Когато родителите са разделени, може да се появи съмнение дали да кажат на децата си за започването на нова връзка. Кога да го направим и по какъв начин, пише в статия за El País журналистката Маите Аметя. Има хора, които крият новите си връзки с месеци, дори с години. Срещат се с някого, но когато са с децата си, се държат така, сякаш този човек не съществува.
Други представят новия си партньор като „приятел“ или „приятелка“, без да дават повече обяснения. Някои избират да разкрият истината възможно най-рано, дори и връзката да се окаже мимолетна. А има и такива, които отричат, дори когато децата им вече са започнали да подозират.
Според Лара Ферейро, психоложка с опит в терапията за двойки, преди да се сподели с децата за съществуването на нов партньор, най-важното е да се прецени емоционалното им състояние:
„Детето трябва да се чувства добре със себе си, с приятелите си, с успеха в училище… Също така е от съществено значение да е успяло да преживее раздялата на родителите си или предишните им връзки, ако е имало такива.“
От клиничния ѝ опит става ясно, че лошо управляваните преходи могат да доведат до объркване, тревожност или нарушения на съня.
Психологът Рафа Гереро предлага различна гледна точка и насочва вниманието към възрастните:
„Децата са готови да приемат всякакъв вид информация, стига ние да сме подготвени да ги подкрепим. Не става въпрос дали те могат, а дали ние, родителите, сме емоционално на разположение.“
Ферейро съветва новината да се сподели навреме и поотделно с всяко дете.
„Наричам го шведския метод: да седнеш насаме с всяко дете и да му обясниш с език, подходящ за възрастта му, че имаш нов партньор. Да му кажеш, че въпросният човек ти е много скъп, но че това не променя любовта ти към него.“
Най-важното, според психоложката, е да се слуша: „Не е достатъчно просто да съобщиш новината. Трябва да дадеш пространство на детето да изрази как се чувства.“
Гереро подчертава, че няма един-единствен „идеален момент“, а множество фактори, които трябва да се вземат предвид. Родителите следва внимателно да изберат кога и как да споделят. „Ако едва започвам да опознавам някого, не мога да кажа, че ми е партньор или бъдещ съпруг/съпруга. Защото сам още не знам. И точно това трябва да се каже – истината“, обяснява той.
Според психолога разговорът трябва да се проведе, когато връзката вече е стабилна, но без излишен драматизъм или с тържествени речи. Съветът му е ясен: „Трябва да се говори с обич, с уважение, без лъжи. И като се вземе предвид личността на детето – неговата чувствителност и страховете му“.
Специалистът напомня, че не всички деца реагират еднакво: „Има по-възприемчиви, по-чувствителни деца, които още пазят магическата представа, че родителите им ще се съберат. И това трябва да се вземе предвид“. Затова той съветва разговорът да се обмисли предварително: какво да се каже, какво да се избегне и да се предвидят въпросите, които може да възникнат.
„Понякога децат питат: „Ще се ожениш ли за Пепи?“ И най-честният отговор е: „Миличък, не знам“. Защото в действителност ние, възрастните, често не знаем.“
Ферейро предупреждава, че прибързването може да има сериозни последствия – от безсъние, избухливост или болки в стомаха до повторение на токсични връзки в бъдеще. „Когато разберат, че любовта между възрастните е нестабилна, импулсивна и несигурна, децата могат да започнат да повтарят този модел“, отбелязва тя.
Също така предупреждава за липсата на емпатия: „Много възрастни са толкова развълнувани, че не слушат децата си. Казват новината непринудено и очакват децата веднага да я приемат. Но емоционалната логика на детето е съвсем различна.“
Гереро посочва често срещани грешки при започване на нова връзка: да се крие, да се представя без предварителен разговор с децата и да се съобщава новината в присъствието на новия партньор. „Това причинява най-голяма вреда“, смята той. „Този разговор трябва да го проведе бащата или майката насаме. Не заедно с приятеля или приятелката.“
Криенето на връзката от страх понякога може да бъде дори по-лошо: „Прави се, за да се избегнат конфликти, но детето чувства, че не му се вярва и че го подценяваме.“ Понякога отхвърлянето на новия партньор е несъзнателен израз на лоялност към другия родител. „Не е достатъчно просто да съобщиш новината – трябва да бъдеш там, да разговаряш и да го направиш спокойно“, обобщава психологът.
Още не сме свършили, скрол надолу
Според Ферейро една от големите грешки е да се говори за връзката, преди тя да е стабилна. „Докато не става въпрос за сериозна връзка, не трябва да се казва нищо.“ Психоложката отбелязва и по-големи грешки: да се сравнява новият партньор с другия родител, да се претоварва детето с излишна информация или да се излага на неудобни ситуации. „Да видиш новия партньор/ка на майка си или баща си гол/а вкъщи, не се забравя. Оставя следа. Детето не може да понесе толкова емоционален хаос“, казва тя.
Реакцията на децата към нов партньор варира в зависимост от възрастта, обяснява Ферейро. Между 3 и 8 години обикновено възприемат информацията на по-емоционално и символично ниво: появяват се изблици на гняв, ревност, регресии (като смучене на пръст или напикаване) и страх от изоставяне.
