fbpx

Разказите за това как минават ражданията в други части от света са ни много любими! Вече си имаме текст за раждане в Индонезия - Да родиш в Джакарта, за раждане в Чехия - това е култовият разказ Сълзите ми капеха в пилето с ориз, докато чаках разкритие!, и за едно във Франция - Анестезиологът влезе и почна да прави йога!. Днес пък ще прочетем перипетиите на Десислава Варадинова, която се преместила в шестия месец от бременността си да живее в Холандия, и оттам последвали един куп чудеса - инструкции за раждане вкъщи, пак за домашно раждане и обещания, че ако нещо не потръгне - пожарната ще се отзове ВЕДНАГА!

*********************

В Холандия сестемата за родилна и следродилна помощ е много различна. Много, много различна. Разбира се, това не го знаех, когато със съпруга ми решихме да се преместим от Бостън в Амстердам в шестия месец от бременността ми.

Когато си търсихме квартира, хазяите на интервюто ми намигнаха: „прозорците на спалнята са достатъчно големи“. И аз им намигнах, но не бях сигурна защо са ми „достатъчно големи“ прозорци. Затова и попитах.

А хазяйката се засмя: „Ами, ако беше дошла миналата седмица, щеше да видиш как изваждат раждащата съседка от съседния номер директно през балкона с пожарния кран“.

Много се смяхме – хазяйката Вик имала готино чувство за хумор!

Не, приятелят ѝ Ян не бил направил снимки. Ееех, жалко. Нищо, де, друга родилка идва в квартала. Веселба.

От агенцията за релокация ме бяха записали към кварталната практика на дули. На първата консултация дулата ми увери:

„Спокойно, с пожарната на квартала работим отлично“.

Тук вече в мозъка ми започна да се реди пъзелът къде съм попаднала. Вик нямаше чувство за хумор - просто холандките раждат в домовете си.

Ако имаш късмета да живееш в типичната амстердамска къща с вити тесни стълби и нещо се обърка по време на раждането, викат пожарната и хората те свалят - с все кореми и контракции - през прозореца, върху нещо като мини платформа на края на един кран. Само не трябва да се въртиш много.

Започнахме да свикваме с мисълта за раждане вкъщи. По телефона обяснявах на майка ми:

„Такава е системата, мамо, раждат вкъщи. Да, децата явно оцеляват – по улиците е пълно с тях. Не, няма да се върна да родя в Майчин дом. И в Бостън няма да се върна. Какво от това, че дори бабите са ми раждали в болници, това е Холандия, тук е друго“.

Неусетно се изнизаха още 2 месеца. Някак си започнахме със съпруга ми да се самоуспокояваме, че всичко ще бъде наред, ще родя вкъщи и готово. Какво толкова?

Тогава пристигна пакетът за раждане. Едни железа, които трябва да сложиш на краката на леглото, за да стои високо, иначе дулата ще я заболи гърбът, докато те изражда.

Щипка за пъпната връв – съпругът ми с ужас разбра, че пъпната връв била задължение на таткото.

Марли.

Огромен найлон - да си го постелеш под чаршафа, за да не се изцапа случайно матракът по време на раждане.

Бяхме инструктирани – закрепяте повдигачите на леглото веднага, застилате найлона още довечера и чакате контракциите.

Жените, които са спали на найлон под чаршафа през август и септември, и то с екстра 35 кг тегло, ще ме разберат. Както и онези, на които леглото им е било точно на нивото на пъпа. Така месец и половина – от средата на август до началото на октомври.

И тогава – в края на 42-рата седмица, започнаха контракциите. В началото бяха леки, а аз бях супер щастлива – предстоеше ми най-важната среща в живота, с детенцето ми.

Но първо – позвъняване на шефа ми в Америка, да му кажа, че контракциите са започнали и излизам от този ден в майчинство по американска система.

„Стой, не тръгвай още за болницата, бързо да направим конферентна връзка с офиса в Лондон, които ще те заместват“.

