fbpx

Дарина Рангелова е редовен гост в Майко Мила. Текстовете ѝ покриват всякакви сегменти от живота, което е съвсем нормално, защото има три деца. Сред текстовете ѝ са хитове като „Аз не кърмя и не ме е срам от това“ и „С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!“, както и „Какво е да си бременна в Канада? Ами, нищо особено!“, „Едно българче в една обикновена канадска гимназия“ и „Първокласник в Канада“. Сега на дневен ред е да научим какво е да си първокласник в Испания. Вамос! Амунт! (което е като „вамос“, ама на местния валенсиански).


За добро или лошо съм имала първокласник в България, първокласник в Канада и сега първокласник в Испания. Няма да минем без сравнения, напълно субективни, разбира се. Само уточнявам, че става дума за моите наблюдения за конкретно училище в средно голям град в област Валенсия и със сигурност има разлики в сравнение с други области и градове. 

Тина започна предучилищна на четири години в Канада, на пет завърши предучилищна в Испания и сега на шест години е в първи клас. От опита ми досега, намирам испанската система за нещо средно между българската и канадската. Най-важното е, че и в Канада, и в Испания се тръгва в първи клас на шест години.

Учебната година започва в началото на септември и свършва в края на юни. Часовете започват в девет сутринта и свършват в 14:00 с изключение на септември и юни, когато приключват в 13:00. Предполагам, защото е много горещо, макар да не намирам логика в това - и в един, и в два следобед все си е мега жега. Който желае, може да запише детето си на занималня до 17:00 часа, като има няколко варианта, макар че ми отне време да ги проумея. 

Как работи занималнята

  • Първи вариант - остава да обядва там от 14:00 до 15:00 часа и после занималня. 
  • Втори вариант - остава само за обяд и в 15:00 часа да си го вземаш.
  • Трети вариант - можеш да си го вземеш в 14:00 часа, да си го нахраниш вкъщи, евентуално да дремне (ах, тази дрямка!) и да го върнеш в 15:00, за да седи там до 17:00 часа. Това наистина не знам кой си го причинява. 

Занималнята всъщност е просто забавачка. Не пишат домашни, само търчат насам-натам и крещят или гледат филми. Това е по описание на големия ми син (беше 6 клас тогава), който прекара седмица на занималня и каза, че нищо не правят и не издържа на шума, но пък храната била много вкусна и разнообразна. Съответно поиска да ходи само за обяд. Няма лавка в училището и няма никакъв шанс децата да излязат от двора и да си купят нещо. Нямат и нужда от телефони до към 6 клас. 

Забравих да кажа, че основните училища са до 6 клас и са напълно отделени от предучилищната и от гимназиите. „Гимназия“ може би не е точният термин, но от 7 клас са в училище за „големи“. За справка в Канада (да, да, Онтарио) отиват в гимназия в 9 клас. Занималнята е безплатна, плаща се само храната, в нашия случай 2,50 евро, а за социално слаби има отстъпки. 

Тина издържа два месеца, като се оплакваха, че била нервна следобед и не слушала възпитателите (не знам какви са, но не са учителите). Самата тя се оплакваше от главоболие от шума и я спрях от занималнята. Тя също се оплака няколко пъти, че учител е бил груб с нея и много викали. Учителите не се държат лошо, но викат и се карат. И явно това си е съвсем нормално, защото и Тони потвърди. В това отношение ми напомня на българската образователна система. Не знам колко по-шумно е в училище в Испания, но в Канада и двамата не са имали подобни оплаквания.

Няма малки междучасия

Часовете са по 45 минути на блокове от по три. Това, което ме учудва, е, че няма малки междучасия, а само едно голямо от 11:15 до 11:45. Така е записано в програмата. Как точно се случва обаче не знам, защото времето тук не им е силна страна. Слагам ѝ храна да хапне във въпросното голямо междучасие, но невинаги има достатъчно време. И понеже става въпрос за време - уж училището е до 14:00 часа, но често вратите се отварят по-рано. И съответно като отида в 14:00, Тина е последната взета. Та леко плаващо е това понятие.

