31 декември е. Моментът от годината, в който от „Младост“ до „Люлин“ замирисва на барут, отвсякъде се лее Дунавското, а всички граждани се надпреварват да правят онова нещо, което ме кара да се чувствам като най-безполезната зелена еуглена в общество от титани.
Едни дълги списъци от неща, които хората са постигнали, научили, преодолели, предизвикали, забравили, припомнили, построили, изкоренили, удържали, победили и всякакъв друг мотивиращ глагол, за който се сетите.
Не знам откога датира модата да се прави публична равносметка, но си спомням, че първите списъци с обществено комуникирани лични постижения прочетох на първата Коледа с детето ми, тогава бебе. Докато лежах в несвяст по омазан с пащърнак халат на дивана, във Фейсбук започнаха една през друга да изникват равносметки, коя от коя по-дълга, величествена и изпълнена с героични постъпки. Повечето от тях започваха с изречението „ДОЙДЕ ВРЕМЕ И ЗА МОЯТА РАВНОСМЕТКА“, което означаваше, че някъде очевидно има списъци с имена на хора, които участват в републиканско състезание по равносметки и следват точен график за публикуването им – а аз, както винаги, съм пропуснала да се запиша.
„Нищо, другата година“, казах отегчено, понеже от осем месеца не бях спала и това беше единствената равносметка, която можех да направя за изминалата година.
Минаха още няколко Коледи и Нови години и докато равносметките на другите ставаха все по-дълги и мощни, аз пак нямах сили за моята собствена такава. Но ето, сега дойде моментът, в който мога да си направя, и то не само да направя, ами и да я обнародвам, така че да засенча всички с техните Фейсбук смехории.
Освен това смятам да ви дам няколко съвета как да си напишете равносметка, която да има пет хиляди лайка и триста шера, защото, айде да си го кажем, ние за какво се трепем да пишем тия скапани равносметки, ако не ги видят поне 1000 човека, не се депресират и не изкарат Коледа и Нова година, изпълнени с горест и завист.
И така, започваме.
Данни от 500 равносметки, които съм прочела в последните 7 години, показват, че всяка започва с аналитичен обзор на изминалите 12 месеца, месец по месец. Много е важно още в началото да отбележите, че това е била една ИЗКЛЮЧИТЕЛНО предизвикателна година. Не трудна, не сложна, не обикновена или скучна. „Предизвикателна“ е дума, която още в началото хваща читателя здраво и той остава с впечатлението, че предстои разказ за битки, черва и тежки дилеми, които са разкъсвали автора на равносметката, лишили са го от сън и апетит и са го изплюли в края на годината като нещо, довлечено от придошла река – неугледно, пребито, увито в скъсани парцали, но оцеляло.
Моята изминала година не беше нищо особено. Най-голямото ми постижение беше, че я преживях, особено между ноември и март, когато единственото, за което имах сили, е да си облека дълго яке върху пижамата и да заведа детето на училище, повтаряйки АЙДЕ, ЩЕ ЗАКЪСНЕЕМ, НЕ СЕ ВЛАЧИ, и после да се върна вкъщи и да се свия на дивана като стафида.
Изгледах два страхотни скандинавски сериала и един румънски (но няма да ви ги кажа, за да ви е гадно), ваксинирах се, на Нова година заспах в 12, събудих се на 1-ви април и гласувах няколко пъти.
По-интересното беше през май, когато почти си счупих крака в едно от инфраструктурните нововъведения на Йорданка Фандъкова – бетонно блокче, положено върху тротоар в центъра на София. Гледайки напред, като някакъв европейски гражданин, а не надолу, в локвите, както трябва да гледа българският гражданин, долната част на тялото ми спря в бетонния блок, докато срещу мен приближаваше момче на около 25 години. Горната част на тялото ми, за сметка на това, продължи напред – докъдето физиката позволяваше, и пред учудения поглед на младежа направих сложна фигура тип мост, но напред – подпрях се на ръце пред него, като не пропуснах пътьом да изкрякам ИЗВИНЕТЕ!!!, защото аз не съм някаква простачка, а възпитана жена, която не забравя да е любезна с околните дори когато си чупи глезените.
