В Майко Мила целият февруари е месец на любовта и искаме да разберем коя е вашата най-голяма любов! Затова обявяваме конкурс на тема – познайте!... 

МОЯТА НАЙ-ГОЛЯМА ЛЮБОВ!

Пишете ни до 25 февруари на имейл konkursmaikomila@gmail.com с вашите най-разтърсващи, светоразбъркващи, забавни и/или поучителни любовни истории. Ние ще публикуваме разказите ви в специалната ни страница, посветена на конкурса „Месец на любовта“.

В края на февруари ще обявим двама победители, които са ни споделили най-интересните и майсторски разказани истории. Единият ще спечели ваучер на стойност 200 лв. от SiLVER COURT, които са дом на бижутата от сериите на Pandora, Thomas Sabo, UNOde50, Bliss, Blush и Ti Sento. А другият ще бъде награден от хотел Arte Spa&Park с две нощувки за двама възрастни и две деца до 12 години в двойна стая делукс със закуска, вечеря, СПА, анимация и всичко, каквото си се полага.

Пишете ни и нека всичко е любов, че аман от други работи!

Със своя увлекателен разказ в конкурса ни се включва и Малина Тонова.

На Цвети

Сутрешната тълпа забързано се нижеше през механичния турникет покрай витрината на охраната. Георги съсредоточено наблюдаваше пъстрия поток от препъващи се студенти, забили поглед в телефоните, наперени асистенти, натруфени секретарки, които се оглеждаха крадешком, за да регистрират ефекта от появата си. Ако случайно срещнеха погледа му, извръщаха глава или кимваха разсеяно.

Превърнал съм се в част от сградата,

нещо като таблото на правилника за вътрешния ред, отбеляза си Георги, когато Латинка, секретарката на ректора, спря за миг да се огледа в стъклото на будката, без да реагира на присъствието му. Преподавателите се сещаха за него, когато им трябваха ключове за залите или дистанционно за техниката.

Натрапчивият парфюм на Латинка го накара да кихне. И откъде тая кифла взема пари да се нагласи – заплатата ѝ трябва да е долу-горе колкото неговата. Откъде ѝ идва самочувствието?

Пенсиониран военен, Георги беше минал петдесетте и не одобряваше модата на надутите устни и ярките маникюри. Свикнал на спартански живот, той гледаше укорително гримираните девойки, които притичваха край него, закъснявайки за лекции. Той би се справил и със скромната си пенсия, но бе принуден да потърси допълнително препитание като охранител, защото живееше заедно със стария си и болен баща. Също бивш офицер, баща му жонглираше с думи като дълг и отговорност, повтаряше, че службата изисква от офицера да се откаже от лични облаги и благосъстояние.

Георги знаеше от малък, че е предназначен за офицерско звание.

Баща му често наблягаше, че му е дал името на божия воин, за да служи на отечеството. Но когато стана на 16, респектът му от този внушителен мъж в униформа взе да се губи. Убеждението, че военните училища приемат най-добрите и там е неговото място, се смени от едно мълчаливо желание – Георги искаше да стане поет. Започна да пише стихове, които не смееше да покаже на никого. Но когато набра смелост да каже на баща си, че освен във военно училище иска да пробва и в някой и друг университет, оня отсече:

– Нямам пари да те издържам! За военното образование плаща държавата.

Георги се примири, но продължи да пише, дори отпечатаха едно негово стихотворение във вестник „Българска армия“. В армията се чувстваше уютно – редът му даваше сигурност, не беше необходимо да поема отговорност, заповедите издаваха началниците му. Но началниците, неизвестно защо, не го уважаваха, макар че за всичко се допитваше до тях – подредената свобода го устройваше.

Когато му връчиха заповедта за пенсиониране, за момент се стъписа. С постъпването му в армията животът му беше направил завой от безпорядък към ред, а сега отново го връщаха към безпорядъка. Бъдещето пред него беше безредие и хаос. Георги пое дълбоко въздух и се замисли как може отново да живее просто и естествено. Необходимо му беше да се вкопчи в някоя сила, която да го освободи от страховете и неуредиците. 

Георги откри, че хората наричат тази сила Бог.

Безсмисленото трескаво суетене, което наблюдаваше всеки ден на работа, го изморяваше. Целият безпорядък на света с досадната му дребнавост го изтощаваше. Работата като охрана в института беше на смени и му оставяше свободно време, което той запълваше с пътуване до църкви и манастири. Заставаше пред иконата на Исус и мълчаливо разговаряше с него. Така можеше да се съсредоточи върху духовното, за да изчисти от живота си всякакви неуредици.

Метафизичното си има свои закони, които се основават на реда. Светлината си проправя път сред първичния хаос, живите същества намират мястото си. Изчистването на безпорядъка може напълно да преобрази цялото му съществуване. За да въведе ред в живота си, Георги най-напред трябваше да се справи със самотата, която чувстваше като физическа болка.

Тогава сред тълпата в института се появи тя.

Жена на средна възраст, винаги стилно облечена, но без модни увлечения. За разлика от другите сред гъмжилото, тя винаги го поздравяваше с вежлива усмивка. Георги беше убеден, че това не е случайно, защото вселената си има свои закони, които работят последователно. Веднъж намери повод да ѝ поиска пропуска, за да разбере как се казва – Мария – и в библейското ѝ име видя знак на съдбата.

Откри Facebook страницата ѝ и започна да я следва – съпреживяваше пътуванията ѝ, четеше коментарите ѝ, веднъж даже си купи една книга, която тя беше споменала – някаkви есета, които го отегчиха, но храбро дочете книгата докрай. Нямаше снимки на мъже, което го радваше. На моменти го бодваше въпросът кой е този, който е снимал Мария за Facebook, но се самоубеждаваше, че навярно е някоя приятелка.

