В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!...
МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!
Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.
В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.
Продължаваме да публикуваме вашите истории за любов. Тази е от Мария Атанасова и трябва да признаем, че много ни се доходи до Рим, докато четяхме.
Срещнах го в момент, в който не търсех любов, а може би точно затова тя ме намери. Като вихър, който те подхваща, преди да осъзнаеш, че си му подвластен. Нашето запознанство беше като импулсивен танц – стъпка напред, после скок в неизвестното. Не поставяхме въпроси, не чертаехме граници – просто се потопихме един в друг. В неговото присъствие откривах части от себе си, за които дори не подозирах. С всяка усмивка, с всеки поглед, с всяко случайно докосване ние създавахме нашето ново „аз“.
Любовта не е в големите жестове, а в малките и неочаквани. В прегръдката нощем, когато съзнанието вече спи, но търси топлотата на своята сродна душа. В миговете на тишина, в които само едно докосване казва повече от хиляди думи. Любовта е прегръдката, която потушава всички бури, крепостта, която те пази цял от целия свят. Тя не се иска, не се моли за нея – тя просто е, когато е истинска.
За посоката няма карти, няма нагаждания – тя просто се усеща със сърцето. Когато обичаш, не питаш къде води този път, защото знаеш, че вървиш редом с човека, с когото искаш да го извървиш.
Но най-ценното, което той ми подари, беше нещо повече от обич – той ми върна мен самата. Гледайки се през неговите очи, се научих да се обичам отново. Видях себе си такава, каквато той ме виждаше – силна, красива, достойна за всичко добро. Разбрах, че любовта не е само споделяне на дни и нощи, тя е отражение – на нашите страхове, на нашите мечти, на нашите най-съкровени истини. И когато някой те обича истински, той ти помага да заобичаш себе си по начин, който дори не си подозирал, че е възможен.
Градът, в който времето е спряло, но любовта е вечна. В представите ми той беше символ на всичко, което желая да изживея – красота, история, страст и безвремие. Представях си как се разхождам по тесните калдъръмени улички, вдишвам аромата на утринното еспресо, а слънцето залива с топлина древните руини. Мечтаех някой ден да се потопя в тази вечност, да се изгубя в нея, както исках да се изгубя в истинската и споделена любов. И тогава се появи той.
Той е моята посока, моето завръщане и моето вечно пътешествие. Както Рим плени сърцето ми с красотата си, така и той ме плени с топлотата си. Вдишах любовта му, както вдишах въздуха на този град – с трепет, с вълнение, с усещането, че съм у дома. В очите му откривам улиците, които искам да извървя, в ръцете му намирам сигурността на вечността.
Днес нося неговата фамилия и го правя с гордост и радост, защото вече сме едно цяло пред света. Но нашето пътешествие тепърва започва – любовта ни, като Рим, винаги ще крие нещо ново за откриване. Във всеки изгрев, във всяка усмивка, във всяка споделена мечта ще се преоткриваме един друг, ще се влюбваме отново и отново. Защото истинската любов не свършва – тя е като вечен град, винаги жив, винаги разкриващ нови чудеса. И аз съм щастлива, че моят Рим, моята вечност, моето завинаги е той.
И знай, че винаги ще бъда твоят бряг – мястото, където можеш да намериш утеха и спокойствие. Като морето, което се разбива във вълните, ти можеш да оставиш себе си свободно да бъдеш, а аз ще бъда там, за да те потуша, да ти дам сигурност и обич. Ще бъда винаги зад теб, както вятърът подкрепя платната на кораб, за да продължи напред. Ще бъда твоята опора, твоята тишина, твоята сила. Защото ти си моята най-голяма любов и моето сърце принадлежи завинаги на теб.
„Остаряването е като изкачване на планина. Оставате малко задъхани, но гледката е много по-добра.“ – Ингрид Бергман
Така смята и Ралица Георгиева – художничка, чийто живот през последните години се движи между Варна и Рим. У нас си идва по време на COVID след загубата на дядо си, за да се грижи за баба си.
