fbpx

След като в Перник програма за превенция от насилие, в това число и сексуално, беше прекратена в едно от училищата, където се преподаваше, заради фалшиви сигнали относно случващото се в час, отново зажужахме като в кошер по темата за сексуалното образование. Дарина Рангелова - нашата любима майка, живееща в Канада, реши да ни сподели набързо как изглежда то в Онтарио. Ами прочетохме и не можахме да видим нещо страшно. Вижте и вие да не би нещо да пропускаме.


Мине се не мине време и отнове се завърта темата как сексуалното образование е вредно и нанася травми. В Канада винаги е имало сексуално образование, но в провинциите програмите са различни.

През 2015 г. решиха да осъвременят програмата, която не е променяна от 1998-а. И тогава тук настана възмущение как ще се показват снимки на полови органи на малки дечица. Имаше протести главно от емигранти, идващи от консервативни общества, от мюсюлмански общности, от бордовете на католически училища и хомофоби. Много от тях спряха децата си от училище. Правителството разпечата брошури за емигрантите на родните им езици – много от тях не говорят английски, а съдят по това какво са чули от някой. Материалите обясняваха програмата и хората имаха уверение от властите, че ако не им харесва, са свободни да си запишат децата в частни училища. И всичко утихна.

Аз не съм преминала през "мелачката" сексуално образование, но моите деца имат такова. Програмата в Онтарио се казва Health and physical education (Здравно и физическо образование). Състои се от 4 модула: здравословно хранене, лична безопасност и предпазване от травми, растеж и развитие и употреба и злоупотреба с вещества. Синът ми Тони е 4 клас и наскоро учили за вредата от цигарите. Аз съм пушач и ме побърква да ми обяснява и да ме кара да ги отказвам. Ако не бяха учили, сега нямаше да ме тормози.

Сексуалното образование е в модула Растеж и развитие. В малките класове учат частите на тялото, видове семейства, човешкото развитие от бебе до възрастен. В първи клас Тони научи, че никой няма право да го докосва по private parts (интимните части) и трябва да съобщи на някой, ако това се случи. Да, казват им истинските имена на частите, но във всекидневието се използва private parts.

Реалното сексуално образование започва от 6 клас, когато и започват да обясняват за физическите и емоционалните промени през пубертета, за менструацията, за полово предавани болести, хомофобия, стереотипи...

От 8 клас учат какво е сексуална ориентация, полова идентичност и разликите между тях, както и за романтичните отношения, поемане на отговорност и съгласие за сексуален акт. В гимназията им предоставяха безплатно презервативи и имаше дни, в които идваше сестра, и всеки ученик, ако желае, може да попита каквото го притеснява, но се срамува да го сподели с родителите си.

снимката е на сина ми Теди от неговия университет

В университетите сексуалното образование продължава, макар и не под формата на предмет. Организират събития и игри като основното е, че сексуалният акт трябва винаги да е доброволен. НЕ значи НЕ. Също, че не СРАМНО да се говори за секс и не е СРАМНО да кажеш предпочитанията си на партньора.

За съжаление, когато спечелиха консерваторите в Онтарио, върнаха старата програма от 1998 г. и разрешиха на децата, чийто родители не са съгласни да им се говори за "секс и гейове", да не влизат в тези часове.

Точно тези, които имат най-голяма нужда, именно защото семействата им са много консервативни, а Канада е либерална. Тук еднополовите бракове са разрешени и всеки трябва да го приеме, колкото и да не им харесва.

"Някакви въпроси?", питаше учителката по математика в 7 клас, а Стани от задния чин се обаждаше: "А някакви отговори...?" Е, оттогава що се отнася до математиката, бая отговори ни липсват. Откакто покрай нас защъкаха деца (не само нашите), взеха да порастват и да стават все по-съзнателни и задаващи всякакви въпроси, се оказа, че ни липсват отговори и за други неща.

За щастие хората са измислили "Литература в помощ на родителя" (поне нещо да е в помощ на родителя в тоя живот!), която е супер полезна, когато децата започнат да (се) питат: Откъде идват бебетата? Ама как стават? Какво е да си момче? А да си момиче? И още по-сложните: Какво е да си влюбен? Какво значи "любов"? Как се целува по устата?

Ето в такива моменти идват на помощ книги като Всичко, което не се осмелявате да питате... родителите, учителите и дори приятелите си (изд. Пурко). Тя съдържа всички въпроси за любовта и секса, които подрастващите (9-13 години) задават, както и нормални, адекватни отговори, които родителите могат да им дадат.

Автори са французите ЗЕП и Елен Брюлер, илюстрациите са супер, чувството за хумор е на ниво. Съдържанието е разделено на няколко основни глави: Влюбване, Пубертет, Правене на любов, Правене на бебе, Предпазване и една специална глава, в която на децата се разясняват някои въпроси, свързани с неприкосновеността на телата им, и им се обяснява кое действие е нормално, кое не е и къде да потърсят помощ, ако се наложи.

Любим момент в книгата са бонус страничките на финала, в които има забавни неща като най-съблазнителните типове през вековете, как е "обичам те" на различни езици, какви са малките жестове, които момичетата харесват, какво е момчето на мечтите ти...

Изобщо, Всичко, което не се осмелявате да питате е едно чудесно четиво за децата и едно още по-чудесно "помагало" за родителите им относно темите, за които невинаги сме подготвени да говорим и невинаги намираме необходимите думи.

Повече от 700 мъже са били глобени от френските власти за тормоз над жени на публични места в рамките на една година, съгласно приетия преди година закон против сексуалния тормоз, пише The Times.

Наказанията за подсвиркване, подвикване, отправяне на сексуални жестове и намеци към жените и следене по улицата могат да се налагат на място и са до 750 евро.

"Вече не е разрешено и не бива да бъде приемано жените да бъдат обиждани, следени и унижавани по улиците, в градския транспорт или на публични места", писа в Twitter министърът по половото равенство Марлен Шиапа.

Тя определи резултатът от влизането на закона в сила (731 глоби за 12 месеца) като "окуражаващ". Въпреки че е подкрепен от 90% от французите (според проучване на Ifop), законът срещна и съпротива.

"Някои хора казват, че ще унищожим културата на френския любовник, ако накажем тормоза по улиците", коментира при дебатите за закона Шиапа. "Но е тъкмо обратното. Ние искаме да предпазим съблазняването, кавалерството и френската романтика, като обясним, че ключово за нея е съгласието. Можем да ухажваме, да говорим, но ако някой каже "не", това означава "не".

Глобите могат да стигнат и до 1500 евро при утежняващи обстоятелства – например, ако пострадалата е по-малка от 15 години, съобщава фондация Thomson Reuteres.

Изданието цитира френската феминистка Анаис Бурде обаче законът е постигнал само символичен успех и броят на глобите е нелепо малък, предвид че е получила 15 хиляди жалби от жени, станали жертви на вербален и физически тормоз на обществени места. Според нея трябва да се инвестира в образование за поведението още от ранна детска възраст.

