fbpx

Темата за репродуктивните трудности не е чужда на Майко Мила! – вече споделихме с вас няколко трогателни разказа, като „Една щастлива инвитро история“, „Инвитро процедурите в България. Игра на надежда и мълчание.“ и „Моите недоносени бебета, моите малки герои“. Сега своята история споделя Виолина, която веднъж успешно е преминала инвитро процедурата и дори е била донор на яйцеклетки, а днес пред нея стои ново предизвикателство – да зачене втори път. Силно се надяваме краят и на тази история да бъде щастлив!

******

Майко мила!

Това може би беше първото, което си помислих веднага след излизане от кабинета на докторката... Или може би второто, веднага след „Ами сега накъде?“.

Та, историята отначало, ама накратко, че да имаме време и за изводите, съветите и правилата, към които е добре да се придържаме, влизайки в „битката“ за така желаното дете!

24-годишна, млада, красива и умна, среща млад, но не чак толкова красив и умен младеж, и желаят да създадат семейство. Започва се ходенето по лекари, лапароскопия за отстраняване и на двете маточни тръби.

Първо инвитро – успешно. Роди се Тя – моето малко фъстъче, както сама желае да я наричам днес. Вече 7-годишна.

В рамките на 5 години след нейното раждане опитахме още няколко пъти – 2 пъти финансирано от Центъра за асистирана репродукция, приключващи с положителен кръвен тест, но не и последваща бременност.

Тогава вече знаех за това, че има много жени, които всъщност чакат своя донор. Донор на яйцеклетка. Защото те нямат свои, въпреки че има и около 25 – 30-годишни момичета.

И реших – ще стана донор! Ще разделим сумата за медикаментите, непосилна ми е иначе. И ще даря – ще има за нея, ще има и за мен. Така и стана, дарих!

Ей, да знаете само какво хубаво му става на човек! Знам, че ще има и много които няма да ме разберат – тази лудата, дето ѝ става хубаво, след като е дарила част от себе си, за да гледат чужди хора детето ѝ.

Но този разказ не е за тях.

Та, дарих. Чувството на удовлетвореност сигурно малко хора го знаят. И на щастие – неописуемо. Защото и аз бях бременна. Чаках момченце. Обаче сърчицето му спря в 12-та гестационна седмица.

Спонтанен аборт. Мисед аборт. Все тая кой как ще го нарече. Изключително добре описано в статията 10 неща, които научих от спонтанните аборти.

Последваха добре познатите чувство на саморазруха, празнота, караници и не чак толкова неочакван развод. Държа да кажа, че не съжалявам за нищо, най-малко за развода.

Сега съм щастлива, приела пораженията, загубите, развода. Срещнах моя Човек, който ни обожава с моята 7-годишна фъстъчка. И започнахме да мечтаем. Докато не чухме – изчерпан яйчников резерв, стойности на Анти-Мюлеров хормон – по-ниски от 0,5...

Шах, ама с пешката! От позицията на донор ставаш човекът, който се нуждае от донор! Отчайващо се нуждае от донор!

Да, де, ама се нуждая аз.

Ами той?

Той какво ли ще каже, какво ли мисли? Би ли го приел? Би ли минал по този път с мен? Би ли го обичал? Би ли се грижил за това дете, което няма да е съвсем негово? Хаос от мисли, въпроси, самообвинения, самосъжаление.

А отговорът е тъп и прост.

Той ме обича. Разведена. Обича дъщеря ми. Която съвсем не е негова и дори не е станал свидетел и участник в бременността и раждането. Нито пък в отглеждането ѝ през първите ѝ 6 години. Но я обича и иска най-доброто за нея. И за мен.
Сега ни предстои избор на пътя, имаме няколко пред нас. Ще го изберем заедно. И по който и от всички пътища да тръгнем, аз знам едно – Той ще ме държи за ръка. Дъщеря ми - също.

На него мога да кажа само „Благодаря ти! Обичам те!

