fbpx

Анелия Горгорова ни писа с разказ от първа ръка как се провежда един от най-тежките и най-важни разговори с децата – този за смъртта. 

След няколко ужасни загуби в много кратък период от време Анелия успява все пак да синтезира най-важното, за да е полезна за някой друг.


Дълго в мен узряваше темата, както и дали да подхващам този разговор, но реших, че може да бъде по-полезно за всички онези, които имат малки деца и преминат през загуба на член от семейството. Винаги сме неподготвени за тези житейски загуби, когато и да ги срещнем. 

По стечение на обстоятелствата при мен се случиха три загуби за година и половина, за които никой от нас не се оказа достатъчно готов. Дори аз, с моята клинична психология и уж значителен житейски опит, се оказах неподготвена за мъката. Просто ми се струваше твърде рано да се случва, и то в такива размери. 

Когато и да ти се случи, се чувстваш като дете – незащитен и неподготвен за емоциите, които те връхлитат. И въпреки че тогава се бориш със собствените си чувства, когато имаш деца, вече се налага да мислиш и за техните. 

Когато загубих баща си, малката ми дъщеря беше почти на 6 години. Тя стана свидетел на тежкото му и бързо боледуване, малко преди това и на тежкото боледуване на баба ми, която едвам спасихме. И двамата поживяха известно време вкъщи и се налагаше и тя да ходи с нас по болници и беше свидетел на емоции, които не са разбираеми за дете на нейната възраст. 

И в един момент се замислих как ще проведа разговора, с който да обясня на толкова малко дете, така че да разбере какво се случва, без да се плаши. Без да вижда ужаса в очите ми и да усети изпепеляващата болка и безпомощността, че вече си сам и нищо не можеш да направиш. 

Независимо колко хора имаш около себе си. 

Избрах да проведа разговора си с нея след погребението, защото по ред обстоятелства взех решение да не присъства. Струваше ми се много малка, за да може да осъзнае какво се случва, и можеше да се изплаши необосновано. 

Бъдете открити за загубата 

Следвах правилото да разкажа под формата на история. Използвах мита, че когато умреш, отиваш на небето

Бъдете готови за въпроси 

„Как така умря?”, „Къде е сега?”. Бъдете готови и да им отговорите, дори и да се разплачете. В сълзите няма нищо лошо. Просто трябва да ги държите под контрол, така че да не изплашите детето. Ако мислите, че има вероятност да не можете да овладеете емоцията си, пийте нещо успокоително, преди да провеждате такива разговори. 

Аз бях най-шокирана от няколко въпроса, като класацията водеше „Дядо сега чува ли ни, когато говорим? А може ли да ни отговори?”. Децата са по-мъдри, отколкото си мислим, и са способни да приемат здравословно такава загуба. 

Бъдете готови да дадете логични отговори

Неизвестното поражда повече страхове, отколкото самата мъка и загуба. Понеже моето дете търси винаги логиката и подробните обяснения, имаше кръстосан разпит на всички членове на семейството, включително подробности около погребението и сверяване на версиите. 

Но има деца, които няма да искат или да понесат толкова подробности. Затова основното правило е да се водите от неговите въпроси и да подавате само толкова, колкото поиска. 

Позволете и уважете емоцията на детето си

Няма лошо в това да си поплаче, да се погушка винаги когато има нужда. Дори да поспи няколко дни при вас, ако го е страх и му е мъчно. При нас се появи и страх да стои и заспива вечер сама. Но изчезна след няколко седмици, в които спа при мен. 

Нека да почувства, че е защитено 

Съвсем логично е малките деца да си помислят, че могат да загубят и вас. Аз усетих този страх в дъщеря си, когато след като ѝ изясних поне 1000 пъти какво се е случило с дядо ѝ, дойде и ме попита: „Мамо, нали си млада и няма да умреш?”. 

Оттогава досега темата за смъртта присъства индиректно, когато пита за някой актьор, певец или просто човек, за когото си говорим, с редовния въпрос „А той жив ли е?”. 

Естествено, че винаги отговарям, но вече си позволявам да се шегувам, че не може да ме пита за всеки дали е жив. Разбира се, и тези въпроси няколко месеца след загубата вече не са толкова чести. 

Безотказно работи любовта

Покажете на детето си, че го обичате. Че сте там за него. Че ще отговорите спокойно на всичките му въпроси, че ще го обичате, че ще го гушкате, докато се почувства спокойно. 

Разяснете му ритуалите 

Децата също са част от ритуалите по почитане на паметта на онези, които не са с нас. Те също имат нужда да отдадат почит и да знаят какво се прави.

Един от най-важните ритуали, които направи малката ми дъщеря малко след загубата на баща ми, е, когато намери негова паспортна снимка и я сложи в портфейла си. Там, където държим снимките на най-близките от семейството си. Тя винаги проверява и кой от нас каква снимка има в портфейла си. 

Позволете му да се сбогува 

Аз дълго време след като си тръгна баща ми, се обвинявах, че не съм могла да се сбогувам. Същото се случи и когато майка ми почина, защото поради пандемията не ни позволиха да я видим в съзнание и да си поговорим с нея за последно. 

Когато загубихме баба ми, към която и аз, и двете ми деца бяхме изключително привързани, имахме възможност да се сбогуваме, преди да си тръгне.

