Говорили сме за раздялата много пъти досега, както и за различните причини, които водят до нея. Когато сме родители, раздялата е още по-трудна, защото не е само наш проблем. Налага се да запазим крехкия баланс на отношенията с бившия ни партньор, който обаче никога не може да е бивш родител на детето или децата ни, защото бивши родители няма. Дори и да са най-лошите родители на света.
Често се случва обаче децата да стават разменна монета и основна жертва в раздялата между двама души. Това не само че не помага на никого, но и вреди безкрайно много на детето, превръщайки го в неуверен и травмиран възрастен.
Тази вечер в Майко Мила историята си споделя една жена, която пожела да остане анонимна, за да не навлече повече проблеми на мъжа си. Той и без друго има достатъчно, защото не може да се вижда пълноценно с детето от първия си брак, въпреки огромното му желание.
Днес отваряме вратите за истории, свързани с раздяла и опити за споделено родителство. Ако имате какво да кажете по темата, пишете ни на maikomilabg@gmail.com. Ето я и днешната история.
Преди 3 години се запознах с човек, с когото се чувствах толкова спокойна, беше ми уютно, топло и забавно с него, че някак неусетно се влюбих. Още на първата среща той ми каза, че има дете, но е разделен с майка му от повече от година. Казах си – какво пък – има много такива случаи.
Запознах се с детето и отношенията ни винаги са били искрени и топли. Начинът, по който този човек се грижи за сина си, беше причината да поискам да имам и аз дете с него – готвят заедно, играят си, приспива го, разхожда го, учи го на любов към животните. Казах си – искам детето ми да си има такъв баща.
Живеехме всички в един град. Дори нашата квартира я търсихме с идеята да сме близо до детето.
Отношенията на мъжа ми с бившата му жена никога не са били добри, но преди две години тя изцяло прекъсна комуникацията. Успя да измисли някакъв сценарий и повдигна дело за домашно насилие, което впоследствие ние спечелихме.
Но благодарение на това дело срещу мъжа ми имаше издадена заповед за незабавна защита – или да поясня за хората, които не са се сблъсксвали с този термин (блазе ви) – ограничителна заповед. Тоест, в продължение на година и половина, докато течеше делото (умишлено бавено от тяхна страна), той нямаше право да вижда сина си.
Това за него беше адът! А аз трябваше всеки ден да гледам как човекът, когото обичам, страда неимоверно. През този период моята мечта за наше общо дете се сбъдна, но наред с радостта, бях съкрушена, че брат му няма да може да го види и че дори не знае, че имаме още един член на семейството.
През цялото това време мъжът ми молеше поне за разговор по телефона или видео връзка – всякакъв контакт му беше отказван и дори нямаше отговор на съобщенията.
В крайна сметка светлината в тунела беше спечелването на делото и отпадането на нелепата ограничителна заповед. Може би ще си помислите – ето, супер, глътка въздух от кошмара. Но щастието беше кратко, понеже майката обяви, че се мести в друг град – на 500 км от нас.
Въпреки всички трудности успяхме да се организираме и да пътуваме всички заедно дотам, за да може най-после да го видим, а и да се запознае с Малкия Бебе Бос (както после той наричаше брат си). Преходът към свикване с нас беше труден и изискваше усилия от наша страна, но резултатът не закъсня – детето се отпусна, припомни си общи случки с баща си и най-важното за мен – обикна брат си! Докато бяхме заедно, се грижеше за него и го пазеше, играеха, с баща му го къпеха, той го хранеше.
Всички за малко си отдъхнахме и нещата изглеждаха нормално. Колкото може да е нормално да трябва да пътуваш едни има-няма 500 км, за да видиш детето си в определените от споразумението след развода два уикенда в месеца. Разбира се, заедно с работата си и грижите за настоящото си семейство.
Но мъжът ми го прави – загърбва негативите, лашка се с влака по 20 часа на месец минимум и ходи да вижда сина си. Само че вижда го само понякога – тоест, когато успее да се домогне до него през преградата от баба, дядо и майка, които не го допускат. Които му поставят клопки, за да могат да скалъпят още някой хубав сценарий за дело. Които настройват детето и то плаче и крещи всеки път, че не иска да ходи с баща си, а 10 минути по-късно в колата вече е спокоен и готов за игри и закачки.
Забелязали сме, че тези хора имат хоби да пускат жалби с откровени лъжи в полиция, социални и където се сетят. Просто ей така – явно наистина ги забавлява. А освен тях, се оказва, че има още една непробиваема стена и тя се нарича – институции, свързани с детското добруване (уж).
Оказва се, че нито на съда, нито на прокуратурата, нито на полицията, нито на социалната служба с гръмкото име „Закрила на детето“ им е важно децата да са добре и да не са тормозени. И единственото, което успяха да посъветват мъжа ми, беше, че бащите в тези многобройни в тяхната практика случаи или полудявали, или се отказвали.
Явно няма друга опция според тях. Ние засега клоним повече към първото, но е важно да се съхраним. Нали и друго едно малко същество разчита на нас.
