fbpx

Да направиш аборт е сериозно решение, което понякога може да се вземе много бързо и лесно, просто защото стечението на обстоятелствата е такова. Надали има човек, който би искал да направи аборт, но надали има и такъв, който би искал абортът да му бъде отказан, ако такъв се наложи.

Е, оказва се, че живеем във времена, когато забраните за аборт не са екзотика или част от сюжета на “Историята на прислужницата”, а важат с пълна сила. Казваме това, знаейки, че няма нужда да гледаме чак отвъд Океана, тъй като от миналата година и Полша, която, както се казва, ей я къде е, също забрани абортите, дори когато плодът е с увреждания. 

Този текст гледа на аборта като възможност да продължиш развитието си и един ден да имаш семейството, което си представяш, и да бъдеш родителят, който искаш. Поне така е било за Даниел Кампоамор, която разказва своята история за нещастна връзка и аборт, последвани от щастливо и хармонично семейство.


Много малко неща могат да изкарат на преден план реалностите в живота ти така добре, както една непланирана бременност. Може, например, лесно да игнорираш знаците за токсична връзка или да възприемаш банковата си сметка, която се топи, като шега вместо като сериозен проблем. 

Та, когато година след завършването на колежа държах в ръце един положителен тест за бременност, докато живеех от заплата до заплата с (по всяка вероятност) алкохолизирания ми приятел, знаех много добре какво трябва да направя. Обадих се на най-добрата ми приятелка и на майка ми и след това звъннах, за да си запиша час за аборт.

Абортът като част от плана

Да приключа с нежеланата бременност беше план, който не търпеше възражения, защото имах много други житейски планове. Планирах да спра насилието, в което живея и което измъчваше семейството ми, така че нямаше как да отгледам дете с човек, каращ ме да се чувствам като смрадлива кофа за боклук. 

Планирах да стана финансово независима, а не като майка ми, която толкова разчиташе на парите на баща ми, че беше невъзможно да го напусне. Планирах да стана успял писател – план, който следвам още от дете, докато трескаво изписвах страниците на дневниците си с катинарче.

И макар че никога не съм планирала да се омъжвам, планирах да намеря някого, с когото мога да построя живота си; човек, който ме кара да се чувствам сигурна, обичана и уважаване – антипод на огромната част от мъжете в живота ми. Може би този план включваше изграждането на семейство, като в такъв случай имах намерение да бъда майката, която искам и трябва да бъда.

И тъкмо защото абортът стана част от житейския ми план, всичките ми други планове се осъществиха. Срещнах настоящия си партньор преди 8 години, докато списвах рубрика в The Seattle Times за перипетиите на ходенето по срещи. Година по-късно се появи днес вече 7-годишният ни син - с толкова сини очи, колкото са му и сега. Четири години по-късно се роди и малкият, който сега е на 2 – безстрашен щурчо, който обича да ме “прегръща най-хубаво” и да ми дава “целувки големи”. 

И дори при факта, че ми се налага да издържам работа от вкъщи, докато се справям с дистанционно обучение, приучаване към гърне, съкращения и безпокойството от нестихващата световна пандемия, мога гордо и безпогрешно да заявя, че съм майката, която исках да съм, майката, от която моите момчета имат нужда и заслужават, и майката, която никога нямаше да бъда, ако не бях направила аборт.

И не съм единствената.

По-голямата част от хората, правили аборт, са родители. Те вече са наясно какво е да изкараш пълна бременност, да минеш през болките на раждането, да издържиш безсънието и драстичната промяна в живота ти след бременността, и вече знаят как се отглеждат малки, изтощаващи те, очарователни, изнервящи хора.

Проучване от 2004 г., включило 1209 жени, правили аборт, отбелязва, че една на всеки четири свидетелства, че е приключила вече с раждането на деца, а 74% съобщават, че ако им се роди още едно дете, няма да могат да се грижат за тези, които вече имат.

Има и изследвания, които показват какво се случва с майките, когато им се отказва аборт – по-вероятно е да живеят в бедност, да нямат добра връзка с децата си, а децата, които вече имат, да срещат определени трудности в развитието в сравнение с връстниците си. 

Същите проучвания отчитат, че когато на жена ѝ се отказва достъп до такава медицинска услуга и грижа, то тя е по-вероятно да остане вързана за партньор насилник – точно както аз щях да бъда. Също така е по-малко вероятно тези жени да имат някакви амбициозни планове за следващата година – планове, които аз имах. 

В допълнение към всичко това идва и фактът, че тези жени обикновено са с по-ниско самочувствие и изпитват по-голяма тревожност – неизбежната развръзка на историята, която щеше да сполети и мен, ако бях останала в нездравословна връзка, докато отглеждам дете, което не искам и за което не мога да се грижа адекватно.

Нека да е ясно, че човек, който няма абсолютно никакво желание да ражда или да става родител, има също толкова сериозна причина да направи аборт (или аборти), както и всички останали. Това, че физически можеш да имаш дете, не означава, че непременно трябва да имаш или трябва да бъдеш принуждавана да раждаш. 

Но реалността е, че 66% от жените, които правят аборт, планират да родят, когато са по-възрастни, финансово стабилни и в подкрепяща връзка. А като се има предвид сигурността на аборта – по-безопасен е от колоноскопия, от вадене на мъдрец или сливици, 14 пъти по-безопасен от раждането и не засяга способността ви да имате деца занапред, както твърдят ревностните противници на аборта, – то той често прави така, че хората не само стават родители в бъдеще, ами и стават добри родители. Стабилни родители. Обичащи родители.

Законодателни промени

В момента 6 щата в САЩ разполагат само с една клиника за аборти. Тексас забрани подобна грижа на територията на щата, правейки всички аборти над 6 гестационна седмица (когато повечето жени не знаят още, че са бременни) незаконни. Още 7 щата планират подобни забрани на абортите, което ще направи получаването на такава услуга и медицинска грижа много трудно. 

Тези абсолютно престъпни закони са създадени и гласувани от хора, които твърдят, че ценят родителите – че уважават майките и всичко, което правим. Тези хора се крият зад високопарни приказки за “семейни ценности” и “свещеност на майчинството”. 

Но ако наистина искаха да ни помогнат да сме най-добрите родители, биха създали и гласували задължителен платен отпуск по майчинство и бащинство, достъпна детска грижа, еднакво плащане за една и съща работа, и щяха да се борят да намалят майчината смъртност. 

И щяха да направят аборта колкото се може по-достъпен.

Нямаше да съм внимателната и обичлива майка, която съм днес, ако го нямаше абортът ми, както и медицинските специалисти, които го направиха възможен. Синовете ми нямаше да имат това, което всички деца заслужават – уютен дом с храната, от която имат нужда, с играчките, от които определено нямат нужда, и с хората, които страшно много са ги искали да се появят на този свят. 

Синовете ми никога няма да се почувстват като резултат на правителствено разпореждане, като вторичен продукт на законодателство против абортите, което ги прави “последица от секс”. Вместо това ще се чувстват така, както аз копнеех да се чувствам като дете - ценени. Уважавани. Обичани. Искани.

Потръпвам само при мисълта какъв щеше да е животът ми или каква майка щях да съм, ако абортът не беше част от семейното ми планиране. Но понеже беше, имам синовете си, а те имат мен – една добра майка. 

Елизабет Броудбент разказва какво значи да живееш с родител нарцисист и как да го познаем. Това описание важи не само във връзката деца-родители, но и във всички други отношения. Белезите не са много различни и ако ги разпознавате, замислете се дали не сте в токсични отношения, което има опасност да ви наранят по особено тежък начин.


Родителите могат да объркат нещата по много начини. Но израстването с родител нарцисист оставя по-специфична следа. Никога не сте достатъчно добри. 

Постоянно подлагате на съмнение собствената си стойност. Имате проблем да заявявате нуждите си. Добрината може и да ви обърква и да се чудите къде ще свърши всичко това. В крайна сметка добрината винаги е идвала под условие – някой иска нещо от вас. Научавате се да поставяте под въпрос всичко. 

Научавате се и да се съмнявате дали наистина имате родител нарцисист. Толкова са ви оплели в мрежата си от лъжи, че дори не можете да възприемете идеята за ужасната им токсичност. Дори и да успявате да си признаете, че не са съвсем като другите родители и че вашето детство не е съвсем като детството на другите, да ги наречете нарцисисти ви се струва… невъзможно. 

Не са чак толкова лоши. В смисъл, лоши са. Но не по този начин.

Отне ми години и една пандемия, за да го осъзная. Както и дълго време, за да приема, че съм расла с нарцистичен родител. Но щом разпознах поведението, се почувствах свободна – всичко придоби смисъл. Детството ми си падна на място. Спомних си разни случки, които преди ми се струваха нормални, и си казах: “Какво, по дяволите, се е случвало тогава?”.

Тези спомени ме огорчиха и все още ме нараняват от време на време. Болезнено беше да осъзная дълбочината на загубата, която съм понесла в лицето на нарцистичния ми родител. Много хора са ми споделяли, че чувстват загуба заради прекъсване на връзката с родителите си. При мен не е така. Аз скърбя за родителя като цяло. Не скърбя конкретно за този човек, който е мой родител.