Идваше ми да изкрещя: „Ама каква болница, какви пет лева, беее, тука не раждат така!!“.

Чакаме дулата, но тя на такива разводнени контракции не идвала – да звъннем като станат на 7 минути. Чакаме цяла вечер. Съмва се, а контракциите все така не са достатъчно начесто.

И така още 2 дни.

СМС-и от колегите: „Деси, как си? Още ли сте в болницата?“

Да, бе, да, де този лукс.

На близките не казваме по стара традиция – колкото по-малко знаят, толкова по-малко боли.

Стана нетърпимо. Звъняхме на дулата през час. В болница без предписание от дула не приемат родилки. Вече два дни и половина след началото на контракциите, малко след полунощ, аз прочетох, че ако разкритието е над определени сантиметри, може директно да се отиде в болница.

Колкото и книги да бях прочела за бременността, никъде не се описваше как се мери това разкритие. В невежото ми съзнание, разкритието беше като магистрала – видимо отвън.

Няма да описвам скандала между мен, хванала хартиения метър от Икея, и съпруга ми, помолен да ми измери разкритието.

Разкритието не измерихме, но последва кратко позвъняване от бъдещ татко до дулата:

„Обадете се на най-близката болница да ни чакат. Ние тръгваме за болницата ВЕДНАГА.“

В болницата, след още 24 часа неуспешни опити за естествено раждане, ме вкараха в полунощ за спешно секцио. И така, точно в деня, в който влизах в 43-тата седмица,  се роди дъщеричката ни - 4,980 кг.

Ето така се ражда в Холандия.

Днес в Майко Мила! пускаме страхотния и трогателен разказ на Кремена Пашова, която ще ни разкаже как се е срещнала с първите си две деца. Срещата е била дългоочаквана, а пътят до нея - труден, осеян със съмнения, малко болка и... 8 месеца, изкарани в болница. Но всичко това си е струвало - на 11 юли 2002 година Кремена, малко рано и неочаквано, вижда своите Виктория и Александър. Среща, която никога не се забравя! Публикуваме разказа ѝ една седмица след рождения ден на нейните дечица, и макар и със закъснения, им пожелаваме да са здрави, силни и щастливи, а на Кремена - да им се радва и да се гордее с тях.

***********************************

Преди 15 години, на 11 юли, стъпих на финалната права, която щеше да ме отведе до най-голямата промяна в живота ми. За разлика от повечето хора, които очакват това знаменателно събитие с ясното съзнание, че то настъпва – аз тънех в неведение до края. Но пък финалът си заслужаваше и премина в приключението, което още изживявам и, надявам се, до края си да му се наслаждавам!

Но да започнем отначало.

На 11.07.2002 г., в 16 часа следобед, за първи път се прокрадна съмнението, че може би се започва. Час по-късно категорично ми беше обещано, че след една система време всичко ще се нормализира и ще продължа да мътя необезпокоявана до крайния срок.

Аз, научена да вярвам на авторитетни люде, приех думите им за чиста монета и предполагам за това продължих необезпокоявана да чета за стотен път “На Изток от Рая”. По-късно обзета от скука се отдадох на неангажиращи разговори и разказване на вицове с персонала. Чак на следващият ден си обясних изненадата, с която ме гледаха и следяха за промени в поведението ми. Предполагам, че щеше да е нормално ако виках, плачех или пъшках. Все пак бях в предродилна зала ...

Но да започнем наистина от самото начало.

Моите бъдещи деца известиха присъствието си на 20.12. 2001 г. с двете чертички на теста за бременност. Радост, но и страх. Объркани чувства, скоро пометени от еуфорията и вътрешното усещане, че този път всичко ще бъде наред.Трябва да е така! Първият преглед потвърди бременността и аз потънах в тихи мечти за всичко, което ми предстоеше.

