fbpx

Докато децата са малки, може би нямаме много време да се наслаждаваме на мига, както подканят повечето хора с пораснали деца. Но това своеобразно писмо на Минди Сегал към децата ѝ тийнейджъри, в което си признава колко ѝ липсват онези моменти, докато са били малки, може би много добре описва какво точно е чувството, когато децата пораснат. 


Липсва ми усещането да имам постоянно деца в ръцете. 

Липсват ми малките ръце, които ме хващат за лицето и ме целуват за “Здравей”, когато се прибера. Липсва ми начина, по който миришат главите ви, когато ви нося към леглото всяка вечер.

Липсват ми онези моменти, когато в 6 сутринта спите кротко до мен и с полуотворени очи проронвате “Само още няколко минутки, мамо”. А аз ви казвам, че трябва да ставаме, за да се приготвим за училище и за работа.

Не си спомням кога за последно някой от вас ми каза “Вдигни ме” с протегнати ръчички, докато се опитвам да си измъкна косата изпод 5-годишната хватка, обвила врата ми. 

Де да знаех…

Де да знаех, че това е последният път, когато ще ви чуя да се кикотите в коридора, да скачате в креватчето и да викате “Мамо, буден съм!”. 

Де да знаех, че това ще е последният път, в който ще ви прочета приказка. “Само още една страница, мамо”.

Де да знаех, че това ще е последният път, в който ще спра насред улицата, за да завържа някоя влачеща се връзка на една малка маратонка. Или да стана от пейката в парка, за да залюлея “ПО-СИЛНООО” някой от вас на люлката. 

Де да знаех, че това ще е последният път, в който чувам “Мамо” или “Мама”, и след това завинаги ще бъда “Майко” или просто “тя”, когато сте фрустрирани или сте в особено тийн настроение.

Няма как да знаеш. Може би е умишлено. Може би става просто така, със скоростта на светлината. Все едно махаш лепенка от рана, за да може светът да продължи да се върти бясно. И тези неща просто се случват, а вие вече сте пораснали сякаш за една нощ.

Все още ви виждам, мънички мои.

Все още усещам малките ви сърца, биещи срещу гърдите ми, докато спите отгоре ми, преяли с мляко. 

Все още усещам малките ви длани и елегантните ви (дори по детски) пръсти, преплетени в моите, докато пресичаме улицата към следващото ни приключение. 

Винаги ще бъде ваша майка.

А вие винаги ще бъдете моите бебета. Дори и вече да сте големи. 

Не знам дали бих направила нещо различно. 

Просто ми се иска да знаех…

Невероятно, но fucked – дойде краят на най-обсъжданата година в нашия живот. Някой изобщо спомня ли си началото ѝ? Ето, аз например помня единствено, че вкъщи имаше около 40 човека на безобразна дистанция един от друг, всеки пиеше от чашата на другия и определено не се поздравявахме с лакти.

После някак си потънахме в годината като чувал с картофи и сега, на 31 декември, успешно преплувалите от нас достигнаха до брега на следващата. След такова предизвикателство е редно да се обърнем назад и да видим какви са били уроците на 2020-а и усвоили ли сме ги, докато сме се носили насам-натам из безкрайната шир. 

Редно е в началото да отбележим, че най-големият печеливш от уроците на тая година са учениците. Те се научиха да играят хоро пред камера в хола, а народ, който играе хоро в хола, трудно ще бъде унищожен. 

А ето какво научихме всички останали:

Хигиенните навици са предизвикателство №1 за човечеството

Може да си въобразяваме, че човешката раса е много напреднала с материала, понеже вече си правим списъци за граждански полети до Марс, но истината е, че много от земляните първо трябва да се научат да си мият ръцете по правилен начин и едва след това да се качват на космически кораб. 

Даже и това е голяма стъпка. Най-устойчиво ще е така:

първо да се научим да се мием,

след това да се научим да се качваме в тролей спокойно, без блъскане и без да нанасяме телесни повреди на другите пътници, които са видели единствената свободна седалка в него,

след това да се качим на автобус 72 и ако не умрем, докато го чакаме на спирката,

да се качим на влак, а след това и на самолет

и така, с бавни стъпки, усвоявайки по-висши социални умения, накрая да стигнем – С ЧИСТИ КРАКА И РЪЦЕ – до космическия кораб.

Ако все още не знаете как се мият ръце правилно, тази обучителна листовка от Световната здравна организация ще ви помогне да преминете през стъпките леко и неусетно. 

