Всички от време на време ни „стяга шапката“. Въпросът е дали можем да си позволим да го признаем и да потърсим малко по-широк размер „шапка“. В случая на авторката на този текст един чифт свободни дънки са успели да ѝ дадат свободата да осъзнае, че може да го дава по-свободно не само в областта на талията, а и в живота по принцип.
Миналият уикенд останах на кухненския стол в дзен тишина, след като съпругът ми заведе дъщеря ни да хапнат навън. Току-що бях приготвила любимите си ньоки от карфиол и им се наслаждавах – времето само за мен в събота следобед се усещаше като истинско късче от рая.
Докато се чудех как може да съществува толкова вкусен полуфабрикат на света, се загледах в дънките си. Помислих си: „Харесвам ги толкова изтъркани.“
Бяха чисто нови, купени в инфарктно краткия времеви прозорец, който всяка майка на дете в яслена възраст има, за да кацне в пробна. Успях да вляза в 20 вида дрехи за 10 минути, но нищо не ми стоеше толкова добре, колкото на закачалката, и се отказах.
Изглеждаха винтидж, изтъркани по онзи съвършен начин, който ти лепва автоматично етикета „готина майка“ в очите на света. В бързината и в пълната невъзможност да попадна на своя размер (друг е въпросът, че вече не знаех и кой точно е моят размер след раждането, което вкара тялото ми в режим на промяна всеки месец) — грабнах огромен чифт и се изнесох. Нямах никакво намерение да си причинявам агонията с пробните и реших, че с приличен колан ще реша проблема, ако ми стоят като торба.
Тези дънки са ми нещо като втора кожа през последните седмици и са с около два размера по-големи от този, в който стандартно влизам. Толкова са удобни. Прилепват съвършено над глезена. И не ми дават командата „Разкопчай, преди да се пръснеш“, след като съм хапнала доволно. Променят се с тялото ми, независимо от това какво ям или как се чувствам, или кой момент от месеца е. Предполагам причината да не спирам да ги нося е, защото дават повече пространство за мен. За истинското ми аз във всички състояния.
Последните няколко години бяха заети с катерене на кариерната стълбица, бременност, раждане, смяна на жилища, перманентни диети с йо-йо ефект, загуба и битка за задържане на приятели. Сваляне и качване на килограми. Осъзнах, че при всяко разклащане и трудност продължавам да се придържам към сценария „А уж се предполагаше, че нещата ще се случат по друг начин“.
Почти всеки път, когато излизах от кожата си, първосигналната ми реакция бе да се върна в тази зона на „нормалност“, която бе супер ограничаваща. Сякаш непрекъснато се насилвах да скоча в току-що излезли от сушилнята дънки: втвърдени, тесни и невъзможни за закопчаване.
Сякаш чувах мантрата: „О, не така. Добри майки, добри съпруги, добри приятели, забравете. Няма място за проява на слабост тук. Стягайте се.”
Тези удобни, непретенциозни дънки, ме накараха да осъзная колко вярна бях на навика да се измервам нонстоп с мястото, на което мислех, че трябва да бъда. Като размер на дреха и по принцип. Очакванията и ролите, в които имах нужда да се впиша.
Ако си подаря повече време за опознаване и грижа… А защо не и повече шансове, за да раста към по-добрата си версия?
Да имам дни, в които се успивам, закуската закъснява, а дъщеря ми плаче и сутринта ми изглежда като пълно бедствие. Но аз не се побърквам. Може би правото на грешка стои на дневен ред дори за тези, които се стремят всячески да поддържат спокоен и подреден живот?
Да имам дни, в които отказвам „да се стегна“. Или да пренебрегна себе си заради друг. Мога ли да си позволя това, без да изглеждам кофти приятел? Да си позволя вечери, в които нямам сила да преборя мръсните чинии, или да жонглирам с мръсно пране. Мога ли да направя това, без да бъда набедена за лоша съпруга? Да погледна към съобщенията и пропуснатите обаждания, които стоят без отговор с дни. И да не реагирам. Мога ли да си позволя това, без да изпитвам срам?
Още не сме свършили, скрол надолу
Дните, седмиците и месеците, в които изричах думите „Стига толкова!“, когато детето ми ме тласкаше към нервна криза. Мога ли да си позволя лукса да съм просто човек, без да се чувствам и лоша майка?
Наскоро прочетох, че ако цветята нямат достатъчно пространство да растат, те просто спират. Блокират. Не цъфтят повече. В най-лошия случай просто умират. Нуждая се от повече пространство. Може би и с вас е така. Купете си този гигантски чифт дънки.
Автор: Сими Сапир за Scarymommy.com
Не че някога сме се съмнявали, че майките са най-голямата сила на света, но това се потвърди със страхотните текстове, които ни изпратиха десетки жени, за да ни разкажат за техните майки и баби по време на кампанията ни с dm “Моята майка е моето вдъхновение”.
Изчетохме стотици редове, пълни с любов и признателност. Изключителни разкази и спомени за силни и борбени жени, които са успели да предадат на децата и внуците си най-важното – да си смел, да се отстояваш и да устояваш, да си умен, да си добър, да се грижиш за себе си и околните.
И макар в момента да живеем в предизвикателни времена, които подлагат всички ни на изпитание по един или друг начин, този Осми март беше истински празничен и светъл именно заради великолепните истории, които получихме.
Какво научихме за нашите майки от тях:
В много от разказите се отбелязва, че майките ни са хората, научили ни да четем и да обичаме книгите страстно – така, както се обича живота.
“Четеше много и основно така поддържаше психичното си здраве. Вкъщи имаше „островчета“ – купчини от книги, които не се събираха в библиотеката – от Агата Кристи до Пруст, дето се казва, за всякакъв вкус и душевна нагласа”, пише Ива Петрова в текста си “Мама, която винаги имаше време за всичко”.
“Мама четеше книги непрекъснато, беше превърнала стаята, в която не живея повече от 10 години, в малка книжарница. Вкъщи книгите нямат дори едно огънато ръбче”, разказва Кристина Ламбева в “Супергероите невинаги носят наметало. На мама”.
Научили са ни да я изпитваме, да я разпознаваме и да я раздаваме. За да може утре да я дадем и на децата си и да продължат да я носят и раздават.
“ТЯ е от тези жени, които не говорят за чувствата си, не изказват емоции, но любовта им извира и се лее като река в пълноводие. Когато ходи по улицата, пръска чар и светлина. Подава положителен заряд на всеки, който я доближи”, пише Силвия Славова в “Жената на прага”.
“Тя има болно сърце, но не го жали и раздава любовта си с пълни шепи”, разказва за своята майка Саша Гетова в “Тя е изключителна, защото е моята майка”.
А Бранимира Димитрова в текста си обобщава всичко с “Мама е училище по любов.”
Майките са тези, които дават първия и най-важен урок по свобода – адски е важно да я имаш, но свободата е отговорност, която трябва да се научиш да носиш.
“Тя ме е научила да казвам всичко, което мисля, и всичко, което чувствам. В прав текст. На висок глас. Пред близките си. И пред всички заинтересовани въобще. Обичам тази свобода. Свободата на чистата съвест.Свободата на правия текст. Свободата да бъдеш човек. Истински, не редактиран от пози, комплекси, болни амбиции, его, непознаване или страхове човек. Какъвто си. Защото си достатъчен. И идеален, точно защото си несъвършен”, пише Диана Георгиева в “За майка ми, учителя ми по свобода”.
Колко е важно да си силен и къде и как да влагаш тази сила – това е умението, което идва от нашите майки и се предава в поколенията. Всички истории, които прочетохме, разказват за силни и борбени жени, избрали смело да минават през живота, без да ни посочват “Виж сега как се прави”. Защото то не става с приказки, а с пример.
“Мама ме научи да бъда мъжко момиче, да превъзмогна цялата си ненужна емоционалност и да знам, че няма как да не се справя със всичко, имам ли нужното желание и психическа нагласа”, пише за своята майка Лилия Златкова в текста си “Борбеност и сила”.