Изкарах Коледа и Нова година, преструвайки се на болна, за да не събудя подозрението на родителите си. Не исках да казвам преди да съм сигурна, преди да чуя сърчицето на детето…

17.01.2002 г,. Антоновден – събуждам се, чувствам се странно, има защо, кървя…паниката, нещо, което не се забравя, телефонът, лекарят ми, най-близкият ми човек в онези дни. Приема ме веднага – новините са две – аз ще се оправя и имаме сърчица. Две! Дежа вю…Нов страх, нова радост, прокрадваща се надежда.

18.01.2002 – влизам във Втора градска. Доктор Калев е с мен, той беше с мен всеки един ден от тези месеци. Накара ме да му обещая, че ще му родя близнаци – той винаги си бил мечтал за свои, но нямал, аз съм била шансът му. Знам, че просто ме окуражава и успокоява, но се хващам за всяка дума като за спасителна сламка. Времето в болницата минава бавно. Скоро всички ме познават – другите пациентки идват за няколко дни в патологията и после ги изписват - или с бебе на ръце, или в по-добро състояние, и ги пращат да си бременеят у дома.

А аз все съм си там, едният от лекарите ме наричаше шеговито на визитации Вечната Амбър.

Зимата мина, дойде пролетта, разменяме си мартенички в отделението с лекарите и сестрите – те са новото ми семейство. Най-накрая ми разрешават да се прибера за уикенда. И изненадаааааа. Дрехите, с които съм влязла в болницата, не ми стават – обувам панталона, но никакъв шанс да вдигна ципа. Огромната болнична нощница ме е заблуждавала, че все още съм много слаба.

Дебелея, доволна съм, те растат. Една нощ ги сънувам – момче и момиче са. В съня ми имам тъмнокоса, тъмноока дъщеря, и слабо, русо момченце с очила…Почти мога да извикам в паметта си образите от съня ми. Доста месеци по-късно установих, че те изглеждат точно обратно от видяното насън.

13.04.2002 – нещо се случва, отначало не разбирам какво точно е. Но то се повтаря след няколко часа. После пак – в един момент вече няма съмнение – ритат. Моите деца, движат се в мен, аз ги усещам и това ме кара да се почувствам като храм, в който расте чудо. Моето лично чудо. “”И Бог създаде Човека” е написано – е аз не съм Бог, но го направих. Създадох живот. Усещане, което не може да се сравни с никое друго.

Месеците минават, пролетта прецъфтява. Бременността ми е очебийна. Стартирах от 45 килограма, но в началото на 6 месец изглеждах като диня на клечки. Растях основно на корем. Харесвах го – имаше неправилна форма и ако се вгледаше човек внимателно можеше да различи очертанията на телцата им, когато се преобръщаха вътре в мен. Страхотно. Защо нямах камера тогава – беше гледка, която заслужаваше да се види.

Влязох в 7 месец и колкото повече напредваше времето и натежавах, толкова по-доволна и спокойна се чувствах. Наближаваше моментът, който чаках отдавна. 22 август. Датата, на която трябваше да стана майка. Но явно съм си правила плановете без децата. Те имаха собствено мнение по въпроса. Това с мнението продължава да важи в пълна сила и в момента.

Дни преди рожденият ми ден отивам на контролен преглед – любимият ми доктор заминава на море и иска да ме види, за да се увери, че ще дочакам завръщането му в пълен комплект. Явно прегледът не го успокоява – след кратка пауза у дома отново ме връща в болницата. Изписват ми дълъг списък с лекарства, който допълва това, което вече пия. С контракции съм от 4 месец – свикнала съм. Лекарствата и дискомфортът ме съпътстват от самото начало. Но няма значение. Нищо няма значение освен целта – да се родят живи и здрави.

03.7.2002 – навършвам 27 години. Сама съм в болничната стая. Обадиха ми се приятели, получих и два букета. Но никога не съм имала по-самотен рожден ден. И по-тревожен. Така или иначе, яснотата на ситуацията е плашеща – да, стигнах до тук, но сега вече нищо не зависи от мен – тялото ми следва някакви собствени вътрешни импулси и аз просто се подчинявам със сляпа надежда на всички лекарски предписания, стискайки си палци да знаят какво правят и да ми помогнат да задържа децата максимално дълго.

