Алекс Попова днес е в Майко Мила със страхотен, да не кажем СТРАХОВИТ, разказ за това чудо на чудесата “бебешки пубертет”. Някои деца ги тресе яко, други въобще не минават през тази фаза. 

Ако сте от последните, вие сте истински щастливци и ще имате повече нервни клетки в запас. За другите – спокойно, тъкмо ще излезе от “бебешкия” и ще вземе да дойде същинският пубертет. Важно е забавлението никога да не спира.

До ден днешен се чудя какво толкова му се стряскат хората на пубертета – имам предвид онзи през който момчетата се сдобиват с очарователния мъх над горната си устна, а момичетата – с непреодолимо желание да си боядисват косата поне 6 пъти на седмица. 

Вярно, вероятно е притеснително за отрицателно време да се превърнеш от на баба любимия внук в космат, миришещ на пот, дангалак с писклив глас и съмнителен вкус за дрехи. Или от малко момиченце с плитки и рокля на Елза в пъпчасала метълка с пиърсинг на носа и планове за татус на цял гръб. 

Но този пубертет си е някак очакван и в реда на нещата, а и родителите ти старателно те подготвят за него през цялото ти детство. Горе долу откакто си проходил, у вас се подмятат реплики от сорта на “Колко бях сладка като дете, после в пубертета качих 28 кила и носа ми порасна като на дядо ти”, или окуражаващото “Радвай се на тая кожа сега, че после....” . 

И така, добре информиран, крачиш неуверено към тая неизбежна участ ПУБЕРТЕТА, в очакване на пъпките, хормоните и отвратителния характер на по-големия ти брат. 

Никой обаче не те подготвя за бебешкия пубертет. 

Може би защото самият израз звучи малко помпозно и ако някоя майка случайно го употребява, неизбежно започваш да я гледаш, както гледаш веганките, антиваксърките и редовните консуматорки на годжи бери и конопено семе. Тъпо. 

В следващия момент обаче се сблъскваш фронтално с него. От миловидно създание, което тъкмо се е научило да казва “моля” и предизвиква в теб неописуема гордост и чувството за изпълнен майчински дълг, детето ти се превръща в нещо средно между Мегз и Тити Папазов: създава излишни драми и обилно си поревава. 

Така например напълно в реда на нещата е то да грее от радост, защото току-що сте взели лилаво балонче с еднорог, и после да избухне в нечуван, дори за родилно отделение, рев, защото всъщност е искало розово и вече не харесва лилаво, още по-малко пък еднорози. Това в рамките на около минута и половина. 

Докато гледаш невярващо и се чудиш “къде сбърках”, то отново изглежда добронамерено и достатъчно мило, та да те заблуди, че бурята е отминала – до след още минута и половина. 

Събуждането

Можете само да си представите как минава една типична делнична утрин с такова същество – тогава, когато нещата трябва да се случват бързо. Имате някъде около минута безгрижие след събуждането, докато не разбере, че днес е понеделник и трябва да ходи на градина.  

Тежко́ ви, ако научи тази новина още в леглото. Тогава единственият начин да го изкарате от там е с помощта на Скалата – ако случайно живее у вас. Разбира се това е само в някои дни. В други то особено много обича да ходи на градина, обожава каките там, по-известни като лели по мое време, и изобщо не си спомня, че някога не му е харесвало. 

Обличане

Дори фазата събуждане да е минала гладко обаче, рано или късно ще стигнете до фазата обличане. Тук нямате правилен ход – може вечерта да сте избрали дрехите заедно, да сте преговорили многократно с какво желание ще ги облечете днес. Забравете. 

Няма НО, казвам ви ЗАБРАВЕТЕ. 

Нищо, приготвено за обличане преди повече от 5 минути, не се одобрява вече, затова веднъж облекли се, трябва да напуснете помещението с гардероба възможно най-бързо. В противен случай ви грози опасност от повторно преобличане, а тогава дори и будистки монах в нирвана би се напрегнал. 

