Когато се окажеш малцинство в къща, пълна с мъже, със сигурност се научаваш кога да говориш, как да говориш, но най-вече – как и кога да мълчиш. Специален поздрав за всички мъжки майки.

Дойде моментът да споделя със света, от който често бягам, какъв е животът с мъже вкъщи. Броят им не е задължително да е голям, за да се постигне определен ефект. Като цяло ми прави впечатление, че майките, които разполагат с поне две момчета + едно, което им е баща и от време на време набор, просто си личат от поне 100 метра.

Имат специфичен поглед и фино излъчване.

Това излъчване от майки на момчета се чете като „От един отбор сме, миличка“. От други хора като „Аман от побъркани“, „Горката“, „Има нещо странно тука“. А трети просто се правят, че не ни забелязват, но аз знам, че всъщност се страхуват, защото не знаят какво да очакват. А това е страшно. Знам го, защото, хора, това е нашето ежедневие! Всеки ден има по нещо ново, което трае точно толкова, колкото е нужно да те уплаши, повали, изправи и накрая да го приемеш за поредното нормално, което, когато му е времето, ще мине. Ще мине. Ще мине. Да, ще мине и това.

Простете за повторението, по навик е, просто това е мантрата ми от 8 години насам!

В текстовете си обичам да пиша за общи неща у хората. Деля родители на групи според някакъв критерий, децата ги наблюдавам в половите, идейните, мисловните, характеровите различия и всичко това е много интересно и като резултат от опита ми като майка на два броя героя.

От време на време изливам наблюденията си на лист хартия и да ви кажа, ако не ги подкрепя с примери от реалния живот, то просто се губи смисъла на наблюдението. 
Ето защо сега на практика ще ви споделя какво е да живееш с мъже. Какво наблюдавам и какви уроци научих до момента. 

Битките!

Всяка емоция, състояние на духа, трудност или скука могат да се преодолеят с една-единствена битка в края на деня. Опитвала съм толкова пъти да водя членоразделен разговор, в който да валидирам емоцията на детето, да му дам съвет, да помислим заедно за решението, че накрая почнах да бъркам собствените си емоции. А файда от изговореното с пяна на уста – никаква.

Не се ли изпотрепят, не ще се умирят. И тука визирам цялото мъжко съсловие вкъщи. В битките, хора, годините нямат значение. Възрастта на тримата се обединява и дели по равно в токмаци, които разменят, без да се замислят тоя отсреща на колко години е. Ако оцелее, оцелее. Негова си работа. 

Какво научих: възрастта не е от значение! Винаги може да станеш за резил! И ако този начин за изкарване на напрежение не е моят, не значи, че не е техният. 

Разговорите!

Всяко казано от мен изречение сутрин преди 7:00, вечер след 19:00 и 48 часа през уикенда, е излишно! 
Аз чувам собствената си любов, въплътена в нежни думи, които биха стоплили и сибирска лисица. Те чуват: Бла-бла-бла, дрън-дрън, разбираш ли, мамче? Бла-дрън, окей ли си така? Дрън-бла, обичам те!

Какво научих: разговорите да са на сит стомах и без излишни приказки. С годините се научих да сбивам информацията в няколко думи. Например преди 3–4 години бих се изразила така: „Виж сега, това, което правиш в момента... Защо, бе, защо го правиш? Нарочно ли е? То не може да не е нарочно това, ти сериозно ли? Офффф, не знам, айде дай, че закъсняхме. Пак ли забрави как се обуват обувки? Колко удобно, обувай се, че няма да те чакам цял ден тука. Еййй, писна ми.“

И към днешна дата:
- изричам името с равен и плътен глас;
- отправям сериозен поглед, който провокира замислянето „Оп, нещо съм направил“
- и назовавам, какво виждам: „Дрехи за пране на земята!“ (Даже сега се ъпдейтвам и старая да казвам „дрехи на пода“, защото е по-кратко.) Целта е след 2–3 години да се разбираме само с поглед, без излишни приказки, защото те просто всички са такива! 

Въпросите!

