fbpx

Днес в Майко Мила е Ивана Димитрова, която ни разказва с много чувство за хумор историята за раждането на детето ѝ. И освен това всички можем да ѝ завидим, защото има 6-месечно КРОТКО бебе. Ивана, това можеше и да не ни го казваш.


Забременях планувано на крехката възраст от 22 години. То беше планувано, ама като стана от първи опит, си беше шок. Когато на младия бъдещ татко показах първия положителен тест, той заяви “Не ме занимавай с глупости!”, обърна се и продължи да спи, но след 5 минути скочи стреснат: “АБЕДАЙГОТОВА!!!”.

Последваха няколко месеца бременеене, като в първите 5 не спрях да повръщам, дори и като нямаше какво. За цялата бременност качих 7 кг, но това не ми пречеше да се чувствам все едно са 70 и да не спирам да мрънкам.

В девети месец започнаха и по-честите прегледи и ей, ме на вратата на д-р Иванчева, която от момента, в който разбра, че съм на 22, не спря да ми казва “зайче”. Много ми беше мила и сладка, освен като правеше проверка за разкритие. “Спокойно, зайко, знам колко е гадно, но ще мине!”.

На първи преглед за тонове, които бяха ниски, ми заяви, че ще ме прати да ми ги премерят на още едно място и че ако пак са ниски, утре сутринта щяла да ме реже, за да не застрашаваме бебето.

Ама как така?!

И започна пазарлъкът:

-Не може ли след 3 дни, че утре е още рано?

-Ама как така е рано?!

-Рано е, рано е! Трябва да излезнем от риби и тогава! Това дете няма да е риби!

Видях в погледа на тази жена как се чуди дали да хвърли мен през прозореца, или дипломата си, и реших да замълча, защото е по-вероятно аз да съм полетялата. На следващото мерене всичко беше наред и дочакахме да влезем в овен.

Нали споменах за моите 7 килограма, усещани като 70?!

Сутрин ставах с думите “Айде излизай вече, защото не издържам!”. За къде съм го бързала това дете?! Да си бях полежала на дивана с кучето още малко! Но не, Ивана реши, че това дете ще излиза и като почнаха два дни едни разходки, едни клекове, едни подскачания на дивана и... наливане с чай от канела.

Ако се питате защо, ами в 4 месец ми предизвика контракции и реших, че е удачен вариант. Два дни и 5 чая по-късно в 6:30 сутринта усетих заветната контракция, която не беше като нищо повече от менструална болка.

“АМА С ТОВА ЛИ ЩЕ МЕ ПЛАШАТ МЕН, БЕ?!”.

Ставам си и бях решила да ходя с мъжа ми до неговата работа и да му вися на главата, докато си ремонтира един бус, ама не стана. Като ми чу идеята, изстреля в бързината: “Ма къде си тръгнала?! Нормална ли си? А ако стане нещо? Там е студено! Ще ми звъннеш като трябва да тръгваме към болницата!”. И си ме заряза сама в нас.

А аз смело и непреклонно решавам, че ще направя основно чистене, защото ще идва фирма за почистване, докато сме в болницата с бебето, да не ни е срам от хората. Как може да викаш да ти чистят вкъщи и да не си изчистил преди това?! Срам!

Пуснах 6 перални, изгладих, изгледах си 4 епизода на “Игра на тронове”... Контракциите в 14:30 вече са на 6-7 минути. Влязох за един дълъг душ, въоръжена със самобръсначка и огледало и – О, ЧУДО! – контракциите ми спряха.

Ама кой им е позволил да спират? Не може! Каната и кутията за чай ме призоваха на момента. Напълних един термос и с походка на дебел разгонен пингвин си опаковах кучето да ни водя на разходка, че това дете трябва да излиза и аз съм готова да направя всичко, за да се случи!

Телефонът ми звъни - Владко, бъдещ татко. Разговорът звучи така:

-Какво правиш, гадже?

-Разхождам кучето.

-КЪДЕ СИ?

-При блока на баба ти.

-Прибирай се веднага и си вземи такси, че е далече и е студено, да не родиш по пътя! Добре ли си, как ще извеждаш кучето сега точно?!

-Спокойно, контракциите са ми на 5-6 минути, има време.

А само да знаех, наистина колко време още остава!

Прибрах се с една пица с ананас и люто под ръка, че нали лютото и ананасът помагат за раждането, а аз съм готова на всичко. Реших да звънна на доктор Иванчева към 17:00 часа и да ѝ споделя какво става... “Добре, зайче, тръгнете към 18:30 за болницата. И без да се притесняваш!” Ама какво притеснение, та аз не знам тия жени какво се оплакват от това раждане!

Звъннах на Владимир да се прибира, че докторката е казала да ходим след час и нещо към болницата. На бас, че не предполагате какъв отговор получих!

“ЕЕЕЕЕЕЕ, ама аз почнах да боядисвам буса”. Беше изречено като от малко дете, на което току що си му прекъснал най-голямата радост и си му взел надеждите за щастливо детство. Реших да подходя с разбиране, защото усещах, че има време, докато започна да раждам истински.

Запомнете, че съм се обадила на тоя мъж да се прибира в 17:30, а сега предположете в колко часа се прибра. Ако сте казали 21:00, браво, познахте! Тръгнахме от Перник към болницата в 21:30 и бяхме там в 22:00. Качих се в дежурния кабинет и контракциите ми спряха... ПАК.

Дежурната лекарка – малко темерут, но я разбирам – с един недоволен тон отсече, че съм само с 4 см разкритие и нямало за кога да ме праща вкъщи. Опаковаха ме, за да чуят тоновете на бебето и така 30 минути. После се поразходих, легнах си и като се почнаха едни контракции.

Да, с това са ме плашели!

Едни млади акушерки насядали около мен (не по-млади от мен, ама лелята в мен се събуди тогава) да ме утешават и гледат с цялата си състрадателност, гледайки и някакъв сериал... Така не можех да ги понасям, защото не раждат и те. Два часа след първия преглед за разкритие последва и втори и това ме смаза психически, защото се надявах на поне 2 см отгоре, но явно природата беше решила да си прави шеги с мен и когато чух “Само 4 см и половина!”, нещо в мен се срина.

Знаех, че това раждане ще продължи адски дълго.

А и дежурната лекарка не ме обнадежди много, когато каза, че с това темпо ще звънне на моята докторка към 6:00-6:30 сутринта. 20 минути по-късно тоновете на бебето започнаха да падат, ама не да паднат до някакви малки стойности, а сериозно си паднаха до 93 отведнъж.

Доктор Иванчева долетя за 10 минути и със загрижения ѝ поглед само ме гледаше и не казваше нищо, защото знаеше, че искам естествено раждане. Е, в този момент вече не го исках и с най-голямото облекчение просто заявих: “Режете ме!”. Последваха едни процедури преди операцията и вече тази история не е толкова сърцераздирателна.

Влизам в операционната и една възрастна анестезиоложка реши да ми се разсърди, понеже не съм ѝ казала "Добър вечер", но после станахме приятелки, защото се забавляваше на мой гръб и контракциите ми, които около 5 минути не ѝ позволиха да ми сложи упойка. Като че ли болката ми я правеше щастлива.

След упойката аз реших да си седя и да чакам нещо. Не знам какво, ама си клатушках краката на операционната маса и се разтапях от удоволствие, че тия болки вече ги няма, докато един глас не ми секна удоволствието: “Ама момичииии, како правиш? Лягай, чи краката ни можиш посли да си ги вдигниш!”.

Докторите си говорят, аз виждам цялата операция в отражението на една лампа и се вживявам, че съм в "Анатомията на Грей". И след едно издърпване се чу проплакване, ама малко като на коте. Аз лежа, дават ми бебето, а то едно розово, чисто и... КРАСИВО!

А, не! Това не е моето бебе, моето не може да е красиво.

Аз затова ли се готвих да излезне от мен лилаво извънземно с подути очи като на алкохолик?! След увещания, че си е моето бебе го поздравих, пипнах му малкия нос и тайно си поревах. Ако питате защо тайно, ами защото ме е срам да плача пред хора, понеже съм грозна като плача.

Следва нощта и да ме изправят на другия ден. Всичко си мина чудесно, само не знам за чий ми беше да говоря с цялата рода по телефона, да си пиша с тях и да им разказвам вместо да спя. С цялата рода, освен с таткото, който беше заспал непробудно, и за да го събудя, трябваше да пусна прохосмукачката робот и 10 пъти да я питам къде е през приложението, за да му каже до главата със строг тон също толкова пъти “ТУК СЪМ, ГОСПОДАРЮ!”. Е, и Владимир разбра, че вече сме официално трима. Трудно, но разбра.

Всички ми обясняваха за великата мъка на това секцио, за трудното възстановяване и подобни... Ден след като ме вдигнаха от операцията, препусках из болничната стая с бебето. Никой обаче не ми обясни за великия глад. Защо? Защо никой не ми каза колко ще ми се яде, и то ще ми се ядат всевъзможни боклуци?

Беше хубаво, че се бях приготвила за естествено раждане и имах една чанта с храна. Не че ми даваха да ям, но аз като грешен дявол се промъквах нощем до гардероба, свивах се зад вратата му и тайно ядях желирани бонбони и бисквити. Накрая ме хванаха по едни захарни пръчици по пода, дето не бях видяла, ама беше предпоследен ден и само ме погледнаха лошо.

Да ме гледат, бе! Те си ядат банички и торти, дето им носят за благодарност, а се надяват аз да съм щастлива от ориз със спанак или нещо друго здравословно, което не носи и капка радост на бедната ми душа.

Тръгнах си от болницата с един малък човек, който беше известен като най-кроткото бебе в неонатологията. Вече е на 6 месеца и още е най-кроткото бебе от всички останали около нас и около приятелите ни, има си цели два зъба и е повод да се карам с непознати лели и баби, възкликващи потресено: “Ама облечи го това дете, ще го простудиш и после антибиотици!”.

