Публикуваме текст на нашата читателка Ралица Арнаудова, който, както самата тя казва, е „разказ за онези деца, които ни изправят косите с ината си, но все пак са твърде сладки, за да устоим на тъжните им големи очи.“ Имате ли си и вие поне по едно такова у дома?
София имаше коронен номер – на всяка разходка след дъждовен ден сядаше в най-тучната кал и се мажеше гордо с нея, докато не заприлича на член на африканското племе химба. Ако майка ѝ навреме не овладееше ситуацията, малката се превръщаше в бомба със закъснител.
Обръщаше се по корем и използваше краката си като катапулт, за да разпръсне навсякъде кални звезди. Не стигаше само тя да е дегизирана, искаше хората наоколо да навлязат също в спектакъла, без значение дали са притеснената ѝ майка, или някой злощастен случаен минувач. Лицето ѝ грейваше доволно от резултата, на който дори и Джаксън Полък би завидял.
Малката беше на прага на третата си годишнина. Майка ѝ се притесняваше, че за разлика от своите връстници, тя отказва да прави каквито и да е опити да говори. Отглеждаше я по Монтесори още от бебе, по съвет на майките в обкръжението. Естествен подход, играчки, развиващи фината моторика, четене на книжки, ограничаване на екрана... Освен този на телевизора. Майка ѝ беше чула някъде, и правеше отчаян последен опит, да пуска на Софи документални предавания. Спокойният и равен глас влияел позитивно на мозъчните честоти, а освен това се научавал и някой друг факт. Така беше отсъдено в полза на телевизора: но, естествено, без допускане на каквито и да е рекламни блокове.
Мама контролираше стриктно, като сама включваше и изключваше телевизора в подходящите моменти с точността на японски ватман на влака стрела. Въпреки това не се забелязваше никакъв прогрес, или поне малко желание малката да навлезе в света на думите.
Софи беше главната виновница за поне няколко побелели кичура върху мамината глава. Тя беше изследовател на света – газеше храбро през локвите, пръскаше себе си и другите с кал, един път взе един охлюв и го облиза. Освен това, беше и виден колекционер на камъчета, пръчици и листа.
Обичаше да създава имърсив музика в наличната среда:
Стените бяха белите платна на въображението ѝ и скоро целият апартамент започна да плаче за пребоядисване. Вероятно ако имаше мерака да говори, щеше да се обърне към изстрадалата си майчица с нещо от сорта на:
„Споко, мами, само период е.“
Всъщност Софи много внимателно попиваше съдържанието, което документалките ѝ поднасяха. Естествено гледаше предимно картинките, защото човекът, който говореше, използваше завъртяни и сложни думи. В едно от филмчетата Софи видя диви прасета и понеже още беше твърде малка, за да различи собствения си вид, реши, че тя е една от тях... И започна да се държи по същия начин.
От опит вече знаеше, че винаги след дъжд кварталната градинка се превръща в Рая на всяка свиня. Софи внимателно запамети какво точно правят прасетата: лягат в калта и се търкалят в нея, а ако някоя част от тялото им остане непокрита, започват да рият със задните си крака, размятвайки я навсякъде. Беше чувала и удовлетвореното им грухтене по телевизията, но не смееше да изгрухти, защото този звук ѝ се струваше труден за възпроизвеждане. Затова и мълчеше – по-добре тишина, отколкото да предаде четирикраките си братя и сестри с някаква жалка имитация.
Майка ѝ нямаше никаква представа за идеалите на Софи. Тя смяташе малката за неразгадаема мистерия. През ум не ѝ беше минавало, че документалките, които трябваше да бъдат гориво за речта, всъщност са неговия стопер. Единствено бе забелязала афинитета на Софи към дъжда – след който следваше и маминия кошмар.
Излизането беше неизбежно. Софи забелязваше върху прозореца първата паднала капка и личицето ѝ се озаряваше. Побутваше майка си с гумените ботушки и ако тя имаше дързостта да игнорира този намек, наставаше бунт: отваряне и затваряне на шкаф, тропане с крака по пода и най-тежкото изпитание – големите тъжни очи на Софи, в чийто крайчец сълзите си бяха направили невидима пързалка. Малката плачеше, сякаш навътре в себе си и липсата на какъвто и да е звук, правеше тъгата ѝ да изглежда непоносима за крехкото създание. Мама се пречупваше винаги на този плач, да стои безучастна беше като да не разчупи малко хляб на бездомното улично пале.
Още не сме свършили, скрол надолу
затваряше плътно завесите, пускаше музика... Но това имаше обратен ефект. Софи следеше метеорологичните условия повече от опитен планинар. Освен това ѝ стана ясно, че има нещо скрито зад затворените завеси и те се превърнаха в най-ясен знак за развалянето на времето. Мръщеше се на нагло сияещото слънце и приветстваше всеки по-тъмен облак: вече знаеше, че те са тези, които правят дъжда.
Единственото нещо, което объркваше Софи, беше, че с мама не ходят на четири крака и нямат такъв смешен нос като на прасетата. Това понякога я разколебаваше и я хвърляше в дълбок размисъл за нейната идентичност. Взираше се в образа си в огледалото и се чудеше защо изглежда като неправилно прасе.
За радост или съжаление, работата, която мама беше свършила дотук с нейното развитие, беше приключена. В дъждовните утрини майка ѝ я оставяше с онова напрегнато спокойствие, познато на сапьор, и се надяваше да не прави проблеми. Интересното бе, че нито веднъж не ѝ се обадиха разтревожени жените от яслата. Даже напротив, хвалеха Софи, че е изключително наблюдателна – всеки път с прецизна точност знаеше кога ще завали, дори и времето да изглеждаше безупречно добре.