„Децата в предпубертетна възраст и тийнейджърите, от 10 до 17 години, обикновено изразяват чувствата си по-рационално“, уточнява тя. „Въпреки че може да се чувстват предадени или че личното им пространство е нарушено, след първоначална реакция на гняв, им е по-лесно да преработят новината“, добавя тя.
Страхът от загуба на обичта на бащата или майката е общ за всички възрасти, но се проявява по различен начин. Затова Ферейро препоръчва изказът да се адаптира според етапа на развитие на детето. Тя дава и ясна препоръка:
„Първо трябва да се преживее разводът. След това вече може да се говори за нов партньор.“
Ако детето не е успяло да обработи раздялата, всяко преждевременно съобщение може да се обърне срещу родителите. „Това е ефектът на бумеранга: новият партньор се превръща в натрапник, който разбива и малкото, останало непокътнато.“
„Да се разчупи представата за семейство, която човек е познавал, дори то вече да се е разпаднало, е много трудно. Включително за възрастните“, казва Гереро.
„Затова, когато детето казва, че не желае друг в семейството си, не е въпрос на каприз. То защитава онова единствено нещо, което чувства като свое.“
Експертът цитира британската психиатърка и психотерапевтка Лиз Милър, която често говори за петата Божа заповед („Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята...“) като дълбок емоционален отпечатък, който не изчезва с възрастта.
„Това е характерно не само при децата, но и при тийнейджърите, и при възрастните. Склонни сме да защитаваме, оправдаваме и извиняваме родителите си, дори когато сме наясно с техните грешки. По някакъв начин продължаваме да изпълняваме онова, което са ни казвали или което са правели“, казва Гереро.
Източник: El País
„Не ги съдя заради парите, а с възпитателна цел. Защото направиха грешката да си помислят, че имат пълен контрол над финансовата ми свобода. Да решават кога слагам храна на масата и дали ще стигна до морето. Дали ще си облека детето навреме, или не. Поведението ми е огледало на тяхното – от коректен и съвестен бачкатор ставам евтина мутра, която няма какво да губи и това я прави опасна.“ Този съдържателен монолог в телефонен разговор с приятел юрист пренареди картинката на социалния климат у дома в края на юни.
Попита „Какво се случва?“ три седмици по-рано, когато осъмнахме с 20 евро в джоба, празен хладилник и два билета за метро в Париж. В деня за заплата банковата ми сметка беше куха като хралупа. Трябваше да гася пожари на няколко кредитни фронта и изпаднах в ситуация, в която заседнахме като гаврошовци на тротоара пред една буланжерия до Нотр Дам, за да изчакаме спасителен превод от приятел.
По-веселата част бе, че когато си в падеж на задължение, за разстоянието от витрината до касата рискуваш банката да си дръпне вноската и да нямаш с какво да си платиш дори кроасана. За щастие ни се размина и се прибрахме в София благополучно.
От планове за отразяване на глобални фестивали в Европа и ключови партньорства с българи в Холивуд рязко получих покана да акостирам на трудовата борса. От днес за днес. Без предизвестие. И след няколко разговора, в които стана ясно, че плащам за неадекватните мениджърски решения на човек, който вместо фризьорски салон е решил да си направи медия, преминах директно към съд.
Вече не бях объркана от забавеното плащане като в Париж, когато след грозен имейл от въпросната фирма ми пуснаха колосалните 500 лв. от заплатата, „за да успокоя системата“. Вече бях гневна и в открита война, защото изгубих основния си източник на доходи в разгара на лятото. Без да получа насреща адекватна комуникация на чисто човешко ниво и картбланш от каквото и да било време, за да се огледам и да пренасоча живота си в друга посока.
„Офис“, който беше капариран, но не и изплатен. Тогава дъщеря ми чу разговора с юриста. Същият ден ме беше питала можем ли да се върнем в Париж след няколко седмици за концерт на любимата ѝ група. В последните години положих доста усилия да живеем интересно и да пътуваме заедно. Бачках здраво по 12–14 часа на ден, жонглирах успешно с минимум по три проекта, и да планирам концертен календар, който всеки месец ме праща в различна точка на Европа, за мен беше обичайно. За нея също.
„Мами, още си чакам заплатата. Бавят я повече от месец. Заради неприятния начин, по който се разделиха с мен, ще ги съдя. Защото това, че съм добър човек, не значи, че съм тъпо парче и всеки може да ми се качва на главата, или да прави с парите ми каквото си иска. Човек трябва да си търси правата, особено ако е бил дебилно коректен като мен“, казах ѝ аз.
„Докато не разбера кога ще си получа парите не мога да планирам Париж за втори път това лято. Имаме за плащане сметки и каравана, ако искаме да сме на морето през август. Трябва и да ядем нещо междувременно. Знаеш, че не се занимавах само с този сайт, така че ще се справим, идват някакви пари от други места. Но докато търся работа, пътуванията в чужбина стават екстраваганца. Знаеш, че съм победител. Като намеря моето нещо ще полетим пак накъдето си искаме.“
До толкова, че на Comic Con като я снимаха на опашка пред някакъв аниме щанд, безцеремонно изстреля: „Никой не ме е питал дали давам да ме снимат! Ако качат нещо в Instagram на фестивала, ще ги съдя!“. Освен това изтегли джакпота – отиде в Париж с баща си, а къмпингарското си лято сподели с мен, както си бяхме обещали.