След това за кратко загубих съзнание от болката и когато се освестих, се прибрах куцаща вкъщи, и в следващите седем месеца ходих с крак, покрит с огромен хематом и белези като от битка с крокодил. Те са ми за спомен, за да не забравям къде живея и че тротоарите не са за да ни е лесно и приятно, а напротив – да ни е трудно и гадно.
Децата са следващaтa точка във всяка уважаваща себе си равносметка. Първо, трябва да ги имате, и второ – добре е да са гении. Ако нито едно от двете не е налично, по-добре въобще не се хабете да пишете равносметка, а идете да се удавите.
Качествената новогодишна равносметка показва деца, които в началото на изминалата година са били едни, но в края ѝ вече са други. От пълни идиоти те са се превърнали в шлифовани диаманти, които говорят свободно мандарин, свирят на флейта и рисуват с акварели, понякога и едновременно. Това развитие, разбира се, не е паднало от Космоса, а е плод на огромните усилия на родителите, вследствие на които децата вече си учат самички, чистят стаите си два пъти седмично и с удоволствие участват в международни олимпиади по физика.
Сами разбирате, че този напредък няма как да остане за вътрешна употреба в рамките на тесния роднински кръг и братовчедите, които са емигрирали от Сливен в Коста дел Сол, затова е редно да го споделим с всички други родители във Фейсбук, така че да се потиснат и да набият своите деца баш на Нова година, крещейки „ЕЙ, ГОВЕДО, ВИЖ КАКВА КОЧИНА Е СТАЯТА ТИ!!!“, затвърждавайки по този начин традиционните християнски ценности и антиджендъризма в семейството.
Моята равносметка е, че през изминалата година детето научи стихотворение за края на учебната година, разболя се от варицела, а най-значимото събитие около него беше моментът, в който майка на негов съученик от занималнята ми се обади, за да ми каже, че моето дете удря главата на нейното в контакта. В края на годината вече не я удряше, така че и при нас има развитие към добро и аз държа да го споделя пред всички. (Разбира се, твърдението за удряни глава в контакта беше опровергано след бързо организирана очна ставка с двете деца, учителката и двете майки и проблемът се оказа много по-прозаичен).
Значи, от засадени дървета, отслабване с 50 килограма и строеж на кладенец до овладяване на екзотичен чужд език и преодоляване на лични физически граници тип „челна стойка на 50“ – новогодишната равносметка е място за завоалирана лична похвала, която да остави четящите с усещането, че са пълни нещастници, а авторът – божество.
Много е важно на първо място да кажете, че сте работохолици, които са се изкъртили от бачкане цяла година, НО ВСЕ ПАК са си оставили два часа през нощта, за да научат португалски, защото то ако човек спре да се развива, къде ще му излезе краят?!?
Не пропускайте да отбележите, че два месеца от годината сте били на кето режим и за десерт се глезите с био шоколад от еко ферма в Шри Ланка, а в свободното си време четете мотивираща литература, която ви позволява да давате 116257% от себе си. Ако тук-таме наръсите и някое случване на нещо (изложба, пърформънс или просто разходка в гъста дъбрава), равносметката направо излита в стратосферата, където обикалят само най-заслужилите и изпъкващи равносметки.
Аз собствено отново не отслабнах, не засадих чинар, нито научих нов език. Най-голямото ми лично постижение в тоя живот е, че знам къде се пише и-кратко и, да ви кажа, като хвърля един поглед наоколо, смятам, че не е малко.
Не си написал истинска равносметка, ако в нея не заложиш план за петилетката.
Плановете, подобно на самата равносметка, също целят да потиснат последователите. Нови професионални хоризонти, всеобща доброта, пътешествия до дестинации, откъдето да пускаме сторита в Инстаграм (защото какъв е смисълът да пътуваш до Мавриций, ако не уведомиш всички с осемнайсет сторита по плетен бански и кокосов орех) – това са някои от събитията, които е редно да заложите пред приятелите си във Фейсбук.
Аз планове нямам. Единственото, което искам, е да няма война, да не умрем от ядрен удар, детето да се научи да пише грамотно и никой повече да не се упражнява в ремонти из София, че градът ни е заприличал на селски мегдан.
