Нели Трифонова отново ни изпрати текст, от който ни стана малко тъжно, но и някак мило... В него има още повече мъдрост, емоции и признание. Насладете му се!
Наскоро с дъщеря ми се возихме в метрото. Срещу нас седнаха две жени и малко момиче между тях. От половин поглед се виждаше, че са баба, майка и дъщеря. И трите имаха къдрави коси. И трите имаха еднакви усмивки. Еднакви заоблени рамене. Еднакви тънки пръсти. Еднакво бяха кръстосали крака. Но отвъд видимите, физически прилики, имаше и нещо друго. Някаква светлина, излъчване, вибрация, която и трите носеха. Някаква видимо-невидима връзка, която ги обвързваше, привързваше, задържаше заедно. Момичето се закачаше ту с майка си, ту с баба си. Шегуваха се, смееха се. В очите им имаше обич, в жестовете им – доверие, в усмивките им – искреност. Трудно откъсвах очи от тях, толкова приятно беше да ги наблюдавам.
Погледнах моето дете в количката до мен. Детето, което толкова исках и обичам. Погледнах празната седалка от другата ми страна. Там трябваше да стои моята майка.
Загубих майка си, когато бях много малка, едва на 5 години. Тази загуба ми взе време и ми даде време. Взе ми времето с моята майка. Времето за прегръдки, за смях, за скарване и сдобряване, за утеха, за порастване, за приказки, за истории, за присъствие, за споделяне, за „Ти като беше малка…“ Не знам каква реално щеше да е връзката с моята майка в съзнателните ми години, но загубата най-вече ми взе възможността да го разбера. Понеже се случи рано и толкова отдавна, тя също така ми даде време. Време да скърбя, да чувствам всичко, което може да се чувства, да го обмислям, да си задам хиляди въпроси, да намеря някои (възможни) отговори, да говоря за това, да мълча за това, после пак да говоря за това и в крайна сметка да го (пре)живея както и колкото мога.
Но времето никога не стига и ето, че в навечерието на моето майчинство, липсата се усещаше по-болезнена от всякога. Как се ставаше майка, когато ти не си имала майка? Ще знам ли как да прегърна детето си? Как да го успокоя? Как да го нахраня? Как да го приспя? Ще знам ли как да бъда майка? Тези неща ги няма по книгите, защото те не могат да се опишат или обяснят, а само да се почувстват и после да се предадат нататък. Може би все пак ги имах в себе си. Може би се бяха закодирали в мен за тези 5 години заедно, които ни бяха дадени. Може би ще съм майка точно както тя ми е била майка.
Дъщеря ми се роди. Държах малкото ѝ топло телце, което дишаше леко. Гледах полупрозрачните клепки, малкото носле, розовите устни. Ако беше жива, мамо, първо на теб щях да се обадя и да ти кажа:
Взирах се в детето си и се чудех дали преди повече от 30 години аз съм била нея, тя е била мен. Дали се е надвесвала така над леглото ми. Дали ме е притискала така до гърдите си. Дали ме е люляла, за да заспя, или просто, за да ме успокои. Дали ми е пяла тази, същата приспивна песен. Представях си, че е било точно така. Може би сега съм майка точно както тя ми е била майка.
Детето ми растеше и имаше нови въпроси, нови преживявания, нови неща за споделяне. А нея я нямаше, за да ѝ ги споделя.
„Ало, мамо, тя се усмихна днес за първи път, знаеш ли!“
„Ало, мамо, тя каза първата си думичка! Аз кога казах първата си думичка, мамо? Каква беше?“
„Ало, мамо, пращам ти видео как проходи! Нали и аз на толкова съм проходила?“
„Ало, мамо, виж я, май очите ѝ са точно като твоите!“
„Ало, мамо, много съм изморена, не съм спала няколко дни…“
Ало, мамо, много искам да знам, че мога да ти звънна и в 3 през нощта, защото не знам какво да правя. Всичко го пише по книгите, мамо, по статиите в интернет, по форумите. Всичко го има някъде записано, обяснено, разчертано, но аз много искам да знам, мамо, ти какво мислиш, ти какво си направила, ти как си се справила.
Понякога, когато видя отражението си в огледалото или пък сянката си, докато се грижа за дъщеря ми. Понякога, когато ѝ приготвям закуската. Понякога, когато чуя собствения си глас, докато ѝ казвам „Тук съм, всичко е наред!“ или дори докато ѝ се карам, ми се струва, че някъде зад мен наднича мама. Че е сложила ръка на рамото ми. Че движи ръката ми. Че моята ръка е нейната ръка. Че моят глас е нейният глас. Може би все пак наистина съм майка точно както тя ми е била майка.
Още не сме свършили, скрол надолу
А може би с майка ми щяхме да сме малко или много различни. Може би много неща бих направила по друг начин, по моя начин. За много неща не бихме се съгласили. За някои неща дори бихме се скарали. Може би в крайна сметка щях да съм майка не както тя ми е била майка. Но искам да вярвам, че пак щях да мога да я потърся в 3 през нощта. Точно както моето дете знае, че мама винаги е там и мама винаги ще се отзове.
първо на теб щях да се обадя да ти кажа: „Имаш внучка!“ На мен се пада сега да те разкажа, да те измисля малко дори. Да ви „свържа”. Да свържа детето си с теб, но и с всички преди теб. Да почувствам и предам нататък онова, което го няма по книгите, защото то не може да се опише или обясни. Може би го имам в себе си. Може би се е закодирало в мен за тези 5 години заедно.
Представям си как седалката до мен не е празна. Представям си ни трите в метрото. Аз, мама и моето дете. И трите имаме еднакви усмивки. Еднакви заоблени рамене. Еднакви тънки пръсти. Еднакво сме кръстосали крака. И трите носим една обща светлина, излъчване, вибрация. Тази видимо-невидима връзка, която ни обвързва, привързва, задържа заедно. Шегуваме се, смеем се. Между нас има обич, доверие и искреност. Дори в различията ни. Трудно откъсвам очи от нас, толкова ми е приятно да ни наблюдавам.
Нашата читателка Нели Трифонова вече ни е писала с разсъжденията си за бебешкия сън. Може да си припомните статията ѝ за 10-те неща за детския сън, които ѝ се е искало да знае, за да ги знаете поне вие... Евентуално в аванс. Този път тя предлага друга посока на мисълта, свързана с повсеместния бич: ТРЕВОЖНОСТТА!
Нали се сещате как, като усетите някакво неразположение, което е ново или необичайно за вас, ако решите да потърсите в Google какви биха могли да са причините, в крайна сметка винаги излиза, че вероятно имате рак. Ако не се сещате, т.е. не ви се е случвало, браво, спестили сте си много, напълно излишни тревоги!
Като тийнейджър, а после и в 20-те ми години обаче, на мен ми се случваше сравнително често. За щастие, с порастването и помъдряването се научих, че всяко едно неразположение може да има множество други сравнително безобидни причини и че това, че трети ден ме боли глава не значи, че ще умирам (да, да, преди това необичайното няколкодневно главоболие несъмнено се дължеше на тумор в мозъка).
