fbpx

Едно пътуване с ретро автомобил с елементи на разсъждение и малко магически реализъм. Така можем да обобщим разказа на Диляна Сакалиева за шеметното им пътуване към почивка, която така и не се осъществява. 


Кога за последно се качихте в кола, по-възрастна от вас самите? Че и на път с  цялото семейство? Малиии, какво приключение, какви физически и психически отклонения дават на вид здрави, разумни човешки същества. И едно 5-годишно. И баща му. Всеки член излиза от зоната си на комфорт и за пръв път среща останалата част от домочадието, един вид все едно се запознават наново.
Вълнуващо, нали?

Самонавивахме се с доводи, по-силни от нас самите, че ще е незабравимо изживяване. Липсата на избор, от друга страна, попи и последната капка съмнение в думите ни.

Решено . 

Тръгваме с багаж (куфар, два мозъка и половина, надежди и една сравнително овладяна нервна криза), ще пътуваме с позастаряла ретро кола, ще се ходи на SPA. Та така в една петъчна сутрин, с молитви и постоянно помпане на педала с двата крака на мъжа ми и единия на детето (без негово участие нямало да запали) събудихме звяра и потеглихме.

Мълчание зацари в първите 20 минути от пътуването ни. Всеки се бе унесъл в свой свят и мисли за живота. Ненадейно на прозореца някой почука. Беше комшията, който теглеше забравения от нас куфар на тротоара.

Комшо, куфара си забравихте! Пак на път, а? Еее, нека, хубаво е така. Човекът е човек, когато е на път.

Поговориха си така приятно и по комшийски с мъжа ми има-няма петнайсетина минути. Приказката с комшията си вървеше, той очевидно и не бързаше, но все пак трябваше да продължим семейно по пътя си. 

Пътуването

Обикновено пътуваме с музика, но в този случай тя не се чуваше от шумния двигател, спуканото гърне и леко открехнатия люк над нас. Леко, леко, ама детето спокойно си излизаше и влизаше.

По някое време ми доскуча и си рекох, айде и аз да пробвам. Искам да ви кажа, че и аз успях. И като ме лъхна един свеж родопски въздух, така хубаво ми стана, че броих до 12 с вдигнати ръце. Не знам откъде ми дойде, ама се раздадох и доста напрежение успях да изкарам. 

Спрях по едно време да крещя, понеже ме опръска тънка струя вода. Усетих , че е от чистачките, които, за разлика от много други неща, работеха. Прибрах се в колата супер разочарована и попитах мъжа си: “Защо ми отне това щастие?”.
Каза, че съм така от два часа, a от един ме викал и накрая се принудил да ме изкъпе, за да му обърна внимание.

– Добре, де, спирам. 

На бензиностанцията

Пътуването продължи и скоро спряхме да заредим гориво. С детето слязохме и тичайки доста бързо и пъргаво, се отдалечихме от колата. Човекът, който зарежда, ни изгледа учудено и попита мъжа ми защо тичаме, да не би за тоалетна…

– А, не, просто понякога колата гърми, ако заредиш повече, отколкото събира.Така че, брат, чуеш ли свистене…

– Да бягам ли? 

– Не, бе, как ще бягаш, луд ли си! Махаш веднага маркуча, оставиш ли го и да бягаш ни ти, ни никой от нас в радиус километър няма шанс.

След като се освежихме и платихме горивото, се върнахме заедно до колата. Мъжът ми остави на човека едно кафе и визитна картичка на най-добрия психолог в района под чашата.
В колата детето ни попита:

– Мамо, тате, човекът що е припаднал?
(смеем се невинно)

– Не, бе, мамо, как ще е припаднал. Заспал е. След нощна смяна често се случва.Искаш ли нещо вредно за ядене?

Дааа!Толкова по темата с припадналия.

Отново по пътя

Продължихме си така спокойно и нормално пътя. По едно време на мъжа ми му доскуча. Гледаме да се съобразяме и лудориите да ни удрят по различно време заради безопасността на детето.

Та реши да пробва ретро автомобила, взе да дава газ до издихание, ръгаше скоростите безпощадно. Не разбрах само как на задна вдигна такава скорост, че колата летеше ли, пързаляше ли се, трудно е да се направи разлика в тъмното и с толкова много камъни, които летяха срещу нас. 

Откъде се бяха взели ли? Някъде и по някое време очевидно не е завил, а тука в Родопите знаете, завоите са повече от нервните окончания в лумбалния дял на овчи гръбнак. Та, по тази причина явно сме тръгнали по калдаръмест път и камъните нахлуваха през всички процепи на колата, а излизаха през ауспуха и гумите. 