Използвам случая и да отправя един апел към местната власт – НЕ ПИПАЙТЕ ПОВЕЧЕ ЖЪЛТИТЕ ПАВЕТА. Просто не ги пипайте – ще си внесем майстори отнякъде, да ни ги оправят.
Още не сме свършили, скрол надолу
Много важна част от всяка равносметка. Тябва да е нещо покъртително, главозамайващо, да има удивителни или многоточие, за да може аудиторията да остане бездиханна и смаяна и да си каже МАЙКА МУ СТАРА, АЗ ТАЯ РАВНОСМЕТКА ЩЕ Я ШЕРНА И НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА!!!
Моето заключително изречение е по-просто.
Първо, ние хубаво си се хвалим какво сме направили, но като си представя каква ли е равносметката на хората, които на няколкостотин километра оттук караха Коледа (и ще карат и Нова година) в мазета, без ток, вода и топлина, и ми се свива душата.
Второ – всички сте супер, а аз понякога си мечтая просто да се оттегля в къща на село и единственото, за което да отговарям, е храната на кокошката (защото ще имам сили да отглеждам само една кокошка, която ще подбера след строго интервю).
Трето, ако така ще продължава тоя свят, ДА ИДВА ТОЯ АСТЕРОИД и да се приключва. Това е.
П.П. Докато дойде астероидът, престанете да пишете и-кратко където ви падне, че вече не се издържа. Няма дума в множествено число, която да завършва на и-кратко, и не се пише „хората, коЙто“, „децата, коЙто“ и „каквото-и-да-било-в-множествено-число, коЙто“, защото как тогава казвате КОЙТО за единствено число?
Днес в Майко Мила! е третата победителка от конкурса ни за равносметка на 2019-а Александра Михайлова. Нейната година е била пълна с промени и емоции с капацитета да запълнят поне още две години. Все пак 2019-а приключва относително добре, а 2020-а ще е за важните неща, както казва Александра. Пожелаваме ѝ го силно.
Избрах да посрещна 2019 вкъщи. Не трябваше. Трябваше да отида на някое парти, да се гримирам, да облека пайети и да държа бенгалски огън в ръка, докато пия скъпо шампанско. Така може би щях да привлека друг тип събития, по-леки, по-светски един вид и не толкова домашни.
Обаче тръгна така. Помня, че седях в 12 и докато слушах речта на президента на републиката, Многая лета и Дунавското хоро, усетих, че идва нещо интересно. Дори изказах мислите си на глас „Абе, не знам каква ще е тая година, но ще е интересна. Усещам го, като Скорпиънс вятъра на промяната през '89-а.“
И се започна.
Тръгна добре. Относително.
Вкъщи, където избрах да посрещна 2019-а, нещо се трупаше. Май не беше само пране.
През април вече се чувствах достатъчно нещастна, за да си сменя работата, а през май изпаднах в такава депресия, че смених русия цвят на косата си с тъжно кафяво. Сигурно защото навърших 40.
Лятото беше адска жега. Във всеки един смисъл. Помня едно задръстване на Цариградско – 5 следобед, колата показва, че навън е 39 градуса по Целзий. Набрах мъжа ми по телефона. Някъде от Черноморието дочух „Ама какво ти е?“ и осъзнах, че Божинов беше прав, когато каза, че само ние си знаем какво ни е. Ами адско ми е, бе! Адска жега! Адска работа! Адска самота! Не знам как е възможно едно пътуване в трафика по Цариградско да е най-запомнящият се спомен от лятото. Червена лампа! Лято 2019 е ужасно!
Септември беше тих. Толкова тих, че можех да чуя полъха на пеперудени криле. Оказа се, че не съм могла да чуя и идващия срещу мен локомотив.
За началото на октомври не мога да говоря. В края на този паметен месец благодарях на ум, че за вкъщи съм пазарувала основно от Икеа и щетите могат да бъдат лесно възстановени.
През ноември открих, че имам талант – мога да срина с думи Китайската стена и дори Теодор, който ме напусна месец преди това, защото... не разбрах много защо, макар че на мен обикновено баналните неща са ми ясни. 16 години минаха като лента пред очите ми и се събраха в 100 есемеса, за които може да ми завиди и лейди Макбет. Пак адски, но този път студ.