Гергана Върбанова определя майка си като героя, който ѝ вдъхва сила: “Герой, защото никога не се предаде, за да ми даде най-доброто от себе си. Герой, защото колкото и да падам, тя винаги ме вдига, изтупва ме от калта и ми казва: “Ставай, моето момиче, животът е пред теб!”.
“ВЕЛИКАТА ми майка е преминала през много бури в своя живот, включително е победила и рака. Аз съм била малка тогава, може би в 3-4 клас, и дори не съм разбрала, че майка ми е била болна, камо ли че се възстановява от супер тежка операция. Майка ми не мрънка, не се оплаква, а стиска зъби и кара стремглаво напред!”, разказва ни Стела Георгиева в “Моята майка е ВЕЛИКА!”.
Благодарим ви за тези вдъхновяващи и поучителни истории. Благодарим за любовта, която споделихте с нас. Благодарим, че имахме възможност за пореден път да се убедим, че майките ни са хората, които движат света напред, без непременно да се опитват да правят точно това.
Текстът на Кристина Ламбева е част от „Моята майка е моето вдъхновение“ – кампания на dm, в която читателите на Майко Мила разказват за най-прекрасните жени в живота им, техните майки.
Майко Мила ще публикува всички текстове, които носят вдъхновение, красота и обич. Моля, изпращайте текстовете си на имейл konkursmaikomila@gmail.com до 15.03.2021 г.
Мама си тръгна малко преди края на 2019 г. Единственото нещо, което не довърши докрай. Писах ѝ много пъти, но днес пиша на вас. Искам да ви разкажа за нея, защото наистина заслужава и защото ме е страх хората да не я забравят…
Обещавам, че това няма да бъде тъжен текст, защото това, което тя даваше на хората около себе си не беше тъга, а усмивка, сили и вяра, че всичко ще бъде наред.
Винаги свързвам 8-и март с нея и с други две дами от моето семейство (от трите остана само най-възрастната, все още много кокетна дама). Свързвам празника с изключително различната им женска енергия – от всяка една от тях съм попила по малко и аз, тяхното вече голямо
момиче, в което и трите вложиха много от себе си. Дано си е струвало.
Мама се казва Вили. Всичките ми приятели винаги са я харесвали повече от мен – могат да го потвърдят, без да се замислят. Бях горда от този факт дори като тийнейджър, но си траех.
Общителна, усмихната, привидно лек човек за по-далечни познати, но сериозен и нелесен характер за най-близките. Околните обожаваха да общуват с нея. Когато бях малка, тайничко я гледах с едното око, докато говореше по телефона по работа и си мечтаех когато порасна да мога да общувам като нея – бях наистина впечатлена колко структурирано говореше и ми се струваше, че може да подреди целия свят дори само от телефона.
Пораснах и се занимавам с думи – подреждам ги, за да работят по най-добрия начин. Тя не знае за тези ми детски мисли, за които ви разказвам, и не остана време да ѝ подхвърля този паралел и да я оставя да си разсъждава над това рано сутрин с кафе в ръка…
Мама четеше книги непрекъснато, беше превърнала стаята, в която не живея повече от 10 години, в малка книжарница. Вкъщи книгите нямат дори едно огънато ръбче. Аз започвам по 9 книги едновременно и не довършвам нито една от тях – това много я
изнервяше – не недовършените книги, а този ми маниер към всичко в живота.
На мен пък винаги ми беше смешно и даже понякога нарочно подчертавах този си негатив, само за да видя подразнената ѝ физиономия или да я чуя да ми каже с леко намръщени вежди: „Много смешно, ха-ха“.
Мама е най-силната жена, която познавам. Дълги години наистина я виждах като супергерой, който може да се справи сам с всяко препятствие. Иска ми се да се беше щадила малко повече
и да се бе слагала понякога на първо място. Това не се случи – на първо място аз, на второ и трето семейството, на четвърто приятелите, на пето познатите и на 101-о тя.
Отново чрез нея по трудния начин научих – на първо място сме ние, нашето щастие преди това на останалите, и ако ние сме добре, и ако ние сме щастливи – щастливи са и най-любимите ни хора и тези
покрай тях.
Мама премина през огромни препятствия в живота си. Той никога не бе лек за нея, но тя успя да го направи лек за мен. Ако трябва да дам само един пример за модерната жена от началото на 90-те, това ще бъде тя – висока, стройна, модерно и стилно облечена, смела и решителна, предприемчива, самостоятелна, работеща, майка, дъщеря, верен приятел.
Мама ме научи какво е свободата на личния избор – никога не избра вместо мен. Дължа ѝ абсолютно всичко само заради това. Остави ме да изглеждам както поискам в различните периоди на израстването ми, остави ме да избирам сама къде да уча, с кого да излизам – тук
само леко ме навигираше в много крехките години. Тя винаги беше наоколо, но никога натрапчиво.
Тя често беше и до приятелите ми, когато имаха нужда. Ако е видяла какво направиха те за мен, когато тя си отиде, знам, че е била изключително впечатлена и горда с нас.
Мама ме научи да бъда уверена в себе си, но самочувствието ми да се простира до разумни граници. Да се харесвам, но винаги да оставям по нещо, върху което да работя. Да казвам това, което мисля, но да не си хабя напразно думите за хора, които няма да ме разберат така или
иначе.
Искаше ѝ се да спра да бъда толкова самокритична и до съвсем скоро твърдеше, че съм станала прекалено отговорна и това не ѝ харесва. Казват ли подобни неща и другите майки?
За мама на 8-и март ще си купя голям букет с лалета – любимите ѝ. И ще си ги купувам всяка пролет и ще обичам всяка пролет.
За живота си съм благодарна на мама, а на живота съм благодарна за нея. Твърде кратко, но пък колко пълноценно време прекара заедно нашето шумно дуо.
Благодаря, мамо. Ще предам нататък, обещавам.
Всички текстовете от конкурса може да прочетете в рубриката “Истории с dm“.
Колко точно страшно е да имаш дете? Надали може да се премери с линийка или кантар, но често колкото повече се отлага и мисли, толкова по-страшно става. Споделяме с вас един интересен казус от рубриката на известната журналистка и водеща Мариела Фростръп в The Guardian, в която тя отговаря на различни въпроси, свързани с родителство, семеен живот и деца.
Накратко: млада дама се чуди дали си заслужава да се откаже от хубавия си живот в замяна на това да има дете, при положение че може да се окаже, че това дете всъщност е един ужасен човек.
Умирам от страх при мисълта за деца. Не от самото раждане, а от идеята, че евентуално може и да отгледам отвратителни деца.
Наближавам 30 години и съм омъжена повече от година за прекрасен, по-голям от мен мъж. Още от мига, в който се срещнахме, започнахме да мечтаем за бъдещото си семейство, но имам чувството, че колкото по-възрастна ставам, толкова по-спокойна и щастлива се чувствам в безгрижния си, и все пак егоистичен, живот.
Той от друга страна няма търпение да стане баща. А аз всеки ден постоянно и навсякъде чета колко ужасно е да си родител. И как жената губи не само идентичността си, но и тялото, душата и духа си, както и интимността с партньора.
Всички родителски блогове и подкасти тотално ме отказаха от идеята да имам деца. Знам, че звучи ужасно. Какво ако произведем едно абсолютно отвратително същество, каквито всъщност са децата в повечето истории, които чета? Дали това всепоглъщащо дете ще ми отнеме щастливия живот – живот, за който работих здраво?
Не ме разбирайте погрешно, аз съм адски обичлив човек и детето ми винаги ще бъде на първо място, сигурна съм. И въпреки това се чувствам на кръстопът. Цената ми се струва прекалено висока за нещо, което може да се окаже ужасно.
Имате право. Вие сте наскоро омъжена, радваща се на новите удоволствия на семейното съжителство – защо ви е да искате промяна? Действително има излишно много информация за отглеждането на деца и малка част от нея е с цел прослава на родителството. От друга страна – кой би писал в дневника си, че е изкарал един знаменателно приятен ден?