Любимата ни канадска майка ветеран Дарина Рангелова ни разказва какво е да родиш в Онтарио, Канада. Можем единствено да ви предизвикаме да откриете десетте (или колкото са там) разлики.


Първото нещо, което ми направи силно впечатление, е, че се смята за доста необичайно, дори съмнително, ако родилката няма никой близък за подкрепа по време на раждането. Допускат се до трима души, а сега в пандемията – само един. И това не се смята за “услуга” и не се плаща. Всъщност, цялото раждане е безплатно. Да, здравната система се издържа от данъците ни, но на всяка жена, независимо от финансовия ѝ статус и дали е плащала данъци, едно раждане ще бъде напълно безплатно. В Онтарио не се плащат здравни осигуровки и всеки има достъп до здравни услуги.

Преди и по време на "нормално" раждане може да се яде и да се пият течности. Клизма не се прави, защото се смята, че усилва болките.

Секциото е по медицински причини, не по желание. Неофициално съм чувала, че някои доктори склоняват да напишат диагноза, без да има такава, за да се извърши секцио по желание на жената.

Възрастта сама по себе си не е рисков фактор за "нормално" раждане, ако жената е здрава. Аз родих "нормално" на 40 години и никой не е смятал бременноста или раждането за рисково. Както и едно секцио не води задължително до следващо.

Бебето не се мие след раждането, само се забърсва и веднага се дава на майката – кожа до кожа. Ако майката не е в състояние, се дава на бащата отново кожа до кожа. Голи до кръста мъже с бебета не са рядкост в тукашните родилни отделения, особено ако майката е след секцио и има нужда от почивка. Препоръчва се бебето да се къпе веднъж седмично и да не се маже с нищо.

Свиждания могат да се правят цял ден без ограничение на броя хора, а бащата или друг близък може да остане през нощта, ако родилката не е изписана. По време на пандемия свижданията са съобразени с мерките за безопасност и са само от един човек.

Не може да се внасят балони при родилките и бебетата, но – убийте ме – не помня защо.

Можеш да си вземеш плацентата, ако ти трябва за нещо.

Никой не ти се кара, ако решиш да не кърмиш.

Всички манипулации на бебето, като вземане на кръв например, се извършват пред майката или поне с нейно разрешение.

При нормално протекло раждане, без усложнения, майката и бебето се изписват още в същия ден. При секцио докторът преценява според състоянието на родилката колко време ще остане в болницата.

Бебето се изписва задължително в кош за кола и се интересуват дали знаеш как да го ползваш. Ако не – сестрата обяснява. Нямам представа обаче какво се случва, ако нямаш такава и не можеш да си купиш, но съм сигурна, че имат решение.

За следродилните състояния сме си говорили много пъти. Вижте Следродилното изтощение може да трае 10 години!Депресията не пита кога ни е удобно да дойде и Скъпи, депресирах се!, както и най-пресния материал по темата Психиатрично отделение само за майки за две жени, попаднали в капана на посланията за саможертвата на майката. Днес по темата публикуваме съвсем краткия текст на Анлийз Лоутън от ScaryMommy със съвсем кратко и ясно послание.


След като родих своите момчета, бяхме на много прегледи.

Прегледи за теглото им.

Прегледи на слуха им.

Прегледи за признаци на жълтеница.

Имахме редовни консултации с педиатър.

Благосъстоянието им беше важно за всички.

Бих казала, че що се отнася до грижата за децата в нашата здравна система (в САЩ - б.ред.), всички са добре подготвени.

После се появих и аз.

Майка за първи път, без никаква представа какво ми се случва.

Закръглена, кървяща и зашита.

Изпратена вкъщи с някакви обезболяващи и разхлабителни...

Хвърлена в майчинството с очакването, че инстинктите ми ще се задвижат.

Че кърменето ще се случи от само себе си.

Че ще знам как да се справям с коликите и с късните нощни хранения.

Че съпругът ми ще усети как се спускам надолу по спиралата на депресията.

Че ще знам как да живея в новото си и много чуждо тяло.

Че този корем няма да ме кара да се чувствам зле.

И че няма да мисля, че заслужавам по-малко, отколкото децата ми заслужават.

До осмата седмица след раждането никой не провери шевовете ми от секциото, физическото ми състояние или дали имам наличие на здрав разум.

Нашият свят забравя за майките.

Ставаме фонов шум.

И така ние научаваме ролята си. Последното си място в семейството.

Хора, не можем да поставяме майките на последно място.

Нашите бебета се нуждаят от нас.

Да бъдем здрави.

Да си знаем цената.

Да се ​​знае, че майчинството, макар и естествено, понякога може да бъде усетено като най-малко естествената роля в нашия живот.

И това заслужава внимание:

че майките заслужават внимание.

Нуждаем се светът да ни забележи, както забелязва миниатюрните пръстчета на новородените.

Трябва да бъдем видими.

Трябва да бъдем чути.

Нуждаем се от някой, който не само да ни попита дали сме добре, но и да проверява това отново и отново, за да сме сигурни.

Ние не сме само матка.

Ние сме майки.

И се нуждаем от някой, който да гарантира, че сме добре.


По темата:

В последните години процентът на жените, които раждат секцио, се е качил главоломно. Освен в случаите, в които това е наложително, жените трябва да вземат предвид множество фактори преди да решат как да доведат отрочето си на бял свят. Ето още нещо, което да вземем предвид, когато става въпрос за личен избор как да родим – специфичният чревен микробиом на организма. Оказва се, че с естественото раждане детето получава по-богат набор от микроорганизми, които са от съществено значение за по-нататъшното му развитие. Важно за създаването на подходяща микробиотична среда у новороденото също така е и кърменето, което доставя на детето така необходимите бактерии от микробиома на майките. Днес споделяме с вас статията на Джейн Броуди за Ню ЙоркТаймс, в която хвърля светлина върху полезните за всички нас микроорганизми.

******

Много проучвания показват, че милиардите микроорганизми, които обитават човешкото тяло, влияят върху нашето настоящо и бъдещо здраве и могат да обяснят нарастващата честота на няколко сериозни медицински състояния, от които боледуват и младите, и възрастните.

Изследванията показват, че цезаровите сечения и ограниченото кърмене могат да нарушат популацията от микроорганизми в червата на бебето и да обяснят нарастването на тревожните здравословни проблеми при деца и възрастни, включително астма, алергии, целиакия, диабет тип 1 и затлъстяване. Тези състояния е по-вероятно да се появят, когато червата на бебето са недостатъчно населени с бактерии, стимулиращи здравето.

Все повече изследователи и потребители обръщат повече внимание на причините, заради които тази огромна популация от микроби в тялото ни, наречена микробиом, е засегната, за добро или зло, от начина на раждане и хранене на бебетата.

Тази все още развиваща се информация стига до бъдещите майки и може – и вероятно трябва – да доведе до сериозни промени в акушерството, педиатрията и родителството. Двете най-важни ще са по-малкото планирани секцио и повече майки, които кърмят поне шест месеца, за да повишат броя на видовете и количествата бактерии, които обитават червата на бебето.

Тези организми изпълняват важни функции, които включват усвояване на неизползвани хранителни вещества, производство на витамини, стимулиране на нормалното имунно развитие, противодействие на вредните бактерии и насърчаване на развитието на червата.

Нарушаването на една или повече от тези функции може да доведе до сериозни, понякога и доживотни, здравословни проблеми. Ако например развитието на червата е нарушено или забавено, някои експерти смятат, че неразградените протеини могат да се включат в кръвния поток и да предизвикат алергия или непоносимост към глутен. Увредената имунна система пък може да доведе до автоимунно разстройство, като диабет тип 1, юношески артрит или множествена склероза.

Бебетата са изложени на някои организми и в утробата, но тези, с които се срещат по време на раждането и първите месеци от живота си, оказват най-голямо влияние върху микробиома на червата. Скорошни проучвания показват, че естественото раждане и кърменето могат значително да повлияят видовете и броя на чревните микроорганизми и на риска от развитие на различни здравословни проблеми.

Датско проучване на два милиона деца, родени между 1977 г. и 2012 г., установило, че в сравнение с тези, родени с вагинално раждане, при родените чрез цезарово сечение е значително по-вероятно развитието на астма, системни заболявания на съединителната тъкан, младежки артрити, възпалителни чревни заболявания, имунни недостатъци и левкемия.

Бебетата, родени естествено, придобиват предимно микроорганизмите, които обитават влагалището и червата на майката им. Тези, които се раждат с хирургическа намеса преди естественото разрушаване на мембраните в началото на раждането, получават микроорганизми главно от кожата на майката, персонала и околната среда в залата за новородени.

Когато се извърши непланирано секцио, след разкъсване на мембраните и раждането вече е започнало, бебето придобива по-малко от микроорганизмите на майката, отколкото при естественото раждане, но много повече, отколкото при цезарово сечение.

Установено е, че тези разлики в чревния микробиом продължават при децата най-малко до 7-годишна възраст, според проучване във Финландия, публикувано през 2004 г.

Понастоящем около едно на три бебета в САЩ се ражда с цезарово сечение, в сравнение с около едно на всеки пет през 90-те години. Разбира се, хирургическата намеса може да бъде животоспасяваща, когато например плодът или майката са изложени на риск от сериозно или фатално усложнение.

Но други причини за зачестяването на секцио, включително показанията на монитора на плода, са по-съмнителни. Въпреки че много бебета с гранични показания вероятно няма да имат проблем при естествено раждане, жените и техните лекари обикновено не желаят да поемат риск, когато мониторът предполага, че плодът може да е в беда. Жените, които веднъж са раждали с цезарово сечение, което отслабва стената на матката, има по-голяма вероятност да родят второ или трето по същия начин, вместо да рискуват разкъсване на матката при последващо естествено раждане.

За да противодействат на ефекта от хирургичното раждане върху микробиологията на бебето, все по-голям брой жени, чиито деца се раждат с цезарово сечение, искат медицинския персонал да прехвърли микроорганизмите от влагалището си на бебетата си скоро след раждането. Някои от тях ръководят това сами. Експертната комисия на Американския колеж по акушерство и гинеколоия обаче неотдавна предупреди, че практиката, известна като вагинална посявка, е недоразвита и може да крие опасности.