Научи се да разпознава тракането на токчетата ѝ по асфалта.

защо тази жена носи високи обувки и зиме, и лете, чудеше се той. В ритъма на стъпките ѝ откриваше някаква тайнствена съизмерност. Чудеше се как да я спре, да я заговори, но някак си не смееше да наруши отмерения ход на движенията ѝ. Най-сетне реши да ѝ пише във Facebook – здравей, предлагам ти дружба.

На следващата сутрин, както обикновено, стоеше изправен до турникета на входа, наблюдаваше съсредоточено преминаващите и я чакаше.

–– Здравей, брат, пак сме на поста си, а? – Димитър, охраната от нощната смяна, се появи изненадващо зад гърба му. – Ще пием ли кафе?

–– Ти няма ли да си тръгваш? – промърмори Георги, без да се интересува от отговора му. 

–– Хайде, хайде, и без тебе институтът ще проработи, да вървим за кафе. А, виж я тая, тропа като кон с тия токове. – Мария влизаше през входната врата. – Добро утро, уважаема госпожо!

Мария кимна на Димитър, усмихна се любезно на Георги и отмина. Георги наруши за пръв път в живота си устава – извади телефона си по време на работа. Съобщението му беше оставено без отговор.

Ако никога не сте стъпвали в Свищов, ето сега ви е паднало да си го изберете за следващата семейна дестинация. Така е направила Калина Илиева, която ни разказва за семейното си посещение на града, което е съпроводено със стотици въпроси – дори такива, които не можеш да си представиш как изобщо могат да бъдат измислени и съответно зададени. Но това е животът с деца.

С този текст Калина участва в конкурса ни с Yettel и Българския туристически съюз за разказ от 100-те национални туристически обекта. 

Всеки месец до края на лятото ще награждаваме трима от вас с цели комплекти страхотни награди от Yettel и ще подаряваме нашия семеен пътеводител „Стигнахме ли вече?“. 

От вас очакваме истории, свързани с посещенията ви (минали или скорошни) на някой от 100-те национални туристически обекта, както и регистрация в приложението на Yettel, където можете да събирате дигитални печати от обектите, да гледате видео истории за много от тях и да се включите в игра за брой събрани печати със страхотни технологични награди. (Не се изисква да сте абонат на телекома, за да се регистрирате.)

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com. Нямаме търпение да четем!

Как попаднахме в Свищов е тема на съвсем друг текст, защото настоящият разказ ще дойде съвсем дълъг, но ако сте се запътили натам, и то с деца, пригответе се за много въпроси от децата (традиционно) и се запасете с препарати против комари. Покрай Дунава тази напаст е специално обучена да е в почти невидим и безшумен режим и е мутирала с цел нанасяне на максимално много щети.

Но не ми е думата за комарите, защото аман!

Искам да ви разкажа за нашето посещение на Свищов и по-специално за къщата музей на Алеко Константинов. Трябва да си призная, че разбрах за нея, защото ровичках каква туристическа забележителност с печати има наоколо, защото с децата сме фенове и си събираме. Истината е, че изобщо нямаше да се сетя да търся тук музей на Алеко Константинов, въпреки че знам, че е родом от Свищов. Изобщо, този край никак не се рекламира подобаващо, което е срам и позор, защото има много какво да се види. 

Веднага щом разбрахме, че ще намажем печат, се отправихме към музея, който се намира съвсем близо до центъра на града в едно кварталче с малки улички и къщи. Влязохме в красивия двор и ни посрещна много любезна уредничка. Бях направила грешката да кажа на децата ми (на 5 и на 7 години), че тук в стъкленица се съхранява сърцето на Алеко Константинов, след като е прострелян фатално.

Когато уредничката се показа, децата като абсолютни гамени наскачаха срещу нея заплашително, крещейки на превъзбуден фалцет, че са ДОШЛИ ДА СИ ВЗЕМАТ ПЕЧАТ ЗА ПРОБИТОТО СЪРЦЕ В БУРКАН. Очевидно не сме били единствените, за които „пробитото сърце в буркан“ е основна мотивация за посещение, защото жената се усмихна разбиращо, любезно ни продаде билети и ни обясни всичко необходимо.

И така нашата обиколка из къщата музей започна. 

И се оказа, че експозицията разказва не само за Алеко и неговото семейство, а и за отминалата слава на този някога процъфтяващ и прогресивен град. 

На първия етаж има археологически находки, на втория се разказва по-подробно за Алеко.

Започвам да чета предоставената информация:

„Алеко Константинов се ражда през 1863 г. По това време градът процъфтява, защото търгува, изнася най-вече зърнени храни, не само в турската империя, но и в Румъния, Австрия и Русия…“

И тук като картечен откос зазвучат въпроси от две деца с различна степен на познание за света, но със сходна настойчивост СЕГА И ВЕДНАГА да им се отговори:

– Как така „процъфтява“? Нали сме в робство?

– Какво е „турска таимперия“?

– В Австрия ли бяха кенгурутата?

Опитвам се да отговоря някак. 

Минаваме нататък.

Разглеждаме уредбата на къщата, защото това е едно от интересните неща – как е изглеждала една градска къща на сравнително заможни хора по онова време.

– Защо са им толкова столове?

– Може ли да се лежи на това легло?

– Коя е неговата стая?

Разказвам, че Алеко е имал голямо семейство – три сестри… 

– Скучно ли му е било, защото само той е бил момче?

Обяснявам, че хората по онова време не са гледали толкова много дали им е скучно, или не, а са се намирали на работа. Отговорът не се приема добре.

Накрая влизаме в помещението, където е изложена стъкленицата с пробитото сърце, както и дрехите, с които е бил облечен Алеко Константинов по време на атентата. Разказвам, че е прострелян по погрешка. Планът е бил да пострада спътникът му. Оказва се, че сърцето не е продупчено от куршум (както и аз си мислех), а е перфорирано от счупено ребро. 