Законът влезе в сила миналото лято, след скандален видеозапис, в който се вижда как мъж удря млада жена, която търпяла подвикванията му седмици наред и накрая му казала да спре. Става дума за 22-годишната студентка Мари Лагер, която впоследствие разказа, че докато минавала, мъжът подхвърлял обидни и унизителни коментари и издавал "звуци със сексуален подтекст", както и че това не се случвало за първи път.

След като решава да си потърси правата, Мари е получила от собственика на кафенето, пред което се развива случката, копие от записа. Свидетели се съгласяват да потвърдят пред полицията и съда какво се е случило.

Първият глобен, след влизането на закона в сила, е мъж, който плеснал жена по задните части в автобус и направил обидни коментари за бюста ѝ. Стигнало се и до сблъсък с шофьора на автобуса, който блокирал вратите, докато пристигне полиция. Насилникът получи присъда от 3 месеца затвор плюс 300 евро глоба.

Новият закон не засяга само подобно поведение на обществени места, а удължава давността на сексуалното насилие. Непълнолетните жертви на изнасилване сега могат да подадат жалби срещу извършителите до навършване на 48 години. Преди давността изтичаше, когато жервите навършат 38.

Според закона също така лице на възраст под 15 години не е способно да се съгласи да извърши сексуален акт с пълнолетен – правило, което на практика криминализира секса с малолетни.


По темата:

Когато си лидер на САЩ (и куп глобални институции), би трябвало да знаеш тази история:

През 2014 г. джипове на „Ислямска държава“ влизат в село на етно-религиозната група Язиди, намиращо се до границата на Ирак със Сирия. Джихадистите избиват стотици хора. Отвличат момчета, за да ги превърнат в свои войници. Момичетата и оцелелите жени използват за принудителен труд и сексуално робство.

Сред пленените в иракския град Мосул, завладян същата година от бойци на терористичната групировка, е Надя Мурад. Сред избитите са майка ѝ и шестимата ѝ братя.

Язидите, чиято вяра съчетава аспекти от няколко религии, са една от най-уязвимите общности в Ирак. От август 2014 г. те са мишена на ИДИЛ в опита ѝ да „прочисти“ Ирак и съседните държави от неислямски влияния.

Тя успява да избяга от сексуалното робство и миналата година, на 25-годишна възраст, стана вторият най-млад лауреат на Нобеловата награда за мир. Подели си отличието с д-р Денис Муквеге от Демократична република Конго, който лекува жертви на сексуално насилие.

През 2018 каузите на Денис Муквеге и Надя Мурад спечелиха Нобел за мир, защото и двамата „са изложили личната си сигурност на риск чрез храбро противопоставяне на военните престъпления и осигуряването на справедливост за жертвите“,
посочиха от Нобеловия комитет.
Снимка: nobelprize.org

Преди два дни Надя беше сред групата представители на бежанци и активисти за човешки права, които се срещнаха с американския президент Доналд Тръмп в Овалния кабинет.

В Мосул Надя е била подлагана на мъчения и групови изнасилвания, продавана и препродавана на пазарите за роби на джихадистите, принуждавана е да се отрече от религията си. След бягството си се добира до Иракски Кюрдистан, където я настаняват в бежански лагер. После се свързва с организация, която ѝ помага да замине при сестра си в Германия. Там започва активистката си дейност, чиято мисия е кланетата на язиди през 2014 г. да бъдат признати за геноцид. 3000 язиди са в неизвестност, алармира Надя, която е сред едва 28-те оцелели след религиозното преследване.
@NobelPrize/Twitter

Изправена до внушителното кожено кресло, в което седи Тръмп, Надя описва в мъчителни детайли как терористичната групировка е нападнала селото ѝ.

Въпреки че „Ислямска държава“ вече е прогонена от Мосул, язидите не могат да се върнат у дома, заради битките за контрол в района им между иракското и кюрдското правителство, казва още Мурад.

Реакцията на Тръмп на нейната история е най-малкото неловка, за да не кажем ужасяваща.

Когато Мурад казва на Тръмп, че „Ислямска държава“ са убили майка ѝ и шестимата ѝ братя, Тръм се обръща към нея с думите "КЪДЕ СА ТЕ СЕГА?"

Без да се смущава от очевидната липса на интерес, умение да чува и емпатия от страна на Тръмп, Надя повтаря: „Убиха ги“. И допълва, че са хвърлени в масови гробове. „Аз все още водя битка, за да живеем без опасност за живота си. Моля, направете нещо.", казва още Надя на Тръмп.

Целта ѝ е да поиска от него да окаже влияние върху кюрдското и иракското правителство да защитят язидите като религиозно малцинство, за да могат бежанците да се приберат у дома си.

След като получава нещо като уверение, че въпросът ще бъде разгледан, Тръмп кара Надя Мурад да обясни за какво точно е получила Нобелова награда за мир…

-- Това е невероятно - казва той (за наградата). – Поради каква причина ви я дадоха?

В допълнение виждаме как в по-голяма част от времето Тръмп стои с гръб към Надя Мурад, която търпеливо и чистосърдечно разказва историята си над главата му.

"Нека разгледаме това… Ще го направим, нали? Благодаря ви много...", завършва Тръмп с тон, който показва, че кризи като геноцид над малцинствена група и сексуално насилие над жени са последната му грижа.

Цялото видео с „лидерското“ поведение на Тръмп следва:

По темата:

В България сексуалното образование не е част от задължителната учебна програма в училищата. Само в 10% от училищата в България има специални часове по сексуално образование и главни потърпевши от това са момичетата - страната ни е начело в класацията по нежелана бременност в ЕС.

Така започва статията на популярното издание Mashable, посветена на страхотния български проект "В като Вагина" - илюстрирана книга за момичета с образователна информация и практически съвети за тялото, менструацията, секса и здравето.

За да отпечатат книгата, нейните създателки стартираха кампания за набиране на средства под името Vagina Matters: A Sex Ed Book for Girls в платформата Indiegogo, където всички можем да ги подкрепим. Пътеводителят ще бъде разпространяван безплатно онлайн и офлайн в цялата страна.

"Искаме повече жени да могат да опознаят тялото си, да се чувстват уверени, и да имат здравословни сексуални отношения", казват авторките на проекта Светла Баева и Рая Раева.

Светла е директор “Кампании” във Fine Acts, а Рая е специалист “Кампании и комуникации” в Български хелзинкски комитет. От години се занимават с правата на жените и стоят зад няколко инициативи като “Паметни жени” – кампания за популяризиране на приноса на жените в българската история и “СуперЖените” – колекция от образователни карти за оцветяване.

“Вярваме, че знанието е сила, че колкото по-добре познаваме тялото си, толкова по-подготвени ще сме за света около нас с всичките му предизвикателства”, добавят те .

Оригиналните над 150 илюстрации в книгата са на сестрите Борислава и Михаела Караджови.

Пред Mashable Светла Баева разказва за някои от най-разпространените митове сред младите жени в резултат на липсата на сексуално образование:

"Много момичета погрешно смятат, че бременността не е възможна по време на менструация или че ако използваш тампони, ще загубиш девствеността си", казва тя.

"Те се опитват да разберат тънкостите на собствената си анатомия чрез интернет публикации, които отварят вратата за погрешни схващания за тялото, менструацията, пола и т.н."