Един по-голям камък с размер на миниастероид забра и детето. Добре че е по-дребничък и успя да излезе през ауспуха. Беше прегърнал астероида и мислеше, че сме в космоса. Много сладка гледка бяха като ги открихме в една урва след няколко часа.

В крайна сметка пристигнахме в хотела. Приличахме на родопски индианци с всичките му белези на ветерани. Рецепционистката беше толкова мила. Умря от срам, докато ни каже, че резервацията ни е изтекла преди две денонощия, но пък може да уреди една топла вечеря и медицински услуги.

Благодарихме, хапнахме и тръгнахме обратно. Път си е, решихме да не губим време. Прибрахме се живи и здрави и с още малко преживявания на връщане. Миниастероида си взехме за спомен и доказателство пред полицията.

Евелина Маринова ни изпрати този текст, за да обсъдим въпрос, който избягваме - смъртта. Но не за да се вайкаме, а напротив – за да улесним поне малко любимите хора, които ще останат след нас.
Ева решава да направи списък с основни въпроси, чиито отговори близките ни биха искали да знаят, когато нас вече ни няма, след като за период, по-кратък от година, губи родителите си и съпруга си. Той  съдържа
конкретни неща, които неизбежно трябва да се свършат около приключването на земния ни път, и за които трябва да се вземат навременни решения, способни да обърнат психически всеки от нас с хастара навън.


Този текст не е тъжен, той е просто предвидливо реалистичен. Защото най-сигурното нещо на света е, че всички ще умрем. Неизбежно е и е просто факт като този, че сме се родили.

Причината за него: наложи ми се челно да се сблъсквам с внезапната смърт на любими хора и в моментите на най-голямо вцепенение и объркване да вземам решения за важни и много на брой неща. 

Когато майка ми си отиде, бяхме няколко души накуп и решенията бяха колективни. С баща ми - също. Но когато си отиде мъжът ми, решенията трябваше да взема аз. Еднолично. Без с него да сме ги обсъждали никога преди това. Нито веднъж не ни е хрумвало да си поговорим кой как иска да бъде изпратен, какви са му вижданията по въпроса с кремирането, какво да се случи след това. Трябваше да гадая. Буквално. 

А след това... След това разбрах колко много всъщност не знам и колко още подробности ми се губят. Веднъж, например, си бърниках във фабричните настройки на телефона и трябваше да се вържа отново към безжичния интернет. Винаги той се е занимавал с техниката у дома и се оказа, че не знам паролата за wi-fi. Не можех да вляза в собствения си интернет в собствения си дом - адски безпомощен момент.
Или пък въпросът с вещите. Или, когато смятах, че всичките ни снимки за последните десет години са безвъзвратно изгубени.
Изобщо, всички онези неща, които можем да си спестим с един разговор и десет написани реда.

Години след това най-сетне се сритах сама по кокалчетата и реших да отворя темата за умирането като за нещо предстоящо на всеки един от нас. Прагматично и без излишен драматизъм.

Предполагам, че не съм единствената. Затова направих кратък списък, който всеки от нас може да попълни и да остави при доверен човек. За Онзи момент, за който никой не иска да говори.

А трябва да се говори. Смъртта е част от живота. И всички ние би трябвало да имаме думата поне за малка част от времето, когато вече не сме на този свят. И, повярвайте ми, близките ви ще ви бъдат благодарни за това!

Какво искате да се случи след смъртта ви?

-- Първото решение, което трябва да вземете сами, а не да оставяте на близките си, е дали искате да бъдете донори на органи, при евентуална ситуация. Разбира се, животът е непредвидим, но все пак, за хората, които ви обичат, би било по-лесно да се съобразят с вашето желание. Или поне да са наясно какво е то.

-- Искате да ви погребат, или да ви кремират? Искате да ви изпратят в определена църква или на друго място? Ако ви кремират, какво искате да се случи с останките ви след това? Ако ви погребат – искате ли да сте в специални за вас дрехи? Има ли нещо конкретно, което искате да се напише на надгробния ви камък?

-- Искате ли близките ви да направят нещо различно от това, до което ще стигнат сами като идея? Да се съберат на място, което сте обичали; да пуснат определена ваша любима песен; да приготвят или просто набавят нещо конкретно за ядене, просто защото имате общи спомени, свързани с него и т.н.

Какви насоки искате да дадете за отглеждането на децата си, в случай че нещо се случи с вас,а те са все още малки?

