fbpx

Японците са може би най-възхитителната нация. За някои неща. За други – като например отношението към жените на работното място, никак не са за възхищение.

От известно време много японски жени публикуват в социалните мрежи свои истории с един хаштаг: #glassesareforbidden ("очилата са забранени"), защото работният дрескод в Япония включва абсурдното правило жените да не носят очила.

Реакцията идва като отзвук от телевизионно шоу, в което редица бизнеси са изобличени заради забраните, които налагат над служителите си от женски пол, съобщава The Guardian.

"Тези правила са безкрайно остарели", коментира една от жените в Туитър, а друга добавя, че причините за забраната, изтъквани от работодателите, са "идиотски". Друга японка, работеща в ресторант, добавя към това отношението, което е срещнала на нейното работно място – многократно е била съветвана да не носи очила, защото са "обидни" (!) и не си отиват с традиционното ѝ кимоно.

"Ако забраната е единствено жени да нямат право да носят очила, то тя е дискриминация срещу жените", казва Канае Дои, директор на японския Хюман Райтс Уоч, пред Томсън Ройтерс.

Наскоро жените в Япония се обединиха и по друг въпрос: безумното правило всяка от тях да е с токчета на работа. Над 21 000 души подписаха онлайн петиция срещу това и започнаха движението, известно като #KuToo (слоганът се заиграва с японските думи за "обувки" – "kutsu" и "болка" – "kutsuu" и с популярното движение #МеТоо).

В отговор на това японският министър на здравеопазването и труда продължи да живее в Средните векове, заявявайки, че изискванията за дрескод на работното място са "необходими и подходящи".

На фона на това Япония се намира на 110 място от общо 149 държави в последния доклад на Световния икономически форум за разликата между половете на работното място. И това я поставя доооста по-назад от останалите развити страни. Общо взето, където сме ние по свобода на медиите, там са и Япония по свобода на жените в професионалната сфера. Поне по нещо си приличаме...

Прекрасната Ема Уотсън направи дарение от 1,2 милиона долара за създаването на гореща телефонна линия за жени, тормозени на работното си място, пише goodnewsnetwork.com.

Това е първата по рода си телефонна линия и е създадена в колаборация между актрисата и Time’s Up UK Justice и Equality Fund.

Ема Уотсън е една от световните знаменитости, която се включва най-активно в борбата срещу сексуалния тормоз на работното място, давайки гласност на проблема. Телефонната линия ще предоставя правни съвети на жените, изпаднали в такава ситуация, и засега е достъпна само в Англия и Уелс. Всеки, позвънил и споделил проблема си, ще има възможност да получи информация кое поведение се охарактеризира като сексуален тормоз, как може да се заведе жалба срещу работодател, как се сключват споразумения и т.н.

Според проучване всяка втора жена някога е била обект на сексуален тормоз на работното си място, като само една на всеки пет жени е докладвала за това в отдел Човешки ресурси в компанията, в която работи.

При откриването на телефонната линия Уотсън публикува изявление: "Изумително е как е възможно това да е единствената подобна услуга, като се имат предвид проучванията, доказващи, че всяка втора жена е била жертва на сексуален тормоз на работното място. Изглежда, че най-накрая хората си дават сметка за мащаба на този проблем и много се надявам, че с въвеждането на световни стандарти като този на Международната работническа организация за тормоза на работното място, ще станем свидетели на по-различно отношение към превенцията на подобно поведение и на търсене на повече отговорност за действията.

Да знаеш какви са ти правата, как можеш да ги прилагаш и какви избори имаш, ако си жертва на тормоз, е изключително важна част от създаването на здравословна работна среда за всеки един от нас. А тази телефонна линия със съвети е голямо развитие в посока на това жените да знаят, че имат подкрепа, където и да работят."

снимка: facebook/ Peter Lindbergh

„Още в първия ден, в който влязох в компанията, ми бяха поверени изключително отговорни проекти за важни клиенти - без абсолютно никой да походи скептично към мен, заради това, че съм майка на две деца и може да се наложи да отсъствам“.