Може би никога не сте се чувствали достатъчно добри. Може би имате поразително ниско самочувствие. Може би се чувствате сякаш нещо в детството ви не е било както трябва. Може би осъзнавате, че родителят ви не е страхотен и някъде в главата ви същото нашепва и едно тъничко гласче.

Ето как да разпознаете дали имате нарцистичен родител.

Ти = те

Постиженията и усилията ви са считани за директно отражение на тях самите, затова по-добре да не се дъните. Много родители искат децата им да са перфектни. Но нарцистичният родител го изисква, защото той вижда представянето на детето си като продължение на самия себе си и жадува за допълнителна възхита и внимание. Това е една от ключовите черти на нарцисиста, според Medical News Today. 

Когато хората хвалят детето, те хвалят и нарцистичния родител. Детето може да изпълни мечти, които нарцистичният родител никога не е успял, или пък родителят може да живее чрез детето си. И поради това те изискват да сте перфектни. 

Например след тренировка може да ви се е налагало да изслушате дълъг списък от неща, които не сте направили както трябва, и как точно да ги коригирате. Родителите ви може и да са се радвали много на постиженията ви и дори да са ги преувеличавали. И ако не успеете в нещо (аз например не успях да вляза в колеж от Бръшляновата лига), започват шумни извинения пред роднини и приятели. 

Нарцистичният родител има две лица

Нарцистичният родител е очарователен и симпатичен в общество, а в личния си живот може да видите много черти, които не го представят в позитивна светлина. Може би майката от училищното настоятелство, която би направила всичко за всеки, в същото време има нерационални изисквания към децата си. Винаги е мила, но вкъщи крещи и мачка хората. 

Най-вече се забелязва липса на емпатия към другите, която се маскира в публичното им представяне. Липсата на емпатия всъщност е една от ключовите черти на нарцисиста. Отдавна сте разбрали, че не можете да очаквате истинска емоционална подкрепа от родителя си, без значение колко добре се прави пред останалите. Изглежда, че не забелязва (или не му пука) как ви засяга поведението му.

Например, като дете, когато сте плакали за нещо, обикновено не ви е предлагана утеха, а когато това се е случвало, е било странно. Ако са ви тормозили в училище, този родител едва ли ви е симпатизирал, а може би често се е случвало да хвърли вината върху вас. Разочарованието ви от нещо е било пренебрегвано. Но всичко това е проличавало само насаме. 

Добре е да изразявате благодарност

Специалистите отбелязват, че нарцисистът винаги ви напомня за задълженията ви към него. Ако ви е напомняно постоянно да благодарите за всяко нещо, което родителят ви прави за вас, може би сте отгледани от нарцисист. 

Неща, които правят родителите на другите деца за тях просто така, при вас са изисквали сериозни благодарности и горко ви ако не изразите тази благодарност подобаващо. 

Завист: към тях и към другите

Нарцистичният родител вярва, че другите хора му завиждат по ред причини, но също така и той самият завижда на останалите. Например, другите хора може би искат неговата позиция, авторитет, богатство или успех и в същото време този родител говори грубо за други хора с повече авторитет, богатство и успех.

Ако родителят ви се е хвалил за авторитета, който има пред останалите, но всеки друг, постигнал повече, го е направил по нечестен или насилствен път, то е много вероятно да имате родител нарцисист. 

Моите родители обожаваха да се хвалят с антиките си и гледаха с презрение на всеки, който си купува съвременнни мебели, но страдаха от жестока класова завист: богатите бяха ужасни хора. 

Нарцистичните родители отрязват хората

Какво толкова може да ви направи детето ви или брат ви/сестра ви, за да не говорите повече никога с него (освен насилие)? Помислете. Нарцистичният родител отрязва хората. Ако не сте съгласни с тях или не правите това, което искат, не отговаряте на идеалите им или не се държите по начин, по който те искат, ще бъдете отрязани. Може би сте ставали свидетели как правят това постоянно – с приятели или може би с роднини. 

И дори и да не ги отрежат изцяло, не пропускат възможност да ги омаловажат и се виждат с тях колкото се може по-малко. Имате ли роднини, които родителите ви презират, за които говорят лошо, и то с аргументи, които не разбирате? Ако родителят ви е оставил следа от прекъснати приятелства и връзки след себе си, замислете се защо. 

Не могат да се извиняват

Тези хора не могат да се извиняват, защото не могат да си признаят, че са сгрешили. Ако никога не сте чували от родителя си “Извинявай”, има голяма вероятност да е нарцисист. Отне ми много време да осъзная, че реалните хора в истинския свят се извиняват, когато сбъркат.

Самите вие може да имате проблем с извиненията по тази причина. Дори може да виждате извинението като проява на слабост, а споровете не като шанс за постигане на компромис, а като битка, в която единият излиза победител, а другият губи. Не това е целта на споровете. Осъзнах го чак в края на 30-те ми години. 

Нещо повече, може да виждате спор дори в дискусия и да изпитвате затруднения да приемате критика, защото критиката без гняв не е нещо, на което сте свикнали. Това е още една черта на нарцистичния родител. Каквато и да е критика се посреща с гняв – никога не е от полза и винаги, едва ли не, е лична нападка. 

Може да сте израснали с нарцистичен родител. Той може да има клинично проявление на нарцисизъм – с диагноза, или не. Така или иначе това поведение вероятно ви е увредило по някакъв начин. И е добре да успеете да го окачествите по правилния начин, за да се справите с него. 

Понякога се оказва, че искаме доста неща от децата си, за които те дори не подозират. Особено ако са съвсем в невръстна възраст, както детето на Лили Виденова в първата от трите истории, които ни разказва в този текст. А той е чудесен пример, че родителските амбиции невинаги са най-доброто за децата. Затова не е лошо да го караме по-полека. Важното е да сме живи и здрави.


Посвещавам този текст на сина ми, който наскоро навърши пълнолетие, и по всички писани и неписани закони вече нямам право да се бъркам в живота му. Но имам право да го поучавам и да изказвам мнението си, докогато си искам. Или поне докато той в крайна сметка не се изнесе от вкъщи или не ме сиктирдоса. Независимо от поредността на тези две събития. 

Иде реч за оная родителска амбиция, за която винаги съм твърдяла с убеждението на арабски терорист, че въобще не се отнася за мен. Детето ти да е номер 1! Във всичко! 

При мен тя достигна точно три върха, като след всеки един си казвах: „Отказвам се! Никога повече!“. Силно се надявам да не взема да намеря и четвърти, че с мен никога не се знае. Затова подарявам този текст и на себе си, защото спомените за тези амбициозни планове ме карат да се смея и да си казвам: „Боже, наистина ли?!?“.

Връх № 1 – Снимката

Това е историята на една невинна снимка на най-страхотното, най-красивото и съвършено бебе на света, за която правихме специална сесия, така че да застане под определен ъгъл ухилен като пача. 

Целта на сесията беше да изпратя снимката в известно бебешко списание и да участвам в конкурс за най-красиво бебе, което да окичи корицата на следващия брой. Ма как няма да участвам, бе, та моето е най-най-красивото. Да не говорим, че в предно издание на същото това списание беше публикувана снимката на бебето на моя съученичка и със сигурност знаех от нея, че нещата не са нагласени. Речено-сторено. 

Пращам снимката и чакам новия брой със затаен дъх, защото вече съм отделила бюджет да изкупя всички списания от будката и да ги подаря на роднини, приятели, колеги, познати и обикновени хора. Въобще на всеки, който срещна по пътя си. 

Междувременно със самочувствие на звезда обикалям с количката калдъръмените улици на квартала, в който живеех тогава, избягвайки старателно сбирките на майките, в които се обсъждаха битовите навици на кварталните бебета и кипеше съревнование за най-спало, акало и яло бебе. 

Както споменах, аз не съм от ония, дето се съревновават. Хич! 

За доказателство най-първите пъти, в които изкарвах сина ми на разходка, се обличах като за изискан коктейл – на токчета, с чанта в тон с обувките, блуза, пола, абе, въобще не майка, а извънземно от планетата на супермоделите майки. Така! 

Това трая към 2-3 пъти, в които ми се налагаше да се прибирам на бегом, защото онова нещо в количката се съдираше от рев по неустановени причини. Тоя бегом за малко да ми изкълчи краката, да не говорим за всичките локви под паветата, които подобно на мини, разпръскваха приятна кал върху глезените ми веднага щом ги настъпех. 

Съответно окаяният вид, в който се прибирах, предопредели по-нататъшното ми преминаване в режим обикновени дрехи и ниски обувки, които с течение на времето нарекохме „миризливки“ (няма да уточнявам защо). Както и започнах да присъствам на кварталните сбирки, на които смирено слушах за бебета еднорози в безуспешни опити да разбера защо, аджеба, точно моето перфектно дете постоянно реве.

И ето така идва сюблимният момент, в който новият брой на списанието е вече в будката. И, о, ужас! На корицата се мъдреше снимката на друго бебе – отроче на тогавашни бг випове (няма да споменавам имена да не вземе някой да се обиди). 