На всеки въпрос, който съм задавала в очакване на детайли, съм получила точно нито един отговор. Само базово инфо от типа: „Да, всичко е наред“; „Не, нищо ново“; „Не, нищо интересно“. 
Най-любим ми е този вариант: „Кое беше най-интересното нещо от деня ти днес?“ 
Отговор: „Нищо интересно“. 
Реалността от деня: театър, конфликт с дете, забравена домашна или собствената му глава, говорещо куче до училище, нов съученик от планетата Марс. Искам да кажа, че няма значение какво е станало през деня, защото НИЩО няма да бъде отразено като съществено. 

Какво научих: не бързам да задавам въпроси. Изчаквам, улавям момента и споделям нещо от моя ден. Ако реши някой да последва примера, прави го. Ако не – това е. Влагам усилия в друго. Например в това да НЕ питам повече. Понякога се получава и интересни неща излизат.
Пак пример: „О, да, днес видях една умряла муха“. В същия ден е имал и състезание. Нооо интересното за нас невинаги е интересно и за тях. 

Хранене!

Това сред по-голямата част от населението на Земята се случва, да речем, три или четири пъти дневно, но в къща с повече момчета, това е един неспирен процес. Цикъл с прекъсване само по време на сън, и то невинаги. Най-скърцащата врата вкъщи е тази на хладилника и на шкафа с храна. Най-често посещаваното пространство не е детската стая, а хладилника.

Обмислям да спра да го наричам „хладилник“. Вече е обидно. Той си е направо стая – при толкова материал вътре и време, което се прекарва пред и във него (най-малкият все е още е с размери, позволяващи обиколка на рафтовете и излиза, когато му стане студено; а преди време получи съвет от брат си да слага зимно яке и да не бърза да излиза). 

Помещенията баня и WC!

Така, тук няма да влизам в подробности, но искам да кажа, че колкото и да са на брой, те никога няма да са достатъчни! 
Какво научих: да стискам до безкрай! 

Още не сме свършили, скрол надолу

Може би ще харесате и...

Животът с деца

„Следващия път гледай да се родиш баща“. И още съвети за майки новобранци

Ние и детето

Как да спрем да играем с децата си

Животът с деца

9 неща, които майките на момчета знаят много добре

Игрите!

Тук спрях да се надявам, че тихите и творчески занимания, ще пребъдат в този дом. Единствените игри, в които съм се радвала на тишина, са криеница и шах. Всяка друга е неизбежно дръзка, шумна и върви с поне две синини, няколко натъртвания, непрестанни обвинения, че баща им не играе честно и поне 18 други драми, свързани с физическо натъртване (нали разбирате, че не е еднаква опасността и болката, която изпитват те и аз).

Аз например падам и ставам в движение. Болка изпитвам само в главата, защото е шумно. Те се удрят, падат и стават след три дни. Шумът не спира. Имам чувството, че им облекчава болката. Т.е. ако не е шумно ще падат и стават след две седмици. 

Какво научих: какво е ПАС, как да падам и ставам в движение, как да не чувам шума (до известна степен), да играя шах, как да се крия по три часа в раклата. 

Организацията!

Тука, хора, искам да ви кажа, че ежесекундно бивам провокирана. Не само защото съм жена, а защото съм и зодия Дева. Толкова често ме вадят от зодиакалната ми кожа, че просто някой ден ще се събудя друга зодия и ако е Скорпион (ха дано), тежко им! 

Като съвременна жена с чести пристъпа на тревога, защото организацията ми пропада, аз вярвам, че Вселената има план за мен. Сега, не ми е ясно само защо оставя цялото човечеството на самотек, че да ме учи мен да пускам контрола чрез ежедневни ситуации. В тях, разбира се са хора, които обичам и очевидно не мога да очистя, а и да можех – една Дева не би постъпила така нездравословно. Ще го следя този вселенски план. 

Какво научих: че два са изходите от вселенския план:
1. Ще пребъда в друга зодия.
2. Ще се науча, че не е нужно да организирам постоянно. (Един вид съм човек с известни ограничения – по-скоро неизвестни, докато не си ги позволя първо аз.) 

Ами, това е засега, хора и майки на момчета! Скоро ще се включа пак с нови наблюдения и уроци. Бъдете здрави и се отпуснете, защото всичко е наред, колкото и да е шумно. 
Една препоръка: оперирайте се от „срам“ и от „какво ще кажат хората“. 