11.07.2002 г. – горещ, летаргичен ден. Цял ден четох книжка и изядох килограм ябълки и банани. Топло ми е, трудно подвижна съм, всичко ме боли, но иначе се чувствам добре. Във ведро настроение. В един момент регулярното, следобедно записване на тоновете се превръща в лудо препускане – появява се акушерка с количка, дежурен лекар от родилна зала, настояват да се преместя в предродилна зала.

Паникьосани са. Не разбирам защо е тази врява – чувствам се добре, да - боли ме, но мен ме боли от 4 месеца насам. Нищо ново.

Припомням, че не съм тяхна пациентка. Моят лекар все още е в отпуска. Докато го няма имам два телефона на негови колеги, които да потърся при нужда. И понеже дежурният лекар д-р Желязков държи на своето, че сигурно са ми изтекли водите (как, по-дяволите, е възможно да не усетя това – не съм ставала от леглото цял ден!!!) и настоява да бъда преведена по спешност в родилното отделение, решавам да ползвам номерата за спешни случаи.

Звъня. За мой късмет, човекът е в болницата. Идва бързо. Междувременно ме местят без да ми позволят да си взема нищо освен книгата. Все така истерично-паникьосани ми забраняват да пия вода, питат кога съм яла и възмутено клатят глава, когато разбират колко банани съм изяла само преди 10 минути. Започват да ми лазят по нервите, за пореден път настоявам, че се чувствам добре и нямам намерение да раждам.

Междувременно се появява моят ангел-спасител – д-р Димов. Бърз преглед на видеозона – водите не са изтекли, всичко с децата е наред. Но, да, контракциите ми са твърде силни. Докторът въдворява ред. Укротява кудкудякащия дежурен, който си знае неговото – отговорността била негова и аз съм била за раждане. Когато чуват, че съм в 32 г.с. изведнъж млъкват и започват да приемат доводите на д-р Димов, че не трябва да бързаме, а да се опитаме да предотвратим раждането.

Вече не съм лиглата, която не иска да ражда – гледат ме със съчувствие, клатят глави, шушукат, 8 месец, сигурно са мънички.

Прокрадва се думата "местене". “Майчин дом” е за мен, тук нямат апаратура за толкова недоносени - шепнат, но чувам всяка дума. Протестирам, настоявам да говорят с мен, а не да се държат все едно не съм в стаята.

В крайна сметка разумът надделява, духовете са успокоени. Включват ми система. Д-р Димов обещава, че след една-две банки положението ще е под контрол и ще ме върнат обратно в стаята ми. Вярвам му, той изглежда спокоен и уверен. А и аз искам да е прав. Знам, че е рано.

Системата започва да отмерва капка по капка ритъмът на емоциите ми, скоро ме отпуска, спирам да усещам контракциите толкова отчетливо и започвам отново да чета. Дни след това си дадох сметка каква късметлийка съм, че бях сама в предродилна зала. Ако до мен имаше раждащо момиче, което да чувам и виждам, със сигурност нямаше да мога да запазя спокойствие и да отпъдя паниката.

Времето напредваше – акушерките се появяваха една по една на вратата на равни интервали и с изпитателни погледи ме питаха как съм и дали нещо ме боли. В 7 застъпи нощната смяна. Оказаха се повече познати физиономии – вечеряхме заедно, смяхме се, вицове за блондинки и т.н. В един момент системата свърши. За мой късмет на смяна беше д-р Василев – другият лекар, който трябваше да търся при нужда.

Последен преглед, за да решат какво правят и ….о, ужас…. 7 сантиметра разкритие, нямаме време, спешно секцио, чувам като във фуния, говорят ми нещо, а на мен главата ми кънти – рано е, не се справих…Поемат ме някакви ръце, водят ме, обясняват ми процедурите, подготвят ме, няма време, бързаме, помагат ми да се кача на масата, анестезиологът има плешива глава, която свети над мен, огряна от прожектора над операционната. Пита как се казвам... през сълзи се опитвам да му отговоря…не помня дали успях, заспала съм.