Стаята на първокласниците е с маси по групи с по няколко столчета, черна и бяла дъска, голям екран и разни материали по стените и шкафовете. Доста приветливо изглежда, макар да е далеч от канадската огромна стая с пуфове и играчки. Дворът е голям, целият в гол бетон, освен две-три палми. Има едно ъгълче, в което по-големите ученици отглеждат зеленчуци (или каквото там може да вирее в този климат).

Родителските срещи - обсъжда се поредният карнавал

Родителските срещи са пълна загуба на време. Обикновено се обсъжда подготовката за поредния карнавал. Може да е оксиморон, но испанците вземат много насериозно карнавалите. За всеки карнавал и за дискусията около него може да се напише в платформата за връзка с родителите. Чужденците ги наричаме red days, защото са оцветени в червено на календара и нищо не работи тогава.

Платформата е много удобна. В нея качват оценките, програмата, а също така може да пратиш съобщение на съответния учител. В нея са обявени и дните, и часовете за срещи с родители. Можеш да си запишеш час, ако искаш, за индивидуална родителска среща. И вече ще игнорирам общите.

Учебници и отсъствия

Учебниците се купуват, като се дава ваучер за всички първокласници, който горе-долу покрива половината от стойността им. Купуват се още разни моливи и материали по списък от училището. Всичко това си стои в училището. Като домашно има понякога някой хвърчащ лист за смятане или да пишат букви и думи. В Испания започват директно да учат да пишат ръкописно, за разлика от Канада, където пишат печатно. Дали по тази причина, или заради друга, Тина в момента смята, че главните букви са английски, а малките - испански. 

Отсъствията... Ах, отсъствията. Тук е раят на земята за отсъствията. Миналата година Тина беше предучилищна, а Тони 6 клас, а аз едва преди месец разбрах, че през платформата мога да извинявам отсъствия. Не знам при колко неизвинени отсъствия им светва червената лампа, но миналата година, когато децата са отсъствали (с температура, но без да сме ходили на лекар), нито съм ги уведомявала, нито някой не ме е питал защо са отсъствали и да ми искат бележка.

Даже се чудех дали изобщо ги интересува дали ходят на училище, защото не са обелили нито дума по повода. Отсъствията се нанасят в платформата и аз просто пиша, че детето е болно и те ги извиняват. А ако знам предварително, че ще отсъства еди кога си, също пращам съобщение с причината. Никаква бележка от доктор не трябва, пу-пу-пу. При продължително отсъствие предполагам, че редът е друг, но не вярвам да е особено затормозяващ.

Първокласник без особен зор

Като програма и материал ми напомня канадската система. До 6 клас и в Канада, и тук е супер лесно - хич не си дават зор. Това не го намирам за особено добре, защото пък в гимназията става изведнъж трудно. В България си е трудно от самото начало. 

Но сега за първи клас. Предметите са: математика, испански (кастилски и валенсиански), околна среда и социални науки (мой превод), музика и танци, физическо, английски, проекти, визуални и пластични изкуства и нещо, наречено Atencion Educativa, което си представям, че са някакви занимания за концентрация. 

Учебната година е от три семестъра и в края на всеки се прави оценяване. Оценките са: високо, средно и ниско ниво. Пише по едно изречение какъв е бил материалът и с няколко изречения как се справя детето и една от горните оценки. Аз много се смях на оценяването за първия семестър. Скоро свършва вторият и с нетърпение чакам новото. Смятам, че или нещо не са добре, или яко им е сбъркана системата на оценяване, или си пишат каквото им падне. С най-добри чувства го казвам, все ми е едно как ще оценят Тина в първи клас. 

Оценки както дойде

За да стане ясно какво имам предвид - по английски е оценена на средно ниво. Учителят е написал, че говори отлично, но има нужда от подобрение в четенето и писането. Е, много ясно, та тя е на шест години. В същото време е на средно ниво и по кастилски, и по валенсиански. Макар вече да говори кастилски и да пише някакви думи, абсолютно съм сигурна, че не различава двата езика и дори си няма идея, че изучава валенсиански.

