единият е недоволен от раздялата“, казва още тя. По думите ѝ не е задължително да става дума за родител насилник, макар че „психическото насилие също трябва да се възприема за насилие“.
Клиничният психолог Анелия Горгорова от гражданското обединение „Разумно споделено родителство“ и организатор на протестите „Против лобистките промени в Семейния кодекс“ споделя мнението си, че няма пряка връзка между Закона за защита от домашното насилие и Семейния кодекс, защото това, което е записано на хартия, не отговаря на практиката.
„И аз го виждам в съдебните решения. Виждам го в препоръките на социалните. Виждам го и в експертизи, които трябва да регистрират има ли негативно влияние, какви са взаимоотношенията и т. н. Така че практиката е доста негативна и в случай дори на сериозно насилие, то не се взима под внимание.“
Това ни дава повод да ви припомним и наш разговор с Десислава Петкова, социален работник във Фондация „За Нашите Деца“, в който тя каза, че е свидетел как за дете в риск е подаден сигнал до органа по закрила, но оттам връщат отговор:
„Видяхме, всичко е наред“.
Анелия Горгорова допълва, че при прилагането на Закона за домашното насилие не се влиза в дълбочина. По думите ѝ част от подалите оплакване жени, включително при сериозни случаи на насилие, не получават защита. „А когато говорим за психическо насилие, за финансово…? Представете си как това нещо се доказва в съда!“
Клиничният психолог знае, че тежките семейни казуси изискват разглеждане от хора с опит, защото въпросните казуси може да звучат заблуждаващо. Според нея обаче нужният тип компетентност липсва при специалистите, които се занимават с подобни казуси, включително липсва при съдиите. Горгорова твърди, че някои от тях разпределят контакта с другия родител механично.
Проблем не вижда съдът и в казуса на майка, с която се свързахме и която по нейно желание оставяме анонимна. Ще я наричаме Ива. Нейният бивш партньор е упражнявал и физическо, и психическо насилие над нея и децата им. По думите на Ива той е осъден за домашно насилие над децата и има мярка за въздържане заради насилие, но въпреки това е получил родителски права. Според Ива една от слабостите на системата е, че е трудно да отсее кой е жертвата и кой е насилникът:
„Съдиите нямат лакмус, с който да отсеят фалшивото домашно насилие от реалното. Защитата на жертвите на домашно насилие остава в сянка. Много е трудно да се докаже насилие. Много е трудно съдиите да възложат някаква адекватна мярка и е трудно и да се спазва.“
След раждането на двете им деца партньорът ѝ, по нейни думи, започва да се държи агресивно, упражнява психически тормоз и я поставя в икономическа зависимост. Ива решава да прекрати 12-годишната връзка и да напусне общото им жилище.
Когато приключват отношения си, все още важат предишните условия в Семейния кодекс с възможност за споделено родителство само при споразумение. Ива отказва да подпише такова, след което бившият ѝ мъж завежда лавина от дела срещу нея. Условието да прекрати делата е тя да се съгласи на споразумение за споделено родителство.
Как се прилагат закони и какви промени се прокарват според опита на Ива е и въпрос на влияние и пари. Тя остава с впечатлението, че Семейният кодекс е променен от група хора с влиятелни адвокати и с цел да се обслужат законово личните им семейни казуси.
Ива твърди, че съществува схема, в която се търсят съдии, склонни да постановят споделено попечителство по делата, които разглеждат.
Адвокат Адела Качаунова пък говори за „пазаруване на съдебни състави“. Тя казва, че когато делото бъде разпределено на състав, за който предварително е известно, че по-скоро уважава исковете на едната страна, молбата се изтегля и се внася на следващия ден отново. Така молбата се разпределя на друг съдебен състав и според Качаунова това е практика в Софийския районен съд.
По нейни наблюдения от схемата се възползват най-вече бащи, които са част от формални и неформални организации. Целта е да попаднат на съдебен състав, който е по-благосклонен към тяхното виждане.
„Самото съществуване на такива съдебни състави, за които предварително е известно, че са по-благосклонни към едната или към другата страна, е проблематично, но това не се разисква в юридическата общност достатъчно, така че да бъде преодоляно.“
Качаунова коментира още, че тази разнопосочна съдебна практика не следва непременно онова, което е в най-добър интерес за детето.
За клопката на системата разказва и Силвия Филева, която подкрепя прилагането на споделеното родителство. Нейната история вече сме публикували в Майко Мила. Тогава тя пожела да остане анонимна, защото все още между нея и бащата на децата се водеха дела. Борбата с партньора ѝ при кого да живеят децата започва, докато синовете им са на 6 години и на 8 години. Днес единият вече е пълнолетен, а другият е на 16.
Силвия разказва, че след дългогодишна връзка, започнала с грижовност, продължила със съвместен живот в Англия, с мъжа ѝ се разделят и децата остават при нея. Бащата изчезва безследно за два месеца, след това се появява, а две години след приключването на отношенията, Силвия завежда дело с желанието да се определи някакъв режим, в който да се включва и бившият ѝ мъж. След делото бащата започва да вижда децата веднъж или два пъти месечно, но по думите на Силвия понякога пропуска срещите. Тогава тя, децата и бившият ѝ партньор все още са в Англия.
Следват редица перипетии и здравословни проблем за Силвия. Налага се да бъде оперирана и бащата поема децата изцяло, докато тя се възстанови. Когато операцията минава, Силвия установява, че бащата се е върнал в България заедно с децата без нейното съгласие.
„Въпреки че не съм спирала да търся децата и да бъда в контакт с тях, беше заведено дело срещу мен за промяна на родителските права. Заради операцията на гръбнака и необходимостта да променя професията си се съгласих. Сключихме споразумение, след като доказах, че не съм изоставяла децата си.“
Тя твърди, че докато са при баща си, децата им са настройвани срещу нея. Пряко и косвено влияние Силвия вижда от майката на бившия си партньор, която е била социален работник. Именно чрез връзки в средите бабата е успяла да издейства протекция за сина си. Така за Силвия става все по-сложно да вижда децата си. Днес, години по-късно, комуникацията с момчетата е все така непълноценна.
„Срещите са много трудни. За да избегна това напрежение, ходя по-рядко да ги виждам. Старая се поне два-три пъти в годината. Но срещите са много напрегнати. Седим на улицата пред къщата, бабата е постоянно там. На мен ми е забранено да вляза вътре във входа на къщата, а там е звънецът. Няма дори как да звънна, когато пристигна. Трябва да им се обадя по телефона. Просто е някаква абсолютно нелепа ситуация.“
Според Силвия децата са обсебени от баба им, в което според нея, от една страна, няма нищо лошо, но проблемът е, че
„тази грижа всъщност ги лишава от нещо, което им се полага; нещо, което си е тяхно – майчината грижа.“
Лишение е ключовата дума и в разказа на Владимир Ненов. Преди 4 години и половина той се разделя с партньорката си и въпреки че тя се премества да живее на 300 метра, бащата вижда децата си едва 4 дни месечно. Твърди, че има случаи, в които дори този минимум не се спазва и се налага намесата на полиция или на Отдела за закрила на детето, за да получи достъп до децата си.