Смятам, че честността, опакована в подходящите думи за възрастта на детето, се отплаща. Тушира излишни тревоги и не го вкарва във филми. Показва му, че ситуацията е нормална, обратима и нищо лошо не е окончателно. И каквато и да е развръзката на проблема, тя няма да спре нито потока на джобните ѝ, нито ще разклати всекидневието ѝ по брутален начин. Като човекът оркестър в живота си съм научила също, че да показвам уязвимост пред детето и да казвам „Не знам“, когато наистина нямам отговор на наболял въпрос, също работи за спокойствието и добрия климат вкъщи.
Какво още можем да направим по въпроса, когато сме безработни и трябва да информираме децата за промяната по сравнително безболезнен начин?
Ако родителят съзнателно е избрал да забави споделянето на новината за внезапната загуба на работата си, децата ще надушат, че нещо не е наред. Достатъчно е да засекат дребна, но системна промяна в настроението ви или да промените плавно рутината им. Например, да намалите извънкласните им занимания, за да спестите, или да се измъкнете с хитър предтекст от рожден ден на тяхно приятелче, който иначе никога не бихте пропуснали.
Отделете време, за да поговорите с тях и да им обясните ситуацията. Изключително важно е да го направите в момент, в който вече рационализирате обстоятелствата и сте успели да овладеете гнева и разочарованието си от случката. Като с всяка загуба в живота, раздялата с основния ви източник на доходи също има нужда от гратисен период – за да скърбите, за да анализирате процесите, довели до тук. Това, което се иска от вас, е да поднесете новината спокойно и без излишен патос, защото загубите са неизбежна част от пътя ни и от нас зависи дали ще ги приемем като катастрофа, или като трамплин.
Преди да обсъдите промяната в трудовия си статус с децата, бъдете наясно каква е целта ви и какво ви предстои. В зависимост от предпочитанията ви, вида на раздяла с работодателя и възрастта на децата, начините за справяне с безработицата в семейството ще варират.
За родителите на малки деца, например, това би могло да значи, че ще прекарват повече време у дома. Бихте могли да започнете разговора така: „Ще остана вкъщи за известно време, защото търся нова работа. Ще си намеря нова и ще се постарая да направя всичко възможно, за да се чувствате добре и осигурени.“
Ако отглеждате тийнейджъри, обяснете им защо обикаляте къщата като буреносен облак и кое провокира нивата ви на стрес да ударят тавана на лятното кино. Бихте могли да започнете така: „Ще се огледам за ново място, в което да работя и да се чувствам добре, докато изкарвам пари. Сигурно виждаш, че съм леко изнервен и разочарован от тази промяна, но това няма нищо общо с теб. Ще се постарая нещата у дома да останат, доколкото е възможно, същите.
Загубата на работа обикновено е съкрушителна и върви в комплект с чувство за срам и унижение, независимо дали сте били част от поголовно уволнение, или закриване на компанията. Правилната артикулация на емоциите ви ще помогне на децата да асимилират промяната. Ако не им кажете „Притеснено ми е“, тогава те могат да се почувстват зле заради тревожността, която изпитват, докато са свидетел на поведението ви.
Още не сме свършили, скрол надолу
Провалът е част от живота на всеки, но родителите обикновено се стараят да изплетат предпазна мрежа около детето и да го имунизират от разочарованието. Ако минавате през турбулентен и стресиращ период, използвайте го, за да покажете на децата си как изглеждате „повалени“ и какви усилия полагате, за да се „изправите“.
Кажете нещо от типа на „Нали познаваш усещането, когато адски силно се стараеш да постигнеш нещо, а то не се получава? По този начин се чувствам аз сега. Разочарован съм. Яд ме е. Трудно е. Но ако не ми е трудно, значи не вървя напред с достатъчна скорост. След тази издънка с работата ще имам радар за хора с проблемен профил, както и за ненадеждни фирми. Проблемът не определя същността ми. Начинът, по който решавам проблема, ме определя.“
Повечето хора се страхуват да говорят за смъртта. Особено със собствените си деца. Но всъщност децата осъзнават смъртта много преди да разберем. Те я виждат по телевизията, виждат мъртви птици и насекоми на улицата, чуват за нея в приказките. Смъртта е неизбежен факт от живота ни и ако искаме да помогнем на децата, трябва да им помогнем да разберат, че е добре да говорим за нея. И макар че подобни разговори няма да разрешат всички проблеми, да не се говори означава още повече да се ограничи способността да им помогнеш, ако се наложи.
Има няколко ситуации, в които сами да решите да говорите с детето си по темата. Първата е интересът на детето към тази тема. Той обикновено се проявява с директни въпроси, които предизвикват значително объркване: „Кога трябва да умреш?“, „На колко години умират хората?“ и т.н. В по-голяма степен децата са склонни да говорят не толкова за чувства, колкото за конкретни обстоятелства и могат да питат всичко. Например как изглежда ковчегът отвътре, какво чувства мъртвец при допир, страшно ли е да лежиш под земята и т.н. Такава директност често обърква възрастните.
