fbpx


Ето я и четвърта, последна част от пътеписа “Лашате ми кантаре и манджаре” за забавленията и перипетиите на Майко Мила! в Сицилия. За хората, които още не са се запознали с нашите приключения, ето я първа част, а тук е втора, а ето тук - трета!

**********************

„Всяко нещо си има край“ е казал някой мъдър човек, и това се отнася с пълна сила и за грандиозното пътешествие на цирковата трупа Майко Мила! и приятели в Сицилия.

Последният изгрев от балкона ни.

Колкото и да ни се искаше вечно да тънем в разкоша на апартамента на Джузепе Гарибалнди 79, чупейки по един ключ всяка вечер (за да звъним на телефона на пожарната и оттам да пращат знойни пожарникари да ни спасяват), и да плуваме в море от прошуто, сирене и вино, реалността заяви за себе си много категорично още на предпоследната вечер, когато стана ясно следното:

Пет жени, заминали на пътешествие в Италия с два куфара, и на място овършели 150 сергии, магазини за храна, вино, обувки и сребристи плисирани поли, няма как да се върнат със същите два куфара.

Просто законите на физиката на тази планета не позволяват на един куфар да се разтегли до размерите на контейнер за превоз на жасминов ориз от Китай до Европа.

Ето това, между другото, е една достойна задача, за учебник по математика за 7 клас. Зарежете тръбите, пълнещи кирливи басейни и прочие тъпотии, и намерете решение на тази задача: ако пет жени заминат с два куфара и си купуват боклуци със скоростта на бързия влак от София до Горна Оряховица, колко куфара ще трябва да си купят от кварталния китайски магазин, за да си върнат скъпоценните боклуци в София?

Верният отговор, за да не се мъчите, е ПОНЕ ЕДИН, при това розов. Така постъпихме и ние, за радост на господин Динг, господин Донг или както там се казваше собственикът на магазина, който ни отведе до рафт, съдържащ единствения що-годе голям куфар на стойност 25 евро.

Розовият лебед, разбира се, претърпя полуразпад още на летището, където единият му цип се скъса, но важното е, че колелата му все още работят и сега Анна, чието притежание е тази величествена пътническа вещ, може да си посади в него теменужки или копър, и всеки ден да си ги мести където пожелае.

И така, предпоследната вечер всяка от нас успя да натъпче съкровищата в наличните куфари и да си легне навреме, защото на следващия ден ни предстоеше още път – алчните ни за гледки очи нямаше как да си тръгнат от Сицилия без да са посетили препоръчвания от всички туристически и курортен град Таормина.

Както може би вече сте забелязали, нито един път до момента не сме написали нищо за вулкана Етна, а както всички знаем, първата асоциация с думата Сицилия е именно този вулкан. Оля Идва беше разчертала точния маршрут и знаеше колко време ще ни отнеме да стигнем до него, но след кратко и ползотворно групово обсъждане (което от страна на болната Красимира се състоеше само от мучене) всички единодушно решихме, че няма НИЩО интересно в тоя ми ти вулкан – само някакви си камъни и пръст. А пък и непрекъснато го виждахме в далечината, докато кръстосвахме пътищата, така че му помахахме за довиждане и без капка угризения се запътихме към Таормина.

Да не си мислите обаче, че всичко е станало лесно – товарим куфарите, сядаме в колата и айде, довиждане. Нищо подобно. Все пак, нали си давате сметка, че едното пазаруване на допълнителен, розов куфар, не означава, че си си решил проблема. Та нали този куфар трябва някъде да го сместиш в колата, и да си го занесеш на летището!

Е, това се оказа огромен проблем дори и за организиран мозък като този на госпожа Анна, която сигурно е имала само пълни шестици по геометрия и е намирала лицето на трапец без да ѝ мигне окото. Колкото и да се опитваше да нареди тетриса, трупайки един куфар на така, а друг на иначе, и върху тях трети, както и да се пробваше да уплътни нещастния багажник на чисто новото ни, взето под наем Поло, успех не бе постигнат.

Ето че, без да се усетим, направихме още едно велико нАучно откритие – освен куфарите, багажниците на колите СЪЩО не се разтягат спрямо обема на багажа. Не претендираме да сме Айнщайн, нали, но не е зле тия, дето раздават Нобелови награди, да се поинтересуват по-задълбочено от тази наша дедукция.

