Когато децата са малки, все си представяме какво ще правим и как ще се чувстваме, когато пораснат и вече не крещят от банята „Маааамооо, готоооов съъъъъъм!“ (или всякакви други неща, които принципно крещят). Но според Кейти Бингам-Смит, която е авторка на този текст, в мига, в който децата станат тийнейджъри, животът първоначално става твърде самотен.
Децата ми станаха тийнейджъри и се почувствах по-самотна от когато и да било. Животът ми до този момент беше центрофуга за техните нужди. Всекидневието ми тиктакаше в техния ритъм. Следобедите ми, преди минирани с писан
Бях се посветила на децата си, защото имаха нужда от мен, докато растяха. В един момент вече се нуждаеха от мен все по-малко, все по-рядко си бяха вкъщи, а когато все пак бяха у дома, си стояха по стаите. Усетих голяма дупка.
Отне ми известно време докато се адаптирам към новооткритата си свобода. Да, изпитвах жестока носталгия по времето, когато бяха малки. Но има нещо прекрасно в този етап на родителството и то е способността най-накрая да се наспиш. Можех да ставам рано за фитнес. Няма нужда да се тревожа, че трябва да будя деца, да опаковам обеди и да гледам да си хванат автобуса… Защото вече могат да отидат на училище сами.
Най-накрая мога да изчета една книга от корица до корица, без да бъда прекъсвана милион пъти от озверяло от глад дете. Имах възможност да се отдам на кариерата, за която винаги съм мечтала, и да напиша първия си роман. Започнах да плета отново и вече правя шапки, шалове и пуловери. Даже ги продавам с приличен успех. Понякога просто си пускам музиката на 90-те и подскачам на дивана.
И се чувствам превъзходно, защото копнеех за време за себе си отдавна.
Тийнейджърите ми забелязаха, че имам живот извън техния, и се гордеят с мен. Виждат, че опитвам нови неща и откриват нови страни от личността ми, които нямат общо с ролята ми на майка. Показвам им, че животът продължава и може да е прекрасен, дори след като децата ти пораснат.
Когато бях малка, знаех, че искам да се омъжа, да си купя къща и да имам деца. Имах си план, според който трябваше да протече всичко. Няма ден, в който да не се събуждам благодарна, че всичко ми се е случило, както си го представях, въпреки всички пречки и завои.
Но не планирах тази част с отчуждението и въобще не я разпознавах като фаза. Никой не говори за празнината, която се появява, когато децата ти станат тийнейджъри. Имаш чувството, че ги няма в живота ти през по-голямата част от времето и едва ги разпознаваш като личности.
Да, може и да ни е минавало през акъла, когато са малки, животът е хаотичен и ние почти не спим, и си представяме как ще е когато са по-големи, за да имаме време да мислим като хората и да не се чувстваме все едно ни дърпат в седем различни посоки.
Има период, в който скърбиш по отминалото време. Аз поне със сигурност прекарах известно време в самосъжаление, защото не знаех накъде да поема оттук нататък.
И после ми просветна. Периодът с тийнейджърите е идеалното време да се преоткриеш. Да опиташ неща, които винаги си искал. И в крайна сметка да осмислиш какво искаш да правиш в следващата фаза от живота си
А най-хубавото е, че може да правиш всичко това, докато все още живееш с децата си под един покрив. И наистина е най-доброто от двата свята. Ако не бях усетила самотата заради това, че са пораснали, нямаше да се мотивирам и аз самата да порасна.
В опит да се овладее броят на самоубийствата в Япония, покачващ се за първи път от 11 години насам заради кризата с коронавируса, японският министър-председател Йошихиде Суга назначи първия министър на самотата в историята на страната, предава Business Today.
Тецуши Сакамото стана новият министър, който също така отговаря и за справянето с ниската раждаемост и засилването на регионалната икономика. Подобен пример в международен мащаб преди няколко години даде Великобритания.
Задачата на Сакамото ще включва изготвяне на мерки за справяне със самоубийствата и намаляване на детската бедност. Особено внимание трябва да се обърне на повишеното ниво на самоубийствата сред жените по време на пандемията, както казва в стъпителната си реч самият Сакамото.
BBC цитира думита на премиера Суга, според които само през октомври 2020 г. са се самоубили 880 жени, което е 70% ръст на самоубийствата спрямо същия месец през 2019 г.
За самостоятелното родителство - известно още и като "самотно", въпреки че невинаги е такова, сме отваряли дума доста пъти. Споделихте с нас кои са Най-трудните моменти в това да си самотен родител, разказахте За някои последици от така нареченото „самотно родителство“, обсъдихме и някои мнения и препоръки, които да имате предвид, когато сте На среща с майка, която гледа детето си сама. Един текст ни впечатли особено - Самотата по Коледа, която те кара да си говориш със стоките в магазина.