Имат тези и тези алергии; вземат това лекарство в тези случаи; този подход им действа най-успокояващо в конкретна ситуация; не се разделят с тази играчка; лягат си в толкова часа, иначе стават раздразнителни; ходят на училище с тези любими съученици; тренират спорт в толкова часа, посещават уроци в онази школа.

Как искате близките ви да се погрижат за домашния ви любимец?

Има ли някакви конкретни насоки, от които ще имат нужда? (Например паспортът на кучето стои еди-къде-си, яде в този и този час, разхожда се с тази дреха, или пък – да го гледа Този човек, защото знам, че двамата ще се разберат чудесно.

Какво искате да се случи с вещите ви след смъртта ви?

Имате ли някъде, освен вкъщи, вещи, за които някой трябва да се погрижи?
Имате ли вещи, които искате да вземе точно определен ваш близък човек?
Какво искате да се случи с останалите ви неща - да бъдат дарени/изхвърлени/унищожени? На кого? От кого?

Базова информация, без която на любимите ви хора ще им е трудно да се справят с ежедневни ситуации, а вероятно само вие знаете:

-- Как се отключва телефонът ви/компютърът?
-- Каква е паролата за интернета? А кой е доставчикът му?
-- Имате ли банкови сметки и кои/къде са те?
-- Имате ли акаунти в социалните мрежи, които трябва да бъдат закрити? Тук пишете юзър и паролите за тях. Паролата за основния ви имейл адрес би била много полезна, тъй като през него може да се влезе в много от ползваните от вас платформи, а на него могат да се получават и нови пароли за местата, в които сте го регистрирали.
-- Имали хора, фирми, или институции, на които дължите пари/чакат ви за завършване на проекти/имате важни уговорки?

Какво послание искате да оставите на хората, които ще останат след вас?

Личните ми отговори на тези въпроси, както и писма, много писма, са в една тетрадка. Вече имам идеи къде да я оставя.

Някои неща съм записала с молив - все пак не съм решила да умирам утре, искам да мога да ги пренапиша. 

Планирам дълъг и щастлив живот за себе си.

Просто искам да улесня този на другите. Поне малко.

Здравейте, приключенци! Вероятно сте ударили пауза на пътешествията и унило работите ден след ден с взор, обърнат към следващата почивка – коледна ваканция, ски ваканция или просто няколко дни, в които да помечтаете къде ще сте, когато отново е лято.

Затова и ние ще ви върнем назад към августовското слънце и по никое време ще ви разкажем за едно от най-посещаваните летни събития на България - Фестивалът на фолклорната носия в Жеравна.

До село Жеравна се стига най-бързо по магистрала Тракия, ако идвате от западна посока, но може да ползвате и подбалканския път, или от север през Котленския проход.

И така. Тръгваме. Първият въпрос, преди да поемем на път, е дали фестивалът е подходящ за хора с деца. Отговорът е малко сложен, затова ще влезем в подробности още преди да сте тръгнали, за да имате предвид с какво се захващате. Фестивалът има свой собствен правилник, което е напълно в реда на нещата, и най-доброто, което можете да направите, е да се запознаете с него на ето този линк.

И все пак - малко информация набързо:  
За тези, които имат малки бебета – достъпът на бебешки колички е забранен, така че се оборудвайте със слингове и то не какви да е, а в духа на дрескода на фестивала. А той е доста строг – допускат се само хора с фолклорни носии, всичко останало също е добре да е в тон – одеяла, чанти, аксесоари.

И така, имате достатъчно време да си оплетете или изтъчете подходяща торба за слагане на бебешки аксесоари, памперси или резервен чифт детска носия, ако наследникът ви си окапе тази, която сте му поверили. Ако ви мързи, можете да си купите такава на място.

Друго неудобство, свързано с посещението на деца, е изключителната лудница, която настъпва (особено в събота) на територията на Фестивала. Хората са премного и може вашето дете да изчезне от поглед за известно време. И тъй като на самото място употребата на телефони е забранена, а и често сигналът се губи, може да се случи така, че да се притесните един-два пъти. Набавянето на храна също може да е доста продължителен процес, та имайте и това предвид.

Тези дребни препятствия, разбира се, не бяха спрели много хора да доведат децата си - прекрасни и нагиздени, но ние сме длъжни да ви предупредим и да ви споделим, че за да отразим събитието по-добре, отидохме без деца.

За това пък пътувахме с новия Volkswagen Touran, в който можете да натоварите доста хлапета, да се преоблечете вътре, а ако сте само двойка гълъбчета, да спите на надуваем дюшек, ако свалите задните седалки - и, въобще, да си прекарате ужасно романтично, в случай, че не сте си намерили място за спане.