Ако детето забележи, че родителят се чувства неудобно, тогава ще спре да пита. Всяко забавяне обаче е нежелателно, тъй като темата, която засяга детето, вероятно е източник на психически стрес. Следователно си струва да се подготвите за разговора, да преодолеете объркването и да отговорите на всеки, дори и най-странният, въпрос със спокоен глас. Не превръщайте смъртта в тема табу.
Втората ситуация, в ще се наложи да говорите с дете по темата, е смъртта на любим, близък човек или роднина. Детето не е напълно наясно какво се е случило. То обаче има много добре развита емоционална чувствителност, лесно улавя чувствата, жестовете на другите. Недомлъвките, мистерията около нечия смърт предизвикват още повече тревога. Детето чувства, че нещо се крие от него и престава да се доверява на възрастните. В резултат на мълчанието вместо да защитим децата си, можем да създадем причини за тяхната по-голяма тревога. От друга страна е неразумно да заринете децата с информация, която те не могат да разберат или не искат да знаят. Постигането на този баланс не е лесно.
Съобразете се с желанието на децата да говорят, когато са готови за това. Бъдете откровени. По този нчин улеснявате опитите на децата да обсъждат своите притеснения. Изслушайте и приемете детските страхове. Когато наистина сте разстроени от нечия смърт, дайте честни обяснения. Отговаряйте на въпроси на прост език, подходящ за възрастта на децата.
Възрастните знаят, че смъртта е свързана с голяма мъка, неотменима загуба на починалия и искат да защитят детето от страданията, които познават. Родителите обаче трябва да имат предвид, че представите на децата за смъртта са съвсем различни. Децата все още нямат достатъчно емоционално преживяване. Когато децата питат за смъртта, те по-скоро искат информация, за да разберат какво означава краят на живота.
Известно е, че децата преминават през поредица от етапи на разбиране на смъртта. Ето как те се определят от възрастта им.
Ако решите да говорите с детето си, важно е да осъзнаете, че има неща, които детето все още не е в състояние да разбере. А има и други, които не трябва да знае, тъй като е дете. Помолете го да ви разкаже малко по-подробно какво има предвид, какво го интересува, защо иска да знае. Помислете и кои са правилните думи, които да изберете в разговора.
Можете да скриете смъртта на домашния любимец и да го излъжете, но защо? Децата се нуждаят от обяснение на случилото се и отговори на техните въпроси. Отговорите трябва да са прости, честни и на език, който детето да разбира. Когато отговаряте честно на детските въпроси, не се страхувайте да произнесете думата „умрял“. „Кученцето е умряло“, „Рибката умря“ и т.н.
Покажете му къде сте погребали домашния любимец. Сложете цветя или клонки върху гроба. По този начин детето научава, че погребението е прощален ритуал, който помага на хората да изградят границата между живота и смъртта, дава им сила да продължат да живеят.
Говорете директно, без метафори. Също така не е необходимо да казвате на детето, че любимецът му „е заспал завинаги“ или „е отишъл на дълго пътешествие в друг свят“. Дори ученици разбират много метафори буквално и след такива думи детето може да откаже да заспи или да пътува.
Възрастните трябва да настроят детето към факта, че смъртта е естествена част от живота. Но спестете на децата ненужни драматични и страшни подробности. Не разказвайте как някой го е сгазила кола.
Ако човекът е починал от инцидент, обяснете, че тялото е било ранено и е спряло да работи. Но обяснете, че в повечето случаи хората, които са ранени, могат да се възстановят. И да живеят дълго след това.
Ако смъртта е дошла от болест, можем да кажем, че болестта е била много силна, тялото вече не е могло да устои. Обяснете, че не всяка болест е такава. Уверете се, че детето ви е разбрало, че много рядко заболяването води до смърт. Детето трябва да знае, че няма нужда да се страхува, ако мама/татко/баба/дядо е болна/ен.
Всеки родител е чувал този въпрос. Когато отговаряте, вземете предвид психологическите характеристики на детето. Ако то е уязвимо и чувствително, не бива да казвате пряко „да“. Дайте ясно да се разбере, че повечето хора по света живеят много, много дълго време. Ако в думите на детето има надежда и то започне да пита: „Наистина ли аз няма да умра и ти също?!“, предвид възрастта и уязвимостта на детето, е допустимо да се отговори утвърдително. Но е по-добре да не правите това, а да отговорите честно на въпроса. Можете да кажете следното: „Някога в много далечното бъдеще това ще се случи, защото обикновено хората живеят много дълго.“
Като чуе такъв отговор, детето може да се разстрои. Най-доброто нещо в такава ситуация би било да гушнете детето и да му отклоните вниманието от разговора. Това за него е най-тежкото тълкуване на смърт – неговата или тази на майка му.
„Ще умреш ли преди мен?“ Разбира се, когато детето започне да разбира значението на думата „смърт“, то се страхува да не ви загуби. Трудно му е да си представи, че някой ден ще се справи без вас. Кажете му: „Никой не живее вечно и всеки човек ще умре някой ден, както и аз. Но почти всички хора доживяват до дълбока старост“. Успокойте детето, съсредоточете се върху това колко събития трябва да се случат, преди животът ви да приключи. Кажете, че възнамерявате да не умирате, а да живеете много дълго време.
„Какво се случва с човек след смъртта?“ Обикновено този въпрос възниква по-късно от всички останали. Детето е формирало представа за човешкия жизнен цикъл и сега се интересува от въпрос, на който не можем да дадем „научен“ отговор.
