След призива си за стикери по колите БРЕМЕННА ЗАД ВОЛАНА, Антоанета Енчева продължава темата за безопасността още по-епично. Призовавайки управителите на големите супермаркети да предпазят клиентите си от урагана с РДП (родители с деца на пазар). Ето защо:
Както е казал народът, човек и добре да живее, рано или късно му се налага да отиде до близкия супермаркет за продоволствия от първа необходимост.
Това за мен не беше никакъв проблем, докато не се появи на бял свят отрочето Ива, позната с кодовото име Иви Светкавицата, чието кратко описание звучи така: бръм, бръм, бръм – фиууу. (Още в родилна зала започна да се опитва да се измъкне от леглото, а по-късно лазенето протече на бърза скорост, т.е – тичаше, докато лазеше, и, съвсем естествено, проходи много рано - и то пак с тичане.)
И така - хладилникът е празен, време е за пазар. Започва подготовка в стил „Рамбо се готви за война”. Въоръжени сме с любими играчки, списък с необходимото за пазаруване и голямо търпение. Мацваме по една черна линия под очите за маскировка, връзваме лента на главата, че да не вземе някой да ни познае, и зареждаме пълнителите.
Пред супермаркета стоим мълчаливо няколко секунди в колата и след това, с боен вик „Атакаааа”, пазаруването започва.
Иви стои мирно максимум 3,45 секунди в пазарската количка. Естествено, ПРАВА, хванала се за страниците и заела поза на начинаещ сърфист, докато някой от нас се опитва да се движи максимално бързо между появилите се на пътя препятствия (да, разбирай добри хора, пазаруващи кротко в магазина).
Чувството е като да си участник в Бързи и яростни, но с таратайка тип трабант, без хидравлика и без добро сцепление на гумите, насред пешеходна зона. Къде крак прегазен, къде челен сблъсък с количка, къде ударен щендер. Сигурно оставяме доста синини по краката и задните части на клетите купувачи, тези добри хора, които силици нямат да отговарят на моето сконфузено „извинете”.
По пътя успяваме, като опитни баскетболисти, да хвърлим нещо в количката, просто ей така, защото ни е било по път. Времето ни е доста ограничено, преди Светкавицата да загуби интерес и да започне великото мрънкане.
От тези нахвърлени нещица, половината ще бъдат наръфани, смачкани и олигавени, докато стигнем до вкъщи. Най-зле е с киселите млека – капачките им получават по два зъба и са готови още в хипермаркета за пиене. В количката обикновено се хвърля и нещо за примамка, подходящо за гризане, за да спасим каквото можем. Например, шоколад с по-здрава обвивка, който след това изгребваме с лъжичка от опаковката. Все едно багер е минал през него. Няколко пъти.
Многократното „Ъ”, „Ъ”, „Ъ” ми подсказва какво Светкавицата иска да хвърля в количката. Ако не го получи веднага, се чува писък. ОНЗИ писък, който казва „ще викам, ще рева и ще се тръшкам и ако ще спец части да се намесят, няма да ти помогнат”.
Звуците пък, които издава, докато прелитаме покрай щанда за животинска храна, наподобяват рев на тигър, маймуна и слон, затворени в обща клетка. Все едно тичаме през бойно поле, прескачаме окопите, заобикаляме мините (разбирай добри хора, пазаруващи кротко в магазина) и галопираме към крайната цел – касата!
Светкавицата може да стои в покой не повече от 17 секунди и половина. Единият от нас мята каквото хване от количката върху лентата, а другият се опитва да удържи Светкавицата да не разпилее всичко, което успее да докопа.
За "смешните" физиономии, които се налага да правим, няма да разказвам, нито за изумените погледи на другите купувачи, докато наблюдават нашето фиаско. Все едно жонгльор, клоун и акробат са събрани в една личност, която прави картофено пюре във въздуха, мятайки картофи, масло и мляко едновременно!
Обикновено на касата се явяваме с няколко разпечатани опаковки и задължително с нещо, захапано здраво в устата. Касиерката ме гледа въпросително, но аз съм непоклатима, а погледът ми казва „Ако искаш да го маркираш, сама го дръпни от устата ѝ, аз няма да рискувам! Не съм готова за ОНЗИ писък!”