Не мисля да ви убеждавам, че родителството няма да промени живота ви из основи. И ако на мен ми се налагаше да встъпя в него на вашата възраст, някои от промените със сигурност нямаше да посрещна с отворени обятия. Да имаш деца не е пропуск към вечното щастие, нито пък еднопосочен билет за ада. Това е билогична възможност, с която са родени повечето жени, а за малка част от тях в съвременния свят е и въпрос на привилегирован избор.
Не мислите ли, че сте щастливка, че това изобщо е тема, по която можете да имате колебания, да я обсъждате със съпруга си и да вземете изцяло ваше решение? На много места по света това е доживотна присъда. Пубертет, брак, секс и майчинство, които се въртят отново и отново, докато умреш от изтощение или влезеш в менопауза, за да въздъхнеш най-накрая с облекчение.
Казвам всичко това, за да ви окуража да продължите с критичното мислене.
Раждането на дете не е нито отговорност, нито очакване за всеки. Вероятно планетата ще има полза, ако решите да кажете “не”, и все по-голям брой жени биха искали да го направят, освен ако не успеем да създадем място в обществото “по мярка” на жените – така че родителите да са подкрепяни адекватно.
Ако обаче попитате когото и да е с дете, надали ще намерите човек, който съжалява. На родителите може би им се иска да са били по-добре запознати с катаклизмичното въздействие, което наличието на деца би оказало върху животите им, но малцина са тези, които биха искали да поемат по друг път.
Когато бях в 20-те си години, нямах намерение да имам деца. Всъщност чувствах, че е изключително егоистично да създадеш живот в този жесток свят. Тогава се притеснявахме от аварии в атомните електроцентрали, а и собственото ми детство не бих пожелала никому.
В началото на 30-те си години станах кръстница на няколко деца и тогава осъзнах, че те всъщност са доста приятна компания, предлагаща свеж поглед за живота, което беше добре дошло като алтернатива на собственото ми изчерпано възприятие за света. Докато вървях към 40-те, елементът на избор остана на заден план и започнах все повече да искам собствено дете. На 40, когато вече бях омъжена, това желание се превърна в отчаяно искане.
Когато се появи първото ми дете Моли, бях готова да посрещна и бебето на Розмари. Вместо това обаче пред мен беше малката ми русалка, мърдаща пръстчета като водорасли, която ми се стори като чудо. Човешкото сърце е мистерия заради способността си да става все по-голямо, а, изглежда – когато говорим за деца – и никога да не остава безразлично.
Любовта към собственото дете рядко е въпрос на избор. И без значение колко досадно може да се окаже то, е много малко вероятно точно вие да сте наясно с недостатъците му. Не ви пожелавам лудата надпревара по зачеване, през която минах аз, нито пък да родите дете в знак на съгласие с желанието на съпруга ви.
Разбира се, че трябва да вземете решението си като семейство, но бремето на отговорността пада повече върху раменете на майката в повечето двойки (с изключение на някои силно еманципирани). Съветът ми е да отпуснете малко напрежението и да помолите съпруга си да направи същото. Радвайте се на връзката си и се наслаждавайте на тези славни дни в свобода.
Звучи ми много вероятно да станете родители все някога, но това не означава, че животът ви ще бъде съсипан. Просто ще се промени и тъкмо това, подозирам, прави родителството толкова популярен избор. Каквито и да са убежденията ви сега, ще се променят и изострят или ще се уталожат и изчезнат с годините.
И един последен съвет – спрете да четете бебешки блогове, докато наистина не ви се наложи да търсите съвет от първа ръка!
Публикуваме текст на журналистката Миролюба Бенатова, разказващ за новото ѝ професионално поприще. Наскоро препрочитахме интервюто си с нея и се чудихме къде ли ще я видим на екран след напускането ѝ на Нова телевизия. Оказва се, че няма да я видим на екрана, а в такси. Отскоро Миролюба е таксиметров шофьор.
- Много са се подобрили услугите в България. Казва ми го немски гражданин, когото возя от Полиграфията до Аерогарата. Говорим на английски и той споделя, че е впечатлен.
- Ето, преди не можех да си говоря с шофьорите, а сега мога. – допълва той. Усмихвам се и отговарям, че друг път ще му обясня на какво се дължи този скок в сферата на таксиметровия превоз.
Някои от вас вече се досещат, че е част от баланса. Някъде другаде има срив. Ако ме питате мен, причината е в хлътването надолу в сферата на свободата на словото. Но коя съм аз, един шофьор, да разбирам от тези работи. Служебният ми телефонен номер като шофьор на такси, завършва на 111. Когато започнах да го ползвам, бях в БТВ. После ми го взеха за малко, когато през 2013а напуснах. След това си го откупих и сега ми се стори удачно пак да ме представлява.
111 си е символично число. Докато сме на 111-то място по свобода на словото, аз имам свободата да питам от този номер дали съм спряла на точното място и да информирам, че съм пристигнала на адреса. Имам свободата да комуникирам с публиката аналогово. Камерно. Без ефир. През юни ми предложиха да стажувам като журналист. Разбира се, нарекоха го по друг начин. Казаха, че искат да ме задържат в НОВА, но със стажантски договор, в никакъв случай трудов. При никакви обстоятелства да не съм в нюзрума, но да правя материали. Неясно как, но категорично без да използвам оператори и монтажисти от телевизията. В средите на „Човешки ресурси“ наричат тези оферти отказващи. Предложение, което не можеш да приемеш, но после ще бъде представено като възможност. Хитро.
След 26 години в журналистиката, реших да стажувам на друго място. След като междувременно тук-там ми казаха, че няма място за репортер като мен. Имали желание, но нямали възможност. Разбрах ги. И потърсих поприще, в което още търсят хора. За шофьори има места. Още. Взех си изпита в ДАИ, издържах психото и кандидатствах в Yellow. Трудно беше да обясня защо след екрана искам да съм зад волана. В таксиметровите среди ме приеха с недоверие, но все пак ми дадоха шанс да опитам. Благодаря от сърце.
Някои още вярват, че разследвам или кроя нещо. Други /уж репортери/ повтарят под сурдинка опорката, че готвя някакъв проект. Даже блъсковият „Труд“ днес разказва по този повод, как по времето на СОЦ-а Петър Станчев от „Земеделско знаме“ измислил рубриката „Журналисти сменят професията“, стажантът Първан Стоянов станал таксиметров шофьор, а поредицата се радвала на голям читателски интерес. Хубав пример от тоталитарното близко минало. Неадекватен за днешния ден от имитативната демокрация. Аз нямам работно място и рубриката ми се оказа излишна за българския медиен свят. Като изключим „предложението“ от ПИК да правя рубрика при тях, от другаде не ми предложиха работа. Практикувам журналистика като хоби, което обичам с цялата си душа. И пиша за списания. От „Жената днес“, L’Europeo и „Мениджър“ се обадиха да ми предложат теми за писане. Единият текст вече излезе, другите предстоят. Благодаря и за тази възможност. Наистина.
Никъде не ми предлагат да задавам въпроси. Този жанр в репортерството върви към закриване. Обикновените въпроси вече са екзотика, както имах възможност да отбележа след фурора от срещата ми с Цветан Цветанов в парламента. Питах го дали има телепатична връзка със своя бивш служител от ГЕРБ, така че да си извършат имотните сделки в един и същи ден, в една и съща нотариална кантора, на интересна стойност. Ц. така и не обясни от къде са му парите, но чувам, че си е намерил нова работа. Той ще е демократът на държавата и ще отстоява „евроатлантическите ценности“. Без имоти не става. Без личен асансьор, явно няма да е пълна демокрацията. Докато шофирам имам време да разсъждавам по този въпрос. Още не съм го осмислила съвсем.