С обич,
Диди
мъжка майка

Добре ни беше, докато бяхме затворени вкъщи. Пазаруването беше структурирано много подредено, нямаше нито опашки, нито лутащи се с празен поглед граждански елементи. Обаче сега кошмарът се завърна с пълна сила. И не стига лудница пред рафтове, хладилници, витрини и прочие, ами за финал са касите. Те са като чудовището под леглото, само че реално. Бавни баби и дядовци, майки с едновременно пищящи и любопитни деца, неориентирани тийнейджъри, които се чудят дали да си вземат две или три вафли и всъщност за какво въобще съм им вафли и къде, бе, брат, ми е картата за плащане, странният нервен тип, който си брои стотинките, милата хипстър мацка, която си носи три различни платнени торбички за продуктите.

От другата страна на касиерката също е война. Лелката, която иска да развали левче, за да използва багажната клетка, съседът, който е “само за едни цигари” и случайно минаващ чужденец, който наистина иска само да попита нещо. Ад! А и вие, неприлагайки закона за разделение на опашките се местите нервно от каса на каса и винаги съседната опашка е по-бърза. И като цяло искаме целият този хаос да свърши по-бързо. ПО-БЪРЗО!

Представяте си го, нали? Е, след като вече ви настръхнаха косъмчетата по гърба, да ви запознаем с обратния вариант. Каси за бавно, ама наистина бавно плащане. Каси, на които си говориш така, както са си хортували едно време бабите ни в хоремага. “Здравей, Пенке, що чиниш?” за начало и после се започва диалог, който минава през здраве, съседи, животни, спомени, времето, отново болежки, кой е умрял и, разбира се, светските клюки. И който се пренася на пейката пред магазина в компанията на другите свободни баби.

Къде са магазините от бавния свят

Авторите на тази несъвместима с днешното бързо време идея са в Нидерландия - супермаркетите Jumbo. Все е тая дали се казват "Йъмбо" или "Джъмбо" - дори коментаторите по “Евроспорт” са на различно мнение, а те би трябвало да знаят, защото Jumbo-Visma е един от най-силните колоездачни отбори. Бавните им каси функционират вече четвърта година. Първата такава клета каса (Kletskassa на нидерландски означава каса за разговор) отвори във Флаймен в провинция Брабант. Идеята всъщност е търсене на начин да се намали самотата. На този свят (явно) има и хора, които обичат да си говорят с други хора и да изслушват други хора. Разбира се, таргет групата на магазините е най-вече по-възрастните граждани. Обаче представете си какъв кеф би било да зарежете безспирно бърборещото петгодишно на касата, защото рязко сте се сетили, че сте забравили да купите половината неща от дългия списък със седмичното пазаруване. 

Целта на Jumbo е касите да стигнат 200 из цяла Нидерландия. Обозначени са добре, естествено, за да не се случи така, че докато искате набързо да купите две краставици, да изслушате половинчасова дискусия как цветът на лалетата тази година не е толкова жълт, колкото през миналата. И да нападнете с краставиците клетите души пред вас.

П.П. Не знаем през какви тренировки минават касиерите на тези каси. Но Jumbo твърдят, че има много желаещи доброволци и не се налага да теглят чоп, да заплашват с уволнения и пр. Странни хора са високите типове от Ниската земя.

Когато децата са си вкъщи и не са заети да гледат в екрана на устройството, от което върви училището, обикновено има едни “забавни” моменти, които приличат на кечмания. Скандали, боричкане, пищене – има ги в различна степен в зависимост от това колко са големи децата.

Д-р Емили Едлин дава идеи какво могат да направят родителите, за да смекчат малко кавгите между братя и сестри. Според нея този тип пререкания, затворени в сигурната среда на дома, всъщност помагат за изостряне на уменията за истинския живот и обикновено е добре родителят да прави или казва доста малко.

За какво се карат децата

Обикновено кавгите между братя и сестри се свеждат до четири основни причини: ревност, спорове за собственост, лично/физическо пространство и просто-за-кеф.

Това, което децата получават от общуването на с братята и сестрите си, е огромен обем от умения за живота като способност за преговори, емоционална регулация, развитие на говорните възможности, както и разбиране на чуждите емоции. 

Така че колкото и да ни се иска да потиснем такъв конфликт или колкото и да ни притеснява, че едва ли не показва някакъв проблем в семейството, пререканията между братя и сестри имат потенциала да обслужат една по-голяма цел в детското развитие и обикновено трябва да ги оставим да се развият и отминат от само себе си.

