fbpx

Който боядисал яйца - боядисал, който месил козунаци - месил, трансферният прозорец е затворен. И тази година, като всяка друга, интернетът е пълен с яйца и козунаци, с които този път си мерим на кого повече му е скучно по време на домашната самоизолация. Вероятно именно заради нея в клуба на хората, правещи козунаци, се включи и вашата Елисавета, която омеси козунак за първи път, и той взе, че стана. Което е притеснително за всички, които я познават, защото тя истински, искрено и непреодолимо МРАЗИ да готви.


Където и да отворя, чета, че ще излезем от кризата по-добри и по-сплотени и това ме учудва премного, защото аз самата с всеки изминал ден ставам все по-кисела, нещастна и… тъпа.
Ходя с развлачени дрехи, блъскам вратите на стаите, чистя с озлобление и режа марули с жестокост.

Готвя.
А мразя да готвя. 

Простирам, подреждам и мисля за самоубийство. Но как да се обеся? Децата ще отворят банята, ще започнат „За какво ти е това въже?“, „Може ли ние да те обесим?“, „Може ли и ние да се обесим също?“, „Искам да пишкам!“.

В пика на депресията ми, когато искам да лежа на пода и да дъвча килима, а именно четвъртък, внезапно се сещам, че трябва да се боядисват яйца и да има козунак. Излизам да купя яйцата, децата ме дърпат, пищят и реват, чакаме на опашка, за да влезем на пазара, чакаме на опашка за козунак, на опашка за яйца. Купуваме всичко, мъкнем, те се заливат с айран. Започвам да се чудя защо са разпънали Исус. Не е ли трябвало просто да го оставят затворен вкъщи с четири-пет деца, ако са искали да се откаже от Бог.

Но да не прекалявам, разбира се. Прибираме се. 

Козунакът, който съм купила, е отвратителен.

Ма толкова отвратителен, че плюнах на земята и размахах юмрук по посока на пекарната.

И тогава си викам „Защо АЗ не направя козунак?“ Е, така, за първи и последен път в живота си. И без това съм затворена като плъх, нека се изправя срещу най-голямото предизвикателство в религиозната кулинария, а именно козунака.

Каква феминистка съм аз, ако не съм успешна във всичко. Да изкарвам пари, да вдигам щанги, да ходя на 12-сантиметрови токчета, да уча по математика дигитално, да пиша книги, па да излизам на сцената на зала 1 на НДК – всичко това го мога. А козунак мога ли? Не. Правила ли съм? Не. Как да се обеся преди да ми се е вдигнал козунака? Кой ще плаче за такава като мен?

От друга страна си викам, че това с козунаците е твърде немодерно и някои хора могат да решат, че съм смотана. Но пък кой знае?

Ако Бионсе направи козунак, може да стане модерно.

Решавам да бъда българската Бионсе и се заемам.

Първата ми работа е да оповестя решението си в групата „Положението е Майко Мила“, където има 9000 забавни жени, които тутакси започнаха да ми се подиграват, но и да ми дават рецепти, защото женската природа е такава – двулична. Започвам да чета рецептите и си викам „Боже, как два часа, бе? Няма ли някой козунак, тип омлет, който да бухне за 12 минути?“ Няма.

Трябва да разточвам и да чакам да бухне. На мен нищо не ми е бухвало никога като изключим задните части. Но си викам, почнала си Елисавета, нещастнице, давай.

Вадя машина за хляб, за да си омеся тестото. Искам да ви кажа, че аз тая машина за хляб никога не съм я докосвала. Не знам как работи и не разбирам защо съществува, но мъжът ми дойде с нея и откак сме заедно, седи в един плик на хладилника. Не мъжът ми, машината за хляб. 

Започвам да чета упътването. Оказва се, че просто трябва да сложа едни неща и да пусна да се върти. Еми, добре. Пускам, върти. Вадя. Сплитам на плитки и слагам в тава.

