fbpx

Когато в разговор се е стига до въпроса какво точно е да си родител, повечето от нас се опитват да заключат отговора в някаква всеобща дефиниция на щастието. "Това е най-хубавото нещо на света." "Децата са смисълът на живота." "Станах човек, откакто станах родител." Чували сме всякакви подобни отговори. И няма лошо. Те си приличат вероятно защото повечето от тях са истина. Само че има една голяма част от пътя ни като родители, която не е осветена от прожекторите на безметежното щастие, и често не искам да говорим за "кривите" неща в това да си родител. Да, има и такива. Затова когато на нас ни се налага да отговаряме на този въпрос, се стараем да обясним, че това да си родител не е нито по-хубаво, нито по-лошо, то просто е друго.

Днес при нас със свой текст гостува Антония Шехова-Василева. Тя съвсем скоро е станала майка за първи път и много би се радвала информацията, стигнала до нея за бременността и раждането - като първа стъпка на майчинството, да не е била толкова филтрирана през розовите очила на холивудските продукции.

Ето какво иска да сподели тя. Пишете ни и вие за вашите преживявания като родители на maikomilabg@gmail.com.


Бременността и раждането - магия или кофти период в името на една голяма любов?

Ако можех да започна живота си отначало, бих искала да чуя бруталната истина за бременността и раждането без розовите очила от сълзливите филми.

В живота гледам да съм реалист, определено влизам в графа “хейтъри” и ни най-малко не съм от жените, които се превъзнасят по бременността. Никога не съм била с такава нагласа.

Връхлетя ме Тя - моята бременност - желана, планувана и плод на голяма любов и тогава един по един започнаха да рухват всички митове за нея, които приятелки и познати ми бяха споделяли.

Бременността всъщност се оказа един безкрайно дълъг период, в който не можеш да разполагаш с тялото си, както преди, но за сметка на това трябва да го пазиш повече от всякога.

Налагаш си ред ограничения, докато капка по капка мозъкът ти се превръща в безполезна пихтия, коремът ти придобива размерите и формата на онези глобуси - шкафове за алкохол, а горещите вълни те връхлитат една след друга. Получаваш редица полезни съвети в стил "Спи сега, че после…" и в един момент ти се иска да запишеш автоматичен отговор на въпроса "Още ли не си родила?". 

Моята бременност протече сравнително леко, но с много взимания на кръв, 250 инжекции, не малко прегледи и скъпи изследвания. 

Досаден период е бременността. Въпреки всички трепети покрай пазаруването и подготвянето на живота и дома за малкия човек. Въпреки свръхентусиазма, макар и с размера на кит, да изгладиш всички дрехи на отрочето, да стерилизираш всичко, да стерилизираш стаята, жилището и блока, ако може. Времето не минава, а коремът расте.

Преносих пет дни и честно казано в един момент вярвах, че само екзорсист може да изкара това бебе на бял свят. Но неее… Часове преди уговорения момент за предизвикване на родова дейност, тя реши да вземе нещата в свои ръце.

И тогава започва раждането.

Разбираш, че раждаш, когато усетиш онази болка, която "няма как да сбъркаш". Ама откъде да знаеш каква е, като няма как да я сбъркаш?! (Колко ли повиквания с фалшива тревога получават лекарите...?). Това може би е едно от малкото неща, за които всички са единодушни - не можеш да сбъркаш тази болка. Краката ти се подкосяват, избива пот, болката в корема става почти нетърпима, не можеш да се съсредоточиш върху нищо друго (освен евентуално да дишаш), но въпреки това усещаш, че можеш да понесеш още. 

При раждането минаваш фазите на махмурлука: мислиш, че няма да оцелееш този път; надяваш се болката да приключи; молиш се болката да приключи и когато изплаче малкият човек - мислиш, че ще живееш вечно. 

Обачеее…болката.  Никога не съм разбирала жените, които казват, че болката се забравя и дори след като родих, продължавам да не им вярвам. Не се забравя. Прощава се. И си заслужава.

Моето първо и единствено раждане беше бързо. Постъпих в болницата в 3:09 с 6 см разкритие и в 4:45 дъщеря ми проплака. Без упойка, без много викове, но с много дишане и в очакване болката да премине. 

За мен самото раждане е всичко друго, но не и красиво, нито вълшебно.

Красивото и вълшебното идват след раждането. Идват и хормоните, следродилната депресия и бруталният сблъсък между добрата теоретична подготовка и реалността, които са тема на друг разговор.

Моето малко вълшебство е на малко повече от два месеца и все още се боря със себе си и обвиненията за някои провали на старта. Но и за това друг път.

Кофти период е бременността, изпитание за духа и тялото е раждането. И когато всичко премине и нямаш сили да се събереш, защото тялото ти е изтощено, както никога досега, а в душата ти бушуват всякакви мисли и чувства, в този момент се ражда любовта и знаеш, че си способна на всичко в името на новия живот.

При появата на второто дете много родители забелязват проблеми с първото и изпитват известни затруднения как да постъпят, ако в семейството се появят признаци на детска ревност или има конфликт между децата. Конкуренцията между еднополовите деца е особено изразена, но не е задължителна. Всичко зависи от характера на детето, от това колко е включено в грижите по новото бебе, както и от възрастовата разлика помежду им.

Рецепта, която да работи във всички случаи, няма. Каква изненада! Дори може да стане така, че второто дете да промени връзката ви с първото. Но сме опитали да съберем съвети, които могат да помогнат.

Ревността на първото дете

По-голямото дете преживява своеобразно „сваляне от пиедестала“, когато в семейството се появи второ дете. Едно новородено бебе изисква много внимание. Дори ако вземем само храненето – 8-10 пъти хранене през първите дни и тогава другото дете е останало без вниманието на майка си.

Промяната на фокуса на родителите често се възприема от по-големите деца като истинско предателство. Това съответно предизвиква силни негативни емоции и протести. Децата са изправени пред необходимостта да споделят играчки, жизненото си пространство и най-важното - любовта на родителите им, тяхното време и присъствие.

Понякога ревността към по-малкото дете се забелязва веднага. По-големите деца отнемат играчки, казват, че не харесват по-малкия си брат или сестра, показват първите признаци на физическа агресия, капризни са. Целта им е непрекъснато да привличат вниманието на родителите към себе си. В това число влиза и неподчинението дори в прости всекидневни ситуации. Понякога и открито саботиране на правилата и нормите на семейството.

Признаци на скрита ревност

Често обаче ревността може да остане скрита. Децата прикриват враждебността си към по-малкото и поведението им драстично се усложнява. Това, разбираемо, се превръща в съществен проблем за всички членове на семейството.

Прекалената близост или прекомерната активност може да са белег за скрита ревност, която детето изживява тежко. През този период то изпитва доста стрес, изчерпва се търпението му, появяват се промени в настроението, плаче често, има повишена възбуда, не може да се успокои, истериите му зачестяват.

Появяват се невротични реакции (тикове, заекване). Стига се до трудно заспиване или често будене нощем. Освен това се увеличава страхът от тъмнината, което е свързано с чувството на самота. Апетитът е изчезнал, вкусовите предпочитания са се променили драстично. Детето отказва любими преди това занимания: игри, рисуване, разходки, четене на приказки, гледане на анимация. Не му се ходи на детска градина или на заниманията, които е посещавало досега.

Забелязва се имитация на много детско и дори бебешко поведение. Детето несъзнателно се опитва да получи предишното си място под слънцето на родителската любов. То просто илюзорно предполага, че безпомощните деца са по-обичани и обгрижвани. Внезапно по-голямото дете започва да копира поведението на по-малък брат или сестра, понякога дори да се държи като бебе. То отказва да яде, да се облича, да използва гърне. А понякога дори се опитва да се притисне до гърдите на майката и да суче.