„Няма обективна причина да не си виждам децата, защото сме буквално съседи“, отговаря той на въпроса ни как си обяснява саботирането на срещите.
Владимир също казва, че децата са „тежко настройвани“ срещу него.
Той е един от активистите по въпросите за споделеното родителство и координира всички събития по темата в Пловдив. Необходимостта от споделено родителство вижда, защото според прилагания до промените Семеен кодекс, ако двамата родители не постигнат съгласие, съдът е длъжен да предпочете единия от тях и „това ги вкарва във война“.
„Хората, като се разделят, не се разделят, защото са най-щастливи. Те се разделят, защото има проблеми, особено когато пък има и дете. Решението да се разделите и всеки да си поема по своя път е много тежко. И въпреки това, щом се случва, значи има някакви непреодолими проблеми. Няма вече доверие един към друг, няма комуникация, няма път напред заедно.“
И ако до този момент, влизайки в съдебната зала, родителите се страхуват, че един от тях може да бъде предпочетен да гледа децата, сега според Владимир, „ако и двамата са годни, имат добър родителски капацитет и желание да полагат грижи за децата, съдът има право да постанови съвместно упражняване на правата. Тоест ти вече влизаш в съда и не се притесняваш дали няма да ти вземат детето. А си съсредоточен върху това да докажеш, че си годен родител.“
Още не сме свършили, скрол надолу
Досега действащият Семеен кодекс според адвокат Йорданка Бекирска е позволявал „окупация на родителските права“ – тоест възможност родителят, с когото живее детето, да взима авторитарно решения. В същото време по думите ѝ законът е позволявал родителските права да се упражняват в интерес на детето от двамата родители ЗАЕДНО и ПООТДЕЛНО (?!).
Бекирска дава примери от практиката си, в които:
Според Бекирска промените в Семейния кодекс ще преустановят тъкмо такива злоупотреби от страна на родителите.
Клиничният психолог Анелия Горгорова обаче вижда в измененията възможност за още повече конфликти, насилие и институционален тормоз:
„Представете си едно малко дете. Как ще бъде отглеждано то, ако родителите му не се разбират и ако единият прави напук на другия? Достатъчно е например родителите да използват различни родителски стилове – дори за режима му на сън. Когато единият родител не е съгласен с нещо, не можем да го принудим да се съгласи. Тоест в момента използваме закона, за да заведем поредното дело, в което да принудим един от родителите [който в в случая има своите основания да не е съгласен на споделено родителство, бел.ред.] да се съгласи с определени неща.“
По думите ѝ дори не става въпрос за по-сериозни решения като обрязването, с което дава пример адвокат Бекирска.
„Говорим за елементарни неща. Например да заведем детето на спорт. Вие знаете ли колко родители го саботират? Въпреки че е полезно детето да ходи на определен спорт или например на курсове по чужд език.“
Според Анелия Горгорова част от адвокатите, които лобират за промяната на законодателството, учат родители как да водят дела, как да саботират бившия си партньор, как да снимат например дома му с цел компрометиране на родителския му капацитет. Споделеното родителство, казва Горгорова, налага задължително осигуряване на контакт с другия родител, независимо какви са последиците за теб – „абсолютизиране, което вече се отрича в много държави.“
Бърза проверка в някои от големите европейски държави показва следното:
Във Великобритания например няма автоматично споделено родителство – съдът решава според „най-добрия интерес на детето“, а родителите могат сами да се договорят. В Германия споделеното родителство е възможно, но настъпва при доброволно деклариране от родителите или след съдебно решение – тоест също не е автоматично. Във Франция къде живее детето например се решава в зависимост от конкретните обстоятелства и преценка на съда или от споразумение. Испания допуска съвместен режим, но той се определя от съд или по споразумение и оценка какъв е интересът на детето.
Адвокат Адела Качаунова нарича промените „опасни“ заради българския контекст. Според нея има неща, които са принципно добри в други системи, но у нас се използват превратно.
„Споделеното родителство е нещо чудесно, но то предполага да има разбирателство между родителите, да има изградени работещи социални системи, които да им съдействат за преодоляване на конфликти. Нашите системи в България не работят качествено и ефективно, за да съдействат на родители в конфликт и за да предпазват децата им.“
Някъде по пътя, насред разказите за и против споделеното родителство, измежду завоите на семейните неразбирателства и нереформираната ни съдебна система, за-доброто-на-децата се е спънало в стена.
Дали ще е заради напазаруван съдия, или гнил социален работник, синовете и дъщерите ни се превръщат не просто в слушатели на ужасни истории. Нашите ужасни истории правят децата главни герои на кофти съдби.
Споделеното родителство звучи като хубавото начало на една осъзната раздяла. Зад ехото от съдийското чукче, насред мъдростта на Темида, без фокус и скрити от кадър, се спотайват истории за възрастни, които дърпат децата си, за да докажат, че са по-добрият родител; за да заявят някак, че „ти на мене децата няма как да ми вземеш“; за да обслужат своето его. Остава да се надяваме съдебната система да се справи с лабилността си и да не си затваря очите за насилието там, където наистина го има.
Накрая ни се ще да ви припомним старозаветната притча (Трета книга на царете, 3:16–28) за двете майки, които спорели пред цар Соломон чие е детето. И когато царят казал да се вземе меч, да се разсече детето на две половини и да се даде по една на всяка, едната жена казала да не го убиват и да го дадат на другата, защото „утробата ѝ я заболяла за сина ѝ“. И така Соломон разбрал коя е истинската майка и разпоредил да ѝ върнат детето.
Парите би трябвало да правят живота по-лесен. Но дали улесняват живота на родителите се е превърнало в изненадващо спорен въпрос. Отговорът му търси Стефани Мурай от The Atlantic.
Преди няколко години изследователският център Pew публикува проучване за родителството в Америка, което попадна на донякъде неинтуитивен резултат:
Родителите с по-ниски доходи по-често от тези със средни или високи доходи заявили, че намират родителството за приятно и удовлетворяващо „през цялото или повечето време“.
Разликата е минимална – повечето родители, независимо от доходите си, съобщават, че изпитват удоволствие от родителството през цялото или по-голямата част от времето – но този единствен сегмент от данните предизвика оживени дискусии.
Започнаха да се множат аналитични текстове, в които хората разсъждаваха защо най-необлагодетелстваните родители са „по-малко изтощени и стресирани и намират повече удовлетворение в родителството“, и защо жените с повече предимства са „най-нещастните майки“, отчитащи „най-високите нива на неудовлетвореност от майчинството“. Симон и Малкълм Колинс посветиха епизод от подкаста си на изследването на Pew, „развенчавайки предразсъдъка, че по-бедните хора непременно са нещастни, отглеждайки деца“, и аргументирайки, че „културни фактори като религията и дистанцията от бездетната градска култура им помагат по-добре да открият смисъл в родителството“.
Но тези интерпретации омаловажават (направо игнорират) друго важно заключение в същия доклад на Pew:
„Родителите с по-ниски доходи също по-често от тези с по-високи казват, че родителството е стресиращо през цялото или повечето време“ – и то с далеч по-голяма разлика. Те значително по-често изразяват притеснения, че децата им може да се сблъскат с тревожност и депресия; да бъдат тормозени, отвлечени, бити или простреляни; да злоупотребяват с вещества; или да имат проблеми със закона.
