В не малко семейства често нещата изглеждат така: майката се грижи за детето (едно, две, три...какъвто и да е броят им), а бащата работи.
Имат ли право на време за себе си жените, които „си седят вкъщи“, колкото мъжете, които ходят на работа? Ако това изобщо ви се струва релевантен въпрос (защото според нас отговорът е категорично „Боже Господи, да!“), то продължавайте да четете.
В следващите редове една жена споделя как се е справила със завистта към личното време на мъжа си. И какъв вариант е намерила да се грижи за себе си въпреки натовареното си всекидневие и факта, че иска да контролира всяко нещо вкъщи.
Имам да ви призная нещо. Като майка на малко дете и на бебе открих, че завиждам на съпруга си заради това, че успява да намери свободно време само за себе си. Да си родител на две малки деца понякога изглежда непосилно (и не само изглежда!). В главата ми се въртят безкрайни списъци със задачи. Мисълта дори да отделя минута за себе си понякога изглежда невъзможна.
От друга страна, завиждам на мъжа ми, че намира време за себе си. Не искам да тая такива чувства към него. Какво направих по въпроса ли? Отидох при него и говорихме как той прекарва времето си сам и как аз да направя същото за себе си.
Това, което той разбра много преди мен, е, че като зает родител времето за себе си е от решаващо значение, за да бъдеш добър родител. Ако откриете, че завиждате за свободното време на партньора си, тук споделям как успях да намеря време за мен, без да изпитвам вина.
Психологът д-р Кристина Хибърт подчертава, че ако не си разрешавате време само за себе си, последствията могат да са тежки – депресия, тревожност, прегаряне и стрес. Тя добавя, че има и физически последствия като главоболие и по-висок риск от заболявания. Това може да доведе до цялостно влошено здраве.
Имало е много моменти, в които съм се чувствала виновна и съм си отказвала време за себе си. Но защо?
Посланието, което често стига до нас като майки, е, че за да бъдеш „добра майка“, трябва да си без капчица егоизъм. Тук малко ми куцат нещата от време на време. Знам обаче, че не е нужно да загубя себе си напълно и да потъна във всекидневието без време за себе си, за да бъда добра майка на децата си.
Най-доброто, което направих, беше да споделя на съпруга си как се чувствам. По средата на нечие тръшкане и в контекста на непрестанните изисквания към родителите трябва да си напомняме един на друг, че сме в един отбор. Това включва да сигнализираш за проблем, когато имаш нужда от помощ. И в този случай имах нужда да ми помогне като продължи да ми напомня и да ме насърчава, че да се отдръпна малко, дори и само за кратко, е за мое добро.
Ако сте човек като мен, който се нуждае от строен план, за да изпълни каквото и да било, започнете с малки стъпки. Когато се уловя, че бързам да се изкъпя или да се нахраня, за да се захвана с някоя домакинска задача, забавям темпото. Особено ако партньорът ми е вкъщи и може да помогне. И ако синът ми поиска да си играя с него, докато обядвам, вместо да сгъна сандвича си за две секунди, си напомням, че не е проблем да ме почака.
Да спра да контролирам всичко вкъщи е едновременно най-доброто и най-трудното нещо, което съм правила за себе си и за съпруга ми. Начинът, по който аз къпя детето, е различен от този, по който го прави той, и това е ОК. В крайна сметка и двамата можем да се съгласим, че децата ни са изкъпани и чисти.
Още не сме свършили, скрол надолу
Да се науча да пускам контрола от всичко вкъщи, направи мъжа ми по-уверен баща, защото не надничам непрекъснато, за да видя дали е направил нещо „по моя начин“. Той може да си намери пътя как да се справя с децата. А пък аз? Аз мога спокойно да се оттегля, без да се притеснявам дали се е оправил, или не. В замяна мога да се насладя на времето за себе си.
Не е вярно, че за да бъда „добра“ майка, трябва тотално да забравя себе си. Да се наслаждавам на времето далеч от семейството си не е егоизъм. Отделянето на време за мен ми позволява да присъствам по-качествено със семейството си и да се наслаждавам на времето си с тях. Според клиниката Mayo „малки действия в посока грижа за себе си могат да допринесат много за намаляване на изтощението, прегарянето, стреса и дори депресията – все неща, които често изпитват майките“.
В някои дни давам приоритет на четенето, съня (любимото ми), упражненията или слушането на любим подкаст. Поемането на чист въздух или 15-минутната разходка също връщат настроението ми бързо.