Не вярвам, че ще стане нещо. Нали в готвенето трябва да вложиш любов и внимание, а

аз съм вложила депресия, омерзение, скука, трагедия и хаос. 

След двайсет минути козунаците са червени, бухнали и красиви, а аз съм втрещена. Обзема ме вълнение. Истинско вълнение.
„Елисавета, ти си жена от плът и кръв“, си викам и в очите ми напират сълзи. Усещам кръвта на прабабите и прапрапрабабите ми във вените си, всичко българско и родно ми домилява, кухнята ухае на уют. 

Но депресията ме настига и се свличам на стола. Ужасена съм от успеха си. Никога не съм искала да правя успешни козунаци. Надявах се да не станат, за да кажа „Ето, това не е за мен.“ Но напук на всичко те взеха, че станаха. Реве ми се.
Сядам на дивана и главата ми висва между краката. Дъщеря ми идва и ме прегръща, усещайки трагедията. Започва да ме гали по главата и да ми говори успокоително

„О, мамо, не се притеснявай. Един ден ще се събудим, няма да има коронавирус и ще излезем. Навън ще е хубаво, ще се срещаме с хора, клубовете ще са отворени и ще стоим по ресторанти цяла седмица.“

Какво умно деветгодишно дете, си викам, и подсмърчам. Така е. Един ден ще излезем навън и веднага ще влезем в клубовете, ще работим, ще се блъскаме в трамвая и ще ходим на кино.
Дотогава козунаците ми ще бухват и депресията ми заедно с тях. 

Но пък и кой знае. Може от кризата наистина да излезем по-добри. В козунаците, в чистенето и в математиката за трети клас. Това ще се види. 

Ревност е най-вероятната причина за жестокото убийство на 25-годишната жена в столичния квартал „Банишора”, съобщиха на брифинг от прокуратурата, предаде bTV.

За престъплението е задържан 23-годишният приятел на жертвата, който е направил опит за самоубийство с въздушно оръжие, но е оцелял. Откаран е в „Пирогов”, където е установено, че раните му са повърхностни. Още от вчера е във Второ районно управление.

Сигналът за инцидента бе подаден около 18 ч. вчера от бащата на 23-годишния мъж, съобщи директорът на СДВР Георги Хаджиев.
Бащата получил sms от сина си, който му написал, че възнамерява да се самоубие. Сигнал в полицията подава и приятелка на мъжа, след като получила подобен sms.

Жертвата е намерена на дивана в хола. Открити са празни бутилки от алкохол. Обвиняемият е бил в съседната стая на леглото.

От събраните до момента доказателства е установено, че убийството е извършено още на 15 януари вечерта. Има достатъчно данни, че 23-годишният мъж е извършител на убийството, посочи градският прокурор на София Емилия Русинова. Повдигнато му е обвинение и прокуратурата ще иска постоянен арест.

Жертвата и мъжът не са криминално проявени. Той е готвач, тя – счетоводител. Живеели са заедно от 4 месеца.

"Конкретретният повод за ревността е бил един sms, получен докато са били вкъщи. Той е искал да се запознае с този sms, но му е било отказано”, каза комисар Георги Хаджиев.

По първоначални данни причината за смъртта на момичето е задушаване. Няма информация за упражнено насилие спрямо жертвата преди това, но от свидетелски показания става ясно, че през последните дни е имало скандали между тях.

Има данни, че младият мъж се е опитал да се самоубие и през 2015 г. Предполага се, че отново повод за това е била раздяла между него и предишна приятелка. Тогава се е срещал с психолози, като това се е случило извън България и затова по делото няма медицински документи, които да установят състоянието му.

Тогава не са му били предписани лекарства. По данни на прокуратурата през последните дни той е приемал болкоуспокояващи. Пил е и алкохол и твърди, че не си спомня как е убил момичето. Предполага се, че решението му е взето спонтанно.

По делото са назначени експертизи, предстои да се установи дали е употребил наркотични вещества.