Децата са в пълен амок. 

Включват на по-висока предавка (сякаш е възможно!) и въпросите се превръщат в епизод на „От местопрестъплението: Свищов“ (макар че всъщност местопрестъплението е в Пазарджишко). 

– Кой го е застрелял? (Обяснявам, пише си.)

– С какво? (Има я и пушката.)

– Как са запазали сърцето?

– ЗАЩО са го запазили изобщо?

– Този буркан отваря ли се?

– А ние как можем да сме сигурни, че това е НЕГОВОТО сърце?

На последния въпрос започваме да се изнасяме, защото въпросите са твърде много, а моите отговори твърде малко.

Продължихме с обиколката из Свищов и околията в следващите два дни. И разбрахме, че Свищов е наричан „Градът на 100-те първи неща“. Както казах по-рано, Свищов е бил процъфтяващ търговски център и доста по-пряката му връзка със света (заради реката), отколкото на повечето градове във вътрешността на страната по това време, са дали възможност на жителите му да направят много „първи неща“. 

Например: първото читалище, първото крупно дарение, първото рисувателно училище, първият певчески хор, първото частно търговско училище, първа детска градина, първо икономическо списание…

Кой точно е пръв във всичко това аз не знам. 

Но е сигурно, че Свищов е населяван още от антично време и селището Нове, което се намира в покрайнините на града, е едно от най-добре проучените. То е в местността Паметниците, където може да се проследи и историята на стъпването на руските освободителни войни на българска територия, защото Свищов реално е и първият освободен град. Местността е супер за деца, защото тичат и карат тротинетки на воля.

Изключително интересна и за нас, и за децата беше и внушителната съборна църква „Света Троица“, която е строена от Колю Фичето и има колони, които се въртят. Слагал ги е и на други места, но ние на разбрахме каква точно е инженерната причина (освен че са забавни). И тук родителските тела посрещнаха самоотвержено доволно количество въпроси.

За финал искам да кажа, че Свищов може и да не е особено популярна туристическа дестинация, но всъщност е супер готино място и си заслужава да се посети. За нас остана по-скоро като Градът на 100-те въпроса, но то с две деца на 5 и на 7 кой не е?!

Текстът на 14-годишната Габриела Хаджиева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – „Да оцелееш като родител“ 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова „Животът от нещата„, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Пристигам аз на плажа, тиха и спокойна е водата, рано е и хора не се мяркат. Лягам на брега и задрямала съм час-два. Събуждам се, крясъци долавят моите уши, лай на куче, рев на дете, джетове бръмчът по цялата водя, о, нали спокойно беше тук, това море?! Съгласие се с шума, няма как, не съм на плажа само аз. Към водата тръгнах, ала замък ми препречи пътя и непохватната аз, озовах се по лице във водата този час. Сестра ми почна да се смее, дали съм добре, въобще не ѝ дреме.

Излезнах от водата, бях обелила колената, пак на хавлията легнах и даже леко си подремнах. 

О, нещо мокро на кракът ми има, ставам и какво да видя – куче с козина, вързана на кукуригу, стопаните го бяха изпуснали, а то при мен се беше гушнало. Хубаво беше, игриво, погалих го аз и тук свършва моето приключение, написано за вас.

Текстът на Деница Гроздева е част от конкурса ни за летни разкази „Истории от лято 2022„. Споделете ни вашата лятна история и спечелете награди от Майко Мила и Неда Малчева.

Голямата награда ще получи един от вас и тя включва: книгата на Неда Малчева “Ще видиш ти, като родиш”, двете книги на Майко Мила – Да оцелееш като родител 1 и 2, пътеводителя “Стигнахме ли вече”, както и книгата на Красимира Хаджииванова Животът от нещата, плюс тапи за уши, безценно шишенце валерианови капки и чаша с дизайн от Неда Малчева. Ще раздадем и 10 поощрителни награди с някоя от емблематичните чаши на Неда.

Пишете ни на konkursmaikomila@gmail.com до 10 септември. Няма ограничение за обем и жанр. Вие сте!

Седя си на терасата, аха да си отворя една бира и я видях:
чайка се заплела в мрежата
Викам децата, омотах си ръцете с едни кърпи, ще я спасявам,
кво да я правя, как пък все на мен
Почвам да се боря, докато ме кълве, но накрая успях!
Свобода
Да, ама не
Само ходи и крилото ѝ на чорчик, явно няма да се отърве от грижите ми
С децата я заграждаме, мятам една хавлия на главата ѝ и я прибрах в на Мамбата чантата
Почва се чудене какво да я правим
Пиша на Зелени Балкани, БДЗП, Дивите животни и Енимъл Хелп Варна
Отговарят хората, ама няма как да помогнат
Почвам да сърчвам в Гугъл – бива ли ги чайките за домашни любимци
Краткият отговор е "не", дългият също е "не"
Познати обясняват, ма то като гълъб, за кво се занимаваш
Е да я бях оставила да пукяса и след това пълчищата зомби туристи да я направят на кайма
Решавам, че ще я водя на ветеринар да каже как е крилото
Звънкам предварително, тук една чайка - няма проблем, донесете я
Отиваме с чичо, вадим я, залепиха ѝ клюна и добра новина – крилото не е счупено
Боц по един антибиотик и обезболяващо
Утре пак ще я водим
Ама в чантата на котката ѝ е тясно и решавам да потърся кашон
Влизам в една железария и докато обяснявам тук нали една чайка
И продавачката вече беше скочила до тавана и се беше разкрещяла
Ако бях поискала и оборота и него щяха да ми дадат
Все пак взех само два кашона
Прибираме се и я слагам в новата квартира
Не е очарована
Не ще да яде и мьонга от Лидъла…
Котката, слава богу, не се е усетила, че иначе щеше да стане едноок пират
Идва другият ден и пак упражнението
Според доктора е по-добре! Ура
Този път вече ще я пускаме
Къде, къде… Нудисткият плаж на Несебър е наблизо
Нищо особено
Просто една жена ходи в най-голямата жега по плажа, помъкнала огромен кашон, заобиколена от пишки, цици и вагини - just another day in the neighborhood
Стигнахме до края и я пуснахме
Не се разрева за мен, не даде 5 лева, не благодари, не се обърна
Заподскача, изкъпа се в морето и надявам се заживя като един Джонатан Ливингстън
А аз дълго я гледах и след това с въздишка тръгнах към пишките, циците и вагините