А на непозната жена с огромно сърце, която би станала донор (някак така и не я харесах тази дума) на отчайващо бленуващите за дете, като мен пък, не съм сигурна какво бих ѝ казала.

Ще е нещо между:

1. Благодаря!

2. Ти си най-великодушният човек на света!

3. Бъди благословена!

4. Всичко се връща!

5. Не знам как бих живяла без теб!

6. Ти не си донор на биологичен материал. Ти не просто даряваш живот! Ти ме караш да вярвам в доброто!

7. Нека светлината, която ти ми даде, се върне при теб, поне трикратно!

8. И още хиляди все още неподредени фрази, въртящи се в главата ми. Неподредени, но в една посока – всичко най-най-най-добро за тази свята жена!

Аз вярвам, че тя е там. Аз вярвам, че ще извървим пътя, отреден ни за да стигнем до така желаното бебче. Аз знам, че той е Моят Човек. Аз знам, че дори и пътят да не завърши с желаното бебе, то поне ще имам много поводи да вярвам в доброто. Че добро все още има в много от нас, и си го носим, и чакаме то самò да излезе.

Аз вярвам в чудеса и имам мечти, които дори медицината не може да ми вземе! 

За двойките с репродуктивни проблеми и безкрайните (и тежки) процедури по зачеване ин витро сме писали доста, но всеки разказ по темата е ценен. Затова днес в Майко Мила! публикуваме анонимния разказ (и апел!) на една млада жена и нейния съпруг, които се борят от три години да имат дете. Това е текст за въпросите, които те не искат вече да чуват, за пожеланията, съмненията и отношението на околните - в повечето случаи добронамерено, но болезнено.

************************************

Не, това не е сълзлив разказ с „хепи енд“, с описание на това колко сладко този „хепи енд“ спи в съседната стая. Ние все още чакаме своя „хепи енд“. Не искам да драматизирам – чакаме го от едва 3 години и, слава Богу, нашите проблеми не са неразрешими.

Но това не прави преживяването по-лесно. Та... този текст е за всички онези смели и търпеливи мъже и жени, които чакат своето „спящо в съседната стая“ чудо. За всички онези, които безброй пъти са ходили на бебешки партита на приятелки, а после са се прибирали в тихия си дом и са плакали на раменете на съпрузите си.

За вас, които сте избирали дрешки за чужди деца и само си представяте как биха изглеждали в тях вашите бебета.

За вас, които с умиление, страх и разбито сърце гледате коремите на всяка бременна, с която се разминете по улицата.

За вас, които не проумявате как е възможно някой да изостави или малтретира детето си.

За вас, които изгаряте от ярост когато чуете статистика за абортите.

За вас, които с все сили се опитвате да не завиждате, а истински да се радвате за вашите приятели, когато всъщност те изживяват мечтите ви...

Този текст е и за майките, които имат лесно заченати 13 деца; за жените, които въобще не си мислят за деца; за тези, които са преживели болката на чакането, за експертите, за всичко знаещите...

И аз съм чела много статии за това от какво имат нужда двойките с репродуктивни проблеми, но днес реших да съставя списък на нещата, от които ние НЯМАМЕ нужда.

Моля ви, замислете се и ако някога сте правили едно или повече от тези неща, ами... спрете.

Въпроси

За тези макар и не толкова много +/- 1095 дни съм чувала какви ли не въпроси. Знам, че хората, които ги задават, го правят със загриженост и добри чувства. Но това не променя факта, че тези въпроси са като порязване с хартия – не те убива, преживява се, но е особено болезнено, още повече когато е на едно и също място и често оставя белези за цял живот.

Старая се да отговарям учтиво и търпеливо, но е друг въпрос какво се случва вътре в мен след всяко „Хайде, де, вие кога? Какво чакате?“. Умолявам ви, проявете тактичност и не питайте. Не, ние не мразим децата. Не ни се „живее“. Не чакаме да забогатеем.