С други думи, дори самото изследване на Pew противоречи на твърденията, че по-богатите майки са най-нещастни и най-стресирани. И макар някои доказателства да сочат, че майките с по-високи доходи действително изпитват определен тип стрес, който майките с по-ниски доходи не срещат, голяма част от данните говорят за това, което бихме очаквали: По-заможните майки всъщност са… по-добре.
По-подробният прочит на данните на Pew и други източници показва, че въпросът кои майки се затрудняват най-много в Съединените щати е далеч по-сложен, отколкото много хора твърдят. Когато се свързах (бел. ред. авторката на текста) с Дженифър Глас, професор по социология в Тексаския университет в Остин, за да попитам как благополучието на родителите се преплита със социално-икономическия статус, тя ми каза, че не вярва данните да подкрепят идеята, че богатите, високообразовани родители се борят с родителството повече от тези с по-ниски доходи и по-малко образование.
„Никога не съм виждала данни за психично здраве, субективно благополучие или щастие, които да показват подобно нещо“, категорична е Глас.
В собствените си изследвания за това как партньорството и по-високите нива на доходи и образование влияят на благополучието на родителите, тя установява, че „трите фактора значително повишават щастието на родителите“, посочва тя. Данни, споделени с мен от Института за семейни изследвания, също показват, че делът на майките, които заявяват, че са донякъде или напълно удовлетворени от живота си, расте пропорционално с доходите.
Нещата се усложняват, когато спрем да питаме кои родители са „най-щастливи“ и започнем да се интересуваме как самото родителство влияе на благополучието на човека. Изследванията по темата са противоречиви. И почти всички данни страдат от един добре познат проблем, както всеки преподавател по статистика би напомнил, корелацията не означава непременно причинно-следствена връзка.
„В крайна сметка не можем да бъдем напълно уверени, че това, което приписваме на факта, че някой е родител, не е свързано с някаква трета променлива, която не сме отчели“, казва Дженифър Огъстийн, професор по социология в Университета на Южна Каролина, която изучава неравенствата в семейното благополучие.
Все пак изследователите разполагат с данни, подсказващи, че родителите с по-високи доходи, и най-вече майките, изпитват определен тип спад в благополучието, какъвто родителите с по-ниски доходи не преживяват.
Добре известно е например, че макар майките с висше образование да прекарват приблизително същото време с децата си, както майките с по-ниско образование, те посвещават повече от това време на „стимулиращи“ занимания като четене или игри, обясни Ариел Калил, професор по публични политики в Чикагския университет.
С помощта на данни от American Time Use Survey, която пита респондентите какво са правили предишния ден и как са се чувствали, докато са го правили – различни изследователи са задали следния въпрос:
Проучванията използват различни методи, но стигат до еднакъв резултат: „Отговорът е категорично не“, допълва Калил. Ако има разлика, тя е в това, че високообразованите майки се наслаждават на това време с децата си дори по-малко.
Друго проучване, съавтор на което е Огъстийн, използва същия набор от данни по малко по-различен начин, сравнявайки как се чувстват през деня родители с различни образователни нива спрямо хора без деца. Формирайки извод от предишни изследвания, показващи, че родителството е „разнородна смесица от емоции“, при която родителите изпитват повече ежедневна радост и смисъл, но и повече стрес от своите връстници без деца, се установява, че това важи само за високообразованите майки.
Майките с по-ниско образование не съобщават за по-високи нива на стрес (или радост) от хората без деца.
Очевидно тук действат множество фактори. „Посетете която и да е детска площадка в квартал от средната класа, ще чуете как майките, които най-често са там, говорят за едно и също: в какви дейности са включени децата им“, каза Огъстийн.
Организацията и координацията на тези дейности изисква много когнитивен ресурс и носи свой собствен тип стрес.
Високообразованите родители също по-често се преместват далеч от семейството си в търсене на образование или професионален растеж – и така остават без близки роднини, които да помагат с грижите за децата, отбелязва Даниела Неграя, поведенчески учен и съавтор на изследването. И, разбира се, „алтернативите на родителството за майките са драстично различни според класа“, казва Дженифър Глас. Например: майките с висше образование, които по-често работят в офис среда, може да възприемат проверката на имейли в офиса като приятна почивка от капризите на тригодишно дете.
За майките с по-ниски доходи, които работят в сферата на услугите, „хаосът на семейната вечеря може да звучи като музика“, казва Глас, „в сравнение с шума и напрежението на работното им място, където могат да бъдат обиждани или тормозени“.
Всяко от тези изследвания измерва различни неща, по различни начини. Питането на някого колко стресиран е бил, докато е хранил детето си вчера, няма много общо с въпроса колко стресиращо намира родителството като цяло или доколко е удовлетворен от живота си. Една отделена точка от изследването на Pew може да изглежда като доказателство за едно. Друга – за противоположното. А взети заедно с по-широкия корпус от изследвания върху класата и родителството, единственото ясно заключение е, че чувствата на хората към родителството са доста сложни.
Парите и образованието изглеждат доста добре – или поне не зле. Например, едно изследване, публикувано през януари, се стреми да установи дали и как пандемията е повлияла на т.нар. пропаст в щастието между родители и хора без деца.
Родителите в САЩ са имали по-ниски нива на щастие от хората без деца. Проучването открива, че с началото на пандемията тази разлика е изчезнала – и не се наблюдават различия в зависимост от образователното ниво на родителите. (Това се променя по време на самата пандемия, когато щастието на хората без деца спада повече от това на родителите, което дава предимство на родителите – може би защото децата им ги предпазват от изолация или защото разширената държавна подкрепа осигурява финансова стабилност.)
Друго ново изследване, базирано на анкета в 30 европейски държави, разглежда как родителството е свързано както с „удовлетвореност от живота“, така и със „смисъл в живота“. Според резултатите родителството почти навсякъде е свързано с по-голямо усещане за смисъл, независимо от пола или социалния статус. Но то се свързва и с по-ниска удовлетвореност от живота при жените, особено при най-уязвимите: младите майки, самотните и тези с най-ниско образование.
Още не сме свършили, скрол надолу
Може би е пресилено да вярваме, че богатите майки се борят най-силно с родителството. Но дори дотолкова, доколкото те срещат специфични стресови фактори, това не означава, както често се внушава, че тези проблеми са „по тяхна вина“.
Източник: The Atlantic
Детето променя отношенията в двойката, а с психиатъра д-р Владимир Сотиров дълбаем към отговорите на въпросите защо и как. В една съвсем нова и различна ситуация изведнъж усещането може да е като да имаш съвсем нов и различен партньор. Защото той проявява непроявени до този момент характеристики.
Ще разберете и какво правим със секса – правим ли го? Както и защо е важно мъжът да бъде овластен със задачи, свързани с детето, а не да е изолиран встрани. Ще се запитаме какви са очакванията ни към децата и до какво води натоварването им с отговорността, че заради тях сме заедно.
Какво да правим, ако имаме нужда от помощ – индивидуална и обща?
Д-р Сотиров извежда ползите от семейната терапия, която обаче невинаги е в посока партньорите да останат заедно. Как, ако стигнат до раздяла, да кажат на детето си по начин, който да го предпази от травматични последствия?