Днес при нас е една майка, която е приела самотата и пише с ясната представа, че принцът на бял кон не съществува, а ако случайно го има, най-вероятно е един обикновен придворен, яхнал катър, но тя вероятно никога няма да го срещне. Че може би някои ездачи са си просто сами, за тях няма отредена половинка и трябва да поемат тежестта на битието си като единици. Но пък кой знае какво ни чака зад ъгъла...
****
То просто никога не се случи. И вероятно няма да се случи.
Говоря за срещата. Онази среща, която прави живота приятен и смислен, а твоето собствено съществуване спира да бъде подлагано на съмнение всеки ден.
Наистина е ужасяващо трудно да си сам, а особено трудно е да си сама с дете. И особено когато осъзнаваш, че тия твърдения „да си сам е по-добре от това да си в лоша компания“, „когато си сам ставаш силен и намираш себе си“, „най-важно е да обичаш себе си“ и т. н., няма как да замъглят реалистичното знание, че това просто няма да ти се случи. И освен това са просто глупости, и ти си на колене.
На колене си, защото то няма да ти се случи. И го знаеш. От опит.
Поне не и в хубавия, разцъфнал вариант, докато все още можеш да излезеш почти без грим, да тичаш, да се съблечеш на приглушена светлина и други приятни характеристики на живота, преди да премине в своята есен.
Ако изобщо нещо ти се случи, то е толкова компромисно, че няма как да издържи. Знам как звучи всичко това. Вероятно безкрайно семпло. Някакво ревливо клише, на някаква отчаяна жена.
Но този текст не е това.
Това не е текст на отчаянието.
Това е текст на реализма.
Защото това е текст на съзнаваното.
Наистина е много страшно да си сам. Не просто физически сам, не защото трябва някой да ти помага или да остарее с теб (също доста важни неща), а по-скоро защото имаш усещането, че си сам от своя вид.
Наистина е страшно да не срещнеш никога, както казват, „своя човек“. Да разбираш добре какво означава това, да го цениш, да виждаш как е възможно да се случва във всичките му вариации около теб, но за теб просто да не е предвидено сякаш. Защото е имало много шансове.
Да усещаш проваления си живот да изтича все по-бързо, наистина между пръстите, защото го усещаш почти физически и ти носи спомени, и сега просто се изплъзва, а ти си с все по-ясното съзнание, че няма да ти се случи.
Нищо.
Да усещаш безкрайна вина за този провал, защото по веригата са провалени и детето, и неговият баща. Просто защото си се объркала. Знанието за този провал не ти е позволило да останеш и да битуваш прилично, но неистинно, защото надеждата за срещата с правилния човек те е направила наивна да си представиш, че все пак тя някога ще дойде.
Грешка. Просто една грешка, която ще те залее като голяма вълна и ще приижда на талази всеки път, когато искаш да поемеш въздух.
Когато бях малка, покрай разговорите ми с чудесната ми майка, останах с впечатлението, че сватбите са едни кичозни, безсмислени селски вечеринки и стремежът към тях е безпочвен. Това е така, де. Но не и коренът на това, което всъщност би трябвало да се празнува – а именно срещата с твоето. Твоето виждане, усещане, бъдеще, щастие, дребни разочарования, война, болка, болест, но най-много съпреживяване на тоя живот.
Постепенно липсата на стремеж към някакви ритуали те прави силна и самоуверена млада жена, която ще се оправя сама, защото всъщност може. И в случай че нещо се случи, ти си подготвен боец.
Да, горе-долу, с много мъка, чувството за владеене на тоя твой живот се постига. Особено в съчетание със смелостта и енергията на младия ум и тяло. Живееш с младостта си и с увереността, че всичко предстои, и дори когато пред теб зейва огромна пропаст, която ще разполови живота ти, не си отчаян, а вярващ.
Известно време се блъскаш така, както само една майка може да се блъска – до краен предел. До предела на всички предели.
След години умората те събаря, случват се всякакви трагедии и вярата изчезва. Продължаваш копаенето, то никога не спира. И един ден просто всичко става кристално ясно. Виждаш всички измислици и заблуди, включително и чуждите, толкова ярко, че се чудиш дали да не си метнеш един боб. Но знаеш, че няма смисъл, нали...
Около себе си все по-често чуваш основно „толкова си млада и умна и хубава, просто е невъзможно да си сама“... или „всичко ще се подреди“.
Не, няма. Защото няма да има такава среща. Освен в старческия дом за партия шах, ако някои от нас са все още с акъла си.
Истината е, че „срещата“ на средна възраст е почти невъзможно да се случи. Ако човек е общувал достатъчно, му трябват минути да се ориентира. Не става въпрос за претенции или изисквания, а за несъвпадение.
Става дума за ясното осъзнаване, че наистина няма някой като теб, или някой за теб. Проби, грешки, шансове – безброй – а и не е като да не се стараеш – стараеш се.
Всеки ден се опитваш да се справиш, всеки ден си казваш, че доброто дебне зад ъгъла. Обаче не. Нищо не дебне там.