Събуждам се, тъмно е, не съм сигурна дали съм си отворила очите или просто съм се събудила без да гледам. Странно усещане. Опитвам да се размърдам – болката изведнъж се появява - дали от движението ми или защото съм промрънкала нещо без да се усетя, но чувам глас вдясно от себе си.

Здравей, аз съм Петя.

Явно съм будна, невидимата Петя звъни на сестрите. Идва една акушерка и пали лампата, вече определено съм будна и виждам, гледа ме изпитателно, усещам устата си странно подута от упойката и трудно артикулирам, но успявам:

Добре ли са?

Това е единственият въпрос, който има значение в момента и отговорът: “Честито, имаш син и дъщеря” Да! Да!

Александър – 2230кг и 46см, роден на 12.07.2002 в 00:12ч

и Виктория – 2020кг и 45см, родена на 12.07.2002 в 00:15

Така, в един най-обикновен юлски петък светът ми се преобърна. И вече 15-та година се наслаждавам на последствията от появата на двете същества, които ми показаха колко малко знам за себе си и колко неподозирани възможности имам.

15 години, в които ме дариха с безкрайна върволица от първи “неща” – първи усмивки, първи зъбчета, първи крачки, първи думички, първи изречения, първи откровени разговори… дълъг, дълъг списък от спомени. Къде важни, къде дребни неща, които сме правили, откривали, измисляли заедно. Многобройните белези, които маркират израстването им.

Мога да разказвам повече от денонощие без да се уморя и да ми омръзне всякакви случки, които една след друга изникват в съзнанието ми – усмивки, сълзи, възторзи, сръдни. Малките камъчета, очертали пътечката на дните ни, които са още в началото.

Преди 15 години за 8 месеца имах 3 сърца. Сега две от тях бият извън мен, но аз все още ги усещам в себе си и знам, че винаги ще е така! И това ме прави безкрайно щастлива!

Малкият мъж и малката мис - двамата, след които вече нищо не е същото! След броени минути започва денят, в които ние се срещнахме и който се надявам за посрещаме заедно още дълги години!

Тази Ода е моето благодаря към тях и към най-малкият ми син, който се появи 10 години след тях, и си беше едно истинско чудо - те тримата са всичко, което винаги съм искала!

Зорница Колевски докара много смях у нас двете в Майко Мила и няма как да не ви го причиним и на вас. Това е разказ от серията кратки, но наситени – в него има и бременна, и зима, и минус 18, и майка на бременната, и доктор, и, разбира се, ЕДИН МЪЖ, който говори неадекватни неща. Приятно четене!

*********************

Бременна съм. Отново. И пак е -18 градуса, пак зимно бебе, пак никой не може да стигне никъде…а утре ми е терминът. Въобще не разбрах кога се случи втория път - тъкмо се бях върнала на работа и бях добила човешки образ.

Дъщеря ни е на почти 3 години. Днес ходих на тонове. Нищо.

Няма да е скоро, каза докторът.

Мъжът ми предложи да идем на ресторант. Дотъркаляхме се в снега, натъпках се с пица и кола. Абе, нещо не е окей, май имам контракции. И му казвам: “Май ще раждам“.

„Спокойно, сигурно са газове. Докторът каза, че няма да е днес”, отвръща компетентно той.

Добре, явно съм забравила. Донатъпкахме се, прибрахме се и мъжът ми изчезна на среща.

20 минути по-късно съм със зверски контракции през пет минути. Звъня на мъжа ми - изключен телефон.

Звъня на доктора (обичам ви, д-р Георгиев) и той, знаейки колко съм луда, започва да ме успокоява, но ми казва да не се мотая.

