fbpx

Рени Маринова е тук с един разтърсващ текст за повсеместната реплика "Да не дава Господ!", когато става дума за дете с увреждане. И за един прекрасен модел на социализация, който започва от нас, родителите.      

Надявах се, да не ме засегне толкова, че да седна да пиша тук, но ето - засегна ме. За майките ми е думата, онези – в черните тениски.

Днес пак ще излязат на протест пред парламента. Някои ще вземат и децата, заради които протестират – може би за да ги покажат, а може би и защото няма кой друг да ги гледа… знае ли човек защо.

Признавам си – случвало ми се е да сменя телевизионния канал, видя ли, че дават за тези майки в черно. И не, защото изпитвам жал – познавам такива жени и ви заявявам категорично, че нито една не би сменила орисията си. Нито една.

Това, което изпитвам е гняв. Примитивен гняв, дето ме прави лоша и устата ми почва да бълва клетви, все едно съм хваната от гората.

Аз съм убедена, че майките с черните тениски ще успеят да се преборят за правата на децата си, къде ще ходят да не успеят...

Истинският проблем е: Ами после? Законът ще се смени - да не би да е първият закон, дето ще се сменя.
И вицепремиерът и той не е първият, дето ще си иде. И друг идиот да дойде – и той не е проблем.

Проблемът сме ние. Публиката.

Тия, дето чукаме на дърво като видим дете с увреждане. Дето прошепваме „Да не дава Господ!” и мислено си даваме обет да станем по-добри, белким ни подмине съдбата на оная майка ей там, дето бута инвалидната количка.

Нека ви разкажа.

Синът ми беше на около три години, когато в руски сайт видях играчки, направени така, че да може малкото дете да свикне с мисълта, че не всички деца изглеждат еднакво. Мечето имаше само една лапичка, заекът беше с едно по-късо ухо. Най-сладко беше магаренцето – то бе с витилиго.

Нямах пари за този сет играчки, но в китайския магазин намерих нужното – мече, заек и една камила.

Останалото свърших с една ножица, игла и конец.

Не беше най-приятното нещо, което съм правила.

Сложих новите играчки в коша и ги разбърках с другите. Исках Момчил сам да стигне до тях.

И въпросите не закъсняха: Къде са му краката на камилчо? Защо Мечо няма ръка? Кой е изял на Зайо ухото?

Отговарях.

Обяснявах.

И така, докато той започна да си играе с тях, както с останалите.

Но разбрах, че усилията ми са дали резултат, когато на една детска площадка се появи ТЯ: русокоса и горделива, една чаровна Алиса, облечена в модерни дънки и с адактилия на лявата ръка.

Момчил харесва руси момичета. Особено, ако са и горделиви.

Той се завтече към нея и чух следния диалог:

  • Боли ли те? – попита я той, държейки я за „малката” ръчичка.

  • Не – отговори тя и не беше смутена.

  • Да си играем, а?

И се заиграха. Разбира се, след малко се и сбиха. Изчаках нещата да загрубеят достатъчно и чак когато видях майката на Алиса да отива към тях, реших да се намеся. И двамата ревяха с пълно гърло, Момчил беше издран по лицето, а девойката бе с оскубана коса.

Измрънках някакво извинение към Петя, майката на Алиса – но тя ме сграбчи за ръката и ми благодари, дето не съм хукнала да спасявам дъщеря ѝ.

- Разбираш ли – разказваше ми тя по-късно, на по бира – на мен ми е омръзнало да чувам за дъщеря си „Горкото дете!” Все предупреждават децата си да бъдат внимателни с нея, да я пазят…

За адактилията на Алиса Петя е знаела още като бременна.

Ехографът изплюл една зловеща снимка още в шестия месец. Петя се е подготвяла, ходела дори на терапевт, но въпреки всичко не успяла да остане равнодушна при първата среща с рожбата си.

Депресията ѝ продължила около година след раждането и „…добре, че беше Пламен, златен ми е мъжът!”

Момчил и Алиса продължиха да играят и да се бият всеки път, когато се видеха в крайдунавския парк, а Петя ме научи да не стискам зъби, когато чуехме случайно „Ох, горкото дете!”

Виждахме се няколко пъти и в София и тъкмо когато побоищата между децата ни започнаха да придобиват форма на флирт, Алиса замина с родителите си за Англия. Не успя да се социализира в детската градина, тук.

Сега Али е във втори клас.

Онзи ден Петя е публикувала нейна снимка във Facebook – малката определено е започнала да кокетничи, и ако не познавах майка ѝ, бих се заклела, че на осем години хлапето вече знае да си слага червило!