Как може да се реагира, ако децата проявяват ревност

Важно е да се настроите, че ревността е временен и естествен процес, познат на почти всяко семейство. Родителите трябва да са търпеливи и да дадат на по-голямото дете възможност да открие не само недостатъците, но и предимствата на новата си позиция в семейството.

Често сменяме всекидневната рутина на по-големите деца, като я приспособяваме към по-удобното за бебето. Не е изненадващо, че подобна промяна може да доведе до ревност. Тогава е важно да се осигури възможно най-стабилна среда за по-голямото. Ако първото ви дете е слушало приказка преди лягане или е имало други ритуали, не го лишавайте от тях.

Започнете подготовката преди раждането

Всички промени се правят най-добре преди раждането на второто дете. Отбиването, адаптирането към детската градина, преместването в отделна стая не трябва да карат детето да се чувства така, сякаш е отчуждено от майка си поради раждането на брат или сестра.

В открит разговор споделете всички предимства от раждането на бебето: ще бъде по-забавно у дома, то ще може да играе с брат си или сестра си, след известно време ще могат да ходят заедно до парка и на детската площадка. Но в същото време предупреждавайте детето предварително, че новороденото няма да може веднага да кара колело и кънки или да тича с него. Обяснете на детето, че в началото е необходимо да се за грижи малкото си братче или сестриче.

Помислете какви привилегии и нови удобства бихте могли да позволите на по-голямо дете. Може би е искало куче, рибки или велосипед. Подарете му нещо дълго мечтано, за което е узрял моментът. Така хем ще му засвидетелствате, че вече е голям и в живота на големите се случват хубави неща, хем ще го накарате да се почувства по-добре.

Шанс за бащата

Ревността и борбата за любовта на майката се появяват поради заетостта ѝ с най-малкото дете. Това означава, че за бащата се появява чудесен шанс да излезе на преден план. Той може да задълбочи отношенията си с по-голямото дете и да го научи на нови умения и дейности, показвайки му интересни места и нови игри.

Разбира се, майката не бива да лишава съвсем от внимание по-голямото дете. Особено в определени моменти, когато то има нужда от нейната помощ и подкрепа. Например, когато е имало конфликт в детската градина, когато се съмнява в способностите си, когато се страхува от нещо или не се чувства добре.

Важно е то да чувства, че има близък и надежден контакт с нея. Разхождайте се с него отделно поне веднъж седмично. Интересувайте се от живота му. Измислете някаква специална традиция или ваша тайна.

Възлагайте леки задачи на първородното дете, за да може то да усети своята важност и новия приятен статус на възрастен помагач. Хвалете го за усърдието и го насърчавайте. Колкото е възможно по-често го включвайте в процеса на грижа за малкото дете. Така то ще възприеме процеса на помощ като начин за получаване на одобрение и любов от възрастните и като нещо, което го кара да се чувства добре.

С възрастта интересите на децата стават различни. Така ще можете активно да ги включвате отделно в различни игри или състезания. След като постигат добри резултати и почувстват гордост от своите победи и постижения, ревността ще остане на заден план Те просто те вече няма да имат нужда да се състезават едно с друго.

И още съвети

  • Често казвайте на първото дете, че го обичате. Прегръщайте го и го целувайте.
  • Не вземайте страна при евентуален конфликт между децата. Установете правила и обяснете причините им.
  • Насърчавайте децата с похвали и приятно свободно време.
  • Не изисквайте от по-голямото да се разделя с любимите си играчки, дрехи или предмети от бита в полза на малкото. Децата трябва да имат свои лични вещи с непроменен статут.
  • Помогнете на децата да определят границите на собствената си територия - какво е за общо ползване и какво е отделно.
  • Упражнявайте умения за сътрудничество в спокойна обстановка. След конфликт опитайте да говорите с децата за случилото се. Помогнете им с основни стъпки за разрешаване на конфликта.
  • Избягвайте двойните стандарти. И за двете деца трябва да има еднакви изисквания, съчетани с възрастовите им възможности.
  • В конфликт за играчки винаги съветвайте децата да играят заедно. Или купете еднакви играчки.
  • Винаги давайте подаръци и изненади едновременно на двете деца.
  • Напомнете на по-голямото дете какво е било на тази възраст, покажете снимки и видео.
  • Пускайте детски филмчета, в които децата имат братчета и сестричета и си играят с тях.
  • По-често се виждайте с двойки с много деца. Нека децата ви виждат добри примери на братя и сестри, които си играят без конфликти.

Татуистката Джойс Фигуейро е бременна в 39 седмица, когато отива на концерта на Metallica в Куритиба, Бразилия. Тя се настанява на мястото си на стадиона, за да гледа подгряващите банди, пише consequence.net.

Джойс се чувствала добре по време на изпълненията на Ego Kill Talent и Greta Van Fleet, но когато започнали Metallica нещата рязко се променили. С качването им на сцената Джойс започнала да изпитва контракции. Тя тръгнала към медицинския пункт, организиран на място, но водите ѝ изтекли, докато се опитвала да стигне дотам. 

Нямало достатъчно време, за да се отиде до родилното отделение.

И така, по време на концерта, точно докато Metallica свирили “Enter Sandman”, на бял свят се появил Луан Фигуейро.

“Всеки път като ходя на концерт, нещо става. Но този път мисля, че надминах себе си”, пише Джойс в Инстаграм поста си, с който разказва за раждането на Луан. “Купих билетите за този концерт преди 3 години и въобще не съм си представяла, че може да се случи нещо такова.”

Никой не си представя такива неща, но ето че те се случват. На това му се вика да родиш и още как!

Снимка: Metallica/ Creative Common License, Author: Raph_PH

Всички ние имаме различно поведение като родители. Идваме със своя си багаж, претенции, умения, запаси от търпение и любов, колкото поеме. Но на всички ни се случва (рано или късно) едно и също нещо - ти я мислиш една, тя става съвсем друга.

Това е аксиома в родителството - едно си представяш, съвсем друго излиза.

Не казваме, че винаги е така, но се случва често. А при някои се случва още със самия старт на начинанието, така да се каже.

Подобна е ситуацията и на Вяра Янакиева (Меме Мама), която още на първата обиколка от родителския маратон (разбирай раждането) осъзнава, че тая работа не е баш както си я представяш.

Особено ако по коридора се зададе бодро акушерка с една банка окситоцин и с ведрото намерение да ти я пусне.

Ето ги и преживяванията на Вяра. Ако искате да ни споделите вашите, не се колебайте да ни пишете на maikomilabg@gmail.com или във Фейсбук.


Ако се чудите кой е вечният въпрос, с удоволствие ще ви кажа. Повярвайте ми, не е „Кокошката или яйцето?“, а любимият на всички: „Как мина раждането ти? Наистина ли боли толкова?“

Вече и аз мога да дам отговор на този въпрос.

Искаше ми се да мога да кажа: „О, беше невероятен момент, толкова докосващ, изпълващ ме с невероятни емоции и сълзи от щастие.“ Да, горе-долу беше така, с няколко отклонения.

Още през деня имах нерегулярни контракции, съвсем леко болезнени и тъй като вече веднъж бях вдигнала на крака всички познати и роднини до 9-то коляно, че ще раждам, реших, че този път отново е фалшива тревога.

Така или иначе се бях разбрала с една приятелка да се разходим и тъй като „к`во толкова, едни контракции“, не отказах срещата и отидох. Обиколихме огромния парк поне три пъти, говорихме си за минали и неминали неща, смяхме се, задъхвахме се (АЗ) и си прекарахме невероятно, докато леките ми контракции продължаваха.

Прибрах се в страхотно настроение, изчистих, измих си чиниите (за всеки случай, ако родя), почивах си, подремнах си (Ах, ако знаех, че това ще е последната ми дрямка, в която няма да бъда обезпокоявана, как щях да спя!). Вечерта се настаних удобно пред дивана, за да гледам любимото си шоу, тихо нашепвайки на корема си „Не се раждай до 22:30, защото ми е много важно да разбера дали Елизабет ще се върне от острова на отшелника“.