Това е второто убийство на жена от партньора ѝ от началото на годината. 25-годишна от Стара Загора беше наръгана с нож в сърцето по време на семеен скандал от 65-годишният си съпруг, с когото двамата имат 8-месечна дъщеря.

Младата жена е била студентка в Тракийския университет в специалност "Социални дейности". С мъжа живеела заедно още от 15-годишна възраст.

Сигналът за престъплението бе подаден от съседи, които казаха, че от семейството не се чували скандали.

По темата:

Статията 11 признака, че си в компанията на високофункционална депресия, която публикувахме преди две седмици, стана повод за запознанството ни с едно чудесно свръхработещо и успяло момиче, което се свърза с нас, за да ни попита искаме ли да говорим още по-открито за психичните заболявания. 

Тъй като смятаме, че е необходимо темата да се обсъжда максимално, за да сме наясно всички – и тези, които страдат, и тези около тях – с какво се сблъскваме, се срещнахме с Виктория Викторова и се запознахме с историята ѝ от първо лице. 

На пръсти се броят хората около нея, които знаят, че от 10 години тя се бори с клинична депресия. Понеже с времето Виктория превръща състоянието си в апотеоз на високофункционалната разновидност на депресията, всеки би я описал като пълната противоположност на страдащ от психично заболяване човек.

Тя ръководи собствена маркетинг и ПР агенция (Press Start), която обслужва много клиенти и организира десетки успешни събития и кампании, също така е съосновател на иновативната медийна мрежа ARX и доброволец в социални инициативи. Има стабилна връзка от 4 години, много приятели, сплотено семейство.

Погледнато отстрани Виктория няма нито една причина да не бъде щастлива. И именно заради това не е казала или показала пред почти никого от какво страда. Ако някой външен човек я види в някой от най-тежките ѝ моменти и се наложи да му обясни с какво се бори, винаги я посрещат с възклицания от рода на "А! Я се стегни! Какви са тия пуберски истории!" 

В открития разговор с нас тя разказва за всичко, през което е минала и минава, за да разбие стигмата около депресията и за да постави началото на смислена и полезна дискусия по темата за психическите заболявания в България. 

- Виктория, от предварителния ни разговор разбрахме, че в социалния ти профил и личните взаимоотношения няма нещо, което би могло да бъде причина за депресия. Има ли все пак компонент, емоционален или физически, влияещ на състоянието ти? 

- Точно така – не е нужно да има конкретно травмиращо събитие, за да се отключи клинична депресия. Вярвам, че много от читателите на „Майко Мила!“ ще ме разберат за един компонент, който не смятам за отключващ, но определено е утежняващ ситуацията: аз съм в статистиката на жените с репродуктивни проблеми. Много хора, които не знаят за това, ми създават... напрежение по темата – как така съм на 29 и още не съм родила?! Тези, които знаят, че имам репродуктивни проблеми, псевдо-компетентно говорят, че всичко е възможно, благодарение на инвитро, без да си дават сметка за пътя и трудностите, свързани с тази процедура.

Това вероятно има своето отражение в тежестта на депресията, от която страдам, но е само един малък компонент, тъй като не съм фокусирана в този проблем и депресията ми датира от времената преди да започна да „работя“ за дете.

Извън този фактор за себе си мога да кажа, че винаги всичко ми е вървяло. Бях отлична ученичка и НИКАК не разбирах концепцията за самоубийство. Бях дори крайна в това отношение – как може някой изобщо да стигне до мисълта да сложи край на живота си?

Така че – да, като дете нищо у мен не е давало сигнали, че някога ще стигна дотам да пиша предсмъртни писма.

- Как започна всичко?

- Още преди за завърша гимназия, започнах работа в един от най-големите български всекидневници. Писането ми беше силна страна и въпреки че в обявата, която видях, търсеха студенти, успях да получа работата. Междувременно нямах търпение да завърша училище – и това беше някаква цел. Когато обаче завърших, дойде тежкият момент. С безцелността.

Учех журналистика в Софийски университет и работех в популярна медия – страхотен старт за всеки, който иска да се развива в тази област. На 19 години обаче всичко започна да ми се струва супер безсмислено, нищожно по значимост.

