fbpx

Раждането е непредвидимо събитие. Много неща могат да се объркат или да се случат съвсем различно от представите и плановете на бременната жена. И това е в реда на нещата. Не е в реда на нещата обаче, през 2021 г. да продължава да ни става леко лошо, като четем разкази като следващия.

Той е на Даниела Йорданова, майка на Александър, която си спомня за неговото раждане с усмивка и разказва историята точно така - с чувство за хумор. Това обаче не променя факта, че има болници, в които все още не ни дават да пием вода, докато раждаме, да се разхождаме, ако това ни облекчава, да викаме, ако така го усещаме...

И, разбира се, най-важното – продължава да има "специални прегледи", случващи се в 1 през нощта, продължава да има жени, вкарани в болницата три дни, преди да родят, защото уж раждат всеки момент, за да може всичко да се проточи и накрая да завърши с операция... Продължава всичко да си е каквото си е било. А ние продължаваме да цъкаме с език, да се кръстим и да викаме "Е, нали с бебето сте живи и здрави, всичко се забравя". Ами не, не се забравя. А и не е ли в реда на нещата да искаш да си спомняш раждането на детето ти?!

Но, важното е, че на финала на тази история всички за живи и здрави, макар и леко в несвяст. Това е разказът на Даниела за раждането на Александър. Благодарим ѝ за споделеното и за ведрото чувство за хумор, с което е разказала ситуации, принципно лишени от всякакво забавление.


Денят е четвъртък, 13 май, денят на моя термин. Отивам на преглед при моя лекар, защото още не съм родила. Пращат ме на записи да слушат как е бебето.

Отивам, опаковат ме с кабели и колани отвсякъде и ме питат: "Абе, момиче, ти имаш контракции, не усещаш ли?!”… Ами не?!

Нищо не усещам. Сестрата ми казва: "Отивай при лекаря си, да те пращат да раждаш!".

Отивам в болницата, която си бях избрала. С мъжа ми се загубихме 20 пъти. Изобщо не знаехме накъде трябва да ходим. Стигнахме. Казаха ми да изчакаме да ме прегледат. В това време през едно прозорче показват туко-що родилите се бебета. Аз плача от радост, мъжът ми трепери, още малко ще припадне.

Прегледаха ме и ме приеха да ме наблюдавали няколко дни докато родя. Е как така?! Не го бях планирала така!

“Момиче, ето това ти е стаята – влизай. Ако има нещо, ела.” Е, постоях си три дни в болницата, никой не знаеше какво да ме прави. А аз само си почивах и се радвах на последните ми дни спокойствие.

Първи ден

Пълен отказ на болничната храна, изглежда странна. Ядене на солети и търсене на запалка за две момичета, които бяха с мен. Много им се пушело. Аз стоя в коридора на пост, гледам да не дойде някой да ги спипа.

Втори ден

Избягах да си купувам карта за телевизора. Скучно ми е. Даже не забелязаха, че ме няма. Останах сама в стаята. Минах на бисквити и кисело мляко. Няма да го ям това. Денонощно върви Нова телевизия, а аз гледам "Черешката на тортата" и си представям, че ям нещо вкусно. Солети.

Трети ден

Решиха, че на третия ден ще ми развалят спокойствието и в 1 през нощта ще ми правят специален преглед за предизвикване на раждането без система. Е, тази лекарка като каза "специален преглед" не знаех, че има предвид, че ще си навре цялата ръка там долу… Леко псуване по път към стаята ми. Тази какво ми направи...

И като се започнаха едни контракции... Казах си, че ако това е раждането, аз съм герой, не е болка за умиране. Даже и си поспах. На сутринта отивам на преглед и пак ми казват: “Абе, момиче, ти имаш силни контракции, не усещаш ли?!” Отново не е толкова болезнено, колкото съм чувала.

“Тогава връщай се в стаята и утре сутринта в 5 да си готова за системи.”

Ох, развълнувах се. Реших, че като сега ми казват, че контракциите ми са силни, до утре ще родя и ще разказвам какъв герой съм, как не ме е боляло и всички бременни само се лигавят, като пищят така.

Хахахаха, как сама си повярвах.

Часът е 5:00.

Ставам къпя се набързо. Правят ми тоалет, бягам по коридора с големия корем и се моля да не изгубя битката. И хайде с чантичката и в родилното – ще се правя на герой.

Пак ме опаковат с разни кабели, за да следят тоновете на бебето, и ми включват системите за предизвикване.

Родих в държавна болница, която е и университетска, и една студентка трябваше да ми следи контракциите.

Първия час добре. Болката се усилваше бавно, а сестрите решиха да ме ободрят, като ми пуснат предаването “Тази сутрин” със сина на Катето Евро. Аз обяснявам на всички, че нищо не ме боли и ей сега ще родя след малко.

Мъжът ми се изстрелва от работа – щял да ходи да помага, защото вече един час ни вест, ни нищо от мен. Аз раждам – уж. Изпращат го в болницата и му пожелават успех.

Че пък на него за какво му е? Да не би да ражда той?!

Час втори

Болката вече започва да става малко по-непоносима, но аз съм герой! Ей сега ще дойдат и ще кажат, че имам 8-9 см и след малко ще напъна два-три пъти и всичко ще свърши. Мхм.

Час трети

Идва докторът да провери колко разкритие имам. След като изяде няколко ритника заради контракция, дошла по време на прегледа, каза: “4 см, увеличете системата”.

Ето в този момент усетих, че съм доста прецакана.

Обяснявам на студентката, че всичко ще е наред, че тя се притесни повече от мен. Започва леко да ме наболява. Искам обезболяващо, докато е време. Никой не ми обръща внимание. Започна някаква сапунка по телевизията.

Аз, в предродилна зала, слушам как разни жени крещят от другата страна и започва да ме хваща страх. Искам да си ходя.

Час четвърти

Мамка му! Боли! Много!

Крещя и се моля на господа всичко да свърши по-скоро, а студентката до мен ме гледа така все едно ще ритна камбаната. На всичкото отгоре решиха, че ще ги изпитват в предродилната зала, където аз се гърчех като червей. Е, да ви кажа аз можех да изкарам шестица, защото знаех повече от тях.

Моля да ми дадат телефона. Не можело. Забранено било. Искам да чуя мъжа ми. Пак не можело, имало Covid. Еее, нищо не може.

– Вода може ли?
– Не!

Час пети

– Моля ви, изкарайте го това от мен!

– Но, госпожо, това е детето ви!

– ВАДЕТЕ ГОО!

Само 5 см разкритие, нищо не се случва. Студентката май се отказа да има деца.