Какво трябва да направят родителите

Експертите препоръчват: избягвайте да вземате страна и правете по-малко колкото по-големи стават децата. За децата в детската градина е важно да се създаде модел, по който могат сами да потушават конфликти, за да се научат как по този начин да потушават и други импулси – например, назовете правилно емоциите и открийте решения за тях.

За възрастта 5-9 години може да се ползва и друг подход: “Как мислиш, че се чувства сестра ти сега?” или “Какви начини виждаш да решим този въпрос?”. С време и практика децата ще имат нужда от все по-малко намеса.

Много често препоръчвана стратегия е да установите кое дете каква роля има в конфликта, да идентифицирате проблема и да ги оставите да намерят решение без вас. 

При още по-големи деца или такива, които са доказали, че имат умения за решаване на конфликти, трябва да правим дори по-малко. Достатъчно е родителят да ги окуражи, че могат и трябва да се справят с това сами. И действително да ги остави да се оправят. 

Едно от големите преимущества на този подход е, че ако конфликтът е бил иницииран, за да се привлече вниманието ви, а вие го отместите, подобно поведение може да доведе до нова ескалация на напрежението. Затова кажете нещо малко и окуражаващо, но не решавайте проблема им вместо тях.

Ако няма как да излезете от стаята – например пътувате с кола, е добре да се намесите по-категорично, просто защото ви е неприятно да слушате скандали.

Може да измислите собствен начин, по който да го правите, и да го използвате всеки път. “Знам, че двамата може да решите това и сами” или “Очевидно имате проблем, измислете какво правите после” са примерни варианти, с които може да подходите.

Понякога може да отбиете колата и да изчакате да се успокоят – това също работи, особено когато отивате някъде, където те искат.

Кога родителите трябва да се намесят

Повечето конфликти между братя и сестри са съвсем нормални, стига да се свеждат до обикновено боричкане и спречкване по няколко пъти на ден. Има ситуации обаче, които не са нормални и се смятат за насилие. 

Това е съвсем различна динамика на общуване от обикновения конфликт между братя и сестри. В нея обичайно единият брат или едната сестра е извършител на някакъв вид насилие срещу по-малкия и по-слабия си брат/сестра.

В подобни спречквания по-възрастният, по-едрият, по-силният може да е физически агресивен по начин, нанасящ изключителни вреди, което ще ескалира с времето, ако не се вземат мерки предварително. 

Обикновеното дракане става емоционално насилие, когато в него има жестокост и когато е винаги от едно и също дете към другото, вместо ролите им да се сменят. 

За съжаление, родителите често игнорират тези взаимодействия, определяйки ги като нормални, когато всъщност трябва да се намесят, за да предпазят детето, върху което се излива агресията. Ако нещата действително са такива, може да се потърси професионална помощ, за да се намери решение на проблема.

Децата са си деца

Братята и сестрите винаги ще се карат и ще се боричкат. Много. Но това, че е нормално не го прави приятно и имаме всяко право като родители да искаме да спре незабавно.

Но ключът към напътстване на връзката между децата ни в дългосрочен план е в това да не натрапваме намесата си. Наблюдавайте как и дали успяват да използват модели за преговори и решаване на проблеми и им се доверете да се опитат да се справят сами. 

Виолета Йорданова вече ни е гостувала с текста Огнена коса, огнен характер – това е моето червенокосо дете, в който подробно ни разказа какво е да имаш червенокоса фурия вкъщи, както и как се справяш с непрестанните въпроси на околните: "Ама ЕСТЕСТВЕН ли е цветът на косата ѝ?!?" Тогава не е предполагала, че други много по-сложни въпроси предстоят и че веднъж проговорят ли децата, почваме да почервеняваме и ние... Съвсем естествено.

,,Мамо, защо този чичо има толкова голямо дупе?"

Да, въпросите са неизменна част от съвместния ни живот, но напоследък са от такова естество, че аз не просто почервенявам от срам, а ми иде да потъна вдън земя.

Вярно, че тя е на 3 години, вярно, че е любопитна, но ми се иска да можеше да уцелва по-подходящи моменти, когато си задава въпросите.

Не за друго, ами защото дупето, за което питаше, беше на доста уважаван от мен човек. Добре, че чувството му за хумор и безспорният му интелект са на едно достолепно ниво, защото иначе моята червенокоска за пореден път щеше да ме хвърли в бездната на неудобството.