Разочарованието ме залива като лавина, отчаянието е още по-дълбоко. Нещата стават крайно трагични, когато установявам, че снимката на моето най-перфектно бебе дори не е публикувана в страничката със снимки на други бебета, които, да речем, не са толкова съвършени, нито пък имат известни родители, но журито е преценило, че са сладки и им е отделило ценно място на страниците на своето списание.

Разревавам се! Толкова ми е болно! 

„Всичко е с връзки!“, казвам си, обсъждам надълго и нашироко този велик проблем с всичките ми приятелки, които по онова време нямаха деца и си нямаха грам идея защо се вълнувам толкова, но ме слушаха милинките. 

Даже един ден дойдоха с мен в „кафето на майките“, където обърнах три малки джина в чест на окончателното спиране на кърмата ми и за да „отпразнувам“ резултата от участието в конкурса. В резултат на което едната гушна бебето, другата забута количката, а аз вървях след тях на зиг-заг, обяснявайки че изобщо, ама изобщо не съм пияна, просто ме е хванало бързо, защото не съм пила от има-няма година и половина и имам право да се напия от мъка или от радост. Все тая... 

Та с този окаян завършек приключи първото ми катерене на връх №1 на родителските ми амбиции.

Връх № 2 – Математическата гимназия

Еее, кой не знае семеге, кой не е слушал за него. Тази велика амбиция се зароди още в най-ранна възраст на моето отроче. Видите ли, двамата му братовчеди пък са точно от ония деца, които до 7-и клас учиха в СМГ, а след това – в Немската. Път-мечта за всеки софийски родител. Сещате се, че нямаше как да не се кача на това влакче. Щом братовчедите му могат и сина ми може. 

Значи по онова време вече съм разведен родител с минимално, да не кажа почти никакво, участие от страна на бащата, но това мен не ме спира. Аре бе! Повличам с мен и най-добрите ми приятели, чиято дъщеря е на възрастта на моя син и в общи линии споделяме еднакви проблеми и амбиции. 

Записваме децата на курс, но сме пропуснали нещо важно – децата вече са четвърти клас, а за да има успех, подготовката е трябвало да започне още в трети. Понеже съм си имала други грижи, тази важна подробност някак ми е убягнала, но си казвам “Аааа, моят син е умен, бе, номер едно е, бива го с математиката и от четвърти клас става. Ще се справи!”. 

Та тръгваме на курс всички заедно. Заедно, защото курсът е в събота от 8:00 до 10:30 и ние освен че ги караме, седим като прани гащи в близкото кафе, за да ги чакаме да свършат. Навън е студено, спи ни се, както казах по-горе – събота е... Но нищо. За добро е. 

На моя син хич, ама хич не му се ходи, задачите са му сложни, въобще цялото начинание е нещо абстрактно и толкова далече от компютъра, картите Югио и легото, че не спира да мрънка и да се оплаква колко несправедлив е животът с него. „Един ден ще си ми благодарен!“ му казвам и сама не си вярвам. 

И така стигаме до трети етап на курса, който се провежда някъде през февруари, и аз съм вече сериозно отчаяна. Резултатът е среден, желанието му нулево, но аз не се отказвам. Идва и пробният тест. Заклевам сина ми да си провери задачите минимум 10 пъти и да не си тръгва преди 12:00, защото ще дойда да го взема точно тогава и нито минута по-рано. 

Разбира се, всичко това е лъжа, за да го накарам да остане дотогава и да си провери внимателно задачите. Някъде към 11:00 обаче ми звъни и ми казва, че всичко си бил написал и проверил и че повече не можел да седи вътре, затова е излязъл на двора и ме чака. На –15 градуса! Ох, да му се не види. 

Връщам се почти на бегом и какво да видя – синът ми увиснал на оградата на училището, плетената му шапка килната на една страна, а един тъжен зелен сопол се точи бавно от лявата му ноздра. Якето е разкопчано, целият е мръсен, защото докато е катерил оградата е обрал цялата прах и мръсотия от железата ѝ. С най-тъжния и окаян поглед ми казва жално: „Мамо! Моля те, не ме води повече тук!“ Разревавам се. 

И с това изкачването на връх № 2 приключва. Сбогом, СМГ!

Връх № 3 – Първа английска гимназия

Чисто статистически бих казала, че това е връх № 4, но няма да съм напълно права, защото родителската амбиция с кодово название НВО (Национално външно оценяване) не е баш амбиция, а обща мелачка, в която щеш не щеш влизаш. Пък каквото стане! 

Това, което стана беше, че го приеха в Първа английска и аз честно, заклевам се, изкарвам една блажена година, наречена 8-и клас, в която не се напъвам за нищо, свързано със сина ми. Първо защото той някак си беше научил английския без никакви странични курсове и второ защото наистина, ама наистина вече не ми пукаше.

Само че така си мислех. Защото дойде 9-и клас, в който започнаха да се изучават всякакви предмети, и то все на английски. Първият срок е някак странен – на всичките ми въпроси как върви ученето и дай си бележника получавах спорадична информация, и то когато беше в настроение. 

И в този леко тревожен дух идва и междусрочната родителска среща. Отивам аз с притаен дъх и сядам на един чин. До мен се настанява бащата на негови съученички, заговаряме се, човекът чистосърдечно споделя колко добре се учели децата му и как той е дошъл, едва ли не, проформа. 

Прехапвам си устните, щото не знам какво да кажа, ни бележник съм видяла, ни оценки, ни нищо, цял 8-и клас съм изкарала в блажено неведение. Възпитано отговарям на човека, хваля децата му, ще ми се и аз да мога да кажа за моето същото, но… 

Тихичко кръстосвам пръсти, надявайки се като видя дневника да му кажа на тоя баща: „На ти! Виждаш ли! И моят син има само шестици и яде бонбонки тик-так“. Или нещо от сорта... 

Започват да влизат учителките една по една, казват каквото имат да казват за успеха на класа и в някакъв момент всяка една от тях започва да пита кои са родителите на В. и Г. 

В. е моето дете. 

Плахо вдигам ръка. Една руса глава по диагонал на мене прави същото – майката на Г. Всички родители вперват очи в нас и ни оглеждат хубаво. Изчервявам се. К'во па толкова да е станало… „Ами, вижте, трябва да поговорите с децата си, само двойки и тройки тоя срок.“ Решавам, че това е само по първите 1-2 предмета, чиито учителки се появяват. Но уви. 

Същото се повтаря с всеки един новопристигнал учител (с изключение на този по физическо), включая и двете по английски. „Да, да, разбира се, че ще му обърна внимание! Да! Нали знаете! В такава възраст са, че…“, свивам безпомощно рамене. А вътрешно вече съм отвъртяла няколко шамара, спряла интернета за вечни времена и за всеки случай съм му взела компютъра и телефона. Отново за вечни времена! 

Бащата на съученичките ме успокоява: „Спокойно! И аз на неговата възраст бях така, пък все някак изкласих. С 5 и 45!“, доналива сол в раната той. Въртя отчаяно очи, аз съм тотално провалилият се родител, който иска да се махне максимално бързо, за да изпълни злокобния си план. 

След като съм оцеляла от това мъчение, за пръв път от много време насам се обаждам на баща му и някак успявам да му излая как аз повече това дете няма да го гледам, да си го взимат там с новата му жена и оттук нататък въобще не ме интересува. Заминавам за някоя държава в третия свят, където няма амбиции, интернет и родителски срещи. Ще заживея с някое племе, ще уча голите аборигени на английски и изобщо няма да се сетя да се върна. Никога! 

С тези животоспасяващи мисли се прибирам вкъщи, решавам, че ще съм спокойна, няма да избухвам, призовавам духа на татко („О, татко, където и да си там на небето, помогни ми да запазя спокойствие.“), викам си “Оммм” и това е. Поканвам кротко сина да си поговорим. Тийнейджър е, не върви да му се развикам от вратата. 

Някъде на втората минута скандалът е станал толкова грандиозен, че той си грабва раницата и ми заявява: „Отивам да живея у баща ми!“. „Чудесно! Той вече те чака!“, отговарям в същия дух аз. След като вече се е изнесъл, провеждам още два вече по-спокойни разговора с баща му, в които се разбираме, че детето ще се прибере ако не на другия, то поне на по-другия ден. Горе-долу така и стана. 

Когато той се прибра, за пръв път седнахме и проведохме разговор като големи хора. Извиних му се. Извини ми се. И ми каза сериозно: „Виж, майка ми, това че са ми ниски оценките сега, не означава, че съм тъп и не уча. Просто трябва да свикнеш, че нещата невинаги стават, както ти искаш“. Останалото няма да ви го предавам, че ще почнем дружно да циврим тука. Но резултатът беше, че от този момент нататък започнах полека да напускам всички малки и големи състезателни писти, на които се бях застопорила тогава. 

А детето... Детето тази година взе стипендия за успех, продава картофи на една сергия, кара кола, има си гадже, собствени амбиции, научи трудни уроци, разказва ми най-подробно как е минал денят му, умее да готви и твърди, че е един щастлив човек.