„Засега вагинална посявка не трябва да се извършва извън контекста на институционално одобрения от борда протокол за изследване, докато не бъдат събрани достатъчно данни по отношение на безопасността и чак тогава процедурата може да се практикува свободно“, заключава комисията. Комитетът посочва потенциален риск от прехвърляне на патогенни организми от жената на новороденото.

Ако се обмисля вагинална посявка, жените трябва да бъдат информирани за рисковете и да преминат тестове за инфекциозни болести и потенциално патогенни бактерии, включително В-стрептококи, херпес симплекс, хламидия и гонорея, заяви комисията.

Д-р Сухитра Хуриган, педиатър гастроентеролог и директор на Inova Translational Medicine Institute във Фолс Чърч, Вирджиния, планира тригодишно проучване на 800 бебета, родени чрез планирано цезарово сечение, половината от които ще получат вагинална посявка, за да помогне да се определи дали техниката е безопасна и полезна.

Д-р Хуриган казва в интервю: „Жените не трябва да правят вагинална посявка, докато проучванията не покажат, че това е безопасно и предлага здравни преимущества на кърмачетата. Притеснява ме, че майките правят това без скрининг и понякога без надзор от лекар, който да каже, че е добре да се прави.“.

Тя добави, че в момента кърменето е най-добрият и най-безопасен начин за излагане на бебета, родени чрез цезарово сечение, на бактерии от микробиома на майките. Майчиното мляко съдържа много от същите полезни бактерии, намиращи се във вагината на жената, и кърмените бебета са по-малко склонни да развият респираторни и стомашно-чревни инфекции и алергии, както и хронични заболявания, като диабет, затлъстяване и възпаление на червата, отколкото тези, хранени с млечна формула.

В проучване, публикувано онлайн през май миналата година в JAMA Pediatrics, изследователи съобщават, че бебетата, които получават всичкото или повечето мляко от гърда, имат микрофлора, много подобна на майчината.

Д-р Грейс М. Алдрованди от Калифорнийския Университет в Лос Анджелис, заедно със съавтори, отбеляза, че „бактериите в кърмата, които първи се посяват в червата и определят по-нататъшния микробиом, оставят отпечатък, който може да се открие дори и в зряла възраст“. Тези организми са свързани с намален риск от развитие на астма, пишат още те.

Въпреки това, кърмачетата в проучването, които не са били предимно кърмени, са придобили изобилие от бактерии, свързани с риска от затлъстяване. Някои изследвания са установили, че „дори малки количества млечна формула“ могат да изместят микрофлората, получена от кърменето.

Необичайна за България новина за осъдена болница след осакатяване на родилка отмина без почти никой да разбере за случая в средата на октомври. В Майко Мила! сигурно също щяхме да пропуснем случилото се, ако не бяхме получили съобщение лично от пострадалата Жени Димова.

По-надолу ще прочетете нейната история, ще разберете през какъв ужас е преминала - едва родила детето си, ще прочетете за осакатяването ѝ и възмездието, което получава, когато болницата е осъдена да заплати на Жени 60 000 лева за причинени неимуществени вреди.

Делото срещу УМБАЛ Дева Мария и лично д-р Сияна Драгнева е спечелено от Жени Димова на две съдебни инстанции. През 2015 година тя остава с тежки увреждания след преждевременно раждане - заради възпаление вследствие на извършено секцио в болницата, се налага лекарите да отстранят матката ѝ.

Според решението на съда по случая са на лице неправомерни действия и бездействия на лекуващия лекар - д-р Сияна Драгнева, довели до настъпилите за пациента вреди.

Ето и малко предистория, разказана от съпруга ѝ пред сайта E-burgas.com още в разгара на казуса.

Жени кара тежка бременност и тя, заедно със семейството си, избира да бъде проследявана от д-р Сияна Драгнева. Д-р Драгнева препоръчва на Димова да роди със секцио по ред причини - жената имала две операции от херния като дете. По време на бременността, Жени е приемана в отделението на болницата нееднократно заради високо кръвно, температура, тежест и проблеми с дихателните органи.

Всеки път е изписвана след 4-5 дни, след множество вливания и изследвания. Месец преди термина и плануваното секцио състоянието на Жени се влошава с бързи и резки промени на кръвното налягане.

“На 6 февруари почти през целия ден звъняхме на д-р Драгнева, съобщавахме за състоянието на съпругата ми. Тя ни убеждаваше, че проблем няма и тя трябва да вземе валидол! В 16:30 ч. получихме sms с молба да отидем в 17 ч. в болницата. След като ни посрещна с думите „Що не вземеш да се успокоиш?“ и бърз преглед, тя изведнъж заяви, че съпругата ми веднага трябва да се оперира”, разказва съпругът на Женя.

Малко по-късно, в 19 часа, на бял свят се появява дългочаканото от семейство Димови момченце. Д-р Драгнева уверила щастливия татко, че операцията е минала успешно и съпругата му също е добре.

Ужасът обаче тепърва започва. Жени започва да изпитва силни болки в корема и да вдига температура. Според съпруга ѝ никой не ѝ обръща внимание.

“Д-р Драгнева ни обясни, че всичко това е нормално и в момента, в който температурата влезе в нормални граници, изписаха Жени и малкия Стефан. Оттук нататък обаче започна влошаване на състоянието на съпругата ми, ежедневно звънях на д-р Драгнева, получавахме напътствия, като основното бе да сме търпеливи. И ние имахме търпение. Въпреки постоянните болки при всяко изхождане по малка нужда, въпреки болките в корема и температурата”, пише съпругът на Жени в писмото си до медиите през 2015 година.

Свалянето на конците след операцията е извършено в частния кабинет на д-р Драгнева. Там семейството отново обяснило на лекарката, че Жени не е добре, че има постоянни болки в корема и вдига температура.

Д-р Драгнева била категорична, че всичко е наред и състоянието е нормално за след раждане. Семейство Димови решават, че трябват да се консултират с уролог. След направените изследвания и кръвна картина, урологът им казал, че проблемът е гинекологичен.

“С всеки изминал ден Жени се чувстваше все по-зле и всеки ден звъняхме на д-р Драгнева! На 18. 02 вече нямаше накъде и отново поискахме преглед. Докторката ни покани в частния си кабинет, където направи преглед с ехограф. В крайна сметка каза, че няма гинекологичен проблем и препоръча на Жени да влезне в болницата, за да е под наблюдение, тъй като не са минали 42 дни след раждането. Други нейни думи, които ни смутиха, бяха, че тя след два часа трябва да замине в чужбина и няма да я има дълго време. Пое ни неин стажант, който разбрал от Драгнева, че Жени има проблеми с бъбреците! Стресът ни беше неописуем”, разказва още съпругът на Жени.

По някаква случайност Жени обаче попада на друг гинеколог - д-р Хубчев, който прави обстоен преглед и констатира, че има мащабно възпаление на матката и пикочния мехур.

Лекарят ги уверява, че всичко ще се оправи и Жени може да бъде спасена. Тя е оперирана, а матката ѝ – отстранена.

След като мъжът на Жени разпраща писмото до медиите, УМБАЛ “Дева Мария“ реагират и определят твърденията като клевета, и обвиняват пострадалата бургазлийка и съпруга ѝ в изнудване. Двамата обаче отнасят спора да съда, който преди 2 седмици излиза с определението, че болницата има вина.

Към момента по казуса са се произнасли две съдебни инстанции, като второто дело е по жалба на болницата, която наскоро бе провъзгласена за най-добра в страната. И въззивният съд обаче определя, че по случая са на лице неправомерни действия и бездействия на лекуващия лекар - д-р Сияна Драгнева, довели до настъпилите за пациента вреди.

Според решението на съда, ако не са били допуснати груби лекарски грешки, Жени е имала реален шанс да не загуби детеродния си орган.

С това определение на практика се потвърждава решението на първоинстанционния съд, че вина за осакатяването на младата жена носят най-добрата болница в страната и грешките на д-р Драгнева.

Лечебното заведение трябва да заплати обещетение за причинени неимуществени вреди в размер на 60 хил. лв. Не това обаче носи удовлетворение на младата жена, а че е сред малцината имали смелостта да се опълчат на подобна несправедливост.

„В крайна сметка, грешката е непоправима, животът ми се преобърна. След като заведох делото, с мен се свързаха доста жени, които са пострадали от д-р Драгнева, за да ме поздравят за смелостта. Тук не става въпрос за пари, а за възмездие“, разказва Жени.

А думите, с които тя описа преживяното пред Майко Мила!, са толкова тежки и силни, че ги оставяме тук за финал. Надяваме се смелостта на тази жена да се изправи срещу несправедливостта и ужасното лекарско отношение бъдат пример и за други жени, които са пострадали от същото. Борете се, жени, защото има смисъл – за вас, за децата ви и за близките ви. Само така може да се стигне до така желаната от всички жени промяна в родилната помощ в България.

Жени със сина си. Снимка: Личен архив

„Онзи страх, който изпитах в нощта преди последната операция... още го усещам. Страхът наистина мирише! Таксито спря късно вечерта пред болницата, мама носеше бебето ми, за да се сбогувам с него... Думите се бяха заклещили на гърлото ми! Нищичко не си говорихме с мама - тя плачеше, аз също и само се гледахме. Целунах ги и тръгнах. Цяла нощ не мигнах, написах на лист какво бих направила оттук насетне, ако Господ ми даде шанс да видя сина си поне още веднъж.

А как болеше, няма да казвам. Нямах сили за нищо, чаках само поредната доза морфин - като че ли тялото ми се беше предала. Един ден мама ме сложи на количката, в ръката си държах черен чувал – вътре бяха всички катетри и системи. Държах ги и плачех, докато тя ме завиваше с бял чаршаф и ме изведе навън да подишам въздух.

Дните в болницата след операцията минаха бавно и тежко, но когато ме прибраха у дома и отворих вратата, вече бях друга жена. Прегърнах сина си силно, като за последно, вдишах от него и си обещах, че ще се боря докрай, защото Адът е тук, на Земята, и аз излязох жива от него“.