На финала решавам да се обадя на мама, за подкрепа:

“Няма ли го мъжа ти? Ще родиш у вас!! Идвам бързо, ама в тоя лед... НАЙ-МНОГО ПАК ДА СЧУПЯ КРАК... Боже Господи!“

Страхотна подкрепа!

Затварям и… не мога да се добера до банята от болка! Опитвам се да се изкъпя и приготвя. Смея се, рева...

В този момент ТОЙ се завръща. Стои в коридора, изправен, в цялата си прелест, с палто и шапка, гледа ме и пита загрижено: "Какво става? Да тръгваме ли?"

Казвам му - ДА!

Вече плача. Ходя напред, назад, клякам, не мога да се облека. А той... ТОЙ продължава да стои в коридора. И, забележете, обявява:“Да се съблека ли? Ще тръгваме ли скоро?

ЩЕ СЕ ИЗПОТЯ!!!“

Много ясно помня този момент - дано той го е забравил. Защото какво ли не изрекох! Моля се да е забравил. Той е най-добрият ми приятел, най-грижовният татко, най всичко, но в този момент... щял да се изпоти!

Стигаме до болницата, приемат ме бързо - пълно разкритие!

50 минути по късно се роди нашият син. Имах късмет да имам мечтаното бързо раждане със страхотен екип.

А ТОЙ… стоеше изпотен в коридора.

Димана Мабена живее в Чехия от 10 години и, стимулирана от разказа на Ралица Пейчева "Да родиш в Джакарта" и на Миа Павлова "Анестезиологът влезе и почна да прави йога!", на свой ред ни е пратила разказ за епохалното раждане на детето ѝ в Чехия, започнало в 42-рата седмица от бременността и завършило едно известно време след това. Междувременно Димана е ронила ситен маргарит в чиния пиле с ориз, подскачала е безсмислено на топка и си е взимала безкраен брой горещи душове, за да се стигне накрая до заветното секцио! Признаваме си, че съпреживяхме всичко заедно с нея и с удоволствие ви предлагаме и вие да го направите!

Ще започна историята няколко седмици преди раждането. Бях в 38-ма седмица и вече се чувствах толкова огромна и тежко подвижна, че не можех да си намеря място. Иронията е, че място наистина нямаше поради шокиращите ми размери. Мъжът ми все още твърди, че съм изглеждала прекрасно, но аз го гледам със съмнение, мърморя под носа си и не му вярвам на 100%.

Майка ми си беше купила билет, за да дойде да ми помага в първите три месеца, и я чаках с нетърпение. Една сутрин, в края на 38-мата седмица, ѝ се обадих и ѝ казах, че ще раждам след 2 дни. Последва неловко мълчание около 10 секунди и майка ми тихо каза:

„Ама, Диманче, аз имам билет, купен за след седмица чак. Как така след 2 дни, докторът ли каза нещо?”.

Викам - не, обаче го усещам, нещата не са наред, това бебе много мърда и до 2 дни ще родя. Идвай, ако можеш днес. Жената се съгласи, каза си набързо довиждане с баща ми и пристигна точно след 2 дни, с идеята, че от летището ще дойде направо в болницата и ще поздрави първородното си внуче.

Да, ама не.

Като пристигна, аз продължих да я уверявам, че ще раждам всеки момент, защото отказвах да приема, че майчинският ми инстинкт никакъв го няма и не знам кога ще се появи на бял свят собственото ми бебе. Тъй като вече беше краят на бременността, ходех на лекар на всеки 2 дена да ме преглеждат и да мерят тоновете на сърцето на бебето.

Моето бебе обичаше да спи точно докато бяхме на монитор. Дежурната сестра редовно идваше и недоволно цъкаше с език, мърморейки, че „това бебе е много поспаливо и монитора не излиза както трябва”. Мен ме хващаше нелогичен срам, почвах да се извинявам за несъобразителното си и невъзпитано неродено дене, а тя вадеше нещо подобно на чинели и почваше да ги бие пред корема ми с цел да събуди бебето. Единственото, което постигаше, беше да ме стресне и най-вероятно - да увреди слуха на горкото дете още от утробата.