Днес я помолих да ми каже цветовете на валенсиански, защото в оценяването пише, че ги знае, а тя нямаше никаква идея какво ѝ говоря. Но явно учителите по валенсиански са доста толерантни в оценяването. По всичко останало, включително рисуването, също е на средно ниво. Единствено по математика е оценена с високо ниво.

И накрая - нещо, което ме изненада приятно. Всеки ден в часовете за водене и взeмане на децата има полиция, която затваря улицата пред входа, за да не минават коли и за да не паркират нахални родители. Виждала съм някои да шмекеруват и да се опитват да спорят, но полицията бързо се оправя с тях.

Колкото и да не ни се иска, лятото е към края си (млъкни сърце!) и заминаващите на юг щъркели почват да ни напомнят, че може би и ние трябва да заминем някъде и да гледаме да не се върнем.

Но тъй като тези възможности са изчерпани за повечето от нас, отново ще погледнем живота в очите, а той ще ни накара да си гледаме работата. Една част от нея е да сме родители – някои от нас на първокласници, други – на осмокласници.

На първите – успех, дано всичко да е наред и животът на детето ви в българската образователната система потръгне добре! На вторите – минахте кандидатстването след 7 клас и сте още живи и (горе-долу) с всичкия си – честито!

Може би за повдигане на бойния дух на точно тези две особени родителски категории - на първокласник и на тийн в ново училище, а и по някакви други заслуги и причини, които не са изрично упоменати, държавата дава еднократна помощ за всяко - повтаряме - ЗА ВСЯКО дете, записано в първи и в осми клас в общинско или държавно училище. (Не важи за децата, записани в частни училища.)

Размер на помощта

Сумата за тази учебна година е 300 лв., които се дават на два транша: по 150 лв. във всеки учебен срок.

Условия за получаване на помощта

Няма подоходен признак и не е необходимо семейството да е социално слабо, за да се възползва от тези 300 лв. Трябва да се подаде заявление-декларация, като към нея се прибавя удостоверение от училището, че детето е записано в съответното учебно заведение и копие от удостоверение за назначаване на настойник или попечител, ако вие не сте родител, а сте настойник/попечител.

Въпросната декларация можете да получите в Дирекция Социално подпомагане във вашия район или да изтеглите от тази страница.

Къде се подава

Можете да подадете заявлението лично в Дирекция Социално подпомагане към общината ви по настоящ адрес, като освен заявление и удостоверение, че детето е записано, ще трябва да представите и лична карта за сведение. Може да изпратите документите по пощата. Бихте могли да ги подадете и онлайн с ПИК от НОИ или с квалифициран електронен подпис.

Срок за подаване

Заявлението се подава след записване на детето в първи/осми клас, но не по-късно от 15 октомври. Изключение се прави за случаите, когато поради здравословни причини, установени с протокол на лекарска консултативна комисия, детето не може да започне училище, но не повече от 6 месеца от започване на учебната година.

Кога се получава помощта

Както вече казахме, ще я получите на два транша. Първата половина се изплаща след влизане в сила на заповедта за отпускането ѝ, а втората - в началото на втория учебен срок, но само ако детето продължава да посещава училище.

Отпуснатата еднократна помощ подлежи на връщане, ако детето не постъпи в училище. Средствата се възстановяват, в случай че ученикът не продължи обучението си през втория учебен срок или ако в рамките на един месец е отсъствал повече от 5 учебни часа без уважителни причини.

Вижте пълната информация тук.


След публикуването на текста възникнаха въпроси от читатели дали тази помощ може да бъде получена и за деца, записани в частни училища. След допълнителен разговор с Агенцията за социално подпомагане става ясно, че действително на тази еднократна помощ имат право всички деца в държавни и общински училища, но не и децата в частни училища. Ще изпратим официално запитване до институциите, за да получим обяснение защо това е така и по този начин да можем да отговорим и на вашите въпроси.