Длъжни сме да ви кажем: места няма! В самата Жеравна има къщи за гости, но те са много малко и едва побират само част от участниците на фестивала, които успяват да запълнят и почти всички възможни места в околните села и градове.

При планиране по-отдалеч, примерно 5-6 месеца предварително, има шанс да си запазите стая в Котел, Сливен или някое друго селище в региона. Другият вариант е да се спи на място, на палатки - има организиран къмпинг точно до фестивала.

Ние успяхме да си намерим с триста зора нощуване в хотел в Стралджа, но не ви го препоръчваме, освен ако просто не го използвате за леглова база, където да прекарате напълно лишени от спомени няколко часа.

Да речем, че сте решили този проблем. Друга наша препоръка е да пристигнете и да се настаните още в петък по обяд, както и да посетите фестивала още същия ден (билетът за възрастни за трите дни е 25 лв., така че ако си купите такъв, е разумно да го ползвате в пълна степен).

Това е времето, в което хората са малко, атмосферата е великолепна и всички храни и деликатеси са на една ръка разстояние, та няма нужда да висите на километрична опашка, за да ги опитате.

А и село Жеравна е доста приятно в петък, когато можете да паркирате в близост до фестивала и да се разхождате наоколо.
Уви, проблемът с паркирането не е разрешен. Имайте и това предвид, особено ако пристигате в събота, когато цялата околност е залята с море от коли. Ние имахме луд късмет и двата дни да паркираме в близост до Фестивала и сега, след като сме го направили,  нека разгледаме наоколо.

Село Жеравна е етнографско бижу - почти всичките 330 къщи са стари и са запазени в автентичния си вид от Възраждането, като някои са на по 200-300 години.

В миналото името на селото е било Жеруна, което, според някои изследователи, произлиза от "жерка" или "жерна" - диалектна дума за воденица, каквито в селото имало няколко.

Според една легенда, земите наоколо били притежание на сестрата на цар Йоан Шишман, която станала жена на султан Мурад. От него тя измолила селото да остане свободно и да има местно самоуправление, турци да не се заселват и да не преминават на кон през него.

Местните били освободени и от данъци, но за сметка на това трябвало ежегодно да изпращат войници за двореца на султана, както и да разрушат укрепленията около селото. Заради привилегиите си селото просперирало, постепенно улиците били покрити с калдъръм, направили си хубави чешми и къщи. В края на 18-ти век открили няколко килийни училища, съградили църква.

През Възраждането Жеравна се превърнала в будно селище, чиито жители имали оживени контакти с големите градове на империята, с Атонската Света гора, Ерусалим и Цариград. Тук са родени видни просветни дейци като Сава Филаретов и Тодор Икономов, а наоколо бродели славни войводи като Алтънлъ Стоян, Кара Танас, Панайот Хитов и Хаджи Димитър.

След Освобождението, в борбите за което жеравненци участват дейно, селото постепенно запада, заради миграция към долините и други селища на отечеството. Много къщи са разрушени, докато в 1958 г. не е обявено за архитектурен резерват и започва бавното му съживяване, наред с реставрирането на съхраненото наследство от миналото му.

Жеравна е хубаво да се посети по всяко време на годината (дори през зимата - за Коледа или Нова година например е чудесна идея), но ние се бяхме прицелили с голям плам в прочутият фестивал на фолклорната носия.

Провежда се през месец август в местността "Добромерица" край селото. Най-интересната му особеност е, че всеки, който желае да го посети, задължително трябва да е облечен в народна носия (автентична, сценична или стилизирана), за може да влезе на територията на фестивала.

Допускат се и стари градски облекла от началото на ХХ век, свещенически, комитски, четнически и други типове военни одежди. Разрешени са и фолклорни носии, традиционни за други народи и държави. Ако не сте могли да си намерите подходящи дрехи, спокойно - можете да си наемете нещо по избор на входа на фестивала. 

Носии и аксесоари към тях - украшения, геги, гайди, пояси, стари оръжия, се продават на много места в селото, както и вътре на пазара в самия фестивал.

Пристигайки в първия ден - петък, ние се юрнахме към Балкана. Имахме някаква представа какво ни предстоеше, затова не бързахме прекомерно - след "петолъчката", тази така любима на всички туристи инфраструктурна перла от времената преди магистралата, поехме нагоре и не след дълго отбихме вдясно.

