Това на вашите екрани е Ирина, която не се страхува да пита и да говори за психичното здраве, което е сред най-неглижираните проблеми в България.

Прави го в платформата си “Кожа”, която противно на всички схващания е сайт за психично здраве, а не за дерматологични продукти. 

В нея Ирина пише по всякакви теми, свързани с психичните разстройства и тяхното адекватно комуникиране, успявайки да привлече за каузата си някои от най-обичаните и популярни българи, които споделят своя опит и преживявания.

(Вашите Красимира и Елисавета също са сред тях.)

Докато се опитва смело да промени обществените нагласи към това какво е психична болест в държава, в която е по-сигурно да отидеш да си лееш куршум, вместо да посетиш психиатър, Ирина разделя времето си между България, Белгия и Германия.

Работи в Брюксел като комуникационен експерт на свободна практика, а след завършената българска филологи и магистратура по психология в Лондон, от тази година Ирина отново ще учи.

Междувременно (кога?!) успява да организира и благотворително събитие с кауза, свързана с психичното здраве.

На 26 и 27 септември на стадион Раковски се организира “Здрав дух, здраво тяло” с атлета Краси Георгиев. Той ще тегли огромен пикап като символ на тежкото психично бреме, с което често всеки от нас живее.

Който има желание, може да се включи да подърпа с него.

Ако тегленето на пикап не е вашата дисциплина, на стадиона ще има много други забавни и полезни и за духа, и за тялото активности. Всеки е добре дошъл, а пък за деца ще е чудесно.

По време на събитието ще се събират средства за изграждането на мека стая в психиатрията в Ловеч по инициатива на “Кожа” и Ирина Атанасова.

А ето я и нея самата в любимата ни рубрика “Жените могат всичко”.
И още как.

Ирина Атанасова

– В какъв момент решихте да създадете платфомата за психично здраве “Кожа”? 
– Аз имам т. нар. преживелищен опит с депресия и тревожно разстройство. В преломния период между гимназия и университет това за мен стана проблем, който не можеше повече да бъде пренебрегван. 

Тогава нямаше много смислена онлайн информация на български. В общи линии темата се изчерпваше с “уплах”, който се коригира с леене на куршум и всичките производни. 

В дългомесечното си търсене на решение минах през изследвания, скенери, психиатри, невролози, антидепресанти и накрая попаднах на психотерапевт, с когото минах през лична терапия, а това ме отведе да уча в Лондон. 

Фондация “Кожа” има няколко предшестващи проекта. Първият беше седмична колонка в наш всекидневник, която разглеждаше различни психични теми и отговаряше на писма от читатели. 

В началото си мислех, че ще трябва да си ги пиша сама, но за изненада на всички, писма започнаха да пристигат от цялата страна. 

Вторият вариант беше блог, в който правех интервюта със специалисти в сферата на психичното здраве от водещите световни университети. 

Еманацията на този опит беше “Кожа”. 

За мен беше важно да има онлайн пространство с информация на български за най-разпространените психични разстройства, където да се говори открито за грижа и превенция. След това започнахме и интервютата с популярни хора, за да направим темата по-позната, по-малко страшна, по-малко стигматизирана. 

По време на фотосесиите с популярни хора за интервютата им в "Кожа"

– Какво ви изненада, когато започнахте да каните популярните лица?
– Не спира да ме изненадва положителното им отношение. Имаме единични случаи на непредвидени реакции, но повечето участници откликват много радушно, разпознават отсъствието на темата от обществения диалог и подкрепят каузата да се говори открито за психично здраве. 

Наблюденията ми обаче са, че към темата се подхожда предпазливо и витае боязън от обществената оценка - какво ще се случи, ако това, което споделя, бъде отхвърлено, осмяно. 

Имахме случай на популярен участник, който се отказа в последния момент от притеснения как ще бъде интерпретирано интервюто от жълтата преса. 

Често прекрасно изглеждащи мъже и жени споделят за проблемно самочувствие, хранителни разстройства, но и за триумфите си над робуването на стереотипното мислене, над съмненията и угаждането на измислени очаквания. 