След това си легнах и заспах сладко и спокойно...

ДОКАТО в 2 без 10 не се събудих от силна менструална болка. Пробвах пак да заспя (защото е фалшива тревога и никой лекар не обича да му звънят за глупости посред нощ), но след 2-3 минути отново ме заболя.

Не беше кой знае каква болка, напротив, дишах по съветите на Елена Василева (акушерка Елена Василева, бел. ред.) и смея да твърдя, че се справях много добре. Към 3:30 реших да звънна на доктора, защото очевидно нещо странно се случваше. Разбрахме се да се чуем отново в 5.

Запазих пълно спокойствие, събудих сладко спящия ми нищо неподозиращ съпруг по възможно най-нежния начин – „Ъъъ, май раждам“. „Сигурна ли си?“, чух отговора му, докато се прозяваше и запазих голямо самообладание, за да не бъда саркастична и отговорих със скромното „Да“.

Контракциите продължаваха, чести и доста засилени.

Аз, правейки се на мега-супер-много-хипер подготвена родилка, реших, че трябва да започна да скачам на фитнес топката, за по-бързо разкритие.

Съпругът ми влезе в свещеното място наречено тоалетна, а аз реших да си полежа, че „тежък ден ме чака“. Иии в 5 без нещо почувствах едно силно "пук" и си казах "Ехе, т`ва бебе как ме изрита!". Нооо... изведнъж усетих как потича нещо по мен и с 200 км/ч станах от дивана, защото е нов и не си заслужава да бъде изцапан с разни течности.

След като цялата бях подгизнала и малка локвичка се бе образувала на ЧИСТО НОВИЯ ПАРКЕТ констатирах, че може би водите ми изтичат. И така, кранчето на „чешмата“ бе пуснато и водата се изливаше (колко благозвучно, нали?).

Звъннах на доктора, той, вдъхвайки ми цялото спокойствие на света, ми каза да тръгвам към болницата. Преоблякох се, спокойна, че вече няма какво да тече, докато не си сложих якето и отново подгизнах.

Отказах се и просто тръгнах. Контракции имаше, вървях като ранен пингвин, но все още всичко бе поносимо.

След като ме провериха за разкритие в 6:00 (дори няма да споменавам колко „приятен" е този преглед), бях с жалкото един сантиметър (много зор за нищо, както се казва).

В 7:00 дойде и моят лекар, провери ме (тук отново няма да споменавам за този „любим“ мой преглед.) - имах цели 4 см. (ПО БИВА!) Вече, доста по-болезнени, контракциите ставаха и по-начесто.

Въпреки всичко се чувствах подготвена и дори горда с представянето си досега. Нито ме болеше толкова, че да викам, нито се тресях от болка. Гордостта ми се издигна на нивото, в което си мислех колко е глупаво всички да ме плашат, че било много страшно! (Бла, бла, бла – смела съм и държа на болка!).

Всичко вървеше като мед и масло, докато не стана 8 часа сутринта, слънцето се бе показало на хоризонта, хората бяха щастливи, някои пиеха кафе, други вече закусваха, трети спяха в топлото легло, а към мен се отправяше акушерката, която носеше една банка система.

„Ще ти сложим една системка, да станат по-бързо нещата!“

Съгласих се разбира се, нямах търпение да видя малкото личице на живота, който растеше цели девет месеца в мен. И така, тази малка „системчица“ се оказа окситоцин. Какво мога да ви кажа за него...

ЕМИ, ИЗПИТВАМ СТРАШНА АГРЕСИЯ КЪМ ОКСИТОЦИНА, ПРИЗНАВАМ!

Започнаха едни болки, едни топли и студени вълни, контракциите - доста по-силни, напредваха стабилно. Аз стоях и се превивах на леглото като риба на сухо, извинявах се на акушерките, че викам. (А иначе бях твърде убедена, че ще се разхождам... Да, да).

Ако си мислите, че контракциите са гадни, то не сте усетили напъни, породени от тях (АМА КАКВИ НАПЪНИ!). Казах си: "А, не. Спирам да раждам, аз бях дотук, стой си вътре, младежо!"

Забравих лекции, забравих си името, забравих да дишам, единственото, което помнех беше фразата на мъжа ми "Коте, хайде да си направим бебе!" и лекичко се агресирах. (Къде ми беше умът?)

Акушерката ми обясняваше как да дишам, как да напъвам, изпълнявах заповедите така, както може само един войник пред генерал.

Следващите няколко минути леко ми се губят.

В цялата суматоха, трябваше да се придвижа от предродилна зала до магарето. Движех се като баба на 90 години с дископатия. (Най-трудните три крачки в живота ми!) Качиха ме на магарето, а аз продължавах да се извинявам, че крещя и невинаги дишам правилно.

Докторът ми масажираше гърба, повтаряйки ми, че „ей сегичка ще излезе бебето“, докато аз почти изкъртвах дръжките на магарето и в един момент усетих... Празнота, облекчение, болката я нямаше. (УАУ, колко яко! Не знам дали има по-невероятно чувство от излизането на бебето от теб!)

Погледнах напред и едно малко лилаво картофче със страхотна прическа и цялото омазано със слуз, ревеше и се чудеше защо излезе на студено, аджеба, и какви са тез лели, които го пипат така безобразно!

Успокоих се, сетих се как се казвам, почнах да дишам, осъзнах колко е прекрасно беззащитното същество пред мен и си казах: "Това са 2 часа от живота ми, които не искам да преживявам отново скоро!".

Много ми се иска да кажа, че забравих болката в мига, щом го видях, но... минаха почти четири месеца и колкото и сладко да е бебето, все още помня! (О, само как помня!)

П.П. Таткото се разплака! А съм го виждала да плаче, само когато Върколакът от Х-men умря! (SPOILER ALERT)

Преди няколко дни ви показахме снимки на модела Ашли Греъм, когато сподели с последователите си в социалните мрежи, че вече е точно в 40 седмица и очаква появата на близнаците всеки момент.

Е, те вече са тук. Ашли обяви, че момченцата са родени здрави и щастливи в дома им в петък (7 януари) рано сутринта.

Моделът се надява скоро да сподели повече с всички, които се интересуват какво се случва с нея след раждането, но засега ще си даде време за възстановяване и почивка заедно със съпруга ѝ и трите ѝ момчета.

Тези снимки са правени малко преди да роди

Съвсем скоро - на 18 януари, първото ѝ дете със съпруга ѝ Джъстин Ървин - Айзък, ще навърши две години.

Днес в Майко Мила е Ивана Димитрова, която ни разказва с много чувство за хумор историята за раждането на детето ѝ. И освен това всички можем да ѝ завидим, защото има 6-месечно КРОТКО бебе. Ивана, това можеше и да не ни го казваш.


Забременях планувано на крехката възраст от 22 години. То беше планувано, ама като стана от първи опит, си беше шок. Когато на младия бъдещ татко показах първия положителен тест, той заяви “Не ме занимавай с глупости!”, обърна се и продължи да спи, но след 5 минути скочи стреснат: “АБЕДАЙГОТОВА!!!”.

Последваха няколко месеца бременеене, като в първите 5 не спрях да повръщам, дори и като нямаше какво. За цялата бременност качих 7 кг, но това не ми пречеше да се чувствам все едно са 70 и да не спирам да мрънкам.

В девети месец започнаха и по-честите прегледи и ей, ме на вратата на д-р Иванчева, която от момента, в който разбра, че съм на 22, не спря да ми казва “зайче”. Много ми беше мила и сладка, освен като правеше проверка за разкритие. “Спокойно, зайко, знам колко е гадно, но ще мине!”.