Искахме да разгледаме първо село Медвен - родното място на Захари Стоянов. В него също има запазени стари къщи, както и частичка от възрожденския дух. В покрайнините му се намира природната забележителност "Синия вир", до който се стига по приятна еко пътека, започваща от едноименния малък еко комплекс с еднофамилни къщички и басейн на открита поляна. Взехме въздух, пообиколихме, и хайде към събора!

В самата Жеравна през този ден е най-спокойно, защото все пак е работен и повечето гости пристигат или късно вечерта, или на следващия. Макар и трудно, в по-голямата и хубава от двете налични кръчми намерихме места, за да се подкрепим подобаващо преди очакваните емоции. Ако сте още в петък в Жеравна обаче, направо си хапнете в зоната на Фестивала.

След като се нагиздихме прилежно, ето ни ВЪТРЕ! Територията на Фестивала включва обширна поляна, прохладна борова горичка, където се случват по-голямата част от атракциите, и втора стръмна поляна, в чието подножие има сцена.

Най-голямата атракция са посетителите. Всички са с носии - млади, стари, деца, цели семейства и компании, дори бебетата. Все едно се връщате с истинска машина на времето столетия назад. Но най-забележителното на посетителите не са техните носии, а щастието и доволството, което излъчват. Всички, навсякъде!

В България трудно можете да видите място, където хората да са по-усмихнати и с по-леки сърца. Всички са оставили задължения, трудности и тежест на входа на фестивала, за да влязат и да се забавляват, преоблечени като своите прадеди.

И през трите дни има много танци, музика, спектакли на различните сцени, концерти на самодейни и професионални групи, представяне на традиционна българска сватба, народни борби, конкурс за автентична и стилизирана носия, надигравания, песни и веселби.

Освен това, ще можете да хапнете истински вкусни неща, особено ако не ви се наложи да чакате много за тях. Свински и агнешки чевермета, зеленчукови шишове, ръчно месени питки, печени на огъня в глинени съдове, плодове, суджуци, луканки, сладка и палачинки – всички храни, предлагани на фестивала, са пряко свързани с традиционната българска кухня и са приготвени по автентичен старовремски начин.

Тръгнахме си привечер, след тържественото приветствие на домакините, които традиционно се обръщат към всички гости на фестивала и откриват програмата. Тя продължава с прекрасни изпълнения на най-добрите фолклорни ансамбли в страната и много народни песни.

В събота рано-рано отидохме да пием кафе в Жеравна и да разгледаме красотите ѝ. Посетихме къщите-музеи на Йордан Йовков, Руси чорбаджи и Сава Филаретов, както и превърнатото на галерия старо класно училище - прекрасни образци на възрожденската ни архитектура. Бродихме из тесните улички и гледахме околните китни гори, окъпани от лятното слънце.

Към обяд се включихме в пъстрото множество, което се бе увеличило неимоверно, в сравнение с предния ден. Хиляди хора, всички в носии и усмихнати влизаха на територията на Фестивала, нетърпеливи да споделят духа му.

Стояхме до късно, гледахме огньове, ядохме чевермета, тропахме хора. Едвам се прибрахме.

В неделя се качихме за последен път, за да се докоснем до магията на фестивала, да обиколим и да си купим сувенири и грънци от занаятчиите, и след това с пълни души и очи поехме към дома.

Разбира се, направихме още една спирка за подкрепление - в близкото село Катунище, където е толкова хубаво, че ни се дощя да сме били отседнали там. Препоръчваме ви го с две ръце. В селото има река и нов, приятен комплекс с ресторант край нея. Улиците са спокойни, красиви и тихи, далеч от лудницата на Фестивала, но достатъчно близо, че да стигнете дори пеша. Та, ако четете сега, направо се обадете да резервирате за догодина.

И все пак, ако ни попитате дали това ни е любимият фестивал, няма да си изкривим душата. Колкото и да е прекрасна атмосферата на Фестивала на фолклорната носия в Жеравна, той не може да се сравнява с някои от другите подобни събори, разликите с които ще споменем по-надолу.

Първо, територията на фестивала на носията е изключително тясна и малка и едва побира желаещите да се включат. В петък е прекрасно, но в събота и неделя мястото прилича буквално на спирка на метрото в час пик. На всяка будка за храна или напитки се вият опашки и понякога може да се чака буквално с часове, за да се домогнеш до нещо за хапване.

Сцената, на която най-добрите състави на България танцуват, е изключително малка и организаторите би трябвало да имат достатъчно средства, за да я направят двойно по-голяма. Доста неприятно чувство пък остави програмата по откриването, която сякаш послужи за изява на егото на организаторите, самохвалби и самонаграждавания, вместо за забава на гостите и тяхното добро прекарване.