Пет момиченца бъдещи акушерки стоят над мен, а аз мисля дали така ще изглежда погребението ми. Вече не съм много в час и започвам да бръщолевя някакви глупости и да заплашвам всички, които минат покрай мен. Две сестри, седнали срещу мен, ми разправят как правили скоро ремонт на отделението. Да, ама радиаторите не ви смениха.

Вече се мъча като в "Екзорсистът" и викам за помощ, пак никой, братче. Една сестра ме пита: "Ти като го прави това бебе, така ли викаше?!" Ми дааа, така виках!

Ползват ме като опитна кукла как се усещали котракциите на допир. Ела да те ритна в корема да ти покажа. Искам да ми сменят предаването и да махнат оня глупав часовник, че ме дразни как тиктака.

Цялата ми рода отвън се кръсти и се моли да не изпоприпадат, защото съм се чувала как крещя чак там. Мъжът ми, изпаднал в ужас, не знае какво се случва, паднало му кръвното и той ще се гътва все едно той ще ражда. А аз горката го псувам вътре и го проклинам какво ми е причинил.

  1. Мъжът ми вече изпушил една кутия цигари. Не се знае дали няма да обърне очите още малко.

2. Майка ми и тя плаче, не знам защо. Моли се на една икона в болницата.

3. Баща ми гледа в една точка и чака мълчаливо всичко да приключи. От цялата група той е най-хладнокръвен. Споделя след това, че е родил с мен. Психически.

Час шести

Проклела съм половината свят. Докторът е изял още няколко ритника. Сестрите – някоя и друга псувня. Съобщават ми, че бебето губи тонове и трябва да ме оперират по спешност.

Значи, мамка ви... Аз се мъчих като куче шест часа, а вие сега се сетихте, че трябвало операция.Айде още малко псувни. Идват някакви сестри да ме вдигат. Е, бях качила някое и друго килце през бременността, но пък чак толкова...

Влязох в операционната и последното, което видях, бяха едни красиви очи. Оказа се анестезиологът, който ме пита дали имам алергии, поклатих само глава за "не".

Споделих му, че има много хубави очи и съм заспала.

Събуждам се… Някаква жена ми бие шамари и ме вика. ”Абе, ти на кого ще биеш шамари, ей!” 

– Госпожо, събудете се! 
– Стига ми би шамари, чувам те!

Да, ама не, пак съм заспала. После отворих очи, усетих, че леко ме приболява корема и какво да видя – майка ми ,баща ми и мъжът ми ме гледат втренчено и не казват нищо. Викам си "КРАЙ! Умрях!". 

Е, не умрях, просто не съм се освестила още.

Ами бебето?! Къде ми е детето?!

Междувременно отвън: всички плачат и се прегръщат от радост, че са видели най-накрая малкия Алекс, а аз лежа някъде в безсъзнание.

Идва една сестра и пита как ще се казва. Аз, още незнаеща какво се случва, започвам да ѝ обяснявам буква по буква и да се смея. След това влиза друга, която носи нещо, увито като дюнер. “Ето го сина ви Александър!”

Лелеее, аз родих! Аз съм майка! Аз съм ГЕРОЙ! Много се разтроих, като го видях. Един смачкан. Погалих го и той ми се усмихна.

“Защо сте го увили като дюнер?", попитах аз, а сестрата се засмя и излезе с бебето. Явно разбра, че още не съм в кондиция. След два дни бях пушка, раздвижих се и ми дадоха вече сама да се грижа за него.

Сега се смея на всичко това и ще го разказвам отново и отново с усмивка.

Как изглеждат мъжете пред родилното? Ето това се пита Диляна Сакалиева малко преди да роди. То какво ли не му минава през главата на човек малко преди да роди, така че сигурно е нормално да става посред нощ и да се чуди какво ли правят мъжете, докато жените им раждат.


Какво е раждането, какви са емоциите, колко по десетобалната е болката, къде изобщо се намираме в тия часове ли, векове ли... Времето е условно, размито, часовникът е враг. Какво ли изживява тогава човешкото същество от мъжки пол, което чака пред родилното, макар да не знае къде се намира? 

То за жената е ясно. Няма какво да я коментираме тука, ще се оправи. Ама това крехко, чупливо и ранимо като сърна същество отвъд вратата какво да го правим? 

И така, някъде между осмо и девето ставане до WC между 2:00 и 2:35 през нощта, стената срещу мен (нали наляво се лежало) ми подсказа да групирам поведенческите модели на мъжете пред родилното. И ето какво "родих" преди моето раждане. 

Стресирана кошута

Представя си как жена му, крехката 40-килограмова някога Петя, на галено Фифи, тъне в кръв, обкована и разпната на петолъчка в коридора на родилно отделение за назидание на другите, дръзнали да раждат. 

След няколко потни минути в тези мисли, Кошутата припада сковано и категорично в йога поза и те това е. Събужда се, за да запишат юнака в първи клас.

Нетърпеливото 3-годишно

През 2 минути звъни на вратата и пита: "Какво стана? Роди ли се? Как е жената, да няма проблем?..."

На 12-то позвъняване изнервена сестра излиза и го облича в бяло, навира му калцуни, шапка, полива го с 12 литра дезинфектант, а оно си пита ли, пита...

Вкарва го при жена му и... тишина. Край с въпросите. Възедричката сестра го сгъва без грам съпротива и прибира в един гардероб, някога част от русенското обзавеждане на болничните стаи. Изваждат го за изписването. 

Аз съм над нещата

Седи си и цъка на телефона, чете си спортните новини, звъни да запази места в заведението да черпи довечера тайфата.

Излиза докторът, Аз-съм-над-нещата става бавно, още по-бавно се придвижва към него и поема списъка с необходими неща за майката и трите бебета. Следват секундите, в които Над-нещата осъзнава, че е баща на 3 бебета.

Скоростта оттам насетне се променя толкова бързо, че маската на доктора изхвърча през прозореца на 9-ия етаж, а Над-нещата е вече по стълбите надолу и успява да я хвана на излизане. После всичко се случва на забързан каданс до следващия ден, когато се оказва, че не неговата жена е родила тризнаци. 

Ами стават и грешки в бързината. 

Грижовното мече

Държи ръката на жена си от самото начало, бърше нежно потта от лицето ѝ, шепне ѝ (докато ушите ѝ още не са заглъхнали от напъни) колко много я обича, колко е красива, как се гордее с нея. 

Жената му набива супер бърза и силна глава, защото така да не ѝ е до романтични лиготии в момента. Грижовното мече е упоено до самия край на родилните мъки. 

Докторът

Акушер-гинеколозите също стават бащи, колкото и извратено да звучи. Деветте месеца от бременността на щастливката преминават основно в обучения, четене на анатомия на всичко живо от едноклетъчните насам, гледане на "Д-р Хаус", "Д-р Куин Лечителката" и "Анатомията на Грей".