На първи преглед за тонове, които бяха ниски, ми заяви, че ще ме прати да ми ги премерят на още едно място и че ако пак са ниски, утре сутринта щяла да ме реже, за да не застрашаваме бебето.

Ама как така?!

И започна пазарлъкът:

-Не може ли след 3 дни, че утре е още рано?

-Ама как така е рано?!

-Рано е, рано е! Трябва да излезнем от риби и тогава! Това дете няма да е риби!

Видях в погледа на тази жена как се чуди дали да хвърли мен през прозореца, или дипломата си, и реших да замълча, защото е по-вероятно аз да съм полетялата. На следващото мерене всичко беше наред и дочакахме да влезем в овен.

Нали споменах за моите 7 килограма, усещани като 70?!

Сутрин ставах с думите “Айде излизай вече, защото не издържам!”. За къде съм го бързала това дете?! Да си бях полежала на дивана с кучето още малко! Но не, Ивана реши, че това дете ще излиза и като почнаха два дни едни разходки, едни клекове, едни подскачания на дивана и... наливане с чай от канела.

Ако се питате защо, ами в 4 месец ми предизвика контракции и реших, че е удачен вариант. Два дни и 5 чая по-късно в 6:30 сутринта усетих заветната контракция, която не беше като нищо повече от менструална болка.

“АМА С ТОВА ЛИ ЩЕ МЕ ПЛАШАТ МЕН, БЕ?!”.

Ставам си и бях решила да ходя с мъжа ми до неговата работа и да му вися на главата, докато си ремонтира един бус, ама не стана. Като ми чу идеята, изстреля в бързината: “Ма къде си тръгнала?! Нормална ли си? А ако стане нещо? Там е студено! Ще ми звъннеш като трябва да тръгваме към болницата!”. И си ме заряза сама в нас.

А аз смело и непреклонно решавам, че ще направя основно чистене, защото ще идва фирма за почистване, докато сме в болницата с бебето, да не ни е срам от хората. Как може да викаш да ти чистят вкъщи и да не си изчистил преди това?! Срам!

Пуснах 6 перални, изгладих, изгледах си 4 епизода на “Игра на тронове”... Контракциите в 14:30 вече са на 6-7 минути. Влязох за един дълъг душ, въоръжена със самобръсначка и огледало и – О, ЧУДО! – контракциите ми спряха.

Ама кой им е позволил да спират? Не може! Каната и кутията за чай ме призоваха на момента. Напълних един термос и с походка на дебел разгонен пингвин си опаковах кучето да ни водя на разходка, че това дете трябва да излиза и аз съм готова да направя всичко, за да се случи!

Телефонът ми звъни - Владко, бъдещ татко. Разговорът звучи така:

-Какво правиш, гадже?

-Разхождам кучето.

-КЪДЕ СИ?

-При блока на баба ти.

-Прибирай се веднага и си вземи такси, че е далече и е студено, да не родиш по пътя! Добре ли си, как ще извеждаш кучето сега точно?!

-Спокойно, контракциите са ми на 5-6 минути, има време.

А само да знаех, наистина колко време още остава!

Прибрах се с една пица с ананас и люто под ръка, че нали лютото и ананасът помагат за раждането, а аз съм готова на всичко. Реших да звънна на доктор Иванчева към 17:00 часа и да ѝ споделя какво става... “Добре, зайче, тръгнете към 18:30 за болницата. И без да се притесняваш!” Ама какво притеснение, та аз не знам тия жени какво се оплакват от това раждане!

Звъннах на Владимир да се прибира, че докторката е казала да ходим след час и нещо към болницата. На бас, че не предполагате какъв отговор получих!

“ЕЕЕЕЕЕЕ, ама аз почнах да боядисвам буса”. Беше изречено като от малко дете, на което току що си му прекъснал най-голямата радост и си му взел надеждите за щастливо детство. Реших да подходя с разбиране, защото усещах, че има време, докато започна да раждам истински.

Запомнете, че съм се обадила на тоя мъж да се прибира в 17:30, а сега предположете в колко часа се прибра. Ако сте казали 21:00, браво, познахте! Тръгнахме от Перник към болницата в 21:30 и бяхме там в 22:00. Качих се в дежурния кабинет и контракциите ми спряха... ПАК.

Дежурната лекарка – малко темерут, но я разбирам – с един недоволен тон отсече, че съм само с 4 см разкритие и нямало за кога да ме праща вкъщи. Опаковаха ме, за да чуят тоновете на бебето и така 30 минути. После се поразходих, легнах си и като се почнаха едни контракции.

Да, с това са ме плашели!

Едни млади акушерки насядали около мен (не по-млади от мен, ама лелята в мен се събуди тогава) да ме утешават и гледат с цялата си състрадателност, гледайки и някакъв сериал... Така не можех да ги понасям, защото не раждат и те. Два часа след първия преглед за разкритие последва и втори и това ме смаза психически, защото се надявах на поне 2 см отгоре, но явно природата беше решила да си прави шеги с мен и когато чух “Само 4 см и половина!”, нещо в мен се срина.

Знаех, че това раждане ще продължи адски дълго.

А и дежурната лекарка не ме обнадежди много, когато каза, че с това темпо ще звънне на моята докторка към 6:00-6:30 сутринта. 20 минути по-късно тоновете на бебето започнаха да падат, ама не да паднат до някакви малки стойности, а сериозно си паднаха до 93 отведнъж.

Доктор Иванчева долетя за 10 минути и със загрижения ѝ поглед само ме гледаше и не казваше нищо, защото знаеше, че искам естествено раждане. Е, в този момент вече не го исках и с най-голямото облекчение просто заявих: “Режете ме!”. Последваха едни процедури преди операцията и вече тази история не е толкова сърцераздирателна.

Влизам в операционната и една възрастна анестезиоложка реши да ми се разсърди, понеже не съм ѝ казала "Добър вечер", но после станахме приятелки, защото се забавляваше на мой гръб и контракциите ми, които около 5 минути не ѝ позволиха да ми сложи упойка. Като че ли болката ми я правеше щастлива.

След упойката аз реших да си седя и да чакам нещо. Не знам какво, ама си клатушках краката на операционната маса и се разтапях от удоволствие, че тия болки вече ги няма, докато един глас не ми секна удоволствието: “Ама момичииии, како правиш? Лягай, чи краката ни можиш посли да си ги вдигниш!”.

Докторите си говорят, аз виждам цялата операция в отражението на една лампа и се вживявам, че съм в "Анатомията на Грей". И след едно издърпване се чу проплакване, ама малко като на коте. Аз лежа, дават ми бебето, а то едно розово, чисто и... КРАСИВО!

А, не! Това не е моето бебе, моето не може да е красиво.

Аз затова ли се готвих да излезне от мен лилаво извънземно с подути очи като на алкохолик?! След увещания, че си е моето бебе го поздравих, пипнах му малкия нос и тайно си поревах. Ако питате защо тайно, ами защото ме е срам да плача пред хора, понеже съм грозна като плача.

Следва нощта и да ме изправят на другия ден. Всичко си мина чудесно, само не знам за чий ми беше да говоря с цялата рода по телефона, да си пиша с тях и да им разказвам вместо да спя. С цялата рода, освен с таткото, който беше заспал непробудно, и за да го събудя, трябваше да пусна прохосмукачката робот и 10 пъти да я питам къде е през приложението, за да му каже до главата със строг тон също толкова пъти “ТУК СЪМ, ГОСПОДАРЮ!”. Е, и Владимир разбра, че вече сме официално трима. Трудно, но разбра.

Всички ми обясняваха за великата мъка на това секцио, за трудното възстановяване и подобни... Ден след като ме вдигнаха от операцията, препусках из болничната стая с бебето. Никой обаче не ми обясни за великия глад. Защо? Защо никой не ми каза колко ще ми се яде, и то ще ми се ядат всевъзможни боклуци?