Запитах се: ако Алис бе останала тук, в нашата мила татковина, щеше ли още да е горделивка? Щеше ли да е такава кокетка - каквото трябва да е всяко момиченце на осем години, започнало да се досеща инстинктивно за силата на още дремещия си женски чар?

И най-вече: Щяхме ли ние да позволим?

С „Да не дава Господ на никого!” не го правим.

Господ ще продължава да дава.

Но бихме могли да поработим срещу собственото си невежество.  Няма дете, което е „горкото дете”. Всяко дете е дар.

И понеже знам, че най-трудно е да промениш себе си, да надскочиш предразсъдъците си – затова съм скептична.

Няма да го направим. Не ни се полагат усилия. Ще продължим да чукаме на дърво и няма да научим децата си да приемат различията. Когато казваме „горкото дете”, ние възпитаваме в тях чувство на съжаление, на снизходителност – те са ненужни, и по-често обидни за „различните” деца (които заради своите различия винаги са и с по-изострена чувствителност).

Не белегът травмира детската психика, а отношението на останалите към него.

Алиса ще си остане в Англия.

Филип ще продължи да е доволен, че му дават да гони топката зад футболната врата.

Майките с черните тениски ще успеят – къде ще идат да не успеят? Все едно имат избор...

Задавали ли сте си въпроса защо някои хора боравят с лявата въка, други – с дясната? Или пък, като сте били малки, са се опитвали да ви „поправят“ с мъчителни средновековни методи, за да станете „нормални“ десничари? Всъщност науката има какво да каже по въпроса и стига до интересни заключения, както виждаме в тази статия на Андрю Кребийл. Вижте някои любопитни факти и становища за левичарите и споделете своите наблюдения.

------

Драги левичари, вече съвсем официално според науката сте много специални.

В историята да си левичар се е разглеждало като слабост или нещо, което трябва да се преодолее. По дяволите, само преди 20 години проучванията сочат, че тези, които имат водеща лява ръка, умират по-рано и са склонни към повече инциденти. Защо? Вината не е ваша, левичари – живеем в свят, построен за десничари!

Вратите са направени за дясната ръка. Обикновени битови предмети, като ножици и консервни кутии, се правят за дясната ръка. Дори писането може да бъде повече от предизвикателство за левичарите.

Но проучванията разкриха някои интересни факти за левичарите. И се оказва, че има някои сериозни предимства на това да боравиш с лявата ръка – включително по-голяма вероятност да се отличаваш в спорта и да имаш по-добри умения за решаване на проблеми. Вижте какви са положителните страни на това да си левичар, както и някои забавни факти, които събрахме за вас.

Не знаем защо съществуват левичари

Въпреки че през годините са проведени множество изследвания, все още няма окончателен отговор защо някои хора са левичари. Има вероятност да е частично наследствено от майчината страна на родословно дърво. Друга теория е, че ако има повече тестостерон в утробата, има по-голям шанс бебето да има водеща лява ръка. В друго проучване близнаците е два пъти по-вероятно да бъдат левичари, в сравнение с останалия свят.

Не знаем колко хора по света са левичари

Различни проучвания сочат, че между 5 и 26% от населението борави с лявата ръка. Но тези цифри варират в зависимост от културата и района, който се проучва.

По-вероятно е левичарите да са добри спортисти

Около 25% от всички играчи на Главната лига по бейзбол на САЩ и Канада са левичари. И бейзболът не е единственият спорт, в който водещата лява ръка е предимство. В други спортове, като тенис, левичарите също са силно представени. Всъщност един доклад показа, че 40% от топ играчите на тенис са левичари. Тъй като движенията на атлетите с водеща лява ръка са различни, опонентите не са свикнали да реагират на тях. Спортистите се учат на рутина, а когато тя се наруши, резултатите се понижават.

Левичарството никога не е изчезвало

Едно време студентите левичари са били принуждавани да пишат с дясната ръка, в опит да се поправи това, което е било считано за проблем. Дори и при тези спорни практики, характерът на левичарството не е изгубен. Вместо оцеляване на най-силните, левичарството е нещо като „оцеляване на неочакваното“. В примитивните култури, например, 27% от хората, живеещи във военни райони, са левичари, в сравнение с 3% в спокойни райони.

Левичарите са по-добри в решаването на проблеми

Учените смятат, че левичарите са по-добри в дивергентното мислене – достигат до множество решения на проблема. В резултат на това те са по-склонни да градят кариера в областта на науката, изкуството и технологиите, в сравнение с тези, които боравят с дясната ръка. Известни левичари в тези области са: Мария Кюри, Лудвиг Ван Бетовен, Пабло Пикасо, Боб Дилън, Пол Маккартни, Бил Гейтс, Джулия Робъртс, Анджелина Джоли, Никол Кидман и Жан-Пол Готие.