Днес в Майко Мила! пускаме страхотния и трогателен разказ на Кремена Пашова, която ще ни разкаже как се е срещнала с първите си две деца. Срещата е била дългоочаквана, а пътят до нея - труден, осеян със съмнения, малко болка и... 8 месеца, изкарани в болница. Но всичко това си е струвало - на 11 юли 2002 година Кремена, малко рано и неочаквано, вижда своите Виктория и Александър. Среща, която никога не се забравя! Публикуваме разказа ѝ една седмица след рождения ден на нейните дечица, и макар и със закъснения, им пожелаваме да са здрави, силни и щастливи, а на Кремена - да им се радва и да се гордее с тях.

***********************************

Преди 15 години, на 11 юли, стъпих на финалната права, която щеше да ме отведе до най-голямата промяна в живота ми. За разлика от повечето хора, които очакват това знаменателно събитие с ясното съзнание, че то настъпва – аз тънех в неведение до края. Но пък финалът си заслужаваше и премина в приключението, което още изживявам и, надявам се, до края си да му се наслаждавам!

Но да започнем отначало.

На 11.07.2002 г., в 16 часа следобед, за първи път се прокрадна съмнението, че може би се започва. Час по-късно категорично ми беше обещано, че след една система време всичко ще се нормализира и ще продължа да мътя необезпокоявана до крайния срок.

Аз, научена да вярвам на авторитетни люде, приех думите им за чиста монета и предполагам за това продължих необезпокоявана да чета за стотен път “На Изток от Рая”. По-късно обзета от скука се отдадох на неангажиращи разговори и разказване на вицове с персонала. Чак на следващият ден си обясних изненадата, с която ме гледаха и следяха за промени в поведението ми. Предполагам, че щеше да е нормално ако виках, плачех или пъшках. Все пак бях в предродилна зала ...

Но да започнем наистина от самото начало.

Моите бъдещи деца известиха присъствието си на 20.12. 2001 г. с двете чертички на теста за бременност. Радост, но и страх. Объркани чувства, скоро пометени от еуфорията и вътрешното усещане, че този път всичко ще бъде наред.Трябва да е така! Първият преглед потвърди бременността и аз потънах в тихи мечти за всичко, което ми предстоеше.

Изкарах Коледа и Нова година, преструвайки се на болна, за да не събудя подозрението на родителите си. Не исках да казвам преди да съм сигурна, преди да чуя сърчицето на детето…

17.01.2002 г,. Антоновден – събуждам се, чувствам се странно, има защо, кървя…паниката, нещо, което не се забравя, телефонът, лекарят ми, най-близкият ми човек в онези дни. Приема ме веднага – новините са две – аз ще се оправя и имаме сърчица. Две! Дежа вю…Нов страх, нова радост, прокрадваща се надежда.

18.01.2002 – влизам във Втора градска. Доктор Калев е с мен, той беше с мен всеки един ден от тези месеци. Накара ме да му обещая, че ще му родя близнаци – той винаги си бил мечтал за свои, но нямал, аз съм била шансът му. Знам, че просто ме окуражава и успокоява, но се хващам за всяка дума като за спасителна сламка. Времето в болницата минава бавно. Скоро всички ме познават – другите пациентки идват за няколко дни в патологията и после ги изписват - или с бебе на ръце, или в по-добро състояние, и ги пращат да си бременеят у дома.

А аз все съм си там, едният от лекарите ме наричаше шеговито на визитации Вечната Амбър.

Зимата мина, дойде пролетта, разменяме си мартенички в отделението с лекарите и сестрите – те са новото ми семейство. Най-накрая ми разрешават да се прибера за уикенда. И изненадаааааа. Дрехите, с които съм влязла в болницата, не ми стават – обувам панталона, но никакъв шанс да вдигна ципа. Огромната болнична нощница ме е заблуждавала, че все още съм много слаба.

Дебелея, доволна съм, те растат. Една нощ ги сънувам – момче и момиче са. В съня ми имам тъмнокоса, тъмноока дъщеря, и слабо, русо момченце с очила…Почти мога да извикам в паметта си образите от съня ми. Доста месеци по-късно установих, че те изглеждат точно обратно от видяното насън.

13.04.2002 – нещо се случва, отначало не разбирам какво точно е. Но то се повтаря след няколко часа. После пак – в един момент вече няма съмнение – ритат. Моите деца, движат се в мен, аз ги усещам и това ме кара да се почувствам като храм, в който расте чудо. Моето лично чудо. “”И Бог създаде Човека” е написано – е аз не съм Бог, но го направих. Създадох живот. Усещане, което не може да се сравни с никое друго.

Месеците минават, пролетта прецъфтява. Бременността ми е очебийна. Стартирах от 45 килограма, но в началото на 6 месец изглеждах като диня на клечки. Растях основно на корем. Харесвах го – имаше неправилна форма и ако се вгледаше човек внимателно можеше да различи очертанията на телцата им, когато се преобръщаха вътре в мен. Страхотно. Защо нямах камера тогава – беше гледка, която заслужаваше да се види.

Влязох в 7 месец и колкото повече напредваше времето и натежавах, толкова по-доволна и спокойна се чувствах. Наближаваше моментът, който чаках отдавна. 22 август. Датата, на която трябваше да стана майка. Но явно съм си правила плановете без децата. Те имаха собствено мнение по въпроса. Това с мнението продължава да важи в пълна сила и в момента.

Дни преди рожденият ми ден отивам на контролен преглед – любимият ми доктор заминава на море и иска да ме види, за да се увери, че ще дочакам завръщането му в пълен комплект. Явно прегледът не го успокоява – след кратка пауза у дома отново ме връща в болницата. Изписват ми дълъг списък с лекарства, който допълва това, което вече пия. С контракции съм от 4 месец – свикнала съм. Лекарствата и дискомфортът ме съпътстват от самото начало. Но няма значение. Нищо няма значение освен целта – да се родят живи и здрави.

03.7.2002 – навършвам 27 години. Сама съм в болничната стая. Обадиха ми се приятели, получих и два букета. Но никога не съм имала по-самотен рожден ден. И по-тревожен. Така или иначе, яснотата на ситуацията е плашеща – да, стигнах до тук, но сега вече нищо не зависи от мен – тялото ми следва някакви собствени вътрешни импулси и аз просто се подчинявам със сляпа надежда на всички лекарски предписания, стискайки си палци да знаят какво правят и да ми помогнат да задържа децата максимално дълго.

11.07.2002 г. – горещ, летаргичен ден. Цял ден четох книжка и изядох килограм ябълки и банани. Топло ми е, трудно подвижна съм, всичко ме боли, но иначе се чувствам добре. Във ведро настроение. В един момент регулярното, следобедно записване на тоновете се превръща в лудо препускане – появява се акушерка с количка, дежурен лекар от родилна зала, настояват да се преместя в предродилна зала.

Паникьосани са. Не разбирам защо е тази врява – чувствам се добре, да - боли ме, но мен ме боли от 4 месеца насам. Нищо ново.

Припомням, че не съм тяхна пациентка. Моят лекар все още е в отпуска. Докато го няма имам два телефона на негови колеги, които да потърся при нужда. И понеже дежурният лекар д-р Желязков държи на своето, че сигурно са ми изтекли водите (как, по-дяволите, е възможно да не усетя това – не съм ставала от леглото цял ден!!!) и настоява да бъда преведена по спешност в родилното отделение, решавам да ползвам номерата за спешни случаи.

Звъня. За мой късмет, човекът е в болницата. Идва бързо. Междувременно ме местят без да ми позволят да си взема нищо освен книгата. Все така истерично-паникьосани ми забраняват да пия вода, питат кога съм яла и възмутено клатят глава, когато разбират колко банани съм изяла само преди 10 минути. Започват да ми лазят по нервите, за пореден път настоявам, че се чувствам добре и нямам намерение да раждам.

Междувременно се появява моят ангел-спасител – д-р Димов. Бърз преглед на видеозона – водите не са изтекли, всичко с децата е наред. Но, да, контракциите ми са твърде силни. Докторът въдворява ред. Укротява кудкудякащия дежурен, който си знае неговото – отговорността била негова и аз съм била за раждане. Когато чуват, че съм в 32 г.с. изведнъж млъкват и започват да приемат доводите на д-р Димов, че не трябва да бързаме, а да се опитаме да предотвратим раждането.

Вече не съм лиглата, която не иска да ражда – гледат ме със съчувствие, клатят глави, шушукат, 8 месец, сигурно са мънички.

Прокрадва се думата "местене". “Майчин дом” е за мен, тук нямат апаратура за толкова недоносени - шепнат, но чувам всяка дума. Протестирам, настоявам да говорят с мен, а не да се държат все едно не съм в стаята.

В крайна сметка разумът надделява, духовете са успокоени. Включват ми система. Д-р Димов обещава, че след една-две банки положението ще е под контрол и ще ме върнат обратно в стаята ми. Вярвам му, той изглежда спокоен и уверен. А и аз искам да е прав. Знам, че е рано.

Системата започва да отмерва капка по капка ритъмът на емоциите ми, скоро ме отпуска, спирам да усещам контракциите толкова отчетливо и започвам отново да чета. Дни след това си дадох сметка каква късметлийка съм, че бях сама в предродилна зала. Ако до мен имаше раждащо момиче, което да чувам и виждам, със сигурност нямаше да мога да запазя спокойствие и да отпъдя паниката.

Времето напредваше – акушерките се появяваха една по една на вратата на равни интервали и с изпитателни погледи ме питаха как съм и дали нещо ме боли. В 7 застъпи нощната смяна. Оказаха се повече познати физиономии – вечеряхме заедно, смяхме се, вицове за блондинки и т.н. В един момент системата свърши. За мой късмет на смяна беше д-р Василев – другият лекар, който трябваше да търся при нужда.