Беше хубаво, че се бях приготвила за естествено раждане и имах една чанта с храна. Не че ми даваха да ям, но аз като грешен дявол се промъквах нощем до гардероба, свивах се зад вратата му и тайно ядях желирани бонбони и бисквити. Накрая ме хванаха по едни захарни пръчици по пода, дето не бях видяла, ама беше предпоследен ден и само ме погледнаха лошо.

Да ме гледат, бе! Те си ядат банички и торти, дето им носят за благодарност, а се надяват аз да съм щастлива от ориз със спанак или нещо друго здравословно, което не носи и капка радост на бедната ми душа.

Тръгнах си от болницата с един малък човек, който беше известен като най-кроткото бебе в неонатологията. Вече е на 6 месеца и още е най-кроткото бебе от всички останали около нас и около приятелите ни, има си цели два зъба и е повод да се карам с непознати лели и баби, възкликващи потресено: “Ама облечи го това дете, ще го простудиш и после антибиотици!”.

Раждането е непредвидимо събитие. Много неща могат да се объркат или да се случат съвсем различно от представите и плановете на бременната жена. И това е в реда на нещата. Не е в реда на нещата обаче, през 2021 г. да продължава да ни става леко лошо, като четем разкази като следващия.

Той е на Даниела Йорданова, майка на Александър, която си спомня за неговото раждане с усмивка и разказва историята точно така - с чувство за хумор. Това обаче не променя факта, че има болници, в които все още не ни дават да пием вода, докато раждаме, да се разхождаме, ако това ни облекчава, да викаме, ако така го усещаме...

И, разбира се, най-важното – продължава да има "специални прегледи", случващи се в 1 през нощта, продължава да има жени, вкарани в болницата три дни, преди да родят, защото уж раждат всеки момент, за да може всичко да се проточи и накрая да завърши с операция... Продължава всичко да си е каквото си е било. А ние продължаваме да цъкаме с език, да се кръстим и да викаме "Е, нали с бебето сте живи и здрави, всичко се забравя". Ами не, не се забравя. А и не е ли в реда на нещата да искаш да си спомняш раждането на детето ти?!

Но, важното е, че на финала на тази история всички за живи и здрави, макар и леко в несвяст. Това е разказът на Даниела за раждането на Александър. Благодарим ѝ за споделеното и за ведрото чувство за хумор, с което е разказала ситуации, принципно лишени от всякакво забавление.


Денят е четвъртък, 13 май, денят на моя термин. Отивам на преглед при моя лекар, защото още не съм родила. Пращат ме на записи да слушат как е бебето.

Отивам, опаковат ме с кабели и колани отвсякъде и ме питат: "Абе, момиче, ти имаш контракции, не усещаш ли?!”… Ами не?!

Нищо не усещам. Сестрата ми казва: "Отивай при лекаря си, да те пращат да раждаш!".

Отивам в болницата, която си бях избрала. С мъжа ми се загубихме 20 пъти. Изобщо не знаехме накъде трябва да ходим. Стигнахме. Казаха ми да изчакаме да ме прегледат. В това време през едно прозорче показват туко-що родилите се бебета. Аз плача от радост, мъжът ми трепери, още малко ще припадне.

Прегледаха ме и ме приеха да ме наблюдавали няколко дни докато родя. Е как така?! Не го бях планирала така!

“Момиче, ето това ти е стаята – влизай. Ако има нещо, ела.” Е, постоях си три дни в болницата, никой не знаеше какво да ме прави. А аз само си почивах и се радвах на последните ми дни спокойствие.

Първи ден

Пълен отказ на болничната храна, изглежда странна. Ядене на солети и търсене на запалка за две момичета, които бяха с мен. Много им се пушело. Аз стоя в коридора на пост, гледам да не дойде някой да ги спипа.

Втори ден

Избягах да си купувам карта за телевизора. Скучно ми е. Даже не забелязаха, че ме няма. Останах сама в стаята. Минах на бисквити и кисело мляко. Няма да го ям това. Денонощно върви Нова телевизия, а аз гледам "Черешката на тортата" и си представям, че ям нещо вкусно. Солети.

Трети ден

Решиха, че на третия ден ще ми развалят спокойствието и в 1 през нощта ще ми правят специален преглед за предизвикване на раждането без система. Е, тази лекарка като каза "специален преглед" не знаех, че има предвид, че ще си навре цялата ръка там долу… Леко псуване по път към стаята ми. Тази какво ми направи...

И като се започнаха едни контракции... Казах си, че ако това е раждането, аз съм герой, не е болка за умиране. Даже и си поспах. На сутринта отивам на преглед и пак ми казват: “Абе, момиче, ти имаш силни контракции, не усещаш ли?!” Отново не е толкова болезнено, колкото съм чувала.

“Тогава връщай се в стаята и утре сутринта в 5 да си готова за системи.”

Ох, развълнувах се. Реших, че като сега ми казват, че контракциите ми са силни, до утре ще родя и ще разказвам какъв герой съм, как не ме е боляло и всички бременни само се лигавят, като пищят така.

Хахахаха, как сама си повярвах.

Часът е 5:00.

Ставам къпя се набързо. Правят ми тоалет, бягам по коридора с големия корем и се моля да не изгубя битката. И хайде с чантичката и в родилното – ще се правя на герой.

Пак ме опаковат с разни кабели, за да следят тоновете на бебето, и ми включват системите за предизвикване.

Родих в държавна болница, която е и университетска, и една студентка трябваше да ми следи контракциите.

Първия час добре. Болката се усилваше бавно, а сестрите решиха да ме ободрят, като ми пуснат предаването “Тази сутрин” със сина на Катето Евро. Аз обяснявам на всички, че нищо не ме боли и ей сега ще родя след малко.

Мъжът ми се изстрелва от работа – щял да ходи да помага, защото вече един час ни вест, ни нищо от мен. Аз раждам – уж. Изпращат го в болницата и му пожелават успех.

Че пък на него за какво му е? Да не би да ражда той?!

Час втори

Болката вече започва да става малко по-непоносима, но аз съм герой! Ей сега ще дойдат и ще кажат, че имам 8-9 см и след малко ще напъна два-три пъти и всичко ще свърши. Мхм.

Час трети

Идва докторът да провери колко разкритие имам. След като изяде няколко ритника заради контракция, дошла по време на прегледа, каза: “4 см, увеличете системата”.

Ето в този момент усетих, че съм доста прецакана.

Обяснявам на студентката, че всичко ще е наред, че тя се притесни повече от мен. Започва леко да ме наболява. Искам обезболяващо, докато е време. Никой не ми обръща внимание. Започна някаква сапунка по телевизията.

Аз, в предродилна зала, слушам как разни жени крещят от другата страна и започва да ме хваща страх. Искам да си ходя.

Час четвърти

Мамка му! Боли! Много!

Крещя и се моля на господа всичко да свърши по-скоро, а студентката до мен ме гледа така все едно ще ритна камбаната. На всичкото отгоре решиха, че ще ги изпитват в предродилната зала, където аз се гърчех като червей. Е, да ви кажа аз можех да изкарам шестица, защото знаех повече от тях.

Моля да ми дадат телефона. Не можело. Забранено било. Искам да чуя мъжа ми. Пак не можело, имало Covid. Еее, нищо не може.

– Вода може ли?
– Не!

Час пети

– Моля ви, изкарайте го това от мен!

– Но, госпожо, това е детето ви!

– ВАДЕТЕ ГОО!

Само 5 см разкритие, нищо не се случва. Студентката май се отказа да има деца.

Пет момиченца бъдещи акушерки стоят над мен, а аз мисля дали така ще изглежда погребението ми. Вече не съм много в час и започвам да бръщолевя някакви глупости и да заплашвам всички, които минат покрай мен. Две сестри, седнали срещу мен, ми разправят как правили скоро ремонт на отделението. Да, ама радиаторите не ви смениха.