Гледайте епизода тук:
Д-р Владимир Сотиров е завършил медицина в Медицинския университет в София през 1995 г. От 1996 г. до 2002 е работил в Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ – Нови Искър. Има специалност по психиатрия от 2001 г.
Още не сме свършили, скрол надолу
Допълнителни специализации по когнитивно-поведенческа психотерапия и психосоциална рехабилитация. През периода 2001 – 2005 г. е ръководител на демонстрационен проект към Националната програма за психично здраве. Д-р Сотиров е член на Българската психиатрична асоциация и бивш председател на Софийското психиатрично общество.
Последвайте ни в каналите ни, където ще се стараем да ви излизаме максимално често:
Когато бях малка, единствените деца обикновено се смятаха за нещастни души – самотни, социално непохватни и често подигравани. Отчасти това беше така, защото тогава те бяха по-рядко срещани, а както всеки, наблюдавал животински видове, знае – различните често биват изолирани от групата.
От края на 60-те и 70-те години насам противозачатъчното хапче, нарастващият контрол на жените върху собствения им живот и инвитро процедурите направиха възможно родителите да планират по-добре семействата си и често да избират те да бъдат по-малки.
Единственото дете вече не се откроява толкова.
Въпреки това стереотипът се оказа изключително устойчив – до такава степен, че и днес много хора изпитват тревога по темата: родителите се страхуват, че са лишили детето си от преживяването да има братя или сестри, а единствените деца – че може би са пропуснали нещо важно в развитието си.
Важно е тези тревоги да бъдат обсъдени, тъй като тенденцията към по-малки семейства не показва признаци на промяна. Според Националната статистическа служба на Обединеното кралство, жените, родени през 1935 г., са имали средно по 2,42 деца, докато тези, родени през 1969 г., имат едва 1,91. Жените, родени през 1984 г. – най-новата изследвана група – досега имат средно 1,02 деца (макар че тъй като днешните жени често раждат по-късно, тази цифра може леко да се повиши). Според данни на Statista от миналата година във Великобритания вече има 3,7 милиона семейства с едно дете – малко над 45% от всички.
Според прогнозите до 2031 г. половината британски семейства ще отглеждат само по едно дете.
Като клиничен психолог с над 40 години опит в работата с деца и семейства, бих искала да уверя родителите, че решението да имат само едно дете днес е отличен избор – и ето защо.
Да си без братя и сестри вече не е толкова необичайно и следователно не привлича подигравателно внимание. Това е особено важно, защото дете, което е било тормозено, често избягва социални ситуации и така губи възможности за общуване, които и без това са по-ограничени. Второ, данните, които някога придаваха научна достоверност на стереотипа за разглезеното и нещастно единствено дете, отдавна са напълно опровергани. Повечето идват от анкета, проведена от американския психолог Е. У. Боханън в края на XIX век сред 200 възрастни. Той ги помолил да опишат особеностите на единствените деца, които познават.
От това „проучване“ – базирано на вторични мнения, пристрастен език и без контролна група – Боханън заключил, че единствените деца са разглезени, егоистични, нетолерантни и самовлюбени. Защо това описание е оцеляло толкова дълго, остава неясно, но вероятно се дължи отчасти на факта, че Боханън е бил ученик на влиятелния психолог Дж. Стенли Хол, който е заявил, че „да бъдеш единствено дете е болест само по себе си“.
По-нови и добре конструирани изследвания, разбира се, напълно опровергават тези твърдения. Метаанализ на над 100 проучвания, публикуван от Тони Фалбо от Тексаския университет в Остин, показва, че като цяло характеристиките на децата с и без братя и сестри не се различават значително. И все пак митът за нещастното единствено дете продължава да живее.
Например, скорошно изследване в Китай установява, че единствените деца често са по-конкурентни личности и по-малко толерантни, но също така са по-креативни, мислят извън кутията и се чувстват добре, когато са сами. А макар че наличието на братя и сестри носи ползи – като развитие на социални умения – то има и своите недостатъци: детска ревност и по-малко внимание от страна на родителите.
Често тревогите относно семействата с едно дете са свързани с бъдещето. Не е ли по-добре да имаш братя или сестри, с които да споделяш спомени като възрастен или които да помогнат в грижите за родителите в старостта им?
Може би. Действително съм работила с немалко единствени деца, които се оплакват от изтощение, докато се грижат за възрастните си родители.
Но в същото време най-тежките семейни конфликти, на които съм ставала свидетел в практиката си, не са били между партньори, а между възрастни братя и сестри, които спорят кой носи повече отговорност за грижата за родителите – и кой има право на какво след смъртта им.
И накрая, по-щастливи ли са родителите с големи семейства от тези с едно дете?
Очевидно не. Изследване на Лондонското училище по икономика, включващо британски, германски и датски участници, показва, че субективното усещане за благополучие е най-високо при раждането на първото дете, но след това – особено при майките, макар и не значително при бащите – постепенно намалява с всяко следващо дете.
а евентуалните недостатъци могат да бъдат компенсирани с умело родителство. Това е може би най-важното послание за всички майки и бащи, които се тревожат по темата: мачът не е свирен. В случая с единствените деца е изключително полезно да се насърчава умението им да споделят и да се поставя акцент върху адаптивността – дори с допускане на известен хаос в ежедневието, тъй като това са умения, които децата с братя и сестри усвояват естествено.
Още не сме свършили, скрол надолу
Стигмата вече почти е изчезнала, но на родителите, които се притесняват, бих казала: имайте толкова деца, колкото чувствате, че е правилно за вас, ако изобщо желаете да имате деца – и се постарайте да игнорирате неоснователния стереотип за самотното и разглезено „единствено“ дете. Щастието и благополучието зависят от много фактори. За децата най-важното не е колко братя и сестри имат, а как са възпитавани: дали знаят, че са обичани заради това, което са, и колко щастливи и емоционално стабилни са техните родители.
Източник: The guardian.com
Да получаваш 180 000 паунда годишно (*около 403 000 лева, тоест – 33 600 лева на месец, бел. ред.), за да обучаваш дете, може да звучи като работа мечта, но има една уловка: детето е само на една година, а задачата е да го подготвиш за Итън.
Богато семейство, което се намира край Лондон, „търси преподавател, за да осигури пълноценна британска културна среда“ за детето им. Това пише Guardian, позовавайки се на обява, публикувана от Tutors International – компания, която се определя за „ръчно изработения Bentley на частното обучение“.
В обявата се уточнява: „Родителите му искат да възпитат дете, което е с истинско усещане към две култури. С по-големия му брат започнали още на пет години, но разбрали, че дори това е твърде късно, за да постигнат целта си. Затова сега търсят преподавател.“
За да получи заплатата от 180 000 паунда, „изключителният“ преподавател трябва да отговаря на дълъг списък от странни изисквания, основани на социалния статус:
За сравнение, опитен управител на детска градина в Англия може да изкара около 35 000 паунда годишно – и без да разбира от поло. В този случай обаче идеалният кандидат трябва да е завършил „най-добрите училища и университети в Англия“ и да е „израснал в социално подходяща среда… образован и изискан, с отлични маниери и лични ценности“.