При самото раждане родилката е толкова добре подготвена, че направо мре от скука. Моли само за модно списание и ако не е нахално - някакъв филм с Том Круз. 

След раждането Докторът влиза при жена си и тя му дава най-подробно отчет, след което и двамата нямат ни най-малка представа какво ще го правят това отроче, понеже ни един от тях не е неонатолог.

След изписването Докторът записва паралелно: неонатология, педиатрия, детска психология и логопедия. В свободното си време обучава жена си. 

Явно има нещо във въздуха в Maine Medical Center, Портланд.

Девет медицински сестри - всички, работещи в родилното отделение - са бременни. И всички трябва да родят между април и юли тази година.

"В един момент всяка една от нас започна да казва: "Ние сме бременни!" и всеки път това съобщение звучеше все по-щастливо", казва сестра Ерин Гренър за ABC News.

Осем от деветте бременни сестри публикуваха обща снимка в страницата на медицинския център във Facebook:

"Наистина е хубаво да дойдеш на работа и да видиш толкова много и също толкова бременни жени, с които да говориш за всичките си преживявания", казва сестрата Аманда Спиър.

Вижте и целия материал на ABC:


За да си имате и вие вярна компания, изтеглете приложението Майко Мила! Бременна съм!, чиято мисия е да ви преведе щастливо и безпрепятствено през бременността.

Повече за апликацията ще разберете, когато я свалите на своя iPhone или Android от съответния Store на телефона ви.

В "Майко Мила" много пъти сме си говорили за поведението на бащите по време на раждането на децата им - Аз присъствах на раждането на сина си и не ме е страх да разкажа и Как жена ни ще роди, докато ние сме паникьосани наоколо са част от текстовете по темата. Днес обаче се потапяме в една прекрасна история, в която бащата липсва.

"Мъжът е необходим на жената точно толкова, колкото на рибата ѝ е необходим велосипед - дори тогава, когато жената пожелае да има дете". Това казва авторката на този текст, в който ни разказва за силния дух на своя близка и решението ѝ да роди бебе от донор.


Спомням си, че след първата ин витро процедура на много близка моя приятелка, едва не хукнах да купувам дрешки за бъдещото бебе и да смятам зодии…

От тогава до раждането на това толкова искано и чакано бебе минаха повече от 5 години в неуспешни опити за забременяване и ходене по мъките.  Доста сълзи се проляха, защото се оказа, че куражът да вземеш решение да имаш бебе без баща сам по себе си не е достатъчен, за да се случи всичко както и когато го пожелаеш.

Бременността мина горе долу гладко, като изключим факта, че майката точно беше завидно отслабнала след продължителни тренировки и лишения (от така любимия ѝ шоколад), но, както се казва - бели кахъри. Още докато беше бременна, купуваше разни странни уреди за фитнес, които приличаха на гигантски плувни шапки - нещо за разтягане май беше.

Изключваме и това, че майката е запалена и много добра скиорка (за разлика от Красимира Хаджииванова и нейните забавни опити в този спорт), която понесе пропускането на сезона доста тежко, да речем. Докато някои бременни  плачат  заради умилителни снимки на кученца или неочаквани развои в популярни сериали, тя понасяше всичко това с хладно пренебрежение.

Но едно ще ви кажа - тя наистина се разстрои, когато в предпоследното си състезание Линдзи Вон падна и не успя да завърши. Поплака си. Когато обаче сложи край на кариерата си, качвайки се на подиума, нашата героиня беше безмерно щастлива и реши да ражда естествено, за да може от родилното, дето се вика, да хване щеките, да скочи в ски обувките и да се изстреля към някой глетчер.

Когато я поздравяваха, че е бременна, тя казваше „какви са тези поздравления, та бременната жена е с единия крак в гроба?!“, въпреки че само тя си знаеше през какво е минала, за да дочака именно това „очакване“.

Никой не беше изненадан, когато се разбра, че бебето ще е момче, но тя с унищожителен сарказъм попарваше щастливите изблици на хората около нея. Открито не споделяше патриархалния „престиж“ на много жени да раждат именно момчета и изобщо не се вълнуваше особено, когато докторът ѝ „показваше“ пола при редовните прегледи.

Имаше, разбира се, ужасно много смешни случки, половината от които вече не помня, но ще ви разкажа за една. Отива една бременна жена в мола за соленки. Паркирайки колата в паркинга, за пореден път с досада установява, че не носи портфейл ( включително и документи), което обаче изобщо не я смущава, като изключим факта, че е била път 20 минути в ужасно задръстване, за да отиде именно в този мол, за да си купи точно тези ОПРЕДЕЛЕНИ соленки, които е сънувала.

Бъркайки в джоба, установява, че има точно 2, 50 лв. и решава, че ще ѝ стигнат за 4 броя соленки, които блажено закупува и моментално изяжда. С ефирна походка и полюшвайки благо корем в деветия месец с 4 соленки в него, се усеща, че паркингът се плаща след 15-ата минута, а тя няма пари и започва едно бясно тичане (включително и в обратна посока на тази, по която се движи ескалаторът) надолу.

Май е успяла в последната минута, защото не получих обаждане "здрасти, в мола съм, ела да ми платиш паркинга, защото си дадох  последните пари за соленки и не мога да изляза."

В шеги и закачки наближи и времето за раждане. Наложи се да я приемат в болница, защото тоновете на бебето бяха слаби, но тя отново не изглеждаше притеснена за разлика от всички останали около нея.

Заради тоновете се опитваше да активира бебето като му надуваше Преслава и Ивана, за да започнело да щрака с пръсти в корема, въпреки, че е музикант и страстен почитател на класическата музика.

Същевременно беше с компютър в болницата, беше обърнала стаята на офис, а на забележките на сестрите, че това не е конферентна зала, с усмивка отговаряше, че това бебе "трябва и да го изработи", освен да го роди. Добре, че болницата беше частна, мисля, че в държавна щяха да я изгонят.

Тъй като искаше да роди естествено, ѝ насрочиха  някакъв тест за предизвикване на раждане. По време на теста отидохме да запалим свещ в църква с една приятелка, а когато казах на бъдещата майка в коя точно (пишехме си през цялото време), тя ми отговори, че не харесва ТОЧНО ТАЗИ църква и ДА ОТИВАМ ВЕДНАГА В ЕДИ КОЯ СИ.

Въпреки целия църковен туризъм из центъра на София, естественото раждане не се случи и официално насрочиха секцио за следващия ден сутринта. Вечерта бях на гости на друга приятелка, сготвихме си мега фюжън меню и, точно когато храната беше готова, получих съобщение - „приемат ме за спешно секцио“.