– Какво според вас значи “да се чувстваш добре в кожата си? Кога за последно се чувствахте така?
– Полагам грижи да се чувствам всеки ден добре в кожата си, защото знам колко зле мога да се чувствам в противен случай. 

Това за мен означава, на първо място, да не съм тревожна, мисловният ми процес да не е затлачен от негативизъм и черногледство и да имам енергия. Все неща, на които, ако си склонен към депресия, както съм аз, можеш да се наслаждаваш безплатно. 

На второ място, идва и суетата ми. Моята е психопат.

Издебва ме и когато се разсея, започва да ми шепти в ухото, че ще се чувствам по-добре, ако отслабна с 3 кила, ако си набия ботокс между веждите и “Ако за следващия рожден ден си сложиш мъъъничко филър в устните”.

Както и: “О, Боже Господи, какво ще правим, когато бузите ти увиснат съвсем?!?”

Ирина Атанасова

– Какво може да “пробие” вашата кожа?
– Светът, в който живеем, с всичката информация и избор, и несигурност, и псхопатия, и нелекувани неврози (моите собствени и тези на другите) ни предлага всекидневен обстрел от неща, които ни пробиват. 

Дали в изблик на домашна драма ще кажа нещо тъпо и обидно на партньора ми и след това сама ще се “дупча” отвътре в пристъп на самонаказание, или ще се зачета в изказване на някой от българските управляващи и това ще ми скапе настроението за деня – все пробиви, които се опитвам да избягвам. 

– Кои според вас са основните проблеми, свързани с психичното здраве, които съществуват у нас?
– Да започнем оттам, че политическото отношение към психично-здравната грижа в България и нейното управление е трагично. 

Условията в психиатриите са “нечовешки и унизителни”, както констатира доклад на Комисията срещу изтезанията към Съвета на Европа, а нашето собствено Министерство на здравеопазването определи миналата година същите тези условия като “критични”. 

На този фон обаче Националната стратегия за психично здраве е на трупчета повече от година. Психиатричният бюджет е около 2% от държавния здравен бюджет, а за посрещане на реалните нужди, трябва да е около 10%. 

Има огромна липса на специалисти. Общият брой на психиатрите в България към 31 декември 2016 г. е 518. Това е 7,29 на 100 000 души. За сравнение, броят на психиатрите на 100 000 в Швейцария е 30, във Финландия 26. 

И нищо чудно, че специалисти няма, при средна месечна заплата от 900 лв. 

Профилактика и превенция няма никаква, няма и следболнична помощ. Здравната каса покрива само преглед при психиатър и стационар, съответно психичното здраве у нас започва и приключва с психиатричната болест. 

Но и психично болните, стигнали до болница у нас, трябва да разчитат на късмет - да не ги малтретират и унижават, да не станат част от схема за източване на касата, да не потъпчат човешките им права, да не се поддават на ужаса от мизерните условия и в крайна сметка - късмет да оцелеят. 

В началото на 2019 г. трима души нямаха късмет и изгоряха живи в пловдивската психиатрия, заключени в стаите си.

Няколко месеца по-късно пожар имаше и в психиатрично отделение в София, тогава нямаше жертви. 

След този инцидент тогавашният министър на здравеопазването обеща да отпусне 10 милиона за ремонт и подновяване на материалната база в психиатриите в страната, както и да приоритизира обучението на млади психиатри.  

Вече няколко месеца се опитвам да получа информация били ли са отпуснати тези пари и как са били усвоени. 

По време на фотосесиите с популярни хора за интервютата им в "Кожа"

– С какви предразсъдъци във връзка с психиката и възприемането на тялото, в което живеем, сте срещали най-често?
– У нас комфортно и задружно битуват всички клиширани предразсъдъци: мъжете не плачат, жените са слабия пол и не могат да шофират, алкохолът лекува всичко, депресията е мързел, на психолог ходят само лудите, психотерапията е прищявка, какво ще си кажат хората, той/тя си го е заслужил…

Ето съвсем пресен пример: писа ми моя позната, притеснена, че мъж от приятелския им кръг често говори, че не вижда смисъл и ще сложи край на живота си. 

Поговорихме, насочих я към психолог, с когото да обсъдят как да подходят към тази деликатна ситуация, както и да поговорят с този свой приятел с емпатия и разбиране, да му предложат подкрепа и връзка с професионалист. 