Декември ме изпълни с благодарност – все пак, все пак, все пак – 2019-а не свърши с линейки или полиция, което щеше да се впише в стила ми. Чувствам се в мир със себе си (това е лъжа, основно се самосъжалявам и си представям всички бъдещи Нови години с БНТ). Стоп! Червена лампа! Коледа е два дни, посрещаме Новата година за една нощ – на кого му пука всъщност?
Иначе година, като година. Имаше всичко – и хубави моменти, и болести, и глупости, и пътувания, и на фитнес ходих. И приятели, приятели, приятели... Слава Богу!
Ако трябва да опиша 2019-а с две думи, те ще бъдат : „ДА БЕ!“ Обмислям да си направя фамилен герб с тези думи, отдолу фигура върху диван, а над нея се реят два ангела с айкоси и чаши за шампанско в ръце.
Останаха и неща, за които нямах време. Например нямах време да си направя косата пак руса. Или да се науча да карам мотор. Или да се запиша на испански. Или да разгледам Португалия. Или да заведа децата на лунапарк или в Ню Йорк, което е едно и също. 2020-а ще е за важните неща. Дано.
Другите две победителки от конкурса ни са Надежда МакКюн и Анна Шиндарова, чиито текстове може да прочетете тук и тук.
Това е Анна Шиндарова и нейната 2019 година, за която става ясно, че е била вълнуваща: половината е преминала в гадене и повръщане, а другата половина – в безсъние с бебе на ръце, както си му е редът. Анна е един от тримата победители в конкурса ни за новогодишна равносметка за 2019 г.
Много повръщане. Ще си кажете: „Е, кой не се буди след Нова година с повръщане?!“ Не говоря за това, а за онова, другото. То, вашето, трае няколко часа, обичайно в собствената ви тоалетна. Моето беше около пет месеца и уважих поне 20 тоалетни, както и немалко градинки, тротоари, а май и кухнята 2-3 пъти.
Още мразя неизвестния съсед, който беше решил, моля ти се, да готви, точно докато си разхождам кучето. Вярно, през един блок, но обонянието ми на хрътка (което с бебето идва на помощ да надуша мръсен памперс от 20 метра) оповести още с излизането пред блока – някой готви нещо миризливооо! Нататък ще премълча, че (надявам се искрено) само кучето ми беше свидетел, а той – въпреки голямата си уста – е доста дискретен. Иначе гълта цяла филия хляб наведнъж. Но за неговите таланти друг път, днес пиша за моите.
Та така, повръщам си аз седмица след седмица и в окаяното си състояние (и явно някакво мозъчно затъмнение) решавам най-нагло, че и аз съм човек и ще ида на СПА хотел. Чудесно!
Слизаме на закуска първата сутрин, нежна мелодия се вие, сто ястия чакат да бъдат опитани. Мъжът ми си сипва кафе, шунки, салами, палачинки, плодове... Аз стоически изядох една препечена филийка с чай и се затичах... знаете къде. Как да не мрази човек мъжа си в такива моменти! Единствената ми утеха бе, че той на втория ден хвана стомашен вирус и един ден си повръщахме заедно, като двойка. И заедно гледахме тъжно отрупаните маси на закуска и вечеря. Това е любовта – взаимност във всичко!
Но взех, че родих. Първата вечер спах без бебето и реших да се пошегувам с акушерката, на видима възраст около 60 години: „Наспах се като за последно идната една година!“ Тя ме погледна със смесица от мъдрост и жалост и каза: „Хм, аз не съм спала от 40 години. Първо са колики, после зъби, после боледувания, училище, дискотеки, а сега на внука биха ваксина и е с температура – пак не спя!“. 40. ГОДИНИ! Ето това е позитивизъм още от родилния дом!
В момента освен, че не спя от зъби на бебе 2, не спя и от избора на училище на „бебе“ 1. То е на 5 години, но се оказахме закъсняли. Трябвало да говори вече гладко английски и да пише с пъргаво движение на ръката цифри и букви. Но за това – някой друг път. Отивам да уча бебето да смята интеграли, че сме назад с плана. Но пък имаме цяла нощ на разположение. Честита Нова година и да поспите и за мен!
Другите две победителки от конкурса ни са Надежда МакКюн и Александра Михайлова, чиито текстове може да прочетете тук и тук.