Обадих се на майка ѝ и след още няколко телефонни разговора и подготовка на „сака за раждане“, който напълнихме с бири, взехме едно такси и потеглихме. Както винаги се случва в такива моменти, попаднахме на отвратително заспал шофьор, на който пет пъти се наложи да кажа, че СЕСТРА МИ РАЖДА И ДА ПОБЪРЗА, АКО ОБИЧА.

Въпреки, че раждащата не ми е сестра, а идиотът помисли приятелката с мен в таксито ЗА СЕСТРА МИ, просто я погледна с досада и продължи спокойно житейския си път с мудното си такси.

Стигнахме, събрахме се с останалите чакащи близки и се качихме пред залата. По едно време чухме радостните възгласи на лекарите, после я изкараха на носилката. Подредихме се с майка ѝ и брат ѝ в шпалир и, когато мина покрай нас, с изключително артистичния си маниер и имитирайки циганска реч (прави го ЖЕСТОКО), първите ѝ думи бяха „какъв е тоя цигански катун тука дето сте се събрали АААА“.  

Дойде сестрата, каза, че бащата може да влезе да го види и брат ѝ веднага нахълта развълнуван да снима НАЙ- ПРЕКРАСНОТО МОМЧЕ НА СВЕТА. Е, после му искаха личната карта да записват детето на негово име и се получи малко конфузно, но всички бяхме толкова щастливи, че никой не обърна внимание на тази дреболия.

Поляхме подобаващо бебето в един бар, в който бях казала на всички да поръчват на името на детето (тук ще го спестя), а после се оказа, че собственикът на бара - много приятен французин - се казва по същия начин. Поговорихме си по повода, разказах му житейската си история и тази на майката, показах му снимки на бебето, обясних му какво означава, че асцендентът на бебето е моята зодия (скорпион!) и накрая, много трогнат, той настоя да си разделим сметката.

Въпреки железния си характер, силата на духа си и огромното количество ирония, с които скорошната майка мина през всичко това, след като ги изписаха и се прибраха вкъщи  (и след като най- накрая успя да убеди нейната майка да си тръгне, защото всичко ще бъде наред), просто се отпусна, усмихна се и се разплака. В този миг, който продължи не повече от 30 секунди, аз станах свидетел и преживях най- голямото щастие на света.

Не знам как ще се развият нещата оттук нататък и колко трудно ще бъде, но съм сигурна в едно - това бебе и без да има баща, ще бъде безкрайно, безкрайно обичано, защото още в момента на раждането си имаше поне три майки.


Още по темата:

Присъствието на бащата по време на раждането обикновено влияе положително на целия процес и много често жената се чувства много по-сигурна с любимия човек до себе си в този важен момент.

С нас вече опита си се осмелиха да споделят Иво Домозетов с разказа Аз присъствах на раждането на сина си и не ме е страх да разкажа!, както и Кирил Гурбетов със своя Пазете се! Баща в родилното.

Много често обаче бъдещите татковци са неподготвени, притеснени, не е имало кой да ги посъветва и така се раждатГлупостите, които мъжете казват и правят, докато жена им ражда, както и Четирима мъже в родилното, на които се заливахме от смях, но в точно тоя момент водят дамата, яхнала вълната на контракциите (обикновено отличаваща се с много притъпени нива на чувство за хумор) до убийствени мисли.

И затова сега ви информираме, че акушерски кабинет "Зебра" организира събитието Бащи в родилни зали, на което седем мъже на живо ще ни разкажат какво са преживели, как са се препотили и колко здрави ръце са им останали от смазващата хватка на раждащата жена.

Те се занимават с най-различни неща и всеки ще сподели своята гледна точка за радостите и препятствията, които съпътстват появата на детето в семейството.

Целта е да се съберат с други мъже и да обменят опит и съвети за това какво се случва в тоя заветен момент, как да се подготвят, за да подкрепят половинката си, докато тя крещи от болка в най-обаятелния си вид – докато ражда. Жените също са добре дошли, особено бременните.

Идете да се запознаете с всички тях на 14 март, сряда, във FOX Book Café. Събитието започва в 18:00, а входът е свободен – не закъснявайте, защото е отреден само час и половина и не забравяйте да се запишете предварително на midwives@zebramidwives.com.

 

Преди време ви запознахме с Кирил Гурбетов, който откровено ни разказа за репродуктивните премеждия в „Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание“. Много се радваме да научим, че нещата са се развили благоприятно и го намираме пред вратата на родилното с един въпрос наум – Да вляза или не? Пита за съвет, получава незадоволителни отговори и решава сам да провери какво му е толкова страшното. А, и не забравяйте да си припомните родилните вълнения и на двама други мъже - Самуил Петканов в текста му Глупостите, които мъжете казват и правят, докато жена им ражда и на Пътник О'Свиден - Четирима мъже в родилното.

---------

Мъжката психика не е толкова крехка, колкото твърдят общностите на крайните феминистки организации, сексуално незадоволените жени и старите моми. Може би донякъде е истина това, че само раждала жена може да разбере болката на мъж с температура 37.1, но нека все пак не забравяме, че във вените ни тече кръв на ханове, царе и завоеватели.

За или против бащата да присъства на раждането?

Никога не съм имал колебание дали да присъствам на раждането на детето си, преди да се намеси активното обществено мнение, което всячески се опитваше да ме разколебае. Под обществено разбирайте предимно това на жени.

Ще започна с основните 3 аргумента против, тъй като те са значително по-абсурдни от положителните, които бродят из женските лайфтстайл сайтове и списания.

Мъжката психика може завинаги да бъде увредена! Ние, бедните мъже не просто може да припаднем по време на раждането, но ще виждаме тази сцена до края на живота си.

Краят на сексуалния ни живот! Казват, че било важно мъжът да присъства на зачеването, а не на раждането, защото виждайки как цветето на сексуалното удоволствие се трансформира в оръжие за изстрелване на новия живот, мъжът никога повече няма да пожелае отново да го помирише или полее.

Ще видиш жена си грозна? Това е основният аргумент на повечето жени, които не си дават сметка, че сме ги виждали сутрин рошави и без грим. Също така знаем, че след раждането вкъщи ще ни посреща любимата жена с тъмни кръгове под очите и повърнато в косите, а не някоя Мис България (изключвам последната с лошо заснетия нос). Не на последно място, жената която ни ражда дете, може да е всичко друго, но не и грозна.

Как мъжът може да помогне на любимата си жена, докато тя ражда?

Не може. Но все пак нека се позабавляваме с няколко препоръки, писани от хора, които очевидно не са присъствали на раждане.

Дръжте ръката на жена си, докато ражда.
Ако искате това да е последният път, в който да използвате тази ръка, може нежно да я принесете в жертва на раждането. От мен да знаете, магарето което жена ви ще възседне по гръб не случайно има дръжки. Метални.