В началото беше само ,,ГУ-ГУ-ГУ", ,,Бр-р-р-р" , ,,Па-Па", а околните в захлас коментираха фонетичните ѝ способности, все едно е почетен член ма МЕНСА.

Мислено си мечтаех за моментите, в които ще водим смислени и аналитични разговори, защото от тези нейни междуметия главата ми щеше да експлодира.

НО пропуснах най-същественото: за да се стигне до тях, пътят минава през бодливия трънак на неудобните въпроси.

Друг съществен момент е, че в тази възраст са като гъби, които попиват всичко. От възможността да броят на английски език до 10-20 ( гордост за всяка майка ), до звучните български не толкова енциклопедични слова, които могат да се чуят навсякъде по улицата.

,,Майната му, пука ти! - какво е това, мамо"?

Мили Боже, Пресвета Дево и всички светии да бях извикала мислено, едва ли щяха да ми помогнат в онзи момент, когато ми беше зададен този въпрос. Кое първо да обясня - "майната му" или "пука ти"? Чия майка, пука какво?

Ужас, ви казвам, в главата ми за секунди нахлуха хиляди варианти как да обясня тези неща на детето.
Опитах се да я забаламосам с друг въпрос - откъде го е чула това, може би от някое детенце? И тя категорично отсече: "ОТ ТЕБ"…

В този момент идея си нямате какъв смях чух зад гърба си. Хората в супермаркета от сърце се смееха, а на мен ми беше до припадък.

Не ме разбирайте погрешно - не съм от най-притеснителните, но тогава загубих ума и дума. Явно толкова съм била пребледняла, че жената на касата ми подари един шоколад, за да ми вдигнел кръвното, а на малката - желирани бонбони, защото я е разсмяла искрено.

На този въпрос вече няколко месеца не мога да ѝ отговоря, не се сещам кога съм го и провокирала у нея, но едно знам - внимавам какво говоря и в радост, и в гняв.

Да си знаете, че както всичко попиват, така и всичко си казват.

Сто процента учителките в градината знаят за доста лични моменти от живота ни у дома, но както се казва: ,,Не можеш да спреш гората да се разлиства!"

От нас зависи обаче, какви думи ще подбираме, когато общуваме помежду си, защото светът е голям, но във всеки ъгъл се е спотаил един малък любопитко, който слуша и тръпне в очакване да зададе своя неудобен въпрос.

Още:

Когато родим бебе и влезем в центрофугата на храненето, кърменето, къпането и приспиването, дори не можем да си представим, че ще дойде благ момент от живота ни, в който няма да се занимаваме с насрани бодита, окомплектоване на два милиарда чифта микроскопични чорапи и пасиране на пащърнак.

Буквално няма сила на света, която да ни накара да повярваме, че след няма и 3 години ще можем да водим сравнително разумен разговор с опикания вързоп в кошарата и че този разговор НЯМА да се състои от мучeне, грухтене и лигавене. Защото, съгласете се – няма как да вярваш в бъдещето, когато изкараш 1 година в отглеждане на нещо, което 3 месеца пищи, хълца и се оригва със затворени очи, след това още три месеца прави същото, НО С ОТВОРЕНИ ОЧИ, и накрая инвестира още 12 месеца в това да си яде краката и да отделя по два литра слюнка на ден.

Вгледана, горката, денонощно в същите тези крака и слюнки, майката неминуемо се вдетинява, започва и тя да грухти и да издава нечленоразделни звуци, а към втората година някои от по-емоционалните от нас също започват да си гризат пръстите на краката, да сочат полилея с неподправена почуда и да викат на приятелките си, с които са излезли на разходка – ВИЖ, САМОЛЕТЧЕ!!!

Но природата е низ от чудеса и както ни е дала мазолите и чесъна, така ни е дала и неврологичното развитие на човека и ето така, от един полукоординиран картоф, който умее единствено да плюе, пищи и да рисува с маркер по паркета, детето се събужда един ден и… ПРОГОВАРЯ.

Представяте ли си това какъв еволюционен скок е?

Довчера плюло моркови, лазило по корем и бъркало в шкафовете, за да се пореже на възможно най-острото нещо в тях, днес детето става и започва да произнася думи!

Проговаря разумно, с логически издържани изречения и, трябва да признем – с едно отчетливо и настойчиво желание да повтаря едно и също нещо по 66 последователни пъти.