Проблемите с паркирането и нощувките също могат да ви подразнят, когато са комбинирани с прескъп билет за вход, който не осигурява и половината от атракциите, които други фестивали предлагат напълно безплатно, при идеално уредена система за паркиране. 

И така - ако не сте били на Фестивала на фолклорната носия в Жеравна, съветваме ви да идете, за да се насладите сами на атмосферата. Но ако искате да сте на спокойно, широко, да слушате цял ден прекрасно надпяване, да опитате спокойно и бързо милион страхотни неща за хранене, да се снимате как галите козички и да погледате шоу на коне заедно с децата си – прочетете пътеписа за любимия ни Фестивал на Овцевъдите в книгата за семейни пътешествия Стигнахме ли вече?, която подготвихме с любезната подкрепа на Volkswagen.

А, иначе – Touran-ът ни беше верен, удобен и семеен приятел през целия път. Прекрасна кола, която може да бъде оценена най-вече от многодетно семейство като нашето, което вечно страда от липса на места за сядане, липса на достатъчно голям багажник, пространство и удобства. Така че, има голяма препоръка от наша страна, както и всички преживявания от пътя, който изминахме с него.

До скоро!

Разгледайте и галерията със снимки от фестивала!

Още истории четете в книгата "Стигнахме ли вече?" на Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, в която ще намерите десет подробни, преживени и много забавни пътешествия, осъществени с мисъл за семействата, които ще тръгнат на път, за да ги изпробват.

Може да купите пътеводителя от ozone.bg, както и от по-големите вериги книжарници, сред които Ciela и Хеликон.

Приятен път!

"На пътя най-опасни са шофьорите с много опит и новаците", твърди Мая Цанева, която днес ни споделя всички причини, поради които кара само водно колело...

Вече 20 години моето семейство очаква да взема книжка. Аз все още не карам - не защото са ме късали на изпитите, а защото шофирането е едно от малкото неща, които ме притесняват почти колкото ходенето на зъболекар, което обаче е неизбежно. Карането на кола – не.

Сетих се за това поради две причини. Първата е новият виц в нашето семейство. Преди няколко седмици със сина ми се качихме на водно колело в едно езеро. Съпругът ми остана да снима. След първоначалния смут при овладяването на клатушкащото се превозно средство, в компанията на дете, което се върти на всички посоки, потеглихме. Блъсках се 2-3 пъти, смутих разходката на едни патици, паркирах с няколко, е, повече, маневри, но всички бяхме доволни.

Щом слязохме от колелото, мъжът ми каза: „Ей, майка ти ще трябва да кара водно колело поне две години, преди да вземе книжка!“ Голям смях…

Следващите дни двамата ми мъже се забавляваха често на мой гръб, докато не ги заплаших, че ще им спра сладоледа и бирата.

И така, стигаме до причина номер две, поради когато ви пиша това.  От войната на пътищата разбрах едно: на пътя най-опасни са шофьорите с много опит и новаците. Едните се смятат за всемогъщи господари, а другите или мислят, че при катастрофа могат да презаредят живота си като на телефон, или вероятно са като мен – крайно неуверено и уплашени от джунглата, в която се движат. Но всички са опасни.

И така, защо не шофирам:

  • Не искам да генерализирам, но повечето шофьори са невротици или хора със сериозни проблеми с нервите. Познавам може би един или двама шофьори, които карат, без вените на челото им да пулсират, пулсът им да се покачва опасно и да не се чувстват като участници в махленска свада. През последните години работя повече, но и ценя повече спокойствието си. Защо да влизам в общата лудница? Получавам достатъчно приливи на адреналин, благодаря.

  • Отново с уточнението, че не винаги е така, но обикновено шофирането е над закона. 10 км над ограничението…Едно паркомясто на тротоара пред вкъщи… Един формален технически преглед… Един незакопчан предпазен колан…Явно изкушението да шофираш над закона е голямо, а още по-голямо е толерирането на неспазването на правилата, защото всички така правят. Ако другите не спазват законите по пътя, кой ще пази неопитните или беззащитните? От общата безотговорност губят именно тези, които искат просто да карат. Или да пресичат. Според и под закрилата на закона.

  • Едно от нещата, за които най-яростно се карам на сина ми, е когато пресича без да се огледа. Не познавам родител, който да не го е страх. И смятам, че дори и пешеходците трябва да взимат книжка и да си плащат глобите. Но въпреки това, по-безопасно е да разчитам на собствените си два крака, които управлявам без да натискам метална спирачка в половинтонна машина със собствен мозък и спирачен път. Хората са опасни и с кола, и с колело, и с маратонки, когато се движат на ръба на физичните и националните закони. А когато много опасни хора ходят и шофират, улиците са смъртоносни.

