Когато решихме да посетим Lumina Park, си мислехме, че ще е просто една приятна вечерна разходка – малко светлини, малко снимки и много забавление за децата. Но, както обикновено, всяко семейно приключение започва с хаос, доза смях и въпроса „Кога ще стигнем?“.
След само 28 питания дали най-накрая стигнахме успяхме да се изкачим до заветния хълм. И, о чудо – светлините на парка сякаш ни приветстваха с целия си блясък, обещавайки вълшебна вечер.
Още от паркинга дъщеря ми Ади беше във възторг: „Виж, мамо, светещ маркуч!“. И да не стигнете по-далеч, зелената светлина, водеща към входа, се оказа невероятно интересна.
След това Ади с гордост откри своята буква в светещото име на парка – огромна и сияеща. „Моята буква е най-голямата!“ – провъзгласи тя с увереност. Радостта ѝ обаче бързо се смеси с лека доза възмущение: „Ама защо има и други букви?“.
Тази година темата на парка е околосветско пътешествие, а различните му зони са разделени тематично, като всяка те пренася в друга част на света. Още на входа ни посрещна симпатична пчеличка, която ни покани да се включим в интерактивна игра с въпроси, докато обикаляме. Разбира се, всички се съгласихме, защото кой не иска да съчетае светлини с малко приключенски дух?
Голям сияещ влак чакаше на перона – радост за малки и големи. Спорно е кой се забавляваше повече: Ади или тати. Но едно е сигурно – тати така трудно излезе от влакчето, че Ади трябваше да го дърпа за ръкава към „двореца отсреща, който да ми купиш“.
Продължихме напред, преминавайки покрай светлините на емблематичния парламент на Будапеща, които блестяха величествено в нощта. През арката с двата лъва се насочихме директно към... Антарктида! За щастие, дори в този леден свят имаше откъде да си купим греяно вино и топъл шоколад – спасение за нас, родителите.
Светлините, песента на китовете и кораловите рифове ни пренесоха в друг свят. Попяхме си с китовете – за ужас на другите посетители, но на нас това ни беше любимо.
После сияещ автобус ни прикани да отпътуваме към Африка, където ни очакваха светещите зебри, слонове и жирафи. Гвоздеят на програмата обаче беше един страховит гущер, за който Ади с гордост обясни, че пръскал кръв от очите си. „Пак не е толкова зле, колкото скункса“, философски заключи тя.
Около него спорехме до края на разходката – дали преди хиляди години са били наистина толкова големи. Посетихме и зоната на зодиака, където разбрахме, че Ади е Бивол по китайския хороскоп. „Но аз съм Телец“, уточни тя, на което аз с усмивка отвърнах: „Знам, че отглеждам най-сладкото говедо на света!“
Разходката завърши с малък подарък изненада за правилно отговорените въпроси от играта. В колата на връщане обсъждахме всички чудновати светлини, а после – приказките за парка станаха част от нашето заспиване за още няколко вечери. Вълшебството ни последва дълго, след като светлините угаснаха.
Текстът е създаден с подкрепата на Lumina Park.
Lumina Park се намира на „Околовръстен път“ 22, работното му време е от 17:00 до 22:00, а билетите можете да купите от тук. Пълна информация за Lumina Park ще откриете на luminapark.bg.
Едно пътуване с ретро автомобил с елементи на разсъждение и малко магически реализъм. Така можем да обобщим разказа на Диляна Сакалиева за шеметното им пътуване към почивка, която така и не се осъществява.
Кога за последно се качихте в кола, по-възрастна от вас самите? Че и на път с цялото семейство? Малиии, какво приключение, какви физически и психически отклонения дават на вид здрави, разумни човешки същества. И едно 5-годишно. И баща му. Всеки член излиза от зоната си на комфорт и за пръв път среща останалата част от домочадието, един вид все едно се запознават наново.
Вълнуващо, нали?
Самонавивахме се с доводи, по-силни от нас самите, че ще е незабравимо изживяване. Липсата на избор, от друга страна, попи и последната капка съмнение в думите ни.
Тръгваме с багаж (куфар, два мозъка и половина, надежди и една сравнително овладяна нервна криза), ще пътуваме с позастаряла ретро кола, ще се ходи на SPA. Та така в една петъчна сутрин, с молитви и постоянно помпане на педала с двата крака на мъжа ми и единия на детето (без негово участие нямало да запали) събудихме звяра и потеглихме.
Мълчание зацари в първите 20 минути от пътуването ни. Всеки се бе унесъл в свой свят и мисли за живота. Ненадейно на прозореца някой почука. Беше комшията, който теглеше забравения от нас куфар на тротоара.
– Комшо, куфара си забравихте! Пак на път, а? Еее, нека, хубаво е така. Човекът е човек, когато е на път.
Поговориха си така приятно и по комшийски с мъжа ми има-няма петнайсетина минути. Приказката с комшията си вървеше, той очевидно и не бързаше, но все пак трябваше да продължим семейно по пътя си.
Обикновено пътуваме с музика, но в този случай тя не се чуваше от шумния двигател, спуканото гърне и леко открехнатия люк над нас. Леко, леко, ама детето спокойно си излизаше и влизаше.
По някое време ми доскуча и си рекох, айде и аз да пробвам. Искам да ви кажа, че и аз успях. И като ме лъхна един свеж родопски въздух, така хубаво ми стана, че броих до 12 с вдигнати ръце. Не знам откъде ми дойде, ама се раздадох и доста напрежение успях да изкарам.
Спрях по едно време да крещя, понеже ме опръска тънка струя вода. Усетих , че е от чистачките, които, за разлика от много други неща, работеха. Прибрах се в колата супер разочарована и попитах мъжа си: “Защо ми отне това щастие?”.
Каза, че съм така от два часа, a от един ме викал и накрая се принудил да ме изкъпе, за да му обърна внимание.
– Добре, де, спирам.
Пътуването продължи и скоро спряхме да заредим гориво. С детето слязохме и тичайки доста бързо и пъргаво, се отдалечихме от колата. Човекът, който зарежда, ни изгледа учудено и попита мъжа ми защо тичаме, да не би за тоалетна…
– А, не, просто понякога колата гърми, ако заредиш повече, отколкото събира.Така че, брат, чуеш ли свистене…
– Да бягам ли?
– Не, бе, как ще бягаш, луд ли си! Махаш веднага маркуча, оставиш ли го и да бягаш ни ти, ни никой от нас в радиус километър няма шанс.
След като се освежихме и платихме горивото, се върнахме заедно до колата. Мъжът ми остави на човека едно кафе и визитна картичка на най-добрия психолог в района под чашата.
В колата детето ни попита:
– Мамо, тате, човекът що е припаднал?
(смеем се невинно)
– Не, бе, мамо, как ще е припаднал. Заспал е. След нощна смяна често се случва.Искаш ли нещо вредно за ядене?
– Дааа!Толкова по темата с припадналия.
Продължихме си така спокойно и нормално пътя. По едно време на мъжа ми му доскуча. Гледаме да се съобразяме и лудориите да ни удрят по различно време заради безопасността на детето.
Та реши да пробва ретро автомобила, взе да дава газ до издихание, ръгаше скоростите безпощадно. Не разбрах само как на задна вдигна такава скорост, че колата летеше ли, пързаляше ли се, трудно е да се направи разлика в тъмното и с толкова много камъни, които летяха срещу нас.
Откъде се бяха взели ли? Някъде и по някое време очевидно не е завил, а тука в Родопите знаете, завоите са повече от нервните окончания в лумбалния дял на овчи гръбнак. Та, по тази причина явно сме тръгнали по калдаръмест път и камъните нахлуваха през всички процепи на колата, а излизаха през ауспуха и гумите.
Един по-голям камък с размер на миниастероид забра и детето. Добре че е по-дребничък и успя да излезе през ауспуха. Беше прегърнал астероида и мислеше, че сме в космоса. Много сладка гледка бяха като ги открихме в една урва след няколко часа.
В крайна сметка пристигнахме в хотела. Приличахме на родопски индианци с всичките му белези на ветерани. Рецепционистката беше толкова мила. Умря от срам, докато ни каже, че резервацията ни е изтекла преди две денонощия, но пък може да уреди една топла вечеря и медицински услуги.
Благодарихме, хапнахме и тръгнахме обратно. Път си е, решихме да не губим време. Прибрахме се живи и здрави и с още малко преживявания на връщане. Миниастероида си взехме за спомен и доказателство пред полицията.
Забелязали ли сте, че всичко живо напоследък пътува до Занзибар, на сафари в Африка, до тайландските острови Ко Фи Фи, Ко Самуй и Ко Тао?
А забелязали ли сте, че вие Занзибар го гледате през крив макарон и най-далечното ви скорошно пътуване е било до Ко Стинброд, за да видите вуйчо си и да вземете малко домашна сланина?
Не искате ли да промените живота си, да отпътувате и вие до някое екзотично място, от което да пускате небрежни полуголи снимки, придружени от надпис ЗДРАВЕЙТЕ, ПРИЯТЕЛИ, КАК СТЕ В ПОНЕДЕЛНИК?
Та вие също заслужавате почивка и авантюри, релакс, забавление и кокосови орехи, въпреки че нямате пари за Занзибар, а ако трябва да сте искрени – сигурно и за Костенец нямате.
Ако много искате, но не знаете къде да идете – ето ви няколко идеи КОЕ ЕКЗОТИЧНО МЯСТО ДА ПОСЕТИМ, КОГАТО СМЕ БЕДНИ.
Тъй като то наистина е екзотично в смисъла на поредицата ИНДИАНА ДЖОУНС И ИЗТЕКЛАТА ШОФЬОРСКА КНИЖКА, препоръчително е преди това да се посъветвате с опитни пътешественици в някоя Фейсбук група. Влезте в нея и напишете:
ЗДРАВЕЙТЕ, НА 16 ФЕВРУАРИ МИ ПРЕДСТОИ ПЪТУВАНЕ ДО ПАСПОРТНОТО И ИСКАМ ДА ЗНАМ КАКВИ ВАКСИНИ ТРЯБВА ДА СИ ПОСТАВЯ И КАКВИ ДРЕХИ ДА СИ ВЗЕМА?,
а след това си водете записки.
Пътуването има няколко предимства – осъществява се с наземен транспорт, няма нужда от входна виза, а последният случай на ухапване от малариен комар е регистриран преди повече от 60 години. Комарът е уловен, забоден с карфица и изложен в стая 8 ПОДАВАНЕ НА ДОКУМЕНТИ.
Имайте предвид, че напливът за пътешествието е голям и понякога се стига до блъскане на входа, също и до бой и скубане за това кой ще се докопа до работеща ведомствена синя химикалка, както и кой да мине пръв в стая 8 и после в стая 3. Въобще пътуването е за смели хора със здрави тела, а не за някакви кекави нещастници, увити в кариран шал и с кожени ръкавици.
Добре е да имате например базова физическа подготовка, преди да се впуснете в това приключение, и да можете да покривате норматив от 20 клека, 20 лицеви опори и спринт от нисък старт. Ще ви е от полза, когато из дебрите на Съевата дупка се чуе СЛЕДВАЩИЯТ!!!, и с вас хукнат още сто и шестнайсет естествоизпитатели, които ви ритат в ребрата и ви удрят с гаечен ключ по главата.
Вземете си лек багаж с най-необходимото – консерва скумрия, бисквити, термос с чай и алкохол (алкохолът да е повече от чая), резервна батерия, фенер, гащи и аспирин, както и таблетка цианид, ако се наложи да се самоубиете на опашката. В този случай носете и завещание.
Вземете дребни монети и банкноти – нали не си въобразявате, че там има ПОС терминал или някаква подобна модерна изгъзица? Все пак това е ЕКЗОТИЧНО пътешествие и няма логика то да е лесно или пък приятно. Нито ще ви е лесно, нито ще ви е приятно, да знаете, но поне няма крокодили и, както стана ясно – малария.
Когато стигнете, се снимайте на входа и пуснете снимката във Фейсбук, за да имате доказателства. Също така предупредете близките си, че може да не им се обадите няколко дни, а ако изчезнете за повече от седмица, да предприемат издирване.