Говорете и я подкрепяйте.
Определено докато лицето на жена ви се е изкривило в болезнена гримаса, лекарят натиска корема с лакът, за да изтласка бебето, акушерката прави епизотомия, анестезиологът пуска шеги, които не разбирате, а около вас се въртят още 2 – 3 медицински лица, които сякаш са объркали стаята, вие шепнете на жена си колко добре се справя и колко много я обичате. Опитайте де, хайде.

Помагайте ѝ да се фокусира и да диша правилно.
Наистина е чудесно, ако сте посетили заедно училище за родители и сте се подготвили със записки за различните видове дишане при всяка една фаза на раждането – от контракциите до напъните. След като ви вкарат в родилното, омотан като девствена акушерка на първо причастие и видите жена си, по която някой умел художник е рисувал с йод, кръв, плацента и нещо зеленикаво, бъдещи татковци вие сте на ход. Изберете дали да се свиете в ъгъла на стаята откъм главата на жена си, за да имате по-обрана гледка и или да си извадите тефтера със записките, за да се надвиквате с лекаря, който така или иначе обяснява на родилката как да диша и напъва правилно.

Чудото на новия живот

Пиша този пост за всички колебливи и лесно раними мъжки души с крехка психика. Не пропускайте този момент. Не е случайно това, че природата е разпоредила жените да раждат. Безспорен факт е, че нямат голям избор. Бебето все някак трябва да излезе, нали така?

Силата, волята и твърдостта на моята жена завинаги ще остави не само любов и благодарност, но и страхопочитание към петте напъна, с които изстреля това дете на бял свят в родилното, където само веднъж сдъвка през зъби, че много я боли.
Последният път когато си ударих пръстчето на ръката не посмях да мрънкам пред нея, че ме е заболяло. Не е като да съм родил, но може би все пак болката е била близка до нейната в онзи паметен момент…

Дияна Антова ни прати този текст и тъй като на места описаното се припокрива с преживяванията на много други майки, пускаме го с цел масово популяризиране на често срещани състояния след раждане, а именно - липса на автоматично потекъл майчински инстинкт, липса на автоматично потекла (по правилен начин!) кърма и всякакви други неудобства и неуредици. В смисъл - нормално е, ето, вижте, и на други се случва!

**********************

Преди няколко дни моето момче навърши годинка. Използвам случая да напиша така дългочаканата статия за майчинството, с която да ви споделя какво беше то за мен, вероятно и за много други хора.

Докато бях бременна, работех на място, което ме поглъщаше цялостно и нямаше как дори да забележа, че съм бременна, нямах време за курсове за бременни, нито време да се притеснявам какво ще се случи по време на бременността и след това. Един вид, успях да избегна всички ужасяващи истории и не мислех какво може да се обърка.

И така, в една януарска нощ, към 2 и половина през нощта, влязох да раждам. Беше действително много забавно, защото бяхме с още едно момиче в стаята и цяла нощ бяха разходки, смях и какво ли не. Помня, че казах на сестрите там: Ох, пие ми се Джим Бийм с но-шпа. А те ми отговориха: Ами, хайде, де, от теб бърбъна, от нас - но-шпа то.

Беше пълно с млади акушер-гинеколожки на специализация, които ми обясняваха как нямат личен живот, нямат никакво време за мъже и т.н., а аз им казвах: Абе, хора, не сте ли гледали Ограбен живот (аз така му викам) - там специализантките се хващат с лекари, защото са на едно дередже, тъй че си търсете лекари!

Аз до края нямах никакви болки, докато другото момиче го виждах, че се мъчи и взех да се стряскам, виждайки какво ме чака.

Казах на младите момичета: Вие няма да сте като тези от телевизията, нали? Няма да ми се карате, да ме биете и да ми казвате: Ама вие не се научихте да раждате?!

Яко ми се смяха на тези глупости. Държаха се доста добре, казваха ни: Давайте, дишайте, може да се справите, и така, след три часа мъки, се роди Ян.

Искам да ви кажа, че това по филмите, поне при мен, изобщо не се случи така. Там гушкат бебето, пък го целуват и т.н., аз го видях, после осъзнах, че съм дошла тук,  за да доставям бебе - нещо, за което съвсем бях изключила от адските болки, и си казах "Ох, слава Богу, че най-накрая излезе" и много се радвах, че го взеха, за да мога малко да си почина.

Нямаше любов от пръг поглед, никак не се чувствах като майка още. Не беше гръм от ясно небе, не ми се появиха инстинктите с вълшебна пръчка. На следващия ден ми гo донесоха и очаквах тогава да се появят. Уви, не става, гледах го като полезно изкопаемо, питах сестрата “Ама той диша ли?!”, тя ме погледна странно. Поисках консултация за кърмене, тя ми каза, че изобщо не се справям, че нищо не става от мен, че ще си убия детето, защото не мога да кърмя.

Ами, сори, в университета не ни учеха на такива неща!

Съответно от мен - ред сълзи, ред сополи. Отворих сума ти клипчета в нета, четох статии на кърмачки-богини, но, уви, не успявах. Накрая, с помощ на една прекрасна млада дама (Веси, благодаря ти!) най-сетне това зверче засука. Следващите 3 дни в болницата минаха така: той суче, реве, аз ям, рева, двамата ревем и от време на време спим.

Най-тежкото беше, когато излязохме и останах сама с бебето, на всичко отгоре - в нов дом. Не можех да сменям папмперс, не можех да го къпя и да пазя пъпчето, не можех нищо, освен да го кърмя. Затова го правех 90% от времето, пък и го успокояваше.

Искам да ви кажа, че първите 3 месеца бяха най-тежките в целия ми живот, защото изобщо не си представях майчинството така. Никой не ми каза, че ще е толкова трудно да носиш отговорност за друго същество и животът му да зависи само от теб. Тази мисъл ме погубваше. Четях разказите на “Майко Мила!”, бях затворник, защото навън беше -23 градуса и опитвах да си измъквам 5 минути, за да пазарувам. Искам да ви кажа, че да чакаш на опашки в супера си е истинска екскурзия в Тайланд.

Забравете за всички снимки в нета, тип “аз съм най-щастливата майка” - при мен не беше изобщо така. Когато ми идваха гости, им завиждах за това, че когато се приберат, ще си легнат, ще пият вино, ще си пуснат филмче и ще заспят. Ебаси якото. И не ги пусках до през нощта да си ходят.

Моите нощи бяха нещо кошмарно - разбирайте, нямаше ги. Колики, рев, аз рева, то реве, всички ревем, осъмвах с един смок върху гърдите си. И за капак, няма цигари, няма кола, няма шоколад, няма цитруси, няма алкохол, абсолютно нищо, което да ме успокои. Питах педиатърката за нещо за нерви и ближех капки на Бах, все едно са универсален пенкилер.