Вчера беше матурата по български език на седмокласниците. Утре е тази по математика. А днес всички обсъждаме разказа, паднал се за преразказ - съществена част от изпита по български език след 7 клас. 

Разказът е на учителя по Технологии и предприемачество от Варна Красимир Бачков. Казва се “Талисманът”, но, доколкото разбрахме всички от самия Бачков, всъщност се казва “Обсидиан” и е изпита е публикуван с известни редакции. 

Ето какво написа той в профила си във Фейсбук вчера:

“ИМА БОГ!

Днес на матурите по БЕЛ се падна мой разказ. За разлика от писателите - храненици на Сорос, които са вечно в прожекторите и новините, и аз получих своето признание! Радвам се най-вече заради стотиците пренебрегвани български таланти, а те никак не са малко! Вярвам, че бавно, но сигурно всеки ще получи заслуженото от него!

Тук публикувам оригиналния разказ, с оригиналното заглавие, защото "Талисманът" по който преразказваха учениците е леко редактиран!”

Тук ще споделим някои мнения, които циркулират в общественото пространство от вчера до днес. Тези мнения разбира се не са единствените, но директно или индиректно съдържат важни въпроси към МОН. От отговорите зависи какво и как ще учат в училище децата ни. А от това - и бъдещето им.

Мария Брестничка, Национална мрежа за децата

Знаете ли, сигурна съм, че сте видели скандала как докато си говорим за това колко важно е образованието и как основната му цел е да научи децата да мислят, Министерство на образованието и науката пуска за преразказ на матурите на седмокласниците безкрайно плосък и обиден за хората с увреждания и техните семейства текст, авторът на който е обладан от Бог, антисоросоиден гняв и борба срещу кемтрейлс едновременно. 

Това, което обаче може да сте пропуснали е, че миналата седмица същото това Министерство не допуска провеждането на изследването на учениците на Световната здравна организация поради съдържанието в него "сензитивни въпроси”.

С други думи, ок е всички 13-годишни да мислят върху произведението на този последовател на вярата, че деца с увреждания се лекуват с концерти и талисмани (и, предполагам, защита от кемтрейлс), но не е ок да се събират ключови данни за здравето на децата и за важните за тях теми, въз основа на които да се вземат решения - включително и за децата с увреждания - които да направят нещо по въпроса за това, че нашите деца пропушват най-рано, имат сериозни проблеми с наднорменото тегло и се чувстват стресирани и сами. 

Аз предлагам Министерството вече да е на магията, божествените и несензитивните въпроси, за да отговаря по-точно на текущата политика, която провежда.

Емануил А. Видински, редактор “Литературен вестник”

Основният проблем с разказа, ако въобще можем да го наричаме така, даден на изпита на седмокласниците, е че МОН легитимира лошата литература като висока литература. Като образцова литература. След това какво да обясня например на някой автор, пратил ми такъв текст за Литературен вестник, защо няма шанс да се появи във вестника?

На какъв се правя аз, с други думи. Ами че този разказ е на нивото на избрания за изпита, ще каже той, а аз какво да отговоря? И виновен ли е този автор, че следва официално признати образци?

Не е нужно да се избират текстове на известни автори, нужно е само да са добри текстове. Такива, които показват талант, умение, култура. И не, това изобщо не е въпрос на вкус.

Но официализирането на нещо, толкова лишено от писателско умение, като добро писане, е патологично. 

И ако хората в МОН не знаят какво е това добър текст, да се допитат до хора, които знаят. Защото има достатъчно такива в България, посветили живота си на литературата. И на този фон изборът на това недоразумение, което седмокласниците попиват като образец, е тежка форма на провинциализъм на ниво държава. Провинциализъм не като география, а като мислене.

Мария Касимова-Моасе, писател

Трябва да се има предвид, че разказът за НВО вчера е от т.нар. банка с непознати произведения и не присъства в учебния материал по литература като специално изучавана творба. В този смисъл щях да се надявам дори децата да видят, а и да могат спокойно да напишат, че това е една слаба и бездарна творба, както и да я погледнеш. 

Децата обаче няма да кажат това. Първо, защото не биха посмели и второ, защото все още литература се преподава предимно като илюстративен материал за морално възпитание, не като вид изкуство. Това не е лошо, но като остане САМО това, подобни съчинения започват да имат претенции и да се бъркат с литература. 

Не всеки текст с фикция е литература. Този опит е антилитература с авторова претенция, заявена дори от самия писач, който няма съмнение за себе си, че е писател. При това се приема за репресиран писател, въпреки десетте си издадени книги! Лош вкус. Опасното е, че е лош вкус и от страна на онези, които са допуснали подобна клета творба да стане повод за мислене и оценяване. 

А тя дори и морално възпитание не упражнява, защото от нея разбираме, че да си продадеш въдиците, за да купиш гайда на детето си, е страшна жертва, да си в количка е наказание и животът ти е възможен само, ако станеш и тръгнеш и че един талисман може да вдигне за едно денонощие човек в такова състояние. При това мистиката в произведението не е изведена, че да си кажеш “а, това е художествена измислица, магически реализъм, сън, мечта…”. 