Постепенно изоставяш всичките си малки и големи желания, например, за правене на дом, за второ дете, за малки бягства, за големи презокеански трансфери, за плуване с костенурки или за тенджера супа. За нещо споделено. Осъзнато и наситено.
Каквото и да е то. С човек като теб. Или не като теб, но за теб.
Това осъзнаване първоначално е тъжно, защото те променя. Тъжно е, защото не си добра майка за сина си, защото просто имаш тонове недадени неща. И детето не може да бъде обект на това.
Там връзката трябва да остане здравословна, никакво вкопчване, всичко трябва да изглежда наред. То трябва да изглежда наред и за близките, приятелите и колегите. Трябва да останеш нормален за целия заобикалящ свят. Трябва да се правиш, че живееш, а си просто един нещастник, затворник на този живот.
Защото той не ти се случва.
И не, нямам нужда от лайфкоучинг за „случването сам“. Не става. Пробвах. Не е това, което е великият замисъл на живеенето. Живеенето е преживяване, което е напълно лишено от смисъл, ако е самосиндикално. Освен едно – две екстремни неща, всичко друго се съпреживява.
Не ми трябват съвети да тръгна на йога или да отида на екскурзия. Това няма да оправи нищо. Не ми трябва да ходя по барове с приятелки и да се оглеждам в очите на мъжете дали съм достатъчно привлекателна.
Защото съм. Също така съм достатъчно заинтересована да водя всякакви разговори, притежавам доста приятно чувство за хумор, даже и красиви цици след раждането.
Мога хиляди неща, но мога и да не мога хиляди неща, защото и за мъжа е важно да може това-онова. Мога да готвя уютно, мога и да вляза ослепително в ресторант. Мога да топля по пижама, мога и да съм безобразно съблазнителна.
Харесвам, и мисля - разбирам, женствеността във всичките ѝ аспекти, и обичам както силата, така и „слабостта“ ѝ. Всъщност вярвам изключително в това. Това е за мен феминизмът – реално осъзнаване на твоите чудесни способности като жена, справедливост за теб като човек и реализация на голямото даване, на което си способна, и заради което до голяма степен изобщо си жена.
Дори когато, като едни модерни, самостоятелни жени, отричаме това, женствеността наистина живее в акта на даване и отдаване. Във всеки смисъл, за който се сетите.
Тази взривоопасна комбинация, която се опитах да опиша вероятно крайно недобре, просто върти света.
Но на нея много ѝ трябва образ, в който да се огледа.
Дори да е в криво огледало, стига да я прави щастлива и да не се съмнява, че има някой, подобен на нея.
Някой, който също разбира и иска да се радва на тоя живот, който наистина е приятен с подходящия partner in crime. Женствеността просто така съществува. Едновременно самостоятелно и винаги в хиляди взаимодействия.
Ако този текст ви се стори твърде абстрактен или негативен - да ви кажа, че не е замислен така.
Той е само вик към тези, които биха могли да си кажат „не съм сама в своя вид и не съм луда“.
Този текст е също така и възхвала на живота такъв, какъвто вероятно повечето от вас живеете. Бъдете щастливи, ако сте намерили някого по пътя си, който е за вас.
Живейте го тоя живот и за нас - тези, които не успяваме.
За себе си вече искам само, ако може, да няма щета за детето, че и тая вина не се понася вече.
Другото гасим с вино. Амин.
"Тази година ще пазарувам онлайн, просто не мога да понеса да ме заливат вълшебни Коледни образи на щастливи семейства."
Люси Диксън - майка, която отглежда сама детето си, разказва пред Independent за това, че се е чувствала толкова самотна по Коледа, че нарочно е прекарвала часове в хипермакета с надежда стоките по рафтовете да ú проговорят.
"Мотаейки се между щандовете за трети път тази седмица, влачех се колкото може по-бавно и вяло слагах в количката неща, които не ми трябваха наистина. Защото това, от което наистина имах нужда, го нямаше на рафтовете. Това, от което имах нужда, беше да общувам с друг човек.
Краткият разговор с касиера е пикът на деня ми, въпреки че, без рационално обяснение, го лъжа, че планирам да се видя с приятели по-късно същия ден, понеже ме е срам да призная, дори пред непознат, че нямам никакви приятели.
Може да ви звучи като познатата история на един от хилядите възрастни хора, останали сами по Коледа, за които медиите тръбят по празниците. Но аз не съм стара жена - аз съм 38-годишна самостоятелна и самотна майка на 5-годишно момче и през изминалите пет години всекидневните разходки до магазина са се превърнали в единствената ми социална дейност.
Тази година обаче реших да пазарувам онлайн, защото не мога да понеса образите на щастливи коледни лица наоколо. Това просто налива масло в огъня.
Самотата се оказа най-трудната част от това да съм единствен родител, а чувствата особено силно се обострят по Коледа, когато празниците още повече ми напомнят, че не живея живота, който исках.