Когато родих обаче, тази мъдрост сякаш се изпари от мозъка ми (както и много други неща за жалост). Всъщност, ако трябва да съм искрена, тя се изпари още като забременях. Та, още тогава сигурно бях направила минимум 74 търсения в Google, започващи с въпроса „Нормално ли е…“, а след раждането бройката експоненциално нарасна.
Лошото е, че и при бебетата повечето неща могат да са от съвсем безобидни до симптом на някое сериозно заболяване. Второто лошо е, че започнеш ли да четеш за диагнози, алгоритъмът те „закача“ и неминуемо в социалните мрежи започват да ти излизат все повече и повече публикации, които сякаш се опитват да те убедят, че на бебето ти му има нещо, защото например: хълца, киха и се лигави (и трите – нормални неща при едно здраво бебе, но и потенциални „симптоми“ на рефлукс).
Веднъж попаднал в този водовъртеж, излизането от него е доста трудно. Така прекарах няколко месеца, в които постоянно се тревожех, че на бебето ми му има едно или друго, кое от кое по-страшно.
Тук трябва да вметна, че известно количество тревожност у родителя, а и у човека въобще, е напълно нормално и очаквано, дори здравословно. Умерено тревожният (бъдещ) родител се подготвя по-добре за новата си роля и е достатъчно „нащрек“, за да забележи, ако с детето му се случва нещо, което действително изисква преглед или лечение. Проблем има, когато тази тревожност излиза извън пределите на нормалното и започне обективно да пречи в ежедневието.
Трябва да призная, че при мен нещата неусетно бяха тръгнали именно в тази посока. Хубавото е, че в моя живот, когато наближа някаква крайност, сякаш Вселената започва да ми праща, всъщност направо да ме бомбардира със „знаци“ от всички посоки, които да ми помогнат да се върна в някаква нормалност. Лошото е, че когато си влязъл в този водовъртеж, за който вече споменах, понякога отнема малко време да забележиш въпросните знаци. В крайна сметка, това, което все пак успя да достигне до съзнанието ми, беше следната истина: свръхтревожният родител в общия случай отглежда свръхтревожно дете. Това в контекста на здравето обикновено означава: родител хипохондрик = дете хипохондрик. Та, след като го осмислих, си зададох следния простичък въпрос: Искам ли някой ден детето ми да търси в Google в 3 през нощта „Защо ми трепти левият клепач и умирам ли?“ Не исках. Трябваше значи и аз да спра да го правя.
Още не сме свършили, скрол надолу
Разбира се, като си достигнал едно определено ниво, може да е малко по-трудно просто да спреш (пак връщам към водовъртежа). Ето защо си изградих и нещо като чеклист, през който да минавам всеки път, когато усетя, че отново ме наляга тревога за здравето на бебето. Споделям го за всеки тревожен родител, който има нужда, с уточнението, че разбира се, той работи за мен и не е задължително да работи по същия начин за друг човек. Ето го:
Иначе казано: Храни ли се нормално и наддава ли нормално? Има ли нужното количество мокри и наакани пелени за денонощие? Спи ли както обикновено (с уговорката, че сънят на бебетата търпи постоянни промени през първата година, че и след това)? И изобщо, държи ли се по обичайния за себе си начин (пак с уговорката, че бебетата минават все пак през неща като скокове в растежа, регресии, колики, зъби и т.н и, както всеки родител знае, далеч не можем да очакваме да са винаги в настроение)?
За да има смисъл от този въпрос, трябва да си отговорим на него честно. Защото „Да, бебето не се чувства добре, защото пръцка малко и днес кихна три пъти“ не е адекватен отговор. Повярвайте ми, ако бебето ви не се чувства добре, ще го разберете. Въпрос на оцеляването му е то да ви го покаже. Дълго време си мислех, че бебето ми има рефлукс (защото, както писах по-горе, хълцаше, кихаше и се лигавеше), докато в един момент не получи наистина рефлукс и точно тогава разбрах, че състоянието не може да се сбърка, ако е реално.
В моя случай това е бащата или приятели с (малки) деца. Понякога, когато сме много „във филма“, може да се окаже, че критичното ни мислене не е чак толкова критично. Много хора биха казали тук, че всъщност най-важна е майчината интуиция, само че като те тресе тревожност, майчината „интуиция“ обикновено крещи постоянно, че нещо не е наред. Та, едно малко по-безпристрастно странично мнение може да помогне понякога да се отрезвиш. Всъщност на мен често дори да задам въпроса (който понякога звучи доста нелепо, изказан на глас, всъщност), ми е достатъчно.
В крайна сметка, когато става въпрос за (потенциални) медицински състояния, ако съм минала през горните точки и все още имам някакви притеснения, обсъждам ги с лекар. Ключовото тук обаче е наистина да имаме доверие в лекаря, защото иначе се започва едно безкрайно търсене на второ, трето и пето мнение, които в много случаи само ни объркват още повече. Не казвам, че не трябва да се търси второ мнение при нужда, но има случаи, в които може да се избегне, ако имаме достатъчно доверие на лекаря си.
Съществуват реални фактори, които увеличават родителската тревожност и парадоксално, те са точно нещата, които неминуемо съпътстват родителския живот. Умората, претоварването (във всеки смисъл), изолацията. Затова е добре, доколкото е възможно, да се погрижим и за себе си. От личен опит знам колко е трудно това всъщност, но пък хубавото е, че всяко малко нещо, което успокоява нервната ни система, се брои. В моя случай например – да изляза малко на балкона, да си направя чаша чай, да си взема душ… Вероятно звучи клиширано, но тези малки „почивки“ пълнят чашата ни и помагат да презаредим. Е, и психотерапията не е лоша идея, когато нещата отиват на тотално изпушване.
Нещото, което обаче на мен ми помогна най-много, беше значително да намаля четенето в социалните мрежи по теми, свързани с болести и състояния при бебетата. Както споменах в началото, алгоритъмът ме беше закачил яко и в някакъв момент виждах само такъв тип публикации. Хубавото е, че когато човек целенасочено избягва този тип съдържание (да го гледа, да реагира на него, да коментира), социалните мрежи скоро спират да му го предлагат. Трябва обаче за известно време да се прояви воля, за да се „пренастрои“ алгоритъмът. А най-добре човек изобщо да си намали времето в социалните мрежи, но това все още не съм го постигнала.
Разбира се, аз все още се тревожа за различни неща и понякога получавам „факсове“. Което, пак казвам, до някаква степен е нормално. А ако сме склонни да сме по-тревожни и по принцип, е нещо, от което едва ли можем да се „излекуваме“ напълно и завинаги. Ако обаче сме малко по-осъзнати за него, може все пак да държим юздите, за да не си създадем малки тревожни копия. Или поне на това се надявам аз.