Взимаме този текст от личния профил на неговата авторка Надежда Данабашева. Тя е майка на Борис, който тази година ще е първокласник. Борис е завършил детска градина в група за деца със специални образователни потребности и, въпреки че е приет по законов и установен ред в училище, записването му там се превръща в едно отвратително и унизително изживяване под насдслов "А защо в нашето училище?"

********************

Да ви разкажа аз за нашите перипетии с 1 клас. Мислих, мислих, та реших все пак да го направя обществено достояние.

Както ви бях споделила, подадох документи в няколко училища. Не ни приеха, по стечение на обстоятелствата и вероятно поради настоящата наредба на Общината, са ни приели в „елитното“ 32-ро училище.

Много добро, централно, какви възпитаници има - ехее-е-е му се не знае и Оксфорда на Софията.

Вчера, след като съм събрала всички необходими документи, отивам да го запиша (за записване след 1 класиране има точно 24 работни часа). Влизам, седят цяла стая жени, приемат документи. Попълвам, подавам, всичко както си му е редът.

Стигаме до удостоверение, че е завършил предучилищна група.

Понеже Борис не е завършил такава, тъй като по закона за приобщаващото образование е на самостоятелен план и е завършил група за деца със СОП, подавам документите от тази група и заповедта от Инспектората, че Борис има нужда от подпомагане.

Вика се заместник директорката, която ме поглежа все едно искам да измия прозорците на колата ѝ на произволно софийско кръстовище.

„Не може“, отсича тя, трябва да има удостоверение за завършена предучилищна.

Показвам документи, говоря за наредби, закони.

„Не може“, пак отсича тая и се фръцва. Почвам пораженски да си прибирам документите, една жена ме поглежда със съчувствие и казва: "Срокът е до утре в 17 часа, върнахме няколко деца с такова бележки като вашата и никой не се е върнал".

FINE!
След цял следобед разговори по телефона, ходения до Инспектората, разговори с директорката и преподавателите на 112 ОДЗ, в 17.33 получавам заветната бележка, като разбирам, че ми е направен някакъв гигантски компромис. За което благодаря, знам, че не бяха длъжни но ми влизат в положение.

Днес в 9.30 се появявам в 32 училище и вече понеже не могат да ме гонят по устав, че нямам документи, някак си се наложи да ги приемат. Докато попълваме някакви финални неща, се оказва, че говоря с училищния психолог на име Люси, прекрасна дама с чудесни и добри очи.

Покани ме да си поговорим за детето, все пак е в нейния ресор и ми се стори че ѝ важно да знае какво предстои. Отивам в кабинета ѝ и разговаряме какво може и какво не може Борис, с кого работи.

Люси си записва прилежно всичко и е мила, и заинтересована от детето. Докато говорим, звъни телефонът. Люси казва „Да, тук е. Да, ще предам“.

HERE WE GO си викам аз, щото съм наясно, че лайната удариха вентилатора. Люси затваря телефона, и аз даже без да я изчакам, питам:

„Директорката иска да ме види?“

Люси свежда поглед и потвърждава. Казва „Вие знаете как са нещата“.

О, да, знам.

Взимам си довиждане с Люси и тръгвам да излизам. Заместник-директорката ме чака в коридора, кани ме в кабинета. Срещу мен застават трима обвинители.

След разпит какво може и какво не може детето, дали е агресивно и как така ще бъде на индивидуален план на обучение (защото, нали, законът какво му предоставя и те какво искат да му предоставят са две различни неща) следва:

- Защо не му намерите друго училище? Защо при нас?

- Защото никъде не го искат. Само вие го приехте.

- Ама аз също не съм сигурна, че ще го приема!

- Хм, сега точно по кой критерий ще ни дискриминирате?

- Ама те са много деца. Ама то няма да е удачно. Дайте го някъде другаде.

- Значи, уважаеми дами, искате да ми кажете вие трите, че без да сте видели детето ми, не сте му видели очите, какво може, какво знае, какво иска вие сте готови да го дадем в Помощно училище?!