Според доклад на IPPF в страните, в които сексуалното образование не е застъпено в училище, процентът на бременност сред тийнейджърките е по-висок. Изследванията в САЩ установяват, че подрастващите, които получават цялостно сексуално образование в училищата, са "значително по-малко склонни да докладват за бременността в ранна възраст".

Доклад на УНИЦЕФ от 2017 г. показва и проблем с предпазването по време на сексуален контакт сред младите хора у нас. От една страна у нас сексуалният живот започва рано - сред 15-годишните в страната 40% от момчетата и 20% от момичетата твърдят, че вече са имали сексуален контакт.

Само 56% от тези момичета и 66% от момчетата обаче съобщават, че са използвали презерватив по време на последния такъв контакт.

"Ние продължаваме да учим децата на основни правила, свързани с тяхното сексуалното здраве, но не им даваме пълното познание за техните тела", казва Светла Баева и допълва, че по този начин ги лишаваме от увереността да говорят ясно и откровено за здравословното си състояние и как се чувстват - независимо дали с партньора си или пък в кабинета на гинеколога.

С книгата Светла и Рая се надяват да запълнят съществуващата пропаст в образованието за сексуалното здраве в България. По същество това е джобен пътеводител с отговори на всички горещи въпроси, които момичетата могат да имат за женското тяло, менструацията и секса.

Въпреки че е насочена към момичета на възраст между 14 и 19 години, авторките на проекта вярват, че поради съществуващото табу около тези въпроси, книгата е също толкова подходяща за жените на 20 и 30 години.

За да се гарантира точността на информацията в книгата, двете авторки прекарват една година в проучване и четене на последните изследвания, свързани със сексуалното здраве на жените, а съдържанието е сертифицирано от редица експерти - сред които и медицински специалисти, и адвокати.

Основната част от проекта вече е финансирана и всички събрани средства до края на кампанията отиват директно за популяризирането на проекта в локален и глобален мащаб. Сумата, набрана над първоначално заложената цел в Indiegogo, ще бъде използвана за превод и разпространение на книгата в региони и държави, в които са регистрирани най-големи проблеми със сексуалното образование на жените.


По темата:

Преди време в Дяволът носи клин ви разказахме за една майка на 4 момчета, която се обърна към всички момичета с молбата да спрат да носят клинове, за да помогнат на синовете ѝ да се преборят с изкушенията.

Днес отново имаме повод да говорим за това, че начинът, по който жените изглеждат, не е покана за секс, след като потребителката на Twitter @sswyers разказа в платформата за реакцията на шефа ѝ към снимката на млада жена в социалната мрежа LinkedIn:

Днес шефът ми направи коментар по линия на "Не разбирам как жените могат да се оплакват от начина, по който ги третират, след като правят подобни неща", започва тя.

Обърнах се, за да видя какво има предвид - гледаше тъмбнейла на профилната снимка на жена в LinkedIn, облечена в сива тениска. Виждаше се единствено лицето ѝ и част от ключицата ѝ.

Попитах го за какво говори. Той ми изчете едноминутна лекция на тема „ако ще публикувате такива снимки, заслужавате това, което получавате“. Не можех да повярвам и му повторих, че това е буквално само снимка на усмихнато лице. Той се подразни, че едва ли не се правя на тъпа и кликна върху снимката, за да ми я покаже в пълен размер, казвайки, че кадърът е „slutty“ (от slut – уличница, курва).  

Помолих го да дефинира думата "slutty". Той каза "отвъд разбирането за сексапилно и склонна да прави секс."

Бях втрещена. Снимка на усмихнато женско лице предизвикваше ярост и отвращение у човек, който не познава лично жената и убеждението, че тя е „уличница“, която заслужава сексуален тормоз. Само защото се е осмелила да бъде привлекателна в публичното пространство.

През годините в шокиращо количество случаи на сексуално насилие защитата на обвиняемите е използвала аргумента „тя си го е търсила“, повдигайки въпроса как е била облечена жертвата, коментира Bored Panda по повод разказа на @sswyers.

Заради такъв случай през 1999 г. организацията Peace Over Violence създава кампанията Denim Day, предизвикана от решението на италианския Върховен съд, в което „обвинението за изнасилване е било отменено, тъй като съдиите са сметнали, че след като жертвата е облечена с тесни дънки, тя трябва да е помогнала на изнасилвача да ги свали, което предполага съгласие“. Заради това основание, на следващият ден жените в италианския парламент отиват на работа в дънки. Кампанията се провежда и до днес всеки април, насърчавайки студенти и служители да носят дънки в знак на протест срещу заблудите, свързани със сексуалното насилие.

Най-известното противопоставяне на аргумента „тя си го е търсила“ е кампанията „SlutWalk”, която стартира през 2011 г., след като полицейският офицер Майкъл Сангуинети заявява пред студентки по право, че „жените трябва да избягват да се обличат като проститутки, за да не бъдат жертви“. На следващия ден над 2000 души протестират с лозунга „Да означава да, не означава не“, а днес движението е известно в цял свят и продължава да се бори с нагласите и стереотипите, свързани с жертвите на сексуално насилие.


По темата:

В първата част на Как да предпазим детето си от педофил с клиничния психолог Елена Божинова обсъдихме начините, по които да контролираме достъпа на децата до интернет, как да им обясняваме възможните опасности и как да разчитаме сигналите, че са уязвими. Днес говорим за това колко са важни безкомпромисната и информирана позиция на обществото към сексуалното насилие и необходимостта от открит разговор по темата, за да растат децата ни в по-сигурна среда.


Елена Божинова е клиничен психолог, съосновател и директор на Вариант Б – център за психологично консултиране и психотерапия, кандидат по психоанализа към Британската психоаналитична асоциация, член на Дружеството по психоаналитична психотерапия в България. Работи индивидуално с възрастни и юноши. Има специфичен опит и интерес към работа с пострадали от насилие, включително жертви на трафик на хора с цел насилствена проституция.

-- Елена, в предишния разговор стана дума за трудното приемане на възможността детето ни да е жертва на сексуална злоупотреба. Какви са последствията за неговата психика, ако пренебрегнем сигналите или то самото запази в тайна, че е имало контакт със сексуален насилник?

Хората реагираме различно на травмата. Колкото по-ранна е травмата, особено такава, при която има нарушаване на неприкосновеността на телесните граници, толкова по-сериозни са последствията за личността.

Без да е изчерпателен списъкът и с уговорката, че тези симптоми са също и знаци за друг тип проблеми (не само травма от сексуална злоупотреба), ето възможните последствия или симптоми:

Проблеми в отношенията – или пълен отказ от връзки, или (може би по-често) – ранна сексуализация, много бързо встъпване във връзки, които от самото начало изглеждат проблемни. Връзки с насилие и унижение. Невъзможност да контролираш импулсите и емоциите си – избухвания, кражби, самонаранявания (основно при момичетата, момчетата, обикновено се “самонараняват” чрез много чести, дори организирани сбивания), злоупотреба с алкохол, наркотици. Въвличане в порно/секс индустрията (като начин да се създаде илюзия за контрол над сексуализацията, че това отношение е желано и дори носи ползи на човека), депресия, суицидни опити.