Но ние сме щастливи – о, колко само сме щастливи! Нали всички сме щастливи??

Щастливи сме, разбира се, първо – защото вече не ни се налага да мучим, да сочим всяко куче по улицата и да крещим като алтави КАКВО Е ТОВА, МАМЕ, БАУ-БАУ ЛИ?

Детето вече самичко тича напред, вижда кучето и започва да повтаря (например): ВИЖ КУЧЕ ВИЖ КУЧЕ ВИЖ КАКВО КУЧЕ МАМО МАМО МАМО ВИЖ ТОВА КУЧЕ КАКВО МУ ВИСИ ОТ КОРЕМА МАМО ТОВА КАКВО Е ДЕТО МУ ВИСИ ОТ КОРЕМА??

И второ – щастливи сме, защото вече си имаме компания. Имаме си събеседник, при това готов да обсъжда най-разнообразни неща като буболечки, слънцето, краставицата, мустаците на тюлените и много, много други свръхинтересни теми – е, да, не е като да обсъждаш интегрални уравнения или Брекзит, но пък то и от толкова обсъждане на Брекзит видяхте ли какво стана? Нищо не стана. Много по-добре си е да обсъждаме тюлените.

И понеже този момент на сладки разговори с децата бързо-бързо отминава, и докато се усетим, въпросните вече имат пъпки, говорят бързо и неразбираемо и ти тряскат вратата под носа, редно е да увековечим някои от най-големите бисери, които нашите отрочета раждат.

Още не сме свършили, скрол надолу

Може би ще харесате и...

И аз съм човек

"Не плачи, мамо, ти си МЪЖ!" (диалози с 4-годишно II част)

И аз съм човек

Мамо, каква ще станеш, като станеш хубава? (диалози с 4-годишно III част)

Животът с деца

Правилните отговори на неудобни детски въпроси

Ето, аз сега ви предлагам избрана селекция от диалозите с 4-годишния ми син и призовавам и вас да отворите тефтерите и да ни пратите съкровените спомени от разговорите с детето или децата, за да се посмеем от сърце на ваш гръб. Все пак и ние душа носим!

Вечер. Питам го:

Днес какво правихте в детската?

Амииииии, имахме инглицки!

И какво учихте по инглицки? (откак учи английски в детската, задавам този въпрос – тоест, от 6 месеца)

Амииии, Джак енд Сю още не са дошли!! (откак учи английски, получавам само този отговор, а джакендсю са едни плюшени мечки, които по негови твърдения още спели зимен сън въпреки моите агрументирани забележки, че кестените вече са цъфнали)

Аз не те питам дошли ли са Джак енд Сю, а какво учихте!

Амииии… Песничка за ябълка и бисквити!

Ъъъъ… И какво се пее в тая песничка??

Амииии… Как е бисквитка на инглицки??

Куки.

Да, куки!

Е, и какво се пее в песничката, де??

Амииии… КУКИ КУКИ КУКИ!

Той:

Виж какви малки гърдички имам!

Ами... да, малки са.

Нали като порасна, ще имам големи?

Ами, да, ще имаш като на тати. Не като моите, те са женски.

Да! И са дълги!

Сутрин.

-МАМО, УМРЯ ЛИ?

– Ъъъ… не…. ВСЕ ОЩЕ!! Защо да съм умряла??!

– Ми щото лежиш със затворени очи и не мърдаш (feeling Георги Димитров)

– Еми, като спра и да дишам – тогава.

– А, ДОБРЕ. ТОГАВА ИСКАМ „ДЯДО ВАДИ РЯПА“.

^%$£“““^^ (feeling умряла)

Минаваме покрай човек без ръце. На забавен каданс виждам какво се задава като въпрос и преди да успея да реагирам по улицата (и най-вече пред човека) вече се носи звънък глас:

МАМО, ВИЖ, ТОЗИ ЧОВЕК НЯМА РЪЦЕ. ЗАЩО НЯМА РЪЦЕ??

ШШШШТТТ, стига си крещял!! Може така да се е родил, може и да се е случило нещо, някаква злополука, не знам, не крещи така.

…. ИЛИ НЯКОЙ МУ ГИ Е СКЪСАЛ??

&&&&$$!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

Айде да играем на животни. Кажи едно животно с Е.