Пътуването може да бъде осъществено и с деца, заради които има МИНИМАЛЕН шанс да ви пуснат по-бързо от другите нещастници. Имайте предвид, че децата ще се въргалят по земята, ще сочат парчето кашон, с който е закрита дупката на гишето, ще го дърпат и ще крещят А МАМО, КАКВО Е ТОВА???, а служителката вътре на свой ред ще крещи НЕ ДЪРПАЙТЕ КАШОНА!! и ГОСПОЖО, НЕ СТЕ ПОПЪЛНИЛИ ДЕКЛАРАЦИЯТА НА ТРЕТА СТРАНИЦА ОТЗАД!!
Но все пак, както казах, това е екзотично пътешествие, а не разходка до сладкарницата. Ще траете!
И няма да дърпате кашона! Знаете ли какво става с хората, които дърпат кашона в Куала Лумпур?? ЕКЗЕКУТИРАТ ГИ!
Вече нееднократно съм описвала какво е да пътуваш и пребиваваш на митницата – в разказите Бележката и Колетът съм описала какво точно да очаквате. Имайте предвид обаче, че отскоро митницата се местонахождава на Челопешко шосе (София), което означава, че ако сте били неблагоразумни да си поръчате нещо над 150 евро, ще трябва да си вземете отпуск, да нарамите раница с манерка и бисквити, да си купите компас и да поемете на поход, за да си откупите скъпоценния колет. От друга страна – 150 евро за маратонки имате, ама за Занзибар нямате, ТАКА ЛИ??
Имайте предвид, че е МНОГО ВЕРОЯТНО да не успеете да си вземете колета, тъй като или нещо няма да имате, или нещо няма да сте направили, или обратното – ще сте направили нещо, дето не е трябвало да го правите. Въобще ходенето НА митница е нещо като ходенето на врачка – отиваш със свито сърце от неизвестността, не си сигурен как да отговаряш на зададените въпроси и накрая си казваш – „МИ КОТ СТАНИ!“.
Отново е добре да се въоръжите с химикалка, дребни монети, а защо не и търнокоп, за да сте подготвени за всякакви ситуации. Ако не успеете да си вземете маратонките, наблизо е Кремиковският манастир, където отглеждат пауни и елен, и има чудесна гледка към софийското поле. В гората нагоре човек може и да се обеси на спокойствие.
Който не е пътувал с автобус 72, значи не е пътувал изобщо! Какъв Занзибар, какви пет лева – я хванете – АКО МОЖЕТЕ!, автобус 72 от Плиска и пътувайте до Западен парк, и после пак ще си говорим за екзотика и тръпки.
Това че виждате 72 на Плиска, НЕ ОЗНАЧАВА, че ще се качите на него. Този автобус е нещо като зрителна измама – хем го виждаш пред теб, хем изведнъж изчезва по редутските сокаци, без да е спрял на нито една от предните спирки.
От друга страна, ако успеете да го хванете, ще имате достъп до безплатен уй* фай и затъмнени прозорци, за да си бъркате в носа, без някой да ви притеснява.
Банско било скъпо, Алпите били скъпи, греяното бяло вино на Маркуджиците струвало шестотин лева, станало било невъзможно да се карат ски. Много е започнал да се оплаква българинът вместо да се хване да направи нещо друго - да иде на сайта на БДЖ, да си купи билет за Горна Оряховица и се подготви за предизвикателство, което е отредено само за най-силните сред нас.
Ако наистина обичате зимата и сте готови на всичко, за да се въргаляте като диво прасе в снега, но сте твърде бедни, за да идете за три дни на Пампорово, значи моментално трябва да се отправите на пътешествие с влак из България.
Препоръчително е преди да тръгнете да уведомите близките си, че поемате на експедиция по стъпките на професор Пимпирев, и ако не се явите на уреченото място, в уречения на таблото с разписанието час, да пратят екипи да търсят вас и влака в някоя преспа край пътя.
В самия влак се явете оборудвани с облекло като за базов лагер, с газов котлон в раницата и плоско шишенце в джоба. Не е зле да си носите и палатка - ще ви е полезна, когато прозорецът в купе номер 3 се заклещи и си остане отворен от Мездра до Горна Оряховица, а снегът почне да ви шиба злобно през лицето. Бъдете опортюнисти - нали за това сте там? Не плачете, а сложете ските и елегантно започнете да се плъзгате напред-назад из вагоните, докато пътешествате през любимото отечество. Е, Мездра не е Цермат, ама баба ви нали все на Цермат е ходила, та затова и вие сега карате ски във влака.
И не забравяйте да пуснете един клип във Фейсбук, в който да опишете красотата на българската зимна природа, която наднича през прозореца на влака, и от която дъхът ти спира (буквално), защото аман вече от недоволни и разглезени пътници, на които снегът във вагона им бил много и не очаквали да пътуват на минусови температури. Като ви е много, качете се във влака през юли и после пак ще си говорим.
******************
*При публикуването на текста е допусната неволна печатна грешка, но, както знаем, понякога грешките са верни, затова оставяме тази така.
Вече четири години баба ви Джой и нейният внук обикалят из Америка и посещават най-красивите места в страната.
В някакъв момент през 2015-а Брад Раян решава, че ще зареже (поне за известно време) ветеринарното си образование, от което почва леко да му гръмва главата, и ще си отиде при баба, за да го поглези малко.
И докато един ден ѝ разказвал за пътуванията си, тя пък решила да му сподели, че никога не е виждала океана или планините на Америка и общо взето цял живот е прекарала в Охайо. Тогава Брад прави това, което би следвало да направи всеки добър внук: предлага на баба си да изкачат заедно Смоуки Маунтинс. А тя от своя страна – като всяка добра баба – приема.
Оттогава не са се спрели и са овършали 29 национални парка в Америка – от Големите пясъчни дюни на Колорадо до бреговете на Акадия в Мейн. Иначе казано: изминали са над 40 000 км през 38 щата.
"Да виждам всичко това през очите на баба ми, която се буди всяка сутрин и благодари, че е жива, ме научи как се живее", споделя Брад Раян за WJLA. "С нея забавям темпото и виждам нещата по различен начин, което прави всичко много по-ценно. Много обичам баба си и се чувствам спокоен, че когато един ден си отиде от този свят, мога да се върна по тези места и да почувствам духа ѝ, да се почувствам свързан с нея и да си припомня, че очите ѝ са виждали същите неща."
Баба и внуче са в Инстаграм и Фейсбук, като се надяват присъствието им в социалните мрежи да вдъхнови и други млади хора да прекарват повече време с бабите и дядовците си.
"Иска ми се младите да знаят, че възрастните хора са достатъчно готина компания. Има толкова много гледни точки и знания, които можем да получим от възрастните си роднини. Струва ми се, че като общество сме изгубили точно тази връзка."
Уикенд в Париж? В Disneyland® Paris? За дву-три-четиричленно семейство? Какво по-хубаво от това!
Ние, в Майко Мила!, съвсем сериозно не можем да си представим по-вълнуващи три дни на този свят, затова и страшно много искаме да сме от полза на някое семейство от двама, трима или четирима щастливци, които да гостуват на най-желаната семейна атракция в света и да се потопят в някоя от великите истории на Disney®, представяйки си, че те самите са Дисни герои.
И като казахме герои, ние често сме си представяли, че сме такива в моменти на умора или мечтание. Ту искаме да сме Рапунцел и да живеем съвсем самички за година-две в някоя висока кула, и да нямаме проблем с косопада, ту искаме да сме Спящата красавица и да се убодем на вретено, да поспим едно столетие, та да вземем да си починем и след това да се събудим добре наспани и на 16 години, че и принцеси.
Уви, това са мечтания между простирането на перални и водене на деца на английски и шах. А вие никак не се помайвайте, ами наострете уши какво може да ви се случи, защото можете да сбъднете мечтите на децата си, а и своите собствени, защото кой не иска да отиде в Disneyland®, дори да е навършил 94? Всеки иска!
Mastercard® ви дава възможност да сбъдне тази мечта за едно семейство, като само трябва да отговорите на един изключително приятен въпрос, който е специално за майки и бащи, и който съвсем естествено сме си задавали всички, докато гледаме прекрасните филми на Disney® - сами или заедно с децата си, а именно:
„Ако можехте да се превърнете в герой на Disney® за едно денонощие, кой би бил той?“
Хайде, родители, кажете ни кой е героят, в който искате да се превърнете – принцеса, кон, джедай, злодей, жаба или r2d2!
Чакаме с нетърпение отговорите, като коментар под този текст, между 13 и 28 август, 2019 г., а печелившият, леле, ПЕЧЕЛИВШИЯТ ще бъде изтеглен на 30.08.2019 г. в присъствието на нотариус.
Това безценно приключение, което дори си има дати – 13-15 септември, 2019 г., е организирано с любезното съдействие на Disney® и Mastercard, а условията можете да прочетете тук.
С нетърпение чакаме отговорите ви!!!
Ваши: Рапунцел и Ариел
Ето едни родители, чиито деца по-рядко задават въпроса "Стигнахме ли вече?" по време на път, защото са свикнали непрекъснато да тръгват нанякъде и със сигурност знаят, че все някога ще стигнат. От средата на 2017 г. 34-годишната Карън Едуардс от Лондон обикаля света със съпруга си Шон, 3-годишната им дъщеря Есме и новородения тогава Куин.
Семейството започва да пътува, когато синът им е само на 9 седмици.
В интервю за ABC News преди една година Карън разказа, че е направила подобно пътуване и когато се е родила дъщеря ѝ. За повечето работещи майки с малки деца околосветското пътешествие е немислима опция, но очевидно точно това прави Карън по време на отпуска си по майчинство. И тъй като вече се чудите как така успява да храни игуани в Белиз и да се разхожда с децата си по колоритните пазари на Гватемала, трябва да се знае, че тя не е наследница на милиони британски лири, а мениджър на персонал от медицински сестри.
Карън имала частично платен отпуск за първите девет месеца и неплатен отпуск за последните три. Семейството казва, че успява да пътува, като отдава под наем къщата си, когато тръгва нанякъде. Също така с времето те превръщат пътешествията си в работа - доста от постовете им в Instagram вече са спонсорирани от рекламодатели.
Пътуването с деца изисква много по-малко усилия от оставането с децата вкъщи, където попадаш в едно безкрайно жонглиране със съдове за миене, мопове и пластмасови играчки, убедена е Карън.
Днес тя продължава да документира семейните пътувания в Instagram профила си travelmadmum, който има над 100 000 последователи. Мъжът ѝ Шон също има свой профил, но с далеч по-малко фенове (само отбелязваме).
Пътувайки с децата си, семейството избира както автентични места, така и по-популярни и увеселителни дестинации и въпреки че напоследък снимките им стават все по-ретуширани и рекламни, архивът пази и кадри, на които Карън кърми във виетнамски автобус или се мотае сред екзотични животни с децата си. Ето някои от тях, а за повече вдъхновение, можете да я последвате в Instagram.
Шопинг в Гватемала
Да нахраниш игуана в Белиз
Семейна романтика в Сан Франциско
Кърмене във Виетнам
Legolend във Флорида
Франция, декември 2018 г.
Още:
Тази история е само малка част от изключително забавния и полезен пътеводител "Стигнахме ли вече?", пълен с чудни дестинации, съвети, легенди и истории, които ще направят семейните ви пътешествия още по-вълнуващи!
Здравейте от нашата весела, пътешественическа дружина. Есента е в разгара си, но ние ще се опитаме да ви напомним за отминалите летни дни с пътуванията, които успяхме да осъществим благодарение на изключителната ни любов към пътешествията, приключенията и любезното съдействие на Volkswagen, които ни подкрепиха в това ни начинание.
Днес ще ви заведем, искате не искате, на едно вълшебно място, което е донесло радост, веселие, топлина и много прекрасни спомени – хижа Тръстеная. И не само това, но ще ви запознаем с хората, които се грижат за хижата. И ще ви заведем да ядете малини до припадък.
Но нека не избързваме. Първо, да тръгнем през Искърския пролом. Ние пътуваме от София и затова минаваме през село Церово. Ако вървите по нашите стъпки, поемете вдясно към село Заселе.
Пътят се вие над дефилето и така живописно се вие, че ни е почти невъзможно да опишем красотите, на които станахме свидетели, но ще се опитаме.