Това каза днес Анна Марич, която ръководи програмата за включване и многообразие в Accenture Bulgaria, при представяне на глобално проучване, според което културата на равенство на работното място е мощен генератор на иновации и растеж за бизнеса.

Докладът на опериращата в IT сектора глобална компания „Getting to Equal 2019“, установява, че във фирмите със стабилна култура на равенство, където всеки има възможност да напредва и да се развива, творческият потенциал на служителите и тяхната готовност и способност за иновации са 6 пъти по-високи.

Стъпвайки на резултатите от изследването, компанията си поставя две основни цели по отношение на равенството между половете в глобален мащаб. Да се постигне балансирана работна сила между половете до 2025 г., а до 2020 г. да се увеличи процентът на жените на позицията „Управляващ директор“ до 25% в световен мащаб.

Екипът на Accenture’s Advanced Technology Center в България се ангажира да повиши нивото на работната среда за жените в сектора, каза още Анна Марич. Тази година под надслов „Равни в работата, заедно в успеха“ ще се проведат редица инициативи, които целят да създадат здравословна работна среда не само за дамите, които вече са в сектора, но и за всички, които се колебаят да направят тази крачка“, добави тя.

Анна Марич сподели, че има дългогодишен опит в IT сектора, но след раждането на двете си деца много време е отлагала момента да се върне на работа в голяма компания. „Попадайки в Accenture Bulgaria преди две години, напълно преобърнах представите си за работа в голяма фирма, благодарение на културата на компанията към жените. Откакто съм тук, не съм пропуснала нито една родителска среща, не се е налагало да пренебрегна нито един ангажимент, свързан с децата ми, заради работата. Която в същото време не е малко“, каза Марич. По думите ѝ компанията цени майчинството, разглеждайки го не като отдалечаване на жената от професионалния ѝ живот, а като ценен опит.

Освен доброто отношение, компанията има конкретни политики, които насърчават професионалното развитие на жените. „Знаем, че като работодател трябва ние да направим първите стъпки към подпомагане на кариерата на жените в страната ни, затова въведохме допълнителни придобивки за всяка жена, която е или ще стане част от екипа ни в България. Част от тях са: гъвкаво работно време, home office, бонус „майчинство“, сватбен бонус и други“.

Част от основните теми в инициативите на Accenture Bulgaria в следващите месеци ще бъде женското професионално самочувствие, споделиха още от компанията. „За времето, в което съм в IT сектора, често ми се е случвало да казвам "Не мога, сигурно някой мъж на мое място ще се справи по-добре…“, сподели Анна Марич. „Винаги обаче се е намирал някой колега, който да ми каже, че сама се подценявам и че няма начин да не се справя. Така че, колкото по-бързо се отървем от тази посока на мислене, от този наш собствен предразсъдък, толкова по-лека и успешна кариера ще имаме – затова е важно да говорим за това“.

Accenture предприема действия за постигане на равенство в работната среда не само по отношение на половете. Кампанията за приобщаване ще обхване широк кръг от характеристики в различието – по отношение на възраст, способности, етническа принадлежност, раса, религия, полова идентичност, сексуална ориентация, каза Петър Торнев, старши мениджър на Accenture Bulgaria.


Accenture е водеща международна компания, която предоставя широк спектър от услуги и решения в категориите: стратегии, консултиране, дигитални услуги, технологии и операции. Компанията има около 469 000 служители в повече от 120 държави.


По темата:

https://maikomila.bg/10-%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B7%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B1%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%89%D0%B8-%D0%BC%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%B8/

Вероятно много от вас вече са осъзнали, че няма такова нещо като почивен ден, когато работиш на пълно работно време и си майка. И че колкото и да чакате уикендите, те често могат да бъдат по-изтощителни и от 12-часов работен ден. "И за мен не беше изненада, че почивният ден, който реших да си взема по средата на седмицата, не започна много обещаващо", споделя
за workingmother.com.  Кристина Зауаки. Не е очаквала обаче, че няколко пъти ще си помисли "да бях си останала в офиса, вместо с децата", които се качват на главата ѝ още преди съмване...