Иначе, пиша от дете и нямам намерение да спирам. Но истината е, че днес работя като таксиметров шофьор. Плащам си всеки ден аренда за колата и други разходи. После започвам да изкарвам за себе си. Това е свободна професия. И повтарям истината на невярващите колеги – шофьори и пътници: Тук има места, а аз притежавам базисни умения по шофиране, ориентиране и комуникация. Търся си ново вдъхновение, смисъл и начин да съм полезна на хората. Отново.
Дали правя това, което умея най-добре. Не, разбира се. Дали съм си на мястото. Спорно е. Но като се огледаме наоколо и погледът ни се спре на момичето с аграрното образование в медийния регулатор, моето шофиране си е съвсем адекватно. Аз мисля, че се справям прилично. Сигурно и председателката на СЕМ така вярва за себе си.
Сега се уча да се ориентирам бързо във всички квартали на София, питам, когато навигацията ме обърка, и се извинявам на пътниците, ако изпусна отбивката или не знам улицата, която ми казват. От репортерството съм научила, че когато не знаеш нещо, трябва да питаш. Практикувам го. Когато трябва мълча, не избирам най-бавната лента, връщам ресто, имам дребни, слушам неангажираща музика и колата е чиста. На този етап толкова мога.
„Дъното“, биха казали някои. Не, да си шофьор не е дъното. Понякога усещам гузната обществена съвест под формата на голям бакшиш. Отговарям, че това не е индулгенция за гражданското мълчание. И връщам. Бях добре платена като журналист на заплата. Не под масата. Сега изкарвам стажантска надница и съм удовлетворена, когато хората си тръгват умислени, вдъхновени, развеселени. И доволни, че са стигнали навреме, дори по-бързо от очакваното. Това ми е работата.
И да, има срамна работа. Но тя не е да отваряш багажник и да возиш комфортно хора от точка А до точка Б. Не е срамно да умееш да изслушваш, да говориш учтиво и да отговаряш, когато те питат защо си там. Срамно е да те поръчват за поръчкови репортажи. Да ти пишат въпросите и да ти диктуват отговорите. Срамно е да убиваш за пари. Да обслужваш корпоративни и лични интереси зад маската на журналистиката. Да си ПР или ченге на щат като репортер, продуцент и директор на новини, е срамно. Да те държат за топките, а ти да задраскваш думи по тази причина, е смърт. Мен не ме е срам всеки ден да заставам очи в очи с публиката. И продължавам да ѝ служа. Както мога. Днес е това. Благодаря за доверието.
Миролюба Бенатова, шофьор на такси
В края на поредната учебна година, в която децата ни са наизустявали дати, факти и формули, които няма да им свършат никаква работа в живия живот, хвърляме поглед към едно холандско училище, създадено по идея на учениците и където 16-годишните деца вече са предприемачи. Разказва Андрю Уеб за medium.com.
"Всяка седмица получаваме около 70 запитвания от хора от цял свят, които искат да дойдат и да видят какво правим тук", казва Роб Хоубен, мениджър на училището Агора в холандския град Рурмонд, който се намира на границата с Германия. Училището е известно с нестандартния си подход, като най-удивителното в него е, че е фокусирано върху ученето, вместо върху преподаването.
„Даваме възможност на децата да играят, защото само тогава те проявяват истински интерес. Така не е нужно да преподавате и да ги контролирате", допълва Роб.
Агора стартира през 2014 г. с 30 ученика като експеримент в друго по-традиционно училище с идеята истинската мисия на образованието да да бъде проектирана в по-различна система. Най-важното е, че учениците, а не преподавателският състав, са единствените консултанти по проекта какви съоръжения да има в училището и как да работи то. В момента в Агора има 250 ученици, както и дълъг списък с чакащи. "Когато отворихме, правителството каза, че в рамките на един месец ще затвори училището. До края на деня казаха "Добре, няма да го направим", разказва Роб.
Без класове за малки и големи
Учениците в Агора са между 12 и 18-годишни и не са разпределени в класове по възраст. Всеки сам отговаря за собственото си образователно пътешествие, учейки и изследвайки теми, които наистина го вълнуват.
Тук може да срещнете ученици, които изучават наистина разнообразни и необичайни теми, сред които монголски коне, ръководства за планините в Германия, ковачество, патронусите на Хари Потър, създаване на скейтборд. Работата на учителя - който се нарича личен треньор - е да предизвиква и ръководи този процес на проучване. Той също така трябва да гарантира, че детето постига резултати и непрекъснато развива своите умения. Един от най-големите проблеми, с които се сблъсква Роб обаче, е намирането на подходящите учители, които подхождат към децата с творчески подход, вместо със строгост.
Собственоръчно изработени бюра и щастлив хаос
Всеки ученик има бюро, което сам персонализира. Към едно от тях, например, е прикрепена предна част на кола, изработена от скрап. "Първият модел, който направиха, не се побираше в асансьора", разказва Роб и допълва, че така учениците са се научили да изчисляват обема на асансьора и да коригират дизайна си така, че проектите им да се вместват в него.
Роб описва Агора като смесица от университет (в който получавате знания), будистки манастир (където имате пространство и време за мислене), тематичен парк (където можете да играете) и общ пазар (където можете да търгувате и да разменяте неща). Затова училището носи името Агора - названието на главния площад в древногръцките полиси.
Учебният ден започва със среща, на която учениците очертават предизвикателствата си за деня, какво се надяват да постигнат и каква помощ им е необходима. Това е и възможност за други ученици да предлагат идеи, да дават съвети или да се включат в проектите на съученици.
Мястото, където това се случва, би могло да бъде описано като "щастлив хаос". Има предмети, книги, плакати, фигури, полуготови проекти, всякакви други дреболии. Накратко - ужасно много вдъхновение за игра.
След това учениците започват да работят по проектите си - на бюрата си или в някой от цеховете - дърводелски, текстилен, за метали. Има и компютърна зала и голяма кухня. След обяда им се полага т.нар. време за тишина, когато са насърчавани да четат или мислят. Следва работа по проектите до края на деня.
Как се учат теореми
Децата казват, че най-много им харесва свободата да изследват и да учат каквото си искат. А колкото повече порастват, толкова по-голяма възможност за гъвкаво учебно време имат и сами могат да избират начало и край на деня.
"Хората ни гледат странно, мислейки, че във всяко училище трябва да има четири урока по математика седмично, но в Холандия това не е така. Правителството иска от вас да помогнете на учениците да стигнат до определено ниво в рамките на определен период от време”, казва Роб.
Магията във всичко това е, че треньорите ръководят тази очевидна свобода като по естествен начин включват нещата, които учениците трябва да знаят по закон. Например, всички ученици трябва да знаят теоремата на Питагор на определена възраст, но не е задължително това да се случва в урок по математика - може да бъде, докато децата проучват географски проблем или съставят таблица, което им помага да разберат много по-добре теоремите.
Всеобщата употреба на телефони
Всички деца имат достъп до интернет през целия ден, както и до телефоните си. Училището използва WhatsApp за комуникация с учениците, като родителите също се включват в нея, обменяйки опит и услуги. Т.е., ако имате нужда от съвет, свързан с дърводелство, може да се свържете се с ученика, чийто родител е специалист в областта.
Училището може да си позволи безплатно Chromebook за всяко дете, тъй като не харчи за учебници. „Дори когато учат за изпит, не е като в нормално училище, където трябва да изразходим средства за 50 учебника по математика. Ако искате да изучавате математика, трябва да ми кажете как ще го направите и кой учебник или цифрово съдържание искате да използвате. И ако един ученик може да обясни защо се нуждае от този учебник, ще го купим. Но това не означава, че детето до него получава същия”.
Пак чрез телефоните си, децата могат да резервират някоя от заседателните зали, където си правят важни срещи или работят в група по даден проект.
Как се измерва напредъкът без тестове?
Щом учениците нямат изпити по конкретни предмети, а по-скоро работят по голям брой различни теми и проекти, как се следи техният напредък? Както при дизайна и обзавеждането на самата сграда, отговорът идва не от преподавателите, а от учениците.