Така че към днешна дата единственото състезание, което все още искам да спечеля, е 700 точки на онлайн Скрабъл срещу робота и смятам така да остане още дълго време. Та горе главата! И да не стане това, което искате, ще стане това, което трябва! Бъдете здрави, обичани и щастливи! Наздраве!


За много хора отстрани това да си гледаш децата вкъщи изглежда като безметежна отпуска, като една безкрайна разходка в парка, като лелеяна почивка. И само да си се оплакал за нещо, веднага скачат насреща, за да ти обяснят, че няма от какво да си недоволен. Така се е случило и с авторката на текста, която иска да каже на всички възмутени само едно: това, че си си вкъщи, не значи, че не работиш, и то здраво.


Миналата седмица няколко души коментираха във фейсбук какъв “късмет” имам и колко “благословена” съм, че мога да си стоя вкъщи и да си гледам децата. Свикнала съм с такива коментари, но по някаква причина, докато се взирах в думите този път, осъзнах, че те провокират особени чувства в мен. “Ако имаш щастието да си стоиш вкъщи със сина си, трябва да си благодарна за това”, обясняваше един от коментаторите, едва ли не мъмрейки ме.

И макар че разбирах идеята му и действително съм щастлива да си гледам децата, също така мога да кажа, че коментари като този пропускат много от цялата картинка. А то е, че да гледаш децата си вкъщи не е неописуем късмет и манна небесна.
Оставяме настрани факта, че да се грижиш вкъщи за малки деца, е адски трудна работа, и то работа, която, ако трябва да съм напълно честна, не ми идва отръки. Истината е, че съм се постарала доста, за да намеря решение, което да става за нашето семейство, за да мога да съм с децата вкъщи през по-голямата част от времето.

Когато говорим за майките или бащите, които остават у дома, за да гледат децата, като “късметлии” или “привилегировани хора”, изпускаме някои важни факти.
Първо, повечето родители, които не работят и гледат децата, не са имали избор. Детските градини са толкова скъпи, че майка като мен с четири малки деца няма как да си ги позволи. И второ, обикновено родителите, които гледат децата вкъщи, вършат и друга работа: или работят от вкъщи, или ходят на работа с нетипично работно време, за да допринасят за прихода в семейството. Така че, ще ме прощавате, но късметът няма нищо общо.

Разбира се, това не важи за всички. Сигурна съм, че има и такива, които могат да си позволят да си останат вкъщи, защото партньорите им изкарват достатъчно пари и не е кой знае какво да се лишат от единия приход, но хайде да сме честни - това не е реалността за повечето родители.

Работя неуморно, за да мога хем да съм с децата, хем да изкарвам пари като на пълен работен ден, вършейки неща от вкъщи. Работя нощем и много рано сутрин, работя всеки уикенд, работя на всяка ваканция. Работех, дори когато започнаха контракциите ми с четвъртото дете, и така и никога не съм имала истински отпуск по майчинство. Не гледам телевизия и животът ми е доста скучен: работа, пране, пазаруване, деца, изплакни, повтори. Няма много свободно време и приключения и, честно казано, няма и много безкрайно забавни моменти. Правя всичко това, защото гледането на децата вкъщи е приоритет, а не защото съм “късметлийка” да се размотавам през живота просто като домакиня.

Не ме разбирайте погрешно, страшно съм благодарна за живота си. Благодарна съм, че членовете на семейството ми са здрави. Благодарна съм, че не ми се налага да оставя децата си в потенциално опасната среда на детската градина, защото съм принудена да работя традиционна работа. И съм благодарна, че работата на съпруга ми ни осигурява здравни осигуровки, за да може аз да работя като фриленсър. Давам си сметка за различните привилегии, които са се натрупали, за да може това да е реалността за нашето семейство.

Време е обаче да си дадем сметка, че всекидневието на родителите, които остават вкъщи, за да се грижат за децата, обикновено е пълно с трудни избори, компромиси, стриктни бюджети и обилно мислене извън рамките относно това как да се подрежда животът им. Съвременният родител, който се грижи за децата у дома, няма много общо с изградената обществена представа за това, и само ако сме достатъчно открити по темата, можем да помогнем на всички бъдещи родители да се справят по-добре с това, което ги очаква.
Така че, моля ви се, не ми обяснявайте каква щастливка съм, защото щастието е само част от уравнението.

В поредицата си Наръчник на (п)объркания пациент адвокат Мария Шаркова напомня, че медицинският персонал трябва да работи в атмосфера, която създава необходимите условия за нормално изпълнение на задълженията му, но това не може да бъде „на гърба“ на пациента.

Мария Шаркова е управляващ съдружник на 
„Шаркова и партньори“
Работи като адвокат основно в сферата на медицинското право и проблемите, свързани с управлението и функционирането на лечебните заведения, обществено здраве, анализ и приложение на здравното законодателство, процесуално представителство. 
Нейни публикации по различни медицинскоправни теми може да следите и в професионалния ѝ блог mariasharkova.com

България, 2019 г. болница в гр. София, педиатрично отделение: Двегодишната Елена* се лекува от инфекция на бъбреците, придружавана от майка си Ваня. Тъй като трябва да се направят контролни изследвания на Елена, лекар и лаборант влизат в стаята и казват на майката, че трябва да напусне, защото ще взимат кръв на детето. Ваня не желае да остави двегодишната си дъщеря сама в такъв момент, дъщерята стиска мама за ръката и я гледа в очите.

Оказва се, че вътрешни правила задължават родителите да напускат помещението, когато се взима кръв на детето. Това било задължително правило, а ако се направи изключение, щял да стане прецедент и „всеки да иска“.

Ваня моли персонала да остане, следва отказ. Тя е категорична, че няма да остави дъщеря си сама в такъв момент. Те отказват да вземат кръв на детето и да извършат контролните изследвания. На родителят се обяснява, че е длъжен да се подчинява. И че ще се съгласят да извършат изследването в нейно присъствие, но трябва да им посочи разпоредба от закона, която да ѝ дава това право.

Гренобъл, 2018 г. Университетската болница, детско интензивно отделение: На стаж съм в болницата и през следващите 12 часа ще дежуря заедно с една от сестрите в Интензивното детско отделение. Прави ми впечатление, че във всяка стая има поне по един родител, а някъде и двама. До леглото на детето дори има специални кресла за тях, сестрите водят разговори тихо и продължително с всеки родител, който желае.

Намирам се пред една стая, в която е настанено новородено след тежка сърдечна операция – майката и бащата са до него, а сестрата ми казва: „Сега ще попитам майката съгласна ли е да влезете при тях. Тя говори руски, а вие сте българка, нали? Струва ми се, че ще е щастлива да чуе близка до нейния език реч. Ужасно са притеснени.“

Аз обаче повече се интересувам от причините, поради които родители са допуснати в интензивно отделение и никой не върви след тях да ги хока, няма надпис на вратата:
„Информация между 12 и 13 часа!“
„Не звъни!!!!!“
„Тук не е информация!“

Питам как така допускат „цивилни“ в интензивно отделение, дори когато сестрата провежда различни по вид манипулации, а те с учуден вид ми отговарят: „Госпожо, има достатъчно доказателства, че присъствието на родителя ускорява оздравителния процес и успокоява детето, ние дори ги задължаваме през деня да са тук. През нощта, ако желаят, могат да се приберат и наспят. Не разрешаваме чести и дълги посещения само от братчета и сестри на малка възраст, просто има много апарати, а освен това се стремим да пазим тишина“.

Покажете ми правна норма, която ви дава право да сте с детето си!

Признавам си, често пиша и говоря за правата на пациента (а и за тези на лекаря също), но когато Ваня ми се обади за консултация, се затрудних. Дори не ми беше хрумвало, че подобно правило може да бъде въведено някъде, а още по – малко допусках, че законодателят се е досетил да напише изрична разпоредба, уреждаща неща, които са свеждат до елементарна проява на човещина и етика при упражняване на хуманна професия.

Защото Кодексът за професионална етика на лекарите в България, който е приет от съсловната им организация (т.е от самите лекари) гласи следното: Лекарската професия се основава на следните ценности: професионална компетентност и отговорност; честност, човечност, милосърдие; добросъвестност; тактичност в отношенията с пациентите, колегите и обществото; неприязън към самонадеяността и самохвалството; вежливост към пациента и неговите близки; психологичен подход към болния. Лекарят, освен това, действа в интерес на физическото и психическото здраве на пациента.

Правото на родителя да взима участие при лечението на детето си и да не го оставя само при извършване на различни диагностично – лечебни дейности, се извлича от множество нормативни актове, както национални, така и наднационални.

Конвенцията за правата на детето изискват във всички случаи да се спазва и съблюдава най-добрият интерес на детето, особено когато се взимат решения, касаещи неговото здраве, а чл. 8 от Европейската конвенция за правата на човека гарантира правото на неприкосновеност на личния и семейния живот.

Родителите осъществяват постоянна грижа и надзор върху детето си (чл. 125, ал. 1 от Семейния кодекс и чл. 8, ал. 8 от Закона за закрила на детето), като всяка намеса в личния живот следва да бъде пропорционална и обоснована от закона. Така например, ако има данни за насилие над детето, Законът за закрила на детето предвижда определени мерки за закрила, които се осъществяват от органи със съответната компетентност.