Забележете, че продължителността на процедурата е 40-60 секунди и е необходимо наличието на чиста вода, за да я извършите правилно. Това автоматично изключва жителите на някои населени места из България, като Добрич например, които по традиция имат вода само по празници, и то не всички.

Разпечатайте листовката, залепете я в банята и кухнята или я носете със себе си, когато пътувате, за да не се налага да помните стъпките наизуст.

Спазване на дистанция

2020-а беше много предизвикателна в това отношение, защото според едно древнобългарско поверие, ако не стъпчеш гръбнака на човека пред теб на опашката в супера, няма да имаш късмет в живота и детето ти може да стане педераст. 

Поверието е валидно и за случаите, в които трябва да влезеш в плод-зеленчука, но някой друг пък иска да излезе от него. Забелязали ли сте, че има нещо в тоя сакрален момент, когато двама души се намират от двете страни на един и същи праг

Въздухът замръзва, времето спира и на всички е ясно, че някой ще умре. Не знам дали е защото ние тук не сме имали Среден Запад, не сме обяздвали мустанги и не сме правили филми, в които мъже с шпори на ботушите се държат един друг на мушка, гледат се лошо, плюят на земята, докато дъвчат бодил от кактус, и от време на време подритват изсъхналата глава на някой мерзък крадец на злато. 

Може и това да е – все пак хората там са се изпотрепали, когато им е било време – клали са се, бутали са се, ръчкали са се и накрая им е омръзнало и еволюционно са минали на следващ етап. Сега се разминават в магазините и автобусите нормално, не се удрят с лакти, не мучат и не те ръчкат в ребрата като някаква дива свиня. 

Ние обаче не сме ги играли тия игри и ето – сега прагът на плод-зеленчука е нашият Среден Запад. Двама души стоят на вратата. Единият ВЕЧЕ има торба с мандарини, другият само мечтае за тях и за всички други скъпоценности вътре. Карфиол! Пресни фурми и боб в чувал! 

Кой ще е пръв – тоя, дето идва да завладява картофите, или тоя, дето иска да излезе и да поеме по широкия свят с вече придобитите богатства? Двама души стоят и не мърдат – и това е добрият вариант. Защото има и лош. Двама души стоят на прага. Единият е с крак, почти стъпил навън, въобразил си е, моля ви се, че ей сега ще сложи и другия крак и едва ли не, ще излезе от магазина, НО В ТОЗИ МОМЕНТ другият направо нахлува, като един подплашен бизон, който е видял прохладно, кално блато и е твърдо решен да се настани в него СЕГА.

Свел глава надолу, без да установява зрителен контакт с другите наоколо, той рие с копита, бута с рогата и е устремен да влезе в блатото, и да купи тия картофи, ако ще след него да останат трупове и пюре от киви. Ама няма значение дали тъпчеш някого по обувките, няма значение ще оставиш ли някой без ребра и с осем копчета на якето по-малко... Оно е тръгнало да завладява плод-зеленчук и нищо няма да го спре! 

Е, 2020-а сложи една спирачка на тази война. В момента имаме едно временно примирие, обявено с плакат на всеки магазин – В МАГАЗИНА МОГАТ ДА ВЛИЗАТ МАКСИМУМ ДВА БИВОЛА С МАСКИ, и колкото и да е странно, това ни озапти. Виждам, че понякога не вярвате, че ще минете с шунката и земелчето на касата, но, повярвайте ми – ще дойде и този момент. Трябва само търпение, воля и да не чупите глезените на тези пред вас.
А като се приберете вкъщи, си измийте ръцете.

Не сме безсмъртни

Това го научихме по трудния начин и не е ясно докога ще го помним, и също така да не разчитаме, че ще имаме разкошен живот в отвъдното, защото никой не се е върнал да разкаже. 

Хубаво е генерално да имаме предвид, че хората умираме, при това не само по време на пандемия, но и когато се опитваме да си правим селфита на ръба на някоя скала, когато се катерим по покривите на влакове, на електрически стълбове, когато се качваме да караме кола пияни и надрусани и когато пием алкохол, направен в някой гараж. 

За всички тия неща миенето на ръцете не помага, но вие не се отказвайте – продължавайте да ги миете, то действа с натрупване. 

Знаем всичко без едно

Начи, това РНК ваксини, лекарства против краста, отрови, токсини, математически модели, астрология, световен заговор, чипиране, 5G, действието на селена върху имунните клетки, изборите в Америка и кето диетите – абе, няма тема, по която да не сме подготвени. Просто кажете нещо и веднага ще излезем с мнение!