Тогава всъщност започна цялата промяна – емоционална, психическа, физическа, химическа. Имах моменти, в които на път за работа тялото ми плачеше. По това време не знаех какво, по дяволите, е депресия и какво не ми е наред. Защо би трябвало да съм щастлива, а всъщност съм апатична и ако изпитвам емоции, те са гняв, тъга, отчаяние.

Не знаех какво ми се случва, а на този фон ми предстоеше да сключа брак. Сватбата ми беше приказна и все още мога да твърдя, че това е едно от най-хубавите ми преживявания. Оказа се обаче, че няма нещо, което може да надмогне чувството на безсмислие и липса на цел, което бавно те изяжда отвътре.

- Значи близките ти, родителите ти не са знаели какво се случва в теб?

- Това е един от проблемите. Ужасно дълго крих. През годините не им казвах нищо – те имат достатъчно стрес във всекидневието си и не можех и да си помисля да ги притеснявам с моя проблем. Ако усетеха нещо – защото дори за няколко месеца или година да успееш да излезеш от това състояние, то е хронично и се завръща в тотално неподозиран момент – се оправдавах със стрес в работата. Всъщност, доста от хората, които ме познават най-добре, ще разберат за моето състояние от разговора ми с вас.

- Кога се задълбочи болестта и разбра, че трябва да се обърнеш към специалист?

- След като напуснах вестника, участвах в създаването на един от най-големите новинарски сайтове в България. По това време вече давах заето.

Всеки ден си казвах: „Лигло, стегни се, хората си мечтаят за тази работа и за твоя живот.“ Ужасно много се самобичувах, защото не разбирах какво не ми е наред.

Един час преди работа седях вкъщи и плачех, не можех да изляза навън. От друга страна се справях с работата си напълно адекватно. Типично за високофункционалната разновидност на депресията е, че в момента, в който успееш да излезеш и стигнеш в офиса, макар и с все още ниска енергия, успяваш да свършиш работата добре.

После обаче започват моментите, в които се обаждаш в офиса, за да кажеш, че си болен, защото просто не можеш да намериш сили да станеш и да излезеш, не можеш да понесеш мисълта, че ще се наложи да общуваш с хора. В допълнение все по-трудно заспивах, будех се през нощта със стряскания и спазми. Освен осъзнаването, че ако мога да изпитам нещо, то е безкрайно отчаяние, имаше и чисто физически симптоми – сякаш нещо те е натиснало и не ти позволява да станеш.

Започнах и да живея с всекидневната мисъл за самоубийство и стигнах до момент, в който започнах да пиша предсмъртни писма до близките си - бях решила, че ще приключвам вече. Задочно сестра ми ме спаси. Когато стигнах до нейното писмо, си казах, че не мога да направя това, не мога да я оставя.

Единствено съпругът ми знаеше за състоянието ми, но реално хората, които живеят с някого, който страда от депресия, често нямат правилен ход. Това е заболяване, в което близките ти хора могат да са около теб, но се чувстват с вързани ръце в при справянето с проблема.

Така стигнах до решението да отида на психиатър. Той ми постави диагнозата клинична депресия и ми предписа антидепресанти.

- До каква степен ти помогнаха те и съчета ли медикаментите с психотерапия?

До ужасно голяма степен депресията е физически проблем, медицински. В моя случай антидепресантите бяха начин „да избутам“. Те не ме излекуваха, но притъпиха всички усещания до степен, в която да се задържа сред живите, макар да станах още по-апатична и отсъстваща.

Разбира се, няма еднозначен отговор как трябва да се лекува депресията – само с психотерапия или в комбинация с лекарства. Съществуват леки, средно-силни и тежки депресивни епизоди – в първите два може и да успееш да минеш без медикаменти.