Любовта, разбира се, се показва предимно с действия. Може и 500 пъти да кажеш на някого заветното изречение, утвърждаващо обич, но поведението към този човек да говори обратното. И все пак за едно малко дете прегръдката, съчетана с „Обичам те“, е равносилна на уют и топлина. Наша читателка, която предпочита да остане анонимна, ни изпрати история, която обаче не е толкова подкрепяща. Историята няма извод, експертно мнение и не цели да укорява. Само разказва, с основната цел да ни провокира да се замислим.
Не знам дали живеем в твърде динамично време, в което препускането към работа и градината, училището, се превръща в основен битов стълб в живота ни, но е факт – препускаме. И после пропускаме.
Изпускаме да погледнем какво се случва НАИСТИНА с децата ни, отвъд беглите им, едва извадени едносрични отговори на въпросите какво са правили през деня и как са. Пропускаме и да си дадем въздух като родители, да не говорим като партньори. Понякога дори пропускаме да се запитаме защо искаме да имаме деца, и то преди да преминем към създаването им. Или знаем, че искаме да запълним една дупка, силно вярвайки, че детето ще оправи всичко.
Какъв е случаят с майката, за който ви пиша, не знам. Но ситуацията, на която станах свидетел, хем ми стана неприятна, хем побързах, преди да укоря тази жена, да си представя, че това може да съм и аз. Че утре може и аз да извикам толкова отчаяно. А дали вече не съм го правила по един или друг начин?
Синът ми ходи на тренировки по плуване. Групите са с деца, обикновено на сходна възраст. В един от дните, чакайки да излязат децата от предишната група, видях как от басейна излиза дете, което беше различно. Казвам го, използвайки клишето, което възрастните бихме сложили. Всъщност различното беше поведението му. Изглеждаше като на 8-9 години, а се държеше като по-малко. Не видях да е направило нещо лошо на някого, да е изразило тази различност по начин, който да засяга друг човек.
Издаваше някакви свои си звуци и изглеждаше като да е в собствена проекция за света. И в този момент влезе майка му, която явно беше минавала няколко пъти в посока на гнева и обратно, през целия си живот с това дете. И когато детето излезе без бельо от съблекалнята, бутонът на яростта беше натиснат. Майката започна да крещи, че е ѝ е писнало „с брат ти да се държите така“, след което му обеща, че повече няма да го води на тренировки, а за финал му тръшна в ушите категоричното:
Дорева ми се. Скъса ми се сърцето, защото цялото ми същество в тоя момент беше на мястото на това малко дете, което наведе глава. Чувството за вина бликаше от посърналите му очи, забити в пода.
Още не сме свършили, скрол надолу
Щях да съм твърде емоционална, щях да я осъдя пред детето ѝ. И не стига че вече чуваше как майка му не го обича, ами щеше да разбере от страничен човек, че така не се постъпва. Щях да му отнема чувството за уют, което току-що му беше пречупено.
В първите няколко минути силно НЕ харесвах тази майка. Мислех си лоши неща за нея. Чудех се как е създала дете, на което да казва, че не го обича. Наистина ли не го обича? Разбира ли как го наранява, какво граби? Знае ли, че доверието му към хората може да се скърши с три думи?
И после по естествен път дойдоха другите въпроси, които да балансират и без това неясната картина. Детето дали има някакви затруднения в развитието? Дали се нуждае от специално внимание, което може би тази майка не е спирала да дава, но в един момент избухва. Дали всъщност няма нужда и тя да бъде подкрепена? Ами ако е самотен родител? Ако не е спала тази нощ, за да бъде всъщност майка на ниво?
Нека се сетим сега, оставяйки укорите встрани, колко често сме имали усещането, че в момента просто не искаме децата ни да са около нас. За да си починем, за да си дочетем книгата, да догледаме филма, да допием кафето в тишина…
Умората е спътник на родителството и понякога може да е толкова огромна, че да затисне всякакви емпатични чувства. С нея вървят по същата писта тревогата, гневът и яростта. Защото сякаш някой друг, дори и да е създаден с огромно желание от нас, ни отнема възможността да сме свободни и да правим каквото и когато поискаме. Някой друг, поради някакви причини, не спазва нормата и излиза гол от съблекалнята. Срамът бързо ескалира в яд и БАМ – вадим арсенала с кофти думите и замеряме „виновника“.
Не съм засичала повече майката и момчето. Може би заканата, че приключва с тренировките, е влязла в сила. Понякога се сещам за тях и всичко, което се опитвам да направя, е да се подсещам, че не знам какво стои зад думите на тази може би изтощена жена.
Нямам нейната история. Нямам нейната съдба. Нямам нейното дете. Но познавам умората ѝ… Тази вечна спътница на родителството. И споделям тази история, за да не забравяме, че дори и да не казваме на децата си, че не ги обичаме, понякога се държим така, сякаш не ги обичаме. Не защото няма любов. А защото има предел на силата ни.
Споделям историята и за да напомня на всички, че любовта е в разбирането. Понякога дори в това да приемеш човек, който казва на сина си, че не го обича.
Когато родителите са разделени, може да се появи съмнение дали да кажат на децата си за започването на нова връзка. Кога да го направим и по какъв начин, пише в статия за El País журналистката Маите Аметя. Има хора, които крият новите си връзки с месеци, дори с години. Срещат се с някого, но когато са с децата си, се държат така, сякаш този човек не съществува.
Други представят новия си партньор като „приятел“ или „приятелка“, без да дават повече обяснения. Някои избират да разкрият истината възможно най-рано, дори и връзката да се окаже мимолетна. А има и такива, които отричат, дори когато децата им вече са започнали да подозират.
Според Лара Ферейро, психоложка с опит в терапията за двойки, преди да се сподели с децата за съществуването на нов партньор, най-важното е да се прецени емоционалното им състояние:
„Детето трябва да се чувства добре със себе си, с приятелите си, с успеха в училище… Също така е от съществено значение да е успяло да преживее раздялата на родителите си или предишните им връзки, ако е имало такива.“
От клиничния ѝ опит става ясно, че лошо управляваните преходи могат да доведат до объркване, тревожност или нарушения на съня.
Психологът Рафа Гереро предлага различна гледна точка и насочва вниманието към възрастните:
„Децата са готови да приемат всякакъв вид информация, стига ние да сме подготвени да ги подкрепим. Не става въпрос дали те могат, а дали ние, родителите, сме емоционално на разположение.“
Ферейро съветва новината да се сподели навреме и поотделно с всяко дете.
„Наричам го шведския метод: да седнеш насаме с всяко дете и да му обясниш с език, подходящ за възрастта му, че имаш нов партньор. Да му кажеш, че въпросният човек ти е много скъп, но че това не променя любовта ти към него.“
Най-важното, според психоложката, е да се слуша: „Не е достатъчно просто да съобщиш новината. Трябва да дадеш пространство на детето да изрази как се чувства.“
Гереро подчертава, че няма един-единствен „идеален момент“, а множество фактори, които трябва да се вземат предвид. Родителите следва внимателно да изберат кога и как да споделят. „Ако едва започвам да опознавам някого, не мога да кажа, че ми е партньор или бъдещ съпруг/съпруга. Защото сам още не знам. И точно това трябва да се каже – истината“, обяснява той.