Egodact е софтуер, проектиран от трима 16-годишни ученици от Агора. Той проследява всяко от предизвикателствата, започнато от учениците, както и напредъка по него. Програмата е много лесна за използване и тримата ученици вече са създали компания, чрез която продават софтуера на други училища, като включват промени, според различните учебни процеси.
Планът на Роб за бъдещето е училището е да разработи и ресторантьорски бизнес: „Преди да се усетите, учениците ще притежават и кетъринг компания“, казва той.
Ученици извън кутията
Намирането на подходящите преподаватели е най-голямото предизвикателство пред мениджъра на Агора. "Да свикнат с този силно различен подход към образованието отнема време. Казвам им: Не ме питайте дали това е добра идея. Пробвайте го в рамките на седмица и попитайте децата дали това е добра идея. Нашите учители работят 4 дни с децата, а на петия трябва да подпомагат други учители. След това им казвам да излязат от училище и да отидат в музей, лаборатория, работеща компания и да ни разкажат какво са видели там. Точно за това е училището - да изведем съзнанието на децата от него. Вярваме, че най-много знания се натрупват извън училището, а не вътре.”
Накъде води всичко това? Ако погледнете уменията, които работодателите непрекъснато изискват - съпричастност, комуникация, работа в екип, гъвкавост, способност за проектиране и решаване на мултидисциплинарни проблеми - традиционното образование едва ли предлага на учениците всичко това. На негово място получават дати, факти и формули за наизустяване. Децата в Агора са различни - подобно на нас, възрастните, те имат информация за света в джоба си, но най-важното е, че разполагат с необходимите средства, за да я разберат, синтезират и използват, когато се нуждаят от нея. А едно от най-важните умения, които придобиват, е чувството за увереност в способността им да се справят с проблемите и да общуват с възрастните и помежду си.
„Не правя това за деца в нашето училище, правя го за всички деца. Искам всяко дете да има тази среда", казва още Роб, на който не му харесва да има списък с чакащи за Агора, но предпочита първо да разшири треньорския си състав, за да е сигурен, че няма да има разочаровани ученици.
По темата:
Знаете, че в рубриката „Жените могат всичко“ ни гостуват все смели и прогресивни героини, които нямат граници, така че решихме да завършим годината подобаващо. Елена Митренгова е част от първия български ски и сноуборд фрирайд отбор, който не просто кара вече цяла година, ами и постигна много повече от първоначално заложените успехи на международните извънпистови терени.
За личните и отборни постижения, за уменията и характера, които изисква карането извън пистите, за леко изопачената популярност на този спорт в България и за това можеш ли да си фрирайд майка – едно бързо интервю с прекрасната Елена, след което тази зима ни се вижда няколко нюанса по-бяла и добра!
-- Елена, представете се на нашата аудитория – кога започнахте със ските и, разбира се, как се запалихте по карането извън пистите?
Родена съм в София и съм учила в немска езикова гимназия. Когато избирах университет, в който да следвам, локацията беше водеща и така се озовах в Инсбрук, Австрия. Тази година няколкото месеца, в които ще сме там, ще са свързани главно със състезанията на българския фрирайд отбор и тренировките за тях.
За първи път родителите ми са ме “закопчали” в ски на около 3 годишна възраст – за което ще съм им винаги благодарна!
По фрирайда се запалих на 16 години покрай брат ми. В началото опитите ми бяха свързани с доста падания и заривания в дълбокия сняг, но скоро усетих удоволствието и свободата, които дава този вид каране.
-- Понеже тук сме се събрали майки, които много искаме да отгледаме свободни деца, но в същото време косите ни настръхват от мисълта за някои видове свобода - кажете ни, какви са най-големите митове, свързани с този спорт?
През последните 10 години, фрирайдът в България събира все по-голяма популярност. Правопропорционално, разбира се, и общественият интерес, включително този към инцидентите извън пистите. И това е напълно нормално. Жалкото е, че повечето медии, отразяващи тези теми, търсят сензациите в тях.
Ето как фрирайдът и хората практикуващи този спорт бяха оприличени на “надрусани адреналинковци, които си търсят белята”…
Най-големият мит, който се надяваме скоро да оставим в миналото е, че с извънпистово каране се занимават безразсъдни и безотговорни скиори и сноубордисти.
Разбира се като спорт, който се практикува в неконтролируема среда, рискът винаги е фактор. И ние знаем това. Целият процес и опит, който би ти позволил да караш извън пистите се изгражда с години практика. Ръка за ръка с уменията в карането, върви и една солидна теоретична и практическа подготовка за лавинна безопасност, първа помощ и не на последно място – лавинните уреди винаги са с нас. Благодарение на всичко това, рискът е възможно да бъде преценен и да се поема само когато е в разумни граници. Където има човешки фактор обаче, злополуки винаги ще стават. Но не е нужно спортът да е непременно “екстремен”, за да се случи това.
Ние ценим живота и го живеем правейки нещо, което ни носи усмивки на лицата - вътре в планината и дълбокия сняг!
-- Как станахте професионален фрирайд състезател? Най-важните умения, които изисква този спорт?
Въпреки, че сме част от международни състезания и повечето от нас имат материални спонсори, все още не можем да се наречем “професионални спортисти”, тъй като финансирането си го търсим сами. В момента участваме на световни квалификации (Freeride World Qualifiers), според чието класиране всеки сезон се подбират карачите от всяка категория, които да отидат на вече професионалното Световно първенство (Freeride World Tour).
Както във всеки спорт, за да си сред най-добрите, се изисква на първо място отдаденост и много работа. По-различното в тези състезания е, че голяма роля играе и опитът (правилната преценка) - макар всички участници да се спускат по един и същи склон, всеки сам избира от къде точно да мине и скочи и то без предварително да е карал съответното място.
Също така имаш само един опит, а всяко падане или объркване на линията ти, ти струва старта. Ето защо е много важно да съобразяваш възможностите си спрямо терена и снежната покривка, които всеки път са различни.
За да станеш добър във фрирайда, е много важно и да умееш да разграничаваш разумния от неразумния риск, което ти помага да излизаш извън зоната си на комфорт без да застрашаваш живота си.
За да се поддържаме във форма, освен с кондиционните тренировки преди зимата се занимаваме и с различни летни спортове - най-вече планинско колоездене, катерене и сърф. Когато пък падне снегът, най-добрата тренировка е карането само по себе си.
-- А какъв характер изисква този спорт?
Освен вече споменатите по-горе качества, които са нужни, за да станеш добър в този спорт, трябва да обичаш планината и предизвикателствата.
Друго важно нещо е, че не трябва да си индивидуалист. В планината е важно да можеш да разчиташ на хората, с които караш, защото те биха били тези, които могат да те спасят в ситуация…
-- С кои свои постижения се гордеете най-много досега?
До сега най-големите ми постижения са първо и второ място в 3-звездни състезания (най-ниският ранг са състезанията 1 звезда, а най-високият - 4) в Австрия през изминалата зима, както и няколко спускания на по-технични върхове извън състезанията.
Що се отнася до отбора, още от първия си сезон постигнахме повече отколкото можехме да си представим в началото – качихме се 9 пъти на подиума и имаме 3 първи места в различни категории, както и няколко добри класирания в топ 5! Нашият миналогодишен състезател при младежите пък завърши сезона на 6-о място на световното младежко първенство, което е огромен успех и тази година ще се състезава при мъжете.
Отборът беше основан преди година, с цел да се даде шанс на български фрирайд атлети да се състезават на международни състезания. Досегашните състезатели са Божана Чалъкова (сноуборд жени); Борис Първанов (сноуборд мъже); Валери Пелтеков (ски мъже); Симеон Павлов (ски младежи, а от този сезон ски мъже). Тази година искаме да дадем шанс на трима нови карачи да влязат в отбора, а именно Симона Камберова (ски жени), Ива Павлова (сноуборд младежи) и Борислав Гарибов (ски младежи).