Кандидатът трябва да е непушач. Осигурени са безплатен паркинг и четири седмици годишен отпуск.
„Впоследствие семейството се надява синът им да бъде приет в елитно училище като Итън, Сейнт Полс, Уестминстър или Хароу. Важно е образованието на момчето, дори на най-ранен етап, да започне да го подготвя за такъв начин на живот“, се посочва още в обявата.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Той трябва да бъде изложен на широк спектър от типично британски преживявания, които да оформят навиците, възгледите, вкусовете и спортните му предпочитания. Например няма причина момчето да не посещава Лордс, Уимбълдън и Туикънъм.“
„Музеи, художествени галерии и театрални представления могат да бъдат включени в обучението му, така че ученето да се превърне в естествен резултат от един ден, изпълнен с разнообразни занимания. Макар че е само на една година, преподавателят може да използва такива места – дори и по-обикновени като местния парк, кафене или библиотека – за отправна точка при усвояване на цветове, числа, букви, истории, вкусове и музика.“
От Tutors International са категорични, че обявата и семейството са напълно реални, и уточнява, че кандидатите трябва да имат предишен опит „в частни имения, посолства или кралски домакинства“, посочен в автобиографията им.
Източник: Guardian
„Почти пет години минаха, откакто станах майка за трети път – имам трима синове“, пише Франческа Хорнак пред изданието Mamamia.com. И ето как продължава:
През това време много хора ме питаха: „Как е с три?“ Някои с едва прикрит ужас, други с осезаема завист, но винаги с любопитство, което никога не съм усещала след първото или второто дете.
Единственият отговор, който ми звучеше правилен, беше: „Все едно да си поръчаш десерт.“
В началото всички сте жадни, гладни и нетърпеливи, разлиствате менюто и внимателно избирате предястията. Това е първото дете. Когато храната пристигне, вълнението е голямо, защото всички сте гладни и хвърляте поглед към чиниите на другите. Сравнявате тайно кое изглежда по-добре. Вие сте очаквали едно, но получавате друго – и въпреки изненадата сте възхитени. Винаги има и някой, на когото предястието закъснява, и това е трудно за преглъщане, макар той да твърди, че „всичко е окей – няма проблем“.
Вече сте се настанили удобно, навлезли сте в ритъма. Никой не гледа толкова гладно в чуждите чинии, разговорът се раздвижва в други посоки. Постепенно обаче приятелите ви започват да казват, че са сити. Но не и вие. Вие още мислите за вкуса на карамелената торта в края на менюто. Само че не го споменавате, за да не изглеждате лакоми.
И тогава сервитьорът вдига чиниите и пита дали някой иска десерт. Всички около вас почти в един глас отказват. Вие обаче се изненадвате – ама как никой не иска десерт?
А за вас вечерята изглежда недовършена, твърде солена, сякаш липсва баланс. Това е третото дете, особено когато вече имате две от един и същи пол.
Изкушението е там. Замисляте се: „Ами ако после съжалявам, че не опитах сладкото в този ресторант?“ Да, ще се наложи да ходите повече на фитнес, но в този момент кого го интересува? Улавяте погледа на приятелка, която също сякаш не се е отказала съвсем от идеята, и казвате весело: „Хайде, само ще разгледаме менюто.“
Странно е – въпреки че всички твърдяха, че не могат да хапнат повече, сега проявяват огромен интерес към вашата чиния. Много повече, отколкото към предястието и основното. Изведнъж усещате статута си на „различния“, на бунтаря, на човека, отдал се на удоволствието. Радвате се, че сте послушали сърцето си. Може би дори сте леко самодоволни, когато виждате завистливите погледи на приятелите си. Но не чак дотолкова, че да не им подадете лъжичка да опитат – и без това ще ви трябва помощ.
И е шокираща. Как е възможно? Но после се сещате за коктейлите, виното, водата, ментовия чай… Всичко, което се трупа на сметката, когато имаш бебе и купуваш колички, легълца, дрешки, играчки.
След вечерята се чувствате препълнени и почти ви се повдига. Кълнете се, че повече не искате да виждате торта. Но на следващия ден, когато качвате снимки от угощението в Instagram, отново усещате онази горда самодоволна усмивка. Да, можехте да минете и без десерт. Но го поискахте. И в крайна сметка три ястия звучат като завършено меню.
Парче торта за рождения ден, въпреки че вече сте поръчали десерт? Това са близнаците. Или пък, ако сте опитали твърде много маслини и чипс преди предястието – тогава сте леля или чичо, което дава бегла представа за родителството, но никак не е същото. Ако пък сте онези решителни двойки, които веднага поръчват „сет меню“ и знаят, че ще имат три деца, още преди да са започнали – това е друга история.
Ако един от партньорите не е съвсем убеден, тогава поръчвате десерт с две лъжички. Ако на масата има много малки блюда за споделяне – това е смесеното семейство. Понякога модерно и прекрасно, друг път – сложно.
Още не сме свършили, скрол надолу
А сирената след десерта? Това вече е четвъртото дете. Почти непоносимо.
И накрая, когато най-сетне се приберете късно през нощта, осъзнавате, че ако не бяхте поръчали десерт, вече щяхте да спите. Но пък и нямаше да знаете колко сладко е било.
Източник: Мamamia.com
Много обичаме да ни разказвате вашите истории, а ние да ги четем и да ги награждаваме. Така ще правим цяло лято. Този път конкурсът за читателски текстове е подкрепен от нашите приятели dm България и dm babybonus – вашия съветник по време на бременността и отглеждането на детето ви. Те ще наградят 5-ма от вас със страхотен сет от продукти на различни dm марки – всичките са ви любими. Ние от Майко Мила пък ще подарим на още 10 души най-новата ни книга „Майко мила, бременна съм!“.
Всички имаме истории, свързани с очакването, появата или първите мигове с бебето. И няма значение дали вече сме родители, дали говорим за близко до сърцето ни дете (племенник, внуче, дете на приятели) или тепърва ни предстои да имаме свое бебе. Така че може и да не сте били бременни конкретно вие, а да ви е развълнувала нечия друга бременност и да искате да ни разкажете.
Изискванията към текстовете можете да видите в края на материала. Очакваме ги до 25 август на konkursmaikomila@gmail.com.
Рафие Шерифова е майка на Мелин, която съвсем скоро е навършила 2 години. Рафие участва в конкурса с история, описана като писмо до дъщеря ѝ. За да може един ден да я вдъхнови и да вярва, че ще открие човек, с когото да създадат семейство.
„Рожбичке единствена моя, ще ти разкажа историята за една любов и за знаците, които Вселената ни даде.
Всичко започна един далечен август – моят месец. Една прохладна планинска вечер с небе, обсипано със звезди. Видях падаща звезда и си пожелах него – човека, когото сега казваш, че те е родил, а щом аз оспоря, ти се смееш весело и отсичаш категорично, че не аз, а баща ти те е родил (на две годинки го твърдеше това) . Ха-ха!
Да, пожелах си мъж, който да е моето море, което се вълнува, щом види мен. Пожелах си мъж, който да е най-добрият баща. И не след дълго го срещнах.