Мисля, че също така е важно децата ми да видят, че имам право на почивка. Казвам на сина си през цялото време, когато е разочарован, че не може да нареди пъзела сам, да си поеме въздух и да продължи отново с опитите. Същото важи и за мен.
Да си дам време и да положа усилия да го направя е инвестиция. Отначало не стана естествено, защото да приоритизираш себе си изисква практика. Все още тренирам. Приемам го на малки порции, ако трябва. Като цяло съм по-малко раздразнителна и се чувствам по-щастлива и презаредена.
А вие как намирате свободно време за себе си или как искате да правите това в бъдеще?
Автор: Пати Шепъл
Източник: The Every mom
Понякога животът не ни поднася просто лимони, а направо ни шамаросва с такива – като смъртта на близък човек, която е адски болезнена и много трудно преодолима. Днес споделяме с вас емоционалната история на Катлийн Фолк Милър, директор на докторската програма Книгоиздаване в университета „Дрексел“ във Филаделфия, която неочаквано, в рамките на едва няколко месеца, остава сам родител на три деца. Тя публикува разказа си в Ню Йорк Таймс и споделя преживяванията от повторната си среща със смъртта – този път с малка птица на предната веранда.
********
От предната веранда долетяха най-странните звуци – пищене и нечовешки крясък. Децата побягнаха уплашени в кухнята с викове, което аз също исках да направя. Но трябваше да се справя с това, каквото и да беше то.
Огледах се и видях котката ни, Ехо, която държеше в устата си един кардинал, а птицата удряше с криле и пищеше, опитвайки се да се измъкне. Първата ми мисъл беше да се обадя на съпруга си, след което веднага осъзнах: не можех. Преди месец той беше умрял. Още се будя всяка сутрин в шок от тази нова реалност.
Дон разбра, че е болен през септември и почина през юни. Като преподавател, не можех да не отбележа времето – смърт за една учебна година. Не трябваше да умре от този рак. Два дни преди това все още слушах: „Това е само крайпътен камък. Ще се справим.“.
И аз предавах убежденията си на децата: „Ще бъдем в Поконос до август. Няма да пропуснем риболова тази година.“.
Децата бяха твърде малки, за да го посетят накрая в интензивното отделение, и така и не видяха тръбата в гърлото му, нито знаеха, че е в медикаментозна кома или че нивата му на албумин са под прага на гладуване – доказателство за неговото бързо влошаващо се състояние. Последното не ми бе казано, докато не стана твърде късно.
Сега исках само да спася тази птица. Влязох в кухнята, грабнах метлата и изтичах обратно навън, без да обръщам внимание на въпросите на моите деца какво е това и как ще се справя.
Казах им да включат телевизора и да останат вътре. После излязох на верандата и започнах да налагам Ехо, опитвайки се да я накарам да пусне птицата. Децата се страхуваха да погледнат през прозореца или да дойдат на входната врата, но чух, че едно от тях извика: „Какво става?“.
Метлата нямаше ефект. Удрях Ехо прекалено внимателно, защото не исках да я нараня. Перата летяха и дори в този миг си мислех колко красиви изглеждаха те и блясъка на червените криле на птицата на фона на черната козина на Ехо. Отне ми няколко замаха, за да осъзная, че вече крещях с пронизителен вик „Ааааайййййй“, съпровождайки всеки удар.
Бях наложила пол върху птицата и тя беше "тя" – прелестно, малтретирано същество. Никога не бях виждала кардинал толкова отблизо и ми се стори невероятно, че такъв цвят може да съществува в природата; че може да принадлежи на нещо, което лети в небето.
Ехо пусна кардинала и я грабна обратно, а докато за секунда птицата лежеше на верандата, виждах, че тя бе сериозно наранена, разбита. Въпреки това червеното навсякъде беше само от перата ѝ, нямаше кръв. Собствената ми кръв бумтеше в ушите.
Дон умря за около три часа в една неделна сутрин. Сепсисът се разви: органите му отказаха; сърцето му беше последното нещо, което се предаде. Родителите ми ме закараха до нас от болницата и влязоха с мен, за да бъдат допълнителна подкрепа за децата.
Исках да се докосна и до трите си деца, докато казвах думите, а когато ги изрекох, най-голямото се отдръпна невярващо. После се изправиха и казаха, че не може да е вярно.
Бях им казала, че ще ходим на риболов.
Скръбта и объркването им бяха твърде силни, за да разберат, че бях казала това, което се надявах да е истина. На 13, 11 и 5, те все пак вземаха всичко, което казвах, за чиста монета. Родителите ми им говореха нежно и се опитваха да ги успокоят, но аз приех обвиненията им, гнева им, защото вярвах, че съм се провалила и се чувствах като лъжец.