В повечето случаи захапаното нещо се маркира, докато аз провесвам напред към касата отрочето. Жената успява, с повечко късмет, да намери бар кода върху надъвканото и олигавено нещо.
Ако все пак някой не е успял да придобие представа за събитието поради моите непретенциозни писателски умения, моля да изгледа бойните сцени в който и да е военен филм в стил Тънка червена линия.
След битката се прибираме изтощени в къщи и започваме да правим равносметка на понесените щети: изтекли млека, разкъсани опаковки и забравени продукти...
Наскоро споделих с една съседка за преживяванията ни, а тя, с две деца, ме вкара в техния апокалиптичен филм, в който и двете деца държат да бутат собствени малки колички, а те с мъжа ѝ карат третата, в която мятат продуктите. Лунапарк! Поради невероятните шофьорски способности на децата, все някой щендер е на земята, нещо е разпиляно, някой невинен клиент е покосен по пътя.
Та, мили хора, ако видите движеща се с двеста пазарска количка, от която се чуват странни звуци и след която се сипят разни продоволствия, моля, хвърлете се встрани, залегнете в някой окоп и изчакайте на безопасно място бедните родители да прелетят покрай вас!
А най-добре е за подсигуряване на безопасността на околните хипермаркетите да измислят пазарски колички със светлинна сигнализация. Да се вижда отдалеч, че да знаят добрите пазаруващи хора, че са в голяма опасност и към тях се приближават родители с дете на пазар! Звуковият сигнал си го правим сами.
Още от същото:
Преди седмица ви обявихме, че за първи път външен човек ще стъпи в кухните на Happy, за да провери качеството на храните, които се приготвят там. Е, този момент дойде и днес ще видите с очите си как Красимира и Елисавета нахлуха като стадо хипопотами и трескаво започнаха да изследват хладилниците с риба и тавите с картофи.
Защото истината е, че и ние сме също толкова недоверчиви и скептични към твърденията им, че приготвят всичко от естествени продукти, без прахчета и специални смески.
Факт е, че ни показаха истински картофи, истински пържоли и истински зеленчуци- охладени, а не замразени. Но все пак оставяме на вас да прецените, така че - заповядайте с нас в кухните на Happy!
Здравка Горначка днес е в Майко Мила, за да ни разкаже колко трудно е да намериш добър, необвиняващ и спокоен педиатър. Всички майки знаем колко безпомощни се чувстваме, особено в първите месеци след раждането, когато всеки лекарски (и всякакъв друг) укор се забива в сърцето, и те кара да се чувстваш като пълен неудачник. Това, от което майките и децата имат нужда, са човечни лекари, които да говорят и разбират, а не да назидават. Но, по някаква причина, това понякога се оказва адски трудно.
**************************
В зряла възраст вече не боледувах често и почти не се срещах с онези хора с белите престилки. Спомените ми от тях съм напъхала в тайно, дълбоко чекмедже, което отварям чат-пат, само за да ме мотивира да намирам начин да се справя сама.
С появата на малкото човече сблъсъкът с педиатрията стана неизбежен.
Ден първи след изписването. Бебето е добре. Не се справям с кърменето. Не съм получила инстиктивно онзи дар на майчинството, който да озари пътя ми към всички верни отговори в отглеждането на новородено.
Вкъщи идва мила дама, препоръчан педиатър. И какво, мислите, се случва:
„Олеле...какво е това жълто бебе! Вие къде раждахте...аха, частна болница – да, вие, днешните майки, сте разглезени. Заради собствените си удобства поставяте живота на децата в риск при разни шарлатани, които гледат бързичко да ви вземат парите и да освободите леглото за следващите“.
Както и да е...пише рецепта, разместваме стаята по указания за повече слънчева светлина и продължаваме.
„Я сега ми покажете как го кърмите това дете“.
Към бушуващите хормони, надигащото се чуство за вина и желанието ми да отхвърля съществуването на тази среща с цялата сила на съзнанието си, се прибавя и ТАЗИ неловка ситуация.
Надигам блуза, поставям бебето непохватно на гърдата, то не проявява интерес и всички мълчим... от онези митути, които продължават вечно. Оказва се, че съм попаднала на педиатър „на място“. За нея всичко е ясно.