Съпругът на моята позната обаче се оказа, че не вярва в “такива неща” и “ние тук” решаваме проблемите с бутилка уиски и задушевен среднощен разговор. 

Надявам развръзката на тази история да има своя щастлив край. Но истината е, че психичното разстройство депресия не се лекува с алкохол. 

Всъщност, алкохолът е депресант. 

След няколко бири може и да ти просветне за два часа, но в дългосрочен план е лоша идея.  

На следващата сутрин, когато отвориш очи, освен натежала глава ще имаш и дваж по-тежки мисли. 

И ако приятелският ти кръг “не вярва в такива неща” и настоява да се лекуваш с пиене, тогава нещата стават сложни. 

Виждам като проблем битовия алкохолизъм и припознаването на алкохола като панацея, а пиенето му като признак на сила и мъжество. 

А оттук виждам и проблем в генералното ни разбирането за “сила” и “мъжество”, и в това, което сме изградили като имидж на “успешния човек”. Този имидж е дълбоко свързан с клишетата, които изграждаме и преливат в предразсъдъци, теми-табу, стигма. 

Ирина Атанасова

– Тези предразсъдъци ли са причината хората да не търсят помощ, ако се чувстват потиснати, в депресия, тревожни?
– Често не разпознаваме дискомфорта, с който живеем, като психично-здравен проблем. 

Тъй като темата е дълбоко табуизирана, често липсата на думи, с които да назовем негативните преживяванията и усещания, ни оставят сами с преживяването. 

Думите, свързани с психично здраве, са дълбоко натоварени с негативно преживяване и с неразбиране. 

Знаем за депресия, може би сме чували за тревожност, говори се за панически атаки и наркотични зависимости, но асоциациите с всички тези понятия са тъмни, страшни, свързваме ги с отчаяние, изолация, нищета, самота, обреченост, с подигравки. 

Такъв е и начинът, по който грижата за психичното здраве съществува у нас - психиатрии, изолирани извън населените места, в окаяно материално състояние, пълни с оставени, необгрижвани с години хора. 

Няма грижа в общността, няма усмихнати, млади и приветливи лекари, няма информация, няма превенция, никой не говори за успешния си опит с психично разстройство или заболяване. 

Не помага и това, че много от личните лекари не са подготвени да откриват психично-здравни проблеми. 

Често оплакванията се квалифицират като проблеми “на нервна почва”, което идва да служи като генерално успокоение: щом е на “нервна почва”, значи не е “истински проблем”. 

– От какво имаме нужда, за да се подобри средата в посока по-голяма толерантност и разбиране на психичните заболявания и душевните разстройства?
– Имаме нужда от смяна на културата. Това отнема много време и усилия, но не бива да се отказваме да настояваме за нормалност. 

Сега като че ли повече от всякога, в тези нестандартни условия на изолация, се заговори за грижа за психичното здраве и за неговата важност. 

Малко по малко се заговаря за психично здраве на работното място. Забелязвам пробуждаща се инициатива у нас в някои по-големи и, засега, предимно западни работодатели, които искат да подкрепят психичното благосъстояние на служителите си. 

Не бива да подценяваме икономическия ефект на неглижираното психично здраве - всяка година $1 000 000 000 000 (10 на 12-та степен) е цената, която глобалната икономика плаща в загубена продуктивност, по данни на СЗО.

Това би могло да е довод, който да мотивира промяна на държавно ниво.

– Какво значи да си “луд” в България и какво в този контекст означава до болка познатото уж успокоително “ще ти мине”?
– Хората често приемат, че “лудостта” е причинена от нарушение в мозъка. Няма обаче преки доказателства в подкрепа на това. 

За много хора страданието, накарало ги да търсят професионална психично-здравна помощ, има корени в неблагоприятни социални обстоятелства: бедност, лоши битови условия, несигурна и нископлатена работа, липса на основни квалификации, живот в стресова среда или честа смяна на дома. 

Дори проблеми, които могат да бъдат трудни за разбиране от другите като някои от “традиционните” симптоми на тежко психично заболяване, често са свързани с предхождащи стресови събития и житейски обстоятелства, по-специално малтретиране или други форми на травма. 