И така, след като беше пробвала да натъпче куфарите в продължение на 15 минути, Анна сви рамене и отсече, че НЯМА ДА СТАНЕ! Тогава решихме, че единственият вариант е единият куфар да бъде вграден в пространството между задната и предната седалка. Това обаче означаваше, че там трябва да бъде настанен само някой, който може да стои поне 2 часа с крака, увити около врата – сами се сещате, че за жени като нас, които са притежателки на едни гъвкави, но все пак доста мощни тела, това не е изпълнимо гимнастическо упражнение.

Единственият човек-каучук в групата беше Елисавета Втора, която е известна с това, че се храни предимно със семки и люспи, и освен това практикува някакъв много акробатичен вид йога, който ѝ позволява вечер, като се прибере, да си запретне долните крайници зад ушите и така да си почива с часове на някой стол.

Затова всички се настанихме в колата, Елисавета Втора се сви като мътеща чайка на задната седалка и тръгнахме към последната забележителност в програмата ни. Пътят от Катания дотам е кратък, може би не повече от 40 минути, така че си заслужава да отидете.

Таормина на влизане, отвисоко.

Таормина е малко, но много живописно място, до което се изкачваш с кола, оставяш я на паркинг и се качваш на лифт с кабина, която те смъква в центъра му.

Забележете физиономиите на двете особи в най-задните редици!

Возенето с лифт, разбира се, е едно съвършено нормално действие за нормалните хора, но за тези, които страдат от клаустрофобия, имат страх от височини и като цяло не обичат НЕЩО да ги разнася на 15 метра над земята, това се превръща в адско изпитание.

Оказа се, че в групата си имаме две такива особи – Оля Идва и Анна, които се вкопчиха като пиявици една в друга и започнаха да издават пискливи звуци всеки път, когато някоя от нас се размърдаше с думите ЯЯЯЯ, КОЛКО КРАСИВО, ЧАКАЙ ДА СНИМАМ! Добре че екстремното преживяване трая само около 7 минути, та не се наложи да съживяваме някой припаднал или да се чудим как да пренесем тленните му останки обратно до колата.

Веднъж добрали се до твърда земя, веднага се ориентирахме в обстановката. Таормина си е абсолютно типичен курорт, с малки магазинчета със сувенири, заведения, които все още не работеха с пълен капацитет, тъй като сезонът не бе започнал официално, и прекрасни къщи с изгледи към залива.

Бързо-бързо се запътихме към едно такова заведение и изкарахме следващия 1 час в благо дзверене в морската шир, в сърбане на кафе и мечти за разгулен живот. Разбира се, не всички от нас почиваха – зоркото око на Анна, която от няколко години управлява хотели с безброй звезди, веднага отбеляза няколко недопустими пропуска:

  • дръжките на чадъра в заведението НЕ са боядисани!
  • пясъкът не е изчистен от НЕЩО СИ, което никой друг не забеляза
  • шезлонгите не са подредени под ъгъл от 77 градуса и половина, което прави Много Лошо Впечатление

Всички единодушно се съгласихме, че хората в Таормина са едни големи щастливци задето Анна Божкова Василева работи на българското Черноморие, а на не сицилианското Средиземноморие, и те въобще не знаят какво е те управлява човек, който има вграден транспортир в окото и може да измери ъгъла между два шезлонга от разстояние 15 метра.

След като хубаво се налочихме с кафе, поцъкахме завистливо в стил „хората какви красоти имат, божеее“ , снимахме се на фона на романтична скала, боцната насред залива и прочие задължителни туристически дейности, се натоварихме обратно на колата и тръгнахме към летището.

Защото тепърва ни очакваше връщане на колата, оглеждане за щети от страна на фирмата-наемодател, минаване на митница и какво ли още не, а все пак още не бяхме правили най-важното – ДА ЯДЕМ.

Добирането до летището ни отне известно време, тъй като три пъти се въртяхме на едно и също кръгово движение, следвайки инструкциите на госпожата от джипиеса. Накрая решихме да я игнорираме и хванахме сами правия път.

Малко преди летището се завряхме в последния пристан на лазанята – крайпътно заведение, в което набързо излапахме по една голяма порция италианско щастие, а след това оставихме колата, която за щастие, нямаше никакви нанесени от нас щети.