Според психолога разговорът трябва да се проведе, когато връзката вече е стабилна, но без излишен драматизъм или с тържествени речи. Съветът му е ясен: „Трябва да се говори с обич, с уважение, без лъжи. И като се вземе предвид личността на детето – неговата чувствителност и страховете му“.
Специалистът напомня, че не всички деца реагират еднакво: „Има по-възприемчиви, по-чувствителни деца, които още пазят магическата представа, че родителите им ще се съберат. И това трябва да се вземе предвид“. Затова той съветва разговорът да се обмисли предварително: какво да се каже, какво да се избегне и да се предвидят въпросите, които може да възникнат.
„Понякога децат питат: „Ще се ожениш ли за Пепи?“ И най-честният отговор е: „Миличък, не знам“. Защото в действителност ние, възрастните, често не знаем.“
Ферейро предупреждава, че прибързването може да има сериозни последствия – от безсъние, избухливост или болки в стомаха до повторение на токсични връзки в бъдеще. „Когато разберат, че любовта между възрастните е нестабилна, импулсивна и несигурна, децата могат да започнат да повтарят този модел“, отбелязва тя.
Също така предупреждава за липсата на емпатия: „Много възрастни са толкова развълнувани, че не слушат децата си. Казват новината непринудено и очакват децата веднага да я приемат. Но емоционалната логика на детето е съвсем различна.“
Гереро посочва често срещани грешки при започване на нова връзка: да се крие, да се представя без предварителен разговор с децата и да се съобщава новината в присъствието на новия партньор. „Това причинява най-голяма вреда“, смята той. „Този разговор трябва да го проведе бащата или майката насаме. Не заедно с приятеля или приятелката.“
Криенето на връзката от страх понякога може да бъде дори по-лошо: „Прави се, за да се избегнат конфликти, но детето чувства, че не му се вярва и че го подценяваме.“ Понякога отхвърлянето на новия партньор е несъзнателен израз на лоялност към другия родител. „Не е достатъчно просто да съобщиш новината – трябва да бъдеш там, да разговаряш и да го направиш спокойно“, обобщава психологът.
Още не сме свършили, скрол надолу
Според Ферейро една от големите грешки е да се говори за връзката, преди тя да е стабилна. „Докато не става въпрос за сериозна връзка, не трябва да се казва нищо.“ Психоложката отбелязва и по-големи грешки: да се сравнява новият партньор с другия родител, да се претоварва детето с излишна информация или да се излага на неудобни ситуации. „Да видиш новия партньор/ка на майка си или баща си гол/а вкъщи, не се забравя. Оставя следа. Детето не може да понесе толкова емоционален хаос“, казва тя.
Реакцията на децата към нов партньор варира в зависимост от възрастта, обяснява Ферейро. Между 3 и 8 години обикновено възприемат информацията на по-емоционално и символично ниво: появяват се изблици на гняв, ревност, регресии (като смучене на пръст или напикаване) и страх от изоставяне.
„Децата в предпубертетна възраст и тийнейджърите, от 10 до 17 години, обикновено изразяват чувствата си по-рационално“, уточнява тя. „Въпреки че може да се чувстват предадени или че личното им пространство е нарушено, след първоначална реакция на гняв, им е по-лесно да преработят новината“, добавя тя.
Страхът от загуба на обичта на бащата или майката е общ за всички възрасти, но се проявява по различен начин. Затова Ферейро препоръчва изказът да се адаптира според етапа на развитие на детето. Тя дава и ясна препоръка:
„Първо трябва да се преживее разводът. След това вече може да се говори за нов партньор.“
Ако детето не е успяло да обработи раздялата, всяко преждевременно съобщение може да се обърне срещу родителите. „Това е ефектът на бумеранга: новият партньор се превръща в натрапник, който разбива и малкото, останало непокътнато.“
„Да се разчупи представата за семейство, която човек е познавал, дори то вече да се е разпаднало, е много трудно. Включително за възрастните“, казва Гереро.
„Затова, когато детето казва, че не желае друг в семейството си, не е въпрос на каприз. То защитава онова единствено нещо, което чувства като свое.“
Експертът цитира британската психиатърка и психотерапевтка Лиз Милър, която често говори за петата Божа заповед („Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята...“) като дълбок емоционален отпечатък, който не изчезва с възрастта.
„Това е характерно не само при децата, но и при тийнейджърите, и при възрастните. Склонни сме да защитаваме, оправдаваме и извиняваме родителите си, дори когато сме наясно с техните грешки. По някакъв начин продължаваме да изпълняваме онова, което са ни казвали или което са правели“, казва Гереро.
Източник: El País
Със съпруга ми сме заедно повече от десет години и сме женени повече от половината от това време. Въпреки че нито един брак не е идеален, бих казала, че мъжът ми е толкова подкрепящ и любящ партньор, какъвто малко имат щастието да срещнат. Независимо дали става въпрос за работа, помощ покрай бременността ми, или с дъщеря ни, не бих могла да искам повече.
Диагностициран е като дете и има много от класическите симптоми на разстройството – хиперактивност, импулсивност и лоши организационни умения. Но въпреки често негативните конотации, свързвани със СДВХ (или ADHD на английски), и собствените му проблеми с разстройството, то е вкоренено в различни аспекти от личността му. И това са някои от нещата, които обичам в него най-много. Желанието му да преминава от задача към задача е идеално, когато дъщеря ни иска внезапно да зареже магнитния конструктор, за да играе на Бел от „Красавицата и Звяра“. Начинът, по който работи мозъкът му, го прави схватлив и способен да вижда нещата от съвсем различна гледна точка.
Някои от симптомите, които са най-разочароващи и за него, и за мен като негов партньор, са забравянето, дезорганизираността, лесното разсейване. Преди да имаме дете, това бяха неща, които просто ме дразнят. Трябваше да му напомням да почиства, да върши домакинска работа. Или да му помагам да не забравя да си направи уговорки или да си запише нещо в календара. Но докато бяхме само двамата, нямаше проблем с това.
След като се роди дъщеря ни, научих за фразата родител по подразбиране (default parent). Това е този родител в семейството, който е отговорен основно за задачите, свързани с грижата за децата и управлението на домакинството. Тъй като и двамата имаме постоянна работа и се грижим за детето поравно, реших, че няма да e проблем да сме равни и по отношение на домакинските задачи (и товара от планирането им).
Една от най-големите изненади за мен в родителството беше колко много психическо натоварване има. По принцип това е невидимата работа, свързана с управлението на домакинството и семейството. Запомняне на ангажименти и срещи (в това число лекари, уроци, проекти за градината и после училище), планиране на грижата за децата, запомняне на всякакви подробности. Тук влиза и това да се уверите, че нуждите на всички в къщата са задоволени. Без да генерализирам, но при хетеросексуалните двойки това често пада върху майката. И в моя случай, поради състоянието на съпруга ми, се стовари върху мен. Нищо не е било злонамерено или целенасочено, но го има. Когато става въпрос за планиране на храненето на дъщеря ми, съм аз. Планиране на ангажиментите с градината – пак аз. Уговаряне на срещи, грижа за домакинството – аз, аз, АЗ.