Беше много по-горещ, много по-специален, по-вълнуващ и незабравим. Месецът, в който съм родена, същият този месец, в който си пожелах на една падаща звезда да срещна баща ти, се появи ти, моя мъничка звездичке.
Видяхме падаща звезда. Беше краят на декември. Една вечер се прибрахме и пътувайки в колата, видяхме падаща звезда. Беше пълна тишина, разменихме си по един поглед и за двама ни беше ясно – една ярка малка звездичка започваше да живее в мен. Тогава тъкмо чакахме да разберем дали съм бременна.
След тази падаща звезда дори нямаше нужда да си правя тест за бременност. След няколко дни направих тест. Знаехме резултата, но искахме да имаме и него за спомен.
Така започна всичко. Беше вълшебно и става все по-красиво.“
За децата Десислава Петкова е „специален роботник“. Но всъщност тя е социален работник и ръководител на екип във фондация „За Нашите Деца“. Организацията започна кампания, с която да ни обясни с какво наистина се занимават хората като Деси. На финала на разговора с нея дърпаме чертата и си даваме сметка, че в длъжностната характеристика липсват човещина и сърце. Как обаче се запазват те в големия лош свят, защо едни хора искат да оставят децата си и има ли изход, когато мислиш, че вратите са заключени…
Десислава Петкова. Снимка: Фондация „За Нашите Деца“
Деси, опишете ни работата си, както бихте я описали на дете. Какво правите?
Социалният работник, най-общо, помага на хора, които не функционират по най-добрия възможен начин в обществото. Моята работа конкретно и работата на фондацията е насочена към деца от 0 до 7 години. Ако са с трудности или увреждания – до 10 години.
Каква е цялостната идея на фондация „За нашите деца“?
Идеята е, че ако инвестираш в ранното детство, печелиш повече. Защото след това, когато се натрупат дефицити и трудности, лоши моменти, травми, по-скоро гасиш пожари или отработваш някакви щети.
През първите три години мозъкът е най-бързо развиващ се, най-попиващ. Най-способен да променя неща, които не са се случили по най-добрия начин. И ако приемем, че детето има някакъв потенциал, инвестирайки възможно най-бързо в него, можеш да попълниш най-голяма част от дефицитите и то да достигне най-голям процент от потенциала си.
Това означава ли, че след определена възраст става все по-трудно и няма спасение от тежките преживявания и травмите?
Спасение винаги има. Въпросът е, че количествата усилия и ресурси, които хвърляш в ранното детство, ще са с много по-голяма възвръщаемост, отколкото тези в по-късен период.
Като във всяка професия и в тази има хора, които сякаш са родени за това, но има и други, които е възможно дори да вредят на ситуацията. Какво правите, ако Ви се наложи да работите с такъв човек – и във фондацията, и извън нея?
Във фондацията не съм виждала човек, който да вреди. Може да има човек, когото трябва да го понаучиш, защото приемаме и доста млади колеги. А вече във външната среда са множеството вредители – там се опитваме по законни начини да им влияем. Тоест сигнализираме хората над тях.
Например, ако хора от отдел „Закрила на детето“, които са органът по закрила, не правят нещо, както е по закон, наредба или по изисквания, и говорим с тях, и те продължават да не го правят, тогава пишем към регионална дирекция „Социално подпомагане“ (РДСП).
„Закрила на детето“ е отдел на дирекция „Социално подпомагане“, каквито има във всяка община. Регионалната дирекция е тяхната шапка във всяка област. Всички регионални дирекции са подчинени на Агенцията за социално подпомагане, която е държавният орган. И така нагоре, нагоре, нагоре, нагоре, докато задействаме някого.
Снимка на Фондация „За Нашите Деца“ от дом, в който специалистите на фондацията ходят на посещение.
Случвало ли се е, въпреки че се подават сигнали, да няма ефект?
Да, често се случва. Най-малкото заради принципа на разглеждане на сигнали. Когато пусна сигнал до отдела за дете в риск – много е бито, видяла съм го, работя с него – и те не реагират по установения ред, аз пиша същия сигнал и слагам копие до техните началници. Само че това, което правят техните началници, е да върнат писмо на същия отдел, който не е свършил работа и да кажат: „Тук имаме сигнал за еди-кое си дете, вижте какво става“. И те връщат: „Видяхме, всичко е наред“.
А как си обяснявате това? Тук не става въпрос за документ, а за бито дете. Дори да не си социален работник, това би следвало да провокира някакви емоции, емпатия, нещо да те жегне и да се задействаш.
За мен има два основни проблема. Единият е свързан с условията на труд за колегите от системата. Във Велико Търново работех в кризисен център за деца жертви на трафик. Там се е случвало да нося хартия за принтера на социалните работници в отдела. Също така си изчерпват за отрицателно време полагащите се часове за служебна кола, понеже я делят с още хора. Или ако искат да настанят някое дете някъде – няма места.
За София са ми разказвали колеги преди години, че в отдел „Закрила на детето“ всички социални работници са правили график за ползване на един компютър, на който да пишат. А има много за описване. След един час пряка работа с човек има повече от час писане. И тези колеги чакат на опашка за компютъра, за да пишат. Така че ако те не свършат нещо в срок и аз съм им много сърдита, се замислям дали въобще имат къде и как да го напишат.
Тоест от една страна са техните възможности, които са силно ограничени, плюс заплатата, която не е висока. И второ – там няма изискване за квалификация и за компетентност. Може да отидеш от средното училище и в движение да се учиш какво и как се прави.
Според мен, понеже от 20 години гледам какво се случва, държавата няма интерес тази система да функционира.
И все пак органът по закрила е отделът, който носи отговорност. Затова логично е там да се вземат и решенията. И когато това са грешни решения или вредни решения, на нас ни е много мъчно и тежко, но те носят отговорността. НПО секторът не може да изземе тази функция.
Имали ли сте случай, при който заради немарливост се е стигало до фатален изход?
Имахме един случай с майка на 22 години с три деца, която беше абсолютно сама. Тя не издържаше повече с тези деца, не можеше да отиде никъде, да излезе до магазина… И ги оставяше сами. Те бяха на 3 години, на 1 година и новородено. Детето на 3 беше с неустановени дефицити, тъй като така и не се разбрахме с нея да отидат на лекар и да се установи какво не е наред с него.
Трите деца живееха в претъпкан с вещи апартамент от 80-те години. И всъщност към края на нашата работа малкото дете беше прието в болница с черепно-мозъчна травма и имаше опасност от загуба на зрение. Предполагаме, че в някой от случаите, когато майката ги е оставяла сами, то или е паднало, или някое от другите го е съборило.
Но тези деца продължиха да си стоят сами. Майката много ни се разсърди, защото пускахме сигнали. От отдела за закрила на детето казаха: „Ние я познаваме, тя е чудесна. Пък и няма къде да ги настаним тези деца“.
Майката започна работа с нас доброволно и можеше във всеки един момент да се откаже да работим заедно. И тя това направи – прекрати работа с нас, защото не ѝ харесваше какво казваме. И в момента не знам дали това дете е живо.
Стереотипното мислене към подобна история би било, че става дума за майка от ромски произход.
Не, не е от ромски произход.
А има ли дискриминация от страна на държавата към ромски семейства?