На летището успяхме безпрепятствено да изпратим всички куфари, което беше най-големият ни дерт, защото нали знаете – тук поличка, там магнитче, тук бутилка вино, там шоколадче, и ето ти ги 23 кила.

Всичко обаче се оказа в норма, така че скъпоценните ни покупки тръгнаха по пътя си, а ние се застопорихме на една зловещо дълга опашка преди гейта, където изкарахме над 30 минути без да разберем защо никой не ни пуска да влезем в салона за чакащи.

Някои от нас с по-лабилна психика и физика, като Красимира и Елисавета Първа, директно си постлаха по един шал и се проснаха като бедуини на пода, гледайки изтерзано и отчаяно – истински късмет е, че никой не ни пусна монети в шала, въпреки че, от друга страна - какво ни е, защо не ни пуснаха??

Както и да е, най-накрая и нашият ред дойде, и скромната ни група се затътрузи към гейта и след това – към самолета. Вече сте наясно как се случват нещата – Анна послушно си изгълточи транквиланта, Елисавета Първа набара първата налична стюардеса и ѝ обясни за клаустрофобичните си пристъпи, Оля Идва и Елисавета Втора се отнесоха към местата си, а Красимира беше толкова болна, тресяща се от температура и прегракнала, че успяваше само да мига с очи и в по-спешни ситуации - да издава звуци като от току-що отпушена канализационна шахта.

На клетата клетница ѝ беше все едно дали някой има клаустрофобия, агорафобия или каквато и да е друга фобия - притесняваше се единствено летищният персонал да не я вземе за болна от Ебола или жълта треска и да да извикат онези хора, облечени в космонавтски екипи с надпис BIOHAZARD, които да я напръскат отдалече с лекарство и да я обезвредят като гигантска, космическа ядрена хлебарка.

Така, улисани в собствените си телесни и психически несгоди, се разположихме на седалките и затворихме очи (тези, които бяха погълнали транквиланти, директно откъртиха) и след малко повече от час вече бяхме на гостоприемното летище Враждебна, взехме си куфарите, отворихме ги насред салона, разпределихме всички поли, жълти обувки и всякакви други безценни вещи, и с нежелание се разделихме – всяка накъдето ѝ е мястото (като жабите).

Тук е мястото да отбележим един прелюбопитен факт, а именно, че след като Оля Идва и Елисавета Втора – две мастити бизнес дами, въртящи бизнеси за доста пари, си събрали прилежащите им гащи, обувки, обици и магнити от трите куфара, напъхали си ги в джобовете и дамските чанти и излезли да си викнат такси, един мил шофьор се приближил до тях и изрекъл следните думи:

Госпожи, нали знаете, че предлагаме превоз и до провинцията – до Мездра, до Враца?

Историята мълчи по въпроса какво са му отговорили госпожите, след като са се съвзели от смеха, но сигурно е било нещо също толкова хубаво!

Та така се раздели нашият сплотен екип от пътешественички – с лека носталгия по Сицилия, но без много униние и тъжни сълзи, защото освен че ние и в София си се виждаме, вече имаме планове за бъдещето! Да, малката ни, но успешна циркова трупа вече крои детайлите за следващия си гастрол.

Къде ще е той, няма да разкриваме, само ще кажем, че по график трябва да се случи през есента и да е на място, което изобилства от хубава храна (естествено!), подправки, изумително красиви гледки, старинни градове и плажове.

Дотогава, разбира се, сигурно ще отидем и на други интересни места, за които ще ви разказваме, но винаги ще ни се иска някой ден да се върнем отново в Сицилия, защото, приятели, това е едно прелестно място, на което няма насищане. Ако досега сте имали колебания дали да ходите, надяваме се, че сме ги разсеяли и вече обмисляте кога да купите билети!

Брегът на Таормина.

А ние че ще се върнем – ще се върнем. Все пак, толкова сирене остана неизядено и толкова вино – неизпито, че е грехота да оставим други хора да се мъчат с тях. А и все пак си имаме едно наум и за тоя вулкан – все нещо интересно сигурно има и около него. Ако не друго – поне ресторант ще има. А на нас и това ни е достатъчно!

cross