Последен преглед, за да решат какво правят и ….о, ужас…. 7 сантиметра разкритие, нямаме време, спешно секцио, чувам като във фуния, говорят ми нещо, а на мен главата ми кънти – рано е, не се справих…Поемат ме някакви ръце, водят ме, обясняват ми процедурите, подготвят ме, няма време, бързаме, помагат ми да се кача на масата, анестезиологът има плешива глава, която свети над мен, огряна от прожектора над операционната. Пита как се казвам... през сълзи се опитвам да му отговоря…не помня дали успях, заспала съм.

Събуждам се, тъмно е, не съм сигурна дали съм си отворила очите или просто съм се събудила без да гледам. Странно усещане. Опитвам да се размърдам – болката изведнъж се появява - дали от движението ми или защото съм промрънкала нещо без да се усетя, но чувам глас вдясно от себе си.

Здравей, аз съм Петя.

Явно съм будна, невидимата Петя звъни на сестрите. Идва една акушерка и пали лампата, вече определено съм будна и виждам, гледа ме изпитателно, усещам устата си странно подута от упойката и трудно артикулирам, но успявам:

Добре ли са?

Това е единственият въпрос, който има значение в момента и отговорът: “Честито, имаш син и дъщеря” Да! Да!

Александър – 2230кг и 46см, роден на 12.07.2002 в 00:12ч

и Виктория – 2020кг и 45см, родена на 12.07.2002 в 00:15

Така, в един най-обикновен юлски петък светът ми се преобърна. И вече 15-та година се наслаждавам на последствията от появата на двете същества, които ми показаха колко малко знам за себе си и колко неподозирани възможности имам.

15 години, в които ме дариха с безкрайна върволица от първи “неща” – първи усмивки, първи зъбчета, първи крачки, първи думички, първи изречения, първи откровени разговори… дълъг, дълъг списък от спомени. Къде важни, къде дребни неща, които сме правили, откривали, измисляли заедно. Многобройните белези, които маркират израстването им.

Мога да разказвам повече от денонощие без да се уморя и да ми омръзне всякакви случки, които една след друга изникват в съзнанието ми – усмивки, сълзи, възторзи, сръдни. Малките камъчета, очертали пътечката на дните ни, които са още в началото.

Преди 15 години за 8 месеца имах 3 сърца. Сега две от тях бият извън мен, но аз все още ги усещам в себе си и знам, че винаги ще е така! И това ме прави безкрайно щастлива!

Малкият мъж и малката мис - двамата, след които вече нищо не е същото! След броени минути започва денят, в които ние се срещнахме и който се надявам за посрещаме заедно още дълги години!

Тази Ода е моето благодаря към тях и към най-малкият ми син, който се появи 10 години след тях, и си беше едно истинско чудо - те тримата са всичко, което винаги съм искала!

Таня Делчева ни изпрати този симпатичен разказ за раждането на нейното бебе преди цели 15 години! Не очаквайте нищо сензационно или шокиращо. Просто едно раждане, протекло в малко шеги и закачки, малко болка и едно ненадейно секцио. И накрая се получило едно бебе, което, представете си, приличало на мъжа ѝ!

******************************

8.05.2002. 16:50 h.

Този час на раждане е записан в епикризата от болницата.

Контракциите, а с тях и болките, бяха започнали още по обяд на предния ден. Вече бях постъпила в болницата, тъй като „преносвах“, но си бях отскочила до вкъщи за един душ, понеже живеем на 5 крачки от АГО-то. Та, като усетих контракциите, побързах да се върна в болницата и да си лежа там.

Вечерта си гледам малкото телевизорче в стаята, а на гости на Слави – Горбачов. Изпяха му „День победы“, той се просълзи, аз се развълнувах и като се засилиха ония ми ти контракции... Веднага изтичах да кажа на дежурната сестра, а тя ми вика:

Чудесно, прекрасно, хайде, върви лягай и си почивай сега, и на сутринта, като дойде докторът, ще ти включим една система и ще родиш.

Хубаво. Легнах си и задрямах. Сутринта в 6 часа – хайде в предродилна, тоалет, системи, лежи тука сега. И оттам нататък мога да опиша деня с две думи: миг като вечност.

Много болеше и досега се чудя защо не ми даваха да ставам, въпреки че така не ме болеше толкова. Сестрите обаче само ми обясняваха – Ааааа, не може, ще ти спрат контракциите!

До мен имаше една за задържане и още две раждащи, които викаха като луди. Едната роди набързо, а другата викаше толкова силно, че накрая се обърнах към нея и ѝ казах: Престани и мене ме боли, но искам тишина!

А сестрите се смеят и ѝ викат: Айде, мълчи вече, че Таня иска тишина!

Майка ми (мед. сестра в Детско отделение в същата болница) от време на време ме навестява, а една акушерка ѝ обяснява каква съм била корава. Мама ме утешава, а аз я питам дали толкова много я е боляло, когато е раждала мен. Забравила – било преди трийсет години. Не преди трийсет, отбелязвам, а преди двайсет и шест.

През това време мъжът ми долу на пейката чете роман от Агата Кристи – да се разсейвал. А мен не стига, че ме боли, ами и от прозореца слънцето спряно пече!

По едно време се изсипа цял клас акушерки-стажантки, които ме наобиколиха. Голям интерес! Една ме гали по главата и ме пита състрадателно: Боли ли те, миличка? А аз – а, не! Изобщо!

Болеше като нищо на света, но по някое време задрямвах. И в ранния следобед докторът ми вика: Виж какво, няма да те чакам повече, плодът не тръгва, аз те предупредих, че може да се наложи секцио, хайде.

Не искам.

Няма не искаш, това бебе не може да излезе от това тяло!

Ама аз винаги съм мислела, че имам супер-тяло! А докторът вика - имаш, ама за други работи… Които явно водят до това положение.

Охлелеее, добре, само не казвайте на майка ми. Акушерките ми викат - няма да казваме, обаче докторът отишъл и ѝ казал, а тя станала „бяла като ей тая стена“.

И ако цял ден си мислех, че може да умра, преди операцията вече бях сигурна. Много ме беше страх, анестезиологът над мене ме гледа с едни сини очи, сложил на устата ми онази гумена маска, той ме гледа и аз го гледам и вероятно ме е хипнотизирал.

Като дойдох на себе си, не знаех на кой свят съм - боли, боли, всичко ме боли. Майка ми над мене, а докторът, с облекчение, ми казва: Брей, ти оживя, бе!

След известно време дойде една акушерка с 4-килограмовото ми бебе, изкъпано и повито и ми го мушна до лицето, а аз го помирисах - Боже, колко е бяла и хубава, и копие на мъжа ми. След това докторът дойде и ме пита – Видя ли си бебето? Видях го, викам, изцяло прилича на мъжа ми!

Е, ти какво очакваше, вика той, на комшията ли да прилича!

И ей така, в шеги и закачки, се появи моето бебе.

Наталия Уолш (ама какво е това име, бе, госпожа!) e в Майко Мила! с разказ за бременността и раждането на нейното дете в пълното отсъствие на мъжа ѝ, който през цялото време бил... в Аляска. Айде, айде, все едно пък някой ви вярва, Наталия! Но пък със заключението, че няма нищо страшно в това да раждаш сама, да се научиш да къпеш бебето сама и да го возиш в кола САМА, сме абсолютно склонни да се съгласим. А и мъж накрая наистина има - просто е чужденец и верно бил в Аляска!

****************************

Моята бременност беше случайна и абсолютно непланирана, и като в много други семейства в България, се започна едно вайкане как ще се оправяме с парите. Съпругът ми е от ЮАР, и двамата работехме на круизни кораби преди да забременея. Така се и запознахме. Бебето също го направихме там.

В България се прибрах бременна в 4 месец и да си намеря работа не беше възможно. Аз, като по-практична, реших, че няма как и аз, и половинката да си седим в България без работа, затова той по-добре да си продължи с работата по корабите, пък аз ще си бременея и раждам тук. Вярно, няма да е с мен за раждането, но то и пари трябва някой да изкарва, важното е да сме здрави! Пък и по-добре да не ме гледа как се търкалям в деветия месец.

Трябваше да си дойде, когато бебето е станало на 4 месеца, пък аз дотогава щях да съм си върнала фигурата. Тук е моментът да се посмеете истерично - детето ми е почти на 3 години и мъжът ми още чака да си я върна, а докато това се случи, ми казва колко секси съм с тези женствени, закръглени форми и че не обичал кльощави жени… Не знам мисли ли го или е инстинкт за самосъхранение.

И така, аз в 5-я месец си бременея, хапвам си домашно приготвена храна, разхождам се, хапвам си пак, чета книги за бременни, пак си хапвам и така... За съжаление, хобито ми е да готвя, че и на това отгоре, като ми стане нервно, се успокоявам, като пека сладкиши и торти. Е, ясно е, че резултатът беше доста заоблен. Бебето се роди 4 кг, явно и то си е хапнало добре в корема.

Да се върнем на темата. На всеки лекар трябваше да обяснявам къде е таткото, кой е, дали е чернокож, като е от ЮАР и т.н…

И как така го няма, не е редно така сама да раждам, все едно съм самотна майка!

Вероятно поне половината смятаха, че съм си го измислила този мъж, само им беше трудно да решат как така фамилията ми е УОЛШ. На всеки детски рожден ден се повтаряше същото. Една-две майки даже просто не смятаха, че ще мога да родя без таткото! И кола карах почти докато родя, това също им беше неясно как се случва.

Абе, без таткото направо сме заникъде – кой ще го къпе това бебе, кой ще го кара насам-натам, кой ще ме закара до болницата и т.н…

Една прекрасна неделя вечер си седя вкъщи към 10-11 вечерта и си говоря по Скайп с половинката, който в този момент е в Аляска, където са с 11 часа назад. Говорим си няма ли да се ражда това бебе, вече не издържам с този огромен корем… и в този момент ми пада тапата.