И все пак, благодарни сме, че разполагаме със снимки, които да потвърдят слабите ни думи. Огромните и мащабни зелени склонове обграждат този тесен и елегантен път. А по тях са се скупчили градчета и селца уютно побрани в полите и.
Великолепният панорамен път е изключително подходящ и за спортно шофиране особено, когато разполагаш със страхотна кола.
А на нас Volswagen ни предоставиха не кола, а чудовище – изумителният Touareg, който не само че беше огромен, но беше толкова високо технологичен, че трябваше да отбием, за да разберем как да се справим с всички космически копчета в огромната му космическа кабина.
Накрая овладяхме високите технологии и ей ни на по пътя над дефилето. Носим се като Корабът Майка или Корабът Майко Мила към любимата ни хижа Тръстеная за среща със скъпи приятели.
И да си знаете, докато пътувате, че до село Заселе е водопадът Скакля, до който можете да стигнете и от ниското по „Вазовата екопътека“, която започва от гара Бов. В Заселе има няколко комплекса и заведения, в които можете да се подкрепите.
От гара Бов пътят продължава нагоре към село Бов, а след него през планината към хижа Тръстеная. Тя е отбелязана на картите, има и няколко табелки, но най-добре е предварително да прегледате маршрута, за да не се объркате. Това го казвам не за да ви подценя, а защото аз самата съм способна да се объркам на най-простото място на планетата. Например на стадион.
Преди да стигнете самата хижа Тръстеная, ще видите отбивка за Еко ферма „Чемерник“. Еко фермата предоставя прекрасна база за почивка, комбинирана с истинска кравеферма, в която ще можете да видите как се гледат крави и кози.
Стопаните са успели да съчетаят съвсем екологично гостоприемството и удобствата със стотици щъкащи наляво- надясно кози и малки козлета. Можете да си представите децата как реагираха щом ги видяха. Радостта беше неописуема.
Поразгледахме, купихме си великолепно сирене и прясно мляко и хайде бегом към хижата. По пътя мъжът ми се оглеждаше за манатарки и, какво да ви кажа... На сто метра от дверите на Тръстеная успя да набере огромна торба изумителни манатарки. Донесе ги като истински вълшебник и радостно ги предостави в кухнята.
Но ние нямахме много време да го хвалим. Пред нас бяха любимите ни, безкрайни насаждения с малини, които точно бяха узрели и ни очакваха.
Тук е моментът да кажем малко за малините на хижа Тръстеная. Те не са обикновени малини, а съвсем био. Всяка година получават био сертификат от Лакон (Германия) за насаждение - почва и растения.
Толкова големи, сладки и сочни, че е невъзможно да им устоиш. Отиваш и ядеш, ядеш, ядеш, докато се пръснеш. Това, обаче, не трябва да ви навежда на мисълта, че вие можете да идете и да ядете. Нас ни пуснаха като едно огромно изключение, защото сме близки приятели с хората, които превръщат малините в най-прекрасното вино "Трастена" – Оля и Борис.
И така, с тяхно разрешение се мушнахме и започнахме да берем като луди. На съседните редове неуморните берачи събираха безценния плод и пълнеха касетки. С други думи – докато те работят, ние пречим и лентяйстваме. Малиновите насаждения се отглеждат тук от 16 години, а вино се прави от 11.
След като се наядохме и за малко да заспим сред редовете, решихме да поседнем на верандата на хижа Тръстеная и да си поприказваме с домакините – Марето и Славето, родители на Борис. Прекрасни хора, които винаги ще ви посрещнат сърдечно, ще ви нагостят с великолепна агнешка супа или шкембе, ще ви изпекат нещо на скарата и ще ви налеят вино. А вие ще пиете, ако сте умни.
Ние от своя страна, изтърчахме в кухнята да задушим манатарките в масло, да нарежем най-сладките домати на света и да опечем пържоли на скара. Чак тогава можехме да седнем и да се заприказваме с Оля и Борис – младото семейство, което отговаря за съществуването на великолепното малиново вино "Трастена".
Този път в името на интересния пътепис, реших да поразпитам как, аджеба, се случва тази работа с виното. Семейството, макар и изморено, отговори с охота, защото те за малини винаги са готови да говорят.
За тежкия труд, за денонощната работа и за любовта към всичко, което успяват да реализират. За да се постигнат тези резултати, се налагат 15 обработки на насаждението годишно. 15 пъти се минава през около 90 км - това е разгърнатата дължина на редовете. Повечето обработки са на ръка, тъй като тук не се ползва химия за отглеждането.
Освен това, тази специална малина, която тъй благодатно се е ширнала пред нас, е толкова сочна, че след като е откъсната трябва спешно да се замрази шоково, за да не ѝ изтече сока. И така, верните и чудесни хора, работещи там, през деня берат, а нощем карат малините за замразяване. И така трудът не спира с месеци, докато не бъде обрана и последната малина.
Тази година, уви, на хижата сърцата не са толкова ведри. Непрестанните дъждове са унищожили половината реколта, а брането е предизвикателство всеки ден. Но е впечатляващо да видиш едно българско семейство, което е решено да пребори трудностите в името на нещо наистина добро.
Попитахме ги дали имат планове за бъдещето и те ни отговориха: „Да направим прекрасно вино и тази година, да обработим малините добре, за да дадат супер плод догодина и да се погрижим за себе си, за да сме готови да берем отново следващия юли.“
И докато нощта падаше, ние пихме вино, хапвахме манатарки, слушахме музика и пожелахме на домакините спорни лета за в бъдеще. Те ги заслужават.
На другата сутрин решихме да се спуснем по другия път надолу, към Лакатник, а оттам до гара Лакатник. Наблизо са прочутите Лакатнишки скали и пещери. Ние ги пропуснахме този път и прекосихме Искъра, за да поемем по отсрещния скат, към селата Миланово и Дружево.
Преди последното има един комплекс - "Гарванец", който е на поляна в подножието на един връх и изглеждаше като чудесно място за отмора.
Ако продължите още малко, стигате в село Горна Бела речка, където през месец май по традиция се организира интересен културен етнофестивал GOAT milk, с акцент върху козето мляко и разказването на спомени от местните хора, които предлагат различни домашни вкусотии на гостите на фестивала. Ние го посетихме миналата година и си накупихме сладка, компоти и лютеници, за да си спомняме прекрасния вкус на българско село, докато софийският смог ни обвива зимъска.
На връщане през Миланово се отбихме до паметника "Септемврийци 1923 г." - монументален социалистически камъняк, от който обаче се открива изумителна гледка над дефилето.
В никакъв случай не пропускайте това място. То е от онези кътчета със „златни гледки“, на които се чудиш да снимаш ли, да охкаш ли, или просто да седнеш и да си направиш равносметка колко изящна и великолепна до болка е природата, а ние колко сме малки и излишни на нейния зашеметяващ фон.
До паметника се стига и по екопътека отдолу, която минава и покрай няколко пещери. Но ние не сме някои планинари, та стигнахме с кола по един извънредно тесен асфалтиран път, на който за наша радост нямаше кола в обратната посока. Иначе дявол знае как щяхме да се разминем, ако се наложеше.
В подножието на скалите накрая спряхме за вкусен обяд в ресторант "Пещерата" до Карстов извор Житолюб. Към него има и облагородена малка, но просторна пещера, из която децата могат да тичат и да се крият, докато похапвате.
Ние си напълнихме стомасите с пъстърва и щастливо се завърнахме у дома, защото очите и сърцата бяха далеч по-пълни от стомасите.
А Toareg-а е извън всякакви описания. Никога не се бях возила на космически кораб. Всичко свети, той минава отвсякъде, огромен и мощен.
Ние, разбира се, го напълнихме с деца, гъби, крясъци „Свали си краката, цапаш седалката!!!!“ и преминахме през всички стръмни, каменисти пътища, горски чукари, обикаляхме и си казвахме, че това е нещо невиждано. Да ви го препоръчваме е излишно. Толкова е прекрасен. Дано ни го дадат пак за някое пътешествие.
Тази история е част от книгата "Стигнахме ли вече?" на Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова. В нея ще намерите десет подробни, преживени и много забавни пътешествия. Те са осъществени с мисъл за семействата, които ще тръгнат на път, за да ги изпробват.
Може да купите пътеводителя от ozon.bg, както и от по-големите вериги книжарници, сред които Ciela и Хеликон.
Приятен път!
Още:
Семейни пътешествия: В преследване на кукерите
Всеки знае да ходи в Гърция на море - идете на езеро!
Пътешествие до Северозапада -вълшебни килими, приказни крепости и подземни тайнства
И така, идва следващото ни пътешествие от семейния ни проект с Volkswagen #майкиVWколата, в който обикаляме България, за да търсим страхотни места, където можете да отскачате със семейството си без да се чудите дали ще му е интересно и забавно на това капризно семейство! Ако още не сте прочели първия - можете веднага да го направите, ето го и него: Семейни пътешествия: В преследване на кукерите.
Освен това правим и тест драйв на коли и сме напълно честни за всичко - за пътя, храната, хотелите, атракциите и колата, с която сме! Надявам се, че го чакате с нетърпение, но преди това имам един въпрос-игра към всички читатели, и той е:
"Какво прави българският родител, щом има повече от два дни почивка? Какво?"
И ще си отговоря сама. Ами, стяга бохчите и заминава да прави задръстване в Кресненското дефиле, или с други думи - отива в Гърция. Там, по бреговете на Халкидики, на о.Тасос или около Солун, отпуска морно тяло и гледа към морето с надеждата, че три дни ще му се сторят като 33.
Но и гръцкото море, дето се вика, омръзва, скъпи приятели. Тези прословути ръкави са все едни и същи, а на вас може би хем ви се ходи в Гърция, хем ви се иска нещо напълно различно.
Ние, в „МайкоМила!“, не се борим непременно за оригиналност, но ако в Гърция сте били само на море, бихме ви предложили една страхотна алтернативна разходка, каквато може би не подозирате, че е възможна. Този път сме с Tiguan - голям, просторен, ужасно удобен. Ще ви разкажем по-надолу за него.
И така, пригответе се.
Багаж
N.B. Ако има разведени, носете пълномощно и копие от това пълномощно, за да може да го оставите на границата. За ваше улеснение, поискайте едно генерално пълномощно от бащата/майката, та да не се налага всеки път да тичате до нотариуса.
Времетраене: 4 дни, три нощувки.
Не е малко, така че ви съветвам да изберете най-доброто: тръгнете на втория от поредицата почивни дни, и си вземете още един работен ден накрая отпуск, за да шофирате на връщане в него. Така ще избегнете всички задръствания, ще бъдете сами в Кресненското дефиле, ще летите като птици, ще си правите селфита, а на децата няма да им се вярва. Изпробвано е – РАБОТИ!
Маршрут
гр. София – гр. Костур (днешна Кастория) - Малко Преспанско езеро – с. Смърдеш (днешно Кристалопиги) – гр. Воден (днешна Едеса) – с. Пожарско (днешно Лутраки) – гр. София
N.B. Съвет за любознателни туристи: ако не притежавате някоя стара карта, сменете от настройките на Google Maps езикът да е български – така ще можете да видите нашенските названия на по-голямата част от селищата в региона, чиято топонимия е променена изцяло след присъединяването на тези земи към Гърция в началото на 20-ти век.
И така, забравете за малко морето, защото тръгваме по пътя на сладката вода и вехтите войводи, за да ви разкажем легенди, да ви заведем на места, на които не сте били, и да почувствате историята отблизо. Нашето пътешествие се проведе по Великден, та освен всичко останало, успяхме да станем свидетели и на празнична православна атмосфера.
ПЪРВА СПИРКА: КОСТУР
Костур и езерото
Първата ни дестинация е Костур (Кастория). Според една от версиите, името на града произлиза от кост, защото местността прилича на скелет, гледана отгоре. До него се стига по магистралата за Солун, след което се отбивате надясно. Намира се сравнително близо както до албанската, така и до македонската граница. Ако тръгнете по начина, по който любезно ви посъветвах, след 5 часа ще сте на място толкова красиво, че мигом ще забравите морските си въжделения.
Костур е кацнал около едно езеро и се простира върху двата му бряга, а Старият град е заел кокетно западната част от полуострова, вмъкнат в езерото. Още с влизането в града, докато запленени зяпахме разкошните води и прекрасната гледка, ни посрещна стадо гъски, които гордо се разхождаха покрай асфалтирания път на идеално урбанизираната част на Костур.