След като минаха тези 4 месеца, аз започнах наистина да се чувствам като майка. Жонглирах с биберон, дрехи, памперси, изобщо с антураж като за цирка. Гледах съществото с някаква гордост, че съм го опазила живо вече една година.

Както казах - не мога да повярвам, че тази година се справих. Искам да ви дам няколко съвета, които научих през това време:

  • не се чувствайте виновни, че инстинктът не се появява със самото раждане, той просто ще се появи, имайте търпение;
  • не слушайте хората, които ви казват, че твърде много мрънкате, вие имате това право! И изобщо да правите каквото си искате, в крайна сметка сте героиня. И всички темподобни с абе-навремето-как-са-ги-гледали-тия-деца-я-не-се-оплаквай, ги игнорирайте. Вие живеете тук и сега!
  • все пак не мрънкайте твърде много и не се успокоявайте, че други са по-зле. Сложете си една картинка с надпис “и това ще мине” до леглото и го гледайте и в хубаво, и в лошо;
  • не гледайте Фейсбука си колко щастливи и безгрижни са приятелите ви и къде пътуват, защото ще ви се иска да си прережете вените;
  • кърмете само ако на вас ви доставя удоволствие и колкото дълго на вас ви е кеф!
  • бъдете търпеливи и не се обвинявайте, че минимум два пъти на ден се чувствате като най-ужасната майка на този свят, по-скоро гледайте усмивката на детето си и мислете за нея.

Горе долу, в това се обобщават моите съвети. Не е задължително да ви харесват, да ги слушате и да ги разбирате, еднакви хора няма. Аз така и не станах от онези майки, които обичат да говорят за ако, за пюрета и изобщо само и единствено за децата си.

Продължих да се гримирам (макар и по-малко), така и не започнах да ходя вързана на опашка, зарязах токчетата и сложих кецовете (само за малко, разбира се, съвсем скоро ще се кача отново на тях), станах по-смирена, малко по-търпелива, прагът ми на толерантност спадна драстично и съвсем не мога да търпя несправедливости.
Честита годинка, Ян! Благодаря. че избра изтрещяло създание като мен за Майка!

KEEP CALM и подай Трастена-та там!

За бъдещите майки в западния свят чантата за родилното е нещо, което прави процеса на раждане малко по-успокояващ. Току-що сте дала ново същество на света; заслужавате да носите собствените си панталони, егати!

Но в някои части на света болниците са толкова мизерни, че жените, които раждат там, трябва да носят със себе си всичко необходимо - от латексовите хирургически ръкавици до тенджери за изваряване.

За да привлече вниманието към предизвикателствата при раждането в райони, където водата е оскъдна, организацията WaterAid наскоро е събрала в изложба фотографии на съдържанието на болничната чанта за родилното в различните страни. Ето снимките, както и леко редактираните интервюта с майките зад тях.

Cathelijne Geuze (Великобритания)

"Нося основно дрехи за себе си и бебето, нещо за хапване, e-reader и iPod, макар че не знам дали ще имам време да ги използвам. И шише вода! Първото ми раждане беше много дълго и не исках да ям, но бутилката вода, за да се поддържам хидратирана, беше много полезна. Взех много снаксове, защото от първия път помня, че закуската беше много постна - филия бял хляб и корнфлейкс. Най-специалното нещо в чантата е ръчно плетеното одеало от леля ми, за което майка купи преждата, а леля го оплете. Първо него опаковах."

Takako Ishikawa (Япония)

"Опаковано:

  • Дрехи за новороденото бебе. Ще ги носи при изписване.
  • Застрахователна полица, личен печат, болнична декларация за информирано съгласие, декларация за вливане на кръв, здравен талон за майка и дете, регистрационна карта на пациент.
  • Панталони за бременни, сутиен с предно закопчаване (по-лесен е за кърмене и при прегледи)
  • Всекидневна козметика като шампоан и четка за зъби
  • Хартиени кърпички

Жените не трябва да докосват вода след раждане, поне за месец. Това означава, че жените трябва да се концентрират върху гледането на бебето, а не домакинска работа. Казват, че симптомите на климактериума (психологическата и биологична промяна) са по-тежки, ако жената е докосвала вода след раждането. Макар че не съм съвсем сигурна дали това е вярно, това вярване тук е широко разпространено отдавна. С развитието на технологиите вече имаме устройства и домашни уреди, които ни помагат да живеем без да пипаме вода у дома, което може да е една от причините японците да живеят по-дълго отпреди."

Mestawet Legesse (Етиопия)

"Вече родих три деца, така че понаучих едно-две неща. Затова донесох със себе си кърпа, с която да завия себе си и бебето. Това е всичко, от което то има нужда засега. За себе си взех превръзки, бельо, панталони и дълга широка рокля, чифт чорапи и бутилка Миринда (газирана напитка с вкус на портокал). Мириндата кара коремът така да се раздвижи отвътре, все едно ще повръщам, и така помага на бебето да се обърне и да се роди по-лесно."

Chadla Suyhidy Morales Benjamio (Никарагуа)

"Нося си чашафи, хавлиена кърпа, пуловер и памук да си сложа в ушите, след раждането. И нещо, с което да си вържа косата. Обясняват ми как да си къпя бебето и че то трябва да се къпе всеки ден...което мисля, че е добре, но единственият проблем е, че водата от кладенеца дразни кожата. Сърби много и ми докарва алергия, от която остават белези по кожата и затова не мога да пия вода от него."

Tiff Rolf (САЩ)

"Единственото задължително нещо, което трябва да взема в болницата, е бебешко столче за кола, за да закарам бебето към вкъщи. Останалото са вещи за личен комфорт: родилният ми план, пижама, джапанки и чехли, снаксове, чай за лактация и сладко бебешко костюмче за изписването. И подарък от бебето за голямата му сестра - близалка и пластелин."

Marie Lucette (Мадагаскар)

"При последния преглед акушерката ми каза да купя и занеса всичко, което ще ми трябва преди, по време и след раждането. Това включваше одеало за посрещане, компрес, памучна вата, пелени, нови дрехи от памук за бебето и топли дрехи, джапанки, термос, чаршаф и превръзки за мен. Но понеже с мен дойдоха и някои роднини за подкрепа, те донесоха почти всичко, което ще ни трябва за няколко дни.

Донесоха готварка печка, дърва за огрев, чинии, лъжици, храна - като ориз и зеленчуци. Донесоха ми и пилешка супа, защото наистина ще имам нужда след раждането. Пилешката супа е много полезна за възстановяване след раждането и помага за кърменето.

В селото ми имаме много традиции, табута и неща, които не може да правиш по време на бременност. Например бременните жени не трябва да носят джинджифил в джоба си, иначе на бебето ще му порасне шести пръст на крака или ръката. Опитвам се да ги спазвам, защото се стремя да показвам уважение. Не искам да се случи нещо лошо на бебето ми."