Задължаването на родител да напусне помещение, в което се извършват манипулации на невръстно дете, свързани с болка и психическа травма обаче не е пропорционално. Само мога да предполагам какви са целите на подобно ограничение – удобство за персонала, ограничаване на намесата на родителя в този процес или други причини. Те обаче следва да са ясно посочени и аргументирани, за да може да се изследва въпросът за пропорционалността и правната обоснованост на тези намеса.

Така например определени ограничения могат да целят превенция на вътреболнични инфекции или защитата на интересите на други пациенти. Съвсем обяснима би била забрана за присъствие на родител в операционна зала при извършване на операция на детето му, заради завишените изисквания за антисептика в тези помещения.

В конкретния случай взимането на кръв е следвало да се осъществи в болнична стая или манипулационна, като няма данни да са били въведени специални изисквания за превенция и контрол на вътреболничните инфекции (съгласно медицински стандарт по превенция и контрол на ВБИ). Извеждането на майката от болничната стая не е пропорционално, а и винаги би могла да бъде инструктирана да дезинфекцира ръцете си и да ползва предпазно облекло, ако е наложително.

Съгласно чл. 86, т. 12 от Закона за здравето, всеки пациент има право да бъде предотвратена болката и страданието му по време на лечение. Ето защо, ако няма основателна причина, медицинският персонал няма право да утежнява страданието на най- малките си пациенти, като принудително ги лишава от присъствието на родителите им при извършване на конкретни дейности.

Вярно е, че има всякакви ситуации и в някои случаи присъствието на родителя може да постави в риск дадена манипулация. Вярно е също така, че това зависи от конкретния случай и пациент. Ето защо и съгласно чл. 89, ал. 1 от Закона за здравето, се предвижда при инвазивни процедури родителят да има право да изрази писмено информирано съгласие след като получи достатъчно информация за предстоящите интервенции, рискове и възможности. Въвеждането на вътрешни заповеди с коментираното съдържание отричат този индивидуален подход и въобще изключително важната роля на комуникацията в отношенията лекар – пациент.

Неподчинение и отказ от лечение?

Кодексът за професионална етика на лекарите в България предвижда възможност да се откаже оказването на медицинска помощ в два случая: когато лекарят е убеден, че между него и пациента липсва необходимото доверие или липсват условия за изпълнение на неговите професионални права или задължения, както и когато е застрашен пряко и непосредствено животът му.

Много често лекарите приемат, че когато пациентът поставя под въпрос дадени указания или търси второ мнение или допълнителна информация, това означава липса на доверие.

Упражняването на права, които са предвидени и гарантирани от Закона за здравето не следва да се тълкуват като проява на недоверие към лекаря и не са основание за отказ от лечение. Такова би било налице в случаи, когато пациентът системно не спазва предписанията и с поведението си създава обективни затруднения за провеждане на лечението (например напуска болницата без да е изписан, съзнателно препятства извършването на важни диагностични дейности, демонстрира неспазване на законосъобразни вътрешни правила). Дори и в тези случаи не може да се откаже оказване на спешна медицинска помощ.

Втората възможност за отказ да се окаже медицинска помощ (включително спешна) и при пряка заплаха за живота на лекаря – например когато пациентът проявява агресия към него.

В конкретната ситуация отказът от извършване на изследването е незаконосъобразен поради две причини. Първата беше подробно разгледана горе и касае характеристиката на вътрешното правило, цитирано от лекарите пред Ваня.

Втората причина е, че не може да се откаже лечение на пациент заради поведението на друго лице. Поведението на родителя не може да рефлектира върху правото на детето да получи медицинска помощ. Ако персоналът смята, че родителят поставя детето си в риск чрез своите действия или взима решения, които не са в негов интерес, може да информира органите за закрила на детето, но не и да откаже да предостави медицинска помощ.

Защо има такива правила?

В моята практика като адвокат съм се обучавала и съм посещавала много държави и никога не съм попадала на подобни ограничения. За жалост в България няма носталгия към патерналистичния модел в отношенията лекар - пациент, защото той не е отминал и все още съществува и се прилага в много болници. Все още съществуват и много правила, които се въвеждат изцяло заради удобството на медицинския персонал или здравна администрация, дори да създават затруднения за пациентите и да им причиняват излишно или допълнително страдание.

Работата ми с много болници в страната ме е направила свидетел на трудните условия, в които работят отдадени на професията си лекари, медицински сестри, акушерки и санитари. Никой не отрича тяхното образование, опит, познания и хуманност на професията, която упражняват. Съвсем приемливо и обосновано е изискването пациентите да спазват конкретни правила и да уважават хората, които се грижат за тяхното здраве, агресията е недопустима и двете в посоки.

На една конференция в Стокхолм преди година на тема „Участие на пациента в подобряването на качеството на медицинската помощ“ отношенията лекар – пациент бяха наречени от един лектор „Танго за двама“.

В тези отношения е недопустима демонстрацията на сила и превъзходство (интелектуално или йерархично). Действително персоналът трябва да работи в атмосфера, която създава необходимите условия за нормално изпълнение на задълженията му, но това не може и не следва да бъде „на гърба“ на пациента.

Такъв пример е правилото за извеждане на родителя от стаята на детето при взимане на кръв – за сметка на детето и неговия родител се създават по-комфортни условия за персонала.

Само че нека не забравяме нещо много важно: пациентът не избира да стане такъв, докато да си лекар е призвание.

*Имената на детето и майката са променени.


Още:


Миа Сердарева е автор на този разкошен разказ, в който една майка на тийнейджърка търси път към дъщеря си и към смисъла в убийственото си софийско всекидневие, лишено от природа и от време за нормални отношения.


Ку-ку, ку-ку - обажда се електронният часовник от бюрото.
Ура! Пет минути почивка!
Тия дни, вместо фейсбук – уеб камерата в Ярлово. Жив валериан...
Ехо, здравей, щъркеличке!
Станала е да пораздвижи дългите си червени крака. Това облачета ли са? Ха, още едно! Докато мигна, и поникна пред камерата. А около него се стрелкат бели чертички.
Снежец! Виж ти, в София слънце, в Ярлово – сняг. Вали по гнездото, по нея… Милата, няма как да се скрие на сухичко и топло. Майка е, къде ще ходи – ще търпи. Ще търпи и ще прави сухичко и топло на яйцата си.

Знам какво е, що мътене отнесох и аз… Рискова бременност, вика докторът. Ако искаш да го износиш, ще трябва да пазиш леглото. И не трийсетина дни като щъркелите – шест месеца лежане… Половин година е това, ей! Да можеше и мене да ме сменя мъжкия…

Обаче, устисках геройски, измътих я. Щастие и чудо, като се роди. Гордост! Лежах в родилното и се гордеех цялата: майка съм вече, майка! Видя ли ме какво изтърпях, Ти, който раздаваш лесното и трудното според заслугите. Ще ме наградиш с добро детенце, нали?

Да, да. Кой го знае къде е блял. Ей го, десет мина, диването още спи… Три пъти ходих да я будя, три! Последния път ми се разкрещя, все едно съм ѝ най-омразното нещо… Стига, няма да рева, това са ми петте минутки за душата…

Щъркелицата рови с клюн покрай яйцата, обикаля ги внимателно, обкрачва ги, прикляка бавничко и се намества върху тях.
Късметлийка си, миличка, че няма да те сполетят моите майчински драми…

Преди 10 години, като чуех да ми се оплакват от сприхави неуправляеми тинейджъри, тайничко си мислех, че това може да се случи само на кофти родители. Ние сме отговорни хора, интелигентни, моля-моля, аз цяла счетоводна кантора въртя, та едно дете ли ще ми се опре? Майко мила… Докато детето ти е още малко, нищо не знаеш за живота. За търпението, за смирението… за унижението… нищичко.

Другите как ли се оправят с техните? Моята Яна, като я слушам, явно повечето единадесетокласници са същата трагедия. Оня ден ми носи снимка от часа по физика – в класната стая само господинът и двама ученици, с нея трима. Значи много майки са на моя хал, само дето никой не говори за това. Срам ги е. Ми то си е за срам. Що за родител си, ако не можеш да накараш собственото си дете да ходи на училище. Не да учи, не шестици да изкарва, да ходи поне…

А може и да не знаят, другите майки. На мен кантората, ако не ми беше в собствения двор, Яна можеше да ме лъже както си иска. Щях да си живея в блажено неведение и да си мисля каквото ме устройва, само и само да ми е спокойно на душичката…

Добре де, на нейно място щях ли да съм прилежна ученичка? Ей сега, ако съм 11- клас и повечето ми приятели кръшкат. Знам, че всичко ще ми се размине: класната ще си затвори очите за фалшивите бележки, защото ако ме изключат, губят бройка. И да не уча, все ще ме избутат да завърша, та да не развалям реномето на училището… Като нищо щях и аз да правя като нея…

Боже, тоя свят е толкова далече от света на моето детство… Колкото София от Ярлово. Няма как децата да са като нас. Те освен тая лудница друго не познават. Колкото и да ги дърпаме към старото, то им е чуждо… Как да се напъхат в нашата представа за добри деца?…

Минаха пет минути. Край на антракта. До после, птичко.