Останах сама, когато синът ми беше само на няколко месеца, и за една нощ трябваше да се превърна от половината на семейство, с приятели и социален живот, в самотна единица, която е сам-самичка с бебето по 24 часа на ден, всеки ден.
Терапевти сравняват самотата с глада:
"Точно както тялото ви подсказва, че имате нужда от храна чрез глада, самотата е начинът, по който тялото ви казва, че имате нужда от повече социално общуване."
Колко просто звучи. Но ако сте майка, която гледа сама детето си, аналогията би трябвало да бъде, че пред вас има отрупана маса с храна, до която не можете да стигнете, защото сте заключена в празна стая и просто трябва да игнорирате спазмите от глад.
Може да звучи супер драматично, но ако детето ви спи на горния етаж, вие сте в своеобразен домашен арест, без значение дали сте гладна или не.
Когато станете майка, често губите контакт с приятелите си, а когато сте самостоятелна майка, нещата понякога са по-сложни, защото трябва да се преместите в друг дом, в квартал, където не познавате никого. В моя случай това беше връщане обратно в родния ми град, където не бях живяла от 18-годишна, за да съм близо до мама и татко.
Знам, че съм късметлийка, защото имам страхотна връзка с майка си и тя ми помага много, практически и емоционално, но няма как да играе всички роли в живота ми. Не мога да очаквам от нея да ми е майка, да е родител на детето ми, най-добър приятел и социалния ми кръг.
Самотата е като черна дупка, която те засмуква и е ужасно трудно да се измъкнеш. Това напълно промени начина, по който гледах на себе си. Започнах да вярвам, че не заслужавам приятелствата, които другите, "нормалните" хора, имат.
Толкова много свикнах да съм сама, че когато се случеше да изляза и срещах група приятели, ги гледах като някакви екзотични животни, опитвайки се да си спомня какво е чувството да си част от група.
Да се чувстваш самотен е подвеждащо чувство и няма как да го обясниш на човек, който не го е изпитвал. Другите ме виждат как водя сина си на някакво занятие и не разбират как може да се чувствам самотна, след като съм заобиколена от други деца и родителите им, все едно не забелязват, че говоря само с детето си и нито един възрастен.
Те казват неща като "Ох, как обичам да съм сама!" или "Най-много обичам собствената си компания!", защото не разбират, че да прекараш сам времето си, насаме със себе си, по собствен избор, е съвсем различно нещо.
А и, разбира се, аз не съм сама, през повечето време съм със сина си. Което значи, че самотата ми идва в комплект с огромно чувство на вина.
Как може едновременно да съм късметлийка, защото съм майка на толкова страхотно дете, и все пак да се чувствам тъжна и все нещо да ми липсва?
Не знам как да отговоря на това, понеже той наистина е центъра на вселената ми, но и наистина ме натъжава това, че съм нещастна.
Но по същия начин, както моята майка не може да е всичко за мен, така и синът ми не може.
С времето, докато Джордж пораства, става по-лесно. Например, вече мога да разговарям с него, което значи, че уикендите, пълни с тишина или липса на смислен разговор, са останали в миналото.
Все още се вълнувам, когато служителите в хипермакета ме заговарят. Мисля че част от мен се страхува, че това ще е единствената ми възможност за разговор през деня и ми е трудно да спра. Но след пет дълги години на самота, започвам да създавам нова форма на приятелство, което значи да не прекарвам всеки уикенд сама, в очакване на понеделника, когато отново мога да потъна в работа."
************************************
По темата за самостоятелните родители в Майко Мила! сме писали вече няколко пъти, така че само ще ви припомним текстовете до момента, а ако вие сте такъв родител и искате да ни разкажете нещо по темата - пратете ни текст на имейл maikomilabg@gmail.com
За някои последици от така нареченото “самотно родителство“
На среща с майка, която гледа детето си сама
Най-трудните моменти в това да си самотен родител
Мисли на световноизвестни самотни родители, от които ще ви стане по-добре
Автор на текста, чийто превод публикуваме в Майко Мила!, е Jancee Dunn. Открихме го в сайта LENNY. Jancee Dunn е и автор на книгата How Not to Hate Your Husband After Kids
*************************************
Когато имаш дете, всякакви отколешни твои вярвания, които дори не осъзнаваш, внезапно изплуват на повърхността. Това е особено шокиращо, ако сте се смятали за по-свободен тип човек, защото често те клонят към по-традиционната нагласа: след години на пълна незаинтересованост внезапно религията или по-честото общуване с вашите роднини, или редовните семейни вечери стават все по-важни за вас.
При мен майчинството изкара всякакви подобни прашасали, ретро схващания за половите роли, които ме изкарваха извън нерви – най-ярко проявеното от тях беше това, че мъжете имат нужда от „време за себе си“ много повече от жените.