Когато обаче си в тежка фаза, всеки грамотен психотерапевт казва, че не може да се справи сам, че е необходимо паралелно лечение, предписано от психиатър, защото няма как да лекуваш само с терапия човек в тежка криза. Например, ако имаш панически атаки, фобии, мисли за самоубийство, психиатърът трябва да овладее това състояние, да стабилизира химикалите в мозъка. Да те докара до някакво рационално мислене, за да може терапевтът да има основа, някаква емоционална равнина, психическа и хормонална, на която да стъпи и да започне психотерапията.

Мисля че е много важно да се каже и това, че не можеш просто да отидеш на психотерапия и да очакваш, че проблемът ще се реши с няколко сеанса. Трябва да намериш правилния психотерапевт, който да е специализирал в подходяща за теб школа, да има релевантните за твоя случай подход и методи, да си допаднете на чисто човешко ниво. Защото когато направиш стъпка към психотерапията и не знаеш, че е нормално да смениш няколко специалисти, си казваш „ужас, дори това не ми помага“ и изпадаш в още по-голямо, абсолютно отчаяние.

- Какво би посъветвала хората, които търсят терапевт?

- Бих препоръчала да пробват различни терапевти, които работят по методиката на различни школи - в зависимост от това какво е отключило депресията, колко е продължителна и редица други компоненти. Хубаво е също така терапевтът да не се придържа само към своята школа, а да използва похвати и от други.

Лично за себе си открих, че ми помага когнитивно-поведенческата терапия, защото тя работи по много практически методи, попълват се таблици и по тях започва да се „дълбае“ и да се провежда лечението. Има и едно направление от Гещалт терапия, която според мен е страхотна - то се занимава със сънищата. Не става дума за това да се търси символиката на сън, в който носиш бяло например. Терапевтът те кара да влезеш в съня и да говориш от името на тотално неочаквани герои: хора и предмети от съня. На повърхността излизат неочаквано точни изводи.

Вече няколко години ходя на терапия, по време на които депресивните епизоди се завръщаха и продължават да се завръщат. Междувременно състоянието високофункционална депресия, в което работиш и общуваш, е съпътствано с постоянна тревожност.

Прибирам се и няма какво толкова важно да правя, но се оглеждам какво да свърша. Дори да гледам сериал, не мога просто да гледам сериал – мия чинии, попълвам някаква таблица през това време. Не можеш да се отпуснеш, будиш се с идеята, че докато спиш, си губиш времето и изобщо не изпълняваш никаква мисия на този свят.

Тъй като обаче междувременно завърших курс по психотерапия и достатъчно добре познавам състоянието си, мога да го овладявам, да предвиждам кризите.

- Какво конкретно ти помага?

- Пет години след началото на моята депресия установих, че едно нещо много ми помага. Драстичната и рязка промяна.

За първи път го осъзнах, когато един ден не издържах на работата, която чувствах, че ме изцежда. Изпаднах в поредна криза и пълно отчаяние, и просто станах, и си тръгнах. В момента, в който излязох, изпитах нещо непознато до този момент - да плача от някакво облекчение и щастие. Изпитах това, въпреки че моментът не беше подходящ: точно тогава съпругът ми беше безработен, което дотогава ме държеше на въпросната работа и задълбочаваше състоянието, с което вече знаех, че се боря.

За щастие, както и очаквах, почти веднага си намерих работа като копирайтър в една софтуерна компания, мъжът ми също си намери хубава работа и няколко месеца се чувствах добре. Изглеждаше като че ли нещата започват да се нареждат. Но открих, че проблемът ми не е толкова в конкретното работно място, а в липсата на цел и значимост.

Отново започнах да изпитвам същата рутина, апатия, трудно излизах от вкъщи за офиса, а във въпросния офис непрекъснато стоях със слушалки и не исках да говоря с никого. Всичко се върна с пълна сила.

Тогава дойде още по-голяма промяна. Със съпруга ми, с когото и до ден днешен имаме прекрасни отношения, работим заедно и се подкрепяме, вече се задълбочаваха някои от отколешните ни проблеми и започнах да мисля за раздяла. Моментът съвпадна с поредната ми нова работа в маркетинг отдела на голяма компания за игри, където срещнах нов човек – сегашния ми партньор.