Единственото, което не научихме И тази година, е къде да пишем това и-кратко и най-вече – къде да не го пишем. 

Но то от толкова задълбочени знания за промяната на ДНК кода, за превръщането ни в генномодифицирани организми по подобие на семките на Монсанто, от толкова поверия, суеверия и подозрения на човек не му остава капацитет да разбере, че КОНСПИРАЦИИ СЕ ПИШЕ БЕЗ И-КРАТКО НАКРАЯ.

А като го напишете, пак си измийте ръцете.

И това ще мине

Наистина, ще мине. Знам, че много хора не го вярват, а ако годината е била истински тежка за вас, имате пълното право да се съмнявате. 

Обаче животът е доказал, че тече само напред. Често си мисля за динозаврите, които трагично измрели преди 65 милиона години, а ние тук още говорим за тях и им правим макети в реален размер. 

И като се сетя за тях, си викам – ама трябва да се стегнем, бе, какво ще оставим от нас, ако сега падне астероид и ни изтреби? (А понякога се моля да падне и да ни изтреби.)

Ще останат следи от неумити ръце, ще останат извадки от форуми за плоската земя, ще изровят след 50 милиона години скелета на някой антиваксър и любител на конспиративните теории и ще ни остане лошо име в бъдещите поколения на Марс. 

Какво ще пише за нас в Уикипедия?

Хората са били най-разпространеният вид на Земята преди 50 милиона години. Хранели са се с прилепи и кренвирши. Учените наскоро откриха праисторически череп, изровен в някогашна Стара Загора. Те установиха, че мозъкът вътре е бил с размерите на шишарка и се е скрил в землянка, за да не го ваксинират и да не може Бил Гейтс да му инсталира версия на Word 2003.

Айде, няма нужда. Затова, дайте да се съвземем и да вървим напред. Да си повтаряме всеки ден, че и това ще мине, и по-хубаво ще дойде. И Гал Сасон го каза, така че нямаме причина да не вярваме.

А докато дойде по-хубавото, да си запазим здравия разум и да се опитаме да живеем така, че като дойде астероидът да ни утрепе, да остане нещо смислено от нас.

P. S. И СИ ИЗМИЙТЕ РЪЦЕТЕ, ПРЕДИ ДА НИ УДАРИ.

P. P. S. СЪС САПУН!!!


https://www.maikomila.bg/%d1%81%d1%8a%d1%81%d0%b5%d0%b4%d1%8a%d1%82-%d0%bc%d0%b5-%d1%82%d0%be%d1%80%d0%bc%d0%be%d0%b7%d0%b8-%d0%b0-%d0%bf%d0%be%d0%bb%d0%b8%d1%86%d0%b8%d1%8f%d1%82%d0%b0-%d0%bd%d0%b5-%d0%bf%d0%be/

Лято е (в случай че не сте разбрали), всички сме (все още) пуснати на свобода и приемаме дежурно и леко хладко съобщаването на новозаразените с коронавирус като един своеобразен сутрешен соншонжмон за нивото на река Дунав в сантиметри. Растящият брой на случаите стои леко дистанцирано на фона на всички останали проблеми, а желанието ни да си почиваме някъде е обратнопропорционално на заразените хора - колкото по-голямо е то, толкова по-маловажно ни се струва колко точно положителни теста има днес.

Иначе всички знаем, че сме в пандемия и не е шега работа. Има обаче цяла група граждани, както пише Наоми Уеър, които абсолютно не възприемат всичко случващо се в момента и отказват да се занимават с педантично миене на ръце и дезинфекциране на повърхности. Това са децата - и по-специално тези във великолепната възраст 3-6.

Те са тотални анархисти и по никакъв начин не могат да бъдат придумани да направят нещо, ако не го поискат силно и/или ако не им носи някакви дивиденти.

Ето как се справят те с пандемията. Няколко съвета от най-малките:

Отказвайте да носите маска

Или носете, но само за да си играете с нея, да я махате на публични места, да я размахвате над главата си като ласо, докато крещите неудържимо каквото прецените, че е подходящо според ситуацията.

Когато сте в магазин, пипайте всичко

Нека е ясно: ВСИЧКО. Не само нещата, към които имате евентуален интерес, а ВСИ-ЧКО. Всяка кутийка, плик, буркан, бутилка и всякакъв друг амбалаж, изпречил ви се пред погледа. Ако не пуснат управителя на магазина след вас, значи не вземат сериозни мерки в борбата с коронавируса. Пробвайте ги.