Също да знаете, че опитът ви да съчетаете нещо по цветове единствено ще доведе до огромни количества сълзи и реална опасност от дехидратация. Абсолютно противопоказно е и да вадите дрехите сама от гардероба.

Ще загубите ценни 10 минути, в които детето ви първо да възвърне нормалния си цвят след рязкото посиняване от рев, след което да започне да издава някакви членоразделни звуци, подобни на думи, и някак криво ляво да ви обясни, че не ВИЕ, а ТО САМО̀ е трябвало да извади дрехите. 

Накрая ще станете печален свидетел на завръщането на дрехите по местата им в гардероба, само и само за да може ТО САМО̀ да ги извади отново. В случай че е зима, и дъщеря ви на финала е с клин под лятната рокля, а синът ви дори се е съгласил да си сложи чорапи, можете да си отдъхнете – минали сте тази фаза успешно. 

Закуска

Малко ме е страх да започна с етапа закуска, но ще трябва. За нея трябва да поемете въздух, да си наместите де що чакра имате и да плюете здраво през рамо (не по кухненския плот, ако може). 

Ясно е, че детето ви иска торта с шоколадови бонбони и сладолед за закуска, а вие сте му приготвили здравословно ядене от последното издание на “Рецепти за здрави деца”. Това не е големият проблем. 

Всъщност истинското предизвикателство е пробутването на хранителната добавка, която пиете в тоя момент – още повече ако е под формата на сироп в ТЪМЕН цвят. 

Тъмните цветове според децата (както и зелените, плуващи в супата) са извор на всички злини и нечистотии в тоя свят и в никакъв случай не трябва да бъдат поемани. Единственият начин да му го пробутате е, ако евентуално таткото е вкъщи и е възседнал детето ви, вие му държите устата и пеете неуморно “Хей ръчички”, а съседът, ако е бил така добронамерен, че да се отзове, налива сатанинската течност. 

После, разбира се, трябва да предвидите 20-ина минути за последвалата истерия, но това едва ли ще е проблем, като се има предвид че вече сте закъсняли с общо поне 40 минути. 

Хубавото в цялата работа е, че минете ли етапа със сиропа, пробутването на здравословната закуска си е направо играчка. Нещо като след Толстой да прочетеш Паулу Коелю – почти не го забелязваш. 

Зъбите

Виж обаче не може да се каже същото за последвалото миене на зъби. Отново ви обръщам внимание, че за детето в бебешки пубертет е от изключително значение да прави всичко САМО̀. Това означава, че макар и закъснели с 40 минути, вие трябва да стоите неподвижно и да наблюдавате мълчаливо как детето ви си мие зъбите за още около 10 минути. Това горните. После следват и долните. 

И да не сте дръзнали да спестявате време и да вадите якета и обувки междувременно – внезапното поемане на паста за зъби в бронхите не е съвсем препоръчително за малки деца. 

След зъбите обаче ще се усетите, че ако продължите така, е възможно да изпуснете и обяда в детската градина, затова напълно съзнавайки евентуалните рискове, се заемате да обувате детето САМА. Последиците не закъсняват – напускате жилището с оглушителен рев, с което и бележите края на поредната делнична утрин в условия на бебешки пубертет. 

Да имаш три деца е велико щастие и ужасно, ужасно, ужасно много работа. Всъщност - по три.

Това важи с пълна сила, когато и трите ти деца са породени, както в случая с авторката на този текст Джил Солоуей Джонсън.

Тя си спомня много ясно момента, в който е осъзнала, че въпреки нейното чувство за вина третото ѝ дете ще се оправи в този живот по-добре, отколкото си е представяла.

Третото ни дете – Номер 3 – практически се самоотглежда, откакто се е родило.

Когато се появи, вече бях майка на две деца с разлика 1 година. Имах много видеа от първата му година, но той рядко се появяваше в тях. По-често го чувах, че плаче в миманса, докато камерата се фокусира върху нещо сладко, което правят Номер 1 или Номер 2.