Ку-ку, ку-ку.
Колко е часът? Няма значение. Доза почивка, че едва мисля вече…

Май е останало само едно яйце. Сутринта в чата писаха, че мъжкият изхвърлил другите две от гнездото…
Още не мога да повярвам – и щъркелите имали семейни проблеми… Интересно как ги преживяват тия неща. Без алкохол, шопинг терапия и психолози…

Помня като отивах при училищната психоложка. Нарочно пеша – да походя, да се настроя… Опитвах се да си представя какво ще ме пита. Защо, според вас, дъщеря ви има нужда от психотерапевт? О, тя няма нужда, просто си е внушила, че има, а ние сме отговорни родители, затова решихме да я доведем. Друго, друго… Какво питат по филмите? Има ли страхове? Обичайните – от паяци и болници. Какво я кара да се чувства добре? Ами… да виси на таблета. Знаете ги днешните деца. Има ли хоби? Кой е любимият ѝ филм? Разказва ли за приятелите си? Познавате ли ги? Споделя ли с вас? За какво мечтае?

Боже, колко много неща не знам за дъщеря си!

Ами да, ние всъщност не си говорим много-много. Освен пак ти е разтурена стаята, стига с тоя таблет, нямаме пари за глупости, ставай за училище…

А аз се мислех за добра майка… Откога не съм си приказвала с нея за… за… за нея… Какво мисли, какво я вълнува… Не съм се сещала даже… То и със себе си не се сещам да говоря за тия неща… С какво ми е пълна главата, да ме пита човек? Със задачи. Първо, второ, пето, десето… график и чудо. А аз се щурам из графика като мишка в лабиринт.
Сега ако се прибера и си поприказваме за всичките тия неща, ще види, че въобще не ѝ трябва психолог. Трябва ѝ…

Стана и пет. Айде пак да бачкаме…


Ку-ку, ку-ку.
Четири следобед.
Камбаната в Ярлово бие. Момент… Това нашата камбана ли е? Боже, да! Чувам ги и двете, като стерео, почти заедно бият… Тръпки ме полазиха… Все едно че съм на две места едновременно!

Чакай, аз през повечето време съм на две места едновременно: тук, където съм, и някъде другаде, където искам да бъда. Паралелна вселена, където ми е хубаво…

Дъщеря ми дали и тя е така? Идея си нямам какво им се случва в главите на сегашните деца. Тяхната паралелна вселена трябва да е нещо като видео игра. А може и да имат по няколко…

Ще взема да я питам. Ето ни тема за разговор. Нещо, за което няма да се скараме. Аз и за онова не съм я питала още – приятелите, любимия филм, за какво мечтае… Все отлагам. А и само да се подам в стаята ѝ, и ме кара да се чувствам като скапан навлек. С тоя неин поглед – ледено студен и неодобрителен… Как го каза психоложката? За истинско общуване е нужна атмосфера на взаимно одобрение. Или беше приемане… В смисъл, да де, няма да седна да си приказвам с някой, дето видимо не ме харесва… Не че аз се държа много любящо… Но каквото почукало…

Ужас. Двете май си причиняваме едно и също!
Айде пак сълзи… Ама че…


Ку-ку, ку-ку.
Още пет минутки при птиците добре ще ми дойдат. И тоя път никакъв рев.

Коленичила е в гнездото, последното яйце се белее отляво, клюнът ѝ заровен в перата на гърдите. Вятърът си вре носа между тях, роши ги, фамилиарничи и пръхти в микрофона.

Затварям очи. Шумно е почти като на Цариградско, само че вместо коли – птици. Чуруликане и чудо. Тук-там бръмне муха, от съседните дворове лае куче…

Връщат ме на село тия звуци. При престилката на баба, дето все мирише на мекици. Ковьора над леглото ми, с шарки на странджанска носия. Люлката, вързана на черешата. Кокошките, прескочили оградата към лехите с магданоз и дядо, смешно размахал бастуна…

Отварям очи. Щъркелицата извива шия назад, главата ѝ почти допира гърба… Това ми е любимо! Толкова е изящна… като лебед! Сега ще почне да трака с клюн. Ето… Четох, че така си говорели. Какво ли казва сега?

Яна веднъж изръси иска ми се у нас непрекъснато да има гости, защото само пред чужди хора се държиш мило с мен. Лицемерка ме нарече. После цяла нощ ревах. Защото е вярно. Не знам дали е точно лицемерие – човек се съобразява пред другите, гледа да се държи пò… както знае, че трябва. А вкъщи, при семейството, ако не отпуснеш душата, къде? Тъпото е, че баш близките виждат най-лошата част от теб. А би трябвало, щом ги обичаш, пред тях да се стараеш най-много…

Няма да забравя оня разговор… май единствения, след който бях горда със себе си… След болницата, когато не биваше да вдигам тежко и я помолих да ми помогне с прането, а тя заяви, че не било нейна работа и излезе с приятелки… и аз се скъсах от рев: хем ме болеше от операцията, хем ме беше яд на нея, хем два пъти повече ме беше срам – що за майка съм, като не съм я възпитала в най-важното: състрадание, уважение, човещина. Чудех се какво да направя, като се прибере: да я накажа, ще ме намрази на нова сметка. Да не ѝ говоря – добре ѝ дошло. Да обясня спокойно колко съм разочарована? Тактиката на майка ми. Помня как се чувствах: като провал, едно голямо разочарование…

Тогава ми хрумна да поема вината. Повиках Яна да седне до мен на леглото и ѝ казах колко ми е гадно, че не съм успяла да я науча на нещо много важно. Ти не си виновна, грешката е моя, но искам да го знаеш и някой ден да научиш децата си – семейството е, за да си помагаме, да се грижим заедно за нещата; научи ги, че да обичаш, значи да правиш каквото можеш за другия.

Отначало се стъписа от кроткия ми тон, после наведе глава, а накрая ревна и се извини за пръв път от пети клас насам. Не че после се строши да ми помага, но съм сигурна, че разбра и запомни.

И пет. Айде пак да бачкаме…


Ку-ку, ку-ку.

Край на работния ден.

Така. Действаме. Първо малко щъркели, вместо медитация. Трябва да съм мноооого спокойна като вляза в стаята ѝ. Само когато съм спокойна, мога да бъда добра. И да опитам да говоря като мене си, не като майка. Ей така, както си приказвам наум. И всичко ще я питам, дето си го мислех. Дано да я хвана в настроение. То може и да не стане от първия път… Само като ме види, и се наежва цялата. Кой знае кога ще повярва, че идвам с добро…

В Ярлово е слънчево. Щъркелицата чисти перата си с клюн. Гръбчето, под крилата… Обръща се право към камерата. Боже, имам чувството, че ме гледа в очите… Птиците дали и те като хората усещат, когато някой ги наблюдава?

Над тъмнозеления ръб на планината прелита птица. Ето още една, по същата траектория. Душички! Изобщо и не подозират, че правят небето по-красиво.

Чуруликане, чуруликане… вече съм пълна с птичи песни. Лека, спокойна… Добра. Виждаш ли колко малко ми трябва, Ти, който си ни оставил да се изгубим в многотията.
Доза природа, време насаме със себе си… И пак съм човек.


По темата:

Тема, по която не сме говорили много - за новите хора, които влизат в живота на децата ни, когато/ако се разделим с партньора си и продължим напред с друг човек до себе си. Сценариите за отношенията между възрастните и тяхното влияние върху децата са много. Терапевтът Валентина Димитрова обаче започва този разговор, разкривайки гледната точна на възприемания за "най-отрицателен" герой в ситуацията - тази на жената, която не знае като родител или приятел да се държи с децата на мъжа си.


Мащеха

1.Несъщинска майка, съпруга на бащата по отношение на неговите деца от предишен брак

2.Прен. Този, който се отнася зле, без любов и ласки

Това ще прочетете, ако решите да потърсите думата „мащеха“ в тълковния речник.

Освен това, от приказките знаем, че мащехата не е просто отрицателен герой, а е истинско зло. Тя иска да се отърве от Хензел и Гретел, като кара мъжа си да ги изостави в гората; унижава Пепеляшка или казва на съпруга си „Не ща дъщеря ти вкъщи! Да се маха оттук! Ако ли не – аз ще се махна!“ (откъс от „Златното момиче“).

Това послание, което ни дават приказките, остава дълбоко вкоренено в нас като вярване, към което се придържаме. Щом има втора жена, значи тя е мащеха, следователно – е лоша. Тя е „развалила семейството“ или е „отмъкнала мъжа“ (да ви кажа под секрет: много преди Нея този съюз е бил изчерпан).

Има много статии, за това как децата трудно приемат новия родител в семейството, какви емоционални процеси протичат в него, както и за болката на майката, обидата и отчаянието ѝ.

В редовете по-долу ще се опитам да ви представя една по-различна гледна точна.

Тази на мащехата.

Жената, която трябва да навлезе в живота на много хора, но всички я сочат с пръст и шушукат. „Погледни ги! Как не го е срам, да я води тук! Каква работа има тя на рождения ден на сина му, като истинската майка ще е там“. 