„Ами, да, вие не умеете да кърмите. Освен това зърната ви не стават.“
Провежда се кратък урок с назидателен тон. Изпотявам се, изчервявам се и едва сдържам сълзите си. В този момент съм напълно безпомощна. Безкрайно нещастна. И всеки помен от увереност, че ще се справя с новата си роля, се е изпарил.
Рева. Рева безутешно. Нямам никаква идея дали да следвам съветите ѝ, защото е педиатър, при това препоръчан, или да ѝ тегля една и да не се занимавам повече с нея, защото така постъпвам с хора, които са груби. Твърде съм безпомощна и неуверена, за да реша. А и къде по-точно да заведа това малко бебе (при това „жълто“) през дъждовния и хладен майски ден?
Оцелях. След дълга и неравностойна борба започнах да кърмя. Бебето растеше...започна да прилича на човек и дори да разчитам някои от сигналите му. Онзи, въпросният безпогрешен майчински инстинкт, така и не идваше. Дори по телефона не се обади да предупреди, че ще закъснее.
Колко неприятно бях изненадана когато се оказа, че в нашата поликлиника е студено и неприветливо. Във времето за консултации се трупаха огрижени майки, освирепели от висене на опашка и гледащи неодобрително подсмърчащите минувачи, които застрашават живота на бебета им.
Там се оказа, че децата и родителите влизат наведнъж, при това две до три семейства едновременно. Защо ли? За да не чакат в студеното фоайе. А сторъката педиатърка-чудо, умело преглежда няколко бебета наведнъж, защото децата са много, а тя е само една.
Неловко е да обсъждаш притеснителни за теб въпроси пред непознати хора, особено усещайки нервното потропване на останалите родители в помещението в стил „какво се мотае тая“.
Не съм съвсем убедена, че е законно да се въвежда за преглед повече от един пациент едновременно. Особено с оглед на неспешния характер на мероприятието.
Една година слушах колко е важно и незаменимо кърменето. Когато детето стана на една година, внезапно се оказа, че постъпвам ужасно и трябва спешно да го отбия, защото иначе ще го кърмя до първи клас. Освен това психическата травма, която ще му нанеса, ако не го отбия начаса, е непоправима.
Е, вече бях претръпнала. Не се шашках толкова и все пак винаги отивах на консултация със свито сърце и тайничко подсмърчах след нейния край.
„Ама как не иска да яде пюре, защо не е „минало“ на ортопед на шестия месец? Досега трябваше да седи стабилно. Вие сигурно не му правите гимнастика у дома!“.
Дори не съм подозирала, че може да съм толкова невежа, че мога да допусна толкова грешки в рамките на такъв кратък период. И винаги, ама винаги да съм виновна.
Сигурно се питате защо не потърсих друг педиатър. Потърсих и ходих при:
„Вие луда ли сте да го навличате толкова“, „ Оставете хремата и температурата, заради които го водите. Не сте ли забелязали, че детето има неврологичен проблем?“, „Това дете има халтави стави. С какво го храните?“.
Истината е, че накрая намерих подкрепящ, спокоен и необвиняващ педиатър. Дори повече от един. Но какво се случва, ако живееш в малко населено място без особен избор на лечебни заведеня? Какво се случва, ако нямаш възможност да плащам частни прегледи? Какво се случва, ако нямаш майка, която да ти каже “Така е! Откакто се помня, все бях виновна за нещо в педиатричния кабинет. А навремето имаше участъкови лекари и не можеше да ги смениш лесно!“.
Знам, че е наследство от соца. Знам, че много от тези педиатри, които ми се виждат свирепи, всъщност работят в трудни условия и наистина се опитват да помогна според възможностите си.
И въпреки това... може би ако се набляга по-сериозно на темата с емпатията в медицинското образование, ако лекарите се пенсионират, когато са изморени и изнервени, или ако просто говорят с майките, както биха говорили със собствената си дъщери, с приятелка, със сестра си...
Може би тогава лекар и пациент биха се обединили в името на здравето, а енергията им за справяне с проблема няма да се разпилява между обвинения, съмнения и чувство за вина.
Всички знаем, че доста майки минават през драмата, наречена "Това дете не иска да яде!". Липсата на вълчи апетит у детето и нежеланието му да изяде една паница макарони на закуска, после половин пакет бисквити за късна закуска, първо, второ и трето за обяд, и още няколко хранения до лягане, докарват не една и две майки до състояние, в което обикалят след децата с малки лъжички и им повтарят пълни небивалици. Чували сте мантрите "Още една за мама" и "Виж, виж как минава самолетът", последвани от чевръсто натъпкване на картоф или пюре от пащърнак в невинната бебешка уста.