Един от любимите ми спомени с Номер 3 е ден в парка. 

Когато се чувствах достатъчно смела да напускам комфорта на дома си, обикновено ги водех в близкия парк. 

По-големите деца се разкопчаваха, отваряха вратите на минивана и почваха да тичат в противоположни посоки, изоставяйки ме с Номер 3 (и голяма доза адреналин).

Бързо се окопитвах, грабвах Номер 3 под мишница и тичах към бебешките люлки.

Слагах Номер 3 в люлката и знаех, че не може да избяга никъде, което значеше, че мога да се концентрирам върху това да “паса” другите двама. 

Един ден тичах след Номер 2 и Номер 1, докато извършваха подвизи, обикновено запазени за цирковите артисти и олимпийските бегачи. Номер 3 (както обикновено) наблюдаваше хаоса от люлката, където го бях стоварила, веднага щом пристигнахме в парка. 

Аз бях майката на детето, което правеше циркови номера на самия връх на катерушката, както и майката на детето, което тичаше към хоризонта, твърдо решено да се отдалечи от мен колкото се може повече.

И - да, почти забравих - бях майка и на онова клето дете, практически изоставено в люлката (благодаря на човека, който е открил люлките с предпазител).

Последвалите събития се случиха за части от секундата.

Майчинският ми мозък въртеше на най-висока скорост. За части от секундата прецених кое дете е в най-голяма опасност и затова реших да спринтирам към онова, което се е засилило към улицата, тъй като знаех, че другото на катерушката има уменията да балансира поне още минута-две. 

Третото в бебешката люлка нямаше къде да ходи…

Така че се впуснах да бягам след Номер 2, грабнах я и я заведох пак на детската площадка. Потна, с разтуптяно сърце, почти без дъх чух сладкото гласче на Номер 3, който се обръщаше към някой преминаващ в близост: “Хей, може ли да ме залюлеете? Мама е малко заета.”

Това беше моментът.

Стоях в парка и се чудех в какво се забърках – три деца в рамките на две години и половина. Стресирана, пълна с вина и кълняща се, че повече никога няма да изляза от вкъщи.

В онзи момент, когато чух Номер 3 да моли някой да го залюлее, си дадох сметка, че ще си е добре.

Беше се научил да моли за това, което иска, и е експерт в преценяването на ситуациите, в стратегиите даже. В търсене на най-добрия възможен начин да отговори на нуждите си.

Беше усвоил това умение през многото дни в парка, прекарани в люлката.

Толкова много вина изпитвах към Номер 3, който плаче в столчето в колата, Номер 3, който го няма на видеата, Номер 3, който гледа от люлката как другите деца играят.

ВИНА.

Обаче онази люлка му беше дала най-добрия поглед как работи животът. Научи го да наблюдава внимателно и да разбира фините нюанси в човешките взаимоотношения.

От тази люлка ме е наблюдавал как трескаво тичам след другите две деца и е осъзнал, че ако иска да си прекара весело в парка, трябва да намери някой, който да му помогне. Видял е, че ръцете ми буквално са заети.

Номер 3 сега е на 16. Уверен, независим, мил и винаги, винаги забелязва детето в люлката в парка, което може би има нужда някой да го залюлее.

P.S. Бих искала да използвам възможността да благодаря на всички онези хора, които намериха време да залюляват от време на време Номер 3. Супер сте!

С едно дете или 5 - животът е долу-горе еднакво забавен и горчив. Ако сте направили избора да имате едно дете, не позволявайте на други родители да ви казват, че всъщност природата ви копнее за повече деца, пише Келси Даун, на която ѝ е омръзнало да я питат няма ли да ражда още...

Когато бях достатъчно голяма, за да отговарям на въпроса колко деца искам да имам НЯКОЙ ДЕН, винаги съм отговаряла в мащаб: между четири и шест, казвах. Възрастните повдигаха вежди, чувайки тези цифри. Как така тийнейджърката мисли за шест деца?