Вероятно ще кажете, че съм изредила почти всички диагнози от наръчника. Така е, защото много зависи какъв е бил животът на детето/човекът преди настъпването на травматичното събитие, неговата продължителност и тежест, кой е извършителят и особено важно – как е посрещната травмата му.

Често хората заговарят за травма от детството чак като възрастни, след като са минали доста трънлив път на опити да забравят, да се справят сами, да отрекат, че травмата се е случила или им е повлияла.

Затова е важно какво отношение има обществото към сексуалното насилие, към пострадалите от него.

Как говорим за сексуалните посегателства? Обвиняваме ли жертвите, омаловажаваме ли насилието, или сме категорични в това, че за нас личната неприкосновеност и достойнство са ценност; че съгласието е основен принцип в човешките отношения; че пострадалите се посрещат с емпатия и им се предлага помощ.

Това е по-трудната позиция, защото предполага да се срещнем със страданието на пострадалите, но е по-здравословната, защото иначе цялото общество живее с неизлекувана травма.

-- Защо все още има хора, които неглижират травмата на пострадалите от сексуално насилие или изпитват недоверие към тях, особено към тези, които съобщават по-късно за това?

Има едно доста старо обвинение, още към Фройд, който първи описва следствия от сесксуална злоупотреба в детството и спомени на възрастни, пострадали като деца. Обвинението е, че не е възможно сексуалната злоупотреба към деца да е толкова разпространена и, особено да се случва в семейството и от близки хора. Оттук идва основната трудност да се повярва на пострадали деца и възрастни. Не можем да приемем, че има бащи, чичовци, братя, майки, приятели на семейството, които са способни на това.

Защото ние самите сме в някоя от тези роли, защото имаме нужда да мислим за света си като за сигурен.

Затова е по-лесно да кажем, че детето го е видяло отнякъде, “промит му е мозъкът”, “търси внимание”, “измисля си”. Затова казваме, “по-добре да не започваме тези разговори”, защото имаме опасението, че ще се отвори един добре затворен “капак” и ще се окаже, че далеч не всички семейства са безпроблемни.

Насилието над деца – емоционално, физическо и сексуално се случва всеки ден в семейства, в институции, в обществото. Няма да знаем колко често се случва, докато не започнем да говорим открито и да чуваме децата си. А и възрастните, които някога са били деца.

-- Има ли го родителския страх, че когато говорим за сексуална злоупотреба и други травматични теми, децата могат да се идентифицират и да започнат да казват, че и на тях им се е случило (защото са го видяли във филм, чули са го в разговор, или в училище)?

Като родители е нормално да искаме да предпазим децата си от болка и травма – и често правим това, опитвайки се да ги предпазим от информацията, че има възрастни, които нараняват деца. Тук се пропуска нещо важно – децата живеят в този свят и ние не можем да ги предпазим от него, като ги изолираме.

Напротив, колкото повече говорим с тях за болезнени и тревожни теми, толкова по-добра ще е връзката ни. Така те не само ще могат да оценят риска в една ситуация и да се предпазят, но и ако пострадат - ще знаят, че могат да говорят с нас.

-- Кога трябва да започнем да говорим с децата за сексуалността и как?

Темата за сексуалността (тялото, отношенията на любов и привличане, правенето на бебета/предпазването от бременност, съгласието, защитата и разпознаването на нежелан контакт, помощ и подкрепа) трябва да присъстват от най-ранното детство.

Започвайки с даването на точни имена на половите органи, а не със замяната им с измислени, умалителни неологизми. Това е важно, защото дава ясно послание, че това е част от тялото като всяка друга, в нея няма нищо срамно, мръсно, тревожно. Както говорим за ръка и глава, така говорим за пенис, вагина, вулва, задни части, анус. Не е страшно, но ако за нас възрастните е срамно да изговорим тези думи, как очакваме децата да са спокойни и да говорят с нас, ако нещо или някой ги притеснява. Нали тези части от тялото дори не се назовават!

Децата проявяват сексуалността си в любопитство – за разликите в телата на родителите/братята/сестрите им; за това откъде се появяват бебета и най-магичният въпрос: Как? Това е огромен въпрос за тях и той движи голяма част от порастването им – желанието да са възрастни. Те заслужават да им се даде точна информация за това как се правят бебетата. Първата психоаналитичка, която работи с деца Мелани Клайн, има такава максима “Казвайте им всичко, не им показвайте”. Разбира се, че децата трябва да се предпазват от порнография, но информацията не е порнография.

-- А как да говорим с децата за различната сексуална ориентация? Какво им дължим като информация за половете - хем не искаме да робуваме на стереотипи, хем искаме те да знаят какво е жена и какво е мъж, и след това да се формират както си пожелаят?

Мисля, че напоследък възрастните са “залети” с доста страхове и дезинформация относно различната сексуална ориентация и тази страшна идея за джендър идентичността, която противоконституционна и кощунствена за някои хора.

На децата, обаче, дължим честност и откритост, основана на доказателства информация. На децата дължим да създадем общество, в което всяко едно от тях е посрещнато с уважение и е предпазено от предрасъдъци, страхове и омраза. Всяко едно от тях.

Децата ни живеят в сексуализирана среда – погледнете рекламите по улиците и телевизията ни. Дори на насочени към семействата заведения – те се рекламират чрез сексуални послания. Трябва да решим как се отнасяме към това като общество.

Засега изглежда нямаме проблеми със сексуализацията на средата ни, стига тя да представлява една доста ограничена идея за хетеросексуалността. Някак не се притесняваме какво казваме на момичетата с тези реклами (какво е да си жена) или на момчетата (за какво са жените на този свят).

Но когато се заговори за сексуална ориентация, различна от хетеросексуалната се сещаме, че трябва да “предпазим” децата.
Тук има няколко много важни момента: сексуалната ориентация не е въпрос на “избор”, а се развива още преди да се роди бебето. Така, както се развива способността за говорене, например, създава се и се развива физиологичен, неврологичен апарат – уста, език, мозъчна кора, слухов апарат.

Факт е, че съществуват хора с различна сексуалност от хетеросексуалността. Този факт не е застрашителен за децата. Ако не е застрашителен за нас.

Много по-травматично е насаждането на омраза. За разлика от сексуалната ориентация, омразата е въпрос на избор и Е заразна – никое дете не се ражда мразещо различните от него, но то става такова от средата, в която живее. И е много по-травматично да се окаже, че трябва да мрази доскоро най-добрия си приятел.

Да се говори с децата, че има такива хора и отношения, че те не са страшни и, че те са хора точно като всички нас, е особено важно.

Защото от това дали създаваме приемащо или отхвърлящо общество зависят нивата на депресия и тревожност у деца и юноши; нивата на юношеска бездомност (родители, изгонили детето си, защото е гей); нивата на злоупотреба с деца и юноши (отхвърлените, изолирани, тормозени от връстниците си деца са в най-голям риск) и броят на самоубийствата на деца и юноши.

Въпрос на избор е в какво общество искаме да живеят децата ни.