Постарайте се да си тикате в устата всякакви неща

Това е вечно правило. Може да се практикува и без да има пандемия. Ако нещото не може да се натика в устата или изяде, то поне го оближете, за да не отива зян ентусиазмът ви. Бонус: получавате интересно развитие в областта на чревната флора и фауна.

НИКОГА не пишкайте, преди да излезете

Така увеличавате шанса си да ви се наложи да пишкате в обществена тоалетна. Вдигате нивото, ако тя е достатъчно мръсна, за да може да приложите предишните съвети.

Чувствайте се свободни да добавяте още. Все пак ни чака интересна есен, както обещават специалистите. Трябва да сме информирани за всички възможни методи за справяне със ситуацията.

Във връзка с кризата, предизвикана от коронавируса, се оказва, че съм заобиколена от специалисти, а реално държавата ни е съставена от такива като мен – хора с много ограничени интелектуални способности и куп лоши навици.
Та, ето обобщена картина на това, което разбрах от последните седмици четене на полезна информация. Хубаво е да сте наясно какво са разбрали още 3 милиона човека:

1. Трябва да си мия ръцете между пръстите много дълго

Това е сериозна работа. Аз не съм си мила досега ръцете между пръстите и се затруднявам истински да си спомням, че трябва да го правя. Мине денят и изведнъж се досещам, че така е трябвало, па аз ПАК съм си измила ръцете по обикновения начин. Започвам да обяснявам на децата да си мият ръцете между пръстите, те крещят, изпускат четките за зъби в тоалетната и ядат кал.

2. Трябва да ползвам дезинфекциращи течности

Аз не знам къде я оставих тая течност последно. В предходните 12 години едвам се научих да имам пет компонента, които да прикрепям към себе си – ключове, ключ от колата, портфейл, документите за колата и телефон. Това е абсолютният максимум на мозъчните ми функции. Казвам на децата да се дезинфекцират, те крещят и си губят дезинфектанта.

3. Трябва да съм подготвена за идваща криза с продукти и лекарства, но не прекалено

Отивам в магазина и започвам да се чудя кое точно не е прекалено. Четири пакета леща прекалено ли е? Защо само леща? Аз не мога толкова леща да изям, става ми лошо. Кибрит трябва ли да имам? Свещи?

4. Не трябва да излизам болна навън и по-добре да си стоя вкъщи

Това е много хубаво предложение, но много трудно ще го проумея. Българската жена не е свикнала така. Как така ще си стои вкъщи болна? А кой ще работи? Ма до съвсем скоро да се работи болна беше изискване и гордост. Сега е заплаха и срам. Как се свиква? Това е ужасна душевна тревога, защото седиш вкъщи и някъде там има едни неща, които НЯМА ДА СЕ СВЪРШАТ САМИ, МОЙТО МОМИЧЕ.

5. Не трябва да ходя на публични места с много хора и трябва да огранича контактите си

Е това не е проблем. Първо, никой не е умрял да си пие кафето с невротична многодетна майка, нито да се събира публично с нея по партита и конференции. Дори на рождения ми ден хората не искат да ми се обаждат, камо ли да се тълпят пред вратата ми. А и нека бъдем честни. Хората са много натоварващи. Няма да ми липсват пет-шест месеца. Освен това няма да стъпя на една родителска среща поне до септември.
Даже си мисля, че е най-добре да спра да правя проекти за училище за национални празници заедно с децата. Представете си колко жалко би било да предам някой вирус заедно с празничното картонено табло, посветено на Георги Раковски, което се изисква в трети клас. Ще избягвам много стриктно детски рождени дни и фирмени партита в името на общественото здраве.

6. Трябва да кихам и кашлям правилно и насаме

Тук ще кажете, че е въпрос на възпитание и аз искам да ви попитам, ако аз съм една селянка, една простачка, какво правя? Как неща, градени с хилядолетия, се превъзпитават за една седмица? Ми мен ме е страх от собственото ми възпитание повече от самия вирус. Ако забравя? Ако в тоя момент говоря по телефона със счетоводителката ми и кортизолът ми е на макс? Като нищо ще кихна и ще ме пребият някъде. И не го казвам подигравателно. То е възпитание. Е, майка ми днес ми вика на излизане "Няма ли да се срешиш?" Аз не съм на седем, ако ме разбирате. Викам ѝ "Не! Достатъчно бях сресана тия дни." И към това същество обществото има очаквания.

Не знам...