Не зная какви са учителските способности на автора, но след силните му политически изявления се притеснявам, че и те са подчинени на този тип патриотарско, ОФ мислене. Това не дава нито широк мироглед на децата, нито свобода на мисълта, нито възпитание в морал, а още по-малко пък - в литературен вкус. То дори не е дидактично произведение - то просто е слабо. 

А толкова хубави разкази има! И толкова хубави разкази писани от деца има! Ми от две издания на литературни конкурси за деца ще намерят десет пъти по-качествена литература за анализ.

Красимира Хаджииванова, основател на Майко Мила

Чудесата в тая държава не спират - таман се наканиш да напишеш статус за едно и то вече станало друго. Ето, вече не ми се пише за избледняващата холограма от Учиндол, защото има ново чудо за коментиране - разказът на матурата по БЕЛ след 7 клас. Паднал се е текст на автора Красимир Бачков. Търся автора в интернет, попадам на профила му във Фейсбук и виждам следния статус: 

"ИМА БОГ! Днес на изпита се падна мой текст. За разлика от писателите - храненици на Сорос... ", 

и така нататък, в тоя стил. 

Викам - ебаси, да не е някакъв фалшив профил на истинския автор, я да потърся още статуси надолу. Намерих ги, но няма да ги цитирам, можете и сами да ги видите - те не заслужават кой знае какво внимание. 

Да ви кажа обаче за разказа. На изпита текстът е наречен "Талисман", де факто се нарича "Обсидиан". 

В него става дума за момче, чиято майка работи в супермаркет, баща му работи нещо друго, а самото момче е в музикална паралелка с профил - разбира се - ГАЙДА.

Бащата много обича да ходи на риба в свободното си време, но когато момчето е в пети клас, той продава всичките си въдици (на съседа!), за да му купи... гайда. 

После в разказа се появява и болно момиче, което има нужда от лечение, но момчето ѝ подарява камъче, и момичето оздравява, защото камъчето е магично. 

Сега, не искам да кърша хатъра на просълзените, но, първо, тоя сюжет го имаме в българската литература, нарича се "По жицата" и с него мисля, че се изчерпва нуждата от кахърни разкази за сиромаси, каруци, болни момичета и бели лястовици на надеждата.

Второ, аман от селски пейзажи и сюжети. Поредното поколение, което не получи възможност да разсъждава върху актуален текст, написан на съвременен език - не, отново имаме ниви, цървули, гайди и тегоба и, разбира се, магично камъче, което "лекува". Само Жълтата маймуна от Царичина и самата Ванга не бяха оплетени в сюжета, но сигурно просто не е останало място за тях. 

Трето, аман от патриотично-вълшебни сугестии, които имат за цел да ни разкрият вековната мъдрост на българския народ, неговата душевност, вяра, добродетели, сиромашия и, не на последно място - енергийна лековитост на речните му камъни, пещери, гори и самодиви.

Кой в МОН е решил, че този разказ е ценен и си заслужава мисленето, четенето и  преразказа на национален изпит след 7-ми клас? Кога тези деца ще започнат да учат и да бъдат изпитвани по адекватен начин? Докога ще се учат текстове, с които нито едно дете не може да се отъждестви, да разбере, да усети и осмисли? 

Подобно на страшната простотия с пожарникаря на матурата след 4-ти клас и тук отново някой е сметнал децата за писарушки, за които не е важно посланието или смисъла, важно е да се напише ПОДРОБЕН ПРЕРАЗКАЗ на една псевдо творба, изпълнена с псевдо патриотични и заблуждаващи послания, излизащи от бялата гайда на надеждата. Както каза баща ми - не от тромпет или пиано, не дай си боже. 

И всъщност, излъгах ви, че статусите на този автор не заслужават внимание. Вече заслужават, защото хиляди деца са чели текста му за гайди и магични камъчета, и са го преразказвали, и след това някои от тях сигурно са отворили Фейсбук и са прочели мнението на автора и по други теми, по-важни от гайдите и въдиците.  Откровени идиотщини, писани на капслок - "фалшиви пандемии, кемтрейлс, лапите на СЗО, насилствено инжектиране с отрови, глад и терор". 

Това ли е критичното мислене, за което така силно възлагаме надежди да бъде поощрявано и насърчавано в българското училище? Това ли е? Гайди, камъчета и магии, кемтрейлс, отрови и пръскане от небето и после - защо ИТН е в парламента, защо се крадат милиони и милиарди, защо сме "най-бедния народ в Европа" и защо все някой идва да ни оправя. 

Еми щото докато народът е улисан в надежди, страх, лястовици и вълшебни кристали, докато свири на гайда, докато ходи увит в шевици и цървули и въобще - докато спи, някой, както пееше Нети, краде птици и много други неща покрай тях. 

И, ще ме прощавате, МОН, но в някакъв смисъл вие сте съучастник в това престъпление.

Важното е обаче, че г-н Бачков няма намерение да обръща внимание на лъжи и клевети. Каквото и да означава това.

Ето ни и нас, уважаеми родители, които сте оцелели под канонадата от ошав, сарми и печени фъстъци!

Това сме ние, вашите приятелки от Майко Мила!, които се опитват да да изпълзят тромаво изпод завивките, за да обявят края на конкурса „Коледата НЕпослушна“, организиран заедно с любимите ни приятели от Ozone.bg, и да ви покажат наградените разкази за родители, които напук на всички обети за послушание, са показали точно обратното. И за това заслужават награда!

Обединихме ги в един текст, защото някои от тях са достойни за жанра „Кратък разказ с неочакван край“, а също така сред тях има и такива, които не са обвързани тематично с Коледа, НО ПРОСТО СА МНОГО ЯКИ.