Всичко започна в седмицата, когато се появи дъщеря ни и когато – при невероятно съвпадение – съпругът ми Том реши да отиде да кара колело в продължение на часове. Всеки уикенд той изчезваше за шестчасова обиколка - новото му хоби, с което се занимаваше, когато не тренираше за маратон.
Когато стана баща, социалният му живот не се промени особено. Обикаляше страната с група колоездачи. Вечер излизаше с приятели по барове и ресторанти, докато аз седях вкъщи. Сутрин отиваше да тича , а аз ставах с бебето.
Преди да станем родители, връзката ни беше относително равнопоставена и без драми. Но след като се появи бебето, започнах непрекъснато да преглъщам някакви ситуации и да негодувам. Дори не можех да погледна постовете му в Инстаграм от обиколките в гватемалската джунгла или италианските Алпи.
Защо изобщо не обелих дума?
Защото наистина вярвах, че за него е жизненоважно да има време за себе си.
Тази широкоразпространена идея захранва цяла една индустрия за създаването на т.нар. Мъжка бърлога (ако напишете Man Cave в сайта Houzz, ще видите примери какво представлява идеята за мъжката бърлога - места, обзаведени и стилизирани за свободното време на мъжете).
Част от това вярване възникваше от начина, по който съм възпитана: майка ми си стоеше вкъщи, докато баща ми работеше като мениджър в „Дж. К. Пени“. През нощта и уикендите баща ми редовно прекарваше време си в работилницата си или в гаража, където носеше транзистора си и хладилна чанта с бира.
Двете ми сестри и аз бяхме научени "да не го притесняваме", защото неговото време беше свещено. Сега той е на 75 години и все още има нужда да бяга от нас: по време на последното ни семейно събиране в къщата на родителите ми в Ню Джърси, отидох в мазето, за да заредя пералнята. Когато включих светлината в мазето, видях баща ми да стои там, на тъмно. Беше някак зловещо.
"Татко, добре ли си?”, попитах.
„Какво? А, да...“, отговори ми той весело. Просто прекарваше няколко минути далече от разглезените си внуци. Всъщност, беше повече от момент. Може да е стоял там повече от час. Може да е загубил представа за времето, не знам.
Междувременно не можех да се сетя някога майка ми дори да е споменавала израза „време за мен“.
През целия си живот съм слушала от стотици други жени как мъжете имат нужда от малко време сами. Чудех се: Защо си казваме такива неща? Има ли някаква еволюционна причина мъжете да имат желание да избягат – например, за да сканират хоризонта за хищници или нещо такова?
Затова направих малко проучване и - изненада, открих, че тази ми хрумка не е вярна. Сред експертите, с които говорих, беше и Джоузеф Хенрих, професор по човешка еовлюционна биология в Харвард.
„Не мога да се сетя за никаква еволюцонна причина, която да обясни това поведение,“ каза той.
На всичкото отгоре открих и още едно остаряло вярване: че жените нямат проблем да нямат време за себе си (въпреки проучването на Pew Research, проведено през 2013 г., което установява, че жените имат пет часа по-малко свободно време на седмица в сравнение с мъжете и ново проучване, поръчано от Националният здравен институт, което показва, че жените са почти два пъти по-стресирани от мъжете).
В първите години на детето винаги гледах да съм около нея. Бавно, но постепенно започнах да се виждам с приятели по-рядко, много рядко спортувах, никога не пътувах през уикенда или дори за една нощ.
Ами ако тя имаше нужда от нещо? Трябваше да съм около нея.
Уморена и ядосана, но около нея. Когато станах раздразнителна, Том забеляза и дори ме окуражаваше да изляза на разходка или да отида сама на кино (някога обичах да правя това). Но в повечето случаи аз отказвах. Защото добрата майка е тази, която се жертва, нали?
Вземах си двуминутни душове като войник („Идвам!“, крещях от банята, ако някой звъннеше или ме повикаше, докато яростно се сапунисвах и плакнех). Ако случайно ми останеше малко свободно време, се чувствах длъжна да го запълня с нещо полезно, например да напазарувам за вечеря или да купя чорапи на детето – нещо, което социолозите наричат „опорочаване на времето“, което засяга основно жените.
Осъзнах, че съм възприела тази идея до крайност, когато забелязах, че ако ям бисквити от кутията, ще избера само счупените и ще запазя целите за съпруга и детето. Което е пълна тъпотия.
Когато наскоро срещнах писателката Кейтлин Морън (автор и журналист в The Times), тя ми каза следното:
„Много дълбоко е вкоренено схващането, че жената никога няма да спре да обича, да се грижи и да отделя вниманието си на другите и че трябва да е спобосна да го прави, докато умре.“
Осъзнах това един съботен следобед, когато дочух дъщеря ми (понеже се намирах на около метър от нея) как казва на Том, че „татковците правят забавните неща, а майките правят досадните неща“.
Защото явно от всичките мои пламенни речи за това как момичетата могат да направят всичко и бъдещето е на жените, това, което тя е видяла и запомнила, е че майка ѝ винаги слага себе си на последно място. И прави скучните неща.