След като ни сподели, че истински я е страх от момента, в който синът ѝ ще стане първи клас, Мая Цанева е тук, за да ни каже, че декември е един ужасен месец за несръчните хора. Няма как да се радваш на цялата празнична суматоха, изискваща печене, рязане, украсяване и куп други дейности от графата "ръчен труд", ако ръцете са ти завряни в... е, някъде, откъдето явно не могат да бъдат извадени, за да турят малко коледен възторг на клонче. Признаваме си, напрежението е голямо, а общественият натиск – още по-силен, защото се очаква всички да можем всичко, а макар и по Коледа, невинаги стават чудеса.


Ако някой ме попита харесвам ли Коледа, краткият отговор би бил „да“, а дългият „да, но...“ Това „но“, което прави празничният месец леко или силно дразнещ – според деня и задачите, не са обичайните заподозрени Марая Кери или Дядо Коледа, който търси бързи кредити заради Снежанка по бикини или заради адското пазаруване. Не, не и не. Ще понеса всичко това, но не и възторженото и захаросано желание да творим коледни красоти всички, заедно, по възможност в големи количества и с възторга на дете, получило барабан за празника.

Аз съм с голямо въображение, но с две леви ръце. Вървя в комплект и с чифт недовиждащи очи, което затруднява силно каквото и да е усилие за изрязване по-фини линии, рисуване на изящни снежинки върху меденки, а не на последно място прави почти невъзможно ръчното изработване на ангелчета или снежковци.

Спомените ми от часовете по трудово обучение в училище (леле, колко съм стара!), са свързани с адски усилия да ушия гоблен на коте или куче, да изрежа фигура на елхичка в линолеум и да сготвя подобие на сандвич с яйце и сирене. По рисуване ми пишеха добри оценки, защото бях и съм добра в абстрактното изкуство, но на никого не му стискаше да сподели или анализира какво точно вижда. Поради тази причина аз съм голям почитател и сериозен потребител на магазини и майстори на фини ръчно изработени вещи и бижута и на изкуството като цяло. 

Но в живота на всеки родител идва ОНЗИ месец – декември, през който всички кошмари (или мечти), свързани с печене на килограми празнични мъфини, курабии и сладки, се сбъдват, и то в добавка с доброволното, но желателно упражнение по „труд и творчество“, както си ги спомням от училище. И тогава голата истина кой е бил първи по трудово обучение, рисуване и готварство и кой е плел гердани от макарони като по-лесно и безопасно занимание, а после е пържил яйца и ял филии с кашкавал до първото сериозно гадже, лъсва като бронята на коледната шейна.

В края на октомври, за Хелуин, синът ми беше поканен на домашно парти. В чата след поканата веднага някой зададе болезнения въпрос: „Кой какво ще носи?“. Под него се появиха дежурните отговори –  мъфини, сладки, кекс... Аз прочетох и написах кратко: „Да взема вино?“. Няколко палчета потвърдиха нуждата от вино при наличието на около 10 деца, много шоколад, сок и сладкиши. Все пак реших да постъпя като отговорен родител и попитах дали да не донеса нещо и за децата. Виното ме освободи от участието в състезанието за мъфин на годината и купих за децата нещо зловещо – карти помагала за учене на букви и цифри на български, английски и немски. Признайте ми, че това изисква въображение и остава послевкус, по-силен и от болки в стомаха след кофа лакомства!

Но дойде декември и моите неволи продължиха. Настъпи време да нижем пуканки за тържеството на децата. Ето как протече разговорът в родителско-учителската група онлайн:

– Здравейте, моля, донесете наниз пуканки за калпачетата на коледарите.
– Колко броя?
– За момчетата. (Явно момичетата нижат пуканки, а момчетата ги носят и изяждат после)
Аз: Всеки за своето дете или някой за всички деца? (Моля те, моля те, някой да обича да си играе с пуканки!)

Пауза в чата

Майка 1: Аз мога. Ако някой иска, може да помогне.
Няколко възторжени емотикони летят в онлайн пространството.
Аз: Аз съм силно несръчна, но мога да купя пуканки.

Помислих си да напиша, че мога да предоставя вино за мезе и за утеха или награда за доброто дело, но реших да запазя благоприличие. Не бях сигурна дали след това нямаше да ми пратят проверка за благонадеждност. Подарих вино на майката след тържеството.