Коледното чудо синът ми да се види с батко си, за съжаление, не се осъществи. Майка, баба и дядо полицай отново изградиха стена и с помощта на близки до тях служители на реда нарушиха грубо споразумението на съда и не допуснаха бащата на детето да го види и успокои, за да прекараме втората половина от коледната ваканция заедно.
Има още много неща да се разкажат в тази история, но причината да я напиша е, че децата не заслужават да изживяват такива неща. Има деца, чиито бащи не ги поглеждат и те страдат и развиват травми от това. По никакъв начин не мога да си обясня защо една майка ще иска детето ѝ да страда така. Сигурна съм, че има и тя някаква гледна точка и много искам да я разбера, но няма как, защото тя не говори с нас.
Много ми се иска да имаше някакъв работещ механизъм, по който тези деца да са по-малко изложени на риск от родителско отчуждение и повече да може да се повлияе върху нарушаването на правата им – в случая ограничаването на контактите с баща му и брат му.
И понеже темата за домашното насилие е доста свързана, искам да спомена и нея. Законът за домашното насилие може и да работи – не мога да обхвана всички случаи, но моят опит показва, че не успява да предпази истинските жертви на насилие и за жалост имаме и случаи с фатален край.
В същото време обаче, е чудесен инструмент в ръцете на адвокатите на някои родители (умишлено не казвам само майки, защото знам, че има и много такива бащи). Ясно е, че говоря от името на потърпевш, но честно казано, аз лично с по-неработещ закон не съм се срещала.
А мисълта, че това си е проблем на семейството, се изпарява в мига, в който лично се сблъскаме с пораснало дете с някаква толкова сериозна травма от детството – тогава изведнъж става и нечий друг проблем. Понеже ние сме общество, никой не живее в капсула и трябва да работим заедно.
И в това общество най-важни всъщност са децата. А за мен важна е и личната изгода – искам синът ми да познава брат си! Знам, че сигурно звучи твърде смело, но аз за това си мечтая.
Вчера в онлайн пространството се появи клипче, в което едно момиче в продължение на няколко минути отказва брак на момче, въпреки че момчето е на коляно, държи букет и пръстен, а зад снимащия телефон стои жена, която през цялото време навива и притиска това момиче да се съгласи да сключи брак с момчето.
В Майко Мила! много се чудихме дали да пишем коментар на случая, защото нищо не знаем за участниците и предисторията на събитията.
Затова и няма да обсъждам самите участници. Бих искала да говоря за жените, които гледаха този клип и реакциите им.
Навсякъде из интернет се твърдеше, че хората разпространявали клипа като „забавен“ и „смешен“, но аз не срещнах нито едно споделяне, което да го окачествява като такъв.
Почти всички жени, които го бяха коментирали, бяха истински ужасéни. Коментираха масово, че това е насилие и трябва да бъдат информирани органите на реда, да се заведе дело.
А всъщност пред камерата не се случва нищо. Едно момиче, което кротко отказва няколко пъти на едно момче, което, от своя страна, се държи спокойно, има цветя в ръката, докато отзад една жена говори глупости.
Какво тогава е толкова страшното? Какво толкова се е случило? Защо ме побиха ледени тръпки, докато го гледах и стомахът ми се сви, а после изпитах такава агресия от името на това момиче, че си представих какво би станало, ако бях на нейно място?
Представих си как бих хванала тия цветя и тоя пръстен, и бих ги хвърлила в боклука. Бих взела телефона от ръката на тази жена и бих го разбила в земята, крещейки, че „НЕ, НЕ ИСКАМ ДА СЕ ОМЪЖА ЗА ТЕБ!!!! НЕ ИСКАМ, НЕ ИСКАМ И НИКОГА НЯМА ДА ИСКАМ!!!!“
Лесно е да разберем едно „да“. То е хармония с мнението на питащия и не предизвиква конфликт. Не предизвиква трудност в отношенията и създава впечатление, че сме едно цяло за някакъв момент.
Да откажеш, обаче, е да поставиш граница там, където свършват другите хора и започваш ти и твоите желания.
„Не“ изразява личното ни пространство много по-ясно от която и да е друга дума.
Публичното незачитане на „не“, пълното му игнориране, подигравките с „не“ и убеждаването, че „не“-то е лошо, незначително, неприемливо или може да бъде преразгледано, ако просто го зачеркнем и го обявим за несъществуващо, е всъщност публично заличаване на личността.
От това заличаване тръгват и всички актове на насилие.
Затова и свидетелите на това незачитане усещат тази смъртна заплаха, маскирана под формата на невинна случка. Знаят какво може да стане. Накъде води този път.
За жените, като физически по-слаби и с история на подчинен пол, това незачитане бие всички аларми и почти всяка жена усеща как цялото ѝ същество иска да спре това „невинно“ мъчение.
Затова това клипче е толкова страшно за гледане. Не е забавно. Ужасно е. И по тази причина ние няма да го пуснем.