За да имаме възможността да продължим да се състезаваме и да развиваме този спорт в България, търсим финансиране главно от частни спонсори За съжаление те все още не са достатъчни и ето защо подготвяме проект в платформа за събиране на средства (INDIEGOGO). Той трябва да стартира края на декември и малко преди първите стартове. Надяваме се да събуди интерес у повече хора, които виждат смисъл в развитието на тази наша отдавнашна мечта!
-- С какво приятелството между фрирайд състезателки е по-различно от обичайното женско приятелство?
Както всички знаем, женското приятелство е сложен микс. Не бих казала, че в планината то е много по-различно, може би по-чисто от малките и незначителни неща, защото няма време за тях. Специалното е начинът, по който се мотивираме и бутаме една друга към прогрес. Само една жена знае колко мисли преминават в главата на друга. Особено когато сме на състезание и към това е добавено голямо количество стрес!
-- Кога си идвате в България и какво от природните дадености на страната отговаря на вашия спортен характер?
Обикновено се прибираме късна пролет и непосредствено след това повечето от нас се отправят към летните спотове. В България има повече от прекрасни и разнообразни планини за извънпистово каране, но за съжаление повечето курорти все още водят политиката си по-скоро ограничаващо към тази страна на зимните спортове. Грешното разбиране и таргетиране на клиенти “притваря” вратите на тези планини и ограничава потенциала, който България има. В Европа фрирайдът отдавна е част от тяхната зимна култура, което е и най-голямата разлика, която забелязваме когато се връщаме тук!
Освен местата, България има и хора, които имат желанието и таланта да се развиват в тази сфера. Ето защо вярваме, че нашият отбор ще бъде стъпало за развитието на следващите поколения фрирайд скиори и сноубордисти!
-- Разбирате, че точно ние няма как да не ви попитаме как гледате на идеята да ходите по пистите с някое капризно фрирайдърче? Има ли всъщност състезателки, които са майки?
Гледайки много от приятелите ми, станали родители наскоро, мисля че няма по-хубаво нещо от това да можеш да споделяш и показваш на някого, когото обичаш, нещата които обичаш, хаха. Ако пък е много капризно… бабите винаги са опция!
Като спорт, в който опитът и съответно годините играят толкова важна роля, има много професионални фрирайдъри със семейства. В световното първенство в момента има доста бащи състезатели, но майките са по-скоро рядкост. И все пак - в квалификациите на последното състезание миналата зима се запознахме с една руска надежда, която само на 24 години вече имаше малко момиченце и въпреки това успяваше да се явява по състезанията, разбира се с огромна подкрепа от страна на съпруга си! Надяваме се да я видим и този сезон!
-- И за финал – най-якият начин, по който си представяте посрещането на Нова година?
Може би най-хубавото посрещане на Нова Година, за някой, който се занимава с този спорт, е да бъде на ново снежно място. С любими хора.
Няма начин да не познавате огнения и приковаващ стил на Мария Касимова-Моасе - независимо дали пише за социални теми, култура, предприемачество или просто за човек. Или за себе си – безпощадно разголващо (включително в следващите редове).
В най-добрите години на печата е била в екипите на няколко издания (периодите като главен редактор на "Капитал Light" и "НЕЯR" са сред любимите ѝ), помните я и като и водещ на рубрика за етикет в "Преди обед" на бTV. Днес е любим автор както в лайфстайл, така и в бизнес списания и е един от най-ярките колумнисти в малкото онлайн платформи, които не те заставят да шикалкавиш със съвестта си. Автор е на книгите Близки срещи със смесени чувства и Балканска рапсодия.
Майка на две дъщери, вече студентки, с чийто баща е разведена. Със сегашния си, втори съпруг, който е французин, се запознава преди няколко години онлайн. Първият им чат е от любов към кучетата (тогава той има магазин за кучешки аксесоари в Париж). След няколко години живот между френската столица и София, двамата заминават на остров Менорка, където превръщат дома си в къща за гости. Сега са на друг романтичен адрес, а, ние, с цялата си несъобразителност, им прекъснахме новото задомяване, защото много искахме да чуем Мария:
Точно сега съм на върха на една скала, по която са накацали къщи и аз съм в последната, най-високо. Мястото се казва Адор и е село, разположено близо до град Гандия, недалеч от Валенсия, Испания. Тук сме под наем за следващите 6 месеца. До момента непрекъснато се занимаваме с битови неща – спира токът, гръмна помпата за вода, проливните дъждове пробиха на места покрива, та течеше вътре, парното не работеше…
Понякога си мисля, че съм създадена да оправям проблеми от всякакво естество. Ситуацията в момента го потвърждава - и в Испания да отида, пак се боря с битовизми! Хубавото е, че като българка, съм свикнала на всичко.
-- Значи, живеете с французин, оправяте покриви във Валенсия, а сте автор на едни от най-силните социални текстове, свързани с родната действителност – как става това?
Можеш да работиш това, което правя аз, отвсякъде и по всяко време – стига да имаш компютър и достъп до информация. От опит обаче знам, че истински се чувстват нещата, когато си част от тях, затова и всеки месец си идвам в България. Реално прекарвам една трета от месеца там. Следя всеки ден всичко, което се случва, чета много и всякакви източници, гледам български медии, разговарям с хора. Не назидавам от позицията на напуснала страната, както е много удобно да се коментира у нас. Работя за български издания и компании, плащам си данъците там, всичко, което притежавам, също е там.
Българите сме обсебени от физическото присъствие - по света никой няма да се сети да те съди, че пишеш на социални теми, пък не си 24/7 в страната си. Рефлексът е важен, способността да отделяш и съпоставяш, да коментираш и обобщаваш, за да дадеш повече гледни точки. Има толкова много хора, които са непрекъснато вътре в страната, а не знаят как се казва, например, социалният ни министър и какво е управленското устройство на България!
Но Балканът, Черно море, върховете на Пирин и Родопите ще ги надживеят. Заради тях, децата и приятелите си винаги ще се връщам, докато съм жива.
-- Често пишете за взаимоотношения, полови стереотипи, дискриминация – какво е в този смисъл посланието на последната ви книга „Балканска рапсодия“?
Това е история за любовта. Любов между мъж и жена, майка и дъщеря, майка и син, любов между две сестри, между хора, които си разменят топлина - просто, защото са човешки същества. Историята е базирана на истински случки от моето семейство, така че това не е просто фикция, която да обслужва някаква имагинерна идея за човешката добрина и разни клиширани лозунгарски послания.
Има ограничения, които доброволно сме приели за себе си. Те дават удобни граници на чувството ни за свобода - религията, манталитета, традициите, националността, общественото функциониране на половете.
Човешката свобода е свобода дотолкова, доколкото можем да изберем от какво да зависим - това не е абсолютна свобода, защото природата ни не може да поеме такова понятие, такава отговорност и мощ.
Но над всички тези доброволни граници, над условностите, заради които се делим непрекъснато, има нещо, което трябва да ни води. И това е човечността. Да помогнеш на падналия. Да подкрепиш слабия. Да нахраниш гладния. Да стоплиш премръзналия. Да обичаш този, който влезе в душата ти, без да правиш дисекция на неговата душа. Да не съдиш от своята камбанария. Да прощаваш, но да не забравяш. Да помниш, че си уязвим, самотен и крехък. И да не забравяш, че и другите са така.
Този проект ми е особено скъп. Мариан Бачев, с когото сме приятели от детските години, ме помоли ме да напиша няколко монолога за децата от школата му - актуални, със съвременен език, близки до проблемите на тийнейджърите. Така се родиха десетина текста, които писах с много искрено - не само като майка и писател, но и като човек, който добре си спомня онази възраст и начина, по който светът преминаваше през мен тогава.
Темите в тях са тези от живота ни - разводът на родителите, новите им семейства, вечно недоволните от децата си майки и бащи, които възпитават само чрез забрани, насилието в училище, неприемането на различните, отговорностите на децата, които често те понасят с повече сила и увереност от нас, възрастните, темата за порастването и взимането на решения, за смъртта и, разбира се, за любовта.