Обяснете разликата между тялото и душата. Трябва честно да разкажете какво се случва с тялото: то е заровено в земята или изгорено (преди да умре, човек сам решава как ще бъде погребан). Що се отнася до душата, най-добре е обясненията ви да се отнасят към вярванията, поддържани във вашето семейство. Докато детето расте, то ще формира собствено мнение за отвъдното или липсата му. Междувременно за него е важно да знае, че имате някаква представа за това и сте готови да споделите с него.
Освен това подчертайте, че след смъртта човек остава да живее в паметта и сърцата на хората, които го помнят.
Важно е не само какво казват родителите на детето, но и как се държат. Както и доколко ще могат да контролират емоциите си. Децата „се учат“ от родителите си как да се справят със смъртта.
Който се е сблъсквал с цистит в живота си, се е убедил, че е болезнено, досадно и - като бонус - понякога много продължително. Знаем, че това заболяване може да е голям проблем за много от вас, затова решихме да се срещнем с уролога д-р Житиан Атанасов, д.м. и да му зададем всички въпроси, които ви вълнуват по темата. Тя, разбира се, е много голяма и може да се говори дълго по нея, но ни се искаше да посочим основните моменти при протичането на възпалението, лечението и превенцията. Надяваме се да ви е полезно.
Разговорът е осъществен с подкрепата на Bucconox.
Как да кръстим детето е голям въпрос. Толкова голям, че цели семейства могат да се изпокарат злокобно на база отговора му. Съветваме ви да не сте от тях и да не държите толкова много на тези неща, защото, както знаем, името първо се дава, но после се гради.
Може да сте от родителите, които предпочитат да кръстят децата си с традиционни имена, за да не може много-много да ги “развалят” със странни прякори и съкращения. Може пък да сте от хората, които смятат, че е добре името да е оригинално, гръмко, интернационално, така че да си тежи на мястото и да отваря врати навсякъде.
Нищо от това обаче няма значение, ако с партньора ви не сте стигнали до консенсус как точно да се казва детето, но той нещо не го разбира това и избързва да го съобщи на всички.
Такъв е случаят с актрисата Кристина Ричи и съпруга ѝ Марк Хемптън.
В предаването на Елън Дедженеръс Ричи сподели, че момиченцето ѝ се казва Клеопатра, но с Марк не са се разбирали да е точно така. Коментирали са името Клео, но според Кристина са оставили разговора с продължение.
“Ще ѝ дадем все пак истинско, пълно име, нали?”, питал Марк. “Как? Клеопатра ли?”, отговорила Кристина. “Ами да, цялото име е Клеопатра”. “Ами не знам, дай да говорим по-късно за това”, казала Кристина. Това са нейните спомени за разговора.
Само че Марк явно не е разбрал, защото с раждането на момиченцето той обявява в социалните мрежи и съответно на целия свят, че се е родила Клеопатра Ричи Хемптън.
“Явно дъщеря ми се казва Клеопатра”, казва Ричи на Елън Дедженeръс, а ние се попикаваме от смях, защото “явно” е много важно уточнение. Но си представяме, че ако на нас ни се случи нещо подобно, може би няма да ни е много весело.
Днес искаме да поговорим за гнева, който изпитваме като майки. Ядосваме се ужасно и понякога не можем да спрем избухванията си. Но често не смеем да го споделим с никого, защото ни е срам, че сме лоши майки и се държим ужасно с децата си.
Ако някога сте се чувствали така, трябва да знаете, че не сте сами и за всичко това си има причини. Предлагаме ви текста на Петал Модест за Parents, който много подробно разглежда целия проблем.
А ако някога имате нужда от подкрепа или просто искате да споделите нещо, пишете ни на maikomilabg@gmail.com.
Имам тийнейджър и малко дете и двамата са целият ми свят. Имам добра кариера и хубав живот, страхотно семейство и великолепни приятели.
И въпреки всичко, когато децата ми не слушат; когато са в потенциална опасност и отказват да обърнат внимание на предупрежденията ми; когато съм чистила часове след тях и пет минути по-късно къщата отново е същият ад; когато за стотен път ги моля да спрат да се джафкат… ето тогава чувствам истинска ярост.
Невинаги я проявявам. Опитвам се да поема въздух. Да броя до 10. Понякога и до 50. Отивам в другата стая. Стискам юмруци и крещя безгласно. Крия се в банята, докато пулсът ми се успокои.
Но понякога избухвам. Моите експлозии са вербални, но при някои майки са физически. Тези избухвания нараняват и децата ни, и нас самите.
Новата психологическа драма на Netflix - The Lost Daughter (Изгубената дъщеря), насочва вниманието точно към този майчински гняв, показвайки майка, на която ѝ е толкова трудно да се справя като родител, докато търси и вътрешната си удовлетвореност, че накрая ѝ се налага да изостави малките си деца за известно време, само и само да предпази тях и себе си от гневните изблици, подхранвани от този постоянен конфликт на жената като майка и като индивидуалност.
Както отбелязва Шийла О’Майли в ревюто за филма: “Тя иска да бъде свободна, писнало ѝ е от отговорности, писнало ѝ е от всичко”. И добавя: “Филмът приема грозотата, като ѝ дава място да се изрази, позволявайки ѝ да съществува, без да се налага да я прибира бързо на сигурно място”.