Отървах се и този път, ух... Но няколко дни по-късно дойде покана за работилница в занималнята в групата „за запознаване с народните традиции“ или накратко – елате да украсяваме елхички, да правим суровачки и т.н. Помислих да спестя информацията на сина ми по две причини – първо в същия ден имаше тренировка по карате, от което виждах много повече дългосрочни ползи, отколкото от клетия опит на майка му за народно творчество, и второ, защото той е единствената, но не и любима причина да се науча да сглобявам кораби, совалки и всякакви превозни средства. 

Обикновено първото сглобяване на конструктор с негово активно участие приключва на третата инструкция, а останалите 97 остават в моите крехки ръце и здрави нерви. Предполагам, че това ми се връща за пропуснатите часове в прилежно рисуване на принцеси и умилителни моменти в готварство вкъщи. Въпреки това предадох поканата на младежа, а баща му му обясни дългосрочните ползи от каратето. И така той каза „да“ на бойното изкуство и „не“ на народното творчество.

Но животът винаги намира начин да ти го върне. Дядо Коледа му донесе китара. А тя идва в кутия с неправилна форма и, за съжаление, в магазина нямаше добра жена със сръчни ръце, която да я обвие красиво и здраво в хартия с ангелчета. Но аз не съм вчерашна. Прибрах се, огледах се и какво се сетих? Имам мъж, син на инженер, с уклон към технически науки и точни измервания и прилежащия към него свекър. Е, малко са възрастни, за да минат за джуджета, но и те остаряват, нали... Връчих им китарата, хартията, ножици, тиксо и линия и ги оставих да си „играят“. Един час не чух ни звук, ни въпрос... и китарата беше опакована!

Сега остава да се справя с украсата на коледните ми курабийки. Станаха вкусни, но на вид напомнят повече на персонажи от филм за извънземни. Но Коледа е след цяла седмица и времето е мое! Стискайте палци коледните ми неволи да приключат със задоволителен успех!

Още от Мая Цанева може да прочетете тук.

Много често хората търсят професионален инструктор, за да свалят мазнините от конкретна част от тялото. Обикновено тя е коремът, краката (дупето) или ръцете (по-рядко), и ако в момента се разпознавате в това описание на партньорите ни от Live to Lift, продължавайте да четете и надолу.

При от 95% от тези хора, които смятат, че имат „проблемна зона“, всъщност става дума за следното:

Или човекът има много мазнини навсякъде и особено много мазнини на мястото, от което иска да свали,

Или човекът има много мазнини на мястото, от което иска да свали, и не забелязва колко много мазнини има и на останалата част от тялото си

Преди тези хора да мислят, че трябва да свалят мазнини от въпросната „проблемна зона“, е нужно да изпълнят няколко условия:

  • Да следват железен и смислен хранителен режим,
  • Да спортуват редовно, смислено и достатъчно здраво
  • Да спят и почиват като царе, за да имат ресурс за предните две.

С други думи - имат нужда да свалят мазнини навсякъде преди да се концентрират върху конкретна „проблемна зона“.

Защо съществуват „проблемите зони“ ?

Проблемните зони не че не съществуват, просто не са толкова разпространени, колкото на повече хора им се струва.

Истината е, че жените по-често смятат, че имат „проблемна зона“. Жените по-лесно забелязват „проблемната зона“, вместо да установят, че цялостно имат нужда да подобрят формата си.

Много по-лесно е да се оправдаем пред самите себе си с „проблемна зона“, вместо да си признаем, че имаме нужда свалим цялостно мазнини по цялото тяло, да влезем във форма и да започнем да се грижим по-добре за себе си.

Повечето хора, които смятат, че имат една „проблемна зона“, всъщност имат колекция от „проблемни зони“, но или не го знаят, или не искат да го признаят пред себе си.

Не е „проблемна зона“ дупето, ако смятате, че имате много мазнини по бедрата и/или дупето, но нямате плочки по корема. Както и ако смятате, че имате много мазнини по корема, а нямате релеф по ръцете и краката, то коремът НЕ е проблемната зона.

Ако имате много мазнини по ръцете, а вместо релеф по корема и краката имате мекичко, то и ръцете НЕ са проблемна зона.

Ако смятате, че имате прекалено много мазнини само на едно място по тялото си, първо се погрижете да се храните смислено и адекватно за нуждите и състоянието си, да се движите достатъчно и да тренирате така, че тялото ви да влиза в се по-добра кондиция и да спите и почивате толкова, че осигурявате нужния ресурс за предните две точки.

Това ще доведе в сваляне на мазнини навсякъде, тоест – и от „проблемната зона“!

Успех!