Не бях го спасила за тях.
А сега бях застинала на верандата, с метлата хоризонтално в ръцете си като пушка. Нямаше какво да направя, освен да наблюдавам края на птицата. Ехо я пускаше и ѝ се нахвърляше отново и отново.
Птицата спря да пищи и децата заедно се приближиха до входната врата, а трите им глави бяха скупчени, но намериха достатъчно място, за да погледнат. Не говорихме. Видяха сцената и се отдръпнаха, оставяйки ме сама.
В края на краищата, беше моя задача, като единствен родител, като „пораснала“ (което завинаги ще бъде оградено с кавички), да събера перата, да се справя с последиците. Това е, което правех по цял ден, всеки ден, в продължение на седмици – да се справям с последиците.
Мислих за деня на погребението на Дон, когато осем от моите приятелки от различни моменти на 40-годишния ми живот се озоваха на същата тази веранда с мен.
Говорихме и пихме вино, тюхкахме се на колко от нас им се искаше все още да пушехме. В един момент стоях на най-горното стъпало, гледах навън и чувствах тези жени зад мен. Стоях кротко и просто слушах звука от разговора им повече от думите им и се чувствах по-силна от това. Усещах как гръбнакът ми, се пълни с течна стомана и знаех, че ще мога да продължа.
Когато се родиха моите деца, други хора искаха да бъдат в родилната зала – сестра ми, снаха ми, майка ми. За мен преживяването на раждането беше толкова интимен момент, колкото и зачеването, и ние взехме решението съвсем автоматично: разбира се, че само двамата щяхме да сме в залата.
Но отсега нататък решения за родителството и домакинството щях да взимам сама. Не знаех какво да правя с тялото на Дон. Не бяхме обсъждали неговите погребални желания, защото прогнозата до края на часовете му беше съвсем добра. И сега не знаех какво да правя с тази осакатена птица.
Взех капак от кофа за боклук и сметох перата с все птицата в него, и отново бях поразена от красотата ѝ. Очите ѝ не бяха затворени и си помислих, че трябва да проверя дали птиците имат клепачи. Ехо започна да мрънка пред входната врата, за да я пусна вътре и аз я пренебрегнах. Представих си как децата седят на дивана, гледат нещо по телевизията и чакат да им кажа, че всичко е свършило и вече е ОК.
Сложих капака върху ракитената масичка и събрах перата от мебелите на верандата – някои се бяха заболи в ракитака на дивана, а други – в кадифените възглавници. Поставях всяко перо върху черния гумен капак и се надявах, че ще мога да намеря лопата измежду инструментите на Дон, които дори не бях поглеждала още. Погребението на кардинала също беше нещо, което не ми се случваше по желание.
Бях погребала Дон, щях да погреба и птицата.
Три месеца по-късно, вече се бях върнала на работа, и отново си спомних тези червени пера, когато децата бяха вкъщи без мен, а котката – все тая котка! – влязла в къщата с дълбока рана на опашката, от която шуртяла кръв при всяко мърдане.
Децата я взели и се втурнали към верандата, а после, още по-разумно, към двора. Те преценили ситуацията и наличните материали, и направили превръзка от сгънати хартиени кърпи и тиксо. Поставили Неоспорин на раната, защото съм слагала Неоспорин на почти всяка рана, която някога са имали, независимо каква е била.
Правейки го, чувствах, че има процес, който трябва да бъде следван, протокол.
Когато се прибрах вкъщи, те ми разказаха цялата история едновременно, прекъсвайки се един друг и показвайки ми опашката на Ехо, колко добре беше фиксирана превръзката, как знаеха, че лейкопластът нямаше да работи върху козината ѝ.
Те изглежда бяха най-горди от факта, че не ме бяха повикали – бяха се справили със собствената си спешна ситуация с изобретателност.
След като ги целунах и ги похвалих, влязох в кухнята, за да приготвя вечеря и да поплача за моите смели деца.
Казвам на студентите си, че най-големите моменти в живота – автомобилни злополуки, дипломирания, дори смъртта – може и да не са най-добрите вдъхновения за тяхното писане.
Казвам им, че най-значимите моменти се случват в някой случаен вторник.
Денят на кардинала всъщност беше вторник. Не бях спасила тази птица и не бях спасила съпруга си.
Но почистих верандата и предпазих децата си от най-лошото, и това бе най-доброто, което можех да направя.