Merina Milimo (Замбия)

“Ние носим следното за бебето: бебешко одеало, пелени, щипка за пъпната връв, слинг за повиване на бебето, памучна вата, превръзки и леген. Носим и бебешки костюм и други бебешки дрехи. Любимата ми е една рокля, която купих аз. Ако е момче, ще запазя роклята за следващите ми бебета.

Чувала съм от старите хора, че докато съм бременна, не трябва да ям сварени яйца или картофи, защото бебето ще се роди без коса. Казвали са ми и да не нося дрехи с колан. Иначе пъпната връв на бебето ще се увие около него и ще се роди много трудно.”

Стефка Дошкова ни прати този кратък разказ на тема "Как исках да кръстя детето си Петър, но се наложи да е Петко". Темата за имената на бебета е грандиозна - всички го знаем. Децата ни хем трябва да носят най-хубавите имена, хем ни се иска да не се съобразяваме с никого, когато ги избираме, хем понякога обаче се налага да ги кръстим на някой възрастен роднина, а най-хубаво става, когато НЕ искаме да ги кръстим на възрастен роднина и се надяваме, че въпросният няма да се обиди смертелно и доживот. Има и случаи, в които ни се щé някакво пó така... нестандартно име, за да се отличава. Въобще, след физическото раждане на бебето, измислянето и удържането на желанието за име е втората най-тегава работа за вършене от страна на майката. Ето как са се развили нещата с авторката ни, а вие ни разкажете за вашите битки за името на детето!

*********************

Нали знаете как понякога си казваме "НИКОГА НЯМА...." и после идва Съдбата.

Та и аз така - НИКОГА нямаше да си кръстя детето Петко! Виках си - егати тъпото име, сума ти поговорки с него (Сърдит Петко, празна му торбата; Барабар Петко с мъжете; Петима Петко не чакат; Пет колиби (Петко либи) цяло село и др.) и разни познати навяващи лоши поличби с това име.

Ама, ей на, първородният ми и единствен син е роден Петко.

Ето и как стана.

40 дни преди термин (на 13-ти октомври) ми изтичат водите и положението върви към раждане. Започна едно 18-часово раждане изцяло на системи, като почти до последно се хилех и разказвах вицове на останалите 6 родилки, дошли след мен и родили преди мен.

Но ето, че и моята усмивка помръкна и започнаха молби "само го изкарай това от мен!!".

Та, роди се ТО - 50 см/3,5 кг, момче, в 10:45, на 14-ти октомври 2003 г.

Дойде следобед сестрата да ме пита как ще се казва бебето. Както вече споменах, имаше още 6 бебета, три от тях българчета - Цветомир, Диан и Йоана.

А ние нямахме подготвено мъжко име (не че знаехме какво ще е бебето, ама единият дядо Темелко, пък другият Димо... ).

Бяхме решили, ако е момче, да си помислим за Петър.

Казах аз на сестрата - "Петър!", а след това уведомих родата и приятелите.

Обаче към 6 часа вечерта пристига една мъжка дружина под терасата на родилното в състав: бащата, дядо, вуйчо, кръстник, още един кръстник и приятел.

Всичките вече поляли обилно щастливото събитие. Носят цветя и храна за родилката и поставят ултиматум: Бебето ще се казва ПЕТКО - дошло си е с името (на 14 октомври е Петковден)!

Аз почвам да ги убеждавам, че ако е Петър, ще си има и рожден, и имен ден в различни дни. Те обаче НЕ!

И почват да пеят песента за Капитан Петко войвода - под балконите и прозорците на родилното. В промеждутъците ми казаха:

"ТУК ЩЕ ПЕЕМ, ДОКАТО НЕ ГО КРЪСТИШ ПЕТКО!"

След половин час склоних. Ще имаме Петко.
След това останалите момичета в родилното, които лежаха на системи, заринати под торби с пясък, ми казваха и викат:

"Ти ли си на Петко майка му?! Чухме песните, ама не можем да станем."

Та така вече 14 години си имам един хубав родéн Петко.

Мили майки, помните ли Най-смешните неща, казвани от жените по време на раждане, които бяхме открили за вас наскоро в чуждестранните интернет дебри? Оказа се, че вие, прекрасни български майки, имате не по-малко забавни спомени, които споделихте с нас в коментари под публикацията.

Тези истории трябва да се увековечават като отделна част от еволюцията на човешкия род и трябва да бъде показвана на всяка жена в детеродна възраст, която е решила да ражда!

Виктория Чапанова Докато бях с 8 см и контракции, оставаха минути до раждането, наднича някакво докторче и ми се хили... Викам му... " Ти какво се хилиш?! Не те познавам, ама адски ме дразниш! За пръв път ли виждаш жена да ражда?" "Ауу, аз съм тука.... (завеждащ някакъв май, нямах нерви да го изслушвам)".... "Ако ще да си и синът на шефа на болницата, разкарай ми се от очите!" Продължава да се хили .... Оказа се, че наистина е синът на шефа! После малко ме беше срам как съм реагирала, ама не беше много професионално да се подиграва на родилните ми болки

Tanya Doncheva А аз по време на ужасните контракции, викам на доктора :"Няма да мърдаш оттук, че много ме боли." И го стискам за ръката, да не хукне нанякъде!

Мария Каролева Аз толкова зор си дадох да си лакирам краката, а тия взеха че ми махнаха лака

Adelina Xarizanova По време на третото раждането ми се схваща кракът. Изведнъж родилните болки ми се сториха песен! Почти се изправих и викам: "Пазете се, ставам!"
А те - "ама къде ставаш, главата излезе??" Аз, крещейки, им обясних, че умирам от болка от схванатия мускул и ставам да го раздвижа!
Докторът (приятел на баща ми): "Миличка, легни си - като родиш три дни ще ти масажирам крачето!" И след минута бебето излезе!

Desislava Todorova Легнала съм за секцио и казвам на анестезиолога - "Абе, по филмите лекарите на музика оперират, давайте да пускаме нещо!". И като се оживи тоя народ, взеха да се чудя какво да пускат, накрая раждах първородния на фона на тримата тенори! Уникално и незабравимо преживяване!!

Бърза Смела Сръчна И на мен ми пуснаха радио - "Everybody hurts"

Десислава Христова Преди да ме срежат моята докторка извика "пускайте музиката!!" и след секунди - Радио 1 Рок. Много беше забавно, дори ми липсват тези моменти ❤

Елена Доксева По време на секциото, което беше със спинална упойка, в стремежа си да се разсейвам, започнах да плямпам вицове и за капак попитах доктора: "Вярно ли е, че гинеколозите се възбуждат от облечени жени????", при което чух анестезиологът отстрани да прошепва: "Тази трябваше да я приспим..."