Имах повече от 10 години, за да разбера как работи мозъкът му, и знам, че е в сила някакъв вид прекъсване, което го спира да поеме автоматично това умствено натоварване, както го правя аз.
Когато трябва да се пусне пералня, може да гледа купчината мръсни дрехи цяла седмица, преди да разбере, че трябва да направи нещо с нея. При мен тази мисъл идва след секунди. Когато му напомня да направи нещо, то ще бъде направено... Но, както му обясних и на него, необходимостта да му напомням само увеличава психическото ми натоварване.
Иска ми се да мога да кажа, че почти три години откакто съм майка, вече съм открила как да помагам и на него, и на себе си.
Още не сме свършили, скрол надолу
Това е тема, за която говоря много при терапевта ми, с ясната мисъл, че имам наистина силен партньор и родител на до себе си. Но също така ми се иска той да носи повече от психическото натоварване, което се налага да нося аз. Ако трябва да кажа къде в действителност сме в нашите отношения, то трябва да призная, че сме на етап много разговори, напомняния и опити да го „срещна“ там, където е той.
И макар че някои дни са по-лесни от други, трябва да приемем факта, че мозъците ни не работят еднакво.
И макар че психическото натоварване при мен да е по-голямо, поне съм благодарна, че той иска да отнеме част от това тегло. Дори и когато се налага ясно и конкретно да му кажа какво точно има да поеме.
Aвтор: Нади Бард
Източник: Scary mommy
Родителството е като едно дълго и непрестанно пътуване. В момента, в който мислите, че сте се справили с трудното, детето ви пораства с още eдна година или достига нов етап от развитието си. И без изненада се появяват нови поведенчески прояви, навици и вкусове. С които трябва и вие да свикнете.
Разбира се, някои ще кажат, че най-трудният етап от родителството е този, в който се намират в момента. Но докато всички деца преминават през възходи и падения, определени етапи от развитието носят повече предизвикателства от други. Периодът на новороденото е синоним на безсънни нощи. Тийнейджърските години са изпълнени с учебен и социален натиск. А какво да кажем за екшъна в годините между тях?
Крилатите фрази обикновено се основават на истината и „ужасните две“ не са изключение. След периода от 1 до 2-годишна възраст, когато бебетата обикновено спят спокойно и изглеждат възхитени от новата си мобилност, децата от 2 до 3-годишна възраст сякаш внезапно придобиват ново усещане за света и се появяват нови и силни емоции, които могат много бързо да излязат наяве, което води до така прословутото тръшкане. И то може да се случи навсякъде и по всяко време – от посещенията при лекар до избора на грешното сладко, с което сте намазали филията хляб. Тези изблици могат да включват викове, плач и дори удряне. Те могат да продължат няколко минути или дори часове (Ауууч).
Въпреки че може да ви изглежда така, сякаш етапът на тръшкането продължава вечно, децата са склонни да регулират по-лесно емоциите си след третия си рожден ден. Изследванията показват, че емоционалните изблици се появяват при:
Отдайте го като фактор от здравословното развитие на мозъка. Докато ги запознаваме с нови места, хора и преживявания, малките деца развиват предпочитания и стремеж към по-голяма независимост. Но на повечето им липсват език и умения за контрол на импулсите, за да изразят ясно и спокойно своите нужди до около 4-5-годишна възраст.
8-те години страхотна възраст ли е? Разбира се, това е възраст, в която много деца изграждат по-широк приятелски кръг, научават по-сложни умения и развиват нови интереси, като започнем от музика и стигнем до спорт. Мнозина изглежда процъфтяват социално, академично, спортно. Въпреки това според проучване, направено по поръчка на Mixbook, най-трудно е с децата на 8-годишна възраст.
Има резон: това е възрастта, в която мозъкът и тялото започват да се променят. Предпубертетът обикновено започва още на 8-годишна възраст за момичетата и на 9-годишна възраст за момчетата. В резултат на това децата на тази възраст често се чувстват разкъсани между света на малките и големите. 8-годишните могат да затръшват врати и да въртят очи, за да отстояват своята независимост и индивидуалност. Често, когато вършат задълженията си вкъщи, се държат така, сякаш това е акт на изтезание, а директното игнориране на родителите им е отличителна черта за тази възраст. Те искат сами да избират какво да обличат, да ядат и да играят. И въпреки това те все още избухват в плач от нищото и търсят прегръдки и валидация от възрастните.
Ако 8-годишна възраст е вратата към пубертета, 12-годишна е основното препятствие – с акцент върху думата „препятствие“, за много семейства. Мащабно проучване показва, че майките на децата между 12 и 14 години са доста по-нещастни. Защо е толкова трудно с тази възрастова група?! В юношеството децата преминават през големи хормонални промени, които променят телата и настроенията им. Може внезапно да се почувстват неуверени относно външния си вид или способностите си, което ги кара да не желаят да участват в предпочитани преди това дейности. Юношите може да имат периоди в лошо настроение и да се дистанцират от семейството. Социалният живот изглежда е приоритет за тази възраст, но тормозът и игнорирането достигат своя връх именно в годините на средното училище. Дори когато изглежда, че тийнейджърът не иска да има общо с вас, той все още се нуждае от съветите и подкрепата ви, повече от всякога.
Още не сме свършили, скрол надолу
Източник: Parents.com
Десетки книги, които да ни посветят в тайнството на родителството, стотици статии в стил „Как да не крещите на детето“, „Какво да правите, когато не знаете какво да правите с децата“ и онова чувство на безпомощност продължава да е с нас в стаята. Ако и вие усещате напрегнатото му присъствие, сигурно неведнъж ви се е искало да се престорите на морска звезда и течението просто да ви отнесе.
„Чувствам се пълен провал като родител!“ Така можеше да се казва изображението, в което седя унила на стол в кухнята и гледам празно в тюркоазената покривка, чийто цвят този път не телепортира мислите ми по Южното Черноморие. Днес дори не мога да се сетя за случката, която извика емоциите, помня само как позитивизмът биеше на кухо. Оказва се, че колкото и книги да си прочел – от родителските съвети, през класическа и съвременна художествена литература, до приложна психология, всичко, преработено в главата, в един момент се концентрира в едно карфичено нищо.
Дори и да си на „ти“ с висшата математика, умеят да начертават такива казуси, че сам си пишеш двойката в родителския бележник. Защото, колкото и професионални напътствия да сме прелиствали, 30-минутен рев, понеже си отчупила крайчето на банана от обелката, вместо да го оставиш застопорено за самата обелка, превръщат нервната ти система в сеизмична зона. Катастрофалното земетресение настъпва, когато 14 секунди след поглъщането на банана следва 14-минутен рев за „мони“, а думата все още я няма преведена в синонимния майчински речник.
Необходими са 14 дни, за да ти просветне, че „мони“ и „мед“ са като A=B и B=A в детското уравнение по български език.
