Как е реагирала, като е научила, че ще има син, а не дъщеря, и защо това я е уплашило, разказва за Scarry Mommy Морган Флахърти. А ние се чудим, чак такава драма ли е.

Преди няколко години се роди първото ни дете – дъщеря. Израснала съм в семейство с братя. И както вероятно се досещате, винаги съм си мечтала за сестра. Бях едновременно изненадана и възхитена, когато разбрах, че ще имаме момиче. Разбира се, нямахме конкретни очаквания какво значи да отглеждаш дъщеря, но самата идея, че е момиче, ме успокояваше – поне ми е донякъде познато.

Именно с дъщеря ни като първо дете започнахме да изграждаме увереността си на родители. Всяка фаза ни даваше усещането, че (поне временно) сме се ориентирали в родителството, както и че откриваме какво е да бъдеш родител чрез връзката си с нея. Затова ще призная, че бях леко изненадата от първичната ми реакция, когато разбрахме, че второто ни дете ще е момче.

Макар да изпитвам вина, че го казвам, първото, което почувствах, беше разочарование и страх от непознатото.

За мен идеята да имам момиче беше позната, свързана с преживявания, които разпознавам и знам как да управлявам. А момчето… беше нещо съвсем различно. И веднага ме обзе страх от това непознато преживяване.

Какво е „разочарование от пола“ на детето?

Преди да го изпитам лично, бях чувала за т.нар. „разочарование от пола“. Според Националния здравен институт на САЩ това е „субективно усещане за тъга, когато родителят научи, че полът на детето му не съвпада с очакванията или желанията му“.

Исторически и културно в много общества е съществувало предпочитание към синовете, но днес подобни чувства могат да възникнат по най-различни причини – например ако родителите вече имат няколко деца от един и същ пол.

Рейчъл Голдбърг, лицензирана брачна и семейна терапевтка с фокус върху бременността и следродилния период, обяснява, че разочарованието от пола е напълно нормално чувство.

„Нормално е да имаш чувства относно пола на детето“, казва Голдбърг. „Няма нищо нередно в това. Можем да се преструваме, че нямаме предпочитания или определени емоции, но истината е, че е често срещано и далеч по-разпространено, отколкото хората признават заради срам или вина. Дори някой да изпитва лека тъга, не означава, че ще обича детето си по-малко.“

Причините за подобни чувства са разнообразни. Може да са свързани с лични преживявания от детството, с желанието за определен вид връзка или дори със страх от повторение на травматични модели.

„Понякога хората са имали много специална връзка с родител от противоположния пол и искат да изживеят това отново с детето си. Или пък са имали трудна връзка и си представят, че ще е по-лесно с дете от другия пол“, допълва Голдбърг.

Кога разочарованието от пола става проблем?

„Няма правилен или грешен начин да се чувстваш по тази тема“, казва Голдбърг. „То е човешко. Става по-притеснително, ако чувството на разочарование доминира, пречи на свързването с детето или води до продължителна тъга или огорчение. Но моментно разочарование или тъга не правят никого по-лош родител.“

Националният здравен институт на САЩ също подчертава, че повечето случаи са леки и отшумяват скоро след раждането. Но при по-дълбоки емоционални състояния се препоръчва психологическа подкрепа, особено с цел подготовка за реалността след появата на бебето и изграждане на здрава връзка между майката и детето.

Как се справих с разочарованието?

В моя случай знам със сигурност, че попаднах в по-леката категория. Усещам, че първоначалното разочарование вече започва да се разсейва. И съм сигурна, че напълно ще изчезне в момента, в който срещна сина си. Обичам дъщеря си, но също така знам, че всяко дете, независимо от пола, ще бъде уникална личност със свои интереси и характер.

Като родител вярвам силно, че представите и очакванията за полова идентичност трябва да произлизат от самото дете. Ако утре дъщеря ми реши да се откаже от принцесите и роклите, ще има пълната подкрепа и на двама ни като родители.

И мисля, че точно защото вярвам толкова силно в това, бях толкова разочарована от себе си, че не почувствах единствено радост, когато разбрах, че ще имаме син. В сърцето си знам, че биологичният пол не определя какъв човек ще стане детето ми – и именно затова бях толкова изненадана и огорчена от собствената си първоначална реакция.

Страх… и надежда.

Все още обаче се боря със страха. Наскоро гледах сериала Adolescence и той събуди дълбоки опасения какво значи да отглеждаш момче в нашето общество днес. Не че да отглеждаш момиче е като разходка в парка – с ежедневните заплахи към правата на жените бъдещето на дъщеря ни често е източник на тревога и за мен, и за съпруга ми.

Но когато мисля за сина ни, се страхувам, че няма да се справя „както трябва“. Израснах с братя, които днес са мили, умни и грижовни мъже. Но бяхме възпитани в среда, в която имаше определени стереотипи какво означава да си мъж. Например очакването момчетата да „стискат зъби“ и да не показват чувствата си така свободно, както аз. Не обвинявам родителите си. Вярвам, че са ни обичали и са давали най-доброто, на което са били способни. Но този опит се е запечатал дълбоко в мен и се страхувам, че в детството си не съм имала пример как бих искала да отгледам син.

Още не сме свършили, скрол надолу

Може би ще харесате и...

Животът с деца

„Следващия път гледай да се родиш баща“. И още съвети за майки новобранци

Животът с деца

9 неща, които майките на момчета знаят много добре

И аз съм човек

Розово за момиченце, синьо за момченце. Да, ама не!

В крайна сметка, знам, че разочарованието ще отмине – даже вече отминава. В момента, в който синът ми ще е в ръцете ми, ще знам, че всичко ще бъде наред.

А що се отнася до страха от родителството? Мисля, че той никога не си отива напълно.

Източник: Scarry Mommy

Тези дни най-обсъжданото музикално събитие в България безспорно беше клипът на Рита Ора, заснет в Перник, квартал "Тева", София, квартал "Дружба 1" и Бузлуджа.

Рита Ора, която е от албански произход, е световна поп звезда. Тя планирала да снима клипа в Прищина, но впоследствие решила да избере по-интересните локации в България, както и български танцьори, помощник-хореограф, технически екип от България и въобще – да работи с куп хора, докато е тук, а после да извади парче, което се върти навсякъде по света.

Какво по-хубаво, ще кажете вие. 

Да, ама не. След излизане на клипа голяма част от българските зрители останаха потресени и разочаровани ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ. Недоволството си е традиция на Балканите и след разгорещения спор дали лютеницата е по-истинска от айвара, днес сме сърдити на  Рита Ора.

Ето ги основните забележки на българската аудитория към нея:

Защо така посяга на българската носия, не я ли е срам?

Истината е, че това е косоварска носия, както самата Рита Ора твърди, защото тя е от Косово. Направена е от косоварския дизайнер Валдрин Сахити, който е известен със сватбените си и традиционни рокли.  За голяма изненада, Рита Ора счита, че не само не се подиграва на косоварската традиция и носия, ами отдава почит на корените си и е щастлива да го направи. 

Защо ѝ е къса полата, не я ли е срам?

Очевидно не я е срам, даже по мое мнение, е секси. Никога не съм вярвала, че нещо наплетено на една кука, като мильо под формата на чорапи, може да изглежда секси, но Рита Ора си е такава. Каквото сложи, все е секси.

А и искам да напомня, че сме 2021 година, къси поли се носят от десетилетия по тия земи. И самите ние, бидейки жени, носим къси поли. Просто не са част от носия, а част от офисно костюмче, което е двеста пъти по-скучно. 

Защо Рита Ора подкъсява традиционна носия, това не е ли пошло?

Не знам защо много българи така комплексирано подхождаме към темите за носиите, но дрехите по света, традиционни или исторически, отдавна не са теми табу.

Преди 300 години, когато нашите баби са си шиели празничните носии, във Франция шивачки са шиели със същите старание, изящество и труд фантастичните рокли на дамите от двора. В тях също са се съдържали символи и ценността им е неоспорима.

В днешно време българската жена умира на сватбата или на бала да се облече като принцеса с воали, обръчи, тюл и кристали Сваровски – всички, идващи от западноевропейската традиция на обличане. Понякога тези рокли са много къси отпред, а понякога са прозрачни. Това е съвсем в реда на нещата, стига да е хубаво.

Но, не дай си боже, някой да реши да направи съвременен вариант на носия с къса пола. Чуждата традиция не е проблем, нашата е. Всъщност, да видиш традиционни облекла, преработени в съвременен вариант, е страхотно, особено когато са направени добре.

Хубавите неща са устойчиви във времето като, разбира се, се модифицират спрямо естетиката и нуждите на новите поколения. Балканските носии са изключително красиви и няма нищо лошо да продължат да живеят в съвременен формат. И би било страхотно да мога да имам пола като на Рита Ора, защото хем е красива като балканска носия, хем е съвременна и интересна. 

Защо Рита Ора така ни излага и се снима в Перник и "Дружба", където е грозно, а не се снима на крепостта Царевец например или пред шадраваните на Народния театър?

Първо, Рита Ора не иска да ни излага. Това не е заговор.  Тя се снима там, където ѝ харесва. Вероятно там, където обстановката ѝ напомня детството, или там, където счита, че заобикалящите гледки отговарят най-честно и почтено на визията на Балканите, и в частност на нейния роден край.

И за голяма изненада, това не е крепостта на Царевец, ами си е пернишкият квартал "Тева". Какво вижда Рита Ора в тоя квартал е нейна работа. Важното е, че ѝ харесва и го смята за реалистична и достойна сцена на нейната песен. 

Сигурно има причина да сме толкова възмутени. За разлика от Рита Ора нашите естрадни и фолк звезди обичат да се снимат пред кичозни хотели, на Занзибар и в клиники за естетични процедури. Това не е осъдително, но може би издава редица комплекси, които ни пречат да стигнем до световната сцена. Защото, докато ние се снимаме на шадраваните на Дубай, Албания извади куп световни звезди, които правят хитове за целия свят.

За нас уличната култура не е ценност

Това, което идва от бедните квартали, панелните блокове и мръсните дворове, не е повод за гордост, а за срам. Но може би е редно да не се срамуваме повече.

Може би не е лошо да спрем да се срамуваме, че сме си подкъсили носиите, които обичаме, и че идваме от някой блок в Кюстендил. 90% от съвременните звезди се гордеят с гетата, от които са дошли, защото са се преборили за по-добър живот, и с радост се връщат много пъти на местата, откъдето са започнали – в клипове, филми и в думите си. 

А иначе, гледах интервю с българския хореограф и две от балерините от клипа на Рита Ора. Всички споделиха колко работлива, дисциплинирана и сериозна била таз голяма звезда. Как си научила всички движения и стояла в студа и дъжда цял ден да работи без гък да каже. И даже ѝ било хубаво, защото, както тя се изразила, си го носела в сърцето.

От всички интервюта, коментари и цитати разбрах, че за Рита е било  страхотно преживяване да снима у нас. Така го описва тя. Ще ми се и ние да сме сравнително доволни от нея.

Докато топлото време ни кани навън и някак си си мислим, че връщането към "старото нормално" е неизбежно, повечето учени, социолози и лекари са силно скептични, че това ще се случи скоро. Тоест, вероятно разхлабването на мерките ще продължи, само че до следващата карантина, в която отново ще ни се наложи да живеем. СЗО предпричат втора вълна на заболяването през есента или зимата и изглежда това преживяване действително ще е по-скоро маратон, отколкото спринт.

Саийда Шабаз се опитва да погледне на карантината точно като на маратонско бягане, а не като на нещо, което предстои да свърши всеки момент. Тя споделя, че животът ѝ в първия месец коренно се различава от плановете и представите ѝ какво точно ще прави, докато има "цялото време на света" вкъщи.

Истината е, че разочарованието е голямо, когато си си представял, че ще въртиш баници и кексове, докато преподаваш на децата по всичко, вършейки си работата с левия крак, но се оказва, че едва ставаш от леглото и най-голямото постижение за деня е сресването. Картинката става още "по-приятна", когато към това се добавят постовете на изключително продуктивните ни приятели, които не спират да ни обливат от социалните медии.

Когато започна карантината, имах бая завишени очаквания към себе си. Щях да съм си вкъщи през цялото време! Чудесно! Ще има толкова много време за всички неща!

Теоретично, да, има време. Толкова много време. Първоначално да съм "кралицата на карантината" беше топ цел в списъка ми, а сега основен приоритет е просто да успея да се окопитя достатъчно, за да мина и през този ден. Колкото и да ми се иска да съм онази жена, която се справя велико, изглежда не мога да събера нито енергията, нито куража, които се изискват, за да съм именно нея. И макар че това ме наранява до известна степен, полека-лека се уча, че е в реда на нещата.

Гледам в социалните медии как приятелите ми се справят страхотно. Една приятелка успява да изпече целия хляб на света, да се грижи за децата си и да напише хиляди думи на ден. Други организират засукани учебни занимания за децата си у дома. Трети готвят на поразия все едно са жури в "Мастършеф". Убедена съм, че някой е успял и да превърне двора си в забавно бягане с препятствия, катерушки и всякакви други забавления за децата. Аз не правя нито едно от изброените неща.

Дните ми изглеждат така: храня детето за закуска и после пак си лягам. Минималният ни апартамент е осеян с играчки. Има дни, в които детето ми не си съблича пижамата. Пауър Рейнджърс е саундтракът на сънищата ми. Разбира се, има и добри дни, в които си мисля, че мога да правя някакви неща, но през повечето време търча на автопилот даже повече от обикновено.

"Абсолютно нормално и разбираемо е да се чувствате зле и изгубени по времето на тази първоначална промяна", пише д-р Айша Ахмад в chronicle.com. Повечето от нас са под карантина едва от месец. И въпреки че това изглежда като неприлично много време (естествено, че е!), в по-голямата картинка всъщност е адски малко. В момента никой не знае колко точно ще трае всичко това. Повечето от нас се подготвят за месеци вкъщи. И когато погледнеш по такъв начин, един месец не е толкова много. Да се опитваш просто да оцелееш през този месец е не само нормално, но и здравословно. Това ще е маратон, а не спринт.

Обикновено не изпитвам страх, че пропускам някакви страхотни неща, които се случват на другите. Харесвам си малкото балонче и си съществувам в него доста щастливо. Но тази карантина ме превърна тъкмо в такъв човек. Изведнъж започнах да завиждам на всеки, който не е на броени минути от пълния разпад, както съм аз. Което, разбира се, ме вкарва още по-дълбоко в спиралата на тревожността, че не правя достатъчно с времето си, че не съм достатъчна за хората в живота ми. Все едно съм някаква черупка на нормалното ми Аз, но черупка на личността, която ми се иска да бъда. Цялата ситуация ме кара да съм още по-зла към себе си. И това се превръща в един порочен кръг.

Извън всичко хубаво, което правят, в момента социалните медии са нещо ужасно. Разбира се, че е чудесно да сме във връзка с приятелите си. Но когато виждаш как постоянно постват какво правят, е много лесно да се хванеш на уловката да се сравняваш със своите далеч "по-продуктивни" приятели. Но не е здравословно. Всеки се справя с големите промени по различен начин. Някои хора пекат кексове, докато други се борят да станат от леглото. Всъщност тук няма грешен отговор. Както съветва д-р Ахмад, "игнорирайте всеки, който поства "продуктивно порно" в социалните медии в момента."

Времето ми щеше да е разпределено между четене на книги, свършване на работните задачи на време и грижа за развитието на сина ми. Е, мина месец и почти нищо от това не се случва. Или поне нищо, свързано с личностното израстване. Фокусът ми се разпада. Макар че искам да правя неща като например да прочета нова книга или да си предам задачите преди крайния срок, просто не мога. В постоянна мъгла съм и едва карам ден за ден.

И като се чувствам така, никак не ми е трудно да се хокам. Сърцето ми се къса пред поста на поредния приятел, който е направил перфектен хляб с квас. Отчаяно искам да съм човекът, който си мислех, че ще бъда в началото на всичко това. Да цъфтя, вместо едва да оцелявам. Опитвам се да съм поне малко търпелива към себе си. Знам, че не всяка от нас ще е "кралицата" на карантината, макар и много да ни се иска. Може и да е трудно за преглъщане, но си е напълно в реда на нещата просто да оцелееш и този ден и да го сметнеш за постижение.

Изключително важно е да си дадеш време да минеш през разочарованието и травмата, с която се налага да се справяме всички. Единственият начин да постигнем "карантинните" си цели (или поне да се доближим до тях) е да се отървем от всички предварителни схващания, които имаме за продуктивността. Промяната в съзнанието е ключова за промяната в живота. В момента скърбя за всички неща, които очаквах. Когато човек още си мисли за тези неща, няма как да мине психически към новото нормално.

Но другото важно нещо е истински да почувстваш тази промяна. Лесно е да пробваш и да се преструваш, докато най-накрая го улучиш, когато усещаш, че потъваш. Обаче това не оправя нещата, защото продължаваш да потъваш. Единственият начин да изплуваш е да бъдеш честен със себе си и с останалите. Тъкмо сега трябва да приветстваме автентичните преживявания.

Когато се натъкнете на "продуктивно порно" в социалните медии, което ви кара да се чувствате неадекватно, спомнете си това: много е лесно да споделяш хубавите моменти. Да покажеш невероятната домашно приготвена вечеря, но да скриеш тоновете несгънато пране, което си седи така от три седмици. Вие виждате само мъничък продуктивен слитък от нечий живот, не и по-голямата (а вероятно и доста по-разхвърляна) картина.

Естествено, че искате хората да мислят, че се справяте чудесно – но това в момента изобщо не е важно. Голямата разлика между това да се преструваш на кралица на карантината и действително да бъдеш така идва от възможността да се подготвиш в дългосрочен план.

Засега ще се постарая да спра да се мъмря, задето не се придържам към графика, който сама си зададох. И какво ако не мога да чета точно сега? Скоро ще мога. И вместо да си мечтая да изпека перфектния хляб, може би най-накрая ще го направя. Добре, де, няма, но само защото в момента няма откъде да се намери брашно и мая. Но ще направя зверски добре едни бисквити с шоколадови парченца, за които намерих рецепта.

Днес, утре или следващата седмица – напълно нормално е ако единственото, което успявате да направите, е да станете от леглото и да нахраните всички вкъщи. Ако сте внимателни към себе си, рано или късно ще избухнете.

От тридесет и двама поканени нито, ама нито един да не дойде на рождения ти ден, може да е най-голямото разочарование за едно 6-годишно момче и за майка му, както и за всички странични свидетели, защото, сигурни сме, майсторите, приготвили всички тези пици, също са пролели някоя и друга сълза:

Това е Теди от Тусон, Аризона, който поканил всичките си приятели от училище на пица парти, но никой от тях не дошъл и той седнал да си хапне сам с възможно най-невъзмутимата физиономия, на която е способен, предава unilad.co.uk

След като майка му публикува в социалните мрежи снимката, на която едно смело детско лице се бори с разочарованието, нещата бързо се преобръщат и Теди се оказва обсипан с окуражителни благопожелания и супер интересни подаръци.

Споделена от репортера Nick VinZant  с посланието "Ако има как да кажете Честит рожден ден на Теди, моля ви, направете го!", снимката бързо става вайръл и освен порой от красиви думи, мъдри напътствия и съпричастност, момчето получава покана да се повози безплатно в mouse limo (парти лимузина, вдъхновена от Мики Маус), безплатни билети от местния баскетболен отбор The Phoenix Suns за мача им срещу Lakers, както и от футболния The Phoenix Rising, които му казват, че споделят с него своите 7000 фенове, които ще го чакат на мача им от плейофите!

Какво по-хубаво може да си представи един 6-годишен ние не знаем, но явно детето е щастливо, защото майка му благодари сърдечно и стократно на цялата общност, заела се да му честити рождения ден по най-топлия начин.

Тя обещава да прочете на Теди всички мили послания, изпратени от любезните непознати, а ние за пореден път се убеждаваме, че каквото и да се говори за социалните мрежи, само добро сме видели от тях!!!

Неведнъж в Майко Мила! сме давали гласност на противоречиви теми. Това, за което искаме да говорим с вас днес, е една много дълбоко премълчавана истина - съществуването на жени, които съжаляват, че са станали майки.

Възможно е първата ви реакция да е шок и изненада, но препоръчваме да продължите да четете - оказва се, че не една и две майки са изпитвали моменти на съжаление Доказали сме се като трибуна за всякакви чувства, мисли, трудности и преживявания на всички майки. Днес с този текст го правим отново - и ви молим да не съдите.

„Всеки има тайни и, когато бях дете, бях станала експерт в научаването им чрез внимателно подслушване. Скрита зад някой скрин, зад фотьойла или уж заспала наблизо, измислях всякакви стратегически начини да остана наблизо до възрастните, за да чуя тайните им.

Чудите се коя е най-голямата тайна, която жените си споделяха над чаша чай и тънка цигара?

Ако са знаели колко е тежко майчинството, е нямало да станат майки изобщо.“

Тази простичка истина разкрива Дивлин Яса в публикацията си The women who regret becoming mothers (Жените, които съжаляват, че са станали майки).

Една след друга майки разказват своите истории на разбити надежди, хронично физическо изтощение и натрупваща се умора, и загубеният живот, който никога няма да си върнат.

Реакциите на читателите към историите са противоречиви – от съпричастност и разбиране до персонализирано отвращение към майките. Когато се сблъскаме с нещо, категорично различно от високите обществени стандарти и също толкова високите ни очаквания, първоначалната реакция е силно емоционална, за да неутрализира шока.

Със сигурност нещо не им е наред на тези майки, шокирано коментират хората, изумени как може някой да поставя под въпрос сиянието и красотата на майчинството.

Неминуемо тези майки са категоризирани като жени с душевен проблем, с някакво ментално разстройство - просто хората не могат да си обяснят по друг начин защо един нормален човек не би бил щастлив с майчинството и би намерил нещо лошо в него.

Очевидно проблемът е в майката, явно страда от следродилна депресия, която по някаква причина продължава вече 9-та година, смятат хората.

Съдим майките и ги класифициаме като негодни, ненормални, лоши, неспособни, а не системата, която ги е докарала дотам да съжаляват, че са станали майки.

Истината, обаче, е малко по-различна. Тези жени не са луди, ненормални, лоши, неспособни и негодни. Те са идеален пример за жертва на измамата колко чудесно е майчинството и каква сбъдната мечта е за всяка жена. Не в тях е проблемът, а в начина, по който третираме майките.

Представете си от раждането си да ви наемат на дадена длъжност.

Дават ви играчки, които пасват на длъжностната характеристика:

♠ малки кукли, за които да се грижите, на които да решите косата, да преобличате и къпете

♠ миниатюрни кухнички и с пластмасови чашки, чинийки и прибори, с които да сервирате храна на куклите си и да си играете на чаено парти

♠ мънички лопатки и метлички, с които да помагате на мама, докато чисти и да замитате вашата миниатюрна кухничка със сресани куклички.

Учебниците в училище ви показват истории и илюстрации на майки с дечица, които се усмихват блажено, сияят от радост и любов, излъчват грижовност, гушнали чистите си, спретнати дечица, освен когато става дума за лошата мащеха, която винаги е зъл герой, който понякога дори се опитва да убие децата.

В гимназията, в часовете по биология, ви учат „да се пазите“ от бременност, т.е., че жените са отговорни за бременността си.

Рекламите по телевизията показват жени, които не са взели хапче след секс и се е наложило да правят аборт.

Чувате израза „жена във фертилна възраст“ и други подобни изрази в контекста на това, че имате определен прозорец от време в живота си, за да го осмислите чрез майчинство, иначе животът ви ще остане празен и неосмислен.

Очевидно от раждането ни се учим, че майчинството е това, което изпълва със смисъл и цел живота на една жена.

Посланието е ясно – жените са насочвани и подтиквани да станат родители още от раждането си и то по начин, по който мъжете не са.

Мъжете, дори и като бебета, не са затрупвани с играчки, които ги поставят в ролята на баща и не им се напомня, че имат кратък период от време, в който да станат родители (само за кратък пример ви напомняме скандализираните реакции, когато Елена Йончева стана майка на „рекордната възраст от 52 години“, за разлика от неутралните, понякога и похвални отзиви за 73-годишния Мик Джагър, който стана баща за осми път).

Да станат бащи за малките момчета и порастващи мъже е представено като важно житейско събитие, което трябва да постигнат, но никога със същата тежест, с която това се насажда на жените.

Подготвяни още от ранна детска възраст да забременеят и да станат майки, днешните жени се сбъскват със суровата истина: обществото ги подготвя да искат майчинството и да бъдат майки, но не желае да им помага да бъдат такива.

Така майчинството, в този му вид, е черешката на торта, направена от дискриминация и премълчаване.

Дискриминацията спрямо бременните жени е толкова широко разпространена, че някои хора я приемат за даденост, за нещо нормално и част от условията на трудовия пазар.

Никой не си дава сметка как намаленото работно време, незаконните опити за съкращение на бременната или подтикването ѝ към доброволно напускане са грубо нарушение не само на трудовото законодателство, но и на човешките ѝ права.

Не една и две компании гледат към служителките в "отпуск" по майчинство като първа цел за съкращения. Ако някоя майка успее да се завърне от майчинство на работния пазар, тя трябва да съумее да плаща разходите по увеличеното си семейство, в повечето случаи - със същата заплата.

Да не говорим, че кариерата и професионалното ѝ развитие се считат за второстепенен приоритет, след това да си гледа детето, тъй като нейното „основно занятие вече е да е майка“.

А всъщност истинската част от майчинството е жената да поеме основно отглеждането на дете и домашната работа. За тази работа не ѝ се плаща, тя не получава уважение, нито бонуси за извънреден труд или по-високи постижения.

Изобщо не са зачетени и фактори, като постоянен физически труд, психологически крах и финансовите трудности, с които майката трябва да се справя у дома, защото от нея се очаква (от близките ѝ или от обществото, или от съседите, или от всички заедно или друг) тя да поддържа дома в подходящ вид и условия на живот за други хора, чиито живот е по-важен от нейния (в това число и детето или децата).

Не само от жените се очаква да го правят – от тях се очаква да обичат този период от живота си. Това е отгоре на факта, че често жените не са подкрепяни, не им е помагано и се чувстват изолирани, ако не се вписват съвсем в обичайната идеална картинка на майката, която в подходящ вид може да присъства на родителска среща в 17:30 часа, да има изрядно подреден и чист уютен дом, да сервира готвена храна за вечеря поне 5 пъти седмично, да поздравява учтиво, децата ѝ да не се тръшкат и да са спретнати, и ученолюбиви, и т.н.

Кой човек не би се почувствал изолиран заради наложени му образ и роля, които не зачитат същността им, а околните го преценяват по това, което прави за другите хора?

Реакцията към жените, които са разочаровани и съжаляват, че са станали майки, веднага прерастват в грижа и безпокойство за децата им, което още веднъж потвърждава неправилния подход да не обръщаме адекватно внимание на причината, караща една жена да напусне работата си.

Това напомня ужасно много за отдавна отречената теория от 50-те години на миналия век за майката-хладилник. Тази отхвърлена теория твърди, че аутизмът се дължи на „действителна липса на майчинска топлина„ и чрез сравнението как „от самото начало децата са изложени на родителска студенина, вманиаченост и механично внимание, насочено само към материалните нужди… Те са оставяни в хладилници, които никога не се размразяват“, се налага изразът „майка-хладилник“ (refrigerator mother), който става популярен през следващите десетилетия.

За съжаление, дълго време никой не отбелязва факта, че и „студените“ родители имат нормално развиващи се деца и много хора все още злоупотребяват с този израз.

А ето и същината на проблема.

Когато една майка ви каже, че съжалява, че е станала майка, тя не ви казва, че съжалява за децата си и че не ги харесва.

Това, което тази майка всъщност ви казва, е, че съжалява и че не харесва работата и длъжността „майчинство“.

Нима не знаете какво е да обичате колегите си, но да не харесвате работата си? Същото е и с майчинството, но разликата е, че на майката не ѝ е разрешено да напусне или да се премести в друг отдел.

Всеки, който изпада в изумление и шок от това, че някоя майка съжалява и е разочарована от майчинството, не слуша какво всъщност казва тя.

Въпросът е какво изисква обществото от жените, които стават майки, а не защо майките не смогват винаги да отговарят на невъзможните стадарти и изисквания на обществото.