Има дискриминационно отношение, но то е по-скоро към хора с нисък социален статус и ниско образование. Тоест, ако насреща им седи човек, който очевидно не разбира, не борави с думите, не е ориентиран, някои от социалните работници, които не са „топ специалисти“, биха могли да го третират зле. Но такива хора ще третират еднакво зле и българите, и ромите, ако са на това ниво.
По какво се разпознава социалният работник, който върши дейностите си със сърце?
Такъв социален работник стига до възможния край, за да постигне някаква промяна. Имам колежка, която за всеки от случаите си стига до финал. Каквото ѝ се даде и не върви, тя го докарва докрай. И тя, между другото, дойде от отдел „Закрила на детето“.
Наредба на здравното министерство дава възможност на неосигурени бременни жени да имат определен брой безплатни прегледи и изследвания. Въпросната ми колежка откри, че наредбата не се прилага. В софтуера на болницата, в която тя изпрати една от жените, с които работим, основанието от наредбата не съществуваше и бременната трябваше или да си плати, или да не ползва услугите.
Колежката ми разпечата наредбата, пусна я на всички болници, с които работим, пусна я на тези, които са я измислили, пусна я на всеки, за когото се сетиш. Натиска ги няколко пъти с писма, с телефонни обаждания, преследва ги, умолява ги, развява им наредбата и в крайна сметка – с няколко прости движения – основанието беше въведено в софтуера. И така тази наредба заработи.
Има ли наистина лоши норвежци, които ще дойдат да отнемат децата ни? Къде да ги намерим?
Не сме ги виждали. Пуснали сме пипала навсякъде в държавата, запознати сме с всичко, което се случва, но норвежците не сме ги виждали. Аз мисля, че те отдавна спряха да се интересуват от нас.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разкажете ни история с щастлив финал.
Част от работата ни е по споразумения, които сме сключили с няколко болници, да посещаваме родилни отделения, в които има родилка, заявила, че възнамерява да остави детето си. Законът предвижда през първия месец от раждането на детето тя да не може да подпише декларация, че го дава за осиновяване. Тоест законът предполага, че жената е силно емоционално разлюляна, че в момента има някаква криза, че хормоните ѝ бушуват, и не ѝ дава да се откаже от детето на мига. Разчита се, че в този един месец може да се формира някаква връзка между нея и детето, че може роднините, които не я подкрепят, да размислят.
Ние обикновено консултираме майките, но никога идеята ни не е непременно да задържим бебето в семейството. Ако видим обаче, че жената има някакво желание да остане с него, но нещо друго ѝ пречи, трябва да разберем какво е то и да видим дали могат да се наредят така нещата, че детето бъде при майка си.
Ако тя категорично го отхвърля, подкрепяме решението ѝ, защото ако го набутаме насила в ръцете ѝ и тя си тръгне с него, не знаем след седмица в коя кофа ще го намерим.
Но при всички случаи консултираме майките за възможни варианти. Имахме случай с бременно непълнолетно момиче, ученичка. С майка ѝ бяха решили, че ще крият бременността от бащата на момичето, защото „какво щял да каже“. А то видимо го искаше това дете, но майка ѝ беше решила друго.
Снимка на Фондация „За Нашите Деца“ от дом, в който специалистите на фондацията ходят на посещение.
В хода на консултацията, която направихме, ѝ обяснихме, че когато тя остави детето, органът по закрила ще трябва да изиска декларация от определен кръг от семейството, че не могат да се грижат за новороденото, тоест от нейните родители и от нейни пълнолетни братя и сестри. И така те няма да могат да скрият от баща ѝ това дете. Тогава събраха някакъв кураж. Признаха му на този човек, че дъщеря му има дете. А той много се зарадва, че има внуче. Момичето изведнъж разцъфна и бебето остана в семейството.
Но има майки, които идват да си оставят бебетата и дори не са съобщили на бащите на децата. Една майка беше казала на мъжа си, че бебето е умряло. Тя си живее с него, имат две други деца... По някаква причина беше решила, че това дете няма да го задържи, защото двете по-големи са с някакви дефицити, които тепърва ще изследват какви са. В крайна сметка същата колежка, която накара наредбата за неосигурените бременни да работи, разговаря с жената.
На следващия ден тя вече се вълнуваше от бебето. Искаше да го види. Колежката ѝ каза да информира бащата, за да помислят заедно имат ли възможност да го гледат. Тя му беше съобщила. Той се беше зарадвал, много си го поискаха и всъщност си го взеха.
Със съпруга ми сме заедно повече от десет години и сме женени повече от половината от това време. Въпреки че нито един брак не е идеален, бих казала, че мъжът ми е толкова подкрепящ и любящ партньор, какъвто малко имат щастието да срещнат. Независимо дали става въпрос за работа, помощ покрай бременността ми, или с дъщеря ни, не бих могла да искам повече.
Диагностициран е като дете и има много от класическите симптоми на разстройството – хиперактивност, импулсивност и лоши организационни умения. Но въпреки често негативните конотации, свързвани със СДВХ (или ADHD на английски), и собствените му проблеми с разстройството, то е вкоренено в различни аспекти от личността му. И това са някои от нещата, които обичам в него най-много. Желанието му да преминава от задача към задача е идеално, когато дъщеря ни иска внезапно да зареже магнитния конструктор, за да играе на Бел от „Красавицата и Звяра“. Начинът, по който работи мозъкът му, го прави схватлив и способен да вижда нещата от съвсем различна гледна точка.
Някои от симптомите, които са най-разочароващи и за него, и за мен като негов партньор, са забравянето, дезорганизираността, лесното разсейване. Преди да имаме дете, това бяха неща, които просто ме дразнят. Трябваше да му напомням да почиства, да върши домакинска работа. Или да му помагам да не забравя да си направи уговорки или да си запише нещо в календара. Но докато бяхме само двамата, нямаше проблем с това.
След като се роди дъщеря ни, научих за фразата родител по подразбиране (default parent). Това е този родител в семейството, който е отговорен основно за задачите, свързани с грижата за децата и управлението на домакинството. Тъй като и двамата имаме постоянна работа и се грижим за детето поравно, реших, че няма да e проблем да сме равни и по отношение на домакинските задачи (и товара от планирането им).
Една от най-големите изненади за мен в родителството беше колко много психическо натоварване има. По принцип това е невидимата работа, свързана с управлението на домакинството и семейството. Запомняне на ангажименти и срещи (в това число лекари, уроци, проекти за градината и после училище), планиране на грижата за децата, запомняне на всякакви подробности. Тук влиза и това да се уверите, че нуждите на всички в къщата са задоволени. Без да генерализирам, но при хетеросексуалните двойки това често пада върху майката. И в моя случай, поради състоянието на съпруга ми, се стовари върху мен. Нищо не е било злонамерено или целенасочено, но го има. Когато става въпрос за планиране на храненето на дъщеря ми, съм аз. Планиране на ангажиментите с градината – пак аз. Уговаряне на срещи, грижа за домакинството – аз, аз, АЗ.
Имах повече от 10 години, за да разбера как работи мозъкът му, и знам, че е в сила някакъв вид прекъсване, което го спира да поеме автоматично това умствено натоварване, както го правя аз.