...А само колко хубава беше предишната вечер. Синът  ми и дъщеря ми вечеряха, без да се налага да превръщам кухнята в модерно арт шоу, отидоха да се къпят без да се държат така, сякаш ваната е пълна с киселина, и се оттеглиха в леглата си без протест. Най-добрата част от вечерта беше, че можех да изключа всичките си сутрешни аларми, защото нали си бях взела ПОЧИВЕН ДЕН…

Той започна в безбожния час 5 сутринта с ужасяващи писъци „Мамо! Мамооооооо!”.  Пресилено е да кажа, че ме събудиха, защото съм бременна в шестия месец с трето и ме мъчат киселини, които не пожелавам на никого. Веднага разбрах откъде идваше вряскането. Намерих едногодишната ми дъщеря изправена в леглото, скачаща и изхвърляща всичко около нея. Защо е тази драма? Памперсът ѝ беше мокър, което беше разумна причина да надуе сирените.

След като я преобух и си изпи млякото, вече беше напълно доволна - за разлика от мен, защото връщането в леглото изобщо не беше в плановете ѝ.

Само след час и 2-годишният ми син реши да се събуди. Чух кикотенето от стаята му и си помислих „Леле, колко сладко“. Когато обаче влязох, за да му кажа добро утро, още преди да отворя уста, той започна да крещи: „Махай се, не те харесвам, искам тати!“. Опитах се да обясня, че баща му е на работа, нооо, УАУ, каква изненада, мама днес е вкъщи!!! Грешка. За двегодишните няма две гледни точки…

Закуската се оказа доста забавна. След като го измъкнах от пижамата му, молейки го да си измие зъбите, и се опитах да му дам от лекарството, докато той крещи, че вече е на две и е нинджа, синът ми поиска оная цветна като дъгата зърнена закуска, която благосклонно му поднесох… и той започна да я хвърля по пода. И по лицето ми – смеейки се! В този момент аз за четвърти път претоплям чашата си с кафе, направено преди повече от час, от което все още не съм отпила и глътка.

Ясно е, че трябва да измъкна всички от къщата, за да не превъртя. Децата обичат магазините за хранителни стоки, а аз имам достатъчно дълъг списък за пазаруване, така че ако отидем там, всички печелят. Държа дъщеря си в ръце, подпирайки вратата, за да може синът ми да излезе от къщата. Вместо това обаче, той затваря вратата и я заключва отвътре. Аз съм навън с дъщеря си. Синът ми е в къщата с чантата ми. Боже мой. СЕРИОЗНО? Малкият се показва от прозореца и започва да вика през стъклото: „Успях! Заключих!”

Опитвам се да запазя спокойствие и да се преструвам колко се гордея с него, за да го накарам да отключи проклетата врата, докато съседите не са си помислили, че съм напълно луда. Защото следва сцена, за която всеки съсед ще си каже, че не е за изпускане.

Най-накрая синът ми отваря врата и следва вкарване на две деца в новия миниван, който бях принудена да купя, защото през януари ще имам три деца. Синът ми толкова мрази минивана обаче, че всеки път, когато е в него, крещи:  „НЕ ИСКАМ ТУК! ПОМОГНЕТЕ! НЯКОЙ ДА МЕ ИЗВАДИ ОТТУК!”, карайки ме да изглеждам досущ като похитител.

Палейки към магазина, всичко изглежда що-годе нормално, докато не усещам удар по главата с маратонките, които синът ми е събул, а дъщеря ми започва да реве, защото и тя иска да си събуе обувките, естествено.

Паркирам, подпирам морно и отчаяно чело на волана, изпускам се малко и започвам да РЕВА по онзи странен начин, в който си отворил широко уста и от нея не може да излезе и звук. Още няма дори 8:00 часа сутринта и аз съм една победена жена. Победена от някакви сополонаковци, заради които не е спала в продължение на две години.