Ами, има! Особено, ако това ще е жената, която ще се грижи, готви, чисти и пере на същия този син, всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца…

Много често чувам хора от предишното поколение да казват: “Като че ли сега времето тече по-бързо, преди всичко се случваше толкова бавно. Ден не минаваше“. Сега времето не достига за нищо – движим се бързо по улиците, ядем бързо, пием водата на големи глътки, дори се обичаме „бързо“.

Като терапевт се срещам с много хора, които искат да поемат по друг път, различен от този на партньора си. Забързани да търсят щастието си, страхувайки се, че „времето ги притиска“, често взимат решението да се разделят.

Статистиката показва, че всяка година в България се развеждат около 10 000 души, а в брак встъпват около 20 000, което ще рече всеки втори! Този процес не е лесен – съпроводен е с много тъга, скръб по загубата, гняв, отчаяние, обида, обвинение.

Последното нещо, което може да искаме от хората в такъв момент е да проявят разбиране към „чуждия“ човек, особено ако в тяхната версия именно той е причината за разпада на семейството им.

Но аз съм срещала много „мащехи“ и на тях никак не им е лесно и също имат нужда от разбиране и подкрепа. Моя близка ме допусна в приказката си, за да ми разкаже за своите преживявания, мисли и чувства от първо лице. Това е една непозната територия, за която не е подготвена.

Тя не знае какво точно изпитва към детето на мъжа си. Обича ли го? А като майка ли го обича? Има ли право?

То си има майка и тя знае, че никога няма да може да я замести. Не може да се конкурира с нея, но и не иска това. Трудно ѝ е, защото всяка събота и неделя са заедно (или през седмица).

Не, не ме разбирайте погрешно, разбира се, че ѝ е приятно, но трябва да готви двойно повече, да се съобразява с неговия вкус, а и сега като имат още едно дете е доста по-изтощена.

Понякога доведеният ѝ син е толкова груб с бебето, че се страхува да не го нарани. В следващия момент се самообвинява за тези мисли и ги задържа за себе си, за да не я изкарат чудовище, защото „той е такова ангелче“ и „на него много му се насъбра“. О, да има моменти, в които много се ядосва, но какво да му каже?! Коя е тя, че да му се кара?!

Когато останат само двамата ѝ е много трудно, защото не знае за какво да си говорят. Приятелски разговор ли да водят или възпитателен?

Често усеща, че нещо го мъчи, но не знае как да подходи. Не иска майка му да се ядоса, ако станат по-близки. Но детето понякога ѝ споделя, когато му е тъжно или има проблем в училище. Обаче и него го е страх да я хареса. Защото той също се опитва да свикне с новата ситуация и да намери местенце за нея в живота си. Но родителите често забравят, че децата са с огромни сърца и в тях има място за всичко, което обичат и могат да приемат.

Тя е другата жена, но и на нея ѝ е трудно. Тя е мащехата, но и тя трябва да свикне с новата ситуация и има нужда някой да ѝ каже, че е добра. Иска да ѝ имат доверие, когато се наложи да вземе доведения си син от училище. Не иска да го изгони, а иска той да я приеме.

Иска да разбере какво обича да яде, за да му сготви. Не иска да го отрови, а да се погрижи за него. Не иска да кара съпруга си да избира между нея и него, просто иска да намери своето място в живота му.

И разбира, че тя няма една единствена роля. Понякога е нещо като негов приятел, друг път възпитател, роднина, приятелката на баща му, просто познат…

Понякога обаче детето не само не я приема - на моменти дори и я мрази. Често е объркана и се чуди тя ли е виновна, къде е сбъркала?! Просто тя е мащехата и може за него сега да е с неясна роля, но в бъдеще да се превърне в сигурен съюзник.

Как ще се развие животът ѝ не знам, но тя вече има своята приказка и играе главната роля! Все пак животът е доста динамичен и не се знае дали това, че днес си „Спящата красавица“, няма утре да бъдеш целуната от разведен принц… с дете.

Оригиналният текст е публикуван на сайта на Център Нюанси


Още по темата:

Как общувате с учителите на вашето дете? Успявате ли да получите адекватна обратна връзка за начина, по който то реално се справя с любопитния учебен материал, и да разберете какво точно има предвид един учител, когато (ако) казва, че детето ви има проблем с дисциплината?

Днес си говорим с детския психолог Яна Алексиева, изпълнителен директор на Асоциация „Родители“, тръгвайки от конкретен казус, с който, предполагаме, доста родители се сблъскват или лично, или като странични наблюдатели:

Ако в предишни времена учителят винаги имаше право и забележката в училище беше повод за строги наказания вкъщи, днес родителите все повече подценяват забележките, не разбират добре поводите за тях, не им вярват, някои дори ги "обжалват".

Каква е причината? Не искаме да приемем, че детето може да има проблем, изобщо сме изгубили вярва в училището като смислена институция или формата на комуникация между родители и учители е адски остаряла. Опитваме се да разберем в разговора си с Яна. 

– Яна, има ли напрежение в отношенията между родители и учители, свързани с оценките и забележките, които децата получават?

Да, има такава тенденция. Все по-често родители ни споделят, че не се доверяват на оценките на учителя за поведението и знанията на децата им, а тези, чиито деца ходят на достатъчно допълнителни уроци и занимания, са особено скептични.

Скоро си говорихме с колеги и за абсурда, в който родителите водят децата си на занимания през ваканцията и там детето натрупва повече знания, отколкото в училище. Така че, една от причините за това недоверие е, че образователната ни система не се смята за много адекватна и атрактивна за децата.

Затова е добре да се направи честен анализ, който всеки замесен да приеме и чуе. В момента има някаква инерция и вкопчване в старите навици - “ние сме учили така, а пък сме станали хора” (което е дълбоко невярно).

Недоверието е сериозен сигнал, че нещата трябва да се променят веднага и с мащаб – необходимо е да се посвети време и професионализъм на изграждане на системна работа с родители. Необходима е промяната на гледната точка на учителите, които често подхождат към родителите като към немощни и незаинтересовани същества, а не като партньори и възрастни хора, които знаят много неща за детето си и искат да направят най-доброто за него.

Доказано е, че партньорството между учители и родителите води до развитието на уверени деца, спокойни, че около тях има възрастни, които не са врагове, а са там, за да им помогнат.

– На какво ниво в момента е обратната връзка и комуникацията между учители и родители?

Бих нарекла комуникацията между родителите и учителите случайна, при проблем, разпокъсана. Системна и качествена обратна връзка липсва.

Според нашите наблюдения и едно изследване, което направихме в началото на 2018 г., 90 % от родителите искат системна обратна връзка за детето си – примерно, веднъж в месеца или на два месеца. Идеята на обратната връзка е родителят да разбере как се развива детето му в училище, да има конкретна информация, да научи и за тези страни на детето си, за “които не подозира” и, разбира се, да получи препоръки в каква посока да вложи усилията си като родител.

Мисля, че ако имаме такава навременна комуникация между родители и учители, ще видим едни много по-спокойни отношения.

Ако едно дете има някакъв проблем, това трябва да бъде споделено с родителя, но и е много важно как е споделено и какви професионални предложения са дадени.

Защото обичайната ситуация е следната: родителят е привикван и му се казва нещо от сорта на “Детето ви има проблем, направете нещо.” Какво е това нещо???

Ако пък си родител на дете, което не се вписва напълно и не е “послушно”, тогава още повече не искаш да се срещаш с учителите, защото, чувайки как детето ти не се справя, чуваш и “ти не се справяш като родител”.

Когато родителят има нужда от подкрепа, тя трябва да бъде поднесена с уважение, а не с унижение. Разбира се, и родителите трябва се замислим за уважението към учителя и зачитането на професионализма му.

– Какво най-често учителите дефинират като проблемно поведение и лоша дисциплина? 

Много ми е трудно да отговоря конкретно. Има примери за сериозни проблеми, забелязани от учители, но и поставяне на “диагнози” без никакво основание. За да се дефинира какво е проблемно поведение, е необходимо да има компетентност и професионализъм, а не просто на някого да се лепне етикет „лошо дете“, защото пречи в час или реагира негативно на някакви ситуации.

По-важният въпрос е защо децата все повече имат прояви на проблемно поведение в училище? В работата си като психолог все по-честно имам случаи с деца, които не се чувстват добре в училище, да, конкретно в училище - не другаде, не се чувстват важни и забелязани. И започват да правят какво ли не, за да бъдат забелязани.

Училището, такова каквото е в момента, не предлага на децата ни човешка среда с човешки отношения. За тях то често е джунгла, място за оцеляване. Те трудно намират значим възрастен, с когото да могат да се свържат и поговорят, в когото виждат вдъхновяващ модел.

Да не пропускаме и образователния подход, който държи децата пасивни. Деца, които са все по-активни потребители на съдържание и които имат достъп до целия свят, благодарение на технологиите.

Качествен модел може да се въведе и той трябва да е на много нива. Децата трябва да имат време да усвояват социални умения, дигитално-медийни знания, емоционална интелигентност, да опознават себе си и как да градят отношения с приятели и възрастни, а не да ги учим само на безопасност на движението или на неща, в които не виждат смисъл или не са актуални за тях – като антикорупционни уроци още от детската градина!