У нас обаче има дълбока стигма върху “лудостта”. 

Зад отговори като “Ще ти мине”, “Не се лигави”, “Стегни се, “Пийни едно и се отпусни” стои незнание как да реагираме, непознаване и страх. 

Страх на мен да не ми се случи или “Ако се правим, че го няма, то може да изчезне”. 

Тези отговори обаче неглижират, дискредитират преживяванията на другия и го оставят сам в трудния момент. 

Разбира се, не сме длъжни да знаем как да реагираме на момента, ако някой сподели с нас, че е изправен пред подобно предизвикателство. 

Най-доброто е да бъдем искрени в незнанието си: “Не съм преживявал подобно нещо, но съм тук, слушам те и заедно ще намерим решение”. 

Консултирайте се с професионалист. Със сигурност е по-продуктивно от това да се правим, че проблем няма.  


Милена Ташкова и София Фердинандова са две смели жени, излезли на борба с килограмите, но не онези физическите, от чието излишество всички се страхуваме, а с килограмите на емоционалния багаж, който носим и под чиято тежест понякога рухваме. Тяхната инициатива Живот на килограм събира психотерапевти със сериозен опит в работата с ученици и семействата им, като основната идея е да помагат при разрешаването и предотвратяването на психологически проблеми, свързани с храненето.

В момента хранителните разстройства сред младите хора са с мащаба на епидемия, както споделят Милена и София, и тяхната работа е изключително сериозна, включваща отскоро, освен посещения в училищата и разговори с децата и родителите, и едно образователно четиво, което превръща разбирането на емоциите в полезно и забавно приключение за цялото семейство. Малка книжка за големите емоции въвежда децата в света на чувствата, защото колкото по-рано се научат да разпознават, назовават и изразяват своите емоции, толкова по-малко, пораствайки, ще имат нужда да прибягват до храната като начин за справяне с тях.

Екипът на Живот на килограм заедно с фотографката Вера Гоцева – Lomovera, ни провокират да помислим за "преглъщането на емоциите" и с изложбата 100 грама нежност, която може да бъде видяна в галерия Credo Bonum от 9 януари до 2 февруари. В рамките на изложбата Живот на килограм ще проведе и две срещи дискусии в Credo Bonum на тема "Кога отношенията ни с храната стават проблем?". Дните са 18 януари и 1 февруари, часът е 11:00, а срещите са отворени за всеки, който иска и има нужда да получи повече информация по темата.

Преди това обаче Милена и София са в Майко Мила, за да ни разкажат защо понякога връзката на децата ни с храната се оказва много по-проблемна, отколкото можем да си представим.


– Какъв проект е Живот на килограм и защо решихте да се захванете с него?
– Живот на килограм съществува вече трета година и е насочен към психологическите проблеми, свързани с храненето. От доста време се забелязва една "истерия" около начина на хранене. Непрекъснато се говори за добре поддържани тела, за хранителни режими, тренировки и здравословен начин на живот. Това не може да остане без последствия. Забелязваме драстично нарастване на случаите с хранителни разстройства сред младите хора. Тук ние имаме предвид не само най-разпространените анорексия и булимия, а и прекаленото фокусиране върху здравословното хранене – орторексия. Ако се замислите, всеки от нас в обкръжението си има приятели или познати, за които темата хранене е единственото, за което разговарят. Това ударение върху начина на хранене е изключително вредно за тинейджърите и може да доведе до сериозни психологически проблеми.

Темата се подценява много често поради неразбиране и поради това, че се крие под маската на здравословна грижа за себе си. Държим да подчертаем, че тази грижа е нещо много хубаво и необходимо, но тя трябва да е отговорност предимно на родителите. Свръхфокусирането върху храната при тинейджърите е опасно, защото те нямат психичната зрялост да контролират тези процеси и да не изпадат в крайности. Заради всичко това решихме да създадем нашия проект, който да направи проблема по-ясен, видим и в крайна сметка по-предотвратим.