Както Джеймс Балдуин пише: "Децата никога не са били много добри в слушането на по-възрастните, но винаги успяват да ги имитират".
А междувременно моята безмилостна саможертва измиваше връзката ми със съпруга ми. Тъй като моят свят се сви до границите на нашия малък апартамент в Бруклин, разговорите ни се въртяха най-вече около логистиката. Сексуалните ни живот беше пуснат в тоалетната (важно е да се отбележи, че според дългогодишно проучване на Социалния институт към Университета на Мичиган, липсата на време за себе си е по-честата причина за нещастни бракове, отколкото лошия/нередовния сексуален живот).
И понеже рядко оставях Том с дъщеря ни, постоянно му изпращах посланието, че не се доверявам на способностите му – поведение, което се определя като „майка-орлица“, при което майките контролират или ограничават участието на бащата.
Как можеше той да научи нещо, ако непрекъснато сновях около него, докато сменяше памперс и му сочех, когато пропусне да забърше някоя останала частица ако?
Трябваше някакси да разбера, че желанието за лично време за себе си не е потребност и желание на мъжа, а на всеки човек.
Неслучайно проучвания свързват по-високото удовлетворение от живота с по-доброто справяне със стреса. Ключово е да можете де наслаждавате на собствената си компания: да отидете вълнуваща разходка, да направите нещо, в което сте напълно потопени в творчески процес. Но това трябва да е наистина солово изпълнение!
Както ми каза един професор по социология, трябва напълно да се посветите и да излезете от проклетата къща. Не може просто да затворите вратата и да прегледате някой уебсайт, докато някой отвори вратата и ви попита къде е чипсът.
Майка ми обичаше да рисува и да прави скулптури, да ходи на йога и да пише разкази, но всичко това изчезна, когато роди три деца.
Ако ме бяхте питали, когато бях тийнейджър, дали майка ми е имала някакви хобита или страсти, щях да съм доста объркана. Рециклиране, може би? Тя винаги подреждаше нещо. Или разтребването?
Тогава не мислех много за вътрешния свят на майка ми, но на същото семейно събиране, когато намерих татко в мазето, я попитах за онзи период от миналото. Тя призна, че да, било ѝ е малко тежко (с обичайното за майките изражение в стил „не бих променила нищо, защото имам вас, момичета“).
"Непрекъснато си повтарях, че ще започна отново всички тези неща, когато отидете в колеж", каза тя, докато правех чай в кухнята.
С други думи, казах аз, поставила си на заден план всичките си интереси в продължение на две десетилетия.
„Е, ако поставиш нещата така, звучи малко депресиращо, нали?“, отговори тя. Отпихме от чая в мълчание, докато се оглеждахме наоколо в кухнята, където навсякъде бяха изложени нейни рисунки.
Не искам да повтарям този модел в моя собствен живот, така че с постоянни усилия престанах да пренебрегвам собствените си нужди.
Заминавам за уикенда и оставям детето със съпруга ми.
Тя първоначално протестираше, но вече е изработила цял набор от ритуали и двамата си имат някакви си техни шеги и игри, които не биха се случили, ако бях седяла закотвена в хола.
Излизам с приятели за вечеря. Правя неща, които правех по-рано, преди детето (от хубавите неща, свързани с творчество).
Ходя сама на дълги колоездачни обиколки, работя върху собствените си проблеми, размишлявам над себе си и се връщам по-щастлива и спокойна. Научих се да защитавам и да уважавам свободното си време, точно както прави Том. Вземам си дълги душове и заключвам вратата на банята. Ходя на сутрепи кино прожекции през уикенда.
И ям целите бисквити.
В Майко Мила! добре се познаваме с депресията в първия триместър от бременността - чувството на отчаяние, самота и страх те поглъща и човек започва да се чувства като нещо, изпълзяло от канала. Преди да се паникьосате искаме да ви успокоим - всичко това обаче МИНАВА, при това още в началото на четвъртия месец - или поне така става при повечето бременни.
Ето какво трябва да знаете за този нестабилен период от 9-месечното приключение, което много хора наричат "най-розовия период в живота на жената", въпреки че ние нищо розово не виждаме!
Йоана Ганева - Иванова е при нас с един тъжен, поетичен разказ, който ни развълнува истински. И тъй като Майко Мила е минала по същия път, по същата тази самотна писта, знае, че децата порастват, а истинските приятелки остават.
Всичко започна между четвъртия и петия месец от бременността ми. Вървим си с таткото и кума и чувам думите "Ще станеш като тая, да знаеш!". И аз, гледайки напред, виждам сама женица да бута количка със средна скорост 9км/час из центъра и се припознах в нея. Предрекох някак съдбата си на самотен ездач. О да, изглежда наистина имам мръсна уста! А кумът ни е сочел една слаба майка с пеленаче и впит клин, но защо ли да се припозная в нещо хубаво. Като черна орисия, мръсният етикет, който си лепнах, остана. Е, да де, сама си го лепнах. Самотният ездач, но поне с брейв харт.