Диляна Йорданова ни изпрати този текст, който е писала преди години, когато малкият ѝ син е бил на по-малко от година. В него тя описва една-единствена случайна нощ от времето на второто си майчинство. Имала е и по-добри, и по-лоши, но тази нощ просто я е накарала да се почувства щастлива по „някакъв извратен, лишен от логика, майчин начин“. Ето я - час по час:

Малко след 23:00 ч.
Бебето спи от час. Аз съм свършила каквото мога и е време да… не знам как да го кажа.

Изразите „Приготвям се за сън“ или „Лягам си да спя“ за мен отдавна звучат утопично. Обличайки нощницата си, осъзнавам, че бляновете ми да се наспя са напълно неосъществими, но това не ме спира да фантазирам. Знам, че върша нещо, лишено от смисъл (все пак ще прекарам повече време извън леглото), но след като всички други го правят, нека се преструвам, че съм като тях – нормална.

Ето, вече съм в леглото, с нощница. Гасим лампите.

23:32
Отстранявам ръката на мъжа ми от областта на междукрачието си и се опитвам с лакът да му нанеса лека до средна телесна повреда, за да ме разбере правилно. Явно успявам, защото той кротко се обръща на другата страна и след минута вече спи като… като… ами, като мъж.

00:07
Започва се. Рев. Може би съм била задрямала, защото на път към детската стая се спъвам в нещо и се удрям в рамката на вратата. Добре, че рамката е здрава. Взимам бебето на ръце и тръгвам да въртя кръгчета из стаята.

В просъница забравям правилото за смяна на посоките при въртене и скоро губя равновесие. Залитам и за да не очукам полузатворената бебешка фонтанела, се подпирам на ръба на гардероба с глава. И без това не я ползвам. Напоследък и за красота не ми служи. Направо мисля да я дам за рециклиране.

Ударът до някъде ме разсънва и започвам да се държа предпазливо, спазвайки всички правила за приспиване на ревящо бебе нощем. Начинанието ми е увенчано с успех. Детето спи в ръцете ми. Полагам отпуснатото му тяло в леглото.

Но какво става? Децата имат всякакви вродени сензори, но най-страшният е този за ЛЕГЛО! Леглото е нещо противоестествено. На ръце можеш да изкараш цяла РЕМ-фаза и да влезеш в дълбок сън, но активира ли ти се Легловия Сензор, Бог да помага на околните! Цялото ти същество трябва да се напъне и да реве, колкото сила има, че и малко отгоре. Тялото ти трябва да извършва ритмични спастични движения, по възможност придружени с бясно ритане на крака.

Я стига, опитна майка като мен не се плаши лесно. Прилагам техниката „rolling stones“ - търкалям бебето из кревата, докато изпадне в умопомрачение. Рядко върши работа, но днес е щастливата ми нощ. Детето спи, опашкулено някъде между чаршафите в кошарата. Аз си лягам.

01:06
Детето почва да реве. Ставам. Нося на ръце. Люлея. Клатя. Подскачам. Проветрявам. Разхождам се из стаята. Детето изглежда заспало. Оставям го, лягам си и поглеждам часовника – 01:54. Мооооля?! Пропуснала съм почти един час от безценната ми, изпълнена с надежди нощ?

Айнщайн е смятал, че времепространството може да търпи изкривявания. Нещо, свързано с космоса и черните дупки. Знам го, защото моя мъж има нахалството да гледа научнопопулярни филми в моментите, когато след безгрижен ден, отдаден на майчинство, аз се самоубеждавам, че наличието на пулс и спонтанно дишане ме прави жив човек. Негодник! Не, не мъжа ми - Айнщайн. Да беше свършил нещо полезно, като например да прекара известно време в стая с ревящо бебе. Да пообикаля пространството с бебето на ръце и да преживее истинско изкривяване на времето…

01:58
Детето реве. Добре, това вече е удар под кръста. Отделих почти час за приспиване, а в замяна получавам 4 минути (които отделих на Айнщайн). Самоконтролът, който е единствената гордост в иначе проклетия ми характер, вече е на привършване. Грабвам тубата с лидокаинов крем за венци и изливам половината в примамливо отворената, ревяща бебешка уста. Размазвам по венците с бесни движения…

Сещам се за д-р Хаус. Простак! Гълта лидокаин във всяка серия, без да се замисли за майка си. Ти знаеш ли, докторче, какво ще кажат другите майки на твоята майка, ако се докопат до тази информация? Ще я разнищят! Най-подкрепящите им думи биха звучали като: „Как може да даваш на детето си такива отрови?“ и „Оооо, аз НИКОГА не бих дала това на моето бебче!“.