Вече се мъча като в "Екзорсистът" и викам за помощ, пак никой, братче. Една сестра ме пита: "Ти като го прави това бебе, така ли викаше?!" Ми дааа, така виках!

Ползват ме като опитна кукла как се усещали котракциите на допир. Ела да те ритна в корема да ти покажа. Искам да ми сменят предаването и да махнат оня глупав часовник, че ме дразни как тиктака.

Цялата ми рода отвън се кръсти и се моли да не изпоприпадат, защото съм се чувала как крещя чак там. Мъжът ми, изпаднал в ужас, не знае какво се случва, паднало му кръвното и той ще се гътва все едно той ще ражда. А аз горката го псувам вътре и го проклинам какво ми е причинил.

  1. Мъжът ми вече изпушил една кутия цигари. Не се знае дали няма да обърне очите още малко.

2. Майка ми и тя плаче, не знам защо. Моли се на една икона в болницата.

3. Баща ми гледа в една точка и чака мълчаливо всичко да приключи. От цялата група той е най-хладнокръвен. Споделя след това, че е родил с мен. Психически.

Час шести

Проклела съм половината свят. Докторът е изял още няколко ритника. Сестрите – някоя и друга псувня. Съобщават ми, че бебето губи тонове и трябва да ме оперират по спешност.

Значи, мамка ви... Аз се мъчих като куче шест часа, а вие сега се сетихте, че трябвало операция.Айде още малко псувни. Идват някакви сестри да ме вдигат. Е, бях качила някое и друго килце през бременността, но пък чак толкова...

Влязох в операционната и последното, което видях, бяха едни красиви очи. Оказа се анестезиологът, който ме пита дали имам алергии, поклатих само глава за "не".

Споделих му, че има много хубави очи и съм заспала.

Събуждам се… Някаква жена ми бие шамари и ме вика. ”Абе, ти на кого ще биеш шамари, ей!” 

– Госпожо, събудете се! 
– Стига ми би шамари, чувам те!

Да, ама не, пак съм заспала. После отворих очи, усетих, че леко ме приболява корема и какво да видя – майка ми ,баща ми и мъжът ми ме гледат втренчено и не казват нищо. Викам си "КРАЙ! Умрях!". 

Е, не умрях, просто не съм се освестила още.

Ами бебето?! Къде ми е детето?!

Междувременно отвън: всички плачат и се прегръщат от радост, че са видели най-накрая малкия Алекс, а аз лежа някъде в безсъзнание.

Идва една сестра и пита как ще се казва. Аз, още незнаеща какво се случва, започвам да ѝ обяснявам буква по буква и да се смея. След това влиза друга, която носи нещо, увито като дюнер. “Ето го сина ви Александър!”

Лелеее, аз родих! Аз съм майка! Аз съм ГЕРОЙ! Много се разтроих, като го видях. Един смачкан. Погалих го и той ми се усмихна.

“Защо сте го увили като дюнер?", попитах аз, а сестрата се засмя и излезе с бебето. Явно разбра, че още не съм в кондиция. След два дни бях пушка, раздвижих се и ми дадоха вече сама да се грижа за него.

Сега се смея на всичко това и ще го разказвам отново и отново с усмивка.

Това е щастливата история на семейството на Уитли Кокси, която никак не започва щастливо, когато младата двойка започва да прави опити за дете. Само хора, които са се борили с невъзможността да забременеят, знаят колко тежко и изтощително - и физически, и психически, е цялото занимание. Уитли и Джарод обаче не се отказват, но им се налага да минат през доста перипетии, докато накрая им се случват буквално чудеса.


Винаги съм била от хората, които планират. Няколко месеца след като със съпруга ми се оженихме, решихме, че е време да започнем опити за дете. След като опитвахме няколко месеца, си дадох сметка, че не мога да планирам всичко.

През ноември 2015 г. вече бяхме опитвали безуспешно около година и затова отидохме на гинеколог. Надявахме се на някакви отговори, но не получихме много. Гинекологът ни насочи към клиника по безплодие

Лечение на безплодието

През следващата седмица вече се подготвях за хистеросалпингография (процедура, в която се преценява състоянието на маточните тръби), а на следващия месец узнахме, че съм бременна. С Джарод бяхме страшно щастливи. 

За съжаление радостта ни скоро премина в сълзи, след като направих спонтанен аборт няколко седмици по-късно. Това беше най-трудното нещо, през което бяхме минавали досега.

Изобщо не можех да разбера защо всички останали жени забременяват и раждат здрави бебета, само аз не можех.

През следващите две години взех безброй хапчета, минах през толкова процедури, вземаха ми кръв толкова пъти и всичко минаваше от посещение при лекар до посещение при лекар. Нищо не проработи. Бях съсипана. Чувствах, че разочаровам Джарод. Знаех колко много иска деца… И аз не можех да го даря с единственото нещо, което искаше повече от всичко.

През лятото на 2017 г. вече мислех за осиновяване. Обсъдих го с Джарод, но той не беше съгласен. Обикновено е много отворен към идеите ми, но този път беше различно. Спрях да говоря за това, но започнах да се моля Господ да промени мнението на Джарод и да ни даде възможност да осиновим, ако Неговата воля е нашето дете да е осиновено. 

През ноември почувствах, че трябва да спра лечението за безплодие, но не исках да изпускам нещата от контрол. Малко след това Джарод ми каза, че иска да продължим напред и да се опитаме да осиновим дете. Бях шокирана.

Осиновяването

Започнахме целия процес по осиновяване с проучвания, домашни посещения, документи, посещения при лекар и ходене на курсове. Работихме здраво върху профилите си, за да може да получим одобрение. След месеци труд домът ни вече беше готов и отворен за бебе. Беше 1 януари 2018 г. 

Когато обявихме, че ще осиновим бебе, имаше един коментар, който изпъкна: “Когато осиновите, ще забременеете. Случва се на всички”. Мразех този коментар. Хората не разбраха ли през какво минахме? Колко време сме се опитвали да имаме дете? Никой не знаеше дали ще се случи нещо такова. Това, че някой се опитваше да омаловажи трудностите, през които минахме, и решенията, които трябваше да вземем, много ме нарани. 

През февруари 2018 г. бях насред стимулация за забременяване и просто си знаех, че не съм бременна. Пак започнах да се моля този път с идеята да получа някакъв знак дали трябва да спра с лечението за безплодие. Имах нужда нещо да ми подскаже, че правим правилното нещо.

Бях безкрайно притеснена, че съпругът ми ще ме помисли за слаб характер, задето искам да спра. Чудех се дали няма да реши, че се отказвам от общата ни мечта за деца. 

Спиране на лечението

И тогава една сутрин се събудих и просто вече мислех по различен начин. Бях спокойна за всичко. Казах на мъжа ми, че приключвам със стимулациите и че не искам да ги правя повече. 

Какво отговори ли? “Знам. Знам, че от известно време ти е писнало, но исках сама да вземеш това решение. Обичам те каквото и да става. Ти си най-силният човек, когото познавам, заради всички неща, през които мина заради нас.” Тогава осъзнах, че Господ си има план за нас, просто трябваше да Му се доверим.

До юни 2018 г. вече бяхме сменили осиновителските компании и къщат ни отново беше готова за бебе. През август ми закъсня. С 3 седмици. Съпругът ми ми каза да си направя тест, но аз се инатях. “Не, не съм бременна. Няма да давам пари за тестове.” Но в крайна сметка взех един. И бях БРЕМЕННА. Най-големият шок в живота ни!

Решихме да продължим с осиновяването, но ще се насочим към майки, които трябва да родят след мен. 

На 24 октомври 2018 г. ни уведомиха, че има майка, която е избрала нас за родители на бебето ѝ. Терминът ѝ беше 3 седмици след моя и живееше на 14 часа път от нас. 