Монолозите, които написах, са споени от прекрасни текстове и от други автори. Получи се един много вълнуващ спектакъл, който излиза далеч от това, което бихме нарекли “художествена самодейност”.
За мен най-ценното беше, че докато са работили по текстовете ми, децата всъщност много са се сближили. Оказало се, че много от тях преживяват или са преживявали това, за което става дума в монолозите, и са го споделили с останалите.
Наложи ми се и бързо да порасна, защото бях само на 13, когато баща ми се разболя от рак на белите дробове и едва на 16, когато почина с всички възможни мъки и ужасяващи подробности, чиято тежест мама отнесе. Твърде рано разбрах какво е смъртта. Преживях я само благодарение на изкуството, приятелите си и… Нощният хоризонт по националното радио. Слушах го по цели нощи, обожавах есетата на водещите, знаех музиката наизуст. Тийнеджърството ми мина в премеждия и съзряването беше скоростно и наложително.
Бях на 19 пък, когато пък майка ми се разболя тежко от бъбреци и прекара два месеца в болници, където преживя сериозна операция. Наложи се да поема всичко покрай нея и у дома. И да бъда опора - не можех да загубя и нея, не можех дори да го допусна като мисъл, а много, много ме беше страх! Така трябваше рано да се разделя с детството и да стана човек, на когото може да се разчита. Монолозите ми бяха свързани с това да се убеждавам, че мога да понеса всичко това и да се справя. И се справих.
-- Как реагирате, когато ви питат как сте се справила с развода си? И как се променя гледната ви точка към него през годините?
Реагирам с разбиране. Хората, особено когато са пред подобен момент в живота си, искат да имат нещо, на което да се опрат, някой, който да им каже, че всъщност няма страшно и дори ще е по-хубаво! Затова и винаги говоря за развода си откровено и с всеки.
Аз лъвски се борих за оцеляването на онзи мой брак, защото след като почина баща ми смятах, че само и единствено смъртта може реално да раздели двама души, които са се обичали. Всичко друго е поправимо, така си мислех!
Е, беше отредено да разбера, че понякога двама души се разделят и защото любовта свършва. За моя тогавашен съпруг тя беше свършила.
и чакаше аз сама да стигна до това решение.
Бяха ми необходими шест години, за да разбера, че се боря за нещо, което той не иска да спечеля. Толкова време ми беше необходимо и да осъзная, че понякога отсрещната страна се опитва да те направи по-лош, отколкото си мислел, че можеш да бъдеш, за да има оправдание да те напусне и ти да си виновен за това.
Тогава се появи и насилието в дома ни. На което един път и аз отвърнах! Когато един път в отговор му издрах цялото лице с нокти, разбрах, че съм станала по-лоша от възможното. И капитулирах, за да не започна да се мразя.
че някой може да прави с тях каквото си поиска, докато те търпят мълчаливо. Не исках и да имат за майка една горчива жена, която сама не може да си прости, че не се е борила за щастието си.
Моят развод беше тежко изпитание. Разбрах, че има непростими неща и е важно те да не се прощават, дори само защото така омаловажават прошката като такава. Разводът обаче ми донесе и много светлина, самоуважение, нова любов, прекрасен нов живот и кариера. Днес съм му благодарна!
-- Кой е най-важният женски проблем в момента в България?
Насилието над жени. И подценяването на жените от самите тях. Нямате представа колко пъти чувам жени да казват “това не е женска работа”, “чудесна професия като за жена”, “мъжът трябва да има по-добра кариера от жените”, “жена съм му, той носи парите, той да решава”…
Жените сами са си проблем, защото не вярват, че са самостоятелни същества, които имат абсолютно същите права за кариера, личен живот, мечти и желания като мъжете. Не осъзнават, че не са подчинени на никого, освен на собствените си съвести и отговорности. Не разбират какво означава партньорство и че любовта не е притежание.
пък тогава да искаме и обществото да ни уважава и да ни приема сериозно. У нас да кажеш, че си феминистка, значи да получиш спонтанен обстрел с отровни стрели, защото това за 80% от хората означава, че искаш да имаш мустаци и да не носиш сутиен! Това е нивото!
А феминизмът не е мъжемразие - той е срещу сегрегацията в обществото на тема пол и определянето на типично“женски” и “мъжки” области и дейности. Защо например момиченцата да не мечтаят да станат велики архитекти, да летят в Космоса или да строят мостове?! И защо момчетата да не стават медицински сестри, учители, готвачи или да не остават с бебетата си у дома да ги гледат?! Тази нагласа трябва да се промени с много търпение и обяснение, с много акции и разговори. Но най-вече с примери, които ние, жените трябва да даваме с начина, по който избираме да живеем.
Винаги съм смятала, че правим много повече за децата си, чрез действията и изборите си. Затова и съм се стремяла да съм добър пример. Но и много сме говорили. За това, че никой никога не може да ги накара да направят нещо насила, против волята, нагласите, вярванията или чувствата им. За това, че са свободни хора, които трябва да ползват тази свобода с отговорност.
Не искам децата ми да са ми благодарни, защото изборът да ги имам е мой, не техен. Искам просто да вървят спокойно и уверено в живота си и да знаят, че щом аз съм успяла, значи и те могат да се справят с всичко.
-- Какво харесвате и какво - не в работата си?
Журналистиката е начин в рамките на един живот да изживееш много други. Обичам тази професия, защото ми дава възможност да умножа живота си по хиляда - с всяка нова тема, всяко интервю, всеки репортаж аз съм на ново поле, с нови хора, в нова среда. Това е велико! Не харесвам цинизма, продажността и бездушието, в което лесно можеш да попаднеш, докато я практикуваш.
Няма да се правя на герой и да кажа, че никога не съм се колебала кой път да поема. Имало е моменти, когато е трябвало да слагам на везните храната на децата си и тогава чувството за справедливост и независимост е охладнявало. Но съм щастлива, че все така са се развивали нещата,че съм оцелявала и без да правя компромиси със съвестта си. Сега знам, че е било точно толкова важно, колкото и да имаме хляб на масата. И съм сигурна, че децата ми го ценят.
-- Какво бихте посъветвали момичетата, които искат да тръгнат по вашия път?
Всяка от тях носи по един свят, въплътен в звуковете ѝ. Да си отговорен към тези малки светове и комбинирането им е много важно. То е есенцията на професията, на писането изобщо, на регистрирането на фактически и духовни факти. Затова трябва да се пише мисионерски, с преклонение към езика и свобода във фантазията.
-- Кои са най-интересните актьори, музиканти и писатели, които следите? Препоръчайте ни нещо, което ще ни порази?
Чета книгите на Веселина Седларска, на Крум Филипов (“Синът на авиатора”), слушам формации като “Еструна” (наскоро спечелиха латино Грами за музика), следя работата на Ясен Гюзелев, слушам музиката на Белослава, Михаил Йосифов, Соня Йончева, фолклорна формация “Нуша”. В световен мащаб последното ми откритие беше Ара Маликян. Не познавам по-голям дявол на цигулката от него!
Имам един приятел дърворезбар - той е космически творец! Казва се Симеон Шопов, запомнете това име! Под ръцете му дървото е като восък, като мисъл се лее и пронизва дълбоко.
У дома гледаме много сериали. Горещо препоръчвам испанския La casa de papel - невероятна актьорска игра, страхотен сценарий! В момента съм пленена и от актрисата Маги Джилънхол от един страхотно пипнат сериал - The Deuce, който разказва за проституцията и порно индустрията в Ню Йорк от 70-те и 80-те години на миналия век. Гледам да опитвам всичко, което се появи на сцената и да го преживявам. Няма загубено време, когато е прекарано в изкуство.
Оооо, това е тема за книга! Най-милото беше “ти си най-добрата жена на цветя!” Искаше да каже “на света”… Последното, което ми каза, беше по повод “Балканска рапсодия” и публикуването ѝ. На премиерата, като видя колко хора имаше, ми каза на ухо “И сега ти вече си една писалка!”… Имаше предвид писателка… Но писалка е далеч по-точно.