Аз не съм съвсем сигурна какво е това, но се консултирам с 1-2 книги и установявам фактите със сигурност. Разни майки са ме подготвили какво да правя и аз спокойно си говоря с бъдещия татко и чакам някоя контракция. По някое време даже си лягам, но контракциите ми изведнъж зачестяват и аз се отправям към банята. След обстойно къпане, миене и бръснене с помощта на огледало в 6 часа сутринта съм готова да раждам.

Да, ама не!

Контракциите ми са болезнени, но не през равен интервал и не по колкото там трябва да са секунди. Към 5 следобяд решавам, че са достатъчни, за да ме приемат в болницата. Баща ми ме кара дотам и среща някакви колеги пред родилното. Горкият му колега с неловка усмивка обяснява, че няма проблем, че бебето няма татко, нали щяло да си има дядо...

Баща ми му казва, че татко има, но е чужденец и е в Аляска в момента, а човекът само се усмихва и го потупва по гърба – в смисъл, не е нужно да ни разказваш сега тези истории, съшити с бели конци, чак пък в Аляска, това не беше ли някаква водка??

През това време спира токът, а всички врати в родилното се отварят с карти. Хайде по стълбите, само два етажа до родилното. Болките са зверски и получавам заветната упойка, от което ми става едно топло и хубаво… Вече е към 10-11 вечерта и пак се чуваме с таткото по Скайп. Обяснявам на всички сестри и лекари, че той е в чужбина и искам поне да се видим за малко чрез телефона. Пак се започва - да, наясно съм, че той ще изпусне раждането на детето си, но така стоят нещата... да, знам, че е трябвало да се прибере, но не е успял, и да, цял живот ще съжаляваме за изпуснатото преживяване.

Таткото храбро заявява, че не издържа на напрежението и отива да пие бира в някой бар. По някое време през нощта се налага секцио по спешност и моят 4-килограмов син се появява на бял свят.

Следват 5 дни с обяснения в отделението по същата тема – къде е таткото, защо не идва, чернокож ли е, как така е бял??, детето е русо и бяло, как стана това, защо го няма??

Около хиляда пъти.

Най-накрая ни изписват. Аз вече 5 дни не съм спала, тъй като имам запушени канали – режимът е хранене с каквото съм успяла да изцедя, хранене с добавка, топли компреси, по 30 минути на помпата на най-висока степен, студени компреси, евентуално около 1 час сън, и отново същото. На близки и приятели казвам да не идват за изписването - като се посъвзема, ще ми дойдат на гости. Само родителите ми ще дойдат да ме вземат.

Майките около мен размятат преси за коси, лакове, гримове и тоалети. Аз си измивам косата, обличам каквато рокля са ми донесли и чехли (навън е 30 градуса). Тъй като съм първата готова, акушерката сваля моето бебе първо. Раждах в „Майчин дом”, там се всеки ден изписват много майки. Фоайето е пълно с роднини и приятели, като за няколко сватби.

Акушерката подава моето бебе на майка ми. Аз съответно изглеждам повече от трагично, тътря се едва-едва, с тъмни кръгове и корем, който се е прибрал повече от ляво, и по-малко от дясно.  Правя 2-3 снимки с телефона на бабата и дядото, едно общо селфи и сме готови.

Хората ме гледат съжалително, вероятно смятат, че не стига че татко няма, но и роднините до девето коляно са ме отритнали и не са дошли. Един мъж с голям професионален фотоапарат даже предлага да ни направи няколко снимки, които щял да ми прати безплатно! Аз отказвам, но той ми се моли, поне това можел да направи! Майка ми е готова да го захапе за гръкляна и аз избутвам навън всички и се мятаме в колата.

И ето. Не само че успях да си родя бебето сама, но и го къпех, приспивах и возех с колата сама! Разбира се, бих предпочела и таткото да  беше присъствал на раждането. Но, мили бъдещи и настоящи майки – бъдете по-уверени в себе си, вие можете да се справите с всичко, което животът ви предложи! Малко независимост и увереност в собствените сили е нужна на всеки.

Миналата седмица ви предизвикахме, като поискахме истинското ви, неподправено, нелустросано мнение по въпроса с родилната и следродилната грижа в България. Един вид „истинските истории за раждането“ на Майко Мила, които да помогнат за създаването на класация Специалистите, на които имам доверие, инициирана от Форума за бременност и детско здраве! И, Слава Богу, вие буквално ни заляхте с имена на лекари, които са увеличили семействата ви и които ще помните с добро!

Оказа се, че добрата родилна грижа и хубав спомен за лекарските грижи по време на бременността, раждането и следродилната грижа не са някакъв еднорог и за този късмет не се налага да трием билетче от някоя лотария: много и всякакви жени ще запазят хубав спомен от раждането, благодарение на определен лекар, който в най-емоционалния период от живота им ги е накарал да се чувстват сигурни и спокойни, отнесъл се е с тях с уважение и се е водил от професионализма и знанията си. За тези майки гинеколози или акушерки не са били просто медицинското лице, което наблюдава бременността и раждането. Те са били партньор, който е съдействал на майката да роди нов човек.

Искаме да споделим с всички спомените, които вие ни споделихте. Спомените за медиците, които са били до вас в този важен период и са се грижели истински и човешки за вас и бебето ви. Защото колкото и време да е минало, шевовете зарастват и децата порастват, но майките ще запомнят лекарските екипи и болниците доживот.

Ето и най-затрогващите думи и моменти от вашите разкази, а пълните текстове са публикувани по-надолу.

Не пропускайте и да се регистрирате БЕЗПЛАТНО за участие във Форума за бременност и детско здраве, който ще се проведе в София на 13 и 14 май!


Майката Красимира Пенева за д-р Сузана Нашар и д-р Виолета Димитрова от СБАЛАГ „Майчин дом“

„...Страхотен професионалист и човек. Далеч е от мисълта, че е на този свят, за да забогатее от раждащи майки. Беше с мен, когато трябва, а когато стана напечено, показа непоколебимост и професионализъм.“

„Суперлативи за работата на д-р Виолета Димитрова (неонатолог) и проявената човечност.“


Майката Милослава Абаджиева за д-р Марта Дончева и акушерка Емилия Казълова  от Акушеро-гинекологична болница Свети Лазар

„...Вдигала си е телефона за всякакви въпроси и в 9 вечерта, а когато водите ми изтекоха в 3 сутринта, си чукнахме среща след час... внимателна и нямам никакви оплаквания..., нито за миг тя или някой от персонала на болницата не са ме притискали да ми включат система или да ми "помагат" по друг механичен начин.“

„предродилна стая с люлки, топла, легло, мек под, баня... Акушерката Емилия Казълова е много търпелива и спокойна...Съобразиха се с желанието ми да не ми правят епизиотомия, да не къпят бебето и ни оставиха гушнати голи поне за час.“

„...имаше акушерки, които ме насърчаваха да кърмя,...нито в един момент не оспориха желанието ми детето да е при мен през цялото време.“


Майката Даниела Томова за д-р Константин Ташков от АГ "Света София"

„...д-р Константин Ташков дойде, за да си свърши работата. През следващите дни идваше да ме наблюдава доста по-често от лекаря на другата родилка в стаята... внимателен, спокоен и човечен. Никога не ме остави с впечатлението, че бърза за нещо друго ... нито един поискан лев "под масата".“


Майката Блага Русева за д-р Христов от МБАЛ НиаМед

„Раждането мина повече от добре... добро и мило отношение... Постоянно имаше акушерка... Наистина бяха страхотни!!!... три акушерки ми помогнаха да отида до родилна зала ... ме окуражаваха и подкрепяха! Моята акушерка беше изключителна ... Родих второто си дете без нито един шев... След раждането донесоха дъщеря ми в стаята... Стаята беше хубава и невероятно чиста!... миеха по няколко пъти на ден... дезинфекцираха дори дръжките на вратите... Всеки ден взимаха бебка за баня... най - добрата козметика... Помагаха ми с кърменето. Всяка вечер докторите идваха на визитация и преглед...“

„...невероятния д-р Христов и всички негови колеги и хора работещи в болница Ниа Мед направиха раждането и престоят ми в болницата незабравими! Създадоха прекрасни спомени в сърцето ми. Беше вълшебно!“

***********************

Майката Десислава Тодорова за акушерски кабинет "Зебра" и акушерката Надежда Стаменова от болница "Надежда

...запознах се с Илона и Йоана от акушерски кабинет "Зебра". Там ми разказаха как делът на раждането с Цезарово сечение се е увеличил и че те помагали на майки, на които било препоръчано да родят с Цезарово сечение, нормално.

... потърсих контакт с Йоана и се разбрахме да мина на консултация в акушерския кабинет и да обсъдим дали мога да родя естествено второто ми дете. Речено-сторено, след няколко дена вече седях при Зебрите и си говорих с Илона.

Разказах ѝ всичко подробно, като подчертах, че искам да раждам в МБАЛ Надежда. Освен че там проследяват бремеността ми, ми трябва болница с добра неонатология, където по възможност да работи др. Маринов, защото бебчо имаше малък кардиологичен проблем....

.... Илона ми препоръча да се обадя на акушерката Надежда Стаменова и да говоря с нея дали едно естествено раждане в моя случай би било възможно. Та, колкото и да ми беше неудобно да звъня ей така на непознати, се свързах с акушерката Стаменова, която откликна много радушно на молбата ми.

Когато тръгнаха контракциите, отидох в болницата ... звъннах на акушерката Стаменова, която беше на смяна, и тя дойде да ме види и окуражи. Приеха ме в 8 часа сутринта, родих нашия прекрасен син в 16.43 ч. Благодарение най-вече на тази страхотна жена – Надежда Стаменова, която повярва в мен и ме подкрепяше през цялото раждане!