Така че, каквато и случка да ме беше лишила от допамин в онзи момент в кухнята, не е като да няма! В някои ситуации, ако кажеш 9 пъти едно и също нещо на детето си, вселената успява да понесе на плещите си вътрешния ти гняв и магнитудът ще класифицира труса като лек. Възможно е даже никой вкъщи да не разбере, че някъде някога сеизмографът на емоциите ти е кривнал. Само още един път повтаряне на едно и също нещо обаче нацелва епицентъра в десетката! Цунамито, което чувствата повдигат, ще избоботи в тишината и ще помете фамилното спокойствие с крясък. И също като в природата след буря – майчинската натура, окрещяла дори лавицата с книги в стил „Как да не крещите на детето“ – се отпуска безпомощно на стола в кухнята и се отказва да поправя нещата.
Още не сме свършили, скрол надолу
Хубавото на чувството за самосъхранение е, че се обажда точно, когато не знаеш как да се самосъхраниш. Чувството за вина и недостатъчна квалифицираност в професията родител така бяха ескалирали, че разумът ми ме „взе в ръце“.
Първо поговорих с приятели и се оказа, че те също делят домовете си с невидимото присъствие на духа „пълен провал съм като майка/баща“. Нещо повече – нахалният съквартирант се оказа повсеместен семеен придружител. Приех знанието за общовалидността му като първа стъпка от личната си самотерапия. Може би това, че изпитвам подобни чувства, в крайна сметка ме правеше човек. А не морска звезда. Течението на мисълта ми ме отведе и до вероятното ядро на проблема.
Ако само онзи, който не работи, не греши, значи само този, който не е бил родител, не се е провалял. Да знаеш един ден, че детето ти някога не е обичало да яде банана, отделен от обелката, е част от опита на родителския процес.
Днес всеки път, в който се чувствам безпомощна, знам, че това е окей. Не вадя бележника и не си пиша двойка. Онова, което се уча да прилагам, е да давам внимание на себе си. Ако съм на ръба и има как да се случи, излизам сама и вървя из квартала, докато ядосаната ми енергия не спре да е съизмерима с тази на Соник.
Да не можете да се сдържите понякога, да ви е писнало да повтаряте, да не ви идва в ключов миг на ума прочетената оня ден фраза от наръчника за ефективни родители, звучи като голям хаос. Но всъщност е в реда на нещата. И по тази причина, имам нова цел във въображаемия си списък за важни родителски дейности – да науча детето, че няма нищо лошо в това понякога да не успява.
„Чувствам се пълен провал като родител!“ може би не е толкова лоша мисъл. По-скоро е лична нагласа към очакванията ни за нас самите. А те вероятно са големи, защото искаме най-доброто за децата си. Което ни прави страхотни родители!
Това, от което родителите се нуждаят сега повече от всякога, е съпричастност и безусловно приемане, че правят грешки. До тези изводи стига терапевтката и докторка по философия Аху Лайн. Тя е и майка на 3-годишно дете, което често тества нейните познания за родителството. В този текст Аху Лайн насочва вниманието ни към кризата с психичното здраве на родителите – нарастващ проблем и в България. И ни споделя как изглежда родителството отстрани през ролята ѝ на терапевт. И как изглежда отвътре – в ролята ѝ на майка.
Преди няколко седмици бях в „родителска вихрушка“. В часовете между 17:00 и 20:00 се опитвах да нахраня дъщеря си, себе си и кучетата. Да почистя къщата. Да подготвя всичко за следващия ден. И да се разтоваря от цял ден срещи с клиенти. В конкретната седмица бях сама, защото партньорът ми пътуваше.
Спокойно се съгласявах с всяка молба на дъщеря ми (на две години и половина), която искаше чаша шоколадово мляко. Налях ѝ една чаша с надеждата да се кротне за малко, докато го пие. Вместо това тя се засмя и директно го изля върху главата ми. С мляко, стичащо се по лицето ми, се насилих да си поема дъх, да си припомня за импулсивния характер на малките деца, да обмисля нуждата от тестването на границите и да остана спокойна.
Вместо това изкрещях: „ЗАЩО ГО НАПРАВИ?“
На следващата сутрин главният здравен инспектор на САЩ предупреди американците за кризата с психичното здраве на родителите. Докладът обсъждаше нарастващия стрес на родителите, както и повишения риск от безпокойство и депресия. Не липсваха и опасенията относно икономическата нестабилност, самотата и културния натиск, пред който са изправени родителите.
Все още усещах мириса на шоколадово мляко по косата си. Докато следях новините, почувствах облекчение.
Била съм игрови терапевт, преди да имам свои деца. С години образование, опит и научни изследвания зад гърба си носех титлата „детски експерт“. В работата си с деца и семейства наивно вярвах, че ако родителите можеха само да... или ако родителите само знаеха да..., родителството нямаше да е толкова трудно за тях. След това, през декември 2021 г., с раждането на дъщеря ми, бях жестоко повалена – в добрия смисъл.
Всичко, което знаех за децата, развитието и собствената си роля като родител, беше подложено на проверка. Първата година от живота на дъщеря ми включваше посещения в спешното отделение, кардиолози... Седем часа плач на ден без ясна причина, дълбоко убеждение, че никога няма да бъда достатъчно добра, и сравнение с всички други майки в живота ми, които сякаш се справяха с всичко.
През тези изтощителни месеци не исках да слушам съвети. Това преживяване не само ме смири, но ме накара да преосмисля всичко, което някога съм казвала на родителите в ролята си на терапевт.
Родителството е лично преживяване и е трудно. И въпреки че е невероятно възнаграждаващо и изключителен подарък, не означава, че е лесно. Родителите днес се борят с умора от вземане на решения, икономически натиск, страх за безопасността на децата си и множество индивидуални предизвикателства. А именно тях нито един експерт не може да коригира, без първо да съчувства на всяко уникално преживяване, през което е минал родителят.
Въпреки че може да има прости решения за често срещани родителски трудности, тези подходи невинаги се справят с чувството, че се проваляте в най-личната и важна работа, която някога сте имали.
Още не сме свършили, скрол надолу
Със социалните мрежи подръка постоянно се натъкваме на перфектни семейни портрети. Както и на напомняния за всички неща, които трябва да правим за децата си. Мнения на експерти, които ни убеждават, че се проваляме, за да ни продадат ръководство от 10 стъпки за самоусъвършенстване. В рамките на секунди можем да консумираме видео с креативни идеи за коледна украса. Което само по себе си ни напомня, че сме изостанали с планирането за празниците. Съчетано с плашещи напомняния за опасностите, от които невинаги можем да защитим децата си.
Бомбардирани сме със съобщения, които ни напомнят, че никога няма да бъдем достатъчно добри, достатъчно организирани или достатъчно търпеливи с децата си. Като същевременно ни напомнят, че не можем да гарантираме и тяхната безопасност.
След изказването на главния здравен инспектор родителите колективно въздъхнаха с облекчение, че не са сами в чувството на претоварване и че може би всички останали също се борят. Не просто се проваляме, защото не можем да се справим, а обстоятелства извън нашия контрол са довели до тази колективна криза. Изтъкването на проблема е утвърждаване, но с натиска, пред който са изправени родителите днес, това, от което се нуждаем повече от всякога, е съпричастност.