По темата:

България е на едно от челните места по аборти в Европа, но тези високи нива сочат не към морален проблем, а към образователен, пише Боян Юруков, който анализира данните за абортите у нас през последните две години.


Темата за абортите излезе пак на дневен ред покрай призивите на крайно религиозни организации за забраната им. Тази тенденция се забелязва в цяла Европа и дебатът се върти около дефиницията за живот и правото на жените да взимат решение за собственото им тяло.

В контекста на демографията обаче въпросът стои отдавна.

Тезата на някои е, че абортите са една от причините за намаляването на раждаемостта. Пускат се сензационни заглавия за ефектa над населението, ширят се моралистични изблици, упрекващи жените, и всичко това бързо се опакова като криза, която имаща нужда от съответните драстични мерки.

Няма да засегна нищо от тези неща тук. Вместо това ще покажа как стоят нещата в България в момента. Както винаги, за да решим един проблем, трябва да го разберем. А проблем има.

Наистина България е на едно от челните места по аборти в Европа.

Това говори не само за доста лошо сексуално здраве и използване на превенция, но и вреди пряко на женското здраве и репродуктивните способности на населението.

Източници и детайли

За данните за абортите за последните две години използвам докладите на НЦОЗА. В момента е достъпен само този за 2018 г., но съм свалил този за предходната. Данните за живородените деца и жените по възрастови групи взех от НСИ. Тъй като не са обявили данните за населението за 2018-а, картите по-долу се отнасят до 2017 г.

Имам известни резерви към данните на НЦОЗА. Те получават информацията си от РЗИ, НЗОК, лекарите и здравните заведения. Въпреки това се забелязват разминавания при неща като брой раждания, брой инфекции и прочие. Причината най-вероятно е в ненадеждното подаване на информация и пропуските по места. Това обаче означава, че изложеното тук е толкова точно, колкото е информацията, с която самото министерство разполага.

Има и обективни фактори, които трябва да се вземат предвид. В тези данни, например, не се включват нелегалните аборти, за които толкова се говори. Различни оценки, които открих обаче, сочат, че броят им е пренебрежимо малък.

Това, което изкривява данните и от което не може да избягаме обаче е търсенето на здравни услуги в съседни области. Тук сравнявам броя аборти спрямо местното население, но няма информация колко жени са пътували до град в съседна област заради по-доброто качество или липсата на такива грижи там, където се намират.

Сухите числа

-- Миналата година е имало 22 862 аборта в България

-- 31.3% или почти една трета са спонтанни

-- 60.7% или 14 024 са по желание

-- 8% или 1737 са по медицински показания

-- Спрямо 2017 г., има намаление с 1064 аборта или 4.5%

-- През 2018-та най-много по желание са били абортите сред жените между 20 и 29 г. – 66.1% са в тази възрастова група

-- При момичетата под 15 г. 57% от абортите са спонтанни, а 16% – по медицински причини. Общо за страната е имало 120 аборта от момичета в тази група

-- Най-много аборти е имало при жените над 30-те като сред тях са и почти 60% от всички аборти по медицински показания

-- 91.3% от абортите по желание в страната са сред жени над 20 г.

Тук се вижда, че немалка част от това, което наричаме аборт, не е всъщност по желание на бъдещата майка. При това тук се отчитат само бременностите, които са в достатъчно напреднал етап, че да се следят от лекар, който да регистрира спонтанен аборт.

Тук не виждаме жените, които губят децата си в първите седмици на забременяването – нещо, което съвсем не е рядко.

С това разбиране и условности може да съберем всички бременности завършили по един или друг начин. 18% от тях биват прекратявани по желание и по това мерило най-голям е делът при жените над 30 г. По медицински причини най-малко бременности завършват с аборт при жените между 15 и 30 г. – между 5.7 и 6%.

Разпределение по региони

За да разберем каква е честотата на абортите в различните части на страната, трябва да ги пресметнем спрямо броят жени в детеродна възраст. Всички графики тук следват тази логика (натиснете ги, за да ги разгледате в по-голям размер в нов таб).

Вижда се, че на водещите места са Пазарджик, Силистра, Добрич, Ямбол и Търговище. Там всяка година 3-4% от жените правят аборт на година, което е в пъти повече от други региони.

Отново не трябва да забравяме, че тази оценка не отчита фактът, че жени от една област може да предпочетат да направят аборт в съседна. Особено когато става дума за планирана операция това не е толкова чудно.

Забелязва се, че относителният брой на абортите в София не е голям, но столицата е на първо място по аборти по медицински показания. Също така Варна има малко аборти на всеки 10 хиляди жени в сравнение в Бургас, но доста повече по съвет на лекар.

Като цяло картата с данните за прекратяването на бременност по медицински причини се различава доста от тази за абортите като цяло. Драстичните разлики навеждат на мисълта за сериозни регионални проблеми както със сексуалното здраве, така и със следенето на бременността, а може би и за злоупотреби.

Това, за което най-много се говори обаче са абортите по желание.

Тук сравнявам брой аборти на всеки 100 живородени деца. Откроява се Пазарджик, който най-вероятно привлича пациентки от планинските региони. Това навярно обяснява защо има 140 аборта на всеки 100 раждания. Следват крайморските области Добрич и Бургас – също с повече аборти от раждания. В другия край виждаме Монтана, но малкият брой аборти там може да се обясни с избор на жените да направят операцията другаде.

Погледнато общо, виждаме, че абортите по желание са най-много като процент в Добрич, Търговище, Шумен и Хасково.

Сравнение по възраст

Тук показвам всички аборти (по желание, или не), спрямо родените деца в съответната област. Разглеждам отделно жените между 20 и 29, както и тези над 30. Графиката отдолу е средно за жените над 20. Отново се откроява Пазарджик с над 2.7 пъти повече аборти, отколкото раждания на жени над 20-те. В общо 10 области има повече аборти от раждания, включително Благоевград, Бургас и Варна.

Разликите между тези под и над 30 не са много. Съдейки по картата, доста повече жени над 30 се решават на аборт в Пловдив, колкото между 20 и 30. Обратното важи за Сливен и Плевен. Тук смятам спрямо броя жени в тези области, така че разликата в населението не влияе на резултатите.

Разглеждайки отново тази възрастова група и абортите по желание виждаме, че в Добрич има най-много аборти на жени над 20 г. Пазарджик, Търговище и Ямбол са на челни места. В повечето региони се забелязва намаление на желанието за аборт на по-късна възраст на всеки 10 000, жени живеещи там.

При спонтанните аборти картата е съвсем различна. Сред всички възрастови групи се откроява Видин, което може да говори за лоши здравни услуги.

Ситуацията в Пловдив, Пазарджик и Силистра не е много по-добра. Гледайки отделно абортите сред момичетата между 15 и 20 г., се вижда ясно къде са най-големите проблеми в сексуалното образование.

Тук е важно да се отбележи, че броят на спонтанните аборти, особено сред момичетата под 20 не е много голям и от година до година това може да доведе до сериозни разлики на картата.

Затова е добре да се погледне по-голям период от време и да се включат оценки за нелегални аборти, доколкото има надеждни такива. Аналогични карти с оцените за 2018 г. може да се изготвят когато излязат данните на НСИ през април.