Костурското езеро пък е пълно с пеликани (можете да се досетите, че ние, градските чада, възклицавахме развълнувано "Господи-и-и, виж пеликаните, леле-леле"), лебеди, чапли, гмурци и всякаква друга летяща фауна, която преспокойно се препитава от него. Водите изобилстват от всевъзможни видове сладководни риби (за които ще разкажем малко по-нататък). А гъските живеят на бели ята по тревните площи на града, досущ зайците във Франкфурт.
В определен период от историята, (от 864г. до падането на България под византийско владичество през 1018г., и после за кратко при Йоан Асен ІІ след 1204г.) град Костур е бил в границите на българската държава, а само преди някакви сто години огромната част от населението на региона е било българско. Затова не се учудвайте, ако срещнете хора, които още говорят по нашенски. В началото на нашето пътешествие те няма да са много, но към края ще стават все повече и повече, пред изумените ни очи и уши.
Още в началото на 19-ти век, френският консул при Али паша Янински - Франсоа Пуквил, пише за Костур: „…околните жители разбират само своя език, българският“.
Тук всичко е познато - къщите са с червени покриви с керемиди, различни от обичайните равни гръцки покриви. Градът е изпълнен с нашата възрожденска архитектура и не се различава много по облика си от Мелник, Банско или Копривщица, така че чувството е съвсем домашно. А в една от най-старите църкви - „Свети Архангели Митрополитски“ от 9-ти век, дори са изрисувани българският цар Михаил II Асен и неговата майка - царица Ирина Комнина.
къщи в Костур
Миналото на града, от Възраждането чак до годините след Втората световна война, е изпъстрено с вълнуващите истории на много революционери, войводи и македоно-одрински опълченци. Имало е дългогодишен период, в който почти всеки, годен да носи пушка, е бил член на ВМОРО, а славните страници на Илинденското въстание и годините след него са изпъстрени с имената на безчет герои.
Освен борци за свобода обаче, от този край в България са мигрирали към „Старите предели“ и десетки хиляди бежанци, които са влели жизнени сили в обществено-политическия и културен живот на нашата родина. Сред тях има множество лекари, учители, писатели, художници, публицисти, архитекти, композитори, военни, свещеници и дипломати.
От селата около Костур произлиза родът на патриарха на българската литература - Иван Вазов, там са родени и основателят на БСДП Димитър Благоев*, видният езиковед Благой Шклифов (описал подробно костурските диалекти и фолклор), полк. Анастас Янков (герой от Сръбско-турската, Руско-турската, Сръбско-българската война и Илинденското въстание), народната певица Любка Рондова (възпяла родното Беломорие в редица изворни песни), бивши кметове на градове като Варна и Монтана и много други.
вечерен Костур
Пристигнахме прегладнели и се отправихме към най-прехваленото място в Костур (поне според Trip Advisor). Влизаме, часът е един и половина, има две заети маси, всичко останало е празно. Рекохме си, че гърците вероятно почиват, и си поръчахме. Точно двайсет минути след това, заведението беше препълнено догоре. Явно бяхме уцелили кога да дойдем. Та, съветваме ви да сядате да обядвате в най-популярните заведения към един, така че да успеете да си намерите място.
А нашето първо попадение се казваше „To Steki tis Pareas“ и не беше никак лошо. Имаше спагети за децата, шишчета за нас, и така успяхме да съберем малко сили и да отидем да се настаним, за да заспим мощен двучасов сън. Беше задължително, за да издържим всички заедно до полунощ и да посрещнем радостно Възкресение Христово.
Костур е много мил и спокоен град с разкошна крайезерна улица, обсипана с кафенета, градинки и ресторантчета.
Дълго се разхождахме, посетихме лунапарка на града и общувахме на воля с птички и твари. Тук ми хрумва да отбележа - да се запасите от България със сапунени балони, защото са много по-евтини, а в топлото време доста добре се котират, докато децата тичат наоколо.
Хората по тия места, а и навсякъде из Гърция, обичат децата. Това сякаш умиротворява и самите деца, и те слушат повече. Но колкото и да слушат, са деца и понякога разливат сок или събарят вилица. Никога не съм виждала някой да се намръщи на дете в Гърция за направена от него беля.
Всички се усмихват и това прави атмосферата на всяко заведение далеч по-приятна, отколкото тук, където сме страшно напрегнати детето да не направи нещо на някого. Съответно, и то е напрегнато. И този „някого“ също е напрегнат, още преди детето да му е направило нещо. И ето защо сме по-нервни.
Нашето семейство, обаче, се отпусна и малко преди службата, след катерушки, люлки и веселие, попаднахме в един от малкото все-още-работещи ресторанти (навръх Великден всички затварят преди 21-22ч), който ще препоръчам с цяло сърце и душа. Прекрасна кухня (макар и без лелеяните спагети), децата с апетит ядоха сирене, салата, мек хляб и … малко агнешко.
И ето я ГАЛЕРИЯТА със снимките. Разгледайте преди да продължите четенето, за по-голямо удоволствие!
Ако идете по тия места, седнете в „Miltos“ - то е на крайезерната улица, от южната страна, точно преди големия нос на полуострова. Загледайте се в прелитащите чапли, наслаждавайте се на залеза и непременно опитайте от домашната им ракия, която според мъжа ми е божествена.
И така, половин час преди самия Великден се изкачихме до централния площад в Стария град, където беше започнала месата. Имаше ужасно много хора, войници с автомати, нарочна трибуна за кмета и въобще една фантастична тържественост.
И въпреки огромното множество, всички пазеха достопочтена тишина - бебета, деца, възрастни. Само моят син, уплашен от тълпата, нададе силен вой "Тате-е-е-е-е“, с което разцепи тържествената тъмнина. Татко му се беше отлъчил за няколко минути да снима наоколо и цял Костур разбра мъката на сина, който викаше баща си.
"Татееее, татееее, татеее“ се носеше в тишината, а гърците смълчано го гледаха, но никой не беше възмутен, недоволен или раздразнен.
празнично множество богомолци
Това винаги помага, когато детето ти се държи по начин, който не можеш да контролираш. Баща му се върна и едвам дочакахме 12 часа, когато камбаните забиха, загърмяха фойерверки, всички се разцелуваха и запалиха свещи!
Детето се държа смело, без повече да плаче, а дъщеря ми беше дваж по-смела и чудесна през цялото време. Накрая, изтощени от всички предизвикателства, се изнизахме по тесните криви улички и едвам докретахме до стаите си, но от толкова вълнение лежахме и се кокорихме бая, преди да заспим като пънове.
Спахме в едно малко апартаментче в покрайнините на града, което не бихме ви препоръчали, но това беше защото се сетихме в най-последния момент. Вие, разбира се, няма да направите така. На сутринта слънцето грееше, зеленината най-сетне се беше показала за уморените ми от зима и студ очи, и отидохме да посетим местния аквариум, в който са представени всички видове риби (десетки!) и твари от езерото, както и няколко допълнителни като бонус. Аквариумът е семпъл, но е прекрасна атракция и има наистина впечатляващ арсенал от водни обитатели.
Аквариумът в Костур
От другата страна на Костурския полуостров е „Пещерата на дракона“, която работи до 17 ч, та не можахме да я видим. Явно и драконите са се научили на нормирано работно време, но ето че сега вие го знаете и ще отидете там вместо нас. В 60-те години на XX век пещерата е картографирана и са открити в нея подземни езера, помещения с различна големина и 5 коридора. Най-впечатляващото откритие са кости на пещерно животно, на възраст 10 000 години. А според легендата, пещерата е златна мина, която се пази от дракон!
Тръгнахме си от Костур със запролетени души, и се качихме нагоре в планината, по следите на старите войводи. Съвсем скоро се озовавахме в село Апоскеп, откъдето се открива чудно красива гледка към езерото и града, както и към околните планини.
Изглед от село Апоскеп
На най-хубавото място е построен луксозно изглеждащ хотел, в който можете да отседнете, ако искате да сте извън тесните улични и глъчката на града, на тишина, спокойствие и красота. Тук нейде е била и братската могила, в която след младотурската революция през 1908, турци и българи в знак на помирение заедно са погребали тленните останки на местните войводи Лазар Поптрайков, Митре Панджаров - Влаот, Пандо Кляшев и други още около четирийсет комити от Костурско.
Уви, могилата е отдавна заличена и разрушена, та е жалко, че не знаем къде са пръснати костите им и не можем да отдадем почит.
От езерото на Костур пътуваме още по- на запад към Преспанските езера, където ще се нагледаме на невероятни прелести.
Пътуваме по чудесните виещи се пътчета. Тази част на Гърция предлага много планински маршрути, всички идеално достъпни с кола (а и с колело, ако обичате да циклите по интересни места) и изключително живописни.
пред старата църква в Смърдеш
Пътуваме към село Нивици (сегашно Псарадес), по пътя минаваме през десетина други. Селата в този район са истински странни. Чисти, спретнати, обгрижени, макар и със запуснат вид. Сякаш къщите, макар и напълно обитаеми, са напуснати, и само в някои селца има по-активен живот.
И наистина, някои от селата след войните през миналия век са напълно обезлюдени, като жителите им са се преселили в България, САЩ, Австралия или другаде. В някои от тях впоследствие са се заселили понтийски или малоазийски гърци, или гръцки власи. Но другаде са останали потомци на старите местни жители, които още говорят на хубав български език и могат да ви разкажат не една и две прелюбопитни лични истории, от които да научите много за бурното минало на този край. Но във въздуха няма тъга, а спокойствие и човек бързо започва да фантазира, че всяка къща може да му бъде вила, или направо да се премести с всичките си приятели и да обитават селото като собствен курорт на река.
ВТОРА СПИРКА. ПРЕСПАНСКИТЕ ЕЗЕРА
Малкото Преспанско езеро
След поредния завой пред нас се ширва чудна панорама - пред нас са Преспанските езера! Отиваме директно в село Нивици, където обядваме в „To Germanos“ на площадчето и докато хапваме прекрасната пържена риба, чудесните салати и картофи, ни намира бай Герман - собственикът на заведението и на лодка, с която прави разходки из езерото. Препоръчваме ви горещо да отседнете при него и да се възползвате както от мястото за хранене, така и от услугите му да ви разведе из кристалните води на езерото.
Герман е радушен, гостоприемен човек, който ще ви разкаже всички причудливи истории от местността, ще ви покаже изрисуваните в скалите икони на по 700 години, пещерите, обитавани някога от монаси, вдълбаните в скалите църкви и заснежените върхове на околните планини. А ако наистина се сприятелите, ще ви прошушне и легендата на село Нивици - защо селото е кръстено така и каква е връзката му с цар Самуил!
Заинтригувани, решихме да посетим близкото село Герман, където се намира една напълно запазена средновековна църква. Входът в нея, за наше учудване, е напълно свободен. Прекрасно изографисана, тя носи полъх от отдавна отминали времена на геройства и битки, а в нея пък е намерена паметна плоча, посветена на родителите на цар Самуил – комит Никола и неговата съпруга Рипсимия, както и на брат му Давид (т.нар. Самуилов надпис).
старата църква в с.Герман
До църквата има висока камбанария, която също е отворена и ние побързахме да се изкатерим по витата стълба до най-горе, откъдето се открива чудна гледка към цялото село и ограждащите го планини. То е малко, но в него за запазени доста старинни къщи в така познатия ни архитектурен стил. На центъра му има малък мегдан с приятни заведения, където можете да отморите, докато децата тичат наоколо небрежно.
Таман да си помисля, че след двете езера няма да видя нищо по-впечатляващо от тях този ден, и ето че вече сме тръгнали към остров Ахил - мястото, където е запазена в доста добър вид базиликата, в която в средата на миналия век гръцки археолог открива гроба на самия цар Самуил! Островът е едно великолепно място в Мало Преспанско езеро, свързано със сушата с живописен, дълъг понтонен мост, по който децата щастливо тичат напред.
понтонният мост към остров Св.Ахил
В единствения хотел и ресторант на мъничкия остров също ще можете да се разберете на български, докато си поръчвате разхладителни напитки и гледате как залезът гали спокойните води. На острова се е намирал средновековният български град Преспа, който според някои историци за известно време е бил столица на България по времето на цар Самуил.