КАТЕРИЦА!!

Посред нощ. Той:

Мамооо, МАМООООО!!! Носът ми се ЗАПАЛИ!!

Аз: ??!&&?? Какво??

Той: Ъъъ… Носът ми се ЗАГАСИ!!!

Аз, вече оцъклена: ###$$??? Какво ти е, бе, дете??

Той: Ъъъъ…

Аз (с надежда): ЗАПУШИ ЛИ СЕ?

Той (с облекчение): ДА!!!

Малък коледен разговор с детето, на излизане от аптеката, където отиваме за шести път, за да напазаруваме средства, облекчаващи симптомите на очевидния телесен разпад вследствие на великолепен вирус.

Мамо, искам и на мен нещо да ми купиш!!

Какво да ти купя, това е аптека, не сладкарница!

Искам близалка!

Имаш такива вкъщи, ще ти дам, айде тръгвай.

Добре, тогава искам сок!

Да, добре, АЙДЕ ИЗЛЕЗ ВЕЧЕ!! Изчезвай! (груба грешка)

ЗАЩО МИ КАЗВАШ ДА ИЗЧЕЗВАМ?

Извинявай, просто исках накратко да кажа да затвориш вратата и да слезеш по стълбите, и да тръгнем към магазина НАЙ-НАКРАЯ.

Защо ми каза да изчезвам? Къде да изчезна? Да отида някъде в гората да спя на студено и тъмно? (малко е зациклил на Хензел и Гретел от няколко седмици)

Не, бе, как в гората. Никога няма да те оставя в никаква гора. И въобще кой си оставя децата в гората??

Нали няма да ме оставиш на лоша вещица?

Не, никога. И на добра няма да те оставя.

(Мълчание, мисъл).

А на вълк?

На вълк със сигурност няма да те оставя, бъди спокоен.

Мълчание.

Мамо, А ТИ ЩЕ УМРЕШ ЛИ НА НЕБЕТО?

Емииииии…. Като гледам как вървят нещата с вируса, може и на улицата да умра, но предвидливо не му го казвам, за да си спестя обясненията след това.

Да, ще умра, но се надявам да не е скоро (АКО Е УДОБНО!)

А баба и дядо също ли ще умрат? Те вече са стари.

Да, бе, всички ще умрем. ВСИЧКИ.

Като кучето на баба, дето е звездичка на небето ли??

Да, точно като кучето на баба ти.

Мълчание.

А ти оня ден видя ли Дядо Коледа?

Амиии… Видях го как тича към горния етаж. Той е много бърз и никой не го вижда.

А как е толкова бърз и силен? Сигурно яде много. Сигурно ЯДЕ КИТ.

Сто процента яде кит, от мен да знаеш.

Да. Сигурно има огромна уста и гълта целия кит с костите.

Еми да. Не като тебе, да не можеш един кит да глътнеш.

Или ако няма кит, поне сом.

Да. Ако не е кит, най-вероятно яде сом, убедена съм.

Мълчание.

Мамо, искам малини!

И т.н., и т.н

Мамо, може ли да си хванем кит И ДА ГО ОПЪРЖИМ?

Аз: Hold my beer и подай тигана…

Вечер. Четем „Грозното патенце“. Преди това през деня съм му казала, че не искам да го нося навън на ръце, защото раницата много ми тежи и нямам повече сили. Вечерта по време на приказката стигаме до момента, в който майката патка гони грозното пате от двора, казва му, че не го иска и то трябва да си ходи.

Мълчание и мисъл.

ЗАЩО НЕ ГО ИСКА?? ЗАЩОТО Ѝ Е МНОГО ТЕЖКА РАНИЦАТА ЛИ??

Караме из града в час пик. Изнервила съм се до краен предел и в един момент започвам да крещя по другите шофьори: ЕЙ, МАЛОУМНИЦИ!!!

Детето: Какво каза? Малоумници? Ей, МАЛОУМНИЦИ!!!

Аз: (мисля усърдно коя дума прилича на „малоумник“, но не е): Не, не съм казала малоумници, казах... МАЙМУНЯЦИ. Не си чул добре.

Той: Ааа, маймуняци. ЕЙ, МАЙМУНЯЦИ!!!!!

Аз: ......

МАМО, ТИ КРОКОДИЛ ЛИ СИ??