Какво ни говори това?

Дори като имаме предвид всички условности в събирането на данните, пак виждаме регионални особености в числата за 2017 г. През годините се вижда ясна тенденция на намаление на абортите не само като абсолютен брой, а и спрямо броят жени в детеродна възраст. Тази тенденция е започнала още през 70-те, когато при 100 хиляди родени деца е имало 120 хиляди аборта и то без да са отчетени доста спонтанни такива, които днес влизат в статистиката.

В реториката на водачи на националистически и религиозни организации се изтъкват демографски, морални, културни и дори етнически дилеми по темата за абортите. От една страна се призовава за забрана, от друга за насърчаване на абортите, но сред точно определени общности. Общото навярно е най-вече първосигналното възмущение от сексуалното образование.

Ако тези карти показват нещо, то е че абортите вече са премного в регионите, където е вперен погледът на изброените оратори. Опитът на други държави показва, че ограниченията в правото и достъпа до аборт не само поставя допълнителна стигма и не вдига раждаемостта, но и увеличава майчината смъртност и усложненията след раждане.

Високите нива на абортите в страната сочат не към морален проблем, а към образователен.

Ниската здравна култура, лошото семейно планиране и сексуално здраве неизменно водят до нежелана бременност.

Исторически това води до икономически проблеми, отпадане от училище и влошаване на качеството на живота за много семейства.

Важно е да има строг контрол и да се изясняват рисковете, но решението следва винаги да остава за жената.

Може за някои да е обърната логиката, но опитът на цивилизования свят сочи, че именно сексуалното образование и свободният достъп до аборти помага на раждаемостта, а не обратното.

Оригиналният текст е на yurukov.net.


По темата:

https://maikomila.bg/%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%80%D1%82-%D0%B8-%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%81%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B0%D0%B2%D1%82%D0%BE%D0%BD%D0%BE/

Грандиозният скандал с участието на холивудския продуцент Харви Уайнстайн - създател на филмовите компании Miramax, The Weinstein Copmany и един от най-могъщите мъже в развлекателната индустрия, набра сила в края на миналата година, след като десетки актриси започнаха да разкрват зловещи подробности за начина, по който продуцентът ги е тормозил и насилвал сексуално през годините. В момента той е обвинен в различни престъпления от сексуален характер от над 50 жени и е разследван в Ню Йорк, Лос Анджелис, Бевърли Хилс и Лондон за блудство и изнасилване. За отношенията си и тормоза, който е понесла от продуцента, проговори и Салма Хайек - актрисата, пресъздала Фрида Кало в едноименния филм, продуциран именно от Уайнстайн. Публикуваме нейния разказ, който тя написа за New York Times.

***********************

Харви Уайнстийн е страстен кинофил, почитател на риска, покровител на филмови таланти, любящ баща и чудовище.

В продължение на години той беше моето чудовище.

Миналата година бях търсена от репортери, чрез различни източници, включително и моята скъпа приятелка Ашли Джъд, за да говоря за един период от моя живот, който, макар и болезнен, си мислех, че съм преживяла.

Бях се убедила сама, че всичко е минало и съм го надживяла. Избягах от отговорността да говоря с извинението, че достатъчно хора вече са участвали в осветяването на моето чудовище. Не смятах, че гласът ми е важен, нито мислех, че има значение.

А всъщност, се опитвах да се предпазя от предизвикателството да обяснявам някакви неща на хората, които обичам: защо, след като няколко пъти бях споменавала, че съм била жертва на Харви Уейстейн, действително бях спестила някои подробности. И защо години наред бях близка с човек, който толкова много ме бе наранил.

Гордеех се със способността си да прощавам, но самият факт, че се срамувах да опиша с подробности какво трябваше да простя, ме накара да се чудя дали наистина съм се примирила с този епизод от живота си.

Когато толкова много жени се изправиха, за да разкажат какво им е направил Харви, трябваше да преборя страха си и да приема, че моята история, колкото и важна да беше за мен, е просто капка в море от болка и объркване. Мислех, че на никого няма да му пука за моята болка – вероятно това беше резултат от многото пъти, в които Харви ми казваше, че аз самата съм никой.

Най-сетне започваме да осъзнаваме едно общоприето вярване, което е било социално прието и унизително за милиони момичета като мен и за всяка жена като мен.

Изненадана съм от смелостта на тези, които се изправят да говорят открито, особено в общество, което е избрало за президент човек, обвинен в сексуален тормоз и посегателство от десетки жени, които аз лично съм чувала да говорят за това как мъж с власт може да прави каквото си иска с жените.

Да, но вече не.

През 14-те години, в които извървях пътя от ученичка в мексиканска сапунена опера през няколко американски филми до пробива в „Десперадо“ и „Бързата работа“, Харви Уайнстайн се беше превърнал в магьосника на една нова вълна кино, която представяше оригинално съдържание на масовата публика. В същото време, за една мексиканска актриса беше немислимо да си мечтае за място в Холивуд. И макар да бях оборила това схващане, все още бях никой.

Една от историите, които ми вдъхна увереност и сили да градя кариерата си, е тази на Фрида Кало, която в златните години на мексиканските моралисти е рисувала малки интимни картини, критикувани от всички. Тя е имала смелостта да изрази себе си, въпреки заобикалящия я скептицизъм. Най-голямата ми амбиция беше да разкажа нейната история. Да покажа тази изключителна артистка и да покажа на сънародниците си в Мексико как се преборват стереотипи се превърна в моя мисия.

Империята на Уайнстийн, която тогава беше Miramax, се беше превърнала в синоним на качество, изтънченост и поет риск – рай за комплексните и предизвикателни артисти. Аз бях всичко, което Фрида беше за мен и което исках да бъда.

Бях на път да продуцирам филма с друга компания, но се борех да се върне обратно при Харви. Познавах го бегло покрай познанството ми с режисьора Робърт Родригез и продуцента Елизабет Авелан, която тогава му беше жена, с която бях правила няколко филма и която ме бе взела под крилото си. Всичко, което знаех за Харви тогава, беше, че притежава забележителен интелект, лоялен приятел е и е семеен мъж.

Ако знаех това, което знам сега, чудя се дали приятелството ми с тях - и с Куентин Тарантино, и с Джордж Клуни, не е единственото, което ме спаси от изнасилване.

Сделката, която сключихме отначало, беше, че Харви ще плати правата на вече създаденото от мен. Като актриса, ще ми плащат минималната ставка на Американската гилдия на филмови актьори, плюс 10 процента. Като продуцент, ще получавам кредит, който още не беше определен, но не включване плащане - което тогава, през 90-те, не беше рядкост като условие за жена продуцент. Той поиска и писмено споразумение да направя няколко филма за Miramax, което мислех, че само стабилизира позицията ми като водеща.

Не ми пукаше за парите. Бях страшно развълнувана да работя с него и тази компания. В наивността си вярвах, че мечтата ми се е сбъднала. Той беше осмислил последните 14 години от живота ми. Беше ми дал шанс – на мен, която бях никой. Беше се съгласил.