- (и трите ужасени, в един глас) НЕ НЕ НЕ, не сме казали подобно нещо, ама ако може в ДРУГО училище, не в нашето. 

- Кажете ми кое е това друго училище, кажете ми къде да го запиша и го местя, на момента.

Мълчание. Защото, уважаеми педагози, общинари, държавни служители нашите деца са за ДРУГО училище, да бъдат нечий проблем, на някой друг, не на великото елитно училище, да не им разваляме рахатлъка.

Защото трябва да промените, себе си, начина, по който преподавате, начина, по който третирате всички деца като говеда от едно стадо, начина, по който НЕ разрешавате проблеми.

И това, че се опитвате да маскирате дискриминацията и хомофобията си със „загриженост за детето“, ме кара да повръщам.

Мразя е силна дума и не я използвам никога.

Мразя ви. Мразя пълната ви безпомощност. Мразя лицемерието, мързела и изкуствената ви помпозност.

ВИЕ НЕ ЗАСЛУЖАВАТЕ БОРИС.

И той не заслужава всичко, което ще му причините, ако го дам в повереното ви учебно заведение. Затова и няма да го направя.

Продължаваме търсенето. На ДРУГОТО училище. Там, където Борис ще е у дома. И ще бъде обичан и разбиран. А до

тогава, успех на първокласниците и напред - науката, казват, била слънце.

Ето я пак нашата любима Дарина - отново ни е подготвила страхотен текст, но първо нека ви припомним преднишните ѝ. 

Всичко започна с Аз не кърмя и не ме е срам от това, след това дойде С първото дете допуснах всички възможни грешки. Третото е друга бира!, както и култовият разказ За ревящото бебе и други демони, проследихме и живота на бременната в Канада с Какво е да си бременна в Канада? Ами, нищо особено!, а след това, логично, научихме и какво е да си Едно българче в една обикновена канадска гимназия. Последният път пък ни разказа как е да си Първокласник в Канада.

Днес Дарина ще ни разкаже за нейното детство в България и защо не намира израза "днешните деца нямат нашето безгрижно и щастливо детство" за верен.

********************

ЕХ, КАКВО БЕЗГРИЖНО И ЩАСТЛИВО ДЕТСТВО ИМАХМЕ. СЕГАШНИТЕ ДЕЦА НЯМАТ ТАКОВА.

Честно, направо се потрисам като го чуя това. Често чувам как хората замечтано си спомнят за своето детство и съжаляват, че децата им няма да имат тяхното. Детството на тези от аналоговото поколение, от които съм и аз.

Помните ли как и на нас ни казваха, че сме невъзпитано и разхайтено поколение Различно от вашето детство не значи липса на детство.

И какво му е лошото на детството с интернет и телефон? Аз лично смятам, че всяко следващо поколение е по-читаво от предишното. Наистина го мисля. Наблюдавам децата ми и техните приятели. Мисля, че са по-умни от нас на тази възраст.

Не знам за вашите деца, но моите не са зомбирани от компютрите. Играят компютърни игри, но чудесно знаят кое е реалност. Децата ми играят и навън, срещат се с приятели, карат колело, играят футбол, ходят на лагери, водим ги в чужбина. Даже мисля, че тяхното детство е много по-разнообразно и приятно от моето.

Не като мен - до Китен и обратно, и то си беше 3 дена път с камили, а и ми ставаше лошо в автобус, ако въобще може да се нарече автобус нещото, с което се таралянкахме.

Не виждам нищо лошо в технологиите. Много бих искала в моето детство да имаше интернет. Само трябва да ги научим как да го ползват безопасно, също както ги учим да пресичат улицата. За разлика от България, където в училище „компютър” е мръсна дума, тук, в Онтарио, компютрите са въведени още от предучилищна възраст. Така наречената дигитална грамотност започва от ранна възраст и аз не виждам проблем в това.

Нищо им няма на днешните деца. Родителите са сбъркани. Всичко, което не ви харесва в днешните деца, идва от родителите. Тези родители, които бяхме деца в онова „безгрижно” време. Тези родители, които играехме без надзор до късно, без телефон и интернет.