Моята клинична дейност се фокусира предимно върху работа с родители и смятам, че най-ефективните разговори са тези, които очовечават родителския опит и премахват задължението да бъдем перфектни. Цялостното преразглеждане на дисциплината или историите за моите собствени (несъществуващи) успехи с времето за лягане са невалидни и тласкат родителите по-дълбоко към убеждението, че никога няма да се справят.
Признанието, че дъщеря ми е хвърлила мляко в лицето ми или че понякога трябва да спя в нейното легло, защото допълнителен час сън си струва да прекрачим границите, създава уязвимост и премахва срама от грешките на родителството.
Ако родителите непрекъснато са бомбардирани с нещата, които правят погрешно, кризата с психичното им здраве само ще се влоши. Това, от което родителите се нуждаят, е безусловното приемане, че правят грешки. Но и че правят най-доброто, на което са способни. Няма идеален родител. Няма дори надеждна система за оценка на родителските способности. Така че нашите перспективи са субективни и се коренят в убеждението, че всеки върши работата по-добре от нас. Осъждането и срамът служат само за натискане на родителите още повече в задънена улица, а родителството само по себе си е достатъчно изолиращо. Дори докато пиша този текст, си мисля как обсъждането на провалите ми толкова публично може да доведе до осъждане и срам.
Така че, моля ви, кажете ми, че и вашите деца са ви обливали с шоколодово мляко по главата.
Източник: Psychology today
„Как се правят бебетата?“ е един от въпросите, които често заварват родителите неподготвени. Не е нужно да изпадате в паника. Тук има някои съвети как да обясните бременността и раждането по подходящ за възрастта начин.
Въпросът „Как се раждат бебетата?“ може да е провокиран от факта, че очаквате дете, или че ваши близки съвсем скоро са обявили, че ще стават родители или че вече имат бебе. Естествено е детето да е любопитно. Ако сте били изненадани от въпроса му за бебетата, отделете няколко минути, за да се успокоите, преди да отговорите. Окуражителното „Това е чудесен въпрос!“ може да ви спечели малко време.
Когато сте готови, направете всичко възможно, за да отговорите на въпроса на детето, без да го превръщате в нещо специално. Обяснете му за бременността и раждането по подходящ за възрастта му начин.
Започнете разговора, като установите какво детето ви вече знае (или си мисли, че знае) за това откъде идват бебетата. Задайте му и вие няколко въпроса, за да усетите нивото на неговото разбиране и какво според него представлява бременността.
Непринуденият разговор ще ви помогне да си създадете концепция кои думи да използвате, които да съответстват на възрастта на детето. Например с дете в предучилищна възраст можете да започнете разговора, като го попитате дали знае как бебето се озова в корема на майката. След като чуете отговора му, дайте и вие вашия.
Децата възприемат пола и частите на човешкото тяло по различен начин от възрастните. Те не изпитват срам или неудобство, освен ако този срам или неудобство не са им пряко или косвено предадени. Така че направете всичко възможно да останете неутрални и безпристрастни.
Можете да обясните, че бебето расте от сперматозоид и яйцеклетка, както плодът расте от семе. На тази възраст може да бъде полезно и забавно да обясните как бебето в корема ви прави всички неща, които бебетата правят, след като се родят – ядат, спят и си смучат пръстчетата. Някои по-малки деца може би ще поискат да ги уверите, че бебето е в безопасност и се чувства удобно в матката.
При децата в училищна възраст може да подходите по същия начин. Попитайте какво вече знаят и след това се напасвайте покрай въпросите им. Училищната възраст е подходяща за въвеждане на точен анатомичен език, като например може да употребите думата „матка“ вместо „корем“.
Ключът към отговора на всеки подобен въпрос е да слушате внимателно и да определите какво точно пита детето. Често се случва да избързате и да се втурнете в грешна посока. Когато става въпрос как да обясните бременността и раждането, придържайте се към темата и излагайте фактите по ясен и кратък начин.
По-малките деца вероятно ще се интересуват само от фактите, докато тийнейджърите и подрастващите може да имат по-сложни въпроси за секса, взаимоотношенията, бременността и раждането.
Когато децата пораснат, можете да добавите повече подробности, за да подпомогнете по-задълбоченото разбиране на тези теми.
Въпреки че сексът, бременността и раждането не са нещо, от което да се срамувате, напомнете на детето си да не обсъжда тези теми с други деца. Никога не се знае на какъв етап в обясненията по темата са те и семейства им.
Когато говорите, винаги използвайте лексика, която е свързана с думи и понятия, които детето ви вече използва и разбира.
Въпреки че 3-годишно и 6-годишно дете могат да зададат един и същ въпрос, е възможно контекстът да е различен. Тригодишното може би просто да иска да знае как бебето е излязло от корема ви, докато шестгодишното всъщност пита как се прави бебе.
Винаги имайте предвид възрастта и степента на зрялост на детето си, когато му предавате информация по въпроса откъде идват бебетата. Използването на неподходящи думи или фрази понякога може да изплаши децата. Ако например ви попитат как е излязло бебето и обясните за цезаровото си сечение с думи като „разрязване“ или „операция“, е възможно детето да се разтревожи.
Същото важи и за решението дали да използвате специфични термини, или по-общи. Например описването на матката позволява на детето да разбере, че тя е отделна от стомаха и корема.
Ако имате нужда от допълнителна подкрепа, намерете книга за сексуално образование, която описва бременността и раждането по подходящ за възрастта начин. Споделянето на истории може да помогне на детето ви да разбере. Книгите отварят вратата за конструктивен разговор, като в същото време отговарят ефективно и точно на въпросите на детето ви.
Още не сме свършили, скрол надолу
Децата са любопитни и често имат много въпроси. Колкото по-сложен е въпросът, толкова повече ще ви се наложи да помислите върху него, преди да отговорите. Не се притеснявайте да кажете на детето, че се нуждаете от още малко време, за да намерите подходящ отговор, но не забравяйте да го дадете. Важно е да не пренебрегвате въпросите им.
Честността е най-добрата политика. Естествено е разговорите за птичките и пчеличките да ви се струват неловки или неудобни, но това не е причина да ги избягвате напълно.
Децата, които не получат отговор и чиито въпроси са отхвърлени, може да изпитат срам или притеснение или да започнат да мислят, че въпросите им са неподходящи или лоши. Ако не могат да получат честни отговори от вас, напълно възможно е сами да потърсят (и да намерят) грешна информация от други деца, от възрастни или от интернет.
Вие най-добре познавате детето си и инстинктивно усещате с какво може да се справи. Като останете честни и не се впускате в приказки за щъркели, които носят бебета, можете да му помогнете да развие здравословно отношение към човешкото тяло, бременността и секса. А това ще му е само от полза за бъдещите му взаимоотношения с другите хора.
Източник: Parents.com
Да направиш аборт е сериозно решение, което понякога може да се вземе много бързо и лесно, просто защото стечението на обстоятелствата е такова. Надали има човек, който би искал да направи аборт, но надали има и такъв, който би искал абортът да му бъде отказан, ако такъв се наложи.