Пожелаваме на всички весели празници, страхотно посрещане на Новата година и... отпуснете му края малко! И вие сте хора, така че – бъдете непослушни! Наздраве!

***********************

Десислава Енчева абсолютно единодушно печели голямата награда, защото и двете - и Красимира, и Елисавета, са преживели АБСОЛЮТНО СЪЩОТО, което е преживяло нейното дете, и някакси сме съпричастни към случката. Десислава, получавате плейстейшън като награда за най-непослушен родител и ви заклеваме да дадете и на детето да поиграе (малко)!

Тази история е кратка, но за сметка на това достойна за кОнкурса по родителско безумие и малоумие, и до ден-днешен, при спомена за случката, с мъжа ми се хващаме за косите кой е бил по-виновен – той или аз…

Действието се развива през един прекрасен зимен ден (пък може и на Коледа да е било) на Алеко – завели сме нищо неподозиращото 3-годишно да го пързаляме с шейна.

Всичко е прекрасно – белият сняг, чистият въздух, слънчице грее дружелюбно, ние двамцата сме си взели по някакви напитъци и безгрижно се шматкаме насам-натам.

Пързаляме и детето, ама без наклон не е интересно – дърпаш таа ми ти шейна из снега като изоглавен… Решавам аз да позасиля малко по едно... пó така... нанадолнище, че и то адреналин да усети. Мъжът ми измърморва някакво предупреждение, че тая работа не е много сигурна и че май повечко ще се залети шейната, ама аз – не, ти нали си там, долу, ще внимаваш, ако се засили прекалено, ще я спреш, кво толкова – мъж си!

Речено-сторено. Аз горе – засилвам, той – чака долу. В едната ръка държи чаша кафе, в другата - фотоапарат.

Шейната, естествено се засилва повече от предвиденото (от мен) и вече лети със страшна сила към него. А той, вместо самоотвержено да се метне пред нея, да хвърли на една страна фотоапарат, на друга – кафе, на трета – сабя на две строшена… СЕ ОТМЕСТИ!!!

Явно чувството за самосъхранение, възскъпичката фотографска техника и - не на последно място - недопитото кафенце (всичко това, нали, си е основателно оправдание да не спасиш детето си от сигурна катастрофа), взеха превес и той ПРОСТО СЕ ОТМЕСТИ, вследствие на което шейната, барабар с детето, се забиха челно (буквално челно – с челото на горкото дете) в някаква будка на края на пистичката.

Единственото спасение за главата ѝ беше дебелата зимна шапка с удебелена част на челото. Слава богу, размина се само с рев и леко натъртване… е, и брутален семеен скандал и 8-годишни спорове кой е по-по най… идиот!

*************************

Следва разказът на Поля Йорданова, която миналата година наистина е била МНОГО непослушна и по тая причина Дядо Коледа сега ще ѝ донесе чуден подарък - кашон с книги. За да има стимул да си седи вкъщи и да си чете кротко, вместо да кръстосва безпаметно из клубовете!

Това е една малка, много срамна, но реална история на едни иначе послушни родители.

Всичко се случи миналата година, горе- долу по същото време, а именно – по Коледа. И аз, и любимият имахме нужда от заслужена почивка - стига цяла година бъхтане!

Разбира се, в тези трудни моменти, изпълнени с тежки коледни партита, на помощ се притекоха бабите, а ние интелигентно и със сълзи на очи ги изпратихме обратно към провинцията, барабар с внучето.

„Ех, че мъка бе... ами сега какво ще правим?“, завайкахме се ние, неопитните в свободата родители. Да полегнем? Пък да гледаме някой филм? Абе, с две думи - тегавина...

След няколко дни разгулно ядене на пици, пиене на к'вото има и маникюр, дойде моментът за коледното ми парти.

С две думи - така се налюлях, че последното нещо, което помня, е чалга дискотека, нацепен хитов изпълнител, който хулех, за това че се опитва да пее на английски, и нечленоразделно мъцане на таксиметровия шофиор къде да ме остави.

За татковия купон даже не желая да си спомням!!! Това, което знам, е, че го играх медицинска сестра цяла нощ, и то, за жалост, без капка еротичен акцент. Важното е, че оцеляхме и.........добре, че детето не беше вкъщи!

***************************

Ани Михайлова ни спечели безапелационно с разказа си и, въпреки че всичко се е разиграло в сезон, различен от коледния, печели подарък, защото показва страхотно какво е да си НЕПОСЛУШЕН РОДИТЕЛ и да се измъкваш от неудобни ситуации на гърба на децата (не буквално)! Браво, Ани, браво Михайлова! Печелиш кашон с книги!

По принцип с мъжа ми сме спокойни и отговорни родители. Гледаме първо децата да са добре, а нашето удобство отива на заден план. Това, посвоему, води до тихо отмъщение, без да е търсен подобен ефект.

Колко шоколада сме изяли тайно и скришно, докато децата блажено и кротко спят, колко пъти сме си ходили сами на кино да гледаме анимации (защото сме фенове), без знанието на нищо неподозиращите ни наследници - сигурно не е новаторство в родителските злодеяния. И други са го правили.

Една случка обаче силно се отличава и досега се срамувам от нея. В един летен ден през уикенда, преди две години, когато голямото дете прекарваше заслужена ваканция при баба и дядо, а малкото спеше болно вкъщи, скучаещата майка вместо да почисти килера, реши, че трябва леко да поокастри котката, с цел превенция на вечно разнасящата се козина из целия дом.

И то, забележете, с машинката за подстригване на брада на бащата в семейството.

Твърде лоша идея, признавам, но към този момент не мислех така. След като нещата не се получиха така, както ми се искаше, и с оглед на незадоволителния ефект, се наложи да заведем котарака в близката ветеринарна клиника, където да довършат започнатото от скучаещата майка.