Когато трябва да се пусне пералня, може да гледа купчината мръсни дрехи цяла седмица, преди да разбере, че трябва да направи нещо с нея. При мен тази мисъл идва след секунди. Когато му напомня да направи нещо, то ще бъде направено... Но, както му обясних и на него, необходимостта да му напомням само увеличава психическото ми натоварване.
Иска ми се да мога да кажа, че почти три години откакто съм майка, вече съм открила как да помагам и на него, и на себе си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Това е тема, за която говоря много при терапевта ми, с ясната мисъл, че имам наистина силен партньор и родител на до себе си. Но също така ми се иска той да носи повече от психическото натоварване, което се налага да нося аз. Ако трябва да кажа къде в действителност сме в нашите отношения, то трябва да призная, че сме на етап много разговори, напомняния и опити да го „срещна“ там, където е той.
И макар че някои дни са по-лесни от други, трябва да приемем факта, че мозъците ни не работят еднакво.
И макар че психическото натоварване при мен да е по-голямо, поне съм благодарна, че той иска да отнеме част от това тегло. Дори и когато се налага ясно и конкретно да му кажа какво точно има да поеме.
Aвтор: Нади Бард
Източник: Scary mommy
И добре да живееш, един ден чуваш: „Мамо, искам куче“. Шегата настрана, има семейства, които обожават кучетата и те пасват на техния начин на живот. Но, уви, както и авторката на текста споменава, всичко започва добре, НО... Не всеки стопанин на куче може да свикне с всичко, свързано с кучето, защото освен радост, има понякога и други неща като косми, миризма, мръсотия, лай... А когато в картинката има още три деца, мъж, къща и постоянна работа, става може да стане ей така:
8-годишният ни син поиска домашен любимец. Въпреки че първият му избор беше котка, алергиите на някои членове от семейството изключиха тази възможност. Направихме списък с други домашни любимци: чинчила, заек, мишка, пор... куче?
При мисълта за куче в главата ми изникна бъдеще, изпълнено с малки кученца. Представях си как го водим на дълги разходки или на фермерски пазар в събота сутрин. Или как хората ни спират, за да погалят нашата добре възпитана австралийска овчарка с различен цвят на очите – едното синьо, а другото зелено. И понеже със съпруга ми обмисляхме да имаме трето дете, реших, че кучето може да притъпи желанието ни за още едно бебе.
Имайки предвид алергиите, в крайна сметка се отказах от мечтата за австралийска овчарка или кученце, което да спасим от приют. Вместо това избрах куче, на което му падат по-малко космите и което ще държи настрана плъховете в квартала – ирландски мекокосмест пшеничен териер – или това, което един приятел нарече кръстоска между лама и пудел. Взехме кученцето от развъдника, прибрахме се вкъщи и всичко беше добре (за момента).
Кръстихме я Мейпъл, защото беше с цвят на кленов сироп (бел. ред. maple syrup от английски). Играеше с децата, гушеше се в скута ми и се сприятеляваше с кварталните кучета. Като отдаден стопанин, какъвто се стремях да бъда, приложих всички съвети в книгата за обучение на кучета с много ентусиазъм, какъвто не бях изпитвала от първото ми раждане насам.
Мейпъл премина курс за обучение на кучета. Възлагах големи надежди, че тя ще бъде куче за пример, както и примерен член на семейството. Мейпъл внесе много радост в къщата. Децата ми обичаха да играят на криеница с нея, а съпругът ми обикна разходките с нея. И как енергично го посрещаше всяка вечер, когато се прибираше от работа.
С порастването си Мейпъл ставаше все повече куче и все по-малко очарователно кутре. Миришеше. Освен това дълбоко в себе си все още исках бебе. Година след като доведохме Мейпъл у дома, забременях с третото ни дете и това завинаги промени връзката ми с Мейпъл. Сривът в отношенията ни настъпи, когато всичко, на което беше обучена, започна да се пренебрагва. С бременността дойдоха и гаденето, и умората. Вече не можех да събера сили за всекидневните ѝ разходки рано сутрин и късно вечер. Все се надявах, че тези симптоми ще преминат след първия триместър, но те продължиха и през втория. И понеже едва функционирах, каквото ми оставаше като енергия, се насочваше към децата.
Това доведе до много неприятно поведение от нейна страна. Дърпаше се по време на разходките, лаеше непрестанно през прозореца и започна да краде храна от деца. Веднъж дори се качи на плота и отмъкна цяло кубче масло. Поради чувствителния ѝ стомах кражбите ѝ винаги завършваха с експлозивна диария или повръщане. А нейното повръщане в този момент беше проблем, защото и аз повръщах – стигах до 12 пъти на ден през първите шест месеца от бременността ми.
Спомням си как една сутрин, докато бях на четири крака, за да чистя друга особено неприятна бъркотия, започнах да хлипам.
След като бебето се роди, забелязах колко безразлична беше Мейпъл към този най-нов член на семейството. Когато около 6-ия месец синът ни започна да пълзи, можеше да лази до Мейпъл цели 10 минути, за да я пипне, а тя просто ставаше и се преместваше.
Бебето вече е на 2 години, а безразличието на кучето понякога се превръща в ръмжене, когато синът ми играе с нея. Което ме кара да се чувствам неспокойна и да бъда свръхбдителна, когато са заедно. Въпреки че исках куче пазач, постоянното ѝ лаене на прозореца често събужда малкия от следобедния му сън.
Въпреки че ми се налага много да се старая, за да я проявявам добра воля към Мейпъл, в крайна сметка тя е неразделна част от вседневието ни. С малкия ми син я водим на дълги разходки. Всеки път, когато се прибираме, независимо дали след дълго пътуване или кратко излизане до магазина, тя винаги е на прозореца, надничаща нетърпеливо зад завесите – и това е най-добрият подарък за добре дошъл. Малкото дете ѝ хвърля разни неща, за да му ги донесе, което тя понася добре, освен това в игрите се включват и другите ми две деца.
В това положение сме от три години и списъкът ми с оплаквания само се увеличава. Но основните нямат нищо общо с Мейпъл. Имам три деца, съпруг, къща и работа. А грижата за кучето е постоянно бреме.
Още не сме свършили, скрол надолу
След това идва и вината. Лошото ѝ поведение ме кара да се срамувам, че не успях да я обуча по-добре. Почти всеки път, когато я погледна, се чувствам ужасно. Обучението ѝ може да реши много от проблемите, но повечето качествени тренировки са скъпи и отнемат много време. Въпреки че инвестицията си струва, по-неотложните харчове за счупена ръка, зъболекар или ремонт на колата, непрекъснато взимат от парите за обучението на кучето.
Или трябва в най-скоро време да я обучим, или да ѝ намерим нов дом. Иска ми се да не се беше стигало дотук. Да искам да се разделя с кучето ни – същество, което някога обичах толкова много. Всичко, което мога да кажа, е, че през повечето дни съжалявам, че си взехме куче. Но тъй като нито Мейпъл, нито децата се чувстват така, може да се наложи да се грижа за нея още дъгло време, самоубеждавайки се, че тя е била най-доброто решение.
Автор: Крис Ан Валдес
Източник: Scary Mommy