Изпитва истинско раздразнение, като чуе, че животът на 90 е свършил. Убедена е, че у нас има едно крайно погрешно възприемане по отношение на възрастните хора.
„Дано всички да остареем и да знаем колко сложно може да е всекидневието ти, когато никой не те взима на сериозно. Когато болежките ти не се приемат за нещо важно, за което лекарите да се погрижат. Когато си оставен да стоиш сам у дома, в леглото, с напътствия да не правиш нищо, че току-виж нещо ти стане, и да чакаш финала“, казва тя.
Ралица вярва, че човек може да е на 40 и да се чувства болен и стар, но мечтае повече хора да вдъхват живот на близките си, независимо дали са на 30 или надхвърлят 80-те или 90-те си години.
Затова и със завръщането си от Италия, художничката решава да научи баба си на занаят.
Купува четки и бои, малки платна и започват да рисуват заедно.
А пътят на Ралица в рисуването тръгва от Художествената гимназия във Варна. В София първо завършва „Пантомима“ в НАТФИЗ в класа на Александър Илиев. Оттам заминава за Италия, където следва в Националната театрална академия „Силвио Д'Амико“ – специалност „Актьорско майсторство“. Продължава в Националната художествената академия в Рим. През 2012–2014 г. става асистент на тамошния си професор от катедра „Художествена анатомия (Култура на материята)“ (Anatomia Аrtistica (Cultore della materia).
През следващите десетина години специализира техники на италианската класическа живопис при Джорджо Данте. Нейната картина „Емигрант“ печели първо място в конкурса за живопис IL PENDIO по време на 47-ото му издание през 2016 г.
Повечето творби на Ралица са с тежки сюжети, мрачни нюанси – напълно контрастиращи на рисунките на нейната баба, пълни с цветя, животни, насекоми – нещата, с които свързва младостта си в с. Цонево. Имала е прекрасна градина, за която се е грижила.
Макар и животът на Радка да не е бил лесен, както на повечето хора по онова време, Ралица помни баба си винаги в добро настроение и с усмивка на лицето.
Баба Радка се запалва по рисуването и скоро картините стават толкова много, че Ралица решава да ѝ организира скромна изложба във Варна. С нея отбелязва и 90-тата ѝ годишнина. Събитието се получава съвсем естествено, а баба Радка е изключително щастлива.
„Не става въпрос за рисунки на дете – разказва Ралица – Вижда се, че са правени от възрастен човек, който, макар и да няма технически познания, притежава усет за композиция.“
Ралица премества баба си в къщата им в Езерово до Варна, където картините на жената запълват стените на стаята ѝ.
Всеки ден баба Радка усеща грижата от внучката си, която се опитва да разнообрази всекидневието ѝ, като я води къде ли не.
Като например на плажа във Варна, където са истинска атракция. Баба Радка харесва морето, влиза съвсем на плиткото и бърза да излезе. Заедно с внучката си и други нейни приятелки са си правили кратки екскурзии в близките места около Езерово, а Ралица предприема съвсем смело решение да покаже на баба си Рим – мястото, където живее през последните години.
Така един хубав ден я качва на самолета. Със себе си баба Радка носи две от рисунките си, като едната подарява на пилота и се снима с него.
В Рим Ралица прави голяма организация, за да покаже красотите на града на баба си. Намира от приятели и количка, с която да е по-лесно придвижването ѝ.
„Възприемам живота като непрекъснато движение. Спра ли – за мен е равносилно на смърт. А моторът на живота е любовта“, разказва художничката. Затова и се опитва да даде възможно повече обич и внимание на баба си.
Неприятно ѝ е, когато, отивайки при лекар, си личи, че грижата за възрастните у нас е сведена до минимум. Нещо, което в Италия няма как да се случи. Там всеки пациент е обгрижен, независимо от годините му.
А баба Радка не се впечатлява толкова от Рим и красивите му сгради и музеи. Не цъка с език, не се диви, а все пита: „Рали, а кога ще се прибираме на село?“.