Левичарството може да бъде предсказано преди раждането

Лекарите могат да разберат дали бебето ще бъде с водеща лява ръкачрез ултразвук. Повечето бебета, или 90% от тях, движат дясната си ръка и смучат десния си палец в утробата. Останалите 10 процента? Бъдещи левичари!

Левичарите са много добра компания

Докато проучванията за това дали левичарите са официално „по-добри“ мислители са неубедителни, има изключителни доказателства, че те са много умни. Известни левичарски мозъци са Алберт Айнщайн, Барак Обама, Бил Гейтс, както споменахме по-горе, и Нийл Армстронг. Никак лоша компания, която да запазим!

Повечето левичари се раждат от късна пролет до ранното лято

Проучване показва, че повечето левичари се раждат между март и юли. От тази информация можем да заключим, че повечето от тях са създадени между юни и октомври. Що се отнася до тези изследвания, резултатите не са красноречиви, но все пак е интересно откритие!

Днес на гости ни е Поли Пантева, която много стегнато и ясно ни е описала от какво я е било страх, след като е родила дъщеря си, а именно... ОТ КАКВО ЛИ НЕ!! Ние, естествено, я разбираме, все пак сме същите кукувици - Елисавета по-малко поради преднината с две деца, след които е попретръпнала, въпреки че и тя се изказа по въпроса със страховете: Страховете след като родиш – истинският филм на ужасите. И така, сега ви оставяме в ръцете на Поли, която ще ви разведе из своите най-големи страхове!

************************

Когато за пръв път станеш родител, страховете преминават в едно друго измерение. До скоро зрялото ти „аз“ е изпитвало ужас от зомбита в тъмното, от това да осъзнаеш, че си гол на роботното място и подобни (Какво? Само аз ли съм така?). После обаче нещата започват да стоят по друг начин. По време на бременността например те хваща шубето да не се обърнеш без да искаш (докато спиш, де) по корем. В момента това ми звучи адски абсурдно, но тогава... Страхът в родилната зала пък е тема на съвсем друга приказка, която в онези няколко часа изглежда безкрайна. И макар огромни, по време на своето случване, сега тези неща са просто една прашинка в сравнение с всичко преживяно след появата на малкото същество.

В болницата попаднах в една стая с много симпатично младо момиче, което се боеше от всичко. Как да повдигне от леглото новородения си син, как да го хване, как да му даде мляко и т.н. Аз, от своя страна, премятах дъщеря си все едно ми е пето дете. Преобувах я, упражнявах се да слагам памперси, разнасях я. Изобщо толкова горда се чувствах от своята ударна смелост, че нищо не можеше да ме бутне. Докато не се прибрахме у дома.

Първата баня...

Беше най-ужасяващото нещо, което ми се е налагало да правя. В стаята е толкова горещо, че ми се иска да си сваля кожата от гърба. Бебето виси надолу с главата над коритото, ти го държиш с една ръка, някой го полива с друга, то не знае какво му се случва и почва да реве. Тъкмо придобих някаква рутина в цялото това нещо, когато една вечер моята баба реши тя да поеме къпането. (Тук е моментът да спомена, че тя е работила като медицинска сестра и е къпала и преобувала стотици бебета, което до някъде обяснява дързостта на движенията ѝ). В момента, в който баба ми на практика потопи бебето под водата, вече бях в истерия. Тогава разбрах, че докато е в моите ръце, детето е в безопасност и къпането е лесна работа, с която предпочитам да се справям сама.

Щипка

За жалост, това съвсем не важеше за грижите около пъпчето. И до днес настръхвам като си спомня как тази жълта щипка беше закачена за нежната бебешка кожичка и как трябваше да се мърда наляво и надясно, за да може пъпът да се промие. Не го направих нито веднъж. С това се занимаваше таткото и добре, че е така, защото от толкова стрес щеше да ми спре кърмата. Честна дума!

Щрак

Мисълта за това, че трябва да изрежа подобието на нокти, приличащо по-скоро на обелки от кашу, ме докара почти до инфаркт. Първият път го направи лелята на бебето, която беше родила 9 месеца по-рано и хич не ѝ мигна окото. След това обаче трябваше аз да се грижа за това малката да не се надере докато спи. И имах план – да ѝ слагам ръкавички и да оставя ноктите да си растат на воля. Тя обаче предателски отказа да ме улесни и си сваляше сама „предпазителите“, така че в крайна сметка ми се наложи да се заема. Да си призная, три години по-късно все още ме облива пот при всяко щракване на ножичката, но сега поне има истински ръце, пръсти и нокти, които не ме плашат с миниатюрния си размер.