Майката Гена Узунова за професор Стоимен Иванов, д-р. Дяволов, доцент Славчев и екип от СБАЛАГ „Майчин дом“

„...бременна с рак на маточната шийка... Всички бяха изключително мили и внимателни. Бяха човеци... Най-добрите лекари, без и най-малък намек за пари... Родих здраво бебе и се възстанових... те са ангели...златни сърца и вълшебни ръце.“

„... има добро, защото съм го срещала и съм се докосвала до него.“


Майката Ани Дора за д-р Радка Божикова от Акушеро-гинекологично отделение - МБАЛ Разлог

„... лекарка, отдадена изцяло на призванието си, в чиито ръце аз и много други майки сме се чувствали и чувстваме в безопасност... влагат сърце и душа в професията си... изцяло спечели доверието и обичта ми. С вниманието, професионализма и любовта, която влага в мисията си... когато имам проблем или просто за профилактичен преглед, се доверявам единствено на нея. И когато реша да имам второ дете, тя ще е лекарят, който ще следи моята бременост и ще го изроди... няма да забравя любовта и удоволетворението на доктор Божикова, когато разказва за малките човечета, дошли на бял свят с нейна помощ.“

„...спасява животи и помага, защото това е призванието ѝ, това е мисията ѝ.“


Пълните разкази:

Майката Красимира Пенева за д-р Сузана Нашар от СБАЛАГ „Майчин дом“

„Към 8-ми месец от бременността си се свързах с д-р Сузана Нашар, защото държах да родя в Майчин дом и по препоръка отидох право при нея. Страхотен професионалист и човек. Далече е от мисълта, че е на този свят, за да забогатее от раждащи майки. Беше с мен, когато трябва, и когато стана напечено, показа непоколебимост и професионализъм. От останалите персони, с които се сблъсках в заветния МД, няма много за хвалене... даже хич...освен д-р Виолета Димитрова - неонатолог. Суперлативи за работата ѝ и проявената човечност. Толкова.“

Майката Милослава Абаджиева за д-р Марта Дончева от Акушеро-гинекологична болница Свети Лазар

„Годината беше 2012/13. Бременността ми проследяваше д-р Марта Дончева, която води и раждането ми. Вдигала си е телефона за всякакви въпроси и в 9 вечерта, а когато водите ми изтекоха в 3 сутринта, си чукнахме среща след час в частния ѝ кабинет да види какво-що.

Тя ми води раждането (в Св. Лазар), беше внимателна и нямам никакви оплаквания, беше раждане, продължило 18 часа, като нито за миг тя или някой от персонала на болницата не са ме притискали да ми включат система или да ми "помагат" по друг механичен начин (с изключение на неонатоложката, чието име не разбрах, която каза, че трябвало да ми направят епизиотомия, защото "нейният пациент" щял да се роди с глава като на извънземно. Добре, че не се обзаложихме - с човешка глава излезе).

Имат предродилна стая с люлки, топла, легло, мек под, баня и там си изкарахме деня. На смяна беше и акушерката Емилия Казълова, която също беше много търпелива и спокойна. Съобразиха се с желанието ми да не ми правят епизиотомия, да не къпят бебето и ни оставиха гушнати голи поне за час. После само ни облякоха и пак ни оставиха :)

По "мое време" в Св. Лазар нямаше много избор на позиция за раждане и родих, легнала по гръб, което не ми беше в Топ 3, но все пак родих. Сега, доколкото знам, там има повече свобода на движението.

За следродилната грижа не мога да кажа, че беше на 100% ниво - имаше акушерки, които ме насърчаваха да кърмя, но имаше и такива, които ми се караха, че детето гладува и ми се молеха да му давам ПОНЕ вода. В момента не знам дали е по същия начин. Но е факт, че нито в един момент не оспориха желанието ми детето да е при мен през цялото време.“

Майката Даниела Томова за д-р Константин Ташков от АГ "Света София"

„Здравейте! Казвам се Даниела. Синът ми се роди през 2011 г. в 1-ва АГ "Света София". Помня ужасните ниски легла с увиснали пружини в т.нар. "ВИП" стаи, които превръщаха всяко ставане и лягане след спешното секцио в 10-минутно мъчение. Помня хаоса, вечно забързаните и сърдити акушерки, липсата на информация и помощ. Помня много неща...

Винаги ще помня и д-р Константин Ташков. Уговорката му за бира с приятели пропадна на онзи седми април преди шест години. Заряза приятелите си и дойде, за да си свърши работата. През следващите дни идваше да ме наблюдава доста по-често от лекаря на другата родилка в стаята. Беше внимателен, спокоен и човечен. Никога не ме остави с впечатлението, че бърза за нещо друго и има не повече от 2 минути за мен. Всичко това получих срещу избран по собствена воля и напълно легално платен избор на екип и нито един поискан лев "под масата". Благодаря му и до днес!“

Майката Блага Русева за д-р Христов от МБАЛ НиаМед

„На 24.09.2015г. станах майка за втори път. След трудното ми първо раждане и напълно липсващите постродилни грижи при първото ми дете през 2009 година, реших втория път да родя в болница Ниа Мед - Стара Загора. Още с първото си дете исках да родя там, но тъй като докторът, който следеше бременността ми, тогава работеше в друга болница, наклониха решението ми в друга посока и се разубедих. Шест години и половина по-късно вече бях категорична, че ще раждам в Ниа Мед и нищо няма да промени решението ми.

Раждането мина повече от добре. През целия родилен процес имаше едно добро и мило отношение. Постоянно имаше акушерка, която да следи тоновете на бебето и да регулира системата. Наистина бяха страхотни!!! Когато дойде моментът за същинското раждане, три акушерки ми помогнаха да отида до родилна зала, като през цялото време ме окуражаваха и подкрепяха! Моята акушерка беше изключителна и от колегите ѝ чух, че е свършила много добра работа!

Родих второто си дете без нито един шев, а съм 150 см. висока и влязох да раждам 45 кг. Бебето беше 2.500. След раждането донесоха дъщеря ми в стаята. Бях избрали да бъдем само двете. Стаята беше хубава и невероятно чиста! Банята беше страхотна и също блестеше от чистота! Санитари миеха по няколко пъти на ден, като дезинфекцираха дори дръжките на вратите. Боклукът се взимаше по 2-3 пъти на ден. Всеки ден взимаха бебка за баня. В тази болница използват най - добрата козметика. Връщаха дъщеря ми ухаеща така, както никога няма да забравя! Помагаха ми с кърменето. Всяка вечер доктори, заедно с д-р Христов (шеф на болницата) идваха на визитация и преглед.

Наистина Ви казвам, невероятният д-р Христов и всички негови колеги и хора, работещи в болница Ниа Мед, направиха раждането и престоят ми в болницата незабравими! Създадоха прекрасни спомени в сърцето ми. Беше вълшебно!

Благодаря от сърце на този изключителен професионалист и ръководител д-р Христов, за огромното постижение да сбъдва мечтите на толкова майки и умението да дарява истинска грижа и спокойствие от , което се нуждае всяка една жена, изминала пътя да стане майка!“

Майката Десислава Тодорова за акушерски кабинет "Зебра" и акушерката Надежда Стаменова от болница "Надежда

Започвам с малко предистория. През далечната 2012, март, родих дъщеря си с цезарово сечение по медицински причини, защото имах миома от външната страна на матката (на краче). Според лекарката, която тогава ме наблюдаваше и изроди, нямах шанс за естествено раждане, защото матката нямала да контрахира правилно. Тогава бях млада и зелена, не толкова информирана, колкото сега и се доверих на лекарката.

Та, роди се дъщеря ми и, честно казано, аз много дълго се възстановявах, раната ме болеше, белегът даже още стои. Заради миомата, през юни 2015, се наложи и операция по отстраняването ѝ – роботизирана миомектомия (с благодарности към др. Янчо Делчев и неговия екип от МБАЛ Доверие). А защо се наложи да се отстрани – защото миомата нарастваше, пък и защото ми казаха, че преди следваща бременност трябва да се махне. Дотук с предисторията.

През април 2016 разбрах, че пак съм бременна, бях много щастлива, защото с мъжа ми много искахме да увеличим семейството ни с още един член – аз много исках момченце, мъжът ми беше съгласен и на още една дъщеря, защото беше разбрал, че по-голяма от обичта на дъщерята няма. Та, бременнех си спокойно, нямах никакви оплаквания.

С лекарката, която ме проследяваше, беше станало дума за раждането още в самото начало и тя беше казала, че няма как да не е секцио пак – „Ти имаш едно секцио, пък и с миомектомията, какво очакваш“ и с това се приключи дискусията.

Вътрешно обаче аз не бях доволна, но в България практиката беше такава. В чужбина не се процедираше така, но това е тема на друг разговор. И след като ви отегчих, е време да започне интересното.

От МАЙКО МИЛА! разбрах за конференцията TEDX Women и на 29 октомври бях на уреченото място. Там, освен че видях на живо Елисавета и Красимира, се запознах и с Илона и Йоана от акушерски кабинет Зебра, които разказаха на драгата публика как делът на раждането с Цезарово сечение се е увеличил и че те помагали на майки, на които било препоръчано да родят с Цезарово сечение, нормално.

Още там потърсих контакт с Йоана и се разбрахме да мина на консултация в акушерския кабинет и да обсъдим дали мога да родя естествено второто ми дете. Речено-сторено, след няколко дена вече седях при Зебрите и си говорих с Илона.

Разказах ѝ всичко подробно, като подчертах, че искам да раждам в МБАЛ Надежда, защото, освен че там проследяват бремеността ми, ми трябва болница с добра неонатология, където по възможност да работи доктор Маринов, защото бебчо имаше малък кардиологичен проблем.

Илона ми препоръча да се обадя на акушерката Надежда Стаменова и да говоря с нея дали едно естествено раждане в моя случай би било възможно. Та, колкото и да ми беше неудобно да звъня ей така на непознати, се свързах с акушерката Стаменова, която откликна много радушно на молбата ми.

Обясни ми, че трябва да се проследят различни фактори, за да се види дали мога да родя естествено. Освен това ми каза няколко пъти, че в моя случай упойки и вливане на окситоцин няма как да се направят, защото искат да следят чувствителността на матката при евентуален проблем като разкъсване. Разбрахме се тя да присъства на следващата ми женска консултация, за да може да ме види и да преценим ситуацията заедно с акушер гинеколога.