Ходя по тениска без сутиен вкъщи. Навеждам се да взема нещо от земята и той се озовава пред мен, поглежда към деколтето ми, и казва:
МАМО, ТОВА ГЪРЛОТО ТИ ЛИ Е?

Джеймс Брейкуел е баща на 4 дъщери и комедиен писател, който споделя в Туитър колекция от забавни разговори със семейството си. Многодетният татко твори под псевдонима Xploding Unicorn ( Експлодиращият еднорог) и дори наскоро издава първата си книга – „Only Dead on the Inside: A Parent’s Guide to Surviving the Zombie Apocalypse“ (Само мъртъв отвътре: Ръководство за родители за оцеляване на зомби апокалипсиса).

Вижте селекцията на неговите туитове, направена от Bored Panda и не се колебайте да споделите какво си говорите с вашите деца.

------

6-годишното: (Превърта напред някакъв филм)

Аз: Не може да прескочиш директно на щастливия край.

Тя: Нямам време за проблеми.

------

3-годишното: Имаш много писма от приятелите си.

Аз: Това са сметки. Те искат пари.

Тя: Трябват ти по-добри приятели.

------

Аз: Хари Потър може да поправи очилата си с магия.

6-годишното: Защо не ползва магията, за да си оправи очите?

Аз: (Поставям под въпрос всичко, което знам.)

------

3-годишното: Може ли торта за рожден ден?

Аз: Но сега не ти е рождения ден.

Тя: Тортата няма как да знае това.

------

4-годишното: Може ли нещо сладко?

Аз: Какво каза мама?

Тя: Не.

Аз: Тогава защо аз да ти давам?

Тя: Тя не ти е шеф.

Това е капан!

------

Моята 6-годишна дъщеря иска да стане лекар, за да може да помага на болните деца.

Моята 4-годишна дъщеря иска да е таралеж, за да може да боде хората с дупето си.

------

Устната на дъщеря ми кърви.

Никоя от сестрите ѝ не знае какво се е случило.

Е, поне знаят първото правило на „Боен клуб“.

------

Моята съпруга е раждала четири пъти и все още може да влезе в роклята от бала си.

Аз не съм раждал нито веднъж, но не мога да вляза в панталоните, които си купих през март.

------

Аз: Може ли да дойдеш тук, принцесо?

5-годишното: Татко! Аз съм прекалено стара, за да бъда принцеса!

Аз: Е, как да те наричам тогава?

Тя: Кралицата.

------

Аз: Какво правихте в училище?

5-годишното: Нищо.

Аз: Как може да си била там цял ден и да не си правила нищо?

Тя: А ти какво прави на работа?

Шах и мат!

------

4-годишното: (Прави някакви гримаси в огледалото.)

Аз: Отражението ти винаги прави същото, което и ти.

Тя: Тя понякога не го прави.

Изнасяме се!

------

Аз: Някой ден ще започнеш да имаш чувства към момчетата.

6-годишното: Аз вече имам чувства към тях.

Аз: Наистина ли?

6-годишното: Ядосват ме.

------

4-годишното: (Плаче.)

Аз: Какво има?

Тя: Коремчето ми е пълно, но искам да продължа да ям.

Битката е тежка.

------

Децата играят на карти.

Аз: На какво играете?

6-годишното: Война.

Аз: Кой печели?

Тя: Никой не печели.

------

Моята 2-годишна дъщеря си мисли, че всеки човек с брада, който се появи по телевизията, съм аз.

Току-що гледахме заедно страхотен документален филм за това как съм освободил робите.

------

Произволен човек от интернет: Ти не си известен, защото пускаш яко съдържание. Известен си само, защото имаш яки деца.

Аз: Ако трябва да бъда честен, и тях съм ги правил аз.

------

3-годишната ми дъщеря нарече веждите си „мустаци над очите“.

Щях да я поправя, но вместо това си обогатих речника.

------

4-годишното: Може ли да използвам офис стола ти?

Аз: В момента аз го използвам.

Тя: Не се въртиш.

Аз: Не искам да се въртя.

Тя: Използваш го грешно.

------

Децата ми се редуваха да се очертават с тебешир.

Сега изглежда, все едно 25 деца са убити пред гаража.

------

Прекратявам свада.

Аз: Кажи на сестра си, че съжаляваш.

5-годишното: Ти си ми казал да не лъжа.