Дори не предполагах, че е мой ред да казвам "не".

„Не“ на това да му отворя вратата по всяко време на нощта, хотел след хотел, град след град, където той се появяваше неочаквано, включително и на място, където снимах филм, в който той не участваше по никакъв начин.

„НЕ“ на това да взема душ с него.
„НЕ“ на това да ме гледа как взимам душ.
„НЕ“ на това да ми прави масаж.
„НЕ“ на това да позволя негов гол приятел да ми направи масаж.
„НЕ“ на това да му позволя да ми направи орална любов.
„НЕ“ на това да се съблека заедно с друга жена.

Не, не, не, не…

И с всеки отказ идваше гневът на Харви.

Мисля че от всичко най-много той мразеше думата „не“. Абсурдността на исканията му варираха от това да беснее по телефона, посред нощ, с искания да уволня агента си заради скандал между тях двамата (заради друг филм, с други клиенти) до това физически да ме извлачи от премиера на кино фестивала във Венеция, който беше посветен на „Фрида“, за да му правя компания на частно парти с някакви жени, за които си мислех, че са модели , но после разбрах, че са скъпо-платени проститутки.

Арсеналът от тактики, които той използваше, включваше както сладки омайни приказки, така и заплахи - един път, в изблик на бяс, каза ужасяващите думи:

„Ще те убия, не си мисли, че не мога.“

Когато окончателно се убеди, че няма да си заслужа филма по начина, по който той очакваше, ми каза, че е предложил ролята ми и моя сценарий с години проучвания на друга актриса.

В неговите очи аз не бях актриса. Не бях дори личност. Бях нещо – не човек, а просто тяло.

Тогава прибягнах до намесата на адвокати, не заради действителната причина - случаите на сексуален тормоз, а като оплакване за „загубено доверие“, тъй като бях работила толкова усилено върху филм, който той нямаше намерение да направи или да ми продаде обратно. Опитах се да се измъкна от неговата компания.

Той отговори, че името ми като актриса било нищожно и незначително и че като продуцент съм некомпетентна, но за да си изчистел реномето юридически, както разбрах по-късно, ми даде списък с невъзможни искания с много кратък срок за изпълнение:

1. Да пренапиша сценария, без допълнително заплащане.
2. Да събера 10 милиона, за да финансирам филма.
3. Да осигуря първокласен режисьор.
4. Да разпределя по-малките роли на обещаващи актьори.

За изненада на много хора, не само моя, изпълних всичките му искания, благодарение на цял отряд ангели, които ми се притекоха на помощ, в това число Едуард Нортън, който по прекрасен начин пренаписа сценария няколко пъти и очевидно никога не получи заслуженото признание и кредит, и приятелката ми Маргарет Перенкьо, която продуцира за първи път и осигури парите.

Брилянтната Джули Теймор се съгласи да е режисьор и оттогава се превърна в супер звезда за мен. За останалите роли наех приятеля ми Антонио Бандерас, Едуард Нортън и скъпата ми Ашли Джъд. До ден-днешен не знам как успях да убедя Джефри Ръш, когото познавах едва бегло по това време.

Сега Харви Уейстейн не само беше отхвърлен, но трябваше и да направи филм, който не искаше.

По ирония в момента, в който започнахме да снимаме, сексуалният тормоз спря, но ескалира гневът. Почти всеки ден плащахме цената да се изправяме срещу него. Веднъж, по време на интервю той каза, че Джули и аз сме най-големите разбивачки на топки, които някога е срещал, което ние приехме за комплимент.

По средата на снимките Харви се появи на снимачната площадка и започна да мрънка заради „едната вежда“ на Фрида. Каза, че изпълнението ми е слаба актьорска игра. След това нареди на всички в стаята да излязат, освен мен. Каза, че единственото, което работело в моя полза, било сексуалното ми излъчване, но в този филм нямало и помен от него. Затова щял да спре филма и да го закопае, защото никой не би искал да ме види в тази роля.

Сърцето ми се сви, защото, признавам си, изгубена в мъглата на някаква форма на Стокхолмски синдром, наистина исках той да види актрисата у мен: не просто като способна актриса, но и като някой, който се отъждествява с драматична роля и има образа, необходим да разкаже тази драматична история по автентичен начин.

Надявах се да ме признае като продуцент, който не само е изпълнил исканията му, но е овладял сценария и е получил правото да използва картините. Бях се договорила с мексиканското правителство да ми разрешат да стигна до места, до които никой не беше стигал преди мен – в това число къщите на Фрида Кало и покоите на съпруга ѝ, Диего Ривера.

Но всичко това явно нямаше значение. Единственото, което той забелязваше, беше, че не съм секси във филма. Накара ме да се съмнявам дали съм добра актриса, но никога не успя да ме убеди, че филмът не си заслужава.

Предложи ми възможност да продължим. Щеше да ми разреши да завърша филма, ако се съглася да направя секс-сцена с друга жена. И настояваше за кадри с пълна голота.
Непрекъснато искаше да се показва повече плът, да има повече секс. Преди това Джули беше успяла да го убеди да се задоволи с целувка в края на сцената с тангото, вместо сцената със сексуален акт, за която той настояваше да се снима между героините на Тина Модоти, в ролята Ашли Джъд, и Фрида.

Но към този момент ми стана ясно, че той никога няма да ми позволи да завърша филма, ако не осъществя фантазията му по един или друг начин. Нямаше място за преговори.

Трябваше да се съглася. Толкова много години от живота ми бяха отишли в този филм. Вече снимахме от около пет седмици и бях убедила толкова много талантливи хора да участват. Как можех да позволя страхотната им работа да отиде на вятъра?

Бях молила за толкова много услуги, че почувствах огромен натиск да се примиря. Усещах, че дължа огромна благодарност към всички, които вярваха в мен и ме бяха последвали в тази лудост. Затова се съгласих да заснема абсолютно безсмислената сцена.

Пристигнах на снимачната площадка в деня, когато щяхме да снимаме сцената, за която вярвах, че ще спаси филма. И за първи - и последен път в кариерата си, получих нервен срив: тялото ми започна да се тресе неконтролируемо, не ми стигаше въздух и не можех да спра да плача.

Понеже хората около мен не знаеха предисторията ми с Харви, бяха много изненадани от битката, която водех със себе си тази сутрин. Не беше заради това, че ще съм гола с друга жена. А беше, защото ще съм гола с нея заради Харви Уайнстийн. Но не можех да им кажа това.

Умът ми разбираше, че трябва да го направя, но тялото ми не можеше да спре да се тресе и сълзите не спираха. Започнах да повръщам, докато снимачният екип стоеше в ступор до мен, в очакване да започнем снимките. Трябваше да пия успокоително, което помогна да спра да плача, но влоши повръщането. Както можете да си представите, в това нямаше нищо секси, но беше единственият начин да изкарам тази сцена.

До края на снимките бях толкова емоционално смазана, че трябваше да се отдалеча от всичко до пост-продукцията.

Когато Харви видя монтирания филм, каза, че не е достатъчно добър за пускане по кината и че ще излезе само по видеотеките.