Чувате ли ме? Разбирате ли какво казвам? След ГОДИНИ в опити да имаме дете, сега се оказва, че ще имаме ДВЕ! Приятелите ни планираха парти за разкриване на пола на бебето и на купона обявихме на всичко, че има майка, която ни е харесала за родители на нейното бебе. Трябваше да видите лицата на всички. Говоря ви за абсолютен шок за семейството ни и най-близките ни приятели! Както сме си само двамата изведнъж към нас ще се присъединят две момченца, и то само с месец разлика.

Раждането 

Превъртам набързо до март 2019 г. Бременна съм в 36 седмица и лекарите решават, че трябва да извадят бебето, защото водите ми са спаднали ужасно много. Влизах в болница заради това през цялата бременност и бях готова вече да се срещна със сина ни. 

Той се роди на 22 март. След 3 седмици и половина в интензивното отделение за новородени Джеб най-накрая си дойде вкъщи. 

Имахме точно една седмица, за да се нагодим към живота с новородено, когато ни се обади адвокатът ни и ни каза, че е раждането на майката, чието дете ще осиновим, ще бъде индуцирано. НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН. Какво?!

Мислехме си, че ще имаме поне месец да се нагодим към живота с едно бебе, преди в компанията да влезе още едно новородено. Оказа се, че са ѝ изчислили термина грешно. Той е бил същият като моя и вече преносва със седмица. Главите ни направо избухнаха.

Още едно раждане

Приготвихме се колкото се може по-бързо и тръгнахме на 14-часово пътуване с каране през нощта, за да може да сме там, когато се роди второто ни момченце. Денят беше 25 април. 

Пристигнахме в болницата половин час, след като той се беше появил и успяхме да се видим с рождената му майка. Тя ни подаде бебето и видяхме Портър за първи път. Имаше толкова много сълзи от щастие.

Прекарахме известно време с Портър и биологичните му родители, след това го запознахме с брат му Джеб. После дадохме възможност на родителите на Портър да се сбогуват с него. Изписаха го на следващия ден, а ние останахме още няколко дни, за да се финализира процедурата. След седмица вече беше официално наш.

Можете ли да повярвате, че сега сме родителите на две прекрасни момченца, които са родени само месец и няколко дни едно от друго?

Ще ми се да се върна назад във времето и да посетя Джарод и Уитли от 2015 г. и да им кажа: “Само се дръжте. Знам, че ви е трудно да вдигнете поглед от болка и притеснение. И по-трудно ще стане. Ще има изпитания, разбито сърце, борба с безплодието, която ще ви съсипе, и един милион “не”-та. Ще ви се иска да се откажете. Ще сте огорчени и отчаяни и няма да разбирате защо точно на вас се случва. Но Господ си има план за вас”.

Като се обърна назад, с ръка на сърцето мога да кажа, че съм благодарна за трудностите. За обърканите планове, за съкрушените сърца, за разочарованията, защото те ни доведоха точно там, където трябва да бъдем. 


Историята на Уитли Кокси е разказана от нея за cafemom.com.

Това е просълзяващата история на Марина Георгиева за раждането на първото ѝ дете. Тя ни я сподели в групата ни във Фейсбук "Положението е Майко Мила", а ние и още стотици хора се почупихме от смях на този епичен резил, както го нарича авторката.

Ако и вие искате да ни разкажете за вашето раждане (има се предвид, когато вие сте родили дете, а не когато са родили вас - но може и това, стига да го помните), пишете ни на maikomilabg@gmail.com. Обещаваме ви, че и на вашата забавна излагация ще се посмеем, а ако се налага, и ще съчувстваме.

Ето го сега знаменателното раждане на Магдалена точно преди 15 години.


Боже, раждането на Магдалена беше епичен резил! За да стане ясно, че думата "епичен" е използвана уместно, ще кажа само, че на следващата година, като се появих за раждането на Дара, ме посрещнаха с думите: "Госпожа, нима идвате за второ раждане толкоз скоро?"

Да те разпознаят на Пещерско в родилното година и три месеца по-късно, при положение че на вечер се раждат 7-10 бебета, явно доста си се постарал.

Началото

Та. Него ден петък, жега от сутринта, се помъквам рано да пия кафе с приятелка. Сядам, поръчвам и се почнааааааааа.

Ще раждам, да идва Атанас (мъжът на Марина, бел. ред.)!

Хващаме такси и след час вече съм налична в болницата. Ей тъй, от стола на кафенето се телепортирах направо там.

По принцип съм куражлия и излишни драми няма, но в тоя случай мога да се закълна, че ако се бе наложило да пледирам временна невменяемост, единодушно всички биха се съгласили, че друго не мож' да е.

В мен се всели някакво същество, дето не знае какво прави, ма го прави със Сички Сили, спонсорирани от ужасТ! От вратата стана ясно, че се задава проблем.

Викат ми: "Охоооо, вие сте от ония... Ама я се успокойте малко, всичко ще е наред.

Ко? От "ония"? Че аз съм баш на върха на тая пирамида от жени, дет' не знаеш какво да ги правиш, докат' родят. Тоалети - моалети, легло и хоризонтално.

Ако са правили разбор на поведението ми, със сигурност са осъзнали, че допуснаха стратегическа грешка. Да пльоснеш някаква луда под прозорец, дето слънцето бавно ѝ пече мозъка на 40 градуса, е предпоставка за последвалите събития.

Към момента на моята поява има още 8 жени, които кротко си търпят и чакат ред. Б*х тия контракции... Викам си, тези нещо са се объркали, напънът отвътре предполага да са появи дете първи клас.

Уплаших се, че няма да се справят и скъсах рязко синджира с реалността и добрите обноски. Циркът продължи 10 часа. През това време успях:

Предродилна зала

1. Да сваля панталона на акушерката, да се докопам до парцала, с който бършеше машината до главата ми, и хубаво да си омажа лицето с него, исках да пия и вода от кофата.

2. Да апелирам от високата трибуна на болничното легло за “сдобиванесъссърца, щото вие такива нямате"!

3. Да подстрекая другите потърпевши да викат силно, а не лицемерно да се стискат. Дет' се вика, един път ще раждаш, ще ни изтърпят.

4. Да търся точен размер на ръката на лекаря, щот' ми се видя много голяма и не пасва според стандартите за гинеколожка употреба.

5. Да вия като чакал независимо дали имам, или не, контракции.

6. Да искам среща с ръководството и незабавно закупуване на нови щори.

7. Да питам във всеки свободен от други дейности момент другарките по съдба "Всички живи ли са?" и "Нали няма да умрем" (това на фона на жена, дето небрежно си вееше с някакъв лист).

Родилна зала (същинската част)

1. Успях да се откопча при влизане и да хукна по гол гъз из залата.

2. Като кандисах да се качвам на магарето, държах "Никой да не ме пипа, щот' мъжА ми е отвън". На първото вдигане на крака се отказах и реших, че е време да си ходя. Започнаха преговори.

3. Те победиха, а аз нищо не чувах от инструкциите, щот' НЕ МЛЪКНАХ!

4. Не знам как ставаше така, че всеки път като трябваше да напъвам, всички сили ги хвърлях в концентриран вик от дълбините на Земята – за работа по същество нищо не оставаше.

5. За някакви секунди припаднах, май ме свестиха с шамар.

6. Извикаха подкрепление (разбирайте колеги, дет' да видят това чудо). Такива глупости съм говорила, че отделението се тресеше от смях на фона на мойта битка за живот.

7. Родиха ГООоооооооооооооооооо. Не помня името на лекаря, 'ма е първият мъж родил чрез чуждо тяло, свърши всичката работа.

8. Заподозрях подмяна на бебето. Чаках първолак, показаха ми бебе 2850 г.

9. Кандисах!

Последна фаза (манипулации следродилни)

1. Преговори за заслужена почивка. Не може ли утре да продължим?