Вече има училища, които мислят по този въпрос и се опитват да променят средата, но им трябва по-голяма подкрепа.

–  В тази битката за модерна и комфортна образователна система, обръщаме ли достатъчно внимание на това какво искат децата, чуваме ли ги?

Категорично НЕ. Ние нямаме култура на мислене, че децата са личности с равни на нашите права, не вярваме, че могат да изразят стойностно мнение, а те могат.

Все още битува разбирането, че ние знаем по-добре какво е правилно за живота на децата. Или ги питаме, но после не мислим за нужно да се съобразим с казаното от тях или да им върнем обратна връзка.

Хубавото е, че има все по-голям процент родители, които казват, че искат детското мнение да бъде чуто и зачетено, но сме много много в началото на промяната на тази нагласа.

–  Какви бяха основните послания от форума „Училището – Зона за родители“, който проведохте наскоро?

Интересен феномен е, че когато родители и учители са в спокойна среда споделят едни и същи нужди за промяна - по-добра комуникация, различно учебно съдържание, здравословна и приобщаваща училищна среда, дигитално-медийни умения, съобразяване с индивидуалността на всяко дете. Разбира се, важно е да се види и кой какво влага в тези понятия.

В същото време, истината е, че и двете страни много бързо избират ролята на жертва и това ги затваря за следваща крачка.

Много важно послание към родителите е, че, за да може тяхното дете да е добре и щастливо, трябва всички деца да са добре и да са щастливи. И че няма как да се спасяваме поединично, защото вече много години виждаме, че това не става и не води до трайна и смислена промяна.

По темата:

Ново 20 в детските градини: обучение по антикорупция с песнички

Да си майка може да изисква време, търпение и внимание по три, казва Александра Ценова, чиято заетост включва грижи за 5- и 2-годишно, и новородено. Със следващите редове обаче тя иска да преобърне представата за вечно припряната и тревожна майка, обяснявайки как успява да се справи с майчинство, домакинство и хоби накуп.

Винаги съм била на мнение, че има ли желание и организация, може да се намери време за всичко, което пожелаеш да направиш. Наскоро запитана и провокирана от една близка как успявам с всичко, генномодифицирана ли съм, или просто имам добър дилър (на онези вълшебни хапченца, които ти дават временно сила), се запитах какво всъщност правя, за да чувствам в края на деня удовлетворение, че съм се справила с всичките си роли (или поне се
надявам да е така).

Ето няколко прости правила, които спазвам:

ПРИОРИТЕТИ

Със сигурност искаме да свършим всичко запланувано, но важното е да разберем кое е неотложно и да свършим първо него, а за останалото… ако остане време.

Ситуация: в едно и също време кърмя бебето, баткото ме уведомява, че има „ау“ (онова голямо действие, което всеки извършва в тоалетната), а каката ме моли да поиграя с нея на Домино. Решавам, че първо трябва да донахраня бебето. Така гарантирам заспиването му, за да спася положението в тоалетната и да се насоча към играта на Домино.

На това му се вика да степенуваш приоритети с цел постигане на дългосрочен успех (е, поне за близките 2 часа).

НИКОГА НЕ ВЪРШЕТЕ САМО ЕДНО НЕЩО

Това си е чиста загуба на време. Докато кърмиш и бебето ти се е увесило на гърдата, спокойно можеш да помагаш с обличането на другото дете, да четеш приказка, да приготвяш дрехи за градината, да обикаляш из стаите.

Ето и сценката "Семейна вечеря". Двамата родители и двете по-големи деца са седнали на масата и похапват. В момента, в който малкият батко вече губи интерес към вечерята, бебето надава истеричен вой, защото часът му за ядене наближава и то иска да участва в семейната сбирка. Какво ти остава: гълташ храната надве-натри, къде сдъвкала, къде - не, буташ по някоя и друга лъжица в устата на баткото и подканяш и каката да не се заплесва. Е, междувременно получаваш въпроса „Мамо, бебето къде е?!“, защото така добре си го подрусвала на крака си, че то се е озовало под масата...

НИКОГА НЕ ГОТВЕТЕ САМО ЗА ЕДНО ЯДЕНЕ

Това си е чисто разхищение на време, нерви и ток. Всеки обича прясна домашна храна, но това не трябва да става за сметка на времето за игра с децата, разходките и забавленията. Колкото по-лесно се готви дадено ядене, толкова по-често го повтаряйте. Е, може да сготвите и патешко магре или яребица с екзотичен сос, но по-добре е да подсигурите прехраната за по-дълго с една проста леща, пиле с ориз и картофена яхния.

ЧИСТЕНЕТО - НА ПАРЧЕ

С къща на четири етажа с двор не мога да си позволя лукса да отделя няколко часа да почистя всичко наведнъж, затова чистя това, което е мръсно, тогава, когато го видя, минавайки покрай него, между другото.

Така неусетно мога да поддържам чиста къща, без да изчезвам за неопределено време от полезрението на домочадието, което обаче точно в този момент ще ти се пречка най-много, ще се сети, че му трябва нещо от
стаята, чийто под тъкмо си изчистил и, минавайки, оставя неизбежно стъпки. Познато, нали?

НАМИРАЙТЕ ВРЕМЕ ЗА СЕБЕ СИ

Сега ще кажете „Ама как така?“ или „Доста банално“. Да, така е, но за да се чувстваш психически добре, което е от изключително значение за физическата ти издръжливост и координация, е важно да отделяш определено време за себе си, колкото и малко да е то. Дали ще погледаш любим филм, почетеш книга, шиеш гоблен или каквото душата ти желае, важно е да си открадваш малко време между готвенето, прането, чистенето, храненето, приспиването и т.н. само за себе си. Намерих своето хоби сравнително скоро, започвайки да се занимавам с така модерните
handmade неща. Така увлякох и дъщеря си и възпитах у нея чувството за красота и акцент към детайлите.

ВЪЗПИТАВАЙТЕ ДЕЦАТА СИ В САМОСТОЯТЕЛНОСТ

Това е най-трудно постижимото и най-ефективно правило. И най-полезното за самите деца, тъй като им дава самочувствие, че са можещи и независими. Инвестирайте време в това и ще берете плодовете точно когато ви е най-нужно.

Готвейки, оставям големите деца да си играят сами на друг етаж от къщата. Отивам да видя какво е положението и установявам, че 2-годишният ми син е имал нужди, и то големи. Взел си е гърнето, свършил си е работата, изсипал си го е в тоалетната, без видими следи около нея, и си го е върнал обратно на мястото. На това му се вика човек, който се оправя в живота.

В същото време 5-годишната ми дъщеря си е подредила стаята, избърсала е прах, минала е пода с метла и моп.

А в това време малкото бебе спи. Деца-мечта. Понякога.

РАЗДАВАЙТЕ ЛЮБОВ

Това, което ме кара да заспивам спокойно вечер, да си казвам, че съм се справила, е мисълта, че всеки ден показвам на децата си, че ги обичам, целувам ги, гушкам ги, обръщам им внимание, прекарвам персонално време с всеки, уча ги на нещо. Това е то да си родител. Щастлив!

Вижте още:

Ако всекидневието на майката беше чеклист

Баща летял сам-самичък с трите си деца! Представяте ли си??

 

Децата могат да са безкрайна тема на разговор, когато го водиш с някой, който се е затрупал с такива.

И ужасно деликатна - когато сте седнали и вие най-накрая да изпиете една бира с хора, които в момента или изобщо не желаят да имат деца, или нямат поради някаква друга причина.

И ако се чудите защо пък точно хората без деца нямат време да изпият с вас втора бира, вероятно сте изръсили някое от следните неща (селектирани от buzzfeed):

"E, ще промениш решението си".

"Представи си, че и теб родителите ти не са те искали?!?"

"Имаш още време."

"Децата дават смисъл на живота..."

"Нима не искаш някой да наследи гените ти?"

via GIPHY

"Да имам деца е най-доброто решение, което някога съм вземал/а."

"Не знаех кой съм и защо съм на тоя свят, докато не дойдоха децата!".

"А би бил толкова готин родител..."

via GIPHY

"Не ти ли тиктака вече биологичният часовник?"

"Нямате много време, не чакайте твърде дълго!"

"И на мен ми се иска да спя, но просто не мога сега, заради децата!"

via GIPHY

"И кой ще се грижи за теб, когато остарееш?"

"И аз казвах същото, когато бях на твоята възраст, ще се оправиш..."

"Да бъдеш родител ще те научи да не бъдеш такъв егоист!"

via GIPHY

"Библията казва, че жените трябва да имат деца!"

"Да бъде майка е цел на жената."

"Не искаш да принудиш партньора си да пропусне родителството, нали?"

"Може би, ако се мотаеш повече около хора с деца, ще разбереш колко е готино да имаш."

via GIPHY

"Е, някои хора просто не са предназначени да бъдат родители, предполагам..."

"Намерих статия, която може да промени решението ти!"

"Ще съжаляваш за това!"

"Трябваше да пробвате, докато бяхте по-млади..."

cross