Днес нашата авторка Мария Нориега ще ни разведе из този майчин ужас. Тя ще ни накара да се видим отстрани и да разберем, че всичко ни е наред - и на нас, и на детето. Оставете го на мира и му позволете да яде когато и колкото прецени. Човешкият род не е оцелял, защото праисторическите майки са търчали след отрочетата си с лъжица в ръка - оцелял е, защото хората имаме инстинкт и знаем кога ни се яде и кога - не. Наистина!
Коя майка не е изричала поне веднъж тези думи, откакто се е озовала сама и загубена в дълбоките дебри на родителството? Децата ни не „искат“ да ядат и драмата започва още в родилното. После продължава в детската и ученическата възраст, докато най-накрая в пубертета уморено въздъхнем: “Ей, не мога да го изхраня това дете!“.
Ако човек се разходи из различните форуми и групи за майчинство, кърмене и захранване, може да остане със съвсем сериозното впечатление, че човешкият род е едва ли не на път да се затрие. Децата сякаш са загубили най-важния си природно заложен инстинкт – да се хранят!
Проблемите започват още при раждането. Когато най-сетне бебето се окаже при майка си (което в повечето родни болници може да е и след няколко дни), се оказва, че то не иска да засуче, суче прекалено рядко или прекалено често. Освен това не виждаме колко изяжда и въобще излиза, че
Бебето не само няма никакви „нормални“ навици, но и яде без да гледа часовника. Не спазва точни количества и пълни безразборно пелените. Да не говорим, че въобще не го е грижа за притесненията на майка му.
Като споменахме майката – тя се терзае и за себе си. Все някой ще ѝ каже, че гърдите ѝ са прекалено меки, или прекалено твърди, че кърмата ѝ ще е я нехранителна, я рядка, я недостатъчна. Или дори газообразуваща, защото е решила да хапне череши, вместо „позволеното“ пиле с ориз... (газообразуващата кърма е мит - тук пише защо)
И ако след няколко седмици нещата все пак се поуспокоят, ето че идва време това дете най-сетне да се научи да започне да спи през нощта. Нали то все пак трябва да спазва някакъв „човешки“ режим на 3 часа с 8 часа нощна пауза? Както пише в книгите и както казва педиатърът, познатите и дори лелята на най-добрата ви приятелка...
Ще се съгласите, че не е редно бебето да заспи нахранено и точно три часа след това да се събуди отново гладно. Как такамъничкият му стомах не „почива“ празен цели 8 часа. Вие да не би да ставате нощем, за да ровите в хладилника? Не, разбира се! Но понеже пеленачето не може да отиде до хладилника или да хапне тайно шоколад, явно нещо не е наред. Да не говорим, че обикновено точно вечер то е най-уморено, гладно и изнервено. С възрастните да не би да е така!?!
Недай си Боже пък да не се изходи няколко дни. Или пък да пълни пелената след всяко хранене. Или да наддаде по-малко от стойностите в таблиците. Или пък повече. При всички случаи, като зорка и загрижена майка ще бъдете убедена от нещо или някой, че
Някак оцелявате и двамата през първите поне 6 месеца и идва време и за захранването. Ще си кажете, че тук всичко става по-лесно. Да, но детето ви отново не иска да яде! Въпреки че сте изкарали почти докторат на тема „захранване“ и сте се запасили с всевъзможни схеми, таблици и ергономични лъжички. И цялата био и еко продукция, до която сте успели да се доберете.
Да не говорим за времето, което сте прекарали в кухнята, за да направите с любов първата бебешка манджа. Нехаещо за всичко това, вашето бебе се мръщи, плюе и върти глава с онази красноречива физиономия, която показва недвусмислено, че въобще не оценява всичките ви усилия.
А вие отново се питате какво не е както трябва и къде грешите...
Поставете се за миг на негово място. Щом стане 10 часа, примерно, го чака пюре от морков. Ако не му хареса, ще бъде подложено на всякакви трикове с лъжичката само и само да го „опита“. Ако пък му хареса - пак не може така! Все някоя таблица или схема предвижда то да изяде единствено и само една лъжичка морков първия ден. После още една на втория и така в продължение на поне няколко дни.