Просто за някои от нас зачеването е трудно, а понякога и невъзможно. Когато напълнеем, не искаме някой да слага ръка накоремите ни и да ни пита „Как СТЕ?“. Не всеки има нужда или желание да говори за тази интимна част от живота си, така че уважавайте това. Не всички страдаме публично.

Сравнение

Краят на света е различен за всеки. Нашите 3 години сигурно са нищо в сравнение с дългите години на чакане на други хора. Но сравнението не ни помага. Моята болка си е моя. Не я мерете с вашата. По-добре се опитайте да състрадавате – прегърнете, кажете „С теб/вас съм“ или просто замълчете, отколкото „Ооо, това нищо не е, да знаеш ние колко чакахме...“

„Насърчителни“ истории

Не знам защо хората си мислят, че истории за техни приятелки, братовчедки и съученички помагат. Ами не! Радвам се, че съседката ви без да иска е паднала върху съпруга си и заченала или че леля ви най-после е забременяла след 48 години и 13 хиляди лева, но това по никакъв начин не ме насърчава. Нямам нужда от чужди истории. Чуждата радост не намалява моята мъка.

Съвети

Ето някои от любимите ми: „То не става, защото много го мислите“, „Когато спрете да се тревожите за това, ще стане“, „Трябва да пиеш есенция от диви краставици, а мъжът ти – чай от опашка на тихоокеански дракон, много помагат“, „Ами да, хормоните ти не са добре“, „Знам за един много добър лекар в Тимбукту, трябва да отидете при него.“ „Прогестерона си изследвай!“

Покрай това преживяване аз и съпругът ми станахме наполовина гинеколози, ендокринолози, андролози и имунолози. Информирани сме, знаем какво да правим, имаме си лекари. Затова нямаме нужда от акъл.

А ако още някой ми каже „Не го мисли“, търпеливият полу-лекар в мен ще се наложи да лежи в затвор за убийство. Не знам за вас, но аз и съпругът ми от деца мечтаем да бъдем родители, така че моля ви – по-добре не казвайте нищо. Не можем да не го мислим! ТОЧКА.

Съжаление

Да, трудно ни е. Да, има дни когато губим надежда и ни се иска да зарежем всяко лечение. Яд ни е, че за повечето хора нещата се случват естествено, а за нас е измислен специален глагол – бебеправене. Но погледите на жалост, сякаш някой е умрял, също не помагат. Борим се. Доколкото можем. Не ни съжалявайте.

Съмнения

Особено неприятно е да споделиш на някого къде и при кого се лекуваш и да чуеш: „Там ли бе? Да знаеш колко лоши неща съм чувала/чела за този – колежката на чичото на бълдъза ми си загуби не само яйчниците и тръбите заради този доктор, но и далака, петата на левия крак и 87 мигли.“

Така или иначе намирането на добър специалист по репродуктивна медиците е трудно. Не ни карайте да се съмняваме в избора си. За нас е важно да имаме доверие в лекаря. Не рушете това доверие.

Пожелания

Като цяло не са лоши, но някак си е много дразнещо когато честитиш рожден ден, годишнина, бебе, имен ден, нова кола или Ханука, да ти пожелаят: „Айде, дано и вие скоро си имате бебе.“ Когато ви честитим нещо, просто благодарете и това е.

Скъпи хора, думите и действията ви имат много голяма сила. Дори и да сте добронамерени, помислете преди да кажете или направите нещо. Не ни питайте. Не ни сравнявайте. Не ни разказвайте истории. Не ни съветвайте. Не ни съжалявайте. Не ни карайте да се съмняваме. Не ни пожелавайте. Бъдете тактични. Състрадавайте без да ни поучавате. Не омаловажавайте болката ни.

Ако не умеете да съчувствате, просто ни оставете на мира. (Или ни дайте няколко хиляди лева... Знаете ли колко струва лечението на стерилитет в България?!)

cross