– Какво значи “хранително разстройство” и какъв е спектърът от състояния, влизащи под тази шапка?
– Важно е да се разбере, че хранителното разстройство всъщност е психологичен проблем, а килограмите и поведението на хранене са най-видимата част от него. Не става дума за "лигавщина" или липса на воля, а за напълно реално психично страдание, неприемане на себе си, невъзможност за справяне със сериозни вътрешни емоционални конфликти и отношения със значими хора. Най-познати са анорексията и булимията, но има и други, "модерни" хранителни разстройства като орторексия, атлетика нервоза, хиперфагия.

Малка книжка за големи емоции

– Какви са най-разпространените заблуди в обществото за хранителните разстройства?
– Мит е, че само момичетата страдат от тях, всъщност все повече момчета и млади мъже са засегнати. Погрешно се смята, че хранителните разстройства включват само крайните фази на анорексията и булимията, които са животозастрашаващи. Проблемното хранене обхваща широк диапазон от състояния с различна интензивност, защото хранителното разстройство не се случва за един ден. То е дълъг процес с различни стъпки по пътя. Не е единствено важно колко, какво и кога ядем, а и колко и как мислим за храната, защото именно мисленето е това, което ни държи в проблема.

– Как изглежда и протича работата ви?
– Работим в училищата с ученици от 5 до 12 клас по специално изработена от нас програма, включваща интерактивни упражнения и дискусии. Точно в тинейджърска възраст е извънредно важно как изглеждаме в очите на другите и как възприемаме себе си, заради това и социалните мрежи стават сцена, на която може да се гради желаната идентичност. Лайковете и последователите започват да стават по-важни от реалните приятелства и преживявания.

Обсъждаме и отиграваме с учениците всички тези фактори от външната среда, както и вълненията, трудностите на справянето с емоциите и самооценката. Започват да виждат как целия този натиск от средата и противоречивите им преживявания могат неусетно да ги тласнат към фокусиране върху храненето като начин за справяне. Например когато се чувстват отхвърлени от другите или несигурни в себе си, да се утешават със сладко или драстично да ограничават храната, защото така всички ще ги харесат. Почти във всеки клас има деца, които са развили проблемни отношения с храната. Има цели групички момичета, които се подкрепят взаимно как да изкарат деня само на 2-3 ябълки. Има деца с наднормено тегло, подигравани от съучениците си...

кадър от изложбата "100 грама нежност"

– Какво научавате за децата, с които се срещате? Какъв е животът им, какво ги вълнува?
– Нашата работа има вторични ползи, свързани с изграждане на по-голяма чувствителност и разбиране за другия. По време на интерактивните занимания обръщаме внимание на екипната работа и усещането за общност. Всичко това помага на тинейджърите да видят отвъд външното. Да разберат какво преживяват и те самите, и съучениците им. В работата си забелязваме също така колко важен е факторът семейство. Деца и родители говорят много по-лесно за постижения – например оценки, отколкото за преживявания – като трудности, страхове, мечти. Опитваме се да насърчим тинейджърите да разговарят открито за нещата, които истински ги вълнуват и да не губят тази връзка.

– Какво не знаем за децата си?
– Като родители ние винаги сме загрижени за това, което преживяват децата ни, но често не си даваме сметка колко драматично може да бъде то за тях. Необходимо е да се вглеждаме и в малките сигнали, защото те могат да говорят за големи неща.

– Добре, а кога трябва да ни светне червената лампа, че с детето ни се случва нещо и това по всяка вероятност е хранително разстройство?
– Ето няколко примера:
ако детето ни започне да говори често за начина, по който изглежда, и за това, че трябва да намали теглото си;
ако започва да ограничава храненето си или напълно изключи определени храни, а постепенно и цели хранителни групи;
ако много държи да се храни само в стаята си;
ако започнем да откриваме скрити опаковки от храна – най-често сладки и високо въглехидратни храни;
ако  забележим промени в емоционалното състояние на детето си – то се затваря в себе си, ограничава контакта с връстниците си...;