И децата ми се бяха научили да са жилави, което е най-важното.
Изчакахме деликатно и предвидливо светлите рождествени празници да отминат, защото този текст ще забие ножа до кокала у всички коледни ентусиасти. Ще ни покаже, че има известна разлика между ДУМИТЕ, които бръщолевим за коледния дух, обичта, смирението и сплотеното семейство, и ПОВЕДЕНИЕТО ни по Коледа (което няма нищо общо с изказаното). Авторката желае да остане анонимна поради опасност да бъде разпозната и заклеймена от всички роднини и близки, но я си признайте с ръка на сърцето - не сме ли се усещали всички (малко или много) по същия начин поне един път?
В началото на това словоизлияние искам да подчертая, че съм израснала във времето, в което телевизията беше основно възпитателно средство за децата, съответно – изгледала съм всички части на ,,Сам вкъщи“ поне 5678 пъти, включително и тези след втората.
От тези филми у мен (а и не само, смея да твърдя) се е зародила представата, че на Коледа е весело, всички са около елхата, има подаръци, коледни пуловери, светлина, някой преживява катарзис в отношенията със семейството, но накрая всичко завършва благополучно и камерата се отдалечава в кадър, в който всички, събрани около елхата, пеят коледни песни и се обичат силно.
Да, ама не. Обикновено периодът около Коледа започва с напрежение кой кога и дали ще си взима отпуска.
След това – бюджет. Колко пари могат да се отделят, без да се фалира и до февруари да се кара на хляб и маргарин.
Безумното готвене на 1000 неща, от които всеки има киселини поне до март.
Напрежението от това, че трябва да си щастлив в това време на годината, докато на мен ми иде просто да се гръмна.
Коледната вечеря. Неловко напрежение, което започва да се пропуква след известно количество алкохол. Семейното ,,мерене“ на годишни успехи кой какво е постигнал, а за тези, които не сме постигнали кой знае какво освен да ходим на работа, чувството за вина, че видиш ли – поредна година, а ти не си свършил кой знае какво.
Нехаресване на подаръците – има няколко души, на които каквото и да взема, не предизвиква особен ентусиазъм, но ако си без подарък – не става.
По някое време – тъга за починалите роднини, което не повдига по никакъв начин настроението.
Ядене до припадък, по моя теория – само и само да не се говори твърде много. След края на вечерята – саркастични или откровено завиждащи коментари за гореспоменатите успехи на този или онзи роднина. Оставям настрана доколко са понякога преекспонирани, защото сега ти е паднало да впечатлиш родата.
Нито дума за основния повод на Коледа, но по мои наблюдения над половин България е вярваща само по празници, тъй че поводът е на последно място.
Аз съм атеист през цялата година и коледната нощ не ми помага по никакъв начин. Няма песни, има телевизия (някой пее ли песни изобщо?). Има ровене в телефоните и качване на снимки и тъпи статуси от скука и нямане какво друго да се прави.
Обаждания на тоя-оня поради същите причини (отново моя теория). Няма катарзис, а само дълбоко скрито облекчение, че е минало и тази година.
Не разбирам Коледа. Не разбирам огромната доза лицемерие и натиск да се чувстваш по определен начин в определен период от годината. Честно казано, отношенията ми със семейството са много по-хармонични извън тези периоди на годината (тук включвам Великден и всички подобни).
Предполагам, че някъде има всеобщо, искрено и неподправено семейно веселие без напрежение или искрена радост от рождението на Исус. Не ме разбирайте погрешно – обичам семейството си и се прибирам всяка година.
Но за мен тези празници са необходимото зло, през което трябва да се мине, за да сме спокойни и хармонични през останалата част от годината.
Сигурно неведнъж сте се чудели как да подредите дома си, въпреки хълма от мръсни дрехи, под който се надявате да няма затрупана котка или някой роднина.
Неведнъж сигурно сте се борили срещу неизбежната центробежна сила на Бъркотията, която само чака да отидете да метете в спалнята, за да събори саксията с мушкатото в кухнята. Ако сте се уморила да завиждате на перфектни майки с 0 деца в Pinterest, които ви дават чудесни DYI (направи си сам) идеи как да декорирате за Коледа дома си от 425 кв. м. насред собствената ви борова гора, значи можете да разчитате на мен!
Бебешките играчки са едно чудесно средство да внесете малко колорит и уют в иначе студения ви, стерилно чист мавзолей, който наричате "дом".