*INSIDE OUT TEEN на Театрална Работилница „Мариан Бачев и Аркадия Фюжън Арт“ е в неделя, 25 ноември, на малката сцена на театър “Сълза и смях” от 19.30 ч. Следващото представление е пак там, на 16 декември.
Снимка: Виолета Апостолова
Парламентът одобри на първо четене въвеждането на по-тежки наказания за семейно насилие, предава Дневник. Основните промени в Наказателния кодекс са случаите на домашно насилие, водещи до средни или тежки телесни повреди, да не зависят от личната тъжба на пострадалия, а да бъдат престъпления от общ характер, преследвани с участието на прокурор.
И още: в определени случаи засегнатите от домашно насилие ще бъдат информирани, когато насилникът е на свобода; предвиждат се по-сериозни санкции при нарушаване на мерките за закрила и ограничителните заповеди; преследването и психическият тормоз също стават престъпления, пише още Дневник. Ето и основните послания от днешния дебат:
"Всяка жена има право да влезе във връзка и да излезе от нея, когато сама реши", каза председателят на Народното събрание Цвета Караянчева, инициатор на промените. Според нея жертвите на домашно насилие трябва да знаят, че ще има начин, по който да сезират органите на реда, дори да нямат сключен брак. Ето примерът, който дава Караянчева:
"Момче и момиче имат любовна връзка за няколко месеца, без брак. Момичето решава, че трябва да излезе от връзката. Момчето всеки ден ѝ оставя по една роза на колата. Момичето е в стрес и истерия, когато излиза и вижда розата. Пред МВР той казва, че нищо не прави, като ѝ поставя роза на колата. Да, но това е системно и психическо насилие. Ако не се вземат мерки, това може да прерасне в убийство или самоубийство".
По нататък дебатът преминава в спор за християнските ценности, коментира изданието. Според депутата от "Обединени патриоти" Павел Шопов семейното насилие е в резултат "от ерозията на християнските ценности в резултата на неолиберални идеи и джендърството". Борбата със семейното насилие минавала през въвеждане на вероучение в училищата, "за да се научат децата на ценности" е неговата теория.
Според Валери Жаблянов (БСП) обаче за упадъка на ценностите виновен е капитализмът. Той даде пример с "Гераците" на Елин Пелин, където семейството се разбило с влизането на капитализма. В българския манталитет е заложено бащата да е централна фигура в семейството, смята Жаблянов.
И още мъдрости:
Според Димитър Стоянов от БСП в делата за разводи и родителски права всеки скандал ще бъде представен като психическо насилие.
"Взаимоотношенията в едно семейство обикновено остават скрити. Много често съседите могат да чуват, че в семейството има скандал, но те не виждат, че вечерно време под завивките взаимоотношенията се изглаждат", каза той и даде пример с негови съседи: "Жената през деня гони мъжа си с тиган, а вечер огласяват махалата"...
"Любовта е крехко цвете, което ако не се полива с пари, увяхва", добави Александър Паунов (БСП).
На темата за любовта набляга и Тома Биков от ГЕРБ (макар и без особена полза за прозата, поезията и законодателството):
"Законът няма да създаде семейства, държавата не може да създава семейства. Семействата се създават от хората на база на любов. Няма дефиниция на любовта. Там, докъдето държавата може да се намеси, е да се опита да предотврати насилието.
Не вярвам някой да се е оженил, след като е осмислил теорията на Маркс. Аз поне не съм се женил по този повод. Влюбих се, жена ми се влюби и така се оженихме. Нито сме мислили за материализма нито за равенството между половете. В течение на брака силите са неравни. В нашето семейство аз съм по-слабият фактор".
И сега по-сериозно, ето как ще се дефинира психическото насилие:
С промените в Наказателния кодекс психическото насилие се определя като умишлено сериозно засягане на психологическата неприкосновеност на дадено лице чрез принуда или заплаха.
То може да бъде упражнявано посредством различни средства и методи: вербално насилие, крещене, заплахи, тормоз, сплашване, постоянно критикуване, засрамване, порицаване, използване на обидни имена и епитети, присмиване, изолиране на жертвата чрез лишаване от средства за независими дейности, за издръжка или икономическа независимост.
Предвижда се системното упражняване на психическо насилие да се наказва с лишаване от свобода до 1 година или с пробация, а в случаите, когато престъплението е извършено в условията на домашно насилие, наказанието ще е лишаване от свобода до 5 години.
Ще има специфични наказания и мерки, когато става дума за подпомагане и склоняване на другиго към самоубийство, отвличане, противозаконно лишаване от свобода, принуда, извършени в условията на домашно насилие.
И следенето ще стане престъпление
С измененията се инкриминират всички форми на системно преследване - ще се наказва с лишаване от свобода до 1 година или с пробация онзи, който системно преследва другиго с цел да възбуди у него страх за безопасността му или тази на неговите близки. Отново, ако е извършено в условия на домашно насилие, преследването може да се наказва с лишаване от свобода до 5 години.
Целият репортаж на Георги А. Ангелов и Здравка Андонова от дебата в парламента е тук
Няма начин да не сте проследили телефонната история в две части Писмо от един 12-годишен, който иска по-як телефон и Договор с един 13-годишен, който вече има смартфон, след която стотици родители започнаха да договарят и предоговарят покупката на нови телефони с децата си.
Следва кратко продължение по темата, дошло от също толкова строга и справедлива майка като героинята от оригиналната поредица. „Договорът толкова ми допадна, че реших да го предложа за подпис на дъщеря ми. Тъй като съм юрист по професия, ѝ предоставих възможността да нанесе промени в него, ако смята, че има нещо неприемливо“, писа ни тя и ни изпрати документ, който освен задължения за детето, съдържа и такива за родителите.
И така, вижте гледната точка на една тийнейджърка по въпросите с ограничаването на нейните права и споделяйте какви промени претърпя договорът и във вашите семейства!
Задължения за мен:
Аз, Мая, разбирам, че да имам смартфон е мое право, но и че долните правила са с цел да осигурят моята безопасност, защото иначе вие, родителите, ще си умрете от притеснение, какво толкова върша с този телефон.
След като изчета клаузите по-долу и след като сложа инициалите си на „______“, приемам да следвам следните правила:
Живият човек има предимство пред телефона. Това значи, че телефонът няма да се ползва на масата докато се храним.______
Ако нашите ме потърсят, вдигам или връщам съобщението/обаждането щом го видя.______
Пиша съобщения до нашите, сестра ми и други българи на български език (и на кирилица)._____
Нашите ще имат паролите за телефона ми в случай, че някой ден ги забравя или без да искам го блокирам._____
Ако получа през телефона нещо, което не ми харесва, ще споделя с нашите. ____
Ще се постарая сметката ми да не надминава месечната такса. ___
Няма да чупя или губя телефона. ____
Телефонът е за да ми служи, а не обратното. ____
Ще се постарая да спазвам правилата, които написах в този договор. Ако по някаква причина наруша някое от тях, ще ви кажа и ще ви обясня защо.
Задължения за вас:
След като изчетем клаузите по-долу и след като сложим инициалите си на „____“, приемаме да следвам следните правила:
Ние, родителите на Мая, разбираме, че работата ни е да се тревожим за нея, но ще ѝ оставяме и малко свобода. _____ _____
Телефонът ще може да се ползва на масата, докато се храним, но само ако е наложително или искаме да проверим нещо. ____ _____
Ще я извиним, ако не е могла да вдигне/отговори на съобщение, ако си има основателна причина (била е в час и т.н.) ____ ____
Ще я разберем ако не иска да сподели нещо с нас, все пак и тя си има личен живот. ____ ____
Ако сметката ѝ надмине месечната такса, няма да ѝ се караме а ще си поделим разходите за плащане. ____ ____
Ако счупи телефона, ще си купи нов протектор с нейните пари. _____ _____
Ако изгуби телефона, ще ѝ помогнем с каквото можем да го намери. ____ ____