Базиликата е един от седемте големи епископски храма, построени от княз Борис I** след покръстването на българите. Построен е в края на 10-ти век и е една от най-внушителните сгради, запазени от Първата българска държава (с размери 30х50м!), като наподобява Голямата базилика в Плиска. Катедралата е основно обновена и устроена като патриаршеска църква от Цар Самуил в периода 986-1002 г.
След превземането на град Лариса, българският цар пренася от там в столицата си Преспа мощите на Свети Ахил и ги полага в храма - така катедралата добива името на новия закрилник на града, а по нея - и островът. Около 997 г., когато Самуил се провъзгласява за цар, в Преспа е седалището на българската патриаршия и царят е коронясан тук и чак по-късно столицата е преместена в Охрид. Българския патриарх Герман също мести седалището си от Воден (за който ще стане дума по-натам) в Преспа. На острова има запазени още няколко църкви в различно състояние.
Но най-важната подробност е, че гръцки археолог през 1969г. открива в саркофаг в базиликата костите на самия цар Самуил! По негови предположения е твърде възможно в другите два саркофага да са били положени и костите на цар Иван Владислав и цар Гаврил Радомир, но дори това да не е така, мястото има сакрално значение за българската история и нейния велик цар. Местната легенда пък твърди, че намерените около храма близо 300 гроба са на част от ослепените войници на царя, намерили последен покой до своя владетел.
Пием кафе, а децата ядат черен сладолед, от който се родиха толкова смешни снимки, че въпреки умората от деня, напуснахме мястото в изключително приповдигнато настроение, за да се насочим към едно лично наше сантиментално отклонение - село Смърдеш (днешно Кристалопиги).То е едно от тези места, чието население е напуснало родните си къщи и на негово място днес живеят власи. Главната причина, поради която поискахме да останем в него, е , че то е родното място на двама от водачите на македонското революционно движение в костурско - Васил Чекаларов и Пандо Кляшев. Особено за Чекаларов спокойно може да се напише цял роман – вижте бележките в края на материала, струва си!
Мястото ни беше близко до сърцето, но можете съвсем спокойно да изберете по-атрактивната опция да преспите край Голямото Преспанско езеро в с. Нивици, на самия остров Ахил или в някой китен малък хотел в с. Герман, за да се насладите на красотата и гостоприемството на този великолепен край.
Уви, ние избрахме единствения хотел в Смърдеш и останахме разочаровани, както от мястото за спане, така и от кухнята. На другия ден станахме, закусихме и тръгнахме наново да пътуваме към финалната ни дестинация – град Воден (днешно име Едеса).
Воден има разкошен стар град, с типичното за старите български градове по Балканите име „Варош“, със запазени възрожденски къщи, който виси на ръба на скалите и открива изумителна гледка към обширните черешови градини и останките от античния град в подножието им (който също работи до 17.00 ч).
прочутите воденски череши
Воден попада в границите на Първото българско царство по времето на Симеон Велики, по-късно в него резидира Самуил и неговите велможи.
Английският учен и дипломат Уилям Лийк пише в 1806 година за Воден:
„Водена, така наречена от българската дума за „вода“ с гръцко окончание, е напомняне за неговите чудесни води. Това е епархия на митрополита, която притежава сто села с български християни, които изобщо не знаят гръцки език.“
Градът има важно място както в борбите за независима българска църква, така и в национал-освободителното движение.
Но безспорно, най-атрактивното нещо в града са водопадите! Неслучайно, името на града е такова - водата го прорязва отвсякъде и накрая се излива в мощни, красиви водопади в самото сърце на града. Можете да слезете до тях, да ги огледате хубаво, да минете под най-големия и да слезете по вечно мокрите каменни стъпала чак долу, за да видите втория и третия.
големият водопад на Воден
Ще забележите, че много малко хора го правят, защото стъпалата са мокри и хората се боят да не наджвакат, но вие бъдете смели, вземете по още един чифт обувки (или просто се събуйте) и слезте. Заклевам се, няма да съжалявате!
След това хубаво се наснимайте, защото има няколко неща, които правят хората щастливи и това са буен огън, течаща вода и звездно небе, а водите на Воден наистина са от най-щастливите, та си ги запазете за спомен „на кадро“.
Хапнахме във Воден, но не там, където искахме.
Пристигнахме в 14.00 часа и местните хора вече бяха изпълнили цялото заведение. Сами не спазихме правилото си и направихме компромис, който ни донесе едно абсолютно вяло преживяване откъм храна в „Irtha & Edessa“.
хапване във Воден
Но ако искате наистина да хапнете добре, злите езици твърдят, че „Ousies“ е вашето място. Ние се опитахме и много съжалихме, че не можахме да се класираме - надяваме се вие да ни отсрамите.
Та, след като се разходихме лежерно, посетихме кафенето с най-великата панорама в града – „Psilos Vrachos“, надникнахме в най-скъпия хотел в града – „Varosi Four Seasons“, където можете да пиете кафе сред автентична обстановка и със също наистина изумителна гледка, и се понесохме напред в програмата ни.
А програмата ни, както забелязвате, е наситена с вода. Вода под формата на езера, реки и водопади. И иска ли питане - последната ни дестинация ще ни представи още едно впечатляващо приятно водно преживяване.
В село Пожарско (днешно Лутраки), се помещават известните Пожарски минерални извори, които всъщност са доста слабо посещавани от българите, без да знаем защо. Пожарско ни посрещна с хиляди цъфнали череши, зелени поляни и много възможности за отсядане.
Самото място е курортно и е пълно с хотелчета, по-скъпи хотели и всякакви видове квартири, които можете да наемете по интернет. Ние успяхме да резервираме цели две отделни стаи и сложихме децата да спят в едната, а ние се усамотихме на спокойствие в другата, за скромната според мен цена от 50 евро общо.
После отидохме да хапнем в Тресино (сега Орма) - село, след което други села няма, а иде само границата. Пред ресторанта видяхме страхотна сергия със сладка, ракии и какво ли не, от която си накупихме всичко, каквото душа иска, защото, познайте какво - продавачите говореха български, точно както и собственикът на хотелчето и някои от сервитьорите. Ако идете, не пропускайте да посетите ресторант „Dionisos“, както и да си купите сладко от кестени, череши, тиква, ягоди, мандарини или каквото ви душа иска – имат избор от десетки плодове!
домашни сладка, компоти и вкусотии
Село Тресино бе поредното място, в което децата ни бяха добре дошли, а ние се наядохме като за световно, за да заспим сладко-сладко и сутринта освежени да се насочим към минералните извори.
Трудно човек напуска тази водна феерия! Точно до студената река, която с бумтене и гърмеж се излива от скалите, блика горещ минерален извор, който е образувал няколко естествени басейна, в които да натопите старите си кости и да подложите уморения си гръб на силните струи на мини-водопада, докато се наслаждавате на великолепната гледка наоколо.
И двата естествени басейна са достатъчно плитки, за да застане едно малко дете право на краката си, така че бъдете спокойни. Всичко ще бъде наред - отпуснете се и се наслаждавайте на ледените води, които се разбиват по камъните до вас, докато вие топло се гушите в басейна до тях.
топъл минерален гьол
След това излезте и седнете да полеете с вино преживяването. Препоръчваме ви отсядане в Пожарско, особено ако сте с деца. Над двата естествени басейна (за които има будка и вход за всяко) се намира един изкуствен, но пък голям и пак с топла минерална вода басейн, до който има и голямо заведение.
Места в самото село има, хотелчетата са много, а ресторантите още повече. Природата е прекрасна, хората са мили и ви чакат няколко спокойни дни сред природата. И нещо задължително - пробвайте да говорите на български с всеки, който ви се изпречи на пътя! Шансът да ви разберат и да ви отговорят е поне петдесет процента.
Ние персонално се изкъпахме, поседяхме над едно печено агнешко да помислим за изминалите дни, докато децата играеха на катерушките до нас, и после се качихме на колата. Прекосихме близкия град Съботско (днес Аридая) и поехме по не толкова традиционния път на север покрай границата с Македония.
Трафик почти няма, но пътят е хубав и поддържан, изключително живописен. Той ни изведе близо до граничния пункт към Гевгели, след който по магистрала поехме към Кукуш – родният град на Гоце Делчев, покрай който завихме и плавно преминахме покрай полите на Беласица, южно от която е красивото езеро Бутков гьол (сега Керкини, национален парк).
красивата снага на Беласица
То е любимо място на най-различни видове прелетни птици, така че ако имате време, си заслужава да го посетите и да позяпате разните му там чавки, които сбират орнитолозите от цяла Европа. Но ние бързахме, и скоро след като го подминахме, поехме весело по познатия Е-79, за да се озовем обратно в София, 4 дни по-късно.
Върнахме се благополучно и мога да кажа, че Tiguan e идеалната кола за 5-членно семейство за дълъг път. Икономичен колкото Passat и супер удобен - хвърляш в багажника неща без дори да мислиш. Бих го карала по всяко време., защото обичам големи коли.
Имаше милиони екстри и дори едно прозрачно стъкло, което изниква на прозореца и показва по космически начин колко километра са изминати, но ние го прибрахме с копче, защото новостите ни дразнят малко. Но при всички случаи, това беше една кола, което имаше повече интелект от мен и адски много пространство.
Много яко ни повози и с мъка в сърцето я върнахме на Volkswagen.
*Димитър Благоев пише следното в спомените си за родното си село: „Родом съм от известното македонско село Загоричане, Костурско. То е голямо, чисто българско село, разположено в последните хълмисти склонове от южните разклонения на големия планински масив Вич планина и в началото на голяма равнина, простираща се на юг от селото. Тъй като земята на нашата селска община е малка и недотам плодородна, то по-голямата част от мъжете трябваше да търсят допълнителен поминък. Някои го намираха в църковната служба, други в учителството. Но болшинството от редица поколения го търсят и намират в търговията, било в село, или в Цариград.”
**Базиликата на цар Самуил на о. Св. Ахил (линк)
По времето на княз Борис тукашните земи, в които българите идват още в 675 г. при Кубер и са включени в държавните граници на България в 837 г. от Пресиян, в 9-ти век играят много важна роля за утвърждаването на християнството сред местните българи в западните краища на държавата. Тук е изпратен лично от княза Св. Климент Охридски, като му е дадена власт дори над административния и военен управител на областта. Районът на Девол, където първоначално се установява видният български духовник и просветител, е едва през няколко хълма от Преспа. Много е вероятно самият Свети Климент да е служил и да е проповядвал на български език в 9-ти век в Преспанската базилика.
Информация за войводата Васил Чекаларов (линк)
Списък за героите, погребани в братската могила в с.Апоскеп (линк)
"Българско Костурско" – спомени на Георги Константинов - Бистрицки от Костур
"Дневник" - Васил Чекаларов от с. Смърдеш, Костурско
"Локвата и Виняри" - поема за една епична комитска битка от войводата Лазар Поптрайков от с. Дъмбени, Костурско
"От Витоша до Грамос" - спомени на революционера Христо Силянов
"Български диалектни текстове от Егейска Македония" - изворни песни, приказки и разкази от "детето-беглец", по-късно учен от БАН, Благой Шклифов от с. Черешница, Костурско
"Освободителната борба в Костурско (до 1904 год.) - спомени на войводата Пандо Кляшев от с. Смърдеш, Костурско
"Народни песни с мелодия и Народни умотворения от Воденско и Мегленско" - съставил Георги Лъжев от Воден
***Песни на Любка Рондова, "дъщерята на Егея"
Смиляна
Църна се чума зададе (песен за Гоце Делчев)
Петруно, пиле шарено
Беломорие
Постол войвода (песен за Апостол Петков, Ениджевардарското слънце)
Велико, дульбер бугарко
Марко кони кови
Тази история е само малка част от изключително забавния и полезен пътеводител „Стигнахме ли вече?“, пълен с чудни дестинации, съвети, легенди и истории, които ще направят семейните ви пътешествия още по-вълнуващи!
Проектът се осъществява с подкрепата на Volkswagen
Ето го, ето го, задава се поредният уикенд, в който вие седите вкъщи, биете си главата във вратата на хола и си казвате "Господи, къде да ги заведа тия деца, просто нямам идея?!".