И двете ми деца имаха възможност да си поговорят с нея, да я прегърнат, да чуят, че ги обича. Тя си се сбогува с тях по типичния за нея начин с много любов. И съм сигурна, че това е топъл спомен, който ще им остане за цял живот. 

Когато си тръгна след два дни, аз самата имах нужда да се затворя и да плача. Не исках да чувам никого, още повече да говоря. Знаех вече какво ми предстои. Но и ясно осъзнавах колко много ще страдат и двете ми деца, защото и двете я обичаха изключително много. 

По-скоро със сърцето си взех решение, че и малкото, вече на 7, има право да се сбогува с баба ми и да присъства на погребението. Можете да го направите само, ако детето е спокойно, отговорили сте на всичките му въпроси, обяснили сте му какво се прави в такива ситуации. 

И само ако можете да държите – вие и останалите присъстващи – емоциите си под контрол. 

Дръжте го за ръката. Прегърнете го, когато плаче, за да се почувства защитено. Дъщеря ми плака много за баба ми. Преди и дълго време след погребението плачеше, че иска баба да се върне. И обяснението, че винаги ще е с нас, че може да си говори с нея, защото я чува, след време я успокои. 

Дори сега, когато ме види, че понякога се натъжавам и си поплаквам за нея, идва да ме прегърне, за да се почувствам и аз по-добре. Така детето не се притеснява от това, че аз все още тъжа, не се притеснява да си поплаче и не затваря емоциите си, за да може да излезне здравословно от загубата. Като не превръщаме смъртта в тема табу. 

Децата са по-мъдри, отколкото си мислим и са способни да преминат здравословно през загубите, ако им позволим. И ако си мислите, че е било прекалено – децата ми преживяха загубата на майка ми два месеца след загубата на баба ми. 

За всички от семейството беше ясно, че майка ми е болна. И даже малката ми дъщеря се отнасяше с нея с голямо търпение, като възрастен. С тази загуба ми се наложи да добавя нови детайли в обяснението си защо сме избрали да я кремираме. И само тогава такива детайли не изглеждат толкова плашещи. Както и две погребения за толкова кратък период от време. 

Анатомията на загубите предполагат да си позволим да преминем и да преживеем емоцията от тях пълноценно, без да ги изтласкваме, подценяваме, капсулираме. Без да се правим, че не съществуват. 

Същото трябва да позволим и на децата си, разбира се, с нашата любов и подкрепа. Защото смъртта и животът са част от пътеката, по която вървим. И ако видите, че вие или детето ви не успявате да преживеете емоциите си, да ги изразите, да ги успокоите, дори да ги разберете и уважите, тогава трябва да се консултирате с фамилен терапевт, детски психолог или дори психиатър.


В началото учените ѝ дадоха името J35. После я кръстиха Талъкуа, което на езика на чероките означава "двама са достатъчно".

Това е косатката, която на 25 юли бе забелязана да носи и избутва с главата си във водата своето 200-килограмово мъртво бебе, за да го задържи още малко със себе си.

Още много всъщност.

Снимка: Center for Whale Research

В своята "Обиколка на скръбта" Талъкуа измина над 1500 км, повдигайки отново и отново тялото на бебето си в мига, в който то почне да потъва във водата. Така тя се подложи на огромно изтощение и невъзможност да намира достатъчно храна.

Ритуалът край тихоокенския бряг продължи повече от 17 дни, след което майката се сбогува със своето бебе, пускайки го да потъне във водите на Салийско море.

Снимка: TWITTER/CENTER FOR WHALE RESEARCH

Към тъгата ѝ са се присъединили и други косатки от стадото, обикалящо между Ванкувър и остров Сан Хуан, чиито местни жители разказват, че в един от дните, при залез слънце, група от 5-6 женски се е събрала в устието на залива, обикаляйки в кръг в продължение на 2 часа.

Ритуалът на косатките разкри мрачна статистика за популацията на групата китове, към която Талъкуа принадлежи: приблизително 75% от новородените през последните две десетилетия не са оцелели, а 100% от бременните косатки не са успели да родят живи бебета през последните три години.

Бебето на Талъкуа е първото живо родено в стадото от 2015 г., но е оцеляло само около половин час, съобщи The Washington Post. Освен замърсяването, сред основните причини за все по-трудното оцеляване на този вид е гладът в резултат на  безпощадния улов на сьомга от хората (който преди три месеца канадското правителство обеща да намали с 25-30%).

17-дневното траурното шествие на косатката показа, че тя изпитва страдание, предполагащо някакво ниво на когнитивни функции. Заради изследванията, че китоподобните (китове, делфини и сходни морски обитатели) са не само по-умни, отколкото се е смятало, но и притежават високи нива на емпатия и емоции, редица учени предупреждават, че тяхното унищожаване е повече от просто убийство на определен брой индивиди.

Това е убийство на цяла култура – понятие, което очевидно не важи само за представителите на човешкия вид.

Дългото сбогуване на Талъкуа с бебето ѝ предизвика не само интереса на природозащитници и учени, но и огромна човешка съпричастност, родила поезия, музика и картини, посветени на майката косатка и нейния изчезващ вид.

cross