– Разкажете ни за изложбата, която организирате – 100 грама нежност.
– Идеята за изложбата 100 грама нежност дойде като следствие на желанието ни да дадем повече видимост и разбиране за проблема. Решихме да поканим фотографът Вера Гоцева защото много харесваме дълбоката емоционалност на нейното изкуство и умението й да разказва истории с него. Вера има вкус и усет за психологичните аспекти на фотографията, както и умение да изгради връзка на доверие с хората, които снима. Това се оказа особено важно защото мислейки заедно с нея концепцията на изложбата, на Вера и хрумна идея да снима детайли от домовете на пациенти с хранителни разстройства. Много сме им благодарни за това, че отвориха вратите на личния си свят и пространство. Снимките показват обичайни детайли, които могат да бъдат видяни във всяка къща, но през призмата на хранителния проблем тези детайли придобиват съвсем друго значение и символичен смисъл. "100 грама нежност" не е просто изложба, а преживяване, което ще ни накара да се замислим, да се обърнем към себе си и същевременно да усетим, да разберем, да видим с други очи случващото се в душите на тези хора.

Не за първи път засягаме темата за депресията – писахме за това в Скъпи, депресирах се, Депресията не пита кога ни е удобно да дойде, Даниела в страната на следродилната депресия. Споделихме с вас и 5 причини защо майките не говорят за следродилната депресия. Стигмата върху психичните заболявания продължава да тежи и за тях продължава да се мълчи. Независимо дали състоянието засяга нас, наш роднина или приятел. Всеобщото схващане е, че трябва сами да сме способни да се справим, което от своя страна още повече задълбочава проблема.

Каролин Али, писател на свободна практика във Ванкувър, разбира това по трудния начин и споделя с New York Times как е преживяла тежестта на психичните заболявания, когато съпругът ѝ изпада в тежка депресия. Психичните разстройства не са просто лигавщина или тъпо настроение, за което сме си виновни сами и с което сами трябва да се справим. За това трябва да се говори! Ако вие страдате от депресия или разпознавате симптомите у ваш близък, не се колебайте да потърсите помощ, преди да е станало твърде късно!

***

Когато съпругът ми ме помоли да запазя тайната му, не се поколебах. Всъщност никога не ми хрумна да разкрия тайната му. Бяхме женени вече девет години, това правят партньорите.

Тишината се развиваше толкова постепенно, колкото и болестта му. В продължение на няколко месеца енергийното му ниво спадна. Той спря да отговаря на телефонните обаждания на приятелите си. Винаги е имаше причина да не отиде на кино, да не се разходи с мен или да не вечеря с родителите си.

Най-накрая всичко излезе наяве една случайна сутрин. Докато седеше на масата и отпиваше от чашата си хладно кафе, той каза съвсем тихо:

- Мисля, че съм депресиран.

- И аз така мисля. - отвърнах.

През следващия половин час притеснена го утешавах, докато плачеше. Уверих го, че ще потърсим помощ. „ОК“, каза той накрая, като се дръпна назад. „Но не искам да притеснявам родителите си. Моля те, не им казвай... нито на брат ми. Не искам да знаят.“. „Разбира се“, съгласих се аз, като го прегърнах силно. „Не се безпокой, не е необходимо да знаят. Няма да кажа на никого.“.

Предполагах, че ще се справим с това заедно, точно както се справихме с всички наши проблеми – като екип. Но бързо стана ясно, че вече няма сили да търси помощ сам. Затова се обадих по телефона, опитвайки се да се ориентирам в разпокъсаната, претоварена система за психично здраве. Семейният лекар му предписа антидепресант и го насочи към психиатър.

За консултация с психиатър трябваше да чака осем месеца.

Междувременно той се отказа от магистърската си програма. Не работеше и прекарваше дните си в сън. Прерових интернет и изнамерих купчини книги за депресията от библиотеката. Давах му телефонни номера на горещи линии за психично здраве и контакти на групи за взаимопомощ и подкрепа, които стояха непокътнати на гишето. Приготвях огромни ястия за вечеря, надявайки се да яде – ако не днес, на следващия ден, докато бях на работа. Чистех къщата често, в отчаян опит да разкарам паяжината на тъгата.

Докато неговият свят ставаше все по-малък, моят също се смаляваше. Прекарвах вечерите във внимателно убеждаване, за да го накарам да дойде с мен във фитнеса, да се разходим в парка. Молех се да направим едно кръгче около блока. Просто крачка навън. Но колкото и да се опитвах, не можех да го накарам да направи нищо. Той се отдръпна още повече, с мътна пелерина, затъмняваща сините му очи.