Има различни начини как да направите това с наличния инвентар. Нахвърляйте, уж небрежно, но стратегически и артистично, всякакви видове играчки по мебелите. Това ще придаде обем и плътност на вакуума, в който нещастното ви същество е попаднало между безброй деца и котки.
Поставете плюшени играчки на необичайни места, например под масата в кухнята, върху обувките и в саксията, за да придадете усещане за мистичност и лек намек, че сте всестранно развита личност и обичате да гледате "От местопрестъплението".
Когато очаквате гости, подходете с малко повече класа и се възползвайте от 18-те комплекта Лего, които синът ви е разсипал на пода преди четири месеца. За това време сте ги събрали на купчинка, не по воля, разбира се, а по-скоро при подритването, докато сте се спъвали в тях нощем, но сега е моментът да разпръснете купчинката неравномерно върху всички плочки в дома си, за да изглежда и подът ви пълен с цвят и живот.
Гостите ще са ви благодарни за извънредния фитнес да маневрират между лего блокчетата, а и вие ще изпъкнете като пластична майка в страхотна атлетична форма, която умело се движи ефирно, без да настъпи нито едно.
Не прибирайте сушилнята. Може понякога, в изблик на нервно разстройство или като предвестник на старчески изменения, сушилката в средата на хола ви да остава празна, но не се отпускайте така лесно, рискувате да лишите дома си от истинско и автентично средство за DYI арт-инсталация.
Когато върху нея не съхнат гащи, метнете небрежно, но все пак артистично, като в ИКЕА, старо оръфано от котките одеало, тази гледка винаги ще предизвиква у вас носталгия по родопските хижи и заскрежените прозорци на разказите за времето, когато Топлофикация всъщност е пускала топлина в София.
Използвайте сушилката и като помощно средство, за което прохождащото дете да се хване, докато го снимате как прави първи стъпки, а после и за да обясните на педиатъра откъде е тази синина на челото му.
Ако досега сте гледали на купа мръсно пране като на досие от ДС, което трябва да се трупа скришом в банята, погребано под плаща на огромна хавлиена кърпа (простряна там, за да скрие най-мръсните и тайни, като специалните гащи за цикъл) време е да осъзнаете, че не използвате на пълен капацитет този творчески декораторски актив.
Разделете огромния куп с мръсни дрехи на малки купчинки във всяка стая - това ще създаде не само уют и комфортна домашна семейна атмосфера, но и ще покаже на евентуалните ви гости, неприпаднали от миризмата на гащи, които чакат да ги изперат от миналия вторник, че не сте някаква повлекана, а имате гар-де-роб и еклектична музикална култура.
Защото само човек, който харесва Синди Лоупър, може да си купува толкова много дрехи в толкова много и различни цветове.
Флумастерите и пастелите не са само за часът по изобразително изкуство. Дайте червен флумастер на прохождащото бебе (следете го да не го изяде, все пак искате да декорирате, а не да прескочите хранене), а на 9-годишния - жълт пастел и ги затворете в едно помещение без книги, храна и телевизор за около 10 минути.
Те ще предадат целогодишен празничен дух на това помещение. За да се радвате на разнообразна декорация във всяка стая, позволете им да се докопат до трудовия ви договор или любима книга с автограф от автора, след което нахвърляйте по пода и мебелите небрежно, но артистично накъсаните и нарязани без причина листа хартия.
Често в празничната украса на дома забравяме едно пренебрегвано помещение - банята. Омажете с паста за зъби мивката, огледалото и дръжката на вратата. Използвайте, ако е възможно, два вида паста за зъби - розова и синя, за да покажете, че не само обичате естетиката в украсата, но и сте ЗА равенството на половете.
След като сте положили толкова много труд да придадете уют, семейна атмосфера и естетика на иначе чистия ви, болнично подреден дом, какъвто е бил преди да имате милион котки и деца, би било несправедливо да пуснете прахосмукачка и с мопа да заличите всяка следа от уникалната си DYI декорация.
Знам, че вътрешно едва се удържате да забършете отпечатъка от разляно кафе върху масичката в хола, затова най-добре просто покрийте петното с последния "проект" на зимна картина от тампони за грим, синя боя и клечки за зъби, който синът ви донесе от часа по Домашен бит и техника.
След време, когато решите да изхвърлите това, което котките са оставили от "зимната картина", децата ви ще могат да използват натрупания прах по масичката като алтернативно платно за рисуване и писане на нецензурни думички.
Оставете природата и децата ви сами да се погрижат за уникалния личен стил на дома ви. След известно време ще свикнете с миризмата и вече няма да имате проблеми да пътувате сутрин в метрото.