Е, оказва се, че живеем във времена, когато забраните за аборт не са екзотика или част от сюжета на “Историята на прислужницата”, а важат с пълна сила. Казваме това, знаейки, че няма нужда да гледаме чак отвъд Океана, тъй като от миналата година и Полша, която, както се казва, ей я къде е, също забрани абортите, дори когато плодът е с увреждания.
Този текст гледа на аборта като възможност да продължиш развитието си и един ден да имаш семейството, което си представяш, и да бъдеш родителят, който искаш. Поне така е било за Даниел Кампоамор, която разказва своята история за нещастна връзка и аборт, последвани от щастливо и хармонично семейство.
Много малко неща могат да изкарат на преден план реалностите в живота ти така добре, както една непланирана бременност. Може, например, лесно да игнорираш знаците за токсична връзка или да възприемаш банковата си сметка, която се топи, като шега вместо като сериозен проблем.
Та, когато година след завършването на колежа държах в ръце един положителен тест за бременност, докато живеех от заплата до заплата с (по всяка вероятност) алкохолизирания ми приятел, знаех много добре какво трябва да направя. Обадих се на най-добрата ми приятелка и на майка ми и след това звъннах, за да си запиша час за аборт.
Да приключа с нежеланата бременност беше план, който не търпеше възражения, защото имах много други житейски планове. Планирах да спра насилието, в което живея и което измъчваше семейството ми, така че нямаше как да отгледам дете с човек, каращ ме да се чувствам като смрадлива кофа за боклук.
Планирах да стана финансово независима, а не като майка ми, която толкова разчиташе на парите на баща ми, че беше невъзможно да го напусне. Планирах да стана успял писател – план, който следвам още от дете, докато трескаво изписвах страниците на дневниците си с катинарче.
И макар че никога не съм планирала да се омъжвам, планирах да намеря някого, с когото мога да построя живота си; човек, който ме кара да се чувствам сигурна, обичана и уважаване – антипод на огромната част от мъжете в живота ми. Може би този план включваше изграждането на семейство, като в такъв случай имах намерение да бъда майката, която искам и трябва да бъда.
И тъкмо защото абортът стана част от житейския ми план, всичките ми други планове се осъществиха. Срещнах настоящия си партньор преди 8 години, докато списвах рубрика в The Seattle Times за перипетиите на ходенето по срещи. Година по-късно се появи днес вече 7-годишният ни син - с толкова сини очи, колкото са му и сега. Четири години по-късно се роди и малкият, който сега е на 2 – безстрашен щурчо, който обича да ме “прегръща най-хубаво” и да ми дава “целувки големи”.
И дори при факта, че ми се налага да издържам работа от вкъщи, докато се справям с дистанционно обучение, приучаване към гърне, съкращения и безпокойството от нестихващата световна пандемия, мога гордо и безпогрешно да заявя, че съм майката, която исках да съм, майката, от която моите момчета имат нужда и заслужават, и майката, която никога нямаше да бъда, ако не бях направила аборт.
По-голямата част от хората, правили аборт, са родители. Те вече са наясно какво е да изкараш пълна бременност, да минеш през болките на раждането, да издържиш безсънието и драстичната промяна в живота ти след бременността, и вече знаят как се отглеждат малки, изтощаващи те, очарователни, изнервящи хора.
Проучване от 2004 г., включило 1209 жени, правили аборт, отбелязва, че една на всеки четири свидетелства, че е приключила вече с раждането на деца, а 74% съобщават, че ако им се роди още едно дете, няма да могат да се грижат за тези, които вече имат.
Има и изследвания, които показват какво се случва с майките, когато им се отказва аборт – по-вероятно е да живеят в бедност, да нямат добра връзка с децата си, а децата, които вече имат, да срещат определени трудности в развитието в сравнение с връстниците си.
Същите проучвания отчитат, че когато на жена ѝ се отказва достъп до такава медицинска услуга и грижа, то тя е по-вероятно да остане вързана за партньор насилник – точно както аз щях да бъда. Също така е по-малко вероятно тези жени да имат някакви амбициозни планове за следващата година – планове, които аз имах.
В допълнение към всичко това идва и фактът, че тези жени обикновено са с по-ниско самочувствие и изпитват по-голяма тревожност – неизбежната развръзка на историята, която щеше да сполети и мен, ако бях останала в нездравословна връзка, докато отглеждам дете, което не искам и за което не мога да се грижа адекватно.
Нека да е ясно, че човек, който няма абсолютно никакво желание да ражда или да става родител, има също толкова сериозна причина да направи аборт (или аборти), както и всички останали. Това, че физически можеш да имаш дете, не означава, че непременно трябва да имаш или трябва да бъдеш принуждавана да раждаш.
Но реалността е, че 66% от жените, които правят аборт, планират да родят, когато са по-възрастни, финансово стабилни и в подкрепяща връзка. А като се има предвид сигурността на аборта – по-безопасен е от колоноскопия, от вадене на мъдрец или сливици, 14 пъти по-безопасен от раждането и не засяга способността ви да имате деца занапред, както твърдят ревностните противници на аборта, – то той често прави така, че хората не само стават родители в бъдеще, ами и стават добри родители. Стабилни родители. Обичащи родители.
В момента 6 щата в САЩ разполагат само с една клиника за аборти. Тексас забрани подобна грижа на територията на щата, правейки всички аборти над 6 гестационна седмица (когато повечето жени не знаят още, че са бременни) незаконни. Още 7 щата планират подобни забрани на абортите, което ще направи получаването на такава услуга и медицинска грижа много трудно.
Тези абсолютно престъпни закони са създадени и гласувани от хора, които твърдят, че ценят родителите – че уважават майките и всичко, което правим. Тези хора се крият зад високопарни приказки за “семейни ценности” и “свещеност на майчинството”.
Но ако наистина искаха да ни помогнат да сме най-добрите родители, биха създали и гласували задължителен платен отпуск по майчинство и бащинство, достъпна детска грижа, еднакво плащане за една и съща работа, и щяха да се борят да намалят майчината смъртност.
И щяха да направят аборта колкото се може по-достъпен.
Нямаше да съм внимателната и обичлива майка, която съм днес, ако го нямаше абортът ми, както и медицинските специалисти, които го направиха възможен. Синовете ми нямаше да имат това, което всички деца заслужават – уютен дом с храната, от която имат нужда, с играчките, от които определено нямат нужда, и с хората, които страшно много са ги искали да се появят на този свят.
Синовете ми никога няма да се почувстват като резултат на правителствено разпореждане, като вторичен продукт на законодателство против абортите, което ги прави “последица от секс”. Вместо това ще се чувстват така, както аз копнеех да се чувствам като дете - ценени. Уважавани. Обичани. Искани.
Потръпвам само при мисълта какъв щеше да е животът ми или каква майка щях да съм, ако абортът не беше част от семейното ми планиране. Но понеже беше, имам синовете си, а те имат мен – една добра майка.