И въпреки всичко е сигурно, че героинята страшно обича дъщерите си. И макар че някои хора биха осъдили действията ѝ, очаквайки да страда дълго и завинаги, без да си позволява да изпитва ярост, истината е, че можем да обичаме децата си и в същото време да се гневим колко тежко може да бъде майчинството понякога.
Казано просто, майчинският гняв е нещо съвсем истинско. И освен това е често срещано, затова е много важно да го нормализираме.
Няма клинично определение за този вид ярост, но експертите казват, че това е неконтролируемият гняв, който изпитват майките и който води до вербални и/или физически изблици.
Около 21% от жените изпитват пренатални промени в настроението и тревожност, като един от симптомите на това състояние е именно следродилната ярост.
С порастването на децата този гняв може да е начин, по който майките изразяват стрес, на който не е обърнато внимание навреме, тревога, изолация, тъга или страх.
Идва отникъде и една от основните причини е бърнаутът - прегарянето. Бърнаутът в тази ситуация се дефинира като физическо и психическо изтощение вследствие на родителските задължения.
А защо толкова майки са в подобно положение? Експертите посочват няколко основни причини:
В едно проучване 78% от жените казват, че поставят здравето на семейството си пред своето собствено. Много майки не се наспиват, не се хранят добре, не спортуват, не си почиват или не се забавляват.
Всичко това е в основата на здравословния, балансиран живот - живот, който би им позволил да управляват по-добре стреса и яда, преди да се превърне в ярост.
Гневът, изпитван от майката, може да е в отговор на недостатъчната подкрепа от семейството и обществото, както и на нереалистичните очаквания, които горепосочените, имат към майките.
Статистиката показва, че обикновено майките поемат повече от родителските задължения в сравнение с бащите.
В статията си за New York Times от 2020 г., озаглавена “Гневът, за който майките не говорят”, Мина Дъбин го описва най-добре: “Предполага се, че майките трябва да са някакви търпеливи светици. Не би следвало да искаме да ударяме децата си или да си късаме косите.
Крием тези пориви, защото ни е страх, че ще ни лепнат етикет “лоша майка”.
Мислим си, че трябва да замаскираме това усещане с “Обичам детето си повече от всичко, но…”. Все едно ако майката се ядосва, това значи, че не изпитва любов. Все едно гневът не споделя обща граница с любовта.
И понеже се страхуваме да не бъдем съдени, не казваме нищо. А гневът продължава да избива, докато ние оставаме заринати в самота и изтощителен срам.”
Тази безмислостна, непредсказуема пандемия продължава да поставя все повече и повече изпитания пред майките. Стрес и страх, липса на подкрепа, загуба на работа, социална изолация. Всички те засилват несигурността и изтощението.
Ако не говорим за гнева, който изпитваме, ако не го нормализираме и не признаем абсолютната му универсалност, ще блокираме в собствените си усилия да се справим с него и ще продължим да носим вината и срама.
Нещо по-лошо - ще продължим да рискуваме благоденствието на децата си, които е възможно да понесат сериозна и дълготрайна вреда като адресати на този гняв.
Той може да доведе до вербални изблици или, както го наричат учените, родителска вербална агресия. Проучванията показват, че тази агресия може да измени структурата на мозъка на детето и да създаде риск от разстройства с промяна на настроението и тревожност.
Тази родителска вербална агресия сама по себе си, без физическо наказание, допринася за по-ниско самочувствие в децата и за по-слаби резултати в училище. А тийнейджърите, към които е насочена такава агресия, по-често страдат от депресия или имат поведенчески проблеми.
Майчинският гняв може да доведе и до физическо насилие, като например шамари. А изследванията показват, че това може да има дълготрайни негативни ефекти върху детето, простиращи се във всеки аспект на живота му като възрастен - по-ниско IQ, по-трудни връзки и по-голяма вероятност за злоупотреба с различни вещества.
“Честният разговор колко гневни са понякога майките намалява срама, който често придружава изпитването на негативни емоции. И когато махнем срама, се отваря възможност да помислим как по-добре да подкрепим майките, така че да не изразяват гнева си по начин, който ще накара тях и децата им да се чувстват ужасно”, казва клиничният психолог д-р Лиса Дамур.
Ако искаме децата ни да открият уникалната си същност и да се развиват добре в света, който ще наследят, сме длъжни - заради тях - да говорим нормално за гнева, който изпитват майките.
Да го направим видим и да установим практики - и индивидуални, но и обществени - които ще ни помагат да насочваме този гняв в по-здравословна за нас и нашите деца посока.
Съществува ли следродилната депресия, или това са глупости и трябва просто да се стегнем? В "Да оцелееш като родител" психологът Елена Кръстева разказва за факторите, които отключват следродилната депресия, как да я разпознаем и какво да правим, ако вземе, че ни докопа.
Няма страшно, всичко се преодолява - просто не се притеснявайте да говорите и да потърсите помощ.
Проектът “Да оцелееш като родител” е финансиран по програма „Кризата като възможност” на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.
Да си родител е сложна работа. Това е предизвикателство, но и удоволствие, голяма отговорност, още повече съмнения, чувство на вина, щастие, надежди и мечти.