И точно когато бебето се убеди, че морковът му е станал любима храна, и се започва с броколи, примерно... Нищо чудно, че то съвсем скоро решава, че въобще няма смисъл да се мори с тези нови храни. Та те или не му харесват, или пък не му ги дават!
Тъкмо поотмине мъчението с плавното въвеждане и мъничето започва да храни надежди, че най-сетне ще похапне човешки, и почват да го гонят с количествата. Съседчето Гошко, например, и Мими от детската площадка, вече ще ги записват даже на детска кухня, защото си изяждат цялото бурканче и дори искат още. А вашето бебе никога не поглъща всичките онези 100 г от онази таблица с лъжичките, която все още следвате. И то без значение колко „самолети“ и хапки „за мама“ и „за татко“ да предлагате.
Или поне тази, която вие така усърдно му предлагате. За сметка на това то посяга винаги към най-непозволените неща, иска да се цапа, да яде с ръце и въобще няма намерение да научи добрите маниери на масата. Докато пак някоя таблица, книга или добронамерен съветник не посочат, че е крайно време да започне да се храни вече с парчета, като „голям човек“, да замести хранене, да не му подават храната в устата и да ползва прибори.
Или пък точно обратното - че е по-добре мъникът винаги да бъде хранен. Така ще сте сигурни, че си изяжда препоръчаните количества. Колко пъти сте виждали отчаяни майки, които гонят детето си навсякъде с лъжичката с надеждата то да хапне „поне нещо“, да приготвят „любими“ храни, да се притесняват, че детето им отказва всичко ново и сигурно вечно стои гладно... И колко пъти може би и вие самите сте се запитвали
Ако се върнете към прочетеното досега, сигурно ще забележите, че водеща роля в храненето на децата днес имат таблицата, часовникът, кантарът и календарът... и дори съседката! В него сякаш напълно липсват истинските главни герои – майката и бебето. Липсват техните инстинкти, интуиция, предпочитания, преценки. Децата ни се раждат различни и уникални, те не броят часовете, дните, грамовете и лъжичките и не следват схеми. Те искат да опознават нови неща и да опитат нови вкусове. С вроденото си любопитство и желание за самостоятелност да се втурнат в един цял нов свят и да открият и изразят своята неповторима индивидуалност.
Здравото новородено бебе е в състояние веднага след раждането да изпълзи до гърдите на майка си и да засуче. И не само това – то „знае“ дори само да регулира приема си на кърма, без да гледа часовника и милилитрите, а просто следвайки собствените си инстинкти и потребности. Както всички останали бебета-бозайници. Стига да му се даде възможност за това.
Здравото пораснало кърмаче също може да продължи да се води от собствените си предпочитания при храненето. Без да брои лъжичките и да гони определени количества. Нещо повече – то дори е в състояние да се храни напълно самичко и без пюрета, ако му бъде позволено, разбира се.
То не бърза да замести хранене, защото до първата година кърмата или адаптираното мляко си остават най-калоричната храна за него. Това дете не гони определени количества, защото стомахчето му е малко и предпочита инстинктивно да го запълва с най-високо енергийните за него храни.
Макар и да не може да чете етикетите и да брои калориите, бебето ви всъщност знае много добре как да се храни! Нищо, че във вашите очи и в очите на бабите си, то ще изглежда винаги гладно.
Затова следващият път, когато ви дойде да възкликнете: „Детето ми не иска да яде!“, пробвайте да забравите таблицата, часовника, кантара и календара. Доверете се малко повече на себе си и на него. Бъдете до него, без да се притеснявате за количествата, месеца, цапаницата или точните грамажи под час. Храненето все пак трябва да бъде удоволствие за всички!
Десислава Сивилова е в Майко Мила! Със своя разказ за една необяснима метаморфоза – без подозира, тя се е превърнала от един спокоен човек в нещо, което препуска като добитък и крещи денонощно. Да, между двете състояния са се появили и малко деца, та сигурно заради тях се е получила тази повреда, защото това не е първият разказ по тази тема - съвсем наскоро четохме текста Сутриин, детски чистааа… веднага си обуй чорапите!!! Ние всички много се надяваме някой ден да измислят успешен начин за ремонтиране на изнервени майки, а дотогава явно само ще крещим и след всеки кряъсък ще поясняваме, че не сме истерички!