Нормално е тази тежест да се пада на вас, защото сте майка, а майките трябва всичко да знаят, докато бащите просто подвикват от кухнята "Където кажеш, виж там в интернет", защото така им е по-лесно.
Затова започваме нашия проект "Семеен пътеводител", съвместно с Volkswagen, който ще ви преведе през много известни (и не толкова известни) места, ще ви улесни максимално в организирането на пътуването, ще ви даде ясна представа къде да ги водите тези деца и ще ви предложи на какво да се дивите и да се радвате.
Защо с Volkswagen?
Защото е семейната кола на половината от Майко Мила! и защото като чуем Volkswagen, се сещаме за семейство - ето защо. Нашата собствена кола е Passat на 7-8 години, затова страшно се зарадвахме на това съвместно начинание, в което ще пробваме всички нови модели, докато пътешестваме из България и съседните държави.
Какво да очаквате от тази поредица?
Едно пътуване, събразено с вас, децата ви, задръстената ви програма и факта, че нямате абсолютно никакво време да се ровите и да търсите атрактивни маршрути, които ще подмамят бащата, ще захласнат децата и ще предизвикат фурор, защото някакси... си имате работа!
Пълноценно пътуване, в което да има от всичко по малко за всеки член на семейството, така че никой да не се муси, а всеки да си изкара добре и да остане с разкошни спомени. И да очаква с нетърпение следващото пътуване!
Това включва: природни красоти; културни прояви, обичаи и събития; исторически паметници, музеи и местности; разнообразни атракции за малки и големи; детски площадки, забавления и чудатости; архитектурни, биологически и природни резервати; интересни животни, птици и растения; приятни места за хапване и пийване на местни специалитети и кулинарни изкушения и много изненади!
Пътуване, съобразено с някакъв нормален бюджет, който няма да бъде определен от Парис Хилтън, защото ние добре знаем колко пари отиват само за близалки, въртележки, возене на магаре, дъвка с вкус на малина и после дъвка с вкус на ананас, защото тази с малина е тъпа и гадна, и никой не я иска, и трябва да бъде изплюта с рев на стъклото на колата. Ще има различни видове пътувания – както съвсем бюджетни, така и такива, за които да събирате пари две години (но и за тях винаги важи принципът, че можете да ги направите в съкратен вариант или на няколко пъти).
Ще ви разкажем за яденето и пиенето по пътя, така че да не го мислите. Ще ви преведем през наистина интересни исторически места и други забавни дестинации. Ще се опитаме да направим почивката ви запомняща се.
Ще посетим ужасно много за съвсем кратко време, за да ви дадем максимално много идеи и информация. Съветваме ви да си изберете част от предложенията ни за всяко едно пътешествие, за да не бързате толкова, колкото бързахме ние, и да имате повече време да се шляете и почивате.
Ще ви представим и модела кола, с който пътуваме, за да се изфукаме!
В тази поредица няма да ви лъжем - заклеваме се! Ако не е вкусно, ще напишем, че не е. Ако не е яко, ще напишем, че не е. Дори за колите, с които ще обикаляме, ще напишем истината.
Какво не можете да очаквате от тази поредица:
Уви, с тази поредица няма да идем до Малдивите. Ще пътуваме главно в България и само понякога - до съседните държави, така че всяко пътуване да може да се вмести в понятието за „дълъг уикенд“.
Полезна информация преди път:
Преди да предприемете пътуване към която и да е дестинация, се информирайте какво ще бъде времето там по време на престоя ви. Ако няма да е хубаво, по-добре отложете – не си струва да си го причинявате, особено ако ще пътувате с деца – последното, от което имате нужда, е да прекарате много часове в колата и хотела, докато навън вали из ведро. Weather.bg и Accuweather например ще ви помогнат с прогнозата.
Научете всичко за вашето пътешествие предварително в рубриката ни – освен пътеписа, ще намерите пълната галерия със снимки, линкове с бонус информация, идеи за допълнителни забележителности в непосредствена близост, с които да обогатите или удължите престоя си, и други полезни неща.
Използвайте наученото - както за да се подготвите подобаващо, така и за да убедите семейството си в предимствата на своя избор на дестинация! Вместо приказки преди лягане, можете да четете на децата легенди за вълнуващи места, да им показвате интересни факти и снимки, и всички заедно да изберете кои от изброените от нас идеи да включите във вашето собствено пътешествие – така още преди да сте тръгнали, ще сте въвлекли напълно домочадието в тази авантюра, което минимизира рисковете от мрънкане по пътя и е предпоставка не само да си прекарате добре, но дори да си починете – едно невероятно, но постижимо удоволствие!
И така, стига увъртане, давайте да тръгваме!
Главни герои на пътешествието са Елисавета и нейният мъж, който не обича да се снима, затова и няма да го видите. Малко е опърничав, но пък е авантюрист и заедно с него ще ви заведем на наистина яки места.
Третият участик е Volkswagen T-Roc - красив, чисто нов и ... СИН НА ЦВЯТ!
“В ПРЕСЛЕДВАНЕ НА КУКЕРИТЕ”
Посетени градове и места: гр. Раковски – гр. Асеновград - с. Косово - с. Орехово + близки околности на изброените
Продължителност: 2 дни, 1 нощ
Подходящ за: хора с деца. Ако сте с малко бебе, вземете си слинг или бебеносещ уред. Ако сте с по-големи деца, кажете им да си сложат коланите, да не се бият на задната седалка, сложете по едно яке, една блуза и едни гащи в чантата и тръгвайте... ей така! По пътя ще намерите всичко, което ви е необходимо.
Основна цел: да видим кукерите в град Раковски и село Орехово, защото тогава им беше сезонът (но и без тях знайте, че пътешествието си струва).
Второстепенни цели – да видим Родопската Света гора, музеи, църкви, гледки, да ядем, да спим и да ни е хубаво на душата.
Първа спирка - град Раковски. Дотам се стига по магистрала „Тракия“, има отбивка след Пловдив (ако идвате откъм София, иначе е преди града).
"Какво? КАКВО? Град Раковски ли?" - ще кажете вие. "Какво, за Бога, има в град Раковски, че трябва да се вдигнем всички и да идем там?".
Трябва да си признаем, драги ни приятели, че по всяко друго време на годината, град Раковски не е от топ дестинациите, които бихме избрали. Регионът е предимно земеделски и няма кой знае какво да се види. Целта ни в Раковски обаче бе да присъстваме на фестивала на кукерските и маскарадни игри „Кукове“, който е с международно участие и се провежда през последните петък и събота преди Заговезни по католическия календар.
Той е причината градът да членува във Федерацията на европейските карнавални градове. Кукерските игри се свързват със „Сурва“ – хилядолетен български празник, на който се гонят злите сили. Традиционно се изработват животински маски и костюми, с които се извършват ритуалите по прогонването.
Още с пристигането си в града попаднахме на стълпотворение от всякакви сергии, които предлагат обичайните за подобни мероприятия неща - захарен памук, понички, играчки, дрънкулки и... цели маси с малки кукери, които можете да си купите за спомен. И тъкмо успях да разгледам тези любими шарении, така характерни за всяко подобно градско или селско увеселение, когато се появиха кукерските групи. И то не само от целия регион, ами и от чужбина!
Този кукер ни е на гости от Македония.Мъже и жени, стари и млади, деца - всеки се бе погрижил да изработи своя костюм старателно, в продължение на цяла една година, за да участва в това изключително преживяване. Разкажете на децата, че костюмите са правени ръчно, с много труд, от кожи, плат, кости, звънци, ремъци, бродерии, с високи страшни шапки и страхотни маски за главата със зъби.
Сред изключително сложните костюми се различаваха и такива, направени с много пиперлив хумор, а най-развълнувана бях да видя красивите и силни жени-кукери, макар и да бяха по-малко от мъжете. Направи ни впечатление фактът, че доста от групите бяха маскирани с черешови топчета, четнически униформи, байраци с надпис „свобода или смърт“, пушки и ножове. Явно ползват едни и същи костюми и за възстановки на Априлското въстание, и за кукерските игри, но важно е желанието.
Малко преди да напуснем град Раковски, за секунда изгря слънце и реших, в пристъп на суета, да взема да се снимам пред колата, която ми бяха дали за тестдрайв, а и си бях купила ново яке. Не можех да пропусна! Съблякох старото, облякох новото, мъжът ми ме снима и ... продължихме, без да знаем как тази суета ще ми се върне тъпкано...
Втора спирка – на обяд в гр. Пловдив
Щом попаднем в Пловдив, винаги хапваме или в турския ресторант „Паша“, или в хипстърския „Паваж“, защото кухнята и на двата е прекрасна, но този път избрахме „Рибарника“, тъй като ни беше съвсем на път (не се налага да се навлиза към центъра на града, нито да се търси паркомясто), а и не бяхме яли прясна риба отдавна.
Самият ресторант предлага много удобства за деца - детски кът, безкрайни коридори, папагали, лебеди, шадравани и... ужасно вкусна храна. Докато я описвам, малко преглъщам, защото пържената пъстърва беше фантастична, скаридите – превъзходни, и единственото, с което мъничко ни разочароваха бе, че нямаха пресни миди, но някакси успях да го преглътна с пъстървата.
Още не знам, че съм си изгубила портмонето и блажено ям скароди в Пловдив.И ето ме - нахранена, поклащаща се на краченцата си внимателно към колата, за да установя, че съм забравила онова, старото яке, пред католическата църква в Раковски! С всичките ми документи, пари, талона на колата и кърпите за нос! Поради тази причина сълзите ми се стичаха на воля, докато хлипах в колата наобратно, призовавайки Господ Бог и неговия син Исус да са били така добри да запазят принадлежностите ми непокътнати пред светата божия обител, макар да си давах сметка, че суетата ми трябва да бъде наказана.
В пълна истерия наближихме църквата и още отдалеч видях якето си - сгънато прилежно върху каменния зид! В джобовете му намерих всички документи, както и портфейла (прилежно изпразнен откъм пари, разбира се, защото глупостта е най-тежкият грях и не е зле от време на време да си плащаме за него). Макар и олекнала откъм стотина лева, с цяло сърце благослових почтения и разумен крадец, както и неговия създател, и отпрашихме с голямо закъснение по маршрута.
Трета спирка – Асеновград. Намира се на 15км южно от Пловдив.
Асеновград е забележително, впечатляващо място, идеално за семейни посещения. В случай, че решите да последвате този пътепис извън кукерските празници, то тръгнете направо за там, защото интересните неща са безкрайно много, и даже може да си оставите време за някоя щуротия, ако децата позволяват.
Ако не се бяхме забавили толкова в град Раковски, аз например щях да ида да премеря една-две сватбени рокли просто така, за разкош (сигурно знаете, че в цяла България няма толкова магазини за булчински рокли, колкото в Асеновград), но тъй като времето напредваше, пристъпихнме към разглеждането на историческите и културни обекти в града, които са огромен брой.
Асеновград е силно свързан с християнската религия. В околностите на града има точно 80 религиозни храма – 5 манастира, 17 църкви и 58 параклиса. Затова и хората го наричат Малкият Йерусалим.
Първа за нас бе църквата „Успение Богородично“. Храмът е на 250 години и е наричан още „Дълбоката“, тъй като в годините, в които е строена, турците не са разрешавали да издигаме високи църкви. Вътре ще видите чудотворната икона „Св. Богородица със Златна ябълка“, която помагала на бездетни жени да заченат (стига да вярвате, че иконите могат да бъдат чудотворни).
Иконостасът е традиционно издялан на ръка и е изработван в продължение на 10 години, а до църквата се извисява абсолютно единствената изографисана отвън камбанария, която можете да видите в България.
След нея установихме, че май няма да имаме време за Историческия музей, и затова без излишно помайване се насочихме към Палеонтологическия (филиал на Националния природонаучен музей), където има кокали от всякакви животни, включително саблезъб тигър, запазен цял скелет на мамут и най-милия уредник на света, който ни напомни на Бен Стилър в оня филм за природонаучния музей.
Пътьом мернахме още една-две стари църкви (като св.Николай Чудотворец от 1821г.) и прекосихме реката, за да се озовем от другата страна на града.