  • Защо да шофирам, щом има кой да ме вози? Имаме семейна кола. Има и таксита, метро, автобуси, самолети…Винаги съм смятала за по-приятно и аристократично да ме возят. Защо да съм шофьорът на звездата, като може да съм звездата? Шегувам се, разбира се, не съм звезда, но комфортът на седалката отдясно, поглед зареян в дърветата, с крака, танцуващи в такт, на таблото, е лукс, който шофьорът не може да си позволи. Също така съм по-еко, нали?

  • Аз съм късогледа. И съм малко като героинята от онзи виц за паркирането и 20-те см. Не се съмнявам, че ще науча отговорите за теста с листовките, нито, че ще се справя и с изпита на пътя. Ще науча и закона. Готова съм да понеса всички псувни, когато шофирам бавно и не изпреварвам бавареца в лявата лента. Но когато се наложи. Дотогава ще правя приятна компания на шофьора до мен, ще ходя пеша, ще пътувам с градски и извън градски транспорт. И пак ще стигна, накъдето съм се запътила. След това и аз ще вляза в мелето. Имате 2 години, нали помните?

Доскоро на водното колело!

Още от Мая Цанева:

Говоря за неделя сутринта*

Как синът ни да си хване гадже принцеса (в 4 стъпки)

И вашето детенце ли започва да повръща още преди да сте стигнали до първия светофар? Ако да, четете и записвайте как да сте подготвени следващия път, когато решите да се качите в колата с децата, което може би ще е още днес!

Позивът за повръщане и виенето на свят по време на движение може да отключи на всяка възраст и засяга около половината от всички деца. Дали се случва в кола или лодка, в самолет или на параход, причината е една и съща.

Очите на детето и вътрешното му ухо усещат как се движи и предава тази информация на мозъка. Проблемът възникват, когато има несъответствие между тези входящи съобщения (това, което експертите наричат "сензорно несъответствие"). Например, ако детето ви гледа филм в самолета по време на излитане, ушите му усещат движението, но очите му възприемат, че то седи неподвижно. Когато тези противоречиви сигнали се сблъскат, детето може да се изпоти, да му се завие свят, да го заболи глава и в някои случаи да му се гади и дори да повърне.

Някои деца усещат всяко движение и това причинява неприятни симптоми, а други имат висок праг на чувствителност и почти никога не им става лошо по време на път. Учените не знаят защо на едно дете му става лошо в кола, но в лодка, примерно, му е добре. Много лекари допускат, че може да е свързано с анатомията на вътрешното му ухо. Освен това, ако детето вече е имало неприятно преживяване, свързано с пътуване, то несъзнателно си припомня този случай при всяко ново пътуване и така неминуемо му става още по-лошо.

Всички страдащи от този проблем знаят, че един тип движение оказва повече влияние от друг. Бавното люлеене на голям кораб не е нещо, на което повечето от нас са свикнали, и затова този тип движение трудно се улавя от вътрешното ухо.

Въртележката на лунапарк обаче определено може да отключи симптомите, описани по-горе. Полетът без турбуленция обикновено минава без позиви за гадене, защото постоянната скорост и плавна промяна във височината и скоростта не дразнят вътрешното ухо.

С други думи, най-често на детето му става лошо, когато пътуването включва чести смени на платното, път със завои и често спиране и тръгване (например на път с много светофари).

Какво да правим?

Обърнете внимание на позата на детето

Сложете детето в столчето в средата на задната седалка, така че да има перфектна видимост на пътя. Кажете му да отпусне назад глава към облегалката и да не се движи много. Ако се чувства дезориентирано, кажете на детето да гледа в точка право напред. Ако има възможно, кажете му какво предстои на пътя – завой, изкачване, слизане, т.н. – когато мозъкът знае какво предстои, се подготвя сам. Именно затова на шофьора рядко му става лошо по време на път.

Оставете екраните настрани

Макар дигиталните устройства, на които до безкрай се върти анимационно филмче, е едно от почти задължителните екипировки на родителя по време на път, експертите казват да ги оставите настрана, докато се движите, защото са една от основните причини на детето да му стане лошо. Образите от филмчето или играта (често бързо сменящи се кадри и ярки образи) причиняват извънредна мозъчна стимулация, която обърква възприятията на детето и в крайна сметка му прилошава. Четенето може също да причини объркване, защото очите на детето са фиксирани, докато ушите му долавят движението. По-добре му пуснете да слуша аудио книга или музика, или пък играйте с него на простички игри, тип „преброй колко сини коли минаха покрай нас“.