********************
С въздишка си спомням онези блажени времена, когато се кикотех безгрижно, джитках по планините през уикенда и висях до два през нощта пред компютъра, просто защото на другата сутрин можех да си отспя… С половинката живот си живеехме - то не бяха екскурзии, то не бяха чужбини, то не бяха бънджи скокове…
Споменах ли безгрижния кикот?
Е, “онези” времена са безвъзвратно отминали. Простих се с онова мое жизнерадостно, позитивно, емоционално необременено аз преди цифром и словом 5 (пет) години… когато се подлъгах да забременея и впоследствие да родя Наследник #1, а две години по-късно, в пристъп на умопомрачение, и Наследник #2, тоя път от женски пол.
И така, от общо взето спокоен, макар и доста емоционален човек, любител на тръпката, чистия въздух и нощна Прага… рязко се преобразих в кълбо от нерви, което си мечтае за три часа непрекъснат сън и получава тикове, само като чуе канския писък “Мамооо!”
Гореспоменатото създание е със съмнителен произход, още по-съмнителни хигиенни навици и особено съмнително психично здраве. С други думи, редовно не знае на кой свят се намира, не помни кога за последно си е мило косата и всекидневно бива забелязвано на обществени места да крещи до посиняване, да раздава шамари и безцеремонно да се врътва и да зарязва инатливите наследници да се тръшкат насред тротоара, площадката, калната локва или където там ги е споходило вдъхновението да се пльоснат.
Къде ли се затри усмивката ми? Може би се е скатала след поредната безсънна нощ, когато след час и половина четене на приказки, пеене на песнички, пиене на вода през две минути и половина и разиграване на батални сцени между завивките, аз съм напът да припадна от изтощение, а отсреща ме гледат два чифта ококорени очи?
А може би се е замотала на някое кръстовище, докато аз препускам като подивяло добиче след четири броя търчащи крака с бойния вик “Стооой! Там минават КОЛИ!”
Или пък се е покрила в някой магазин, докато аз се мъча да усмиря развихрилото се торнадо, когато на наследник (с произволен номер) е било отказано шоколадово яйце, солети, кроасан, гевречета, бисквити, сокче, “Барни” или каквото друго лакомство са докопали алчните му ръчища, а аз съм имала неблагоразумието да изтръгна и върна на рафта… пред начумерените погледи на останалите пазаруващи, които в тоя момент безспорно си викат: “Ама че майка… Какво пък ще ѝ стане да купи на бедното дете H,Y или Z? Аман от възпитатели…”
Вкъщи твърде често съм заварвана от таткото да извисявам глас, да раздавам правосъдие и после безутешно да рева барабар с децата, когато предните две, по обясними причини, не са дали желания резултат. Което води до тъжен поглед, още по-тъжно поклащане на главата и думите “Трябва да се прегледаш.” Казани без капка ирония.
Детето в мен вече е на път също да се тръшне и да се разпищи “Е, не е честно пък! ТЕ започнаха, не аз!”, обаче аз му изшътквам да си затваря устата, стига ме е излагало вече, пък то ми се плези, и изобщо... голям купон е в главата ми. “Пиксар” ряпа да ядат, или по-добре странно миришещи, но био бебешки пюрета, и манджа от оня ден, попрестояла на слънце, ама на кой му пука – тогава може и да разберат какво ми е…
А ако случайно се поосвестя за мъничко от тоя нон-стоп амок, отрезвително си викам: да му се не види, ами сега? Как чудодейно да се сдобия с нерви от стомана и волско търпение? Няма ли да пускат вече в някой сайт? Или поне да се намери някоя добра душа да спретнем една трампа – предлагам магарешки инат и кравешки поглед, почти нови, в перфектно състояние…
Ама не, пазарът е преситен. Тъй че какво ми остава? Освен да стискам зъби и да чакам малките чудовища най-сетне да пораснат и да се превърнат в разумни същества, с които можеш да се разбереш, ако не с две думи, то поне с някакъв определен брой…
Макар че, пак ще си позволя да цитирам таткото, ако се съди по майка им, това май никога няма да се случи.