Това задейства всички онези хормони и химикали, които са дефицит при хората с депресия, тръпката от срещата с нов човек замени депресията с нормални емоции. Те пак бяха крайни, защото когато бях с новия си партньор, сякаш бях на седмото небе, а когато мислех за трудностите пред (вече) бившия си съпруг, не можех да спра да плача. Но изпитвах нещо – и това ми доставяше някаква странна форма на спокойствие.

- Сега в какъв период си?

- Отново изненада за всички около мен: в много тежък.

Както казах, с всички сили се опитвам да се вдигам на крака. Преди две години осъзнах, че има незаета ниша – маркетингови услуги за бизнеса с компютърни игри – и реших да обуча екип и да създам своя агенция. Това пак беше тръпка и начин да продължа напред. Агенцията се развива много добре, междувременно съм част от още много интересни и новаторски проекти.

Но винаги идва моментът със смисъла на живота – моят най-голям враг. Осъзнах, че функционирам, благодарение на цели. Няма ли ги, това ме убива.

И когато го кажа на хора, които никога не са се сблъсквали с този или какъвто и да е двигател на депресията, усещам, че за повечето тя е някакво митично създание. „Постави си за цел да отидеш на екскурзия в Тайланд“, казват ми. Само че то не става така. Не ме е страх, че няма да извървя дългия път до някоя магична дестинация. Страх ме е от посредствеността и незначителността.

Бива ме в много неща, но смятам, че не съм достатъчно добра в едно конкретно нещо; че нямам призвание.

Имам пример до себе си – смятам сестра си Йоана Викторова-Drawly за гениална художничка, за човек с призвание и мисия, каквито аз не откривам у себе си.

- Защо реши да споделиш всичко това с аудиторията на Майко Мила!?

- Всички сме чували изказването „Какви са тия глупости - младо, хубаво, успешно момиче, ще страда от депресия“. Все едно това заболяване директно те вкарва в графата „грозен и стар“. Хората все още са невежи по отношение на това, че дори привидно да няма от какво да се оплакваш или страдаш, изведнъж си склонен на самоуийствени мисли, криейки депресията от близките си и от себе си.

Това е и един от поводите да реша да говоря открито за депресията. В момента съм силно мотивирана да инициирам промени, свързани с осведомеността и осъзнатостта за психическите разстройства като цяло.

Колкото и привлекателен и успешен да изглежда животът ми външно, колкото и заета да съм в работата си, а и колкото още по-заета умишлено да се държа, това, което истински ме пали, установих, е идеята какво мога да направя, за да помогна на хората, които страдат от заболявания като моето.

Искам да говоря за това, защото около мен все повече изникват хора, които осъзнават проблема си, но не искат да признаят от страх „какво ще кажат другите“. Защото прикриването на проблема те избутва до абсолютната граница на изтощение и изведнъж се блъскаш в стена. Тогава и физически, и психически нямаш сили да се изправиш.

Или пък намираш енергия, но не продължаваш да разбираш радостта, която хората около теб изпитват – от гледката, от слънцето, от партито. Все едно целият свят е поканен на някакво парти, за което ти нямаш пропуск.

Иска ми се всички, които изпитваме същото, да сме поканени на това парти.

И апелът ми е да обръщаме внимание на психичното си здраве със сериозността, с която ходим на всякакви други профилактични прегледи. Ако усещате, че симптомите са налице, вземете мерки на момента. Когато посещението на психиатър стане наложително, вече може да е и твърде късно.

И последно: клиничната депресия не е срамно нещо. Тя е заболяване като всяко друго и докато не покажем реалните мащаби, които има, тя ще продължава да нараства в епидемия. В най-тихия масов убиец.

По мои впечатления всеки ще се изненада колко много от заобикалящите го хора всъщност крият за това или подобно състояние. Но заедно бихме могли да се справим.