В Майко Мила! знаем всичко това, а много още не знаем - затова стартирахме видео подкаст, наречен "Да оцелееш като родител". В него ще говорим за родителство, деца, семейство, проблеми, здраве, финанси, детски надбавки, трудови договори, връщане на работа, излизане в майчинство и още, и още, и още.
Ще обсъждаме всичко в компанията на страхотни събседници - историци, психолози, счетоводители, юристи, експерти по хранене и здравословен начин на живот, които ще дадат отговор на всякакви въпроси, терзаещи съвременния родител.
Започваме "Да оцелееш като родител" с една великолепна тема, по която много хора се изказват емоционално и едва ли не от първа ръка.
Раждали ли са бабите ни по 15 деца и оплаквали ли са се от живота? Какво е представлявало така рекламираното ТРАДИЦИОННО българско семейство и имало ли е и преди локдауни? Как са се гледали деца преди 200 години, какъв е бил гардеробът на българката и откога бабата е незаменим помощник на българските родители?
По тези и още много интересни теми ще говорим и най-накрая ще научим истината от специалиста по нова и най-нова история на България проф. Маргарита Карамихова в новия ни видео подкаст "Да оцелееш като родител". Всички 4 епизода с проф. Карамихова може да проследите в плейлиста тук.
Проектът е финансиран по програма „Кризата като възможност" на Столична община, администрирана от Асоциация за развитие на София.
Британска фермерка, обявила почти на шега, че дава под наем козите си, за да разведряват срещите в Зум в условията на пандемията, спечели 50 000 лири по този начин, съобщава BBC, цитирани от dnews.bg.
Дот Маккарти от Росъндейл в графство Ланкашир казва, че броят на хората, платили за "козе шоу" с участието на Лола и други нейни питомци, е "безумен". Това ѝ е позволило да поддържа фермата си в условията на карантината, да плаща на работниците си, дори да направи някои подобрения.
Фермерите обикновено допълвали доходите си, като организирали сватби и образователни посещения. Ограниченията заради коронавируса обаче спрели тази дейност. Затова 32-годишната жена предложила козите си на желаещи да ги наемат, за да се появят за кратко във видеоконферентни срещи. Подхвърлената на шега оферта се превърнала в шумен успех. Дот пуснала офертата в интернет една вечер, преди да си легне, и когато се събудила, имала 200 запитвания.
"Определено това е по-забавно, отколкото да продаваш тор", признава Дот.
Хората плащат за кратка поява на някоя от козите в Zoom по пет лири.
Козите вече са се появявали във виртуални срещи по цял свят - в САЩ, Русия, Китай, Австралия. Някои клиенти даряват повече от исканата цена за участието им. Обикновено козето шоу е съвсем кратко, но едно семейство ангажира козата Маргарет всяка събота за дълго участие. Тя вече е като тяхна близка - интересуват се как живее, какво ѝ предстои, дали се е омъжила, чака ли козле.
Анелия Горгорова ни писа с разказ от първа ръка как се провежда един от най-тежките и най-важни разговори с децата – този за смъртта.
След няколко ужасни загуби в много кратък период от време Анелия успява все пак да синтезира най-важното, за да е полезна за някой друг.
Дълго в мен узряваше темата, както и дали да подхващам този разговор, но реших, че може да бъде по-полезно за всички онези, които имат малки деца и преминат през загуба на член от семейството. Винаги сме неподготвени за тези житейски загуби, когато и да ги срещнем.
По стечение на обстоятелствата при мен се случиха три загуби за година и половина, за които никой от нас не се оказа достатъчно готов. Дори аз, с моята клинична психология и уж значителен житейски опит, се оказах неподготвена за мъката. Просто ми се струваше твърде рано да се случва, и то в такива размери.
Когато и да ти се случи, се чувстваш като дете – незащитен и неподготвен за емоциите, които те връхлитат. И въпреки че тогава се бориш със собствените си чувства, когато имаш деца, вече се налага да мислиш и за техните.
Когато загубих баща си, малката ми дъщеря беше почти на 6 години. Тя стана свидетел на тежкото му и бързо боледуване, малко преди това и на тежкото боледуване на баба ми, която едвам спасихме. И двамата поживяха известно време вкъщи и се налагаше и тя да ходи с нас по болници и беше свидетел на емоции, които не са разбираеми за дете на нейната възраст.
И в един момент се замислих как ще проведа разговора, с който да обясня на толкова малко дете, така че да разбере какво се случва, без да се плаши. Без да вижда ужаса в очите ми и да усети изпепеляващата болка и безпомощността, че вече си сам и нищо не можеш да направиш.
Независимо колко хора имаш около себе си.
Избрах да проведа разговора си с нея след погребението, защото по ред обстоятелства взех решение да не присъства. Струваше ми се много малка, за да може да осъзнае какво се случва, и можеше да се изплаши необосновано.
Следвах правилото да разкажа под формата на история. Използвах мита, че когато умреш, отиваш на небето.
„Как така умря?”, „Къде е сега?”. Бъдете готови и да им отговорите, дори и да се разплачете. В сълзите няма нищо лошо. Просто трябва да ги държите под контрол, така че да не изплашите детето. Ако мислите, че има вероятност да не можете да овладеете емоцията си, пийте нещо успокоително, преди да провеждате такива разговори.