Да подчертая само, че до момента на сблъсъка с моята малка чикита, за мен животът бе 80 процента нон стоп говорене и 20 процента сън. Не обичам самотата, тишината, интровертна НЕ СЪМ и социалният живот ме зарежда, както Марешки зарежда цяла Варна. Но съдбата изигра своята поредна карта. Зимно малограмажно бебе, с ред хранителни разстройства.
"Не е лесно да си майка." За мен бе така лесно. Всяка трудност понасях стоически без рев и драма. Диванът винаги разпънат, телевизорът никога включен (да не го зомбирам от малко) и уелкъм май ню лайф! Ще се пръсна от гордост на моменти - много съм добра! Почти не се сещам за живота отвън, почти не ми липсва човешкия елемент.
Когато щерчи стана на 40 дни, хоп в болницата. Там срещнах първата си дружка по майчинство (засега и последна). Мина една незабравима седмица в отглеждане на бебета с абокати в болнични условия. Яко лафче, много хранене, стерилизиране на макс, скрабъл. А бе... песен! И си викам "Детето се оправя, аз май мога и да бъда социална и с други от гилдията".
Да, ама не. Раздяла в големия град и Йонката пак сама. Пролетта изглежда е дошла и започнаха разходките. Да, моята дъщеря няма да бъде забита в апартамента. Моята рожба ще диша свеж булеварден въздух и да, аз се връщам в тоя луд живот.
Понякога, като си помисля колко е дълъг пътят от нас до така популярната морска градина, разбирам, че животът е една 3-километрова писта, която трябва да се избута. Не ме разбирайте погрешно, за мен бутането на детето е уникална тренировка, свързана с 2-3 киткат сладоледа, половинка вода и колкото кафета успея да погълна. Бързайки, бутайки, черпейки се, разбирам, че съм самотният ездач.
Къде останахте, чудни дружчици? Къде останахте винени обеди... До вчера част от стадо/група консуматори по всевъзможни заведения, а сега просто поблизваща ескимо от поредната крайпътна лафка. И се питам, само мен ли съдбата забремени с желано бебе. И къде са те?!?! Моите приятелки еманципирани и силни?! Колко ли километри ще бутам сам саминка, през колко ли бара ще премина без да спра, колко ли студени коктейла пият Те - моите истински верни другарки?! А аз бутам ли, бутам! И продължавам да бутам вече 10-ти километър. Тук аверчета - йок, там аверчета-цък.
Да, правилно ме разбрахте, бях част от група и все още съм, но по трасето на количките съм винаги сама. Защо е толкова трудно да ми повярват моите момичета? Докато те работят или обливат потните си, стегнати телца на Спирита с билкови диджестиви и бири, моя майчина милост трябва наново да преустройва приятелския си кръг. Само за мен ли е проблем близо до 30-те да си намирам нови дружки по наакан памперс? Сякаш някоя фея иска да изтрие 10-20 годишни мои дружби и да ме забие на лю-лю забивки...
Но, аз съм там с нея, моята любов. Аз съм онази бързащата, онази, която няма мира. Не се припознавайте с мен по улиците, защото знам, че вашите истински любими приятелки ще бъдат с пеленаче в ръце заедно с вас! Бъдете всички бременни и никога така сами.
Самотния ездач
Ние в Майко Мила ужасно xаресваме Дарина Донкова. Великолепният ѝ текст С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира! ни спечели завинаги. С този направо я заобичахме. Бясна от коментарите под текста Раждането не е страшно. Истинският ужас започва след това, тя реши да отговори по свой начин.
От дистанцията на времето и много анализи, защо моето бебе /първото/ беше толковa ревящо, неспящо, нервно и всичко друго, което започва с не, дори първата му дума беше НЕ, установих, че причината съм била АЗ. Да, с абсолютна сигурност смятам, че причината съм била аз. И не казвам, че за вашите ревящи бебета сте виновни вие. Това, което искам да кажа, че е много тъпо да се набива канчето на една майка как не може да се справи с едно ревящо бебе. Ето и защо мисля така.
Проблем първи. Бях слушала истории как майката, като си гушне бебето и… любовта, едва ли не, потича. Нищо подобно не се случи. Взеха ми бебето и го отнесоха. Както и да е. Вкъщи седях гузно и се чудех кога ще заобичам това НЕЩО. Вече две седмици не можех да се обърна към него по име, "зайче" или нещо там друго. То беше бебето. Чувствах вина, реших че ми има нещо, че съм психопат. Сигурна бях, че съм ненормална и се чудех вече как да го съобщя на близките си.
Един ден бебето се дереше както обикновено и майка ми ме попита "Защо плаче?".
Аз, с невярващ поглед, почти изкрещях "Откъде да знам, по дяволите!".
Майка ми каза: "Спокойно. Майчиният ти инстинкт никакъв го няма. Но ще дойде."