Това, за което гледахме на прегледа, беше теглото и предлежанието на бебчето (дали благоприятстват естествено раждане), дебелината на матката при разреза, тонуса на кожата, къде е била миомата и как е отстранена - може и да изпускам нещо важно, но имайки предвид, че не съм медицинско лице, се надявам, че ми е простено.

След прегледа акушерка Надежда Стаменова ми каза, че ще ме подкрепи, ако искам да родя естествено. Отдели ми достатъчно време, за да ме подготви какво ме очаква и ми каза като тръгвам да раждам, да ѝ се обадя, за да може да дойде.

Когато тръгнаха контракциите, не разбрах веднаха, мислех си, че тазът ми се разширява... Но след едно денонощие с болки, реших, че не е лошо все пак да отида до болницата да ме видят. Нямах голямо разкритие, но предвид факта, че имам желанието да родя естествено, ме оставиха в болницата.

Звъннах на акушерката Стаменова, която беше на смяна, и тя дойде да ме види и окуражи. Акушер гинекологът на смяна също ме „окуражи“, казвайки ми, че ако родя естествено и все пак матката се скъса, те щели пак да ме режат, за да зашият матката.

Казах им, че това няма да се случи. Бях много мотивирана, за да докажа на себе си, че мога да родя естествено и да дам най-добрия старт на нашия син. Приеха ме в 8 часа сутринта, родих нашия прекрасен син в 16.43 ч. Благодарение най-вече на тази страхотна жена – Надежда Стаменова, която повярва в мен и ме подкрепяше през цялото раждане.

Много съм благодарна на нея и на екипа в МБАЛ Надежда за всички грижи, които положиха за мен и бебо.

Това е моят разказ за това, че няма невъзможни неща. Преследвайте мечтите си и те ще се случат. Успех!

Майката Гена Узунова за професор Стоимен Иванов, д-р. Дяволов, доцент Славчев и екип от СБАЛАГ „Майчин дом“

„Бях в осмия месец, когато прокървих. Отидохме в спешният кабинет на ,,Майчин дом" и веднага ме взеха в болницата в патология при професор Стоимен Иванов под наблюдение на д-р. Дяволов...

Оказах се бременна с рак на маточната шийка. В прегледите се включи и онко-гинекологът доцент Славчев. Всички бяха изключително мили и внимателни. Бяха човеци. След месец престой и много изследвания, разговори и обяснения ме оперираха. Секцио с кардинална хистеректомия (да не изпадам в подробности за шока и страха) ... Най-добрите лекари, без и най-малък намек за пари. Идваха и в неделя да ме видят как съм. Родих здраво бебе и се възстанових с времето. За мен те са ангели, които имат златни сърца и вълшебни ръце. Докато съм жива, ще съм им благодарна.

Сега съм вече здрава и знам, че има добро. Срещала съм го и и съм се докосвала до него.“

Майката Ани Дора за д-р Радка Божикова от Акушеро-гинекологично отделение - МБАЛ Разлог

„Реших да Ви разкажа за една лекарка, отдадена изцяло на призванието си, в чиито ръце аз и много други майки сме се чувствали и се чувстваме в безопасност. Радка Божикова е от младите специалисти, които влагат сърце и душа в професията си. В днешната действителност, когато всичко е с размити морални граници, да срещнеш лекар, живеещ по законите на Хипократовата клетва, е рядко явление, затова не мога да се сдържа и да не изкажа благодарността и възхищението си от доктор Божикова.

Тя е от младото поколение гинеколози, в момента завеждащ акушеро-гинекологията в МБАЛ град Разлог. Имам спомен, че преди малко повече от около десет години, с постъпването си на работа в отделението, беше лекарят който започна да прави Цезарово сечение на нуждаещите се майки (дотогава, доколкото ми е известно, родилките се транспортираха в Благоевград и други градове, когато се нуждаеха от секцио).

Моята история е обикновена. Два спонтанни аборта, и след лечение в Пловдив, се върнах в родното ми село. Там от приятелка чух много добри отзиви за доктор Божикова.

От този момент нататък, тя изцяло спечели доверието и обичта ми. С вниманието, професионализма и любовта която влага в мисията си, безпроблемно изкарах бремеността си и сега синът ми вече е ученик, а аз продължавам да съм пациент на доктор Божикова.

Показателно може би е това, че от пет години живея и работя в София, но когато имам проблем или просто за профилактичен преглед винаги пътувам до Разлог и се доверявам единствено на нея. И когато реша да имам второ дете, тя ще е лекарят, който ще следи моята бременост и ще го изроди. Човек не трябва да прави компромиси със здравето си, а доверието, което лекарите печелят, е от голямо значение за всеки пациент.

Аз знам, че мога да разчитам на професионализма и човешкото отношение на лекар, който в човека срещу себе си не вижда донор на пари, а живо човешко същество, което се нуждае от помощ. Впечатление ми е направило любовта и удоволетворението на доктор Божикова, когато разказва за малките човечета дошли на бял свят с нейна помощ.

Лекарката е от тихите герои! Тези, които не искат слава, а тихичко и педантично вършат добро, спасяват животи и помагат. Това е призванието ѝ, това е мисията ѝ. Доктор Радка Божикова е от лекарите, които вярват в по-доброто бъдеще и е от хората, които работят за него.“

 

Мили майки на Майко Мила! Днес даваме тон за началото на един голям разговор за раждането - това чудо на природата, което не само осигурява съществуването на човешкия вид, но и е основната причина за съществуването на сайта ни.

Темата за раждането е не само неизчерпаема, но и носи всички нюанси от емоционалния спектър. Освен изключително забавна, тя може да бъде дълбоко драматична и травмираща. Всяка майка носи своята история в себе си и кога със смях, кога със страх и гняв, я предава напред през поколенията или я разменя със своите приятелки, като ценна монета, получена от живота.

За всяка майка раждането е моментът, който е променил живота ѝ. Затова нашият сайт винаги ще обръща огромно внимание на темата за раждането и ще се стремим да участваме във всеки дебат, който коментира родилната грижа у нас.

По тази причина Майко Мила! тази година стана партньор в изготвянето на класацията „СПЕЦИАЛИСТИТЕ, НА КОИТО ИМАМ ДОВЕРИЕ“, организирана от Форум Бременност и детско здраве и сайта Puls.bg.

Класацията се провежда в четири категории: за акушер-гинеколог; за акушерка; за педиатър или неонатолог; за АГ болница или родилно отделение.

Помогнете ни да отличим най-добрите примери в тези четири категории, като ни изпратите и своята лична история. Ако сте имали чудесно проследена бременност, щастливи сте от отношенията ви с лекаря, акушерката, с родилния екип, с педиатъра или пък отношението в болницата е било нещо, за което си струва да разкажете – направете го още сега.

Разкажете ни кой е лекарят, напишете ни коя е болницата. Посочете ги по име и кажете – „тези хора заслужават моето признание, затова искам да ви разкажа за тях“.

Ние, Елисавета и Красимира, също имаме какво да разкажем за нашите лекари и нашите акушерки.

Красимира е раждала единственото си дете в болница "Вита". Ето какво казва и самата тя:

"Родих в нея, тъй като моят лекар израждаше там, и не съжалявам и за момент. Единствената ми забележка си остава отношението към начинаещите кърмачки – малко повече внимание към тях ще е добре дошло. Но по-важно е името на човекът, който се грижеше за мен и бебето в продължение на 9 месеца, по време на раждането и след това. Това е доктор Велислава Хафузова - моят лекар-партньор в бременността и раждането. Уверен, спокоен и човечен професионалист, който нито за секунда не ме остави да тъна в съмнение, страх или незнание. Нещо изключително важно за родилки като мен, наричани по други болници „лигли“. 

Елисавета пък, като един ветеран, е раждала в "Майчин дом" и "Света София", и ето какво иска да ви разкаже за трите раждания.

За Майчин дом и грижата, която получих преди 13 години не иска да говори все още, защото травмите не са отминали, но някой ден ще разкаже. Слава богу, и на трите раждания акушер-гинекологът беше доктор Рени Райчева. Тя изроди и трите ми деца, като последното раждане беше наистина много тежко. Три пъти секцио, по независещи от мен причини, и ето ме - здрава, жива и във форма. Освен това тя е семейният ни акушер-гинеколог във всички смисли - изродила е и мен и трите ми деца. Представете си го това - да извадиш бебе и 30 години по-късно от него да извадиш друго бебе. Чудо!!!!!

Радвам се, че има и две прекрасни жени, които най-сетне поставят акушерката на полагаемото ѝ се водещо място. Това са Йоана Станчена и Илона Нешкова от акушерски кабинет "Зебра". За мен няма никакво съмнение, че те са бъдещето на родилната помощ. Още помня момента, в който притеснена и объркана от нещото, наречено кърмене се обадих на Йоана и тя дотича с Миглена Делчева под ръка, за да ми помогнат да тръгна по пътя на кърменето за пръв път, макар да бях родила трето дете. И досега не мога да намеря думи да им благодаря, защото успях да изживея това, което преди беше най-голямото препятствие в живота ми.

И така! Майко Мила! чака вашето мнение по въпроса с раждането и родилната грижа. Чакаме вашите лични разкази за добрите примери в тези области – искаме истинското ви, неподправено, нелустросано мнение.

А освен това можете да гласувате за любимия си акушер-гинеколог, най-прекрасната акушерка на света, най-разкошната болница и най-забележителното родилно отделение ето тук.

Пращайте ни вашите разкази на имейл maikomilabg@gmail.com, а най-добрите ще публикуваме в Майко Мила! в следващите седмици, защото доброто трябва да бъде разпространявано и подкрепяно.

Човешкото, достойно и уважително отношение на лекаря и акушерката към пациента е признак, че живеем в общество, в което всеки знае правата и отговорностите си, както и цената си, но е наясно и с цената, която ще плати, ако не ги спазва. Това се нарича осъзнато, гражданско общество – онова, което много ни се иска да бъдем, но, уви, все още не сме. За да го постигнем, трябва да работим здраво.

Затова – посочете ни имената на добрите медицински примери в родилната грижа в България.

Родителите имат право да ги знаят.

cross