Ако мога да обобщя детството си с две думи, то е – недоимък и естрадна музика. Ако трябва да го повторя - не, благодаря.

Много хора обясняват колко сме били свободни, щото сме играли на улицата без надзор.

Моят прочит е друг. Не бяхме свободни ни най-малко, просто бяхме на самотек.

Ненавиждах детската градина. Не обичах да спя следобед, а беше задължително. Храната си беше гадост и помня заплахата, че ако не си го изядеш, ще ти го изсипят във врата. Заради това всяка сутрин се дерях и дърпах колкото можех по улиците. На майка ми ѝ писна да ме влачи и ме оставяха да стоя сама вкъщи, докато са на работа. Бях на 5. Ужасно ме беше страх да стоя сама, но го предпочитах пред детската градина. Родителите ми бяха учители и когато много се разхленчех, че не искам сама, ме взимаха с тях на работа. Цял ден висях в учителската стая, която беше ужасен лисичарник, защото учителите пушеха вътре.

На 6 г. тръгнах на училище. Спомените ми от училище са мрачни. Чавдарчета, пионерчета, на някой празник - караул на някой паметник, в студа, естествено. Помните ли онзи поздрав - Бъди готов! и отговора - Винаги готов! с вдигната дясна ръка над челото. Винаги се чудех за какво трябва да сме готови. Никой не ми каза, а и не смеех да питам.

Да, играехме на народна топка, на ръбче, на стражари и апаши. Но една част от игрите не бяха безопасни. На стражари и апаши се играеше по строежите. Имаше от време на време някой, набучил се на желязо. Между махалите имаше боеве с камъни. А играта на фунийки? Слагаха карфици в тях и едно момче беше уцелено в окото. Повечето приминаха през детството с по някой счупен крайник.

Ходехме да крадем череши от дворовете и цветя от парковете. Беряхме джанки от двора на една жена, която бяхме нарочили за луда. Подигравахме ѝ се и я замеряхме с разни неща. Подлагахме я на тормоз и вероятно не е имало какво да направи.

Момчетата боядисваха котки и ги палеха в кофите за боклук.

Кое от това в нашето безгрижно детство ви се вижда нормално?

Ааа... и не се крадяло!

Крадеше се всичко и веднага.

Нашите ми купиха колело. Не колело, а Балканче, щото само приличаше на колело, а тежеше колкото кола. Казваха ми никога да не го изпускам от поглед. Оставих го във входа на блока докато изтичам до втория етаж да си грабна ключа и пак тичешком да се върна. Нямаше го.

Всяко лято ходех на морски лагер, защото нашите не можеха да съберат пари за семейна почивка, а и нямаше кой да ме гледа. Обикновено беше на бунгала в мизерни условия. Помня обаче един лагер във Варна, който беше в училище. Бяха махнали чиновете и бяха наблъскали легла. Като се замисля, лагер си е много точна дума, имаше си и строева подготовка.

Господи, идея нямам къде сме се къпали в това училище и къпали ли сме се въобще. Май само в морето. Точно този лагер го помня като травмиращ. Бях някъде първи или втори клас и, слава Богу, този път бях с брат ми, който е по-голям. Намериха ми въшки и искаха да ме острижат гола глава. Хубавата ми дълга коса ми беше голяма гордост – разревах се. Брат ми, не знам как, убеди учителката да се обади на майка преди това. Стана скандал и не ме остригаха, предполагам, защото майка ми е колежка, но на другите деца с въшки не им се размина.

Въпреки всичко, смятам, че имах що-годе хубаво детство, защото тези неща тогава не са ми правели впечатление. Сега си давам сметка какви идиотщини е имало. Нищо не ми липсва от тогава. Само мама и татко.

Но като се сещам за детството, си казвам:

Добре че пораснах.

И се радвам, че моите деца имат друго детство. Тяхното си детство, в тяхното си време. Много си е хубаво даже.

cross