Както и да е, от лекар на лекар, в края на всеки преглед, аз с надежда гледах доктора и го питах: „Е? Да казвам ли на мъжа ми да ми донесе чантата сега след малко?”, на което докторът отговаряше: „Не, няма и следа от разкритие, бебето не иска да излиза”.

Следващите две седмици минаха в ядене на ананас и люта храна, защото уж предизвиквали раждане. Дори секс пробвахме с мъжа ми, който упорито ми повтаряше колко ме обича и колко съм хубава, а аз му казвах да не говори глупости и да си върши работата, защото ми е адски некомфортно и искам да се върна на дивана. Срам.

Така минаха няколко седмици. С майка ми се примирихме, че излишно си е купила нов билет за самолета, когато дойде заветната 42-ра седмица - НАЙ-НАКРАЯ щяха да предизвикат раждането. Вече нямах търпение. Коремът ми беше станал толкова голям, че имах чувството че бебето ще се роди с размери на 3-месечно дете и вече ще може да пълзи.

Отидохме в болницата рано сутринта и аз за пореден път уверих мъжа ми че до 2-3 часа ще родя, защото бебето иска много да излиза. Усещам го. Викам му - инстинкт е, ти нищо не знаеш.

Вкараха ме в отделението и ми казаха да се съблека и да си сложа болнична нощница. Аз високомерно ги изгледах и казах, че не им искам използваните нощници- имам си своя. Врътнах се и влязох в съблекалнята. Облякох си сладката лилава нощница с магарето Йори и се погледнах в огледалото. Нощницата ми беше с около 8 размера по малка, защото докато я купувах в М размер, бях забравила да сложа огромния си корем в уравнението. Сега не изглеждаше като нощница, а като дълга блуза, която едвам покриваше задните ми части. Така срамежливо открехнах вратата на съблекалнята и им казах, че нямам против да пробвам някои от техните нощници.

В момента, в който пъхнаха онова малко хапченце в мен, което предизвиква раждането, разбрах какво е значението на истинската болка. Два часа по късно започнах да питам сестрите дали могат вече да ми направят секцио и да си ходя (защото аз така си представях нещата), а те учтиво ми казаха, че по принцип се чака до 72 часа, за да се предприеме операция.

72 ЧАСА.

Тръшнах се на леглото, изпсувах ги на ум на всички езици, които знам, и започнах да чакам. Донесоха ни обяд, който аз тихичко изядох, докато пъшках от болка и леко проплаквах, а сълзите ми капеха в пилето с ориз. Не че ми се ядеше много, но така или иначе нямах какво да правя, що пък да не похапна!

Контракциите се увеличаваха, сложиха ми епидурална упойка, а от разкритие и помен нямаше. След 7 часа контракции и молене за секцио, най-накрая ми казаха, че имам 2 сантиметра разкритие. Тези два сантиментра бяха най-добрата новина, която бях чувала. Обърнах се към мъжа ми и с пълна увереност му съобщих, че ей сега ще стигна до 10 за нула време и ще имаме бебе. Той нищо не каза. Просто кимаше с глава и ми казваше, че се справям прекрасно. Според мен просто се беше отказал да спори с мен и ме остави сама в света на криворазбраните ми убеждения.

След някой и друг час дойде докторът да ми пукне водите. Ако на някой не са му пукали води преди - да ви кажа, стряскащо си е. Особено като видиш тази огромна игла, която докторът трябва да вкара във вас. Аз погледнах мъжа ми и му казах да каже на доктора (който беше до мен и чуваше всичко, което казвам, и определено не му трябваше преводач), че не искам да ми пука водите, защото иглата е прекалено голяма и искам да използва по-малка.