Съпругът ми винаги е бил най-добрият ми приятел, първият ми довереник, моят съветник и най-голям източник на подкрепа. Сега зависеше от мен – и само от мен – да разбера как да го накарам да се чувства по-добре.

Чувствах се съвсем сама.

Около шест месеца по-късно той се съгласи да каже на семейството си. След това казахме на моето семейство и на някои приятели. Но вредата от запазването на тайната му вече беше сторена. Той омаловажаваше тежестта на депресията си. Инвестираше цялата си енергия в това да изглежда оптимистично на събиранията за рождени дни и Коледните празници, но когато се прибереше, вече напълно изчерпан, се сриваше за цели дни.

Мълчанието около заболяването му имаше огромно влияние не само върху него, но и върху мен. Но тъй като това беше неговото заболяване и той не искаше да говори за това, чувствах, че нямам право да отварям темата. Така че извън семейството ми и няколко близки приятели, аз не говорех за това с никого. Не споделях разочарованията си, когато се опитвах да му намеря подходяща медицинска помощ. Не говорех за това колко безпомощна и безнадеждна се чувствах, когато се опитах да приповдигна настроението му. И определено не говорех за това тежко, като олово, противно чувство, което имах всеки ден след работа, когато отключвах входната врата на апартамента – проверявах всяка стая една по една, без да зная какво може да ме чака там.

Две години преди депресията му дори да започне да се подобрява казах на моя ръководител и на няколко колеги на работа. Той беше приет в клиника за афективни разстройства в болницата и трябваше да изляза от работа за сутрешните му прегледи. Подходиха с разбиране и започнах да говоря за моята ситуация по-свободно. С течение на времето започнах да го споменавам небрежно в разговор, сякаш да имаш депресивен съпруг е нормално.

А всъщност е нормално – около един на всеки петима възрастни в САЩ преживява психично заболяване в някакъв момент.

Докато ставах все по-открита, бях изненадана от броя на хората, които бяха съпричастни.

„Това звучи като цялото ми детство“, каза приятелка, когато за пръв път сподели как е израснала в объркване и мълчание с майка, която има биполярно разстройство.

„Съпругът ми преживя тежка депресия“, призна мой познат на коктейл и ние продължихме да обсъждаме предимствата и недостатъците на електроконвулсивната терапия на по чаша сира. Моя колежка разкри, че последният ѝ отпуск всъщност не е бил почивка. Тя се е върнала в родния си град за погребението на брат си, след като се е самоубил.

Познавах много от тези хора от години и никога не съм знаела колко силно психичните заболявания са засегнали техните семейства. Това първо ме натъжи, а после се ядосах. Защо психичното здраве в семейството трябва да бъде тайна? Защо не споделяме своя опит?

Това е същата причина, поради която съпругът ми ме помоли да запазя тайната му преди толкова години. Мислеше, че трябва да е способен да се справи сам.

А аз мислех, че би трябвало аз да мога да се справя.

Повече от десетилетие по-късно все още се опитвам да се справя. Опитът беляза и мен, и брака ни. Стигмата и мълчанието, свързани с психичните заболявания, не само не позволяват на хората да получат така необходимата помощ, от която се нуждаят, а спират техните партньори, братя и сестри, родители и деца, да получат подкрепата, от която всички те имат нужда. Отне ми години, за да разбера, че независимо от това дали съпругът ми иска да споделя историята си за психичното си заболяване, трябва да споделя моята.

Днес съпругът ми вече не е депресиран. Той говори открито за своята история на психични заболявания и сам се пребори със стигмата. Признава веблагоприятното въздействие, което тишината имаше върху всеки един от нас както поотделно, така и заедно, и ме подкрепя в споделянето.

Ако можех да се върна в същата тази есен в кухнята, щях да кажа на съпруга си следното: „Зная, че чувстваш непоносима болка от това, през което преминаваш. Сърцето ми се разбива, като зная, че страдаш. Толкова отчаяно искам да оправя нещата. Но ние не можем да запазим това в тайна. Нуждаем се от възможно най-голяма подкрепа, за да получим помощта, от която имаш нужда. Не си сам."

И тогава аз също нямаше да бъда толкова сама.

cross