Този път Джули трябваше да се бори с него без мен, за да го накара да се съгласи да пусне филма в поне един киносалон в Ню Йорк, ако тестът пред публика покаже получи оценка поне 80.

По-малко от 10 процента от новите филми жънат такъв успех при първо излъчване.

Не отидох на тестовата прожекция. Чаках с нетърпение да чуя новините. Филмът получи оценка 85.

Отново, обаче, Харви беше бесен. В лобито на кино салона, след прожекцията, е крещял на Джули. Хвърлил е по нея тесте от картите, с които се гласува за филма. Уцелил я по носа. Партньорът ѝ, композиторът на филмова музика Елиът Голдентал, се намесил, а Харви влязъл във физически сблъсък с него.

Когато се успокои, събрах смелост да му се обадя и да го помоля да пусне филма по кината в Лос Анджелес, което накрая означаваше да го пусне в два киносалона. И без много усилия, той ми го даде. Трябва да кажа, че понякога той беше мил, забавен и закачлив – и именно това беше част от проблема: просто никога не знаеш коя страна на Харви ще получиш.

Месеци по-късно, през октомври 2002 година, този филм за моята героиня и муза, тази мексиканска актриса, която така и никога не получава истинско признание с едната си вежда и разделена по средата коса, този филм, който Харви не искаше да направи, му донесе касов успех, който никой не е предвиждал и въпреки липсата на подкрепа от негова страна, добави шест номинации за награди на Академията в колекцията му, в това число и за най-добра актриса.

Въпреки че „Фрида“ му спечели два Оскара, така и не видях да се радва.

Никога повече не ми предложи роля в негов филм.

Филмите, които бях длъжна да правя съгласно договора ми с Miramax, бяха незначително второстепенни роли.

Години по-късно, когато се засякохме на едно събитие, той ме дръпна настрани и ми каза, че е отказал цигарите и че е получил сърдечен удар. Разказа ми как се е влюбил и оженил за Джорджина Чапман и че се е променил. Накрая ми каза: „Справи се добре с „Фрида“. Направихме хубав филм.“

Повярвах му. Харви нямаше представа колко много значеха тези думи за мен. Той нямаше и представа, също така, колко ме е наранил. Никога не му показах колко ме ужасяваше и колко ме беше страх от него. Когато го виждах в обществото, се усмихвах и се опитвах да си спомня положителните му страни, а на себе си казвах, че съм отишла на война и съм победила.

Но защо толкова много от нас, актрисите, трябва да водят битки и войни, за да разкажат своята история, когато всъщност имаме толкова много да предложим? Защо трябва да се борим със зъби и нокти, за да запазим достойнството си?

Мисля че това е така, защото ние, жените, сме артистично обезценени като артисти до такава цинична степен, че филмовата индустрия е престанала дори да се опитва да разбере какво иска да види женската аудитория и какви истории искаме ние, като актриси, да разкажем.

Според изследване, проведено между 2007 и 2016 година, едва 4 процента от режисьорите са жени, а 80% от тях са имали възможността да направят едва по един филм. През 2016-та година друго проучване показа, че едва 27% от репликите в големите филми са казани от жени.

А после хората се чудят защо не сме разказали за Харви по-рано!! Мисля че статистиката говори сама за себе си – нашият глас не е добре дошъл.

Докато в индустрията ни няма равенство, докато мъжете и жените нямат еднаква стойност във всеки аспект, обществото ни ще продължава да е плодотворна почва за подобни насилници.

Благодарна съм на всеки, който чува нашите преживявания. Надявам се, че като разказвам и своята история, и надигам и своя глас към този на другите жени, ще дадем повече гласност и светлина защо е толкова трудно да го направиш и защо много от нас са чакали толкова дълго.

Мъжете насилват сексуално, защото могат.

Жените говорят за това едва днес, защото в тази нова ера, най-накрая можем да го направим.

Кампания за превенция на сексуално насилие и експлоатация сред ученици от цялата страна на възраст между 15 и 19 години стартира в онлайн платформата за сексуално и здравно образование за тинейджъри LoveGuide под надслов ПО-ДОБРЕ НЕДЕЙ!

Ако това изречение ви е накарало да сбърчите вежди и да си кажете – ама какво сексуално насилие и експлоатация?, продължете да четете, защото ще се изненадате от следните факти.

Данните от последните години в България сочат, че средно годишно има от 2 до 3 хиляди случая на деца-жертви на насилие и престъпления - и това са тези, за които има подаден сигнал. Голяма част от тях остават скрити и потулени, а жертвите - никому неизвестни, стигнат до крайни емоционални и физически състояния. В допълнение, всяка 4-та жена у нас е била жертва на сексуално насилие от страна на партньора си.

Освен това България е на второ място в Европа по трафик на хора, а причина номер едно за трафика на хора е сексуалната експлоатация, наложена чрез нови техники и тактики, като „lover boy“.

Това е тактика, в която насилници и експлоататори спечелват доверието на жертвите си, след което те не могат да разпознаят като насилие и/или експлоатация това, което им се случва. Или пък когато го разпознаят, е вече в много краен стадий.

В Майко Мила! сме писали както за нуждата от сексуално образование сред децата, така че да обърнем тенденцията, наречена „България на челно място в Европа по бременност на тийнейджърки“, така и по темата за сексуалната експлоатация и трафика на хора - Тела за продан и затова заставаме плътно и зад тази кампания.

Целта ѝ е да повиши знанията и уменията на децата как да разпознават рискови ситуации и отношения, които биха довели до сексуално насилие и експлоатация.

ПО-ДОБРЕ НЕДЕЙ! е насочена и към всички, ангажирани с отглеждането на здрави, способни и щастливи младежи, а именно – родители, учители, директори, лекари и др.

В рамките на кампанията ще се дават отговори на въпроси като Какво е сексуално насилие? А експлоатация? Къде е границата между любовник и насилник? Кой най-често става жертва? Как? Ако се случи най-лошото, какво да направя? Как да разпозная дали мой приятел е жертва на сексуално насилие?.

Ученици в София и страната ще имат часове в училище, по време на които ще разискват тези въпроси, а освен това ще получат и наръчник за превенция на сексуално насилие и експлоатация. Той ще може да бъде свободно свалян и от сайта Loveguide.bg.

Според Николета Попкостадинова и Надя Здравкова, създатели и обучители в LoveGuide, днешните тийнейджъри имат достъп до огромно количество онлайн информация и въпреки това голяма част от тях не знаят какво ги очаква през пубертета, какво е безопасен секс и здравословни отношения.

Учат се основно от порнофилмите, връстниците си и собствените си грешки. Затова и трудно преценяват дали да влязат в интимни отношения с някого, не знаят как да се предпазват от сексуално предавани инфекции и нежелана бременност, и как да не попаднат в капана на сексуалната експлоатация.

А ето и едно нагледно видео защо е важно децата да знаят какво е сексуално насилие и тормоз:

LoveGuide е един от финалистите в първото издание на ПРОМЯНАТА 2014/2015, най- голямата социално отговорна инициатива на Нова Броудкастинг Груп, осъществявана в партньорство с фондация „Промяната“, част от мрежата на Reach for Change.

cross