Планирайте кога пътувате

Ако е възможно, пътувайте във времето, когато детето спи. Да се пътува по тъмно е друга стратегия, тъй като елиминира повечето от визуалните стимулации. Другата ви опция е да тръгвате много рано сутрин.

Внимавайте какво му давате да яде по време на път

Ако му прилошава по време на път, може да се изкушавате да го държите гладно по време на път. Недейте! Празният стомах кара детето да се чувства още по-зле и стомашните сокове още повече го карат да му се повръща. От друга страна, внимавайте да не преяде. Детето трябва да е хапнало нещо преди да тръгнете – нещо лесно за смилане и храни, богати на протеини. Дайте му за десерт нещо с вкус на мента или джинджифил, тъй като те помагат за справяне с гаденето и успокояват разстроен стомах. Избягвайте да давате храни със силен аромат. Детето трябва да приема достатъчно вода – не безалкохолни или газирани напитки, а вода!

Следете го за симптоми

Ако детето каже, че започва да му става лошо, накарайте го да гледа през прозореца или напред в пътя. Изследвания показват, че ако то прави поредица от бавни, дълбоки вдишвания, и има достатъчен приток на свеж въздух, позивите намаляват. Ако гаденето се усили, отбийте колата. Оставете детето да почива със затворени очи, докато симптомите изчезнат. Ако му е топло, съблечете го и обтрийте кожата му с мокра кърпичка.

Спирайте по-често по време на пътуването, за да се раздвжат всички пътуващи. Ако детето е достатъчно голямо, може да му дадете да дъвче и дъвка.

Пожелаваме ви лек път и по-малко оповръщани седалки!

Следващият път, когато тръгнете на семейна почивка, напомнете си да не взимате семейството.

Благодарение на изстрадали майки, споделили във форуми през какво са минали, съставихме списък в помощ на пътуващите майки, от който ще разберете какво ви чака, качествено и количествено, когато тръгнат на жадуваната почивка.

Планирали сме наличието на 1 съпруг и 2 деца, като за целите на правилното уравнение и реалистични очаквания умножете броя деца, с които разполагате, по квадрат всяка точка от списъка и добавете +1 за баба, дядо, свекърва, тъща или друг нещастен роднина, който има неблагоразумието да ви придружава. И така, ето малко статистика какво ви чака по време на почивката:

********************

10: Броя чанти, натоварени с боклуците на 4 нещастни човека

8: Пъти, когато трябва да отбием от магистралата, защото на децата им се ходи до тоалетната по време на 3-часов път

74: Пъти децата питат "Стигнахме ли вече?" по време на 3-часово пътуване

8: Броя истерични избухвания на децата

2: Брой нервни сривове на възрастните

0: Брой дни без сривове или истерии

12: Пъти децата са били наказвани

7: Ходения до магазин за хранителни стоки (от мама)

7: Пранета в мивката (от мама)

14: Брой готвени манджи (от мама)

1: Брой „почти“ сготвени манджи (от баща, който купува пиле на грил от магазина на ъгъла)

14: Пълни с мръсна посуда мивки

3: Килограма, качени от мама в следствие на ядене на сладолед и чипс на плажа или където там "си почива"

3: Чифта загубени джапанки

1: Скандал със съседите тийнейджъри и среднощните им купони

1: Броя тих плач в банята, когато осъзнаваме, че сме ударили дъното на старческата досада и сме вдигнали скандал за „среднощен купон“ в 9 вечерта

2963: Пъти децата реват, че са си забравили вкъщи играчките за басейна или друг вид играчки

9: Броя обходени магазини в търсене на играчки

3: Брой минути децата играят със закупените играчки

2: Брой счупени очила за плуване

25: Брой минути децата се оплакват, че в очите им е влязла вода през очилата, които са счупили

4: Брой порязани и ожулени крайниците на децата

15: Брой лепенки, използвани за тези 4 ожулвания

38 000: Пъти мама се навежда, за да вдигне от земята нещо, което някой друг е изпуснал на пода

38 000: Пъти мама е крещяла „Вдигни си играчките от пода!“, докато се е навеждала, за да вдигне играчка от пода

0,5: Брой книги, прочетени на плажа

150 000: Минати нива на Minecraft под чадъра, независимо, че наоколо има море, плаж, други деца и играчки

∞: Страхотни семейни спомени, въпреки всичко преживяно

0: Процент шанс, че пак ще се ходи на почивка с децата, преди да навършат 18 години.

cross