Видяхме отлично запазени кости на саблезъб тигър, български жираф, тапири и трипръст кон Хипарион. С изненада установихме колко много и различни животни са обитавали нашите земи – слонове, тапири, лъвове, тигри, маймуни, антилопи и какво ли още не! Толкова беше интересно, че с мъжа ми щяхме да си глътнем езиците, а мамутът в естествен размер направо ни съсипа, така че взимайте си децата и марш към единствения палеонтологически музей на Балканите - за тях това ще бъде изключително преживяване, което няма къде да си набявят на друго място в България.
Нали обаче не сте забравили, че времето напредва? Напуснали мамута, отидохме там, където всеки българин трябва да е ходил:
Спирка четири – Асенова крепост. Тя се извисява величаво над града. В дъждовния и мъглив ден мястото беше особено загадъчно и красиво. Децата ви непременно трябва да го посетят! Имайте предвид, че не е удобно за колички, а и част от крепостта не е обезопасена, така че ако имате малки деца, не ги оставяйте сами да бродят по крепостните стени.
Крепостта "Асеневци"За сметка на това, задължително им разкажете за бележития и велик Иван Асен II - владетелят, при когото България за известно време е била на три морета, освен че е била европейска сила, от която са треперели и Византийската, и Латинската империя. Нека знаят, че и по нашите земи е имало крепости, замъци, рицари, чутовни битки и благородни владетели.
До Асеновата крепост се стига лесно с кола по идеален път. Тя се извисява на място, откъдето в добро време можете да хвърлите птичи поглед над града и околните планински склонове. Крепостта съществува още по времето на траките, а през Средновековието нейната позиция става стратегическа. Наречена е така на цар Иван Асен II, който я укрепва и обновява. Църквата „Света Богородица Петричка“ е от 12-ти век и е изцяло запазена, както и част от стенописите в нея. Крепостта е разрушена при османското нашествие през 1410 г.
Ако имате време и сте в настроение, даже можете да си вземете по една бира и да се припичате щастливо на слънце, докато децата играят на катерушките, защото горе има дори и детски съоръжения. Не са най-хубавите на света, но все пак ги има. Около крепостта пък има модели на различни видове стенобойни и обсадни машини от средновековието – кога друг път ще видите нещо такова?
Но хайде с нас надолу по пътя, защото денят вече преваляше, а ние още не бяхме стигнали мястото, в което щяхме да спим.
Уви, мъжът ми реши, че е много наложително да свърнем рязко и да обследваме един забит, никому незнаен горски път, който може би водел към римски мост, който, според мен, беше само във въображението му. Караме ли, караме из храсталаците, а пътчето става все по-тясно… Аз проклинам наум, изнервена до смърт, а той кара, упорито втренчен напред, и накрая спираме, защото няма как да продължим! Мъжът ми вика "аз ще сляза и ще се поразходя малко, да видя няма ли го тоя римски мост напред".
И така, останах в гората. Сама. С колата. На седмата минута вече бях в пълна истерия. Мракът падаше, него го нямаше, а мястото - от едната страна река, от другата скала, ни да караш назад, ни да обърнеш.
Е, върна се накрая! Обърна колата, докато аз пищях и се молех да не падне с нея в реката. Заля ме черна вълна на паника - "Сега вече ще одерем колата. Ето сега вече край! А тая кола ни е дадена за тест драйв - по-добре да умрем, отколкото да я одраскаме". Признавам си, че исках да го удуша. По принцип понякога искам да го удуша, но сега особено много исках. Той пък взе, че обърна колата, и с опънати нерви, поскарани и намусени, стигнахме по тъмно до чудното родопско село.
Спирка 5 - село Косово
Село Косово се намира на половин час път от Асеновград и е една изумителна перла в българския еко-селско-планински туризъм. Село, запазило дух и красота, отдалечено, чисто и красиво. Но към онзи момент нямаше как да го разбера, защото ... беше тъмно, тъй като бяхме загубили часове да търсим изгубени портмонета, римски мостове и равновесието си. В Косово ще се насладите на типичната възрожденска родопска архитектура - има цели 63 паметника на културата.
Две от сградите са дело на майстор Хаджи Георги Станчовски - църквата "Успение Богородично" от 1851г. и собствената му къща ("Хаджийската") от 1853г. За отбелязване са и старото училище (1889г), воденицата, ковачницата, както и повечето стари къщи в селото.
Като пристигнахме, валеше дъжд и побързахме да се скрием там, където бяхме резервирали – в „Косовски къщи“ („Хаджийска“, „Гаватовска“ и „Елиновска“). Автентичните възрожденски родопски къщи са собственост на семейство българи, живели години наред във Венецуела. Сега са се върнали, за да живеят в селото, да поддържат няколко фантастични исторически сгради за гости и да бъдат щастливи.
Запознахме се с тях, пихме вино, ядохме сармички и много се забавлявахме. Храната беше съвсем прилична (можете да опитате различни автентични родопски вкусотии). Гостоприемството им е чудесно и можете да си говорите дружески с тях цяла вечер, както направихме ние - в уютната им механа, пред запалената камина. Накрая, щастливи и охранени си легнахме, за да се събудим в най-красивата приказка на света. Няма да се трудя да ви я разказвам, по-добре да ви покажа, защото думите не стигат да опишат великолепното Косово, сгушено под пресния сняг!
Косово на другата сутринВ разговор с домакините разбрахме, че лятото тук идват доста семейства с деца и се връща онова изумително детство, в което по цял ден тичаш, играеш на тумби и обикаляш кривите сокаци в пълно щастие, докато майка ти блажено поспива следобед или кротко играе белот с приятели. Препоръчваме от все сърце това великолепно село, както и компанията на домакините ни! Ако решите да поостанете на тишина и спокойствие, това е мястото! Около него има няколко чудесни пътеки, по които да видите реки, водопад, странно дърво, параклиси, както и да се насладите на великолепните родопски пейзажи.
Спирка 6 – село Орехово
Метнахме се на Ти-рока и бръмнахме през преспите към селото. То е малко, сгушено в планината и запазило своя дух от миналото. Денят е неделя, всички спят, снегът вали, а Орехово е пусто като във филм за зомбита, но ние не се предаваме и ба-а-авно обикаляме и се ослушваме като двама идиоти.
Местните кукери са само една група, която следва неотклонно традицията и обикаля от къща на къща, изпълнявайки обичая. Навсякъде е навалял сняг, хора рядко се мяркат, а ние се лутаме и ги търсим. Вероятно сме изглеждали абсурдно, но накрая чухме хлопане на звънци и изскочихме развълнувано от колата. Хукнахме през преспите и ... успяхме да ги хванем!
Вижте ги сами колко са живописни, оригинални и яки!
Събудиха езичниците у нас, накараха ни да се усмихнем и да почувстваме как злите духове се разбягват панически напосоки, а ние сме защитени и освежени в това чудно снежно утро!
Куковете на село ОреховоНе знам защо в София няма кукери, но ще се опитам да направя кукерска група от майки за следващата зима. Ще обикаляме из улиците, ще пречим на хората и ще звъним със звънци. Дано някой се навие заедно с мен! Единственият ми проблем е, че не знам как ще си стъкмя такъв костюм, като се има предвид, че и едно копче за балтон не мога да зашия…
След ритуалното ни приключение в село Орехово се втурнахме да обядваме, все едно не бяхме закусвали досега, и спряхме в
Спирка 7 - „Юговско ханче“, където едвам успяхме да седнем, но, боже мой, боже мой - колко беше вкусно там! Вече е очевидно за всички, че Господ има голям пръст в това пътешествие. Пак ядох пъстърва, но тук тя беше дори по-хубава от предната (а тази в Пловдив беше доста добра).
Бобът, суджукът, хлябът - незабравими усещания, заради които никога няма да отслабна в тоя живот. С цяло сърце препоръчвам! Има хора, които твърдят, че в „Синия хан“ е по-вкусно (намира се по-нагоре по пътя за Чепеларе). Не знам, не съм яла там, но ето, казвам ви - идете да проверите. Ако имате място в корема, идете и на двете места!
Този боб беше забележителен.Та, ето ни обратно към Асеновград - на светло, наядено и спокойно, да разгледаме няколко манастира в околието. Както вече споменах, Асеновград носи прозвището „Малкия Йерусалим“, защото е опасан от прехубави манастири и прелива от църкви и всякакви богоугодни забележителности, които си заслужава да посетите. В околието е например супер известният
Бачковски манастир, което беше и нашата Спирка 7.
Той е вторият по големина в страната след Рилския. В него можете да видите старинни стенописи, както и такива от прочутия Захари Зограф, също чудодейна икона на Богородица, която монасите излагат на показ ежегодно на втория ден преди Великден, както и Бакуриановата костница – по същество църква-гробница, в която се помещават 14 гробници.
В нея можете да видите единствения портрет на цар Йоан-Александър и няколко каменни надписи от Средновековието. В манастира е приключил земния си път и последният патриарх на Второто българско царство – Св. Евтимий Търновски. Също тук се намира и гробът на последния български екзарх – Стефан, починал през 1957 г.
Към някои от тези забележителности имам една голяма забележка, и тя е поредицата от нескончаеми сергии, които съпътстват всяка божа обител. Пред Бачковския манастир специално пътеката е толкова дълга, че ако ѝ сложим още едно платно за обратно движение, може да конкурира магистрала Тракия. Хиляди светещи икони, буркани с лютеници, ракия, сладко от бели череши, дървени лъжици, пластмасови пушки, семки, наденички, кюфтета, рокли, хавлиени кърпи…
Човек може съвсем спокойно да си напазарува за една сватба, едно погребение и за целия останал живот между двете, преди да се докопа до храма, от който Исус е изгонил търговците. Но, какво да правиш? Преглъщаш, в краен случай - купуваш си един петмез или шарено бастунче от захар за децата, и продължаваш нататък.
Предстоеше ни Спирка 8 с поредния манастир – „Св. Параскева“ Мулдавска, на около 2 км нагоре в планината, южно от с. Мулдава. До там се стига по черен път, но гледката отгоре си заслужава. Самият манастир не беше отворен по това време на годината, но в топлите месеци около него ще е чудесно.
Изграден още по времето на Втората българска държава през 14-ти век, през Възраждането Мулдавският манастир е бил важно книжовно средище и разполагал с богата библиотека с много стари и редки ръкописи, които по-късно били разграбени и унищожени. В Мулдавския манастир често отсядал апостолът на свободата – Васил Левски, и дори е запазено скривалището му под бившата игуменарна.
Пътешествието ни премина покрай един параклис с удобни сенки край пътя и завърши със
Спирка 9 в един друг, разкошен манастир – Араповския „Св. Неделя“.
Той е единственият в България полски манастир и единственият, построен по време на турското робство. Намира се на 9 км североизточно от Асеновград, насред полето. Атракциите в него са чудотворното аязмо и запазената кула на Ангел войвода в двора му. Самият манастир е създаден с дарение от войводата през 1856г. Купихме си сок от вишни, правен от монасите, разгледахме църквата и двора, в който имаше колекция от гълъби, погалихме две котки и в пълен душевен мир напуснахме мястото.
Поехме към София. Аз, гушнала сок от вишни и буркан с лютеница. Мъжът ми, хванал здраво волана на колата. Нашето първо Фолксваген пътешествие беше към своя край. Пъстро, шарено и интензивно, в което видях сто неща, изядох света, научих ужасно много, смях се и непрестанно се притеснявах, че ще одраскаме нейде колата, докато се бутаме по храсталаци, тръни и сокаци. Два дни притеснение с тая кола!
Имаше моменти, в които неконтролируемо виках "Одрахме колатаааа", а той ми отговаряше раздразнено, че това е от чакъла под гумите, докато се вреше в някакви храсти, за да намерим някаква съборетина. Но инак сме много доволни от T-Roc и дори сме малко влюбени в него. Чудно возене, има си всичко, но... не е за нас.
Багажникът не е за семейство с три деца. Това не ми пречи да я препоръчвам за по-млади двойки или такива с едно дете. Пъргава като Golf, но пък проходима като Tiguan. Мощна, бърза, стабилна, красива, с други думи...перфектната женска кола за тези като мен, които не си падат по малки коли.