Бум

Заклевам се – предпочитам да ме лазят паяци и змии пред това да преживея отново гледката на падналото от леглото бебе – пльоснато геройски на земята и ревящо неистово. Още при звукът „бум“, преди да отворя врата на стаята, бях готова да се обзаложа, че умирам. За щастие, оцелях, но вече живеех с мисълта, че съм ужасна майка. Добре че са форумите, в които някои пишат как сами си изпускат децата, а на други това им се е случвало вече няколко (стотин) пъти. Действа особено успокоително на съвестта. Днес вече знам, че съм си супер, но тогава...

Ох...

Не можех да си простя, че съм позволила детето да падне. Може би точно поради тази причина до 1,3 г. държах малката за качулката и тичах, след нея (тя проходи на 11 месеца). При първото ѝ пускане съвсем сама, падна и си ожули носа. Дълго време се упражнявах да не и-кам и ох-кам при всяко нейно препъване и тупване. И успях. Към момента няма ли кръв, не се признава. Но много вода изтече, докато постигна това. А ако с поглед можеше да се убива, всички лели, баби и дядовци да са минали под ножа заради неизбежното „ау, детето падна!“. Ми, пада. Всеки ден.

Писъци

Представете си някой да ви изтръгне сърцето и да започне да го къса парченце по парченце, обаче някак си вие да сте живи и да усещате всяко впиване на нокти мнооого болезнено. Горе-долу така се чувствах първият път когато оставих детето в яслата. Такива неистови писъци, онова миличко „маааамаааа“ и лелката, която хем нежно, хем грубовато я избутва към стаята, докато аз рухвам в коридора. И така две седмици. После малката се разболя.

Градуси

„Термометърът показва 39 градуса“. Ей с тези думи ми се обажда таткото, докато аз съм на работа. Прибрах се около два дни по-късно. Или поне така ми се струваше докато спринтирах към нас. По пътя се чудех дали първо да удуша мъжа ми или да проверя детето. Когато стигнах, малката спеше. Цялата почервеняла от горещината, която излъчваше. Зомбита ли? С голи ръце щях да се бия, само да не се налагаше да стоя и да чакам лекарството да подейства, усещайки цялото безсилие на света. Просто вирус, който от онзи момент е полазвал детето няколко пъти. Температура – голяма работа. Но сега! А тогава това беше адът.

Болницата

Температурният ад е истински рай в сравнение с няколкото ни посещения до болницата. Първият път малката тръгна да се подхлъзва, аз обиграно я хванах за ръката и я изтеглих нагоре, за да не падне. А тя се хвана за китката и започна да пищи. Краката ми се подкосиха, главата ми забуча. Детето държи ръката си все едно е гумена и не може да я мръдне. Нито якето може да си облече. Стигнахме до спешното отделение. Лекарят там само хвана и изпъна ръката ѝ, след това я сгъна отново. Чу се „храс“ и детето спря да плаче. Оказа се, че при малки деца и особено момиченца се случва такова разместване на някакъв лакътен хрущял или нещо подобно. Било нормално. Супер, но се случи втори път след няколко месеца. Пак тичане към болницата, пак наместване... Кошмар. На третия път когато малката изкрещя, държейки се за китката, сама опънах и сгънах ръката ѝ. С цялото хладнокръвие на света.

Все още има неща, които ми качват сърцето в гърлото и ми връзват стомаха на възел. Децата са зверски изобретателни в откриването на неподозирани родителски страхове. Вече не сънувам, че съм гола в офиса.

За сметка на това всеки ден имам дежавю – омазан с крем телевизор, оставена на ръба чаша, цицина на челото, бъркане в окото...

А ужасите не са онова, което бяха. И никое изчадие, излизащо от кладенец с коса пред очите, убийствени пъзели, зловещи огледала, зашити усти или Чък Норис не могат да се сравняват със страха на една майка юнашка. Елате ми повече...

МАЙКО МИЛА ИЗДАВА ПЪРВАТА СИ КНИГА! ВЕЧЕ МОЖЕ ДА НАПРАВИТЕ PRE-ORDER ТУК, А МОЖЕ ДА ДОЙДЕТЕ И НА ОФИЦИАЛНОТО Ѝ ПРЕДСТАВЯНЕ НА 23 ФЕВРУАРИ – ПОВЕЧЕ ИНФОРМАЦИЯ ЗА СЪБИТИЕТО ТУК!

cross