Elena Georgieva-Ilieva С второто питах дали не може друг път да раждам.

Биляна Узунова Една от жените в предродилна зала твърдеше, че докато не кажеш „Олеле майко” бебето не излиза. Уж никой не го взе насериозно, но след известно време залата се огласи от викове „Олеле майко” от всички страни!

Стефка Ставрева- Дошкова След като вече 10 часа разведрявах с вицове другите 6 раждащи, като ме удари системата, почнах да крещя "Само го изкарай от мен!!". А след това, когато ме шиеха, викам на доктора да ми сложи упойка. Докторът ми казва: "Аз вече сложих", а аз: "Нищо, сложи още една!!!"

Сийка Чолакова На мен пък ми сложиха две по погрешка и двете млади докторчета (единият беше стажант, а другият му показваше как се шие току-що родила жена) се чудеха що си лежа толкова спокойно...

Габриела Илиева Отивам месец преди термина. Те си говорят: "Пригответе я и я карайте към родилното, че ще ражда!". А аз: "Не, няма да раждам! Идвам за друго, терминът ми е след месец. Тръгвам си! Ще дойда сутринта, като се наспя." Те: "Още една луда. Какво спане бе, РАЖДАААШ!..." 5 часа по- късно. Боли, но толкова ми се спи, че заспивам между контракциите. Сменят се екипите. Едните към другите: "Вижте, тя заспива, а бебето излиза. Дръжте я будна". Аз: "Абе, я ме оставете бе, СПИМИСЕЕЕ!"

Pavlina Y. Hristova След раждането, като ми показаха бебето, се изцепих „Ми то много грозно!!"

Velizara Nikolova И аз зараждах по-рано от термина. 20 часа купон, защото моят не го свъртше вече в корема и нададе вой. Спука си мехура и ми изтекоха водите в 12 часа през нощта, като по учебник. Завлякоха ме насила в болницата, та там поне поспах. След една банка окситоцин, разкритие нула. Оня дзвер реши, че всъщност не му се излиза, объркал се бил. Седи си кротко и не мърда. След 3-та банка окситоцин и цялата фармакопея, поне разкритие получих. Айде, започваме раждане, отказаха ми секцио, отказаха и скалпел да ми дадат. Дори отказаха да отида до работата и да си изработя пациентите, записани за деня. Та, дърпай, бутай, някак си се докара човекът до родовия канал и там като магаре на мост - ни напред, ни назад. Тогава единият от докторите изцепи: "Абе, светнете му една лампа на тоя, белким види светлина в края на тунела!" Изкараха го най-сетне, може пък лампата да помогна, и акушерката ми го показва с думите: "Виж какво хубаво бебе!" Моята реакция: "Я марш оттук!"

Lio Lio Тъкмо съм родила и звъня на мъжа ми: "Честито, стана татко! Радвай се, че ти е за последно."

Tsveti Gavrilova Моя снощи вика "Е, то и аз искам 5 деца, ама в тая криза.." , а аз опулена му викам - "Добре, ама от други жени, нали?!"

Gergana Milanova Акушерката ми каза "Стискай за малко, само да ти сложа системата" и аз ѝ креснах "Стискай ти, аз раждам!!" 

Татяни То Със система за задържане, със спукани води, аз рева, че бебето излиза месец и половина по-рано. Казвам на акушерката "Викай доктора, бебето излиза!!!". Тя ми обяснява спокойно - "Чакай малко, моето момиче! Има време." Абе, ало! Излизааааа! Тя ме поглежда отдолу и ми почва "Чакай, недей напъва! Да викам доктора!, а аз ѝ казвам: "Как да чакам, бе, лелче?! Аз, ако можех да чакам, нямаше да съм тук!"

Eva Manova Miteva Докато докторът ме зашиваше, извиках fu.k, а той: "Хубава работа, детето току-що се роди и ти започна да говориш глупости пред него..." Страхотен лекар, между другото.

Evgeniq Kondratova Аз така, докато се кача на "магарето", повтарях "Мамка му!Мамка му!" И на изписването сестрите така ме изпратиха "Ай, мамка му, чао!!!"

Marta Blunt С номер едно ходех гола из коридорите на лондонска болница и псувах на три езика. С номер две бях надрусана с кислород и разказвах мръсни вицове (и за мое учудване никой не се смееше!). С номер три помолих акушерката вече да бърка и да вади за ушите!!

Veneta Mateva Докторката: "Поеми въздух и задръж...все едно се гмуркаш и напъни силно!". Аз: "Ама аз не мога да плувам, как да се гмуркам!!!" 

Ivon Teofilova Ivenflorist Бисерът от мойто първо раждане го изтърси един специализант. Държи ми ръката, момчето, и съчувствено ми нарежда: „Спокойно, мила, знам, знам как се чувстваш”... Как да му реагираш на този?! Две години след това, като постъпих да раждам второто, ме познаха, още ме помнеха как съм му крещяла „Я марш оттука, че ще ти избия зъбите, беее, ти ли знаеш как се чувствам!!!”

Tsveti Gavrilova Раждам, крещя, викам, а на другото легло родилка съа спинална упойка - лежи и гледа в тавана. През секундите между контракциите ѝ се извинявах ако я плаша, ама....боли. След години се видяхме в един магазин и се смяхме с глас.
Докато раждах пък влезе група стажанти - погледнаха, пребледняха и излязоха.

Petrana P-a Първо раждане, питам доктора: "Колко шева ми направихте?" Той отговаря: "Оо, въобще не ти трябва да знаеш!" Второ раждане, секцио след усложнения, слагат ми упойката. Аз ги питам: "Нали после ще ми донесете телефона, че трябва да обясна на колегите как да пуснат фактура на един клиент?"

Diana Ddg Gigova Явно съм била по-шумна, докато ме водеха към стаята за раждане, и дежурната лекарка ми направи забележка "Ама, моля ви се, по-тихо, тук има жени, които си почиват, какво сте се развикали!". Аз се развиках още по-силно - "Ама каква почивка, да не съм попаднала в санаториум?"

Pavlina Samokovlieva  Около 1 ч през нощта е и с мъжа ми сме решили, че е време да тръгваме (второ раждане и повече от час регулярни контракции). Слизаме по стълбите на входа по нощите и аз проверявам пощенската кутия!?!? Да не би случайно някоя сметка да са ни пуснали по нощите!

Maria Yanakieva Между призивите на акушерката да напъвам сякаш акам, споделих просто "Ама аз никога не съм акала с вдигнати крака". И другият забавен момент - докторът си говореше с анестезиолога и чух само "абе, през оная работа ми е". Тогава срещна моя поглед в стил "НА ТЕБ ли ти е през оная работа??". Абе, забава беше! Както казах накрая - пак ще дойда!

cross