Влечеше ме идеята как ще си оставам вкъщи и ще отмятам майчински и домакински работи, пишейки най-добре продаваните романи, разбира се. Но когато осъзнах колко много обичам работата си, това откритие дойде с необходимото преосмисляне на плановете ми. И мащабът ми се сви до две или три деца.

Тогава забременях и минах през 9-те месеца сравнително лесно - минимално сутрешно гадене, никакви усложнения, само отекли глезени и киселини.

Не обичах обаче да съм бременна. Със сигурност не заобичах и раждането. А първите няколко месеца след раждането? Да, определено не искам да минавам отново през тази забъркана от безсъние, тревожност и депресия мъгла.

Така желанието ми за деца отново се сви. САМО ДО ЕДНО!

Сега съм майка на сияещо, щуро, любопитно момиченце. Когато с мъжа ми я гледаме как щъка, определено единият от нас ще каже: "Почти разбирам защо хората се решават на второ и трето и така нататък." Но другият ще допълни: "Почти , но не съвсем."

Шегата настрана - разбирам импулса. Копняла съм за онези тихи мигове, в които малкото бебе заспива в скута ми. Но също така копнея за дните преди бебето и за много други моменти, които са в миналото. И знам, че за моето семейство, възможности и обстоятелства едно дете е правилният избор.

Ето защо настръхвам, когато ми се наложи да се обяснявам на хора, които не разбират избора ми да имам само едно дете. Споделям само малка част от нещата, от които ми е писнало:

-- "О, ще промените решението си...“

Не само това "О" и думите след него ме притесняват. "О" е придружено с едно такова особено накланяне на главата и снизходителна усмивка. Признавам си, че не можем да знаем нищо със 100 процента сигурност и да, вероятно световната историята показва, че хората винаги променят мнението си за това колко деца да имат. Но аз ви казвам моята истина, сега. "Ама, какво стана с момичето, което искаше пълна къща с деца?" Това стана: въпросното момиче не беше раждало и не беше сменяло четири пелени за два часа. Сега, бих казала, съм по-информирана от всякога.

-- „Няма ли дъщеря ви да страда, че е самичка, че си няма братец, ни сестрица?“

За това определено изпитвам вина, така че, моля, спрете да мятате сол с шепи в раната! Въпреки че аз имам прекрасна връзка с братята и сестра си (и техните половинки), познавам повече семейства, засегнати от болезнени роднински проблеми и неразбирателства. Няма гаранция, че моето дете ще бъде по-щастливо с брат или сестра. Освен това тя има много приятели и братовчеди (всички живеят наблизо).

-- “Кой ще ѝ помага да се грижи за теб, когато остарееш?”

Сериозно ли?! Не искам да се размножавам с изричната цел да имам гледачи в последните дни от живота си. Не, не искам дъщеря ми да се чувства обременена от грижата за родителите си! Това не може да е причина да се създаде още един живот. Мисля, че по-важно е да се гарантира на детето, че не е длъжно да ни се посвещава, когато... ами изкукаме.

-- "Е, не искате ли и едно МОМЧЕ?"

Първо, много грубо. Второ, изобщо не съм съгласна с предпоставката, че биологичният пол, с който сте родени, предопределя дали искате да ритате топка в калта или да шиете мини жилетки на една кука за кукли. Трябва да насърчаваме децата си да преследват всичко, което ги интересува. И, всъщност, каква е гаранцията, че ще имам момче втория път? Аха, ясно, да продължа да забременявам, докато момчето изскочи. Не, благодаря.

Обичам дъщеря си и засега тя е единственото дете, което искам да имам. Уважавам всички семейства, които се чувстват способни да обгрижват и възпитават още деца. Вярвам, че внимателно са обмислили това решение. Аз също имам нужда да се убедя, че това е правилно (извън горните 4 "причини" да увеличиш потомството си).

Източник: WorkingMother

Още: