За липсата на свободна игра в детските градини говорихме в текста ни „10 часа между 4 стени“. Ако направим аналогия с детството през 90-те, то днес спокойно може да кажем, че отглеждаме децата като декоративни рибки. Не им даваме да направят нищо извън рамките, социалните норми изискват да накараме подвижните си деца да станат неподвижни, за да ги набутаме по чакални, метра, магазини, самолети и ресторанти, където „да се държат прилично“.
Как „опитомяването“ на децата не само ги лишава от движение, но и ги осакатява? В статията на Хенри Абът за The Atlantic има редица доказателства за това. За съжаление, прогнозите със заседналия ни начин на живот никак не са добри. Какво може да направим?
В задния ми двор отскоро се навърта едно зайче, толкова малко, че спокойно може да се свие в купичка. Понякога гризе някое растение или се изтяга на слънце. Най-често обаче изследва границите на движението – устремено препуска из двора, рязко сменя посоката, финтира, промъква се през храстите. Веднъж дори зави толкова рязко, че изора пръста.
Не съм виждал семейството на това зайче от седмици – бебето има пълна свобода. Само ако децата, които познавам, имаха такъв късмет...
Дивите животни са най-добрите майстори на движението, а малките прекарват по-голямата част от времето си в игри, боричкане, подскоци и катерене. От раждането си и децата споделят този потенциал за диво движение. Ако ги оставим на собствената им воля, те вероятно биха се търкаляли и играли като кученца по цял ден. Но все по-често това не се случва.
Това се дължи отчасти на човешката тенденция за своеобразно опитомяване, а също и на структурата на съвременното общество.
Според Световната здравна организация 81% от юношите по света нямат достатъчно физическа активност, като се отбелязва, че нивата на заседналост сред младите хора нарастват с икономическото развитие на страните им. В някои американски градове, по данни на Trust for Public Land, до две трети от децата нямат достъп до паркове, което би насърчило свободната игра. А в доклад на инициативата Project Play на Aspen Institute – национална програма за увеличаване на участието в детско-юношеския спорт – се обобщава, че в сравнение с други занимания (като организираните спортове) „свободната игра е почти изчезнала“.
Някои деца нямат достъп до гори, поляни и други открити пространства, където биха могли да играят свободно.
В Съединените щати (и не само там, бел.ред.) много родители по навик ограничават свободните игри от страх децата им да не се наранят. Или да не пострада мебелировката вкъщи. Или защото социалните норми изискват да накараме подвижните си деца да станат неподвижни, за да ги набутаме по чакални, метра, магазини, самолети и ресторанти, където „да се държат прилично“. Тази нагласа обаче крие риск да затвърди представата, че заседналият начин на живот е по-добър. Именно в период от живота на детето, когато движението е крайно необходимо.
Ако обърнете внимание, почти във всяко изследване в сферата на здравето се предупреждава за тежките последици от бездействието и се излагат безброй аргументи в полза на свободното движение. Децата, които се движат активно, имат по-здрави кости, мускули и стави, което понижава риска от затлъстяване и хронични заболявания в бъдеще.
Проучвания показват, че активните деца развиват по-добри когнитивни умения, постигат по-високи оценки и се концентрират по-лесно в сравнение по-малко активните си връстници. Систематичен преглед на редица изследвания сочи, че подвижните деца по-често съобщават за чувство на удовлетвореност от живота. А в проучване, публикувано в The Lancet, което разглежда депресията сред английските тийнейджъри, се изказва тези, че заседналият начин на живот в юношеството може да се отрази на психичното здраве и в зряла възраст.
Детството е особено неблагоприятен момент за липса на движение, защото именно тогава развиващият се мозък премахва неизползвания потенциал. „Едно крайно виждане за този процес е, че при раждането мозъкът ни е подготвен за всяка възможна ситуация“, казва неврологът от Харвард Джеф Лихтман в статия в Proceedings of the National Academy of Sciences. Но с възрастта неизползваните връзки в мозъка се прекъсват окончателно чрез процес, известен като синаптично подрязване. След него нервната система остава „по-ограничена“. Свикнали сме с идеята, че „младият мозък“ лесно усвоява мандарин или пиано, но същото важи и за правенето на салта, балансирането върху въже или хвърлянето на топка.