Аз бях най-шокирана от няколко въпроса, като класацията водеше „Дядо сега чува ли ни, когато говорим? А може ли да ни отговори?”. Децата са по-мъдри, отколкото си мислим, и са способни да приемат здравословно такава загуба.
Неизвестното поражда повече страхове, отколкото самата мъка и загуба. Понеже моето дете търси винаги логиката и подробните обяснения, имаше кръстосан разпит на всички членове на семейството, включително подробности около погребението и сверяване на версиите.
Но има деца, които няма да искат или да понесат толкова подробности. Затова основното правило е да се водите от неговите въпроси и да подавате само толкова, колкото поиска.
Няма лошо в това да си поплаче, да се погушка винаги когато има нужда. Дори да поспи няколко дни при вас, ако го е страх и му е мъчно. При нас се появи и страх да стои и заспива вечер сама. Но изчезна след няколко седмици, в които спа при мен.
Съвсем логично е малките деца да си помислят, че могат да загубят и вас. Аз усетих този страх в дъщеря си, когато след като ѝ изясних поне 1000 пъти какво се е случило с дядо ѝ, дойде и ме попита: „Мамо, нали си млада и няма да умреш?”.
Оттогава досега темата за смъртта присъства индиректно, когато пита за някой актьор, певец или просто човек, за когото си говорим, с редовния въпрос „А той жив ли е?”.
Естествено, че винаги отговарям, но вече си позволявам да се шегувам, че не може да ме пита за всеки дали е жив. Разбира се, и тези въпроси няколко месеца след загубата вече не са толкова чести.
Покажете на детето си, че го обичате. Че сте там за него. Че ще отговорите спокойно на всичките му въпроси, че ще го обичате, че ще го гушкате, докато се почувства спокойно.
Децата също са част от ритуалите по почитане на паметта на онези, които не са с нас. Те също имат нужда да отдадат почит и да знаят какво се прави.
Един от най-важните ритуали, които направи малката ми дъщеря малко след загубата на баща ми, е, когато намери негова паспортна снимка и я сложи в портфейла си. Там, където държим снимките на най-близките от семейството си. Тя винаги проверява и кой от нас каква снимка има в портфейла си.
Аз дълго време след като си тръгна баща ми, се обвинявах, че не съм могла да се сбогувам. Същото се случи и когато майка ми почина, защото поради пандемията не ни позволиха да я видим в съзнание и да си поговорим с нея за последно.
Когато загубихме баба ми, към която и аз, и двете ми деца бяхме изключително привързани, имахме възможност да се сбогуваме, преди да си тръгне.
И двете ми деца имаха възможност да си поговорят с нея, да я прегърнат, да чуят, че ги обича. Тя си се сбогува с тях по типичния за нея начин с много любов. И съм сигурна, че това е топъл спомен, който ще им остане за цял живот.
Когато си тръгна след два дни, аз самата имах нужда да се затворя и да плача. Не исках да чувам никого, още повече да говоря. Знаех вече какво ми предстои. Но и ясно осъзнавах колко много ще страдат и двете ми деца, защото и двете я обичаха изключително много.
По-скоро със сърцето си взех решение, че и малкото, вече на 7, има право да се сбогува с баба ми и да присъства на погребението. Можете да го направите само, ако детето е спокойно, отговорили сте на всичките му въпроси, обяснили сте му какво се прави в такива ситуации.
И само ако можете да държите – вие и останалите присъстващи – емоциите си под контрол.
Дръжте го за ръката. Прегърнете го, когато плаче, за да се почувства защитено. Дъщеря ми плака много за баба ми. Преди и дълго време след погребението плачеше, че иска баба да се върне. И обяснението, че винаги ще е с нас, че може да си говори с нея, защото я чува, след време я успокои.
Дори сега, когато ме види, че понякога се натъжавам и си поплаквам за нея, идва да ме прегърне, за да се почувствам и аз по-добре. Така детето не се притеснява от това, че аз все още тъжа, не се притеснява да си поплаче и не затваря емоциите си, за да може да излезне здравословно от загубата. Като не превръщаме смъртта в тема табу.
Децата са по-мъдри, отколкото си мислим и са способни да преминат здравословно през загубите, ако им позволим. И ако си мислите, че е било прекалено – децата ми преживяха загубата на майка ми два месеца след загубата на баба ми.
За всички от семейството беше ясно, че майка ми е болна. И даже малката ми дъщеря се отнасяше с нея с голямо търпение, като възрастен. С тази загуба ми се наложи да добавя нови детайли в обяснението си защо сме избрали да я кремираме. И само тогава такива детайли не изглеждат толкова плашещи. Както и две погребения за толкова кратък период от време.
Анатомията на загубите предполагат да си позволим да преминем и да преживеем емоцията от тях пълноценно, без да ги изтласкваме, подценяваме, капсулираме. Без да се правим, че не съществуват.
Същото трябва да позволим и на децата си, разбира се, с нашата любов и подкрепа. Защото смъртта и животът са част от пътеката, по която вървим. И ако видите, че вие или детето ви не успявате да преживеете емоциите си, да ги изразите, да ги успокоите, дори да ги разберете и уважите, тогава трябва да се консултирате с фамилен терапевт, детски психолог или дори психиатър.
