Как едно празнуване на рожден ден и едно невинно подмятане „Аз никога не съм се качвал на Седемте рилски езера“ може да се превърне в преход за 18 души, който да донесе незабравими емoции за всички? И защо задължително трябва да се снимаме в началото и в края на един планински преход?
С историята си за изкачванетото до Седeмте рилски езера Светла Радкова участва в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта.
Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“.
От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)
Очакваме историите ви на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!
Много обичам морето. Събличаш дрехите и грижите, мяташ кърпата на пясъка и си флиртуваш на воля със слънцето. Ти му се усмихваш, то те гали, а като ти омръзне – цоп във водата. Плацикаш се и рай – и за душата, и за тялото.
Защото през всичкото ми съзнателно време из горите съм обикаляла само с кола. Поведоха ме и оттогава не съм спирала. А вече и аз водя. И за това време съм „навъртяла“ с крака стотици часове по гори и планини и ви уверявам, че всеки миг си заслужава. С подходяща екипировка, с подходящи хора, в подходящо време – планината винаги е готова да те посрещне, да поговори с теб и ако си достатъчно искрен и почтен към нея, всеки път да те затрупа с тонове красота от себе си, та едва прибрал се в града, в главата ти да се въртят и чертаят планове за следваща среща.
Наскоро, в една събота, празнувайки рожден ден, някой от компанията подхвърли, че никога не е ходил на Седемте рилски езера. До след двайсетина минути, оформили група от 18 души (9 „стари пушки“ и 9 новобранци), вече уточняваме часа и мястото на тръгване. В неделя, в 8:40 сутринта, колите са вече „на гараж“ край „Зелени Преслап“ в местността Паничище и сме готови да поемем нагоре. Задължително се снимаме на тръгване под табелата „Национален парк Рила“ (в края на разказа си ще ви кажа защо).
Четири са начините да стигнеш до хижа „Рилски езера“ – пеша, с кон, с джип или (и това доживяхме!) с лифт.
И ако ме питате кой вариант да изберете, веднага отговарям – най-трудния. Да усетиш тръпката, ама истинската, болката от натоварването, ама истинската, да видиш, омиришеш и докоснеш красотата на планината, ама истинската, да се преоткриеш и да се изненадаш едновременно от себе си… Вярвайте, не на всеки се случва. Останалите три варианта са за тези хора, които после могат само да казват: „О, да, и аз съм бил там.“ Вие избирате.
Преходът започва на около 2000 м надморска висичина. Началото е леко и приятно, по сравнително равен път през гората. След 30–40 минути планината те подсеща, че все още нищо не си дал от себе си, повежда те през стръмен боров участък, за да чуеш сърцето си как пулсира в главния ти мозък, да видиш пред теб как от приятеля ти излиза пара, да усетиш как раницата те дърпа назад и надолу, да ти се прииска да захвърлиш всичко и да поемеш обратно. И тъкмо си събрал кураж да го споделиш, когато дърветата изчезват, край теб е настлано с клек и разни омайничета и виждаш това:
Не знаете какво е „конска почивка“? Това означава няколко минути, без да сваляш раницата, да почиваш прав – парче шоколад, глътка вода и си като нов. На няколко метра над главите ни (почти буквално) с лифт пътуват бавно туристи, скрити в якета и качулки и сигурно ни се чудят на акъла, но ние им помахваме зачервени и потни, пожелавайки им леко прелитане. След около час целокупно седим край хижата, пием опияняващ планински чай, разменяме си шегички и някои смело, а други не дотам, гледаме нагоре – там, където планината и небето са се прегърнали, но все още сме много ниско, за да чуем какво си шептят. А езерата вече ни чакат.
Тръгваме от Долното езеро, покрай Рибното , после Трилистника, Близнака. Теренът не е много тежък, ходи се сравнително лесно, а и „с приятели пътят винаги е лек“.
На “Бъбрека” / 2282 м / правим по-сериозна почивка и точно тук е мястото, където групата ни се раздвоява, не – разтроява се. Една част категорично отсича, че остава на това езеро и дори и да кацне НЛО на поляната, пак няма да се помръдне. Втората група решава да продължи /все пак остават само две езера/, но с уговорката „докъдето стигнем“. Най-сериозните ще продължим до края. Няма да видите много снимки от езерата – гледали сте достатъчно в Интернет. Като идете - ще ги видите на живо.
А иначе „Бъбрека“ не е за изпускане. Макар и най-стръмно около брега си, езерото те омагьосва – с прозрачната си вода, с рибите, които можеш да нахраниш, с огромната поляна, на която спокойно можеш да лежиш по гръб, разперил ръце и крака и да усещаш и пулса на земята, и да гледаш танца на облаците. Това е поляната, където и Бялото братство танцува своята Паневритмия с вечната надежда за най-великата хармония – хармонията между Природа и човек.
Както вече казах, най-сериозните, оставяйки раниците при „Бъбрека“, не се предаваме и вече сме на 2300 м над морето /ах, морето…/. Освен камъни, камъни и пак камъни, с които вече се сприятелихме, едно малко водоскокче по пътя успява да ни изненада и удиви.
Тъкмо си казвам, че повече не мога и крачка да направя и просто ще спра да се движа, и нещо отнякъде изскача – я цвете, я камък, я някоя гледка, която така ме зашеметява, че стоя и гледам, и гледам, и съм сигурна, че и не дишам.
Сигурно точно тук е моментът да споделя една хитринка. Ако душата ви е изостанала някъде след вас по пътя, а не искате да си го признаете пред всички, просто съберете силици, колкото да извикате: „Хайде да си направим снимка“ и тутакси печелите няколко безценни минути, достатъчни тя да се дотътри и да се пъхне отново, където й е мястото. И не се притеснявайте кога да извикате – където и да сте, мястото винаги е подходящо за снимки. Като това:
„Окото“ ни посреща с леко притворени очи – мъгла се е надвесила /времето в планината и през лятото е променливо/ и е явно желанието й да го скрие от нас. Но и ние сме упорити. Обличаме якета и чакаме, като междувременно всеки остава за минути сам със себе си и Природата – няколко мига на прозрение кой и какъв си, колко преди теб са стояли тук и още колко ще минат след теб…
А колко е права тя – ще видите, когато отидете. Около 100 метра денивелация на отрицателно разстояние и пак камъни… Но планината явно обича упоритите и ги възнаграждава – на „Сълзата“ /2535 м/ небето е чисто, въздухът е кристален, а езерото… сълза. И съвсем се смаляваш и притихваш. Виждаш всички езера с цялата им простота и величие и си там – на върха. И разбираш, че си част от тази красота, която можеш да докоснеш с ръката си.
А за това, което ви споменах в началото да направите – снимка пред табелата на парка, направете го и на връщане. След време, когато ви мине мускулната треска и седнете пред компютъра, щом сравните снимките, ще се впечатлите колко сте същите и колко сте различни едновременно. Защото природата ви е погалила с щедрата си ръка, защото сте й дали много и тя ви е отговорила, защото винаги ще ви очаква.
А иначе, аз продължавам много да обичам морето. Но пред всяка планина се прекланям.