Това е същността на житейската им роля. Но ограничаването на децата от рискови ситуации като тичане или катерене, има цена. Както казва един водещите световни експерти по превенция на наранявания д-р Маркъс Елиът:
„Страхът детето ви да не се нарани го лишава от нещо, което никога няма да му се върне.“
Елиът ръководи Peak Performance Project – лаборатория за движение в Санта Барбара, в която се установява, че много атлети (от НБА, Националната футболна лига на САЩ, както и от бейзболната лига) са застрашени от наранявания заради слабости в качеството на движението си. Изследователите в лаборатория се фокусират върху т.нар. „кинематично движещи се хора“, чиито тела имат готово решение за почти всеки двигателен проблем. Могат да се приземят на един или на два крака, могат да скачат навсякъде, могат лесно да сменят посоката си. Те невинаги скачат най-високо или тичат най-бързо, но поне сред добре изследвана група са тези, които обикновено играят по-дълго време без травми.
Елиът подозира, че всеки кинематично движещ се човек е израснал, играейки свободно като малкото зайче в задния ми двор. Издръжливостта, необходима за предпазване от наранявания, се свързва с кардиото, бързото тичане и високото скачане.
Това съвпада и с наблюдението на журналиста Дейвид Епстайн, който пише в книгата си Range: Why Generalists Triumph in a Specialized World, че атлети от малки градчета постигат необяснимо високи успехи.
Повечето пъти е необходимо само малко креативност. Почти всяко дете, което ми гостува, има силно желание да се забавлява на огромната йога топка в хола (която струва по-малко от 20 долара). Децата се търкалят отгоре, а родителите, които гледат отстрани, се тревожат, викат или забраняват да се играе с топката.
Разбирам ги – никой не иска да свърши в спешното отделение. Но също така знам, че децата, които падат често, бързо развиват нови умения. Някои от тях се превръщат в истински „сърфисти“ върху йога топки. Когато синът ми беше малък, разви удивителната способност да се задържа на четири крака върху топката, дори когато някой (честно казано аз) го бута следва инженерни науки, висок е 1,85 м и все още играем тази игра.
Д-р Елиът ми разказа, че когато работата го задържала пред лаптопа през уикендите, гледал да задава на децата си малки физически предизвикателства: „Можеш ли да подскачаш на левия си крак до другия край на стаята и след това да прескочиш това препятствие? Можеш ли да слезеш от ръба, да стъпиш тук и веднага да скочиш обратно?...“ Една от дъщерите му помни, че е печелила шоколад, като е подскачала на левия си крак през целия двор. Елиът и децата му също се боричкат един с друг като кученца. По този начин, обяснява той, децата му научават как да изпълняват сложни движения, като същевременно се пазят едно друго.
Всичката тази свободна игра е полезна, когато децата започнат да се занимават с по-сериозни форми на игра или спорт.
Много спортни травми произлизат от неправилна техника при приземяване. Лабораторията на д-р Елиът е установила, че кинематично движещите се хора се справят по-добре, защото стъпват с активни стъпала, които посрещат земята, както и с гъвкави глезени, колене и тазобедрени стави, които се движат синхронизирано – вероятно защото тези деца са „тренирали“ много свободна игра в ранна възраст.
Проучване от 2022 г. установява, че тренировките за превенция на травма на предна кръстна връзка (най-честата контузия на коляното), които обикновено включват приземяване след скок и експлозивни движения, намаляват подобни травми сред младите спортистки средно с 64%. (Това съвпада с изследванията върху балерини и балетисти – една от малкото групи, които от ранна възраст се обучават да стъпват правилно. При тях може да има много навяхвания и други травми от претоварване, но същевременно почти нямат травма на предна кръстна връзка в сравнение с други спортисти, които скачат толкова често.)
Ерик Лайдерсдорф, учен и президент на Peak Performance Project, има над десет години опит в анализирането на данни за движението на елитни спортисти. Той има и дъщеря на 18 месеца. Попитах го дали възнамерява да прилага наученото в работата си в родителството. „Абсолютно,“ отговори той.
Още не сме свършили, скрол надолу
„Надявам се дъщеря ми да изследва света“, казва той. „Искам да обича движението и да намира радост в него.“
А аз познавам едно зайче, което вероятно разбира това.
Източник: The Atlantic