2. Рев как от мен нищо не е останало и по-добре да не си правят труда да ШИЯТ "тая съсипия".

3. Използване на краката като лост, за да копна лекаря под мишниците в опит да го вдигна и изхвърля.

4. Край на манипулациите и осъзнаване, че имам бебе.

5. Пълна ахница и прилив на неимоверна гордост от добре свършената работа... от моя страна. Междувременно са излизали сестри да питат "Чийна е таз жена?", има ли някаква вълшебна реплика, дет' да ме свърне и "Казвайте ги тия неща, бе, че водите туй нящо". (Всичко, съпроводено с много смях.)

Атанас е изпушил две кутии цигари, взрян в икона на Христос върху кибрит.

За да стане още по-ясен колосалният размер на това падение, съм длъжна да кажа, че нямам никакво оправдание. Бях качила 9 кг през бременността върху 53 и в чудесна физическа форма. Седмица преди това се чепих върху маса да боядисам тавана.

Нямам в крайна сметка нито един шев РЕАЛЕН (жената, дето си вееше с листа, бе с 30-32 броя). В нито един момент не е имало заплаха за мен или бебето. Раждане по учебник.

Съзирам планувано представление от страна на Всевишния за разтоварване и забава на цял етаж медицински персонал.

На изпроводяк към стаята, седнала на носилката, с високо вдигнати ръце, като Цезар в колесница на почетна обиколка на Колизеума, виках с пълно гърло: "Аз го родих това бебе"! Добре, че не съм решила да го вдигна над главата си като "Цар Лъв". (Атанас: "Ти го роди, браво, душо, ти си герой"! Муахахха и героя!)

Честита да ни е Магдалена!

П.П. Как Атанас ми донесе корсета от сватбата за изписването (а ми забрави гащите!) в комбинация с фру-фру нощница и боти – догодина по същото време. Сега само ще кажа, че от болницата си тръгнахме с Ладата на татко, цялата в слама, защото беше товарил бали за конете, аз с корсет и по гол гъз, Атанас с работни дрехи и Магдалена, която беше олицетворение на Снежанка в някакъв пънк вариант. Щастието бе безмерно.

Един от първите и може би най-важни уроци, които научаваме, след като станем родители, е, че никога нищо не можеш да планираш, предвидиш и прецениш така, щото то да се случи конкретно по твоето желание. Още от самото начало става ясно, че нищо не е ясно и всичките ни идеи и пожелателни мисли какво всъщност е родителството и какви родители ще бъдем отшумяват като приказка.

Горе-долу до същия извод стига и Кристен Анели - майка на 4 деца, всяко от които със съвсем различна история на раждането. Защо се концентираме върху раждането? Ами защото за самата Кристен дълги години “перфектното раждане” и “ставането на майка” по точно определен начин е било фикс идея, лишаваща я от възможността да види какво всъщност е това, което те прави майка. А то, както знаем, не е просто раждането.

За липсата на “перфектното раждане” и за наличието на радост и любов във всички други неперфектни моменти разказва Кристен Анели в този текст.


Винаги съм имала представа каква ще бъда като майка. Ще кърмя, ще ползвам пелени за многократна употреба. Дъщеря ми ще хапва от крекери със сирене от органик щанда и ще я мажа със скъп слънцезащитен крем, струващ повече от шампоана и балсама ми взети заедно. А за съня? Няма изобщо да я тренирам да спи. Привързано родителство завинаги!

Но имаше една тема, по която винаги си мълчах. Раждането

Първата ми дъщеря ми беше в седалищно предлежание и се роди с цезарово сечение. Това беше решение, с което се съгласихме и аз, и лекарят ми, след като обсъдихме опциите ми. И въпреки това продължих да се чувствам все едно са ме ограбили откъм цялостно родилно преживяване.

И когато други майки споделяха родилните си истории - часове с контракции, техники за овладяване на болката, точен брой напъни - слушах мълчаливо, мислейки си, че нямам с какво да допринеса към този разговор. 

Превръщането в майка

При мен превръщането в майка стана след един относително лесен и безболезнен час в операционната под вещото ръководство на опитния ми гинеколог. 

Чувствах се като измамник. Все едно съм намерила как да мина по-тънко.

Представях си перфектното раждане като часове (даже дни!) в болезнени контракции, през които ще се налага да дишам и да медитирам (без никакви болкоуспокояващи, разбира се). Партньорът ми ще ми говори с любов, докато аз се потапям в майчината си сила и изтласквам бебето с няколко бързи напъна. 

Така си представях, че трябва да изглежда раждането, затова се чувствах като пълен провал.

Втори опит - второ седалищно бебе

Две години по-късно, когато вече бях бременна с второто ми дете, бях твърдо решена да опитам вагинално раждане след цезарово сечение (VBAC). Споделих желанието си пред лекарката ми и тя ме увери, че мога да опитам.

Направих всичко възможно да остана здрава и активна по време на бременността - разходки, плуване, йога за бременни, медитация, здравословно покачване на теглото. Бях пациент за пример.

И когато и второто ми дете се оказа седалищно, взех нещата в свои ръце. Под ръководството на лекарката мануален терапевт опита да намести бебето в правилна позиция, а аз всяка вечер лежах с надолу главата на дъска за гладене. 

Не помогна. Втората ми дъщеря си остана в седалищно предлежение и се появи неочаквано в 38 седмица също с цезарово сечение. 

Бях съсипана, че раждането не мина, както планирах, но като майка с опит вече можех да оценя, че е по-важно, че дъщеря ми се роди жива и здрава.

Третото дете и удовлетворението, което не идва

Раждането на третото ми дете ни хвърли в джаза. След 12 часа болезнени контракции, никакъв сън, почти никаква храна, казах на акушерката, че имам нужда от помощ. Искам епидурална упойка. Веднага.

Всички се задействаха и ми облекчиха болките. И аз блажено потънах в дрямка. И добре, че направих така, защото бяха необходими почти 3 часа, за да се роди синът ми. Когато най-сетне го поставиха на гърдите ми, се почувствах облекчена.

Но и това облекчение и огромното ми щастие бяха някак примесени с чувството, че съм се провалила. Бях “слаба”, задето поисках болкоуспокояващо. Трябваше да продължа. Трябваше да мога да го родя естествено (под “естествено” в случая се има предвид без медикаменти, не просто вагинално, бел. ред.). Трябваше…

Толкова бях забила в това, че не мога да постигна “перфектното раждане”, че не можех да оценя какво имам. Три прекрасни деца. Здрави и щастливи. Лесно възстановяване след всяко раждане.

Сега като се върна назад, мога да видя колко глупаво е било всичко, което съм си мислила, но тогава се чувствах като истински провал. 

Четвъртото раждане

Вече знам, че пътят към родителството за всеки е различен. И че няма такова нещо като перфектно раждане. Няма перфектен път. Но това, което истински ми отвори очите за тази истина, беше раждането на четвъртото ми дете. 

Четвъртото ни дете, най-малкото, се роди бързо. Нямаше време да мисля за упойки. Три големи напъна и тя се появи. Ликувах! Но също така си спомнях, че казвах на мъжа ми “Кой би правил всичко това повече от веднъж?!”. Болката беше почти непоносима за мен. 

С това раждане разбрах, че съм преследвала фантазия, която не съществува. Нямаше абсолютно никакво значение как са родени децата ми. Има положителни и отрицателни страни във всеки един сценарий. Имаше болка и радост при всяко раждане. 

По някакъв начин самото раждане е перфектната подготовка за родителството - нещата рядко са каквито си ги планирал и всяко дете си е за себе си.

Вече се опитвам да съм по-внимателна към себе си и да елиминирам всякакви родителски фантазии. Благодарна съм за четирите ми уникални деца и четирите им уникални родилни истории.

И с времето откривам, че с много по-малко очаквания към мен самата успявам да оценя много по-добре и радостта, и болката в това да бъдеш родител.

cross