Не знам защо, като чуя "женска" кола и се изприщвам. Жените също обичаме широки, високи, мощни и яки коли. Един ден, когато оженя всички деца и ги изпратя да живеят надалеч със собствени коли, това би бил изборът ми за кола и нищо по-малко по размер.
---------------------------------------------
БЕЛЕЖКИ
Още за град Раковски
Информация за Асеновград
История на Асеновград
Храм „Успение Богородично“
Храм Света Богородица – Благовещение
Бачковски манастир и тук
Горноводенски манастир "Св. Кирик и Юлита"
Мулдавски манастир "Св. Петка"
Араповски манастир "Св. Неделя"
Река Чая
Ако решите да хапнете в Асеновград, не пропускайте да опитате някое от типичните за града ястия и деликатеси:
- Станимашки сарми
- Хардало
- Асеновградски мавруд — червено вино
- Булама (бяло сладко)
- Балсуджук
- Сладко от зелени смокини
- Рачел (сладко от тиква)
- Сладко от бели череши
- Асеновградска малага — червено вино
- Агнешки крачета по касапски
- Супа от агнешки главички
- Бурания (кисело зеле и ориз)
- Целина със сос
- Сланутък (говеждо с нахут)
- Сладкиш с петмез
- Туршия от пълнени камби
Идеи за още чудни дестинации в близост, с които да разнообразите или удължите вашето пътешествие:
- Горноводенски манастир „Св. св. Кирик и Юлита“, с.Горни Воден, до Асеновград
- храм „Св. Йоан Кръстител“ от 13-ти век, Асеновград
- Етнографска къща, Асеновград
- Исторически музей (с експонати от 7000 г.пр.н.е. до наши дни), Асеновград
- булчински магазини, Асеновград
- Пейнтбол Асеновград P.M.G. Sport, Асеновград
- скален феномен Беланташ, в Родопите близо до Асеновград
- резерват Червената стена (известен като единственото находище на най-красивата българска орхидея - венерино пантофче, както и на много други растения - родопско лале, персийската морина, пистация, силивряк, родопска горска лайка), до Бачковския манастир
- Бачковски водопад (на 15 мин пеша, има пейки за отдих и пикник), до Бачковския манастир
- комплекс за спортен лов и риболов „40-те извора“ (риболов, къмпингуване), до с.Мулдава
- Руенско езеро (отдих, риболов и похапване), до с.Руен
- атракция за татковци – огромен склад за техника втора употреба от всякакъв вид, в с.Червен
- култов център, където има и 800-годишен чинар (даже са няколко), село Долнослав
- Кръстова гора, в близост до с.Югово
- Водопад Лястовичи вир до яз.Сушица, (множество речни каскади и красиви гледки към Тракийската низина), близо до с.Долнослав
- минерални спа изживявания в с. Нареченски бани,
- Римски мост над река Чая (на около 4км след с. Нареченски бани)
- множество туристически маршрути до близки родопски хижи и местности, за които можете да се осведомите на място от прелюбезните родопчани
Тази история е част от книгата „Стигнахме ли вече?“ на Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, в която ще намерите десет подробни, преживени и много забавни пътешествия, осъществени с мисъл за семействата, които ще тръгнат на път, за да ги изпробват.
Може да купите пътеводителя от ozon.bg, както и от по-големите вериги книжарници, сред които Ciela и Хеликон.
Приятен път!
Не веднъж сме споделяли с вас истории за силни жени, които са чупили калъпа на стереотипа за ролята и мястото на женския пол в обществото. Разказахме ви за велики българки в „Райна Княгиня – революционер и… първата българска акушерка!“ и „Донка Комитката, била се в три войни – има и такива жени!“. Както и за някои от жените по света, които са били първи в своята област във „Велики първи жени“.
А днес ще ви запознаем с разказа на Messy Nessy за едни дами, които дотолкова не ги е свъртало, че са взели една торба неща, метнали са се на двуколесното си превозно средство и са обиколили света. Сами. За първи път. И хич не ги е интересувало какво им говорят, въобще не са се спирали пред глупости, а са последвали порива на духа си и са разбивали шаблони с размах. Вижте ги, вдъхновете се, правете каквото ви харесва и мачкайте и вие!
--------
Честит месец на историята на жените. Още една причина да пиша за невероятни човешки същества, които по случайност са и жени. Това, което най-много ме изумява в историите на жените, които искам да ви споделя днес, не е фактът, че са имали смелостта да се научат да карат мотор или велосипед, или да станат част от култура, доминирана предимно от мъже. По-скоро естествената им смелост да карат в непознатото, през света – без сигурността да имаш партньор, без удобството на технологиите (особено без сателитна навигация), без да има първенци в областта, които да проправят пътя. Имената, историите и лицата на тези жени трябва да бъдат запомнени и преразказвани отново и отново. Защото техният кураж е нашият двигател за по-добро бъдеще. Да тръгваме...
© Елспет Биърд
Елспет Биърд ме поведе в търсене на жени, които са тръгнали по пътя си сами на две колела. Съвсем накратко – на 24 години става първата англичанка, която обикаля света с мотоциклет – тръгва през 1982 г. и за 3 години изминава 54 000 км.
© Елспет Биърд
Тя започнала своето пътешествие от Ню Йорк, след като качила на кораб и превозила от Англия мотора си – BMW R60 от 1974 г. – за който сама спестила пари, докато работела в лондонска кръчма.
© Елспет Биърд
След като минала през Канада, Мексико и Калифорния, Елспет отново качила мотора на кораб до Сидни, а после до Сингапур и Тайланд, където преживяла инцидент, от който се възстановила при местно семейство, което я приело.
© Елспет Биърд
Влязла в Пакистан с фалшиво разрешително, след което през Турция се върнала отново в Европа. Елспет е мой тип приключенец – говорим на един език, когато става дума за пътуване.
„За мен пътешествието не е карането на мотора“, казва тя на VCC в интервю за марката дамски облекла. „Пътешествието е в случките, в преживяванията, в хората, които срещаш, местните, които срещаш. Ако си фиксиран в преследването на синята или розова линия на екрана... няма нужда да спираш, за да те упътят...“
© Елспет Биърд
„Имах страхотни моменти, когато спирах да питам местните, а те ме канеха на чаша чай и накрая оставах да пренощувам. Тия неща не ти се случват, ако си вглъбен да следваш права линия до хотел, който си резервирал от проклет телефон.“
© Елспет Биърд
Преди да поеме на своето пътешествие, Елспет пробва да привлече някакъв интерес от страна на медиите, които отразяват моторните спортове. Но в усилията си се изправя пред стена от шовинизъм, недоверие и незаинтересованост. Едва наскоро невероятната ѝ история добива популярност, защото решава да напише книга за пътешествието си.
© Елспет Биърд
„Моята история – кутия с дневници, записки, всичко – седеше в един шкаф в продължение на 30 години […] Бе част от живота ми... и никой никога нямаше да научи за нея“.
Вижте и това страхотно интервю с Елспет.
И това ме накара да се зачудя колко ли такива истории са останали неразказани.
Запознайте се с Ан Франс Дотвил – френска журналистка и писателка, едновременно безстрашна и очарователна – която през 1973 година, на 28-годишна възраст, вероятно е била първата жена, която сама обикаля света на мотоциклет. Или поне никой все още не е разказал своята предшестваща история.
Колекция Дотвил
Със своето Kawasaki 125 тя изминала 20 000 км на три континента. Три десетилетия по-късно получава имейл от френската модна къща Chloé, с предложение да бъде муза на колекцията за 2016 г. Това подклажда нов интерес към историята ѝ и Ню Йорк Таймс споделя истории от пътешествията на Ан Франс:
Махнали ѝ да спре от един автомобил, излязли три деца , и започнали да ѝ задават въпроси за нея самата, за живота ѝ и за грима на очите ѝ. („Винаги гримирах очите си“) „След това отпрашиха по-бързо от мен. Десет километра по-нататък отбиха встрани от пътя и пак ме спряха. „Забравихте ли нещо“, попитах. А те казват „Ами чудехме се дали си момиче или момче“. Дотвил се смяла от сърце.
Колекция Дотвил
На въпроса дали някога я е било страх да пътува сама, отговаря: „Да, но в един момент осъзнах, че сама жената е изключително защитена. Веднъж спуках гума в Афганистан и видях трима мъже да слизат от един камион. Единият ме хвана за раменете и ме накара да седна, а другият ми направи сянка, докато третият смени гумата! Вероятно доста неща са се променили оттогава, но живях в страхотно време“.
Но толкова по-трудно ли е днес?
Беси Стрингфийлд
Нека вземем историята на Беси Стрингфйлд – афроамериканка с любов към Harley Davidson. Живяла през 30-те години на ХХ век – десетилетия преди Движението за граждански права – непрестанно обикаляла САЩ и дори се състезавала в мотоциклетни състезания за мъже (отказват да ѝ дадат награда, защото е жена).
Докато преследвала страстта си към двете колела в страна, в която по това време било почти невъзможно за тъмнокожи граждани да се придвижват свободно, а линчуването все още е било легално, Беси излагала живота си на постоянен риск.
Беси Стрингфийлд
Когато мотелите ѝ отказвали стая, което се случвало твърде често, нейният Harley Davidson се превръщал в легло, якето ѝ – във възглавница, а паркингите на бензиностанциите – в хотелски стаи. Бели мъже в пикап нарочно я събарят от мотоциклета ѝ, а дискриминацията не е чужда и на пътна полиция.
Въпреки всичко Беси пътува през почти всеки щат в САЩ, както и в Европа, Бразилия и Хаити. Тя ги нарича „пътешествия на късмет“, защото хвърля монета над отворена карта. Където падне монетата – там е следващата цел. Страхът, опасенията и извиненията просто не са достатъчно сериозно оправдание за нея.
Ани Коен Копчовски
Но нека се върнем и още по-назад към времето, когато моторизираните возила все още не са били достъпни. През 1856 една свободомислеща латвийка от еврейски произход, имигрант в САЩ, става първата жена, която обикаля света с велосипед. Името ѝ е Ани Коен Копчовски, също позната като Ани Лъндъндери. Всичко започва с един облог, когато двама богати мъже от Бостън се хващат на бас, че няма жена, която може да обиколи света на велосипед.
Ани вероятно била най-нетипичната жена, която се приела предизвикателството, най-вече защото за първи път се качила на колело едва няколко дни преди началото на пътешествието. Също така била омъжена майка на три малки деца и еврейка в държава, в която антисемитизмът процъфтявал. Тя успяла да намери спонсор, който ѝ платил 100 долара, в замяна на които трябвало да прикрепи табелка с надпис „Londonderry Lithia Spring Water” (марка изворна вода) и да се представя с името Ани Лъндъндери по време на пътешествието.
Ани Коен Копчовски
Тя тръгнала от Бийкън Хил, Масачузетс и стигнала до Чикаго, където обновила части от велосипеда си и заменила една от роклите си за мъжки спортен панталон. След това се качила на френски кораб от Ню Йорк до Хавър, Франция, където велосипедът и парите ѝ били конфискувани. Не бил достатъчен бюрократичния саботаж, ами и френската преса започнала да списва груби статии за нейната поява.
След като в крайна сметка преодоляла спънките, Ани карала от Париж до Марсилия с превързано наранено стъпало, качено на кормилото. Тя се качила на параход до Сидни, като ѝ оставали само 8 месеца да се завърне в Чикаго. Минала през Александрия, Шри Ланка, Индия (където ловила тигри с немски кралски особи), Сингапур, Сайгон, Хонг Конг, Шанхай и Нагасаки, където се твърди, че я вкарали в японски затвор с прострелна рана.
Ани Коен Копчовски
Ани Лъндъндери отплавала от Япония за Сан Франциско, откъдето поела с велосипеда към Аризона. За малко не загинала в инцидент с избягал кон и каруца, от който два дни кашляла кръв в болницата. В Айова си счупила китката, след като се разбила в стадо прасета и носила шина до края на пътуването, когато през 1895 г. се прибрала у дома. След всичко това тя заслужено взела наградата си от 10 000 долара и публикувала свидетелство за подвизите си в New York World със заглавие „Най-удивителното пътешествие, на което жена е поемала“.
По-късно в статия за приключенията си като „Нова жена“, тя пише: „Аз съм журналист и „нова жена“, което значи, че вярвам в способностите си да сторя наравно всичко това, което и един мъж може да стори“.