Събирам се, избърсвам лицето си с вътрешността на ризата си за бременни, защото за какво друго да служат дрехите за бременни, ако не да се позабършеш с тях, и решавам да обърна и да ги оставя в забавачниците им.

Ама защо? Защото трябва. Защото се нуждая от минута за себе си след тази нелепа сутрин и ще се опитам този път да избегна майчинското чувство за вина заради това, че не съм прекарала ПОЧИВНИЯ СИ ДЕН с децата си.

Карайки към занималните, на които всеки месец плащам суми, съперничещи на тези за ипотеката ми, се успокоявам, че така или иначе ще им е по-забавно там, сред техните приятели, а не с мен. Вече съм толкова разочарована, че вероятно днес няма да бъда най-приятната майка на света. Все неопровержими причини да им помахам за довиждане през вратата на занималнята, където те рязко променят настроението си, започвайки да ме прегръщат и целуват за чао.

Победа? Предполагам…

Сега вече се отправям към магазина, където списъкът ми се стеснява до един единствен продукт: нещо сладко. А когато се прибера вкъщи, ще си направя нова чаша кафе без утайка и ще ям колкото си искам, защото съм го заслужила. Ще си поръчам пица за обяд и ще я погълна, докато е още гореща, и ще помоля мъжа ми да вземе децата от забавачницата, когато свърши работа. Така че, когато се върнат у дома, аз съм ще съм много по-малко уязвима и не толкова лесна мишена за тях.

До следващия почивен ден.


Още малко от същата работа:

Отношението на работодателите към бременността не е просто грешно – то може да бъде опасно. И смъртоносно. Линзи Макню разказва в Quartz за влиянието на издигнатия в култ работохолизъм върху бременността и плода... 


Денят, в който разбрах,че най-сетне са одобрили повишението ми, беше същият, в който казах на шефа си,че съм бременна в седмия месец. Той, вицепрезидент на компания и баща на три деца, ме поздрави, че толкова умело съм скрила бременността си. Помня, че се почувствах успяла.

До онзи момент бях казала единствено на прекия си ръководител. Вероятно и нея щях да оставя на тъмно, но през първите месеци гаденето беше толкова силно, че мисълта да се крия от още един човек в офиса изостряше изтощението ми. Това ми беше първата бременност. Успях да замаскирам прекомерното напълняване с нови дрехи.

Лекарят и съпругът ми ме заплашваха, че ако не кажа на работодателите си за бебето, те ще го сторят.

Въпреки нарастващата умора в ранния етап от бременността обаче, шефът ми продължаваше да продава услуги, за чиято поддръжка се опасявах, че не ни достига персонал.

Бяха ме наели на нов пост в нов екип, на средно 70-часова работна седмица, която преливаше в уикендите. Но когато тайната излезе наяве, нещо трябваше да се промени.

Скоро след повишението си, повдигнах въпроса с недостига на служители пред ръководителя си, шефа и отдел „Човешки ресурси“. Въпреки това работата продължаваше да се трупа – не ѝ се виждаше краят.

След като „признах“, бях помолена да крия бременността си от клиентите на фирмата.

По време на едно служебно пътуване ходих на няколко бизнес обяда и вечери, на които неколкократно се налагаше да отклонявам въпроси от сорта на „Защо не пиеш?“ и „Кога искаш да създадеш семейство?“

Едва когато усетих, че съм започнала да прескачам между бара и тоалетната в стремежа си да не спъвам дейността на агенцията, ми дойде до гуша.

На следващия преглед помолих лекаря си за медицинска бележка, в която се препоръчва да не работя повече от 40 часа седмично. Отново нищо не се промени.

Девет седмици по-късно, след поредната 70-часова работна седмица и между съвещанията, осъзнах, че не усещам движенията на плода.

Приеха ме за предизвикано раждане – родих мъртво момченце. Бях в шок. Потресена. Причина за смъртта? Неопределена.

На следващия ден получих обаждане от офиса – питаха кога ще се върна на работа.