Освен че при някои жени инстинктът се събужда постепенно, аз го бях и блокирала, защото исках да бъда перфектна майка. Слушах и изпълнявах дословно съветите на педиатъра /един от тях беше хранене на точно 3 часа/, слушах бабите - "остави го да пореве, да се научи", четях книги за бебето.
В резултат детето ми е ревяло, че майка му иска да наложи режим, защото така трябва, без да се съобразява с неговите нужди. Защото изобщо не можех да разбера какво иска. Защото всички ми казваха, че нищо не знам и трябва да слушам безумните, остарели или откровено тъпи съвети. Защото вярвах, че другите знаят по-добре. И много други защото….
Но не е само това. Проблем втори. Бях кълбо от нерви. И как иначе - с почти постоянно ревящо бебе, спящо само навън. В допълнение се чувствах нещастна. Аз съм спокоен човек. Външно нищо не ми личи. Даже ме определят като непукист. Не споделям, не казвам какво чувствам, мълча си и страдам вътрешно. Досега само майка ми е успявала да напипа какво ми е. Всъщност, просто съм интроверт.
Ако сте екстроверт и живеете с интроверт или имате близък такъв, моля ви, спрете да го наричате темерут!
Така си живеех, в нещастие, и не знаех как да изляза от това състояние. Вече започвах да си мисля, че това е майчинството, защото ако малко се опитах да се оплача и да получа мъничко съчувствие, чувах:
"Стегни се. Другите майки как се оправят. Гледане на дете не е лесна работа".
"Лигавиш се. Не си нито първата, нито последната майка с ревящо бебе".
"Е, ти какво си мислеше, че ще е. Ще изтърпиш".
Боже, спрете се, бе!! Тези реплики само ме набутваха още по-дълбоко в дупката.
Една нощ скочих от леглото, запалих лампата и събудих мъжа ми. Казах, че ми мърда половината глава, а другата половина ми е изтръпнала.
Мъжът ми ме гледаше опулено и само каза: "А защо запали лампата?".
Очевидно смяташе, че съм мръднала.
След този случай реших, че не искам да влизам в лудница и отидох при личния лекар. Той ме прати на невролог. Неврологът каза да оставя някъде бебето за няколко дни, за да си почина.
Супер, как не се бях сетила! Освен, че нямах такава опция.
Някои ще се запитат защо не съм отишла на психиатър или поне психолог.
Да, защо? Защото не знаех, че имам Следродилна Депресия. И никой друг не беше забелязал.
Как разбрах? Майка ми не можеше да ми помага, а и не исках, защото присъствието на баба, ако не депресия, то нервна криза може да ти докара без проблем. Но идваше от време на време да ни види и да се порадва на бебето. Този път се беше умълчала и се опитваше да не ме дразни. Аз си правех някакви неща, тя се занимаваше с бебето и ми хвърляше по един поглед. Очите ми плуваха, но се сдържах да не заплача. Това го правех насаме /с бебето, де/. Имах буца в гърлото. Без да знам защо. Накрая дойде до мен, наведе се леко и тихо, сякаш да не чуе бебето, каза:
"Имаш следродилна депресия."
Та така. Неслучайно обърнах внимание на майчинския инстинкт, защото смятам, че той е основен за отглеждане на децата ни, а никой не ти казва как да го чуеш. И че понякога отнема време. Напротив, всячески го заглушават със съветите си и как ти нищо не знаеш.
Отдавна се научих да слушам инстинктите си. Намерих хармонията. От години не ми се е случвало да имам буца в гърлото. И с второто, и с третото бебе не съм изживяла нищо от това, което изживях с първото.
Не следвам книги, правила, графици, съвети. Имах и имам спящо, весело, спокойно бебе. Наслаждавам се на майчинството и бебешкия период. И пак казвам - смятам, че първото ми бебе беше ревящо и нервно, защото аз бях такава. Липсата на хармония се отразява не само на нас, но и на децата ни.
Това бебе ме научи на много неща. Често казвам, че с него съм допуснала всички възможни грешки. Вече е 15-годишен младеж и да, много го обичам и се гордея с него.
Само се надявам, че не съм му нанесла непоправими щети от този за мен и него кошмарен период. Може би природата го е измислила така - да не си спомняме нищо от бебешката възраст. Поне с това се успокоявам.
С две думи това, което искам да кажа с този текст, е:
Спрете да обвинявате изморените, изтрещели, недоспали, неадекватни майки как само се лигавят и оплакват. Не знаете какво им е. А и не искате да знаете. Ако не можете да предложите съчувствие или помощ, просто замълчете.
ПП. Надявам се, че ще дойде време, когато следродилната грижа ще бъде адекватна и още в родилното отделение ще се дава информация за следродилната депресия и най-важното - контакти за помощ. А защо не и как работи майчинският инстинкт.
Мама на Теди /15 г./, Тони /6 г./ и Тина /4 месeца/