Слуховете, че онлайн игра на име Син кит, с произход от Русия, кара тийнейджъри да се самоубиват, кръстосва България вече няколко седмици. Според информация от различни източници, тийнейджъри се включват в играта и в следващите 50 дни получават предизвикателства от непознат човек - те са от най-различно естество, често са свързани с някакво нараняване, говори се и за самоубийства. Жади Димитрова е читателка на Майко Мила!, която е решила лично да тества каква част от информацията за играта е вярна и коя - не. В следващите редове ще прочетете какво е научила до момента тя, а междувременно експериментът ѝ продължава.

********************************

поиграть_ готов 
#Млечный_ путь
#Хочу_ играть
#Я _в_ игре
#Жду_ инструкций
Плыви ты ко мне, синИй кит
Хочу на волнах океана 54;
Сбежать от печалей, обид,
Ведь прежним уже я не стану.
Ты знаешь, а я не боюсь
Прошу, разбуди меня
рано,
В 4 и 20 проснусь.
И пусть кровоточат все раны…
Хочу в тихий дом свой и там,
Где нет телефонов, экранов
Себе, наконец, я расслабиться дам
Сотру я свою базу данных.
Проснусь я с утра, и пойдем
Туда, где не будем нуждаться.
Здесь точно с ума мы сойдём,
А там нам с китами купаться
Плыви ко мне, кит, ведь вдвоем
Легко в океан окунаться
Я точно решил – идём,
Мне нечего больше бояться
Не нужен никто мне давно,
И я никого не волнуюсь
За нас всё уже решено…
Люблю всех. Прощайте. Целую
Я буду стоять на краю,
Мне трудно на гибель решаться
Но точно назад не вернусь
Ведь поздно уже задыхаться
Ещё раз я вниз посмотрю,
Сквозь слёзы начну улыбаться
Не страшно мне с крыши кидаться

Това е стихотворението, което трябва да поставиш на стената си в руската социална мрежа "Вконтакте", и играта започва.

Как разбрах ли? Играх.

Паниката относно играта завладя и България, но аз, като човек, който няма вяра на всичко написано, реших да действам на принципа “око да види, ръка да пипне”. Дадох ѝ 7 дни, в които отделих цялото си налично време, за да разбера кое, как и защо се случва.

Естествено, започнах първо от познатите ни в България социални мрежи Фейсбук и Инстаграм. Пишеш хаштаг #синийкит или #тихийдом и ти се включва гуру, който започва да ти дава предизвикателства в продължение на 50 дни, като последното е уж самоубийство.

Първо опитах през реалните си профили, но набързо ми се включиха няколко видимо запознати младежи и ми обясниха, че не отговарям на таргет групата или по-точно тактично ми обясниха, че съм възрастна и не представлявам интерес за така наречените куратори.

Светкавично се сдобих с фалшив пофил на 15-годишно девойче, отново написах хаштаговете и започнах да получавам съобщения. Само че този път ги получих от няколко различни профила, всички с общото наименовие Синий кит.

Всеки се представяше за мой куратор. В правилата на играта ясно пише, че за теб отговаря само ЕДИН човек, което моментално ги уличи в измама. Естествено, пробваха тактиката с IP-то, в отговор на което им изпратих реален мой адрес и им казах да заповядат.

На другия ден профилите бяха деактивирани.

Не така обаче седят нещата в руските социални мрежи. Тук ще отворя малка скоба и ще уточня, че играта започва от руския сай "Вконтакте" и се развива единствено и само там.

След този малък „експеримент” мога да гарантирам, че играта няма последователи в България.

“Вконтакте” наброява почти 38 милиона потребители, главно от Русия и бившите съветски републики. В руските провинции и бившите руски републики животът е много труден, главно за тийнейджърите, и след многото и дълга кореспонденция, която проведох, под прикритие, с младежи на различна въраст и от различни градове, искам да ви кажа, че играта Син кит е последната причина за самоубийствата там. Тя е просто катализатор. Но за това ще разкажа малко по-късно.