Но как да отидеш в клиниката и да обясниш случилото се, като хем да не изглеждаш глупаво, хем нещата да се случат както трябва и котката да бъде във вид на персийски принц, а не на бездомник след битка с глутница съблезъби тигри?

Ето тук клетият баща беше натирен да оправя бакиите на загрижената майка. Та отива той в клиниката, където ни познават, представя нащърбената козина на котарака ни и дежурният лекар със съчувствен поглед пита:

”Децата ли?”

Той, намерил спасение от епохалното излагане, кимнал потвърждаващо, свел поглед и отговорил:

”Децата. За момент отместиш поглед и подстригали котката!!”.

Знам, че за мен има запазено място в ада, но ако някой трябва да бъде отговорен за случилото се, то това са децата.

И до ден-днешен, влизайки в същата тази клиника, двете ни ангелчета са гледани с подозрение. Заклевам се обаче, че ни нито една моя котка или дете не са пострадали в моя дом!

**************************

На разказа на Галина Николова, признаваме си, много се смяхме. Няма какво друго да кажем, а просто директно ѝ връчваме подарък - кашон с книги!

Най-напред, в свое оправдание, искам да кажа, че наистина опитвам да съм добър родител. Когато една приятелка роди за пръв път, ужасéна ми се обади да попита как се справям с чистене, готвене, мъж, дете и бебе, отговорих, че просто не се справям, но въпреки това някак, о, чудо, оцеляваме.

Спокойно, викам, както и да се справяш, важното е да оцелеете. Мисля, че хората се решават на второ, само защото от недоспиване за изтрили файловете как точно се гледа бебе. Сред затритите файлове обаче понякога успявам да сглобя истории, на които после много се забавляваме. Ето една от тях.

Идва ми на гости във Варна моя много любима приятелка /Лорчето/, която живее в Кипър понастоящем и силно ми липсва. Този път обаче, в пристъп на мазохизъм, реши да дойде с двете деца. Та, извели сме целия наличен състав – трима големи, поизгледани, и моят, малкият, на 2 г., който използва всеки повод да драсне в произволна посока с усещане за пълна свобода.

Аз се наслаждвам на разговора с нормален възрастен, когато внезапно регистрирам липса в стадото. Малкият просто го няма. Вървим край околовръстно шосе, от което ни дели само верига зелени храсти. Погледът ми се замъгли от ужас, когато изведнъж го видяхме – тръгнал да слиза от алеята, заклещен в живия плет, върти очи и не издава ни звук, ни стон.

Кипърците замучаха от възторг. Лора ме задърпа да го оставя да сме видели какво ще направи, ама аз много не се навих.

Аз, вика, искам да съм кръстница на това невероятно дете!!

ОК, казах, за вкъщи ли да ти го опаковам или ще си го вземеш така?

Посъбрахме добитъка и решихме че ще е голяма забава да ги заведем на зоопарк. Речено – сторено, само дето зоопаркът тъкмо затваряше. Понеже вътре имаше още хора, пуснаха ни за половин час. Големите тръгнаха да пообиколят, а ние се отпуснахме на една пейка до входа да побъбрим.

Малкият увисна на решетките на оградата, досущ като уловена животинка. Реших, че е ориентиран в правилната посока, т.е. - през решетките няма накъде, заприказвах се и замечтах за бира на плажа. Когато лъвът ревна здраво, направо за сафари замечетах.

Големите се зададоха тичешком (при нас всичко се случва на забързан каданс) и един през друг заобясняваха как ако ревеш срещу лъва и той започва да реве. Точно обсъждахме, че сигурно е разгонен, а то на война била работата! Ревнаха тримата да покажат (неслучайно моят, голямият, се хвали, че е спечелил състезание за най-силно викане между всички класове), ревна и лъвът, който беше в другия край на зоопарка, и решихме, че е крайно време да се омитаме преди да са ни зашили някоя глоба или по-лошо (винаги има по-лошо, питайте майка си).

Оказа се обаче, че входната врата е заключена и няма кой да ни отвори.

В този момент (вече на забавен каданс) забелязвам как малкият, с риск да се заклещи, някак успява да преодолее решетките – най-трудно прекара памперса – и драсва нагоре по вече опустялата алея на Морската градина.

Веднага заех мястото му на решетката и загледах как се отдалечава. Представете си само – майката заключена в зоопарка, а сополанкото върти памперс на хоризонта с усещане за пълна недосегаемост и свобода...

В този момент дойде спасението – по пустата алея като фея се зададе една близка прятелка, която немедленно изпратих да гони избягалото животинче.

Пристигна и потресеният пазач на зоопарка, защото големите също не си бяха губили времето – подгонили пеликаните и патиците, които свободно се разхождат по средата на зоопарка...

Здравейте, скъпи приятели. Отдавна не сме ви предизвиквали да ни пишете по някоя конкретна тема от безкрайно интересния живот на майките и днес ще поправим този пропуск. Веднага обявяваме, че смятаме да ви провокираме на една вълшебна тематика, а именно – коя е най-непотребната и досадна играчка, с която сте се сблъсквали в живота си!

Да, добре ни прочетохте – досадна, непотребна и адово влудяваща играчка.

Тоест, не ни разказвайте за любимото си мече, което тайно сте гушкали до 37-годишна възраст и отдавна е с едно око и едно ухо. Не ни разказвайте и за любимото си Барби, а ни разкажете за онази играчка, която сте получили за себе си или за детето си, която само като я погледнете, се чудите кой, за Бога, КОЙ би могъл да стигне до идеята за подобно нелепо, нефункционално и абсолютно непотребно нещо!