Епидемията от влошено майчино здраве

Откакто се сбогувахме със сина си, научих, че в САЩ съществува епидемия от влошено майчино здраве, засягаща над 60 000 семейства годишно. Най-много жени умират от усложнения, свързани с бременността, в Америка, отколкото в която и да е друга развита държава. Смъртността при бебета също е по-висока от останалите страни,с които САЩ може да се сравнява, а усложненията при бременност са четвъртата най-разпространена причина за детска смъртност.

Данните за тези ужасяващи смъртни случаи и травми обаче са непълни. Американското правителство не е публикувало официална статистика за смъртността сред бременните жени от над десетилетие (цитираната по-горе информация е от доклад на СЗО). Единствените задължителни данни, обхващащи цялата страна, са базирани на смъртни актове, а те често съдържат грешки и неточности.

Мразя да ме тормози мисълта дали токсичната работна среда е причинила смъртта на сина ни. Просто не съществува надеждна информация как професионалният стрес влияе върху здравето на очакващите майки и техните бебета.

Въпросът дали работата се отразява на бременните и неродените им деца не е нелогичен. Все пак изследвания сочат, че работещите в среда, която ги пренебрегва, по-често прибягват до самоубийство и страдат от главоболие, болки в гърдите и психически заболявания.Съществува ясна връзка между стреса на работното място и здравето. Едно проучване сочи, че всяка работна седмица, по-дълга от 39 часа, носи риск за здравословното състояние. В някои държави, прекомерното професионално натоварване се смята за животозастрашаващ проблем.

Връзката между здравето на майката и плода и прегряването на работа обаче едва започва да бъде изследвана. Има едно проучване от миналата година, в което участват 34 бременни жени, разглежда връзката между майките, намиращи се под продължителен стрес, и хормоните, които влияят на растежа на плода. 

Майките работохолички

В САЩ и до днес няма таван на работната седмица. Американците прекарват най-много време в работа от гражданите на почти всички други държави.

Много компании ценят и насърчават прекомерния труд и смятат „работохолик“ за някаква трудно извоювана титла. Според проучвания, на работните места, в които се среща сексизъм, жените често свръхкомпенсират, което води до преработване по време на бременността. Те продължават, също като мен, да поставят професионалната работохолична рутина над грижата за самите себе си.

Неизвестните опасности от преработването

Не ви е нужна статистика, за да се досетите, че начинът, по който много работни места се отнасят към бременността, е сериозен проблем.

Когато дадох медицинската бележка на работодателя си, мениджърите изглеждаха слисани от необходимостта да ми намерят заместник, докато съм в кратък планиран отпуск.

Казаха ми да си „напъна мениджърските мускули“ и да „мисля нестандартно“, докато не се открие решение.

След целия натрупан опит ми се иска през онези 9 месеца някой, който ида е, да ми беше казал „Съжалявам, че работиш в среда, в която ти се налага да криеш бременността си, среда която счита бременността за пасив, а не за право“.

Ще ми се ръководителката ми – майка, на която споделих, че съм бременна в шестата седмица – да не ме беше затрупвала със спешни срокове, поставяйки желанията на клиентите над лекарското нареждане.

Ще ми се да беше разбрала опасенията ми, да беше ги приела като реални предупреждения. Ще ми се една моя колежка, по онова време бременна с четвъртото си дете, да ми беше казала, че бременността е нещо свещено и че трябва да се потопя изцяло във всеки миг от нея, защото няма как да си върна 9-те месеца.

Ще ми се, когато се върнах на работа, някой да беше признал, че подходът на компанията към бременността е проблемен.

Но колкото и да ми се искат разни неща, те няма да върнат сина ми от гроба. Майчината загуба е нелечима.

Днес вече съм далеч от токсичната среда. Благодарение на прекрасния си партньор в живота и подкрепата на близки и приятели, когато забременях отново, вече бях започнала да работя за себе си. Продължавам обаче да се тревожа за другите, които все още се трудят в среда, която вероятно им вреди по начини, които още не разбираме напълно.  


Още по темата:

Аз съм майка, но без бебе

cross