Облизвам от ръцете си остатъка от лидокаинов крем и бебешки лиги и подсушавам пръсти в косата си.

Бебето още реве. Нося бебе, гушкам бебе, люлея бебе, тръскам бебе… Лягам в 02:16. Справих се чудесно.

02:46
Бебето… точно така, реве. Правя се на умряла, но всъщност май по-скоро не се правя. Мъжът ми хърка до мен. В полусъзнание усещам как неговото хъркане нежно акомпанира на дрането в другата стая. Мъжете са чудно нещо. Една мутация на хромозомна двойка и резултатът е завиден непукизъм. Завиждам. И изобщо не е благородно.

Ставам, отивам, нося на ръце, но това вече не помага. Люлея, тръскам, предлагам вода - не става. Големият ми син грухти и се мята на съседното легло, бълнува от малък. Споменах ли, че мъжете са изумително нещо? Само на 7 години, а вече притежава основните качества на истинския мъж и най-вече липсата на съпричастност към ревящи бебета.

Представям си Международен Център за Изучаване на Мъжката Изумителност. Трябва да има някаква тайна, някакво вещество, което да изолират от мъжете, да направят ваксина срещу чувствителност и да я инжектират на майките с интересни деца. Нека започнат от мен!

Я, детето май е заспало. Оставям го в леглото, следва моментален рев. „Rolling stones“ не действа. Гушене, носене, преобличане, проветряване. Не. Правя мляко, давам мляко. Не.

3:15
Предавам се, хвърлям бебето на съпружеското легло, в което млякото е по-приятно за пиене. Подлагам дланта си, която явно действа приспивно на хора, забили ноктите си дълбоко в меката й част. Утре пак ще имам рани и ще ме боли, докато мия чиниите. И все пак тишината е прекрасна…

Ужасно съм уморена, но отделям част от времето си за проклинане на всички онези майки, които реагират с усмивка на оплакванията ми, че не съм спала отново. И сладко ми споделят „Аз научих моя да заспива сам и да спи по 9 часа“ или „Така е, защото детето усеща твоето негативно мислене и нервност“. При такива изказвания въображението ми се изпълва с картини, които, ако преминат в реално действие, ще ми осигурят няколко доживотни наспивания без право на замяна при строг режим.

Или пък другите жени, които казват, че трябва да съм благодарна, защото това е най-големия дар в живота на една жена. Трябва да знаете - само човек, който се е наспал може да бъде толкова жесток.

Стига! Време е за позитивно мислене. В моя случай това означава да мисля за другите, неколцина майки, които ми казват „Ти си добре, да знаеш моето дете какво е….“ Усмихвам се в просъница. Обичам ги тези жени! Отчаяни. Оплакващи се. Такива като мен, които просто не могат да разберат колко е лесно да гледаш дете.

Заспала съм! Знаех си, че понякога спя, просто нямам спомен за това на сутринта.

Следва още едно събуждане в неизвестен час и събития, които ми се губят, но след тях се потапям отново в сън. Това е раят! Сексът ряпа да яде! Изобщо, защо ли съм го практикувала навремето? Резултатът е изпълнен с множество странични действия, повечето от които водят до БЕЗСЪНИЕ.

06:20
“Готово, мамо, наспах се, беше чудна нощ, сега ще си играем ли?”
Ако имах пистолет, щях да се застрелям. Без да се замисля. Даже поглеждам с надежда към нощното си шкафче. Ами, няма пистолет. Ще се живее.

Следват ритници, викове, скубане, бутане и реалността се превръща в смесица от филм на Дейвид Линч и картина на Салвадор Дали. Надявам се някой да ме е отвлякъл и мислейки ме за умряла, да ме захвърли в някоя канавка. Там на спокойствие ще си отспя.

08:32
Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.

Нещо става. Надигам глава от възглавницата, слагам очилата на носа си, а после - с огромно усилие и трепет в душата - отварям очи. Съпругът ми вече е тръгнал за работа. Срещу мен седи бележка „ОБИЧАМ МАМА“, а до нея на един стол (охоо, ново постижение от развитието на грубата моторика!) се е изправило „бебето“, докопало е дистанционното на климатика и натиска копчетата с настървението на човек, който се опитва да навакса една година за една минута.
Машината на стената очевидно си взема сбогом с този свят, издавайки отчаяни ритмични писъци и известява предстоящата си гибел.

Нощта се е оттеглила много отдавна, просто аз го разбирам последна.


Още:

cross