А в последните два дни на май и на 1 юни – Денят на детето, трите най-интересни, каращи ни да се заливаме от смях текстове, ще бъдат публикувани в Майко Мила! и ще получат супер яки, потребни и интересни играчки от нас от приятелите ни от Ozone.bg! Три фантастични комплекта, съдържащи конструктор "Лего", кукла и семейна игра ще отидат при три семейства, които споделят разочарованието и яда си с нас!

Аз, Елисавета, както вече съм отбелязвала в един текст от книгата ни "Да оцелееш като родител", бях онова странно, психотично, вероятно

ЕДИНСТВЕНО дете на планетата, което не обича играчки

(и шоколад, но това е друга тема).

Разбира се, трябва да вземем предвид факта, че прекарах детството си в един период, в който играчките бяха особено грозни, непривлекателни и решени в убити, мръсно сини, мръсно жълти и мръсно кафяви цветове (винаги съм се чудила как е възможно някой да успее да направи мръсно кафяв цвят, но ето, аз съм виждала такова нещо).

Уви, децата ми не са така - те са си съвсем нормални, благодаря ти, Господи, и естествено си искат съответния справедлив дял играчки, които да чупят, губят и главно НЕ ДАВАТ НА ДРУГИТЕ ДЕЦА.

Та, след 13 години практика, мога да кажа кои играчки се оказаха най-безполезни поне според моя скромен, личен опит, а вие ме допълнете, поправете или каквото решите да направите:

1. Огромното количество плюшени играчки - трябва да знаете, че плюшените играчки не са за моите деца. Те са за клети тинейджърки, които не могат да прегръщат Джъстин Бийбър или Петър от 7б клас, затова се обграждат с милиони мечки със сърца. На 2-годишното или 5-годишното дете не му пука за осемнайсетте пухкави слона, които сте му купили. Вероятно просто ще си избере някоя едноока парцалива котка и ще ходи навсякъде с нея. Останалите просто са нежелани. У нас даже има един тигър, който синът ми (2 г.) толкова мрази, че като се разболее, има изискване тигърът да излезе от стаята. Очевидно вярва, че тигърът нощем, тайно от другите, го трови и души с тигърския си, плюшен вид.

2. Ръчноизработени кукли за хиляди левове - напоследък се нароиха десетки и даже стотици художници, които правят прекрасни, ръчно изработени кукли, повечето пъти - уникати, които, естествено, струват доста пари. На нас те ни се нравят, защото ние имаме концепция за изящество, екология, изкуство, естетика и частен бизнес.

Бебетата, от своя страна, имат концепция за "неяко" и "яко".

Ще различите кое е "яко" от това кое е "неяко", че с "якото" бебето се занимава, блъска го, влачи го след себе си, крещи му и му научава името преди вашето.

"Неяко" е онова нещо, което слагате в ръцете му и казвате "ПОГЛЕДНИ ТАЗИ СТРАХОТНА КУКЛА ЗА 76 ЛЕВА, ВИЖ КАКВИ ТОЧИЦИ ИМА НА РОКЛИЧКАТА, КОЛКО Е ВИНТИДЖ", а то ви поглежда, усмихва ви се, защото сте му майка и сте доста сладка, отпуска лениво крайници, куклата изпада и то отива да удря с лъжица по масата.

Купувайте тези кукли, но ги подарявайте с едно наум. Ако пък имате дете, което залита по скъпи кукли, ПОЗДРАВЯВАМЕ ВИ, ВИЕ СТЕ ОТГЛЕДАЛИ АРТИСТ.

3. Бебето Аморе. Вече за втори път пиша за бебето Аморе. То е лична семейна травма. Това Изчадие от ада - Аморе, беше в рекламните блокове на всички детски канали 6 месеца преди Коледа, когато голямата ми дъщеря беше на 5 и ние с мъжа ми от октомври слушахме денонощно за бебето Аморе. "ИСКАМ БЕБЕ АМОРЕ" беше култовата фраза, с която дъщеря ми си отваряше очите сутрин и ги склопяваше вечер. Това бебе беше специално, защото можеше да ... ходи по малка нужда. Представете си вие това чудо. Пълниш бебето аморе с вода и то се "изхожда" в памперс (имаше и памперси към проклетото бебе).

Какъв избор имахме?

Какъв шанс пред един пикаещ демон, който денонощно изскача от телевизията, облян от мека, розова светлина?

Дядо Коледа донесе Аморето.
Всичко това резултира в една феерия от локви, които пикаещото бебе оставяше след себе си из цялата къща, защото дъщеря ми не си дваше зор да му слага памперси (не че не я разбирам). Всеки пък, когато кракът ми ненадейно правеше звучно 'джвак" , аз знаех - бебето Аморе си беше олабило мехура.

Един ден се прибрах вкъщи, мисля беше осми януари, и установих, че дъщеря ми е обезглавила бебето. Искала да види какво има вътре. Разплаках се от щастие, но тайно, след което взех частите на бебето и казах с назидателен тон "СЛЕД КАТО НЕ ЦЕНИШ ИГРАЧКИТЕ СИ, НЯМА ДА ИГРАЕШ ПОВЕЧЕ С БЕБЕТО АМОРЕ!" и го прибрах. Дъщеря ми потъгува 14 минути и си замина по нейните си дела.

Та, тази играчка беше незабравима по своята глупост, висока цена и вреди, които нанесе на мен и семейството ми.

Сега чакаме вас да ни споделите за вашата катастрофална история с играчки и ще получите от Ozone.bg нещо, което няма да оставя локви, да издава ужасяващо пронизителни звуци и въобще - да дразни централната и периферната ви нервна система.

Чакаме текстовете ви нетърпеливо на имейл maikomilabg@gmail.com!

А тези, които са пострадали от Бебе Аморе, ще получат изричен личен подарък от Елисавета!