Във “Вконтакте” също си направих два профила. Единият беше реален, другият - на 14-годишно момиче. Първо пробвах с известните хаштагове, но всеки път, когато ги пишех, постовете изчезваха след известно време. По-късно разбрах, че тези думи са вече вкарани като забранени и самата система ги отхвърля.

Започнах да търся разни групи. Реалният ми профил не представляваше интерес за никого, за разлика от фалшивия, което ме наведе на мисълта, че поне пишлеметата във Фейсбук са си направили труда да проучат някои неща и наистина не пишат на всички.

Всички групи, свързани с играта, са затворени. За мое учудване ме приеха още в първата.

Тълпи от екзалтирани тийнове пишеха хаштаговете #явигру #ждуинструкций и всякакви подобни. Никой не си беше направил труда да прочете описанието на групата. Админите бяха обяснили, че групата не е с цел самоубийство и ако хората очакват някакви задачи, пълни с адреналин, по-добре да напуснат.

Децата държаха да играят играта в първоначалния ѝ вид. След два дни групата не съществуваше. След още един ден не съществуваха никакви групи, свързани по какъвто и да е начин с играта. Това обаче не беше спряло децата в Русия да получат своето.

Зададох параметри на търсене и веднага ми излязоха буквално няколко хиляди тийнейджъри, постнали горното стихотворение на стената си. Заговорих първото момиче, което ми хвана окото, и я помолих да ми обясни как да се включа. Идеята ми беше да завъртя разговора не толкова към самата игра, колкото към това защо иска да я играе.

В общи линии, разбрах, че приятелките ѝ пускали слухове за нея и я наричали курва, затова решила, че Синият кит е чудесен повод да сложи край на живота си. Аз бях измислила история за разбито сърце. Гаджето ме е зарязало, аз не мога без него и затова искам да играя играта.

Наложи ми се да се върна доста години назад и да се сетя какво ме е вълнувало на тези години, за да поддържам разговора нормален.

Имах и включване от мъж, на средна възраст. Той се опита да ме разубеди да играя. Казах му, че приятелите ми ще ми се подиграват, ако се откажа, а той доста спокойно и интелигентно ме разубеждаваше.

Лека-полека започнаха да ми пишат и други деца, всеки със собствената си история. Един неразбран от родителите си, друг - зарязан от любовта на живота си (на 15 години ?!?!?!?!), трети заради бас...

Няма как да ви покажа целите разговори, но ще ви кажа, че не играта убива деца. Тя е повод те да бъдат забелязани. Неразбрани тийнейджъри с лабилна психика, търсещи повод да се самоубият.

На всички им зададох един и същи въпрос: защо не разговарят с родителите си?

Всички ми отговориха по един и същи начин: те не ме разбират.

Аз съм майка на двегодишно дете, но отсега се надявам един ден то да бъде разбирано от майка си и баща си, а не като тези деца - оставени да се оправят сами, защото „вече са големи”. Ако накараме децата ни да се чувстват разбрани и защитени, дали един Син кит ще може да ни ги отнеме? Не мисля...

След като получих наставления от моите „друзя”, постнах стихотворението на стената си. Едно момиче ми каза да не се надявам много на нещо интересно, защото били променили правилата, откакто арестували Лисицата (създател на играта), и сега предизвикателствата били по-лесни.

След не повече от три минути се включи моят куратор. Тук си признавам без бой, че леко ме побиха тръпки, когато отворих съобщението. Недоверчивата ми душа беше като ударена с мокър парцал.

Предизвикателството беше да отворя линк и да кажа какво виждам. На фона на всички снимки с нарязани ръце, в първия момент си помислих, че някой се шегува с мен. После се сетих, че все пак това е моят „ден първи”.

Моята 16-годишна колежка по мъка беше получила предизвикателство да се снима в най-секси позата, която може да постигне. Моето си беше тотално невинно. Признавам си, че ако ми се беше паднало на мен не знам как щях да излизам от ситуация.

Играта продължава...

cross