Докторът просто каза, че това се използва и толкова. При което последваха куп идиотски въпроси от моя страна, като: „Да не продупчите главата на бебето с това нещо?”, „Сигурен ли сте че знаете какво правите с тази игла?”, „Мога ли сама да си пукна водите, защото по-добре ги усещам нещата там долу” и мислено сбогуване със съпруга ми, защото бях убедена, ще бъда набучена на този мини-шиш и след това захвърлена и изоставена в някое тъмно крило на болницата.

Докторът ме погледна все едно съм най-тъпата и неинформирана жена на света, както и се почувствах, и ми каза да си разкрача краката. Всичко мина наред, бебето и до ден днешен няма дупка в главата, нито аз съм с вътрешни рани от безразборно бодене.

И така, в следващите часове аз виках от болка, докато сестрите стояха отстрани и ме гледаха, кимаха с глави една на друга и си казваха „Май доста я боли”, а след това отиваха да пият кафе и да правят кой знае какво в стаята на сестрите.

Казаха ми да отида и да подскачам на една топка, докато се обливам с гореща вода, защото това щяло да намали болката. Да отида да си взема гореща вана, защото щяло да ме облекчи. Да съм слушала музика и още куп безполезни съвети, които не само не ми помогнаха, а ме изнервиха толкова много, че се кълнях пред мъжа ми как след като родя, ще пиша на мениджъра на болницата (!?) и с кариерите на сестрите е свършено. СВЪРШЕНО!!!!

Ако сте гледали „Приятели” и серията, където Рейчъл е в болницата и куп жени се изреждат да родят преди нея, еми - това е което ми се случи на мен. ВСИЧКИ жени които бяха с мен от сутринта родиха, че и май ги изписаха. Идваха и заминаваха, само аз си стоях там и си виех от болка, и на 10 минути казвах да мъжа ми да отиде да каже на сестрите, че отивам за секцио и да не ме търсят.

Дори дойде една българка, която роди за 5 минути без да извика нито веднъж, после просто говореше на бебето си колко го обича, докато я шиеха. И до ден днешен тази незнайна жена е моят герой без име.

След 22 часа мъчение, 10 душа и здрави бедра от подскачане на тъпата топка, най-накрая провъзгласиха, че ще ме водят към операция.

Заклевам се, че чух ангелски хор да пее, докато ме водеха към операционната. Там ме питаха дали са ми правили други операции преди и дали съм била под упойка, на което аз реших, че е много важно да знаят, че на 5 са ми извадили сливиците и на 10 са ми правили, не една, не две, ами ТРИ операции на очите. Сестрата се изсмя и оттогава горе-долу нищо вече не помня.

Бебето го извадиха, показаха ли ми го, не ми ли го показаха - не знам. Помня, че заспах на операционната маса и това беше най-дълбокият сън в живота ми. Не, не ме приспаха. Просто бях изтощена до край. Помня, че мъжът ми ме събуди, каза че имаме прекрасно момиченце и се прибра да си сипе едно огромно уиски с майка ми вкъщи и да си кимат доволно и безмълвно, защото не говорят на един език.

На другия ден в интензивното отделение бях единствената, която получи цветя по повода. Сестрите дойдоха криво да ми кажат, че имам пратка, която ме чака пред вратата, и да отида да си я взема. „Ама, аз излизам от операция, минали са само 24 часа, не мога да ходя”, им казах, при което последва хладнокръвен и арогантен отговор „След операция трябва да ходиш, отиди да си вземеш букетите!”.

И така, аз криво-ляво, приведена като 95-годишна бабка, отидох да си взема букетите. Момчето, което ги достави, беше в такъв шок, че дори не каза Добър ден или Довиждане. Просто ме изгледа със съжаление и остави клетата майка, в провиснала бяла нощница, сплъстена коса и кръгове под очите, с 2 огромни букета в ръка и избяга.

След два часа ми казаха, че е време да си отивам към стаята. Пльоснаха ме в един стол на колела, тръшнаха ми двата букета барабар с катетъра в скута ми и ме подкараха към незабравимото приключение